III. Външнополитическата обстановка и въстанието

3. Няколко необходими извода
 

От предшествуващото изложение е ясно, че неблагоприятната външнополитическа обстановка, при която избухнало и се развило Кресненско-Разложкото въстание, е една от решаващите причини за неговите ограничени резултати и в крайна сметка за неговия неуспех. Борбата за освобождение на българското население в Македония и обединителните стремежи на целия български народ в обстановката след Берлинския конгрес се сблъскали с интересите на Великите сили и балканските страни, с категоричната

276

им и непреодолима позиция по изменение на съществуващата политическа и териториална обстановка в тази част на Балканите.

Наред с тази основна причина голяма роля за размаха и неуспеха на въстанието се явили и фактори от вътрешноорганизационно естество.

Въстанието като особен вид война се подчинява на известни закони и се обуславя от правилно поставените стратегически и тактически цели на движението.

В своята стратегия по осъществяване на поставените цели - освобождението на Македония и обединението на оформилата се там българска етност и сама изявяваща се като българска по дух и съзнание със свободното Княжество България - в ръководството на въстанието почти нямало различия.

Преди всичко ръководителите и дейците на Кресненско-Разложкото въстание са хора с обществен и революционен опит от предшествуващата епоха и със сравнително широк политически кръгозор. За всички от тях било ясно, че едно движение би било успешно, ако зад себе си има мощен резерв, поддръжник и съюзник в лицето на една или повече от Великите сили.

Опитът от Априлското въстание бил достатъчно категоричен и съвсем пресен. Ето защо в осъществяването на главната стратегическа цел на въстанието важно място отново заемала Русия. Както преди, така и сега въстанието трябвало да даде морално право и дипломатически основания на Русия да се намеси активно в защита на една справедлива, изявена от самите народни маси кауза. В същото време въстанието следвало да докаже невъзможността на Османска Турция да установи мир, ред и порядък в тази част на Балканите, с което можело да се наруши европейският мир и да се създадат нови прецеденти за вълнения сред европейската общественост - вълнения, които създават не само международни, но и вътрешни трудности на европейските сили. На тази основа според схващанията на ръководителите на движението Европа трябвало да се застави да пререши българския въпрос.

Осъществяването на така поставената стратегическа цел съгласно добития опит от предшествуващото българско и балканско националноосвободително движение зависело от размера и обхвата на въстанието, от степента на реално и военно отвоюваната от противника територия, от масовостта на движението, от степента на страданията и жертвите.

Всичко това следвало да се осъществи чрез набелязаните тактически средства. Тук именно в ръководството на Кресненско-Разложкото въстание се появили различни схващания и възникнали сериозни разногласия.

В досегашната историческа литература, посветена на Кресненско-Разложкото въстание, господствува становището, че имало две главни направления, осъществявани от т. нар. вътрешни и външни дейци. Докато първите се стремели чрез въстание във вътрешността на страната и с подготовката на чети да достигнат до освобождението на Македония, вторите, т. е. външните дейци, искали чрез въстанието единствено да предизвикат европейската намеса и застъпничеството на Русия. Те нямали задача и не преследвали освобождението чрез собствената борба на българското население в Маж кедония, не се облягали и не вярвали във възможностите на народните маси. [1]
 

1. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., с. 86-87, 90 и сл.; Г. Д. Тодоров. Цит. съч., с. 423-429.

277

В същност в хода на Кресненско-Разложкото въстание се появили повече и по-разнообразни схващания за тактиката на борбата.

От изложението, пък и от документите, с които разполагаме за Кресненско-Разложкото въстание, се вижда, че в първия етап на въстанието - октомври-декември 1878 г. - главното противоречие изпъкнало между щаба на въстанието заедно с местните воеводи, от една страна, и дейците от Софийския комитет, от друга.

Носител на първата идея и неин най-добър изразител бил Д. Попгеоргиев. Той смятал, че въстанието трябва да се организира планомерно, да се отвоюват отделни райони, в които да се организира въстаническата територия и постепенно да се обхващат по-вътрешните области на Македония. Това било едно реалистично, макар и ограничено по цели, обхват и крайни резултати схващане.

Така Д. Попгеоргиев бил против преждевременното разширение на въстанието в Разложко и Пианечко. “Совесно размислете с каква сила искате да се отвори толков круг” [2] - писал той до Горноджумайския комитет. Той се обявил както срещу тактиката на Софийския комитет за прибързани и ефектни действия във вътрешността на страната, така и срещу някои самоволни постъпки на старите хайдушки воеводи, които искали да навлизат с чети в Македония. Това бил отпор и срещу тенденциите за хайдушка тактика, чиито традиции били особено силни тук и които се проявявали многократно в хода на въстанието. В писмо до Горноджумайския комитет Д. Попгеоргиев изтъквал, че комитетите следва да поемат организаторската работа, но да не се вмесват във военните дела. “Комитетът - продължава той, имайки пред вид Горноджумайския и Софийския комитет - просто си играе с тия работи. . . и нии ще се принудим да почнем нашенската, а отговорността за невинните ще е Ваша.” [3] Той се обявил остро не само на указанията на софийските и горноджумайските дейци по военните въпроси и тактиката на въстанието, но взел и строги мерки за прекратяване своеволията на местните воеводи и чуждестранните предводители. Д. Попгеоргиев считал, че тактиката на въстанието и ръководството на бойните действия трябва да се планират и осъществяват от щаба, а предводителите - “атаманите” Калмиков и Войткеевич - следвало да имат само командни длъжности над отделни отряди и направления. [4] Въпреки тия свои правилни разбирания той обаче не предвиждал организаторска и политическа работа сред местното българско население в Македония и не взел почти никакви мерки в това отношение.

В центъра на въстанието ръководни длъжности имал и руският запасен офицер - казашкият сотник Адам И. Калмиков. Известни са неговите пагубни, честолюбиви и авантюристични действия в развитието на въстанието. Макар че по оценката на Дондуков-Корсаков Калмиков бил личност, съвършено “невежествена и нещожна” [5], по силата на обстоятелствата той
 

2. Г. Кацаров, Ив. Кепов. Цит. съч., д. № 75, с. 49.

3. Пак там.

4. В протокола за “Устройството на Македонското въстание” изрично се подчертава, че командите над създадените две главни отделения (отряди) се поемат от А. Калмиков и Л. Войткеевич, но “колкото за устройството на въстанието е длъжност на щаба”. Документът е писан лично от Д. Попгеоргиев (Д. Дойнов. Нови документи . . ., № 9, с. 195).

5. Муратов. Документи за дейността на русите по уредбата на гражданското управление в България от 1877-1879 г. Т. I. С., 1905, д. № IV, с. 283-284; Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. III, д. № 236, с. 376.

278

бил определен за върховен главнокомандуващ на въстаниците. Важно обстоятелство било, че в очите на въстаниците той бил представител на руската войска и притежавал особен авторитет като такъв сред средите на ръководители и въстаници. Той имал и определена роля в тактиката на въстанието, която още повече нараствала, като се вземе пред вид, че във въстаническия лагер почти нямало представители със специална военна подготовка. Калмиков имал свои схващания за тактиката и развитието на въстанието, които изложил пред кореспондента на в. “Новое время”. Според него въстаниците трябвало да вървят от град на град, да вдигат населението, да отнемат оръжието от турците и да въоръжават българите. По такъв начин, като преминат до края на Македония, под знамето на въстанието щели да се наредят до 100 хиляди въоръжени дейци и “на турците не ще им остане нищо друго, освен да признаят свободна Македония” [6]. Сам кореспондентът заключава: “Калмиков няма ясен план.” [7] Схващанията на Калмиков за въоръженото въстание в Македония сочат красноречиво в какви ръце е поверено ръководството на това народно дело. Неговото гледище било отстъпление от идеите и принципите на въоръжената борба, от постиженията на българската национална революция, от натрупания до този момент опит. Подобни идеи, но много по-сериозно обосновани бе вдигнал Раковски още в 60-те години на XIX в. в своя “План за освобождението на България”, но те бяха отдавна изминат път, коригиран от условията и практиката на революционната, националноосвободителната борба.

Авантюристичният и несериозен план на А. Калмиков съвпадал в основни линии със схващанията на някои от дейците на Софийския комитет, но като цяло комитетът имал по-реални възгледи и преди всичко се е съобразявал с международните условия.

Плановете на софийските дейци са изложени най-добре в писмото на иконом поп Тодор от 25 октомври 1878 г.: “Пишете на господина Калмикова да произвежда бързи действия, за да става шум. Много интересно за делото, ако се може направи да отиде едно отделение да завземе Разлога, а пък ако има хора вооружени, да изпратят поп Костадина по-навътре в Македония да действува с такъв начин, щото да повдигне населението на няколко точки. Да захванат позиции по планините и постоянно да безпокоят турските войски.” [8] Това било тактика, възприета до голяма степен и под давление на част от руските военни и граждански дейци. “Тия (идеи - б. м.), които ви изложихме, пише иконом поп Тодор, са на всичкото ни дружество мненията, вдъхнати от обстоятелството и черпени от по-високи места.” [9] Подобни мисли по тактиката на въстанието изказва и подпредседателят на Софийския благотворителен комитет Д. П. Карамфилович в писмо до К. П. Босилков от 15 ноември 1878 г.: “Целта на това дело знаете - пише той, - че не е да се води регулярна война, а Гериля - партизанска война. Дейците сега да са тук, а утре, според обстоятелствата, да са там и на друго место.” [10] Не само в схващанията си, но и в практиката си софийските дейци се стремели към осъществяване на този план.
 

6. Новое время, № 1016, 25 дек./6 ян. 1879.

7. Пак там.

8. Г. Кацаров, Ив. Кепов. Цит. съч., д. № 76, с. 50.

9. Пак там.

10. Пак там, д. № 133, с. 73.

279

Като изпраща група от 50 души начело с черногореца Андрей Никое, иконом поп Тодор, деловодител на Софийския комитет “Единство”, пише до ръководителите на въстанието: “Тия човеци дохождат там с желание да действуват отделно към една посока, гдето се намери за по-згодно. Това тяхно желание е съгласно и с нашия план върху начина за следването на въстанието.” [11] Със своята дейност независимо от крайните цели, които преследвали, представителите на Софийския комитет разпилявали силите на въстанието, създавали центробежни стремежи сред воеводите и въстаниците за самостоятелни изяви. Когато групата на А. Ников била изпратена в Кършиака, Д. Попгеоргиев писал до Горноджумайския комитет, че тя ще се приеме, както и другите чети, но трябвало да се знае “че ся приемат Доброволци, а не самоволци или своеволци” [12]. По същество линията на Софийския комитет следователно също не водила до подготвянето и организирането на въстанието като истинско революционно дело, не съдействувала то да се води планомерно и организирано като вид военно изкуство.

Тази линия в основни линии провеждал и Натанаил Охридски. Той се разграничавал от софийските представители само по някои детайли - в схващането си за ролята на четите като организиращи и мобилизиращи ядра на народните маси при вдигането на въстанието във вътрешността на страната. Натанаил Охридски, който и по възгледи, и по обществена практика не можел да бъде последователен революционер, считал, че българското население е подготвено за въстание и е нужно само един външен тласък и насърчение, за да се хванат всички за оръжието. Тази роля според него можели да извършат четите. [13] Ето защо той отделил толкова сили и внимание на подготовката и изпращането им през границата.

Както изтъкнахме вече в изложението. Натанаил Охридски не възприел тактиката, предложена от Ст. Стамболов и Н. Обретенов, да се изпратят емисари-апостоли в Македония, да се води предварителна политическа и агитационна работа сред населението и да се повдигне масово въстание в страната. Четите в този случай според Стамболов и Обретенов трябвало само да подпомогнат, да насърчат и разширят движението.

Това била друга тактическа линия. Тя се явявала извод и опит, кпйто историческата практика на българското националнореволюционно движение бе показала до този момент. Именно този опит и традиции били пренебрегнати от Натанаил Охридски и останалите ръководители на въстанието, за да възтържествува линията на четническото движение, да се изявят старите хайдушки тенденции, да се остави движението във вътрешността на Македония на стихийно развитие. По време на Кресненско-Разложкото въстание част от постиженията и традициите на българското националнореволюционно движение действително били възприети, но те се отнасяли преди всичко до целите и задачите на борбата - националното освобождение и създаването на единна българска държава. Що се отнася обаче до революционните форми и методи за постигане на тази цел, в Кресненско-Разложкото въстание се наложили само техните външни прояви и страни,
 

11. Г. Кацаров, Ив. Кепов. Цит. съч., д. № 159, с. 88.

12. Пак там, д. № 175, с. 97.

13. НБКМ - БИА, II, В. 9288, п. 100, д. 21, л. 135-136; Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., с. 111.

280

по-точно символиката, на позоваването на историческата борба и традиции от Априлското въстание и Освободителната война.

По същество не били усвоени дълбокият смисъл и главният извод от тактиката на българската национална революция до 1877-1878 г. и не бил приложен на дело.

В този исторически момент условията в сравнение с предшествуващата епоха се изменили. Съществувало вече свободно Българско княжество, а на границите се намирали руски войски. От тях естествено се очаквала помощ и реална подкрепа. Но и сега практиката показала, че без масово въстание и реални успехи на театъра на бойните действия въстаническото дело е обречено на неуспех. От друга страна, следва да се изтъкне, че на този етап наред с целите и задачите на националната, буржоазнодемократическата революция била поставена и нова задача - националното обединение на българския народ. В своята борба българските въстаници се опирали на общите стремежи и цели на целокупния български народ, на общото им право за свободен национален живот.

Новоизникналият проблем пред националноосвободителното и революционното движение - обединението на българския народ - като нова стратегическа задача поставял и нови въпроси в тактиката на борбата, в позоваване на историческия опит на други страни и народи, на тяхната нацио-налноосвободителна борба. Има много факти, които доказват, че въстаниците излизали под българско име, с ясно изразено съзнание за общност на интересите си с българите от Дунавска България и Тракия. В Битолско въстаниците се наричали “подвижници на българската независимост в Македония”, а в Кривопаланско издигали лозунга за обединена България. [14]

Ярък израз на това съзнание е даден в апела на “Привременното българско управление”, издаден на Пирин планина на 10 ноември 1878 г., “Братя, настанъ вече време и кога да покажеме себе си, че сме народ, достоен за свободъ, че во нашите жили не е престанъла да тече кръв от Крум и Семеона; настанъ време да докажеме на Европа, че да се разделва со църнило един цял народ - не е шега!” [15]

В осъществяване задачата за националното обединение като съставна част от борбата за националното освобождение въстаническите ръководители и цялата българска общественост се позовавали на опита на италианския народ за обединение.

В писмо на Търновския комитет “Единство” до митрополит П. Рашеев в Букурещ от 22 октомври 1878 г.се изтъква, че най-важната работа на комитета е въстанието в Македония, което после да се разшири и на други места, оставени вън от границите на България. В писмото дословно се казва така: “Ние мислиме, че този е пътят, който може да ни спаси, и като хора трябва да изпълним длъжността си и да се борим, и ние на реда си, както едно време и италианците - за своето единство.”

Независимо че някои традиции на българското националнореволюцион-но движение до 1877-1878 г. били продължени в процеса на Кресненско-Разложкото въстание, а други задачи от национално естество изникнали на този етап с оглед на новата обстановка, като цяло богатият революционен опит и най-правилната революционна стратегия и тактика на българ-
 

14. Марица, бр. 18, 26 септ. 1878.

15. Пак там, бр. 42, д. № 18, 1878.

281

ската национална революция не били приложени. Това отстъпление от последователните революционни принципи изиграло голяма роля за размаха и неуспеха на въстанието.

*  *  *

Националноосвободителната и революционната борба на българското население в Македония още от самото й начало след Берлинския договор била приета от българите от Княжество България и Източна Румелия като общобългарско движение. Тази борба отговаряла на националните интереси, на стремежите и въжделенията на целия български народ. Поради това тя била посрещната с големи симпатии, дълбок интерес и получила пълна подкрепа от българското общество.

Това отношение на българския народ към борбата на българското население в Македония и Тракия за освобождение и обединение намерило организационен израз в създаването и дейността на комитетите “Единство”.

Комитети “Единство” били създадени в десетки градове и селища на Княжеството и в Източна Румелия. Те се грижили за събирането на средства, оръжие и доброволци.

В резултат от дейността на комитетите били събрани и изпратени в района на въстанието няколко стотин доброволци, значително количество оръжие и парични средства.

Но извършили ли са комитетите “Единство” всичко онова, което националните интереси и нуждите на въстанието поставяли?

Инициативата за създаването на комитетите “Единство” принадлежала на бившите български революционери, но в тях навлезли преди всичко представители на българската буржоазия, включително и на едрата. Следователно по своя социално-класов състав комитетите добили буржоазен облик.

Българската буржоазия заедно с представителите на висшето духовенство, които участвували или подпомагали въстанието, имали свои икономически интереси от запазване единството на българските земи - разкъсването на единния пазар, създаването на митническа бариера между отделните области, лишаването от енории и пр., засягали най-чувствително материалните и търговските интереси на българските промишленици, търговци и висши духовници.

В комитетите “Единство” участвувала изцяло и българската интелигенция, включително и тази от Македония, емигрирала масово по време на войната и след нея в пределите на освободените от руските войски територии. В единния фронт на борбата за обединение тя намирала общ език с българската буржоазия, но главно на основата на главната задача - осъществяване на националното единство, което било дълбоко разбиране, смисъл и съдържание и на цялата й дотогавашна дейност.

Разнородният класов състав на комитетите “Единство”, сравнително ограничените им възможности в международно отношение, скъсването с революционната идеология и практика на предосвобожденските комитети се отразили върху позитивната им роля във въстанието от 1878-1879 г. в Македония. В този решителен момент за национално освобождение и

282

осъществяване на националното единство българската буржоазия не могла до голяма степен и поради обективни причини да изпълни напълно и докрай своята историческа мисия, нещо, което преди това бяха направили в малка или в по-голяма степен гръцката, сръбската, румънската и други буржоазии.

Комитетите “Единство” като идейни ръководители на въстанието носили пълната отговорност за възприетата и осъществявана в хода на въстанието тактика. До голяма степен тя целела не подготовката на едно истинско въстание, не реален успех на въстаниците, а повод, дори и чрез един погром, за натиск върху Великите сили и Русия да пререшат въпроса за българското единство.

В същото време нужно е да се разграничи отговорността за тази линия върху отделните комитети. Търновският комитет, който първоначално минавал за централен, не упражнил подобни внушения и не направил никакви практически стъпки в тази насока. Нещо повече, неговият представител Ст. Стамболов заедно с Н. Обретенов се опитали да наложат истинска революционна и напълно последователна тактика на въстанието, която била отхвърлена от Натанаил Охридски и други преки ръководители на движението.

В много по-малка степен или почти никак такива идеи не били внушени на ръководителите на въстанието от останалите комитети в Северна България. Най-активна роля и значение обаче в тази насока се падало на Софийския, и отчасти на Горноджумайския и Кюстендилския комитет.

По своя състав Софийският комитет бил разнороден. Начело на комитета стоял владиката Мелетий, а негов деловодител бил поп Тодор - бивш екзархийски наместник в Скопие. В състава на комитета влизали предимно емигранти от Македония - В. Диамандиев, П. Урумов, Д. Стателов, Андрей Георгов и др. Софийският комитет не стоял далеч от въстанието. Той следял непосредствено въстаническите действия и имал най-добрите възможности да наблюдава политиката на Великите сили и разположението на дейците от Временното руско управление. Поради това той упражнявал най-голямо влияние върху тактиката, хода и протичането на въстанието. Той именно се поддавал на временни внушения и невинаги провеждал последователна линия. Тази непоследователност на Софийския комитет обективно довела до печалните последствия с убийството на Стоян войвода, до неправилната тактическа постановка за провеждане на въстанието в Македония главно през неговия първи период, до привличането и поставянето на отговорни командни длъжности на чужденци-авантюристи, между които и чужди агенти и т. н.

Горноджумайският и Кюстендилският комитет играели подчинена роля по отношение на Софийския комитет. Те нямали своя отделна линия от тази на Софийския и провеждали непосредствено разпорежданията от София сред въстаническото ръководство и сред въстаниците. В това се заключавала и тяхната отговорност във възникналите противоречия независимо от, общо взето, положителната им роля във въстанието.

Изброявайки причините от вътрешноорганизационно естество, не може да не се изтъкне и обстоятелството, че Кресненско-Разложкото въстание не можа да обхване и да се превърне в повсеместно, широко движение на българското население във вътрешността на Македония.

От изнесените данни в изложението се вижда, че във вътрешността на Македония в края на 1878 г. и особено през пролетта на 1879 г. съще-

283

ствувала обективно революционна ситуация. Но да се превърне тя в действителност, да се оглавят и ръководят масите за революционна борба,, нужно е, както изтъква В. И. Ленин, да бъде налице и субективният фактор, т. е. революционна организация, революционно ръководство. Такава организация в момента на въстанието в Централна и Западна Македония не съществувала. До 1877-1878 г. българската революционна партия успяла да създаде своя мрежа и организационни поделения само в Източна Македония. Действително през 1878-1879 г. въстанието се разпространила и обхванало райони, в които до този момент била създадена мрежа от революционни комитети и била извършена подготовката за Априлското въстание - Банско, Разложкия край, Горноджумайско, Малешевско, Мел-нишко, Петричко и пр. Този извод като причина за масовостта на Кресненско-Разложкото въстание и за мащабите на националноосвсбодителното и революционното движение във вътрешността на Македония през 1878- 1879 г. е направил още по това време добрият познавач на борбите на македонските българи М. А. Хитрово. В доклад от 6 май 1879 г. той пише: “Ако Македония, макар и малко по-отрано би била подготвена към мисълта за въстание или ако даже това движение (четническото - б. м.) се водеше по-осмислено, то не е трудно да се разбере, че би могло да се вдигне на крак цялото население благодарение на сегашното крайно непоносимо негово положение.”

Поради всички тези причини, преди всичко външнополитически, а наред с това и вътрешноорганизационни и тактически, една от най-големите прояви на българския народ за осъществяването на пълното национална освобождение и народно единство завършила без успех.

Независимо от неуспеха си значението на Кресненско-Разложкото въстание едва ли може да се разглежда само в исторически аспект, като мощна изява на общонационалните стремежи за освобождение и обединение, като наследство и традиция, измерения, които то безспорно има.

Въстанието от 1878-1879 г. в Македония довежда и до реални политически последствия, които, макар и да са минимални в сравнение с поставените цели и задачи на движението, допринасят до известна степен за подобрение на живота и участта на македонските българи в условията на османското робство. Преди всичко въстанието обръща вниманието на Великите сили от необходимостта за по-скорошното приложение на чл. 23 и 62 на Берлинския договор, за откриване етапа на т. нар. реформена акция в християнските владения на Османска Турция. Наред с това Кресненско-Разложкото въстание, макар и непряко, оказало положително въздействие за благоприятното решаване на източнорумелийския въпрос. То активизирала руската политика, а като обърнало вниманието върху себе си и с оглед на опасността, с която заплашвало интересите на заинтересованите Велики сили и Османска Турция, ги направило по-отстъпчиви в решаването на националните проблеми на тракийските българи.

Въстанието от 1878-1879 г. следователно и по цели, и по характер, и по резултати има определено място като етап и продължение на българската национална, буржоазнодемократическа революция. Но то същевременно поставя и началото на нови борби, макар и при други условия, и изменени външнополитически обстоятелства, в които опитът, традициите и идеалите на борците от 1878-1879 г. оставят дълбоки следи.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]