IV. ШИПКА
1. Изникването на Шипка.
Генералъ Радецки
Подвигътъ на опълченцитѣ при Стара Загора даде възможности на цѣлия Преденъ отрядъ да се оттегли къмъ проходитѣ на Стара планина спокойно и да спечели време, за да организира отбраната на планината. Отбраната на проходитѣ бѣ възложена на петь отряда, подчинени на генералъ Радецки. Българското опълчение влѣзе въ състава на Габровския отрядъ, командуванъ отъ генералъ Дерожински, съ задача да пази най-важния Шипчански про ходъ. Въ състава на Отряда влизаха: Опълчението, Орловскиятъ пехотенъ полкъ, 7 казашки сотни, 2 полски и 2 планински батареи и плененитѣ отъ Предния отрядъ 2 турски орѫдия.
Позицията на Шипчанския проходъ бѣ укрепена отъ турцитѣ, когато последниятъ бѣ въ тѣхни рѫце. Тя бѣше почти
41
затворена отъ всички страни и представяше малка крепость, дълга около единъ километъръ и широка около ½ километъръ. Най-достѫпна бѣ откъмъ изтокъ и западъ, защото тамъ склоноветѣ бѣха по-полегати. Съобщението съ тила ставаше по шосето, което се спуща въ една долина, която се обстрелваше отъ съседнитѣ височини. Обстрелваха се сѫщо и всички близки долини, отдето защитницитѣ можеха да си донесатъ вода. Отъ 23-и юлий опълченцитѣ започнаха да вдълбяватъ турскитѣ окопи, но работата имъ не спорѣше, защото нѣмаха достатъчно инструментъ и почвата бѣ камениста. Командуването на войскитѣ на позицията отъ 24-и юлий пое генералъ Столѣтовъ. Той намираше, че войскитѣ сѫ недостатъчни за отбраната, и поиска подкрепления, но генералъРадецки не разполагаше съ повече войски и му обеща само до 5-и августъ да попълни загубитѣ на Опълчението отъ Старозагорския бой.
Силитѣ бѣха разпредѣлени така: 8 опълченски роти отъ 1-а и 4-а дружини и 8 роти отъ Орловския полкъ заемаха окопитѣ на върха Свети Никола; 2-а, 3-а и 5-а опълченски дружини бѣха въ Източната укрепена група, срещу Малъкъ Бедекъ; 8 орловски роти заемаха Западната и Северната групи; орѫдията бѣха поставени въ изработенитѣ окопи; въ резервъ бѣха оставени 1 рота отъ Орловския полкъ и 4 планински орѫдия.
Новоназначениятъ турски главнокомандуващъ реши да атакува и да заеме отново балканскитѣ проходи, да се спустне въ Северна България и да удари едновременно отъ три страни върху рускитѣ главни сили. Този планъ трѣбваше да бѫде одобренъ отъ Военния съветъ въ Цариградъ.
Сюлейманъ паша изгуби 12 дни следъ Старозагорския бой и едвамъ на 31-и юлий премина въ долината на р. Тунджа. На 4-и августъ планътъ бѣ одобренъ, и той реши да атакува най-напредъ най-важния Шипчански проходъ и, следъ като пробие отбраната на Стара планина, да разпростре действията си налѣво и надѣсно.
На 5-и августъ турцитѣ заеха Казанлъкъ, а на 7-и цѣлата турска армия се съсрѣдоточи въ района Казанлъкъ — Енина. Защитницитѣ на Шипка смѣтаха, че тѣхнитѣ сили сѫ около 40 табора съ съответно количество конница и артилерия. Въ сѫщность турцитѣ бѣха 56 табора, 5 ескадрона, 9 батареи, башибозушки отряди — всичко около 60,000 души.
42
Генералъ Столѣтовъ виждаше, че малочислениятъ неговъ отрядъ не може отникѫде да получи помощь. Той се надяваше само на високия борчески духъ на опълченцитѣ затова ги събра да имъ съобщи, че отъ участьта на Шипчанската позиция зависи сѫдбата на България, и завърши своята прочувствена речь така:
„Следъ битката при Стара Загора, Царьтъ и цѣла Русия гледатъ на васъ, като на храбри, неустрашими и самоотвержени юнаци. Азъ вече донесохъ, и скоро ще ни дойде помощь отъ Търново. Помнете, юнаци, че Царьтъ и цѣла Русия очакватъ отъ васъ да защитите Шипчанскитѣ позиции, а България чака вашата помощь за своето освобождение. Вие пъкъ, юнаци, ще получите честь и слава, геройско име и права, каквито се падатъ на заслужили хора. За тази храбрость вие ще се прославите по цѣлия свѣтъ, а България ще бѫде благодарна и ще се гордѣе съ васъ. Следъ като се свърши войната, вие, юнаци, ще получите заслужена награда отъ вашето свободно Отечество. Навсѣкѫде вамъ ще се дава първенство.”
2. Боятъ на 9-и августъ.
Турцитѣ познаваха добре прохода, защото доскоро той бѣше въ тѣхни рѫце. На 8-и августъ Сюлейманъ паша предприе разузнаване, отъ което заключи, че главниятъ ударъ трѣбва да се нанесе отъ Малъкъ Бедекъ, и следъ това да се обхване позицията отъ дветѣ страни. На 9-и той насочи една бригада по шосето срещу в. Св. Никола, а две бригади отъ избрани войници изпрати да заематъ рида Малъкъ Бедекъ и оттамъ да атакуватъ Източната група.
Въ 9 часа охраната откри турското настѫпление. Опълченцитѣ бѣха пропити отъ мисълъта, че, ако изпустнатъ отъ рѫцетѣ си Шипчанската позиция, освободителното дѣло ще се разруши, и чакаха въ окопитѣ турскитѣ пълчища, решени на отбрана докрай. Тѣхнитѣ души се бѣха отново изпълнили съ свещения огънь, пропитъ отъ съзнание и обичь къмъ родъ и Родина, която, чудна хубава и по-китна отъ всѣкога, бѣ порастнала предъ тѣхъ, омайваща, окѫпана отъ лѫчитѣ на
43
Боятъ на Шипка
44
това чудно лѣтно утро. Тукъ, почти подъ краката имъ, се виеха като сребристи ленти дветѣ сестри — Марица и Тунджа; тамъ, долу, сѫ пъстритѣ родни полета съ китнитѣ села въ които тѣ сѫ израсли, а тамъ, на хоризонта, като нѣкакви призрачни видения сѫ хубавицитѣ Рила и Родопа, възпѣти въ толкова народни пѣсни? Тази тѣхна Родина, която тѣ така горещо обичаха, днесъ отправяше своя погледъ къмъ гордитѣ висини, на които бѣха кацнали като орли нейнитѣ синове. Тя вѣрваше въ тѣхъ, надяваше се на силитѣ имъ. Минутата бѣше сѫдбоносна. Балканътъ, който не за пръвъ пѫть е свидетель на страшнитѣ борби на своитѣ синове, очакваше да види отново какъ българинътъ умѣе да мре по неговитѣ чукари.
Къмъ 9 часа сутриньта пукна първата пушка, и нейниятъ гърмежъ се предаде отъ скала на скала. Той проехтѣ нѣкакъ неувѣрено и страшно въ прохода. Най-напредъ се показаха ордитѣ на черкезитѣ. Тѣ бѣха достигнали по шосето площадката южно отъ Орлово Гнѣздо. Следъ тѣхъ вървѣше пехотата, на която фесоветѣ отдалечъ се червенѣеха. Затрещѣха пушкитѣ, забоботиха топоветѣ.
Къмъ 11 часа турцитѣ предприеха първата атака. Следъ страховита трескотня отъ хиляди пушки, два табора съ грозни викове „Аллахъ”, „Аллахъ” се понесоха напредъ по стръмния склонъ на Свети Никола. Посрещнати съ залпове и артилерийски огънь, тѣ скоро се разбъркаха и избѣгаха надолу. Намѣсиха се резервитѣ, и склонътъ отново почервенѣ отъ отъ фесоветѣ на настѫпващата гѫста тълпа. Тя се насочваше къмъ улея между Свети Никола и Орлово Гнѣздо. Залповетѣ и артилерията покосиха първитѣ редици отъ тази маса, и тя бързо повърна назадъ и се скри въ близката гора. Оттамъ турцитѣ откриха огънь по позицията, и заедно са артилерията си нанасяха голѣми загуби на защитницитѣ.
Къмъ 1 ч. сл. пладне откъмъ Малъкъ Бедекъ се показаха дветѣ бригади на ударната колона. Турцитѣ се спустнаха стремително къмъ Източната група. Опълченцитѣ не можаха съ огънь да спратъ тази многобройна маса, и тя стигна до тѣхнитѣ окопи. Нито единъ опълченецъ не мислѣше да напустне бойното си мѣсто — турцитѣ удариха върху стена отъ ножове, която имъ преграждаше пѫтя. Следъ кра-
45
тъкъ ударъ отстѫпиха, но се спрѣха близо до българскитѣ окопи. Въ това време пристигнаха първитѣ части отъ изпратения на помощь Брянски полкъ, и числото на защитницитѣ на позицията се увеличи до 8,000 души.
Следъ половинъ часъ турцитѣ атакуваха Стоманената батарея. И тази тѣхна атака бѣ отблъсната съ огънь. Но отъ доловетѣ изпъкваха нови табори, които се настаняваха задъ скалитѣ и дърветата до самата позиция, и оттамъ обсипваха окопитѣ съ градъ куршуми. Между тѣхъ пристигна и Сюлейманъ паша и поведе най-енергичната атака. Турцитѣ изпъкваха отвсѣкѫде. Позицията отново се задими. Орѫдията трещѣха неспирно. Гранатитѣ пристигаха на ята, пукаха се и сѣеха наоколо си смърть. Въ въздуха хвърчеха камъни, пръсть и парчета желѣзо. Вдигнатиятъ прахъ, острата миризма на барутния димъ, и непоносимия пекъ на Слънцето, задушаваше опълченцитѣ. Въ пресъхналитѣ имъ отъ жажда уста скърцаше пѣсъкъ. Устнитѣ на раненитѣ напусто търсѣха капка вода. Камънитѣ се бѣха нагорещили и като че ли лъхаха жарь на пещь. Земята се тресѣше, и въ хаоса на боя се чуваха стонове, тѫпитѣ удари на ножа, но всичко покриваше победното „ура”. Турцитѣ и този пѫть отстѫпиха. Тѣ се сринаха въ пропастьта, ужасени, увличащи заднитѣ редици. Само по-смѣлитѣ отъ тѣхъ, се спрѣха, следъ като бѣха намѣрили мъртви пространства задъ скалитѣ, и залегнаха тамъ. Тогава опълченцитѣ прибѣгнаха къмъ камънитѣ. Тѣ започнаха да търкалятъ цѣли блокове, да хвърлятъ върху неприятеля попадналитѣ имъ подъ рѫка камънаци. Последнитѣ летѣха надолу, подскачаха, повличаха следъ себе си други, настигаха турцитѣ, образуваха пѫтеки отъ трупове въ редоветѣ имъ и съ страшенъ шумъ се сриваха въ пропастьта.
Капнали отъ умора, измѫчени, съ разстроени редове, следъ даденитѣ скѫпи жертви, къмъ 6 часа сл. пладне опълченцитѣ посрещнаха още една атака срещу Стоманената батарея. Следъ 6 часа боятъ бѣше неочаквано прекѫснатъ — отначало утихна артилерийския огънь на турцитѣ, а пехотниятъ още продължаваше. Той бѣше обхваналъ цѣлата позиция отъ югъ и изтокъ, и се водѣше отъ стрелци, които се бѣха настанили на нѣкои мѣста само на стотина крачки отъ окопитѣ. Той причиняваше все нови и нови загуби въ редоветѣ
46
на опълченцитѣ. Презъ този день опълченцитѣ загубиха 250 скѫпи свои другари.
Вече на мръкване започна да затихва и пехотниятъ огънь. Нощьта въ планината настѫпи бързо, но никой на Шипка не мислѣше за почивка. Тамъ знаеха вѣроломството на своя врагъ и затова очакваха будни, макаръ да бѣха капнали отъ умора. И наистина, около 10 часа вечерьта започна последната турска атака. Това бѣше една отъ онѣзи нощни атаки, които въ тъмнината напрѣгатъ нервитѣ до безкрайность, когато не може да се вици опасностьта, а тя само се чувствува и то винаги по-голѣма и по-страшна. Турцитѣ се показаха пакъ откъмъ Улея. Тѣ бѣха забелязани въ тъмнината едвамъ тогава, когато стигнаха до Стоманената батарея. Тѣ бѣха взели всички мѣрки да запазятъ въ пълна тишина нападението си. Посрѣщнати съ залпове, насочени въ гърдитѣ имъ отъ несмутилитѣ се опълченци и отъ зареденитѣ съ картечъ орѫдия на Стоманената батарея, турцитѣ отново не издържаха. Въ нощьта зловещиятъ тресъкъ на орѫдията проехтѣ страхотно, и Балканътъ трепна. Орѫдията забълваха огънь и желѣзо и разтърсиха околнитѣ висоти. Ехото се понесе отъ върхъ на върхъ. Пушечниятъ огънь се бѣ поделъ наоколо и отъ дветѣ страни. Цѣлата Шипчанска позиция отново забуча, но това трая само нѣколко минути. Турцитѣ бѣха скоро сринати въ пропастьта. Смѣтката имъ, че ще намѣрятъ задрѣмали опълченци и ще ги изненадатъ, излѣзе крива. Тѣхъ ги посрещнаха бодри защитници. На Шипка стана изведнажъ тихо и спокойно: нито единъ изстрелъ, нито единъ звукъ. Нощьта бѣ напреднала. На билото на планината бѣше ясна и студена. Наближаваше утрото. Стана много студено. Опълченцитѣ, които бѣха безъ шинели, зъзнѣха. Мнозина отъ тѣхъ бѣха и безъ мундири. Тѣ ги бѣха свалили въ боя при Ст. Загора, когато около пладне стана много горещо.
А въ това време часовитѣ съ разширени очи се взираха въ тъмнината. Никой въ окопа не мислѣше за почивка и сънь. Върху тъмното небе се очертаваха чернитѣ линии на околнитѣ висоти. Опълченцитѣ не очакваха вече ново нападение презъ нощьта. Друго измѫчваше защитницитѣ — жаждата. А вода нѣмаше. Езикътъ отдавна бѣше прилепналъ
47
къмъ небцето, а гѫстата слюнка, смѣсена съ прахулякъ, се бѣше превърнала въ гѫсто лепило. Достатъчно бѣше да се притворятъ очитѣ, за да се започне мѫчителенъ миражъ: предъ опълченеца изпъкваше хладенъ изворъ съ кристална струя вода. Той трѣпваше, мѫчеше се да приглътне, напуканитѣ устни се изпъваха и почваха да болятъ, страданието се увеличаваше. Изпратенитѣ долу, въ пропастьта, къмъ единствения близъкъ изворъ, тѣхни другари още не се завръщаха. На тѣхъ бѣше порѫжчано да се спустнатъ предпазливо къмъ извора, около който ги дебнѣха турцитѣ.
Горе нѣмаше капка вода. Цѣлъ день опълченцитѣ се биха съ пресъхнали уста. Една матерка вода на Шипка бѣше най-голѣмата ценность, но тя презъ деня не можеше да се придобие дори съ цената на живота. Опълченцитѣ бодърствуваха почти цѣла нощь. Тѣ трѣбваше да удълбаятъ окопитѣ си. Предниятъ день показа, че най-много жертви отъ защитницитѣ се даваха поради плиткитѣ окопи, въ които попадаха куршумитѣ на турскитѣ стрелци. Освенъ това, трѣбваше да се поправятъ и разрушенията, които бѣ причинила презъ деня турската артилерия. Почти цѣла нощь защитницитѣ на Шипка не мигнаха, а копаеха на смѣни.
3. Бойоветѣ на 10-и и 11-и августъ.
Следъ неуспѣшнитѣ атаки Сюлейманъ паша заповѣда частитѣ да се укрепятъ на достигнатитѣ мѣста и да държатъ подъ огънь позицията; на 10-и августъ да се разузнае, какъ може да се завладѣе шосето задъ позицията, а на следния день да се атакува позицията отъ всички страни.
На 10-и отъ 6 часа сутриньта турската пехота започна стрелбата. Следъ нея гръмнаха и орѫдията, и скоро Шипчанската позиция бѣ подъ дъждъ отъ желѣзо и олово. Опълченцитѣ слабо отговаряха на тази стрелба, защото много отъ пушкитѣ имъ се бѣха повредили. Руската артилерия пестѣше малкото си снаряди, а Стоманената батарея бѣ останала почти безъ снаряди. Турскиятъ огънь бѣ толкова силенъ, че никой не можеше да се движи въ окопитѣ и
48
задъ тѣхъ. Въ това време турцитѣ изпратиха силни части срещу Западната група, и обкрѫжаваха отъ всички страни позицията.
Раненитѣ вече не се изнасяха. Жаждата отново започна да мѫчи бойцитѣ, които пестѣха всѣка капка вода за раненитѣ. Но скоро и тѣ нѣмаше съ какво да наквасятъ загорѣлитѣ си устни.
Всички очакваха спасение въ настѫпването на нощьта, но тя не идваше. Тогава се предприе единъ излазъ за вода. Организира се команда отъ 12 души опълченци подъ началството на поручикъ Александровъ.
Макаръ командата да знаеше какво я очаква, тя се спустна надолу, къмъ извора, но още преди да го стигне, даде трима души убити отъ кръстосания огънь на турскитѣ стрелци. Докато се напълнятъ матеркитѣ съ вода, бѣха ранени още 3—4 души.
Когато командата се връщаше назадъ, юнкерътъ Андрей Блъсковъ забеляза въ скалитѣ една група около двадесеть души турци, която имъ преграждаше пѫтя. Той събра около себе си нѣколко опълченци, нѣкои отъ които ранени, и реши да ги атакува. Неговата групичка смѣло се хвърли срещу турцитѣ на ножъ; последнитѣ не издържаха и побѣгнаха. Тази смѣла атака спаси командата отъ пленъ, но въ окопитѣ съ вода се върнаха отъ 12 души само трима здрави — всички останали бѣха убити или ранени.
Най-сетне втората нощь дойде. Защитницитѣ знаеха вече, че изминалиятъ день е използуванъ отъ турцитѣ за обкрѫжаването имъ. Като единствена възможна противомѣрка, отъ страна на командуването бѣ наредено да се направи размѣстване на защитницитѣ презъ нощьта, за да се образува общъ резервъ, който да се яви въ решителния моментъ на застрашеното мѣсто. Останалата часть отъ нощьта следъ това се използува да се засили въ фортификационно отношение позицията. Приготвиха се камъни за търкаляне и хвърляне надолу. За всички бѣше ясно, че деньтъ 11-и августъ ще е решителниятъ. Никой не мислѣше за друго, освенъ за борбата. За отстѫпление бѣше вече невъзможно. Единственото спасение бѣ въ борбата, докато пристигне помощь.
Геройската отбрана на Шипка — 11 августъ 1877 г.
[[ По-голям образ ]]
49
Сюлейманъ паша бѣ решилъ да атакува съ 35 табора, 29 орѫдия и нѣколко стотинъ черкези укрепената позиция отъ западъ, югъ и изтокъ, а петь отбрани турски табора да се спустнатъ на Габровското шосе и да отрѣжатъ пѫтя на отстѫплението; въ поддърѫка бѣха оставени 15 табора и 19 орѫдия; начало на атаката — призори на 11-и августъ.
На разсъмване боятъ почна. Турцитѣ откриха честъ огънь по позицията на 2-а и 3-а опълченски дружини, но изведнажъ спрѣха, изненадани: подпоручикъ Кисьовъ още въ тъмно се бѣше спустналъ въ гората и съ 18 души заелъ позиция. Капанътъ, който този офицеръ бѣше устроилъ за турскитѣ стрелци, бѣше повече отъ сполучливъ. Съ залповия си огънь той разгони турцитѣ, а нѣкои отъ тѣхъ, които се бѣха качили по дърветата, за да биятъ ходоветѣ за съобщения, почнаха да падатъ на земята, сетне хукнаха надолу, преследвани отъ дружния огънь на командата.
Турски орѫдия започнаха да се обаждатъ отъ всички околни височини. Последнитѣ се покриха съ бѣли облаци отъ барутенъ димъ. Съ този огънь турцитѣ искаха отначало да прикриятъ настѫплението на безбройната си пехота, която вече отъ всички страни бѣше плъзнала къмъ Шипчанскитѣ височини.
Огнениятъ адъ продължи цѣли два часа, докато пехотата не се приближи и приготви за страшния ударъ. Когато турскитѣ гѫсти маси доближиха Шипчанската позиция, тѣ се нахвърлиха съ дивъ ревъ върху окопитѣ. Но и презъ този день щастието не се усмихна на турцитѣ. Както винаги, така и сега, тѣ бѣха посрещнати съ залпове, ножове и камъни. Дори труповетѣ на убититѣ другари бѣха хвърляни върху озвѣренитѣ турци, и тѣ отскачаха съ суевѣренъ страхъ.
Борбата бѣше достигнала своя върхъ. Всичко се бѣше смѣсило: и виковетѣ „Аллахъ” и „ура”, и сигналитѣ на трѫбитѣ, и боя на барабанитѣ, и стенанията, охканията, и конското цвилене. Около 100 орѫдия отъ дветѣ страни разтърсваха Балкана, и бѣха слѣли своя ревъ въ едно общо бучене, повтаряно отъ усоитѣ на прохода.
Топоветѣ продължаваха да ехтятъ, и между огненитѣ кълба, които се издигаха следъ всѣка паднала граната, плющѣше Самарското знаме. Мускулитѣ на опълченцитѣ бѣха
50
изпънати. Израненитѣ имъ рѫце като стоманени лостове откъртваха нови скали, които летѣха надолу съ страшенъ трѣсъкъ.
До обѣдъ турцитѣ произведоха шесть последователни атаки, една отъ друга по-свирепи и по-жестоки, но всички бѣха отбити. Най-енергиченъ бѣше напорътъ имъ срѣщу 2-а и 3-а опълченски дружини, заемащи старитѣ си позиции на източната страна. Тукъ турскитѣ атаки бѣха посрещнати отъ двата реда окопи, които бѣха приготвени презъ нощьта. Отъ първия редъ турцитѣ биваха обстрелвани съ дружни залпове, а отъ втория — опълченцитѣ се хвърляха веднага на ножъ, когато турцитѣ доближаваха преднитѣ окопи. Последнитѣ не издържаха удара и обръщаха гърбъ, като зая хвърляха всичко, и, ужасени търсѣха спасение въ пропастьта, преследвани съ изстрели и камъни, увличащи заднитѣ редици. Всички турски атаки излѣзоха несполучливи; защитницитѣ на прохода се държеха достойно, но положението на Шипка постоянно се влошаваше. Обрѫчътъ около Шипчанската позиция бѣше почти скопчанъ. Турцитѣ се бѣха надвесили надъ шосето, въ тила на позицията, и заплашваха всѣки мигъ да прекѫснатъ единствения пѫть на очакваната помощь. Освенъ това, кръстосаниятъ огънь надъ позицията причиняваше голѣми загуби. Нѣмаше вече мѣсто, дето да бѫдатъ подслонени раненитѣ. Тѣ биваха често повторно ранявани при оттеглянето си. Никой не знаеше откѫде ще бѫде раненъ или убитъ, отъ коя страна трѣбва да се брани — навсѣкѫде ранени, навсѣкѫде кръвь, отвсѣкѫде опасность.
Къмъ 12 часа по-пладне огъньтъ се засили до своя краенъ предѣлъ. Свети Никола, забуленъ, се тресѣше. Нагорещениятъ въздухъ трептѣше и задушаваше. Слънцето като че ли се бѣ спрѣло на небосвода, и припичаше безжалостно. Гѫсти облаци отъ барутенъ димъ и прахулякъ бѣха надвиснали надъ окопитѣ и задавяха защитницитѣ. Турцитѣ пъкъ въ това време като оси бѣха облепили позицията отвсѣкѫде, и стрелцитѣ имъ, залостени между скалитѣ, се мѣрѣха по опълченцитѣ отъ съвсемъ близки разстояния. Опълченцитѣ, не спали три нощи, изнемощѣли, съ пресъхнали уста, трѣбваше съ сетни сили да отстояватъ Шипка съ голи рѫце, защото по-голѣмата часть отъ пушкитѣ имъ се бѣха вече съвсемъ повредили, па и патрони за тѣхъ нѣмаше.
51
Около пладне турцитѣ бѣха вече на стотина крачки отъ Габровското шосе, и го държеха подъ убийственния си огънь. Връзката съ тила бѣше прекѫсната. Къмъ 1 часа следъ пладне тѣ подновиха атакитѣ си едновременно отъ изтокъ — срещу 2-а, 3-а и 5-а опълченски дружини — и отъ западъ — срещу Волинската висота.
Подъ страшния напоръ къмъ 5 часа следъ пладне Волинската висота бѣ напустната. Турцитѣ се затвърдиха на нея, и веднага предприеха настѫпление къмъ важната Централна висота, която решаваше участьта на Шипка.
Борба, борба! Но сили вече нѣмаше. Главитѣ натежнѣха, погледитѣ потъмнѣха. Краятъ идѣше! Увѣреностьта бѣше разколебана. Цѣли три дни борба, и отъ никѫде помощь. Въ изстрадалитѣ и измѫчени души на опълченцитѣ нѣщо се скѫса. Само едно чудо още можеше да ги спаси. Ето и Самарското знаме ще изгорятъ. То е вече отковано отъ дръжката. Още единъ мигъ и последната искра ще изгасне.
Въ този мигъ на най-страшната морална криза се разнесоха между опълченцитѣ отъ 3-а дружина познатитѣ звуци на „Шуми Марица”. Правъ, съ вирната глава, необръщащъ внимание на свирещитѣ около него куршуми, майоръ Челяевъ — достойниятъ замѣстникъ на подполковникъ Калитинъ — запѣ. Това не бѣше предсмъртна молитва, а зовъ за сетня борба. И околнитѣ опълченци неволно трепнаха и подеха пѣсеньта. Подбодрителнитѣ звуци на марша като че ли ги сепнаха и отново влѣха сили въ душитѣ имъ.
— Маршъ, маршъ, съ генерала нашъ, — пѣеха всички опълченци отъ всичкитѣ дружини, и гласоветѣ имъ закрепнаха. Погледитѣ отново блѣснаха. Пресиленитѣ мускули се опънаха. Една нова струя на сили се влѣ въ тѣлата имъ, и тѣ отново се ободриха. Дружната пѣсень се носѣше като стихия надъ всички защитници. Следъ малко тя се превърна въ ураганъ.
Като електрически токъ звуцитѣ на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови заспали сили. Върху окървавенитѣ скали на Шипка бѣха въ единъ мигъ израсли нови хора. Това бѣха гиганти, готови за нови подвизи.
Българскиятъ химнъ извърши таинство. Преди още да се роди България, той зае своето мѣсто и се изтръгна отъ
52
Майоръ Челяевъ запѣва „Шуми Марица”
53
гърдитѣ на онѣзи, които я създаваха. Въ решителния моментъ той стана и молитва, и зовъ, и победенъ викъ.
Опълченцитѣ се срастнаха съ скалитѣ; отново погледитѣ имъ започнаха да мѣтатъ мълнии. Въ тази минута турцитѣ започнаха настѫплението си отъ Волинската висота къмъ Централната. Само преди нѣколко мига тѣ, може би щѣха да успѣятъ, но сега вече бѣше твърде късно! . . .
И макаръ атаката на турцитѣ да бѣ посрещната само съ последнитѣ нѣколко снаряда отъ Централната батарея, макаръ да нѣмаше вече патрони за пушкитѣ, турцитѣ, щомъ доближиха, изведнажъ спрѣха. Победата бѣше обърнала изведнажъ лицето си отъ тѣхъ... Шипка бѣше спасена. Откъмъ Габрово се бѣха задали части отъ 4-а стрелкова бригада. Единъ радостенъ викъ, изтръгнатъ сякашъ отъ самитѣ сърдца на защитницитѣ, викъ на тържество се понесе. Шепата герои-стрелци се хвърлиха върху турцитѣ около шосето и ги прогониха, а сетне полетѣха нагоре, при другаритѣ си. Тѣ бързаха да имъ помогнатъ, да облекчатъ положението на онѣзи, които бѣха издържали „последнитѣ” петь минути, изтръгнали победата отъ тържествуващитѣ рѫце на врага.
Пристигналата първа група стрелци съ своитѣ пушки-бердани заеха веднага Централната висота. Едно ново мощно ура ги посрещна и разнесе възторга по цѣлата позиция: не бѣше важно количеството на помощьта, а нейното неизмѣримо морално значение.
Положението бѣше спасено. Опълченцитѣ се прегръщаха и цѣлуваха.
— „Ура!”, „ура!” — ехтѣше Шипка. „Ура!” — повтаряше Балканътъ.
Заедно съ частитѣ на 4-а стрелкова бригада пристигна и генералъ Радецки. Въ кратко време турцитѣ бѣха отхвърлени, както отъ шосето, така и отъ Волинската висота, а въ 8 часа вечерьта за пръвъ пѫть презъ тѣзи паметни дни спрѣ пушечниятъ и артилерийскиятъ огънь.
Следъ 4-а стрелкова бригада въ прохода презъ тази нощь бѣха пристигнали вече и две други бригади, а въ Севлиево пристигаше цѣлата 2-а дивизия. Общо къмъ полунощь въ пролома занощуваха 20 дружини съ 36 орѫдия.
54
4. Атакитѣ на 12-и августъ.
Хубавата лѣтна вечерь бавно настѫпи въ планината на 11-и августъ. Слънцето като огнено кълбо се скри задта далечнитѣ върхове, и западниятъ край на небосвода се обагри съ нѣжнитѣ цвѣтове на залѣза. На Шипка изведнажъ стана тихо. Изморенитѣ турци не се обаждаха. Нощьта бавно и величествено настѫпваше.
Презъ тази нощь далечъ въ тила на Шипчанскатз позиция телеграфътъ усилено заработи. По тънкитѣ жици, които прекосяваха безкрайнитѣ степи на Русия, се разнасяше най-радостната новина презъ тази война — за победата при Шипка. Голѣмото дѣло на опълченцитѣ се предаваше отъ уста на уста, и цѣлъ свѣтъ се прекланяше предъ величието на този новъ подвигъ на единъ възкръсващъ народъ.
А въ това време, презъ нощьта, по прохода бързаха рускитѣ полкове отъ резерва на генералъ Радецки, за да бѫдатъ преди пукването на зората горе, на Шипка.
Пристигащитѣ руси намираха смѣлитѣ и изпокѫсани защитници, стискаха рѫцетѣ имъ, дѣлѣха коравото войнишко парче хлѣбъ съ тѣхъ.
Още съ пристигането си на Шипка, генералъ Радецки реши на 12-и августъ да атакува турцитѣ и ги смъкне отъ масива Малуша — гористата височина. Но Сюлейманъ паша бѣше упоритъ военачалникъ. Той не искаше да признае неуспѣха си, и все още смѣташе, че ще може да превземе Шипчанската позиция.
Боятъ започна рано сутриньта по цѣлата линия. Турцитѣ обсипаха Шипчанската позиция съ желѣзо и олово. Тѣ настѫпиха най-напредъ срещу Източния фронтъ, дето бѣха опълченскитѣ дружини. Малко по-късно бѣха забелязани и колонитѣ на Салихъ паша отъ югъ.
Турскитѣ атаки бѣха посрещнати отъ опълченцитѣ както и по-рано.
На Западния фронтъ, отъ Волинската висота, бѣ предприето настѫпление съ часть отъ пристигналитѣ руски подкрепления, за да се отхвърлятъ турцитѣ отъ масива Малуша. Опълченцитѣ и презъ този день страдаха отъ силния кръ-
55
стосанъ огънь, който имъ причинѝ немалко нови загуби. За да се облекчи положението на дружинитѣ на изтокъ и да се прогонятъ турскитѣ стрелци, които отново се бѣха залостили въ гората, надвечерь бѣха изпратени 30 опълченци-доброволци отъ 4-а дружина и нѣколко стрелци отъ 13-а стрелкова дружина. Тѣ успѣха да прогонятъ турцитѣ, които се бѣха настанили около извора и очакваха жертвитѣ си, когато се спустнатъ за вода.
Студената нощь презъ августъ по тия балкански мѣста отново настѫпи. Опълченцитѣ все още голи, стиснали изпочупенитѣ и вече окончателно негодни пушки, бѣха се свили въ окопитѣ съ вперени напредъ погледи, когато неочаквано за тѣхъ дойде заповѣдь да бѫдатъ смѣнени. Генералъ Радецки бѣ преценилъ положението и намѣрилъ, че опълченцитѣ сѫ дали твърде много жертви, и се нуждаятъ отъ почивка. Опълченскитѣ дружини бѣха загубили около 1000 души, и следъ още единъ бой тѣ съвсемъ щѣха да се стопятъ, а освободена България щѣше да има нужда отъ тѣзи свои доблестни синове. На позицията остана само 4-а дружина по свое желание. Опълченцитѣ отъ тази дружина искаха да изравнятъ бойната си дейность съ другаритѣ си, защото не бѣха участвували въ Старозагорския бой. Опълченцитѣ сами държеха точна смѣтка за своята дейность. Това е единъ високоназидателенъ примѣръ.
Едвамъ когато дружинитѣ потеглиха за Габрово се разбра истинското положение на Опълчението. На Шипка тѣ бѣха оставили 1/4 отъ състава си въ убити и ранени. Отъ 1-а дружина бѣха останали само 50 души. Въ една отъ ротитѣ бѣха останали само 7 здрави пушки, но и за тѣхъ нѣмаше патрони.
Изпокѫсани, изнемощѣли, нѣкои като сѣнки, брадясали, съ опърлени отъ барутъ лица — тѣ вървѣха и редицитѣ имъ бѣха съвсемъ други отъ тѣзи преди единъ месецъ. Нѣкои роти представяха купчини отъ по нѣколко души.
Опълченцитѣ стигнаха до Габрово и се разположиха на бивакъ, но сѫщия день бѣха върнати назадъ, къмъ Зелено Дърво, за да пазятъ тила на Шипчанската позиция. Тамъ отъ 11-и августъ вече заемаше позиция 10-а опълченска дружина, командувана отъ майоръ Доршпрунгъ-Целица.
56
„На Шипкѣ все спокойно”
57
На тази позиция Опълчението остана, докато руската армия отново се спустна въ Тракия и се запѫти къмъ Цариградъ.
Генералъ Радецки продължи и на 13-и августъ изпълнението на своя планъ. Турцитѣ, обаче, бѣха подкрепили лѣвото си крило и руситѣ не можаха да завладѣятъ Малуша.
14-и августъ завърши съ пълно изтощение на турцитѣ. Човѣшката природа бѣше победила и защитници, и нападатели, и тѣ се тръшкаха на земята и заспиваха. Турцитѣ се отказаха отъ намѣренията си да минатъ презъ Балкана въ Северна България.
Въ историята на Освободителната война нѣма по решителенъ и по-важенъ бой отъ тоя на Шипка, въ който такава видна роля изигра Българското опълчение и неговиятъ високъ духъ. Ако Стара Загора бѣ подвигъ, Шипка се превърна въ епопея на този духъ на опълченцитѣ; ако Стара Загора бѣ начало на величието, Шипка бѣше неговиятъ царственъ върхъ. Шипка донесе изтръгнатата съ много жертви и борби свобода на България, но тя сѫщо така показа какво може да се постигне чрезъ духа на единъ народъ, който въ Европа бѣха забравили — единъ народъ, който следъ петстотинъ години издигаше своя гласъ, проявяваше идеализъмъ, готовность за самопожертвуване и твърде ценнитѣ си и вродени качества на войникъ и влюбенъ въ Родината си гражданинъ.
Така Шипка и Стара Загора станаха причина да избликне изведнажъ единъ обиленъ изворъ на високи и ценни добродетели, които притежаваше българинътъ, и за него да заговори цѣла Европа като достоенъ за своята свобода. Шипка — този голѣмъ паметникъ — е, преди всичко, рожба на тѣзи добродетели и качества.
Нѣма военна история въ свѣта, която да не се спира върху Шипка, защото тя е единъ отъ най-яркитѣ примѣри на упоритость, безстрашие и блѣскаво изпълненъ войнишки дългъ. На Шипка не се искаха сложни военни действия, а само едно — да умре всѣки на поста си, да умре като герой, защото само отъ това самопожертвуване зависѣше успѣхътъ. Въ тази смърть на поста е величието на Шипка. Чрезъ нея челото на опълченеца се обкичи съ тръненъ вѣнецъ, и той стана народенъ мѫченикъ, който съ страдания
58
Паметникъть на Шипка
59
и мѫки, съ кръвь, която опръска скалитѣ, и съ смърть, посрещната съ пѣсни, се издигна и изтръгна свободата за своята Татковина.
Всѣко кѫтче отъ Шипчанската позиция е светиня за българския народъ. Предъ всѣко камъче отъ нея трѣбва да тръпне българското сърдце, а предъ дѣлото на шепата опълченци всѣки българинъ трѣбва низко да се преклони. Шипка е светая светихъ за българина, затова всѣки единъ отъ насъ отдѣли отъ скромния си залъкъ сиромашката лепта, за да обкичи гордитѣ скали на това мѣсто съ най-величествения паметникъ на Отечеството ни.
Но, ако този паметникъ е реалния изразъ на благодарния народъ къмъ дѣлото на опълченцитѣ, въ сърдцето на всѣки българинъ е изграденъ другъ, който е още по-величественъ — той е паметьта за Шипка ...
Въ бурнитѣ вълни на българското минало има много красота и величие. Само историитѣ на великитѣ народи сѫ обкичени съ имена и дати като „Шипка”.