III. БОЯТЪ ПРИ СТАРА ЗАГОРА
Следъ като Отрядътъ на принцъ Лейхтенбергски пренощува на около три клм. отъ Стара Загора, сутриньта ра се завърна отново въ Стара Загора и зае града.
По това време генералъ Гурко съ главнитѣ сили Предния отрядъ потегли отъ Нова Загора, както бѣше съобщилъ, точно въ 6 ч. сутриньта, безъ да знае, че пѫтьтъ вече бѣ преграденъ почти на самото шосе отъ отряда на Реуфъ паша, който бѣ заелъ позиция при с. Джуранл.. съ фронтъ къмъ Нова Загора. И така, Старозагорският отрядъ бѣ отрѣзанъ отъ главнитѣ сили. На 19-и юли Отрядътъ въ съставъ 4 опълченски дружини, 4 планински орѫдия, 3 кавалерийски полка, 2 казашки сотни и 8 конни орѫдия зае позиция на южния край на Стара Загора.
Армията на Сюлейманъ паша — 41 табора, съ многобройна артилерия, въ своя походъ отъ Търново-Сейменъ северъ, къмъ Балкана, бѣ пренощувала на около седемъ километра южно отъ града, и сутриньта продължи пѫтя си пакъ въ три колони.
Въ помощь на опълченцитѣ се явиха мѣстни жители, които образуваха полувъорѫжени чети. Първоначално на тѣхъ бѣ повѣрено запазването на реда въ града, дето многобройното и въорѫжено турско население бѣше почнало да навдига глава. Но мнозина отъ гражданитѣ не се задоволиха съ възложената имъ задача. Макаръ недостатъчно въорѫжени, тѣ, когато видѣха истинското положение, се явиха въ помощь на опълченцитѣ на самитѣ позиции. Нѣщо повече — къмъ позициитѣ се бѣха стекли и женитѣ, дори и децата.
Следъ като бѣ избрана линията за отбрана на града, Отрядътъ я зае. Тази линия вървѣше непосрѣдствено южно
27
отъ града въ видъ на дѫга, двата края на която се опираха ò клоноветѣ на Срѣдна Гора. Защитницитѣ имаха задъ гърба си единъ старъ градъ, съ твърде заплетена мрежа отъ тѣсни, криви улици, които презъ нощьта бѣха задръстени отъ колитѣ и добитъка на пристигналитѣ многобройни бѣжанци отъ околностьта. Въ града движението не бѣше съвсемъ безопасно, поради стрелбата на мѣстнитѣ турци, залостили се изъ кѫщитѣ си, обиколени съ високи и яки зидове. Задъ града, въ прохода се виеше шосето за Казанлъкъ, което по нататъкъ отиваше за Шипка.
Позицията не бѣше укрепена поради липса на окопенъ инструментъ и време.
Предъ очертаната позиция започваше единъ поясъ отъ близкитѣ до града лозя и градини, които не само прѣчеха на обстрела и обзора, но и позволяваха незабелязано приближаване на турцитѣ до позицията. Растителностьта на лозята и градинитѣ прикриваше не само отдѣлни хора, но тълпи, които неочаквано се появяваха предъ опълченцитѣ и затрудняваха отбраната.
Цѣлата позиция на опълченцитѣ бѣше дълга около 4—5 клм., а защитницитѣ не бѣха повече отъ 2,500 души.
Опълченцитѣ отъ Стара Загора своевременно забелязаха настѫплението на гѫститѣ и безкрайни колони на турцитѣ по равнината откъмъ югъ. Ето че тѣ се натъкнаха на охранението. Затрещѣха първитѣ пушечни изстрели. Преднитѣ турски части се разсипаха въ вериги, за моментъ спрѣха, но следъ малко отново настѫпиха като се движеха вече предпазливо. Малко по-късно, въ раното утро, проехтѣ нѣкакъ тържествено първиятъ топовенъ гърмежъ, и се повтори отъ ехото нѣколко пѫти.
Старозагорскиятъ бой започна.
Опълченцитѣ снеха калпацитѣ си и се прекръстиха, за да имъ помага Богъ.
Нѣкѫде вдѣсно засвириха бойни трѫби, и се чуха удари отъ барабанъ. Далече, напредъ по шосето, въ облаци прахъ се понесоха турски конници. Чуха се твърди команди. Раздаде се втори орѫдеенъ изстрелъ.
Напредъ, откъмъ пѫтя за Търново-Сейменъ, рѣдкиятъ пушеченъ огънь неочаквано се учести и следъ това твърде
28
много се засили. Турцитѣ бѣха съвсемъ близо. Опълченцитѣ дадоха нѣколко дружни залпа, а следъ това пушечния огънь по цѣлата бойна линия се превърна въ една обща безкрайна трескотня, която все повече и повече се засилваше.
Турскитѣ батареи една следъ друга заемаха позиции и откриваха огънь. Отначало тѣхнитѣ снаряди падаха и предъ опълченскитѣ вериги, или далече задъ тѣхъ, но ето единъ съ свирене и шипене попадна между тѣхнитѣ редове.
Бойната линия на опълченцитѣ се очертаваше отъ бѣлитѣ облаци на барутния димъ. Задъ нея сѫщо въ облаци, но много по-гѫсти и голѣми, свѣтваха често при всѣки изстрелъ отначало огненитѣ кълба на планинскитѣ орѫдия, а после долиташе тѣхниятъ глухъ гърмежъ.
Сетне всичко се смѣси. Страшната и ожесточена борба при Стара Загора бѣше вече въ разгара си.
Безбройнитѣ турски табори пристигаха единъ следъ другъ отъ югъ, и се впускаха къмъ позицията на опълченцитѣ. Турската конница маневрираше, неизвестно защо, долу въ равнината. Ескадронитѣ ѝ се носѣха въ облаци прахъ, но не приближаваха бойната линия. По шосето отъ Търново Сейменъ пристигаха все нови и нови турски войски, а на бойната линия виковетѣ: „Аллахъ! Аллахъ!” се бѣха смѣсили съ гръмкото и страшно „ура”.
На нѣколко пѫти опълченцитѣ се вдигаха на щикъ и прогонваха приближилитѣ се турци. Отдавна вече цевитѣ на пушкитѣ имъ бѣха нажежени. Глухитѣ гърмежи на турскитѣ батареи ставаха все по-чести и по-чести.
Бѣше вече около 10 ч. сутриньта, когато генералъ Столѣтовъ изпрати на полковникъ де Прерадовичъ следна записка:
„Турцитѣ нападатъ южната часть на града; вамъ се възлага защитата му. Освенъ състоещитѣ при васъ 2-а и дружини и две планински орѫдия, пращатъ Ви се въ разпореждане още две орѫдия и Казанскиятъ драгунски полкъ.”
Но това засилване на отбраната на града бѣше нищожно въ сравнение съ онѣзи гѫсти маси турци, които се явяваха отвсѣкѫде.
Къмъ 10 ½ ч. сутриньта турцитѣ вече бѣха разгънали една значителна часть отъ своитѣ голѣми сили. Тѣ бѣха
29
обкрѫжили града въ видъ на широка полудѫга, и обсипваха съ пехотенъ и артелерийски огънъ тънката бойна линия на отбраната.
Къмъ това време вече всички опълченски дружини бѣха на позиция южно отъ града, разположени въ следния редъ:
На лѣвото крило, югоизточно отъ града, бѣше 1-а дружина, вдѣсно отъ нея — 3-а дружина, въ центъра, на шосето Търново-Сейменъ, бѣше 5-а дружина и югозападно отъ града — 2-а дружина.
Къмъ 11 ч. пр. пладне напоръть на турцитѣ достигна своята най-голѣма сила, но въ тила имъ се виждаше прииждането на още нови тѣхни поддърѫки. Сега вече турцитѣ заплашваха да обхванатъ дветѣ крила на малочисленитѣ защитници. Тѣхната артилерия не жалѣше снарядитѣ. Бойната линия бѣше вече съвсемъ забулена отъ прахъ и димъ. Въ хаоса на боя минутитѣ се превръщаха въ часове, а часоветѣ — въ вѣчность. Боятъ вече бѣше жестока борба, страшна и напрегната, борба на единъ срещу десеть, на животъ и смърть. Опълченцитѣ, които въ този дълъгъ день за пръвъ пѫть влизаха въ бой и получаваха бойното си кръщение, не трепваха и не се смущаваха.
Турцитѣ продължаваха да настѫпватъ и да се хвърлятъ въ нови и нови бѣсни атаки. Тѣ като че ли още не можеха да разбератъ, че могатъ да бѫдатъ отъ нѣкого спрѣни, и затова още повече се ожесточаваха.
Упорството на опълченцитѣ ги подлудяваше, и тѣ налитаха съ ново ожесточение. А въ това време въ боя вече бѣха вкарани и последнитѣ поддръжки на Старозагорския отрядъ. На помощь вече не можеше да се разчита. Тилътъ бѣше изцѣло повѣренъ на четницитѣ-граждани. По-голѣмата часть отъ тѣхъ скоро се прехвърлиха на самата бойна линия. Тѣ се бѣха докопали до пушкитѣ на убититѣ и раненитѣ и сега вече никой не можеше да ги отличи отъ опълченцитѣ. Непосрѣдствено задъ фронта бѣха все така твърди и упорити храбритѣ старозагорчанки. Тѣ вече съвсемъ бѣха забравили за опасностьта, и трескаво и безспирно работѣха съ ..дно самоотвержение. Числото на раненитѣ растѣше. На тѣхъ трѣбваше да се помогне. Съ настѫпване пъкъ на горѣщината на деня, тѣ непрекѫснато носѣха вода, за да мо-
30
Грижитѣ на старозагорчани за раненитѣ презъ време на Старозагорския бой
31
гатъ бойцитѣ да си разхладяватъ устата. Горещото юлско Слънце се бѣше издигнало високо на небето, и отвеснитѣ му палещи лѫчи сърдито припичаха изнемогващитѣ опълченци.
Презъ този день не надъ единъ раненъ се навеждаше скромната българка, за да поднесе съ кратунка вода на страждущия боецъ. Презъ този день не една българка съ рискъ на живота си се промъкваше напредъ, за да спре кръвьта на ранения и да го превърже. Бледа, безмълвна, но съ пълното съзнание на жена и майка на онѣзи, които умираха тамъ, предъ нея, тя изпълняваше своя дългъ на истинска милосердна сестра и въ сѫщото време на духовна такава, защото и тя наравно съ мѫжетѣ жадуваше за свободата на своя народъ.
И при вида на тѣзи бледи, кротки и твърди лица на раненитѣ, отпадналитѣ рѫце на бойцитѣ отново се улавяха за пушкитѣ. Една тѣхна дума удесетворяваше силитѣ на бойцитѣ. Всички почти леко ранени, или оставаха на мѣстата си, или следъ превръзката задъ нѣкоя стена на полусъборенитѣ кѫщи край града се връщаха, за да продължатъ борбата. Средъ погледитѣ на тѣзи жени и деца нѣмаше мѣсто за малодушие, а само за подвигъ.
Съ напредване на времето боятъ още по-вече се разгорещи, но редицитѣ на опълченцитѣ още по-вече се разрѣдяваха и топѣха. Наистина, никой отъ тѣхъ не мислѣше да обърне погледъ назадъ. Всички, като че ли бѣха се срасли съ позицията си, и никой не правѣше фаталната стѫпка назадъ, но вече сили не оставаха.
А отъ югъ продължаваха да пристигатъ още нови и прѣсни сили на турцитѣ. Крилото на 5-а дружина бѣ обхванато. То трѣбваше да се удължи съ 1-а и 3-а дружини, а турцитѣ да се изтикатъ съ щикъ. И ето въ този върховенъ моментъ една купчина отъ смѣли хора съ неочакванъ устремъ се вдигнаха напредъ, водени отъ командира на 3-а дружина, подполковникъ Калитинъ. И невъзможното стана: дивитѣ орди на турцитѣ трепнаха предъ тази безумна храбрость, тѣхнитѣ редици се огънаха, и тѣ хукнаха назадъ. Това бѣше ..денъ моментъ. Опълченцитѣ тържествуваха. Положението бѣ спасено. Дързостьта бѣше надделѣла, тя бѣше умалощила врага. Въ сѫщото време командирътъ на 3-а рота,
32
щабсъ-капитанъ Поповъ, макаръ и раненъ, поведе своята славна рота напредъ съ пѣсни и сѫщо така отхвърли турцитѣ. Стройнитѣ звуци на пѣсеньта на 3-а рота ободриха опълченцитѣ, и се подеха отъ другаритѣ имъ. Тътнежътъ на орѫдията ги заглушаваше за мигъ, но следъ това тѣ се чуваха още по-мощни и по-звучни.
Подполковникъ Калитинъ
Тогава настѫпо най-героичнитѣ моменти отъ този бой, когато опълченцитѣ, забравили вече всичко, хвърляха върху враговетѣ и умираха съ таз чудна пѣсень на уста. Подвизитѣ се нижеха като бисери единъ следъ другъ. Това като ли не бѣха хора отъ плъть и кръвь, а нѣкакви гиганти, за които неприятелскитѣ гранати и куршуми вече бѣха безвредни. Тѣ изчакваха наближаващитѣ турци, а сетне се спускаха срещу тѣхъ, и нѣколко души обръщаха въ бѣгство стотици, роти - цѣли табори. Смъртьта на другаря не спираше никого. Тѣ съ още по-голѣмо ожесточение се врѣзваха въ турскитѣ редици и сякашъ ги разсичаха съ своя устремъ. Започваше се кратката борба, когато се впускаше въ действие щикътъ, и прикладътъ, и тази готовность за смърть караше турцитѣ неочаквано да отскачатъ отъ „гяуритѣ” позорно да обръщатъ гърбъ...
Но турскитѣ генерали разполагаха съ неизчерпаеми извори отъ резерви. На мѣстото на бѣгълцитѣ тѣ изпращаха нови табори, които съ викове се нахвърляха върху опълченцитѣ.
33
Къмъ пладне положението стана още по-сериозно. Още малко и опълченцитѣ ще бѫдатъ обкрѫжени. Но точно тогава наблюдаващиятъ внимателно боя генералъ Раухъ, изпратенъ нарочно отъ генералъ Гурко въ Стара Загора да поеме командуването на Отряда, намѣри, че цельта на Старозагорския бой е вече напълно постигната. Армията на Сюлейманъ паша бѣ увлѣчена въ този бой, бѣше се развърнала цѣлата, бѣше изгубила твърде много скѫпо реме, бѣше се ударила въ гранитната скала на отбраната на опълченцитѣ, и, смутена, бѣше спрѣна. Това положение рѣбваше да се използува отъ Старозагорския отрядъ, за да отстѫпи и по-скоро да заеме Шипчанския проходъ, дето на по-добри позиции да спре съвсемъ настѫплението на армията на Сюлейманъ паша. Иначе, ако се изпустнѣше този моментъ, Сюлейманъ паша можеше да ги изпревари и да заплаши цѣлата руска армия, която действуваше въ Северна България.
Генералъ Раухъ заповѣда общо отстѫпление отъ Стара Загора.
Отстѫплението започна около 1 ч. сл. пладне. Турцитѣ веднага забелязаха раздвижване въ редоветѣ на отбраната и подновиха нападенията си. Особено тежко стана положението на 3-а опълченска дружина, която, споредъ заповѣдьта, заедно съ 1-а дружина трѣбваше да прикрива отстѫплението на останалитѣ опълченски дружини и другитѣ части отъ Отряда. 3-а дружина, освенъ това, съ своята упорита отбрана бѣ привлѣкла къмъ своя фронтъ твърде много турски сили. Напорътъ върху нея се засили. По това време дружината вече бѣше останала почти безъ офицери и подофицери. Самарското знаме се предаваше отъ рѫце на рѫце. Знаменосцитѣ падаха подъ него единъ следъ другъ мъртви, но то все така гордо се издигаше, и краищата му като че ли плющѣха и пѣеха първата си чудна победна пѣсень. А срещу дружината въ това време се насочиха не само намиращитѣ се предъ нея турски тълпи, но и нови турски колони.
За да се излѣзе отъ този адъ, за да се спаси онова, което можеше още да се спаси, за да може да отстѫпи и се изкубне дружината отъ турскитѣ орди, хра-
34
бриятъ ѝ командиръ предприе последна и решителна атака. Но, тъй като всички трѫбачи и барабанчици бѣха избити, българинътъ-подпоручикъ Кисовъ взе трѫбата на единъ раненъ турски трѫбачъ и подаде сигналъ за сетнята атака.
Подъ градъ отъ куршуми, подъ озвѣрения ревъ на безбройнитѣ турци, опълченцитѣ като единъ се вдигнаха на щикъ и съ страшното българско „ура” се впустнаха напредъ. Ударътъ въ единъ такъвъ моментъ бѣше толкова дързъкъ и неочакванъ, че гѫститѣ турски редици трепнаха и се подадоха назадъ, а сетне се обърнаха въ бѣгство, и лозята, и градинитѣ почернѣха; въ това време, обаче, имъ пристигнаха нови силни подкрепления, и тѣ предприеха контъратака. Неравниятъ бой отново се подкачи. Борбата достигна своя предѣлъ; тя бѣ жестока и страшна. Тя вече се водѣше на купчини между българи и турци. Но най-ожесточена тя бѣ около Самарското знаме. Гордо издигнато, заобиколено отъ остатъцитѣ на ротата, на която бѣ повѣрено, то привличаше като чели всички турски сили. У турцитѣ като че ли се създаде убеждението, че, ако го пленятъ, българитѣ ще се предадатъ, и затова се насочваха къмъ него. Но тази задача съвсемъ не бѣше лесна. Скоро знамето заобиколиха купища трупове. Единъ куршумъ счупи дървената му дръжка. Групата опълченци, която го пазѣше съ гърдитѣ си, рѣдѣеше. Въ това сѫщото време броятъ на турцитѣ се все повече и повече увеличаваше. Тѣ вече протягаха дръзкитѣ си рѫце къмъ знамето. Знаменосцитѣ падаха единъ следъ другъ. Знамето се поемаше отъ другаритѣ имъ. Останалитѣ здрави го бранѣха кой съ каквото можеше, и то все така високо се издигаше, сякашъ за да означи онова мѣсто, дето бѣше тежестьта на борбата — при 3-а дружина. Забелязали навреме, че знамето имъ е въ опасность, опълченцитѣ отъ всички страни се втурваха съ викъ къмъ него и си разчистваха пѫтя съ щикъ и прикладъ. Всѣки отъ тѣхъ бѣше готовъ да го заслони съ гърдитѣ си, всѣки искаше да умрѣ подъ него. Турцитѣ бѣхаш вече съвсемъ изненадани отъ тази отчаяна и невиждана съпротива на българитѣ около знамето, и, най-сетне, се отказаха отъ намѣрението си. Тогава мнозина отъ тѣхъ
35
започнаха да се отдръпватъ назадъ, обаче, на мѣстото на убититѣ и отстѫпили турци се показа нова колона, която се втурна въ помощь на своитѣ. Едвамъ тогава отъ 1-а дружина забелязаха положението, въ което се намираха другаритѣ имъ отъ 3-а дружина. Тогава, за да се отвлѣче вниманието на турцитѣ, 1-а дружина се вдигна отново съ пѣсни въ атака и връхлетѣ върху врага. По-голѣмата часть отъ турцитѣ съ викъ на ужасъ се оттеглиха, и само нѣкои кръстосаха щиковетѣ си съ опълченцитѣ.
Цѣлиятъ лѣвъ флангъ представяше въ тази минута единъ истински врещъ котелъ. Всичко бѣше въ движение. Всичко бѣше въ най-напрегната борба и то точно тогава, когато опълченцитѣ трѣбваше да мислятъ за начина на отстѫплението. Оставаше пакъ вѣрното и сигурно срѣдство — щикътъ, съ който сега тѣ вече трѣбваше да си пробиятъ пѫть назадъ, къмъ града. Време за губене нѣмаше. Но какъ да се събератъ увлѣченитѣ въ боя опълченци? Какъ да се подаде сигналъ, когато всички трѫбачи и барабанчици сѫ избити ? ...
Докато около знамето се събираха остатъцитѣ отъ 3-а дружина, противникътъ се бѣ опомнилъ и отново се бѣ хвърлилъ въ атака, кой знае коя вече по редъ. Петь нови знаменосци единъ следъ другъ паднаха убити подъ Самарското знаме. Тогава подполковникъ Калитинъ грабна знамето отъ последния убитъ опълченецъ-знаменосецъ С. Минковъ, пришпори коня си и изкомандува: „Следъ мене напредъ!” ... Сетни думи, сетня команда на истински герой! ... Точно въ този мигъ достойниятъ водачъ на 3-а дружина и най-храбриятъ офицеръ отъ Опълчението загина, пронизанъ отъ два куршума . . .
Знамето бѣ спасено отъ опълченцитѣ. Старозагорскиятъ отрядъ отстѫпи по пролома. Изплашенитѣ турци почти не преследваха. Безсилни предъ редицитѣ на опълченцитѣ, тѣ отмѫстиха за жертвитѣ си, като опожариха Стара Загора и извършиха масово клане на населението въ околноститѣ и изъ града.
Опълченцитѣ успѣха да се изтеглятъ изъ кривитѣ и задръстени улици къмъ прохода и, обкрѫжени отъ бѣжанци,
36
Смъртьта на подполковникъ Калитинъ
37
отстѫпиха по шосето за Казанлъкъ. При преминаването презъ Стара Загора нѣкои тѣхни подѣления бѣха обстреляни отъ мѣстнитѣ турци. Тѣ стреляха отъ кѫщитѣ си и по опълченци, и по офицери, и, най-вече, върху беззащитнитѣ жени и деца. Едвамъ опълченцитѣ напустнаха града, и изъ него се започна страшното клане на изостаналото българско население, насилие надъ беззащитнитѣ жени и девойки. Не се щадѣха дори и децата. Ужасъ бѣ обвзелъ жертвитѣ на изкуплението за неуспѣха на турскитѣ орди.
Мълчаливи, капнали отъ умора, съ обгорени отъ барутъ лица, мнозина ранени, опълченцитѣ се оттегляха по пролома. До тѣхъ достигаха още писъцитѣ отъ града, и тѣ свиваха юмруци. Мълчаливи, стиснали зѫби, бавно вървѣха по наклона и, когато забелязваха изостанали бѣжанци, подканяха ги да вървятъ, като вземаха децата нарѫце.
Къмъ 5 ч. сл. пл. Отрядътъ се събра при Дервентъ. Около това село опълченцитѣ се устроиха. Тѣ не бързаха да го напустнатъ, и нарочно останаха въ него повече време, за да се даде възможность на всички бѣжанци да ги изпреварятъ и бѫдатъ въ безопасность. Преди тръгванего се изпратиха команди да прибератъ изостаналитѣ. Едвамъ следъ завръщането на командитѣ опълченцитѣ отстѫпиха на северъ и пренощуваха въ долината на р. Тунджа.
Вечерьта Отрядътъ можа да установи точното число на даденитѣ жертви отъ всѣка дружина. Общо бѣха убити и ранени 21 офицери и около 550 долни чинове, т. е. бѣха излѣзли отъ строя надъ една четвърть отъ цѣлия съставъ, като не се вземе предвидъ, че мнозина ранени бѣха останали по мѣстата си, и сега около огньоветѣ се превързваха.
Но, ако това бѣха жертвитѣ на опълченцитѣ, имаше твърде много такива, дадени отъ доблестнитѣ четници, точното число на които не можеше да се установи, а, освенъ това, стана жертва и градътъ съ хилядитѣ избити и изклани въ него граждани следъ отстѫплението.
Точното количество на турскитѣ загуби въ боя не е могло да бѫде установено, но то се изчислява на около 1,000—1,500 души.
Какво впечатление е произвело държането на опълченцитѣ при Стара Загора на тѣхнитѣ началници — опитни бойни
38
руски офицери, личи отъ това, че още, при Дервентъ принцъ Лейхтенбергски се е обърналъ къмъ тѣхъ съ следнитѣ думи:
„Благодаря ви, юнаци, за геройството, което показахте въ днешния бой съ турцитѣ. Азъ видѣхъ какъ вие цѣли 5 часа се държахте на позицията, какъ храбро и самоотвержено се бихте съ врага — за наше нещастие несравнено по-многоброенъ отъ насъ. Вие се бихте днесъ не по-зле отъ рускитѣ войници, и азъ се считамъ дълженъ да доложа на Негово Императорско Величество за вашето геройство.”
Презъ този день, генералъ Гурко, съгласно обещанието си, тръгна отъ Нова Загора на помощь на Старозагорския отрядъ, но по пѫтя бѣ пресрещнатъ отъ Реуфъ паша, съ войскитѣ на когото трѣбваше да води упоритъ бой и едвамъ къмъ 7 ч. вечерьта той бѣше при Стара Загора, за да види края на тази страшна трагедия, когато пламъцитѣ бѣха вече почтй унищожили една голѣма часть отъ града. Още сѫщата нощь той прехвърли Срѣдна Гора, и съ усиленъ маршъ се запѫти къмъ изхода на Хаинския проходъ. Старозагорскиятъ отрядъ на 20-и стигна въ Казанлъкъ, присъедини 4-а опълченска дружина съ една батарея, и на 23-и се оттегли къмъ Шипчанския проходъ.
По случай разформирането на Предния отрядъ, генералъ Гурко на 30-и юлий издаде прощална заповѣдь, отъ която най-интересни сѫ следнитѣ извадки:
„Безъ да обръщате внимание на такова голѣмо превъзходство на турскитѣ войски, вие отъ 8 ч. сутриньта и до 2 ч. презъ деня съ удивително мѫжество защищавахте вашия роденъ градъ и съ това дадохте възможность на другитѣ войски отъ Предния отрядъ да разбиятъ турцитѣ при Джуранли.
Това бѣше първото сражение, въ което вие влѣзохте въ бой съ врага, и въ него веднага се показахте такива герои, съ които цѣлата руска армия може да се гордѣе и може да каже, че тя не се бѣ излъгала, задето изпрати въ вашитѣ редове своитѣ най-добри офицери. Вие сте ядката на бѫдещата българска армия. Ще минатъ години, и тази бѫдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славнитѣ защитници на Стара Загора.”
Следъ заемането на Стара Загора се бѣ почувствувала нуждата отъ конница, съставена отъ опълченци. Българитѣ
Опълченецъ отъ конната сотня
39
опълченци трѣбваше да участвуватъ въ разнитѣ разузнавателни действия, които проектираше генералъ Гурко отвѫдъ Балкана, а сѫщо така да имъ се възложи важната задача — повдигане възстание въ Южна България.
За тази цель бѣ съставена една Опълченска сотня, въ състава на която влѣзоха всички онѣзи опълченци, които още въ Плоещъ бѣха постѫпили доброволно съ собственитѣ си коне и до Стара Загора изпълняваха разнитѣ ординарчески служби при Щаба.
Първото дѣло на Опълченската сотня бѣ участието ѝ въ разузнаването къмъ Търново-Сейменъ отъ 13-и до 15-и юлий, подъ командата на ротмистъръ Челяевъ. Конната сотня следъ формирането си влѣзе въ състава на руската конница отъ Предния отрядъ, между офицеритѣ на която бѣ и князъ Александъръ Батембергъ.