Кресненско-Разложкото въстание, 1878-1879
Дойно Дойнов
 

III. Външнополитическата обстановка и въстанието

1. Политиката на великите сили и въстанието

[[ Д. Австро-Унгария ]]
 

*  *  *

От външнополитическите фактори важно място за развитието и мащабите на националнореволюционното движение в Македония през 1878-1879 г. изобщо, на Кресненско-Разложкото въстание в частност изиграла политиката на Австро-Унгария.

В досегашната историческа литература този въпрос е засяган мимоходом. Българският патриарх Кирил в труда си “Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание” разглежда само опита на част от македонските българи да обърнат вниманието на Австро-Унгария върху положението в Македония и да предизвикат нейната намеса. [191] В следващата си книга “Българската екзархия в Одринско и Македония след Берлинския договор” той отделя вече отделна глава, в която подчертава интересите на Австро-Унгария в Македония през 1878-1880 г., но не се спира на въпросите за отражението им върху развитието на въоръжената борба на българското население в тази област. [192]

По-определено мнение изказва Г. Д. Тодоров. Като изтъква основателно, че Австрия “искала да използува въстаническото движение за поддържане на напрежение, което да й послужи за вкарване свои войски в Македония”, авторът определя голямо място и изтъква вредната роля на австро-унгарската агентура в развоя и неуспеха на въстаническото дело. [193]

Какво е било в същност отношението на Австро-Унгария към националноосвободителното движение в Македония през 1878-1879 г.?

Дотук вече бе изтъкната политиката на Австро-Унгария по балканските проблеми и по-специално по българския въпрос. Ясно се вижда последователният стремеж на Хабсбургската империя и лично на граф Андраши срещу присъединяването на Македония към новосъздадената българска дър-
 

191. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., с. 26.

192. Пак там. Цит. съч., с. 487-635.

193. Г. Д. Тодоров. Временното руско управление . . ., с. 419-431.

225

жава, против образуването и на друга държава в тази част на Балканите, в която славянският, респективно българският национален елемент да бъде преобладаващ. [194]

Берлинският конгрес бил оценен в столицата на Дунавската монархия като успех за австроунгарската дипломация. Андраши казал по време на войната на една от интерпелациите в депутациите, че Австро-Унгария не само че няма да загуби от териториите си, както ставало във всички предишни войни, но сега ще прибави нещо в кошницата си. Тя, без да загуби един войник, добавила Босна, Херцеговина и Новопазарския санджак.

Ето защо след Берлинския договор основният стратегически момент в австрийската политика бил - строго изпълнение на Берлинския договор, т. е. изпълнение, което напълно отговаряло на австрийските интереси за осъществяване на окупацията на дадените й от конгреса нови териториални придобивки и, на второ място, ограничаване на руското влияние на Балканите. И затова главната задача на австрийската дипломация била да осъществи на всяка цена разпокъсването на Санстефанска България, да не допусне какъвто и да било обединителен процес на българите и да се съкрати руската окупация на Княжеството и Източна Румелия. [195]

Тази линия на австроунгарската политика не се променила и след Берлинския конгрес, и по време на първия етап от развитието на Кресненско-Разложкото въстание.

Австроунгарските официални среди посрещнали с безпокойство обявяването на въстанието и движението във вътрешността на Македония. Те мислили, че това е руска политическа игра с оглед окупацията на Македония от руски войски. Това явно застрашавало австрийските интереси, изключително големи в западната част на Балканския полуостров. Измененията на установеното статукво на Балканския полуостров съгласно решенията на Берлинския договор се разглеждали като “заплаха за мира в Европа” с цел да се прикрият преките интереси на Австро-Унгария в Македония. Виенският в. “Wiener Abendpost” в края на октомври 1878 г. писал, че “несъмнено въстанието има за цел да осъществи създаването на България по Санстефанския мир. Затова то превишава значението на местен кризис и прераства в общоевропейски въпрос.” [196]

Виенските вестници вдигнали голям шум за въстанието в Македония, всекидневно съобщавали фантастични цифри за броя на въстаниците, писали за несъществуващи сражения и пр. “Константинополският телеграф в сътрудничество с виенските официози и полуофициози ни снабдява с фантасти-чески и лъжливи известия за събитията в Македония и Източна Румелия” [197] - четем в коментар на в. “Новое время” от октомври 1878 г.

Още от началото австрийските вестници подели кампания срещу Русия, че тя е инициатор и подкрепя въстанието, като не спазва Берлинския договор. В. “Politische Correspondenz” от 16/20. X. 1878 г. писал, че “славян-
 

194. Ищв. Дьосеги. Цит. съч., с. 42 и сл.; И. Г. Сенкеевич. Реакционная политика Австровенгрии на Балканах в 60-70-х годах XIX в. - В: Австровенгрия и славяногерманские отношения. М., 1965, с. 74-87; С. Д. Сказкин. Цит. съч.; История на дипломацията. Т. II, с. 149 и сл.; Ed. V. Wertheimer. Op. cit., Bd. III, p. 143-203.

195. Ищв. Дьосеги. Цит. съч., с. 42.

196. Wiener Abendpost, 28 окт. (н. с.) 1878.

197. Новое время, № 948, 18/30 окт. 1878.

226

ските комитети в Русия доставят оръжие и пари. Целта на въстанието е да се съединят Румелия, Македония и Тракия с Българското княжество”. [198]

Но докато първите известия за въстанието били посрещнати с особен интерес в столицата на Австроунгарската империя, а печатът, включително и официозите, подхванал цяла кампания против “руското подстрекателство” за осъществяване целите на “панбългаризма”, в дипломатическите среди владеело по-голямо спокойствие и изчакване на събитията. За това настроение можем да съдим от изказването на руския посланик във Виена Е. П. Новиков, в което се казва, че “в държавната канцелария не ми направиха никакъв намек за тъй називаемата наша агитация” [199].

В това фактически се заключава и сложната австроунгарска политика - в момента да използува версиите за руски аспирации в Македония и да раздухва шум във вестниците, за да спечели почва сред обществеността зи своята политика на Балканите. “Тук охотно се облягат на самия факт за съществуване на българското движение, за да извинят и оправдаят политиката на окупация, а на делегатите, ксито трябва да се съберат в Пеща, да дадат да разберат колко навременно правителството е забелязало опасността от славянското разпространение към Македония и колко своевременно е взело мерки в Босна и Херцеговина.” [200] В същото време правителствените среди внимателно следели развитието на движението и се бояли от разширението му не само с оглед на общоевропейските интереси, но и “от гледна точка на неговото разпространение в страна, вече близка до сферата на австроунгарските интереси” [201].

Фактически австроунгарското правителство си запазвало правото да проучи по-основно този въпрос и затова не направило на първо време никакви стъпки на противодействие срещу руското правителство. В случая то изхождало от обстоятелството, че въстанието в Македония може да се използува не само за вътрешнопартийни интереси - борбата срещу опозицията, но и за евентуална експанзия на Балканския полуостров.

С развитието на въстанието и изменението на международната обстановка политиката на Австро-Унгария към движението в Македония се изменяла. От вътрешността на провинцията достигали тревожни известия за австроунгарските домогвания, за подготовка на почвата за по-трайно установяване. Действително независимо от официалните изявления на граф
 

198. Новое время, № 948, 18/30 окт. 1878.

199. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. III, д. № 181, с. 288-289.

200. Пак там.

201. Пак там, с. 289. Австрийският консул в София фон Цвидинек редовно информирал своето правителство за развитието на Кресненско-Разложкото въстание (Кирил, патриарх български. Българската екзархия. . ., с. 495-500). В до клад от 1 януари 1879 г. до Андраши той се опитва да сумира наблюденията си чи причините и характера на движението. Според Цвидинек началото на недоволството и изселването на българи от Македония започнало приблизително по време на Берлинския конгрес. Първият апел за борба срещу насилниците в Македония дошъл от Пловдив. В Източна Румелия и Княжество България се създали благотворителни комитети и със събраните от тях средства се въоръжавали доброволците. Привличали се и известни панславистически елементи, участници и в по-раншните войни и въстания в Херцеговина, Сърбия, Черна гора. София станала център на ръководството на въстанието.

В доклада по-нататък се изтъква, че П. Алабин и ген. Майндорф подтиквали и дори провели съвещание с ръководителите на въстанието. Целта на движението била да се заеме Мелник и след това въстаниците да се насочат в две направлении - едното към Серес, в другото към Скопие (ЦДИА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 3663, л. 2-6).

227

Андраши и донесенията на Новиков от Виена руското правителство се безпокояло от донесенията на своите дипломатически служители в Македония, които изрично подчертавали австрийската агитация и подготовка за експанзия там. С донесение от 28 декември 1878 г. М. Улянов докладвал на А. Б. Лобанов-Ростовски: “От известно време австрийското правителство започна дейно да агитира за заемането на Македония до гр. Солун от свои войски. Австрийски агенти сноват по градовете, събират подписки или приготовляват народа за скорошното появяване на австрийски войски, уверявайки, че тогава ще настъпи царството на мира и правосъдието.” [202]

В руската преса открито се заговорило за опасността от австрийска окупация на тази част на Балканския полуостров. Подчертавало се, че Австро-Унгария мисли, че Русия взема лъвския пай на Балканския полуостров - подстъпите към Проливите - и затова тя се стремяла към излаз на Бяло море през Солун. “Видимо Австрия се готви да изпрати свои войски през Нови пазар в Македония” - пише в. “Новое время” [203].

Този стремеж на двете Велики сили към Проливите и Бяло море - коментира същият вестник - “придава и особено значение на въстанието” [204].

В същия вестник излизат още няколко статии, в които се говори за определен австроунгарски план за завладяването на Македония. Насреща на българските въстаници според авторите ще се появят австрийски войски. В други статии се изтъква, че ако Русия приеме подкрепата на Австро-Унгария за съединението на Източна Румелия с Княжеството, тя ще поиска като компенсация завземането на Македония. [205]

Подобни статии се появяват и в други вестници. В. “Голос” отпечатал статия под название “Австроунгарски агенти”, която била препечатана и в българския в. “Целокупна България”. В нея се изтъквало, че в България, Източна Румелия и Македония действуват австрийски агенти за утвърждаване на австрийското влияние на Балканите. Във въстанието в Македония според автора на статията е взел участие и Хубмайер, заподозрян в тайни връзки с австрийското правителство, а имало данни и за други подобни австрийски агенти.

Австрия, продължава статията, цели да предизвика въстание в Македония, за да може да се намеси с оглед на своите домогвания. Върху това македонските българи трябвало добре да размислят, за да не се създадат благоприятни за Австрия, но неблагоприятни за самите тях, политически условия. [206]

В кореспонденция от Търново от 20 февруари в. “Новое время” донася, че австрийците вършат агитация в полза на австрийска окупация на Македония, като се мотивирали, че русите са изоставили македонските българи и само Австрия може да ги защити. “Но независимо от това - пише дописникът - Македония е изпратила свои депутати не във Виена и Пеща, а в Търново при своите братя да моли от тях защита и покровителство.” [207]
 

202. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 17.

203. Новое время, бр. 1015, 24 дек. 1878/5 ян. 1879.

204. Пак там, бр. 1002, 11-23 дек. 1878.

205. Пак там, бр. 1033 и др., 2/14 ян., 13/25 ян.

206. Целокупна България, I, бр. 2, 23 юни 1879.

207. Новое время, № 1088, 10/22 март 1879.

228

Разпространявайки тревогата за австроунгарските аспирации към Македония, руските вестници - проводници на официалната руска политика, - като предупреждавали за опасността, в същото време се стремели обществено да оправдаят заетата руска официална позиция към Кресненско-Разложкото въстание. Преди всичко следвало да се запази престижът на Русия сред целия български народ и по-специално сред македонските българи. Изтъквало се на преден план, че съществували сериозни политически основания да не се подкрепи едно движение, което може да има обратни политически резултати за самите тях, за бъдещото им политическо и национално развитие. В същото време, лансирайки тази идея, руските официози се стремели да внушат нецелесъобразността на въстанието от гледище на руските интереси. Едновременно с това те полагали големи усилия да възвърнат престижа и правотата на руската политика сред грамадна част от руското буржоазно-помешчическо общество, сред славянофилските среди, сред руските военни и граждански власти в България, които с ревност следели и симпатизирали на въстанието.

Нападките в пресата - не само в руската и българската, но и в европейската - за приближаващата се австроунгарска опасност на Балканите се подсилвали от ширещото се сред европейските страни мнение за съвместна европейска окупация на районите, в които турското правителство не могло да въдвори порядък. В края на 1878 г. по сведения от Берлин между европейските държави се водили преговори за устройството на Македония поради пристигналите сведения за ужасните турски зверства. Правели се намеци, че е направено и официално предложение да се изпратят войски от всички велики държави за защита на християнското население. [208]

Във всички тези мнения се изтъквали възможността и стремежът на Австро-Унгария при определени условия да се възползува от обстановката и да окупира Македония.

Австроунгарските власти взели мерки за подготовката и осъществяването на своите намерения, за усилване на своето влияние в Македония. Те вербували свои агенти в страната, влиятелни хора, като бившия представител на руското консулство в Солун г-н Кондо, семейство Дръндарови във Велес и др. Австрийските агенти се стремели да внушат на населението да излезе с петиции до Австро-Унгария и Великите сили за заемането на страната от австрийските войски. Сериозни мерки били взети от австрийските власти да подготвят персонала по поддръжката на жп. линия от Митровица до Солун при една евентуална австрийска окупация. Това те мотивирали и под претекста, че тази линия се експлоатирала от австрийска компания. Дори сам фон Каири в неофициален разговор заявил, че очаква през февруари 1879 г. заемането на Македония, включително и Солун, от австрийски войски. [209] Засилил се и военният интерес към долината на Вардар и излаза на Бяло море. Австрийските военни и полицейски власти още в началото на възникването на въпроса побързали да изпратят в Македония военни, политически и други агенти. “Австрийското правителство - се казва в отношение на руския посланик в Цариград до Портата от 2 април 1879 г. - е отправило няколко нови агенти в Македония и Албания, а имен-
 

208. Новое время, № 10 17, 28 дек. 1878/9 ян. 1879.

209. АВПР, п. к., 1878, д. 2275, л. 18.

229

но в Ускюб (Скопие), Прищина, Велес, Битоля и Призрен, които обикалят страната, събирайки всякакъв род сведения.” [210]

Военният интерес на австрийските власти към Македония се засилил през пролетта на 1879 г. [211] В руското консулство в Солун постъпили проверени сведения, че през май военни австрийски агенти пътували по селата, намиращи се близо до жп. линия Митровица-Солун, правили схеми на местностите и събирали сведения за количеството на намиращите се в района коне, волове и пр. “Австрийците - заключава в донесение М. Хитрово - вероятно сериозно мислят за заемането на Македония.” [212]

В пресата, не без известна подкладка, се появили сведения за разпространението на позиви на български и немски език, изхождащи уж от местното население, в които се канели австрийците за завземането и военната окупация на Македония. Руското консулство, след като проучило подробно въпроса, достигнало до извода, че подобни позиви нямало, но не липсвал стремеж у австрийците да утвърдят своето влияние в Македония и по-специално сред македонските българи както с мерки от подобен характер, така и чрез униатството. [213] Съобщения за австрийската активност в Македония през зимата и пролетта на 1879 г. се появили и в английската преса. В. “Таймс” изнасял данни, че в Македония са изпратени агенти, които се стремели да създадат такава обстановка, при която Австро-Унгария да се възползува и да окупира територията между Нови пазар и Егейско море. Изтъквало се също така, че австрийските агенти агитирали населението да признае властта на папата, да приеме покровителството на Австро-Унгария и пр., с което Дунавската монархия целела да се намести в Македония и да изтика руското влияние. В една от дописките изрично се твърдяло, че всички данни показвали, че в интерес на руската политика е да цари спокойствие в Европейска Турция, докато Виена се стремяла да използува брожението в тая провинция с цел да продължи придвижването си от Босна до Солун. [214]

И русите, и българите, според английските наблюдатели обаче схващали добре тази маневра на австрийската политика.

Данни за австроунгарските намерения донесли и френските консули. Франция се оказала чувствителна по отношение на австрийското проникване към Македония. Това се дължало преди всичко на възприетия курс за запазване на Османската империя, а ако ставало дума за известни изменения в тази част, те можели да бъдат само частични, и то в полза на Гърция.
 

210. АВПР, гл. А. V. А2, 1879, д. 909, л. 32.

211. Documents diplomatiques francais (1871-1914). I serie (1871-1900). T. 2. Paris, 1930, d. No. 383, p. 437-439. За това допринасяло и германо-австрийското сближение. Посланикът на Австро-Унгария в Петербург заявил на френския пред ставител ген. Фло, че на основата на това сближение е внушено на Австро-Унгария да разпространи своето влияние в този район. За това трябвало да бъде осигурен жп. път към Солун и долината на р. Вардар. Бисмарк според австрийския посла ник виждал надалеч, тъй като Австро-Унгария постепенно само от европейска щяла да се превърне и в ориенталска сила. Според ген. Фло това неминуемо щяло да доведе до война с Русия.

212. АВПР, гл. А. V. A2, 1879, д. 909. л. 95.

213. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 199-200.

214. Новое время, № 1015, 24 дек. 1878/5 ян. 1879; № 1068, 18 февр./2 март 1879; бр. 1078. 28 февр./12 март 1879 и др.

230

Поради всичко това (главно поради появилите се в европейския печат коментарии за аспирациите на Австро-Унгария в Македония) на 28 февруари 1879 г. френският посланик в Цариград поискал от консула в Солун Е. Мале редовно да го осведомява за наличието и развитието на австрийските претенции в този район. Мале изтъквал, че домогванията на Австрия в Македония са манифестирани от нейните функционери и преди всичко от австрийските капитани на кораби в солунското пристанище. Мале приключва своя извод по следния начин: “Австрия грижливо е проучила терена и за тази задача намери полезни помощници в лицето на инженерите от австро-германската жп. компания.” [215] В доклад на Ж. Ф. Шефер от София от 26 март се подчертавало, че имало данни за австрийски емисари, които кръстосвали Северна Албания и Македония с цел да се информират за всичко, което се отнасяло до населението, до състоянието на пътищата, комуникационните връзки, броя на бежанците и количеството на въоръжените лица, но най-много се интересували за настроението сред населението.

Консулът по-нататък твърди: “Изглежда, че тия агенти в градовете и селата, през които преминават, не са добре приемани, защото те искат да уверят жителите, че ще им бъде много по-добре под австрийска защита, отколкото под защитата на Русия. Един от тия агенти в Скопие дори по повод на това е бил плеснат от един българин.” [216]

В някои от докладите на френските дипломати се разкриват и тайните методи, с които си служат австроунгарските агенти. В тях се показват стремежите им да спечелят населението и се изтъква, че ако Австро-Унгария сега се плаши открито и с война да окупира Македония, тя с това цели ди се укрепи трайно икономически и политически в този район и т. н. [217]

Обобщавайки, френският посланик в Цариград А. Фурние изтъква, че един такъв подход е напълно обясним и перспективен. Дори посланикът на Англия му заявил, че преди е мислил, че Турция ще преживее поне още 10 години, а сега бил уверен, че няма да минат и пет години и тя ще се раз падне. Поради това според Фурние и двете държави (Англия и Австро-Унгария) бързали да спечелят бъдещите райони на разпадащата се Османска империя: “Англия прави подялба в Азия, Австрия в Европа,” [218] заключава френският посланик по този повод.

Въобще въпросът за наличието на австрийски емисари в Македония, а също така и в Албания бил обект на внимание и много коментарии през пролетта и лятото на 1879 г. В Цариград френският, английският, пък и руският посланик в среща с граф Зичи - австроунгарския посланик - му обърнали внимание върху опасните последици от подобна агитация и активност в посочените области. [219]

Австрийската пропаганда за окупация на Македония се осланяла не само на военни, агентурни и пр. приготовления, но целела да създаде и обществена основа за своята експанзия. На първо място, трябвало да се предизвикат най-дейните обществени среди да се обърнат с петиции, изложения и пр. до австрийското правителство. На второ място, нужно било да се усили
 

215. ЦДИА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 4103, л. 35-36; Француски документи . . ., д. № 67, с. 108-110.

216. Француски документи . . ., д. № 70, с. 113.

217. Пак там, д. № 8, с. 137-138; д. № 122, с. 200.

218. Пак там, д. № 122, с. 200.

219. Кирил, патриарх български, Българската екзархия. . ., с. 402

231

униатското движение като естествена среда за австрийското влияние в страната. “Въобще австрийското правителство - пише руският консул в Солун - води деятелна политика и интриги в полза на завземането на Македония от своите войски. Даже съставът на генералното консулство е заменен с нови лица и състав.” [220]

До войната от 1877-1878 г. Австро-Унгария, макар че поддържала оживен търговски оборот в западната част на Балканите, нямала особено широка обществена основа и влияние сред масата от българското население в Македония.

Особено характерни са мислите на френския консул в Солун Мале по този въпрос и затова заслужава да се спрем на тях.

Според него Австрия в момента постъпва в Македония така, както преди в Босна - след отдавнашна подготовка по присъединението, политическите агенти отстъпват ролята си на военните. Но ако в Босна Австрия е разчитала на значителен брой съмишленици католици, в Македония “тя ще намери турско, албанско, гръцко и българско население, които с нищо не са свързани с многобройните раси, които живеят под егидата на австроунгарския дуализъм”. По-нататък Мале изтъква, че всяка от тези народности има свой идеал и поглед, насочен или към Цариград, или към Атина, или към София. Изключение правили албанците-миридити, но те били един незначителен елемент.

Независимо от стремежите си Австро-Унгария според френския консул не само в момента, но и в бъдеще нямала изгледи да спечели сериозна обществена среда за своята експанзия и влияние. За осъществяване на подобни цели тя трябвало да употреби само бруталната сила, т. е. войната, заключава френският консул. [221]

Но политическите обстоятелства след войната допринесли за ориентацията на част от македонската общественост към Австрия. Още с подписването на Берлинския договор и линията на руското правителство за неговото спазване в част от българските обществени дейци от Македония назрявала мисълта да се обърнат за съдействие към Австро-Унгария. В момента се преценявало, че изолацията на Русия и нейното лошо международно положение не са благоприятни за една по-активна и ангажирана политика по отношение на Македония. Напротив, в Австро-Унгария винаги е имало интерес към Македония, тя водела не само действена политика, но имала търговски и делови връзки с местните български търговци, установила и контакти с македонските българи чрез униатското движение. Поради това още на заседанието на някои български дейци от Македония в Пловдив през август 1878 г., непосредствено след Берлинския договор, назрява идеята да се потърси застъпничеството на Австро-Унгария. [222] Скоро обаче тази идея е отхвърлена от руските власти, по-специално след енергичната намеса на княз Дондуков-Корсаков. Но и по-късно подобни акции не били чужди на част от македонските българи. Може ли да се приеме, че това е било линия на част от българската буржоазия в Македония, свързана с австрийските пазари и политическата линия, целеща да се противопоставят македонските българи на Русия? В случая всички тези действия, изложения и мисли били на обществени дейци, духовници и инте-
 

220. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 256.

221. ЦДИА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 4003, л. 35-36; Француски документи..., с. 108-110, д. 67.

222. Xр. Чочков. Кресненското въстание в 1878 г. по спомени на П. Урумов. - Макед. преглед, год. IV, кн. 2, с. 87.

232

лигенти, които нямали преки икономически интереси и политически връзки с Австро-Унгария, а били свързани повече с руската политика, голяма част от тях били дори руски възпитаници. Обективно обаче тяхната инициатива за търсене съдействие от страна на Австро-Унгария по облекчаване съдбата на българското население в Македония носела противоруски характер. Ето защо и руската дипломация, и дейците от Временното руско управление начело с Дондуков-Корсаков осъдили подобни действия и следели зорко да предотвратят такива прояви. В Македония по това време имало относително малък слой български търговци, пряко свързани с австрийската политическа линия. Те били твърде ограничени и по количество, и по влияние сред масата от населението. По това време както сред интелигенцията, така и сред народа авторитетът на Русия бил изключително голям и населението гледало с искрена надежда само към нея, пред очите им били налице усилията на руския народ, неговата кръвна жертва за освобождението на България и коварната политика на останалите Велики сили на Берлинския конгрес. Във всички дописки на българските вестници по това време, които идвали от Македония, се подчертавала тази дълбока вяра. За това говорили и всички руски консулски донесения. Това убеждение споделяли и официалните дипломатически представители. В един разговор на П. Шувалов с лорд Солзбъри последният му заявил, че “само една Русия може да отстрани всички затруднения, защото именно тя има достатъчно влияние над българите, за да ги застави да приемат или отхвърлят решенията на Европа” [223].

По-късно, по време на въстаническото движение в Македония и борбата на източнорумелийци, Пловдивският комитет “Единство” изработил прокламация от името на българите - тракийци и македонци, но вече предназначена не към австрийското правителство, а към народите на Австро-Унгария. В нея на преден план се имали пред вид славянските народи в Австроунгар-ската империя, които се призовавали да окажат поддръжка на българския народ в неговата справедлива борба за освобождение и обединение. [224] Прокламацията имала ясно определена цел да подбуди подвластните славянски народности в империята за натиск върху официалната австроунгарска политика за отстъпки по отношение на българската кауза в Македония и Източна Румелия. Както е известно, австроунгарското правителство било много чувствително към всички прояви на славянското население в империята и следело внимателно симпатиите му към всички славянски народи и държави.

Следователно опитът на австрийската политика да спечели по-широка обществена основа сред българското население, интелигенцията и обществеността в Македония по този път не дали особени резултати. Относително по-големи успехи австроунгарското правителство завоювало чрез униатското движение, което било пряко свързано със задачата за засилване и укрепване на австрийското влияние в Македония след войната. В. “Новое время” от 24 дек. 1878/5 ян. 1879 г., като подчертава, че в Македония се води енергична агитация от страна на Австрия и папата за унията, заключава, че с това се цели да се укрепи австрийското политическо влияние. “Народът, доведен до отчаяние, разорен до крайност, лишен от всякакви права, лесно може да се поддаде на тия предложения, не виждайки друга помощ.” [225]
 

223. Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 219, с. 350.

224. Марица, бр. 22, 10 окт. 1878.

225. Ищв. Дьосеги. Цит. съч., с. 38.

233

Действително крайно тежките условия за българското население в Македония след войната, непризнаването на българската екзархия и пр. били причина за относително бързото разпространение на униатството в Македония. По време на войната и след нея продължил своята дейност униатският епископ Нил Смоленски. [226] Той бил открито поддържан от австрийския консул в Солун. [227] Нил използувал не само обещания за покровителството на Австрия на всеки, който приеме унията, но прибягнал и до политически шантаж. Той убеждавал жителите да приемат унията в името на Русия, че тя е приела този факт с оглед да се запази целостта на българската националност пред опасността от елинизация. В средата на 1879 г. в Солун бил назначен нов австрийски консул- Монлонг, който довел със себе си и йезуита Пиерлинг, възпитаван в Русия. С това силите на униатската пропаганда получавали един сериозно подготвен идеен водач. Австроунгарското проникване в Македония било улеснено и от Ватикана. Конгрегацията на пропагандата след Берлинския конгрес получила възможност да действува на по-широк периметър и с по-голям успех. Целта й била да се пресече руското влияние в тази област, като българското население се спечели за униатството.

Представител на Конгрегацията в Македония бил именно йезуитът Паоло Пиерлинг, който според френския консул в Солун Мале бил австроунгарски агент. По-късно с подобна мисия дошъл и друг пратеник на Конгрегацията - Вотка. [228]

Интересен е случаят, че Вотка, изучавайки настроенията в страната зъв връзка с укрепването на униатството, взел пряко отношение и към национално-революционното движение в Македония. Според него русите се бояли от скорошното окупиране на Македония от Австро-Унгария и затова съветвали българите да се въздържат от метежи, политически въстания и агитация.

Въз основа на докладите на Пиерлинг и Вотка Конгрегацията разработила и приела през юни 1880 г. свой план за дейността си в Македония, като Ватиканът следвало да подкрепи австроунгарските интереси, да спре славянската инвазия и да пресече руското влияние. [229]

Униатските представители, подпомагани от австрийските дипломатически агенти в Македония, обикаляли страната и на място вършили агитация. Това имало определен ефект. Така австрийският консул Монлонг и Пиерлинг предприели пътувания из провинцията с цел не само да разширят униат-ското движение, но и да вербуват на място свои помощници. Нил Смоленски от своя страна усилено разпространявал слухове за предстоящото завземане на Македония от австрийските войски. Вследствие на тези слухове българите, пък дори и мюсюлманите започнали да му помагат, за да заслужат неговото покровителство пред австрийските власти. Така например жителите на с. Ериклик били принудени да приемат унията по нареждане
 

226. Новое время, № 1013, 24 дек. 1878/5 ян. 1879.

227. Според френския консул в Солун Нил получил субсидии от австрийското правителство, за да работи за каузата на Австрия. Наред с това консулът изнасял обилни данни за широката акция на Австро-Унгария в полза на униатската кауза (Кирил, патриарх български. Принос към униатството в Македония след Освободителната война (1879-1895). Доклади на френските консули в Солун. С., 1968, с. 389, 396, 398; ЦДИА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 4103, л. 24).

228. Кирил, патриарх български. Принос към униатството . . ., С. 15-19.

229. Пак там, с. 19-81.

234

на владетеля на селото Мула ефенди. [230] Униатското движение в Македония по това време съществувало и се усилвало и поради непризнаването на българската екзархия и гръцко-българския църковен спор. “Макар че в Източна и Североизточна Македония няма почти никакви значителни гръцки селища - пише в доклад от 30 ноември 1879 г. М. Хитрово - и всички местности са населени само от българи, едни от тях признават патриарха, а други екзарха. Съществуването на две православни църкви на една почва носи след себе си най-печални резултати. Населението не приема митрополита и не му дава да служи в църквите - той се връща и обвинява населението в революционни настроения. При това положение българите отиват към унията - единствен изход от угнетеното им положение.” [231] Висшите български църковни дейци се опитали да използуват разпространението на униатското движение в Македония, за да предизвикат съдействието на руското правителство за връщането на екзарха в Цариград и решаването на българския църковен въпрос в Македония. В този дух Методи Кусев свикал събрание на цариградските българи в метоха, на което се приело решение за завръщането на екзарха в Цариград, като в противен случай се напомняло, че унията ще пусне още по-дълбоки корени в Македония. Методи Кусев в същото време се обърнал за тази цел и към австрийския посланик в Цариград Зичи и католическия архиепископ Брунони [232] главно, за да предизвика руската намеса. Всъщност Австро-Унгария се обявила срещу възвръщане властта на екзархията в Македония след войната с оглед създаване на по-добри условия за разпространение на унията и, разбира се, чрез това да спечели почва за своето влияние. Така че тези действия на М. Кусев предварително били обречени на неуспех. [233]

Униатското движение, което вземало все по-застрашителни размери в Македония, било следено с безпокойство от Русия. Руското Министерство на външните работи се принудило да вземе контрамерки в някои от районите на униатското движение в Македония, като още през октомври 1878 г. бил командирован секретарят на Руското генерално консулство с инструкция да въздействува върху българите. Това пътуване дало положителни резултати. И в по-късните си действия руското консулство вземало постоянни и енергични мерки за ограничаването науниатството. [234]

Униатите спечелили известни успехи главно в Средна Македония. В същото време обаче българското униатско население било готово веднага да се откаже, ако му се дадат условия за духовна свобода. Така униатите от Дойран поставили следното условие, за да се откажат от унията: 1. Гръцкото духовенство да им позволи свободно да признават екзарха и 2. В Македония да бъдат назначени български епископи от екзарха. [235]

Но да спрем отново вниманието си на ролята на политиката на Австро-Унгария за стихване на въстанието.

Засиленият австроунгарски интерес към въстанието в Македония, опитът да се оглави от австрийски агенти [236] и да се използува за една евентуална
 

230. АВПР, гл. А. V. А2, 1879, д. 909, л. 14-15.

231. Пак там, л. 22-23.

232. Кирил, патриарх български. Българската екзархия . . ., с. 61-62.

233. Пак там, с. 519-525.

234. Пак там, с. 62.

235. АВПР, гл. А. V. А2, 1879. д. 909, л. 73-74.

236. Марица, бр. 50, 19 ян. 1879; бр. 51, 54 и др.; Българин, бр. 160, 161, 162, май - юни 1879, и др.

235

окупация на Македония не били без реални дипломатически и политически основания. В средата на декември английското правителство се стремяло към осъществяване на смесена окупация на Източна Румелия [237] и особено това следвало да стане в случай на съпротива на българското население срещу изпълнението на Берлинския договор, главно след изтеглянето на руските войски. Английското правителство не било чуждо на идеята за подобна окупация и на други провинции - на първо място, на Македония, която все още се вълнувала. В донесение на А. П. Шувалов до Н. М. Горчаков от 11/23 декември 1878 г. се излагат тези дипломатически ходове на английското правителство, което на първо време сондирало виенския кабинет. “В последно време - пише Шувалов - бе повдигнат въпроса за демарша, който като че ли е предприел английският кабинет във Виена за предвиждане на смесена окупация на Източна Румелия, а също така и на други територии, населени с българи.” [238] Макар че Шувалов се съмнявал дали предложението е вече направено, то нямало съмнение, че ако българите не се подчинят на новия порядък през 1879 г., англичаните ще се опитат да се договорят с другите правителства, за да осъществят подобна смесена окупация на българските провинции. В същото време политиката на сближение между Австро-Унгария и Германия, започнала след завършването на Берлинския конгрес, се засилила. Това сближение завършило с договора между двете страни, подписан на 7 октомври (н. с.) 1879 г. [239] Активизирането на австрийската политика на Балканите и подготовката за окупация на Новопазарския санджак и дори на Македония до Солун се обуславяли не само от англо-австрийските споразумения, но и от поддръжката на Германия. От края на 1878 г. германското правителство взело неблагоприятна позиция по отношение на Русия. Това проличало от инструкциите на германските делегати на международните европейски комисии за Балканите - източнорумелийската, пограничната и пр. [240]

Имала ли е Австроунгарската империя намерения за военно овладяване на западната част на Балканския полуостров, както и реални планове за окупация?

Засега на този въпрос трудно може да се отговори. Не са известни официални правителствени австрийски документи, които да потвърждават тази версия.

Но могат да се изтъкнат няколко съображения, които дават донякъде отговор на въпроса.

Преди всичко 1878-1879 г. е времето на реално преориентиране на австроунгарската политика на изток. [241]
 

237. Въпросът за смесената окупация на Източна Румелия се разисквал в месеците след Берлинския договор, но особено актуален бил в края на 1878 и в началото на 1879 г. Тогава между Англия, Австро-Унгария и Русия се водили оживени раз говори и през март между трите държави вече имало що-годе принципно съгласие. Австро-Унгария била особено чувствителна и активна в тази насока. Но поради заетата позиция от Германия, а също така и от Франция и главно от достигналите сведения, че българският народ ще се съпротивява упорито, охладили намеренията за осъществяването й (Ищв. Дьосеги. Цит. съч., с. 59-61).

238. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. III, д. № 219, с. 350.

239. Ищв. Дьосеги. Цит. съч.,с. 44; История на дипломацията. Т. II, с. 149-152.

240. С. С. Татищев. Александър II . . ., с. 535-542.

241. Е. V. Wertheimer. Graf Julius Andrassy . . . Bd. I, p. 164-203.

236

През ноември 1878 г. пред делегациите Андраши защитил своята източна политика, като изтъкнал, че окупацията на Босна и Херцеговина не само е заздравила позициите на Австро-Унгария на Изток, но чрез действията си австроунгарската политика е възпрепятствувала създаването на голяма славянска държава и на една вероятна мощна южнославянска конфедерация.

Подобна конфедерация Монархията не само не би одобрила, но и не би могла да понесе. [242]

Изтъквайки това, Андраши явно подготвял общественото мнение, че това е законна сфера на австрийско влияние и Дуалистичната монархия не би позволила заемането й от други конкуренти.

Австроунгарската стратегия в западната част на Балканския полуостров била глобална, но била разчетена във времето и с оглед благоприятната политическа обстановка в Европа и на Балканите. При това австроунгарските аспирации не означавали непременно военно завземане на тази част на Балканския полуостров, нито пък се свеждали само до това. [243]

Слаба във военно и финансово отношение, затруднена дори от окупацията на Босна, Херцеговина и Новопазарския санджак, а при това и със силна вътрешна опозиция, [244] Австро-Унгария по неволя е следвало да ограничава чисто военните си действия на Балканите. [245] Поради това на този етап тя се придържала към принципа: икономическа инвазия без политически и военни авантюри. Това означавало да се завоюва тази област по пътя на построяване на жп. линии, чрез търговски договори с Портата и господство на пазара и т. н. Диапазонът на нейните стремежи и аспирации бил твърде широк и разнообразен, а чисто търговско-икономическата експанзия е отговаряла на интересите на деловите финансови и търговски кръгове, които не предпочитали войната и нейните обременителни тежести пред много по-безболезненото мирно проникване. [246]

Австрийското завладяване на Македония със Солун е билоедна програма-максимум, която очевидно не е била поставена като непосредствена политическа цел. [247] По-скоро този район е влизал в бъдещите стратегически задачи на Австроунгарската империя, които можели да се осъществят при следните
 

242. Застава, бр. 183, 21 ноем./3 дек. 1878.

243. С. Д. Сказкин. Цит. съч., с. 46-47.

244. Опозицията е била силна дори срещу окупацията на Босна и Херцеговина. Най-голяма реакция източната политика на Андраши по това време е срещала в Унгария и унгарския парламент поради засилването на славянския елемент в империята. В това отношение има многочислени факти (С. Сказкин. Цит. съч.; Documents diplomatiques francais. T. III, No. 351, p. 390-392).

245. Военната слабост на Австро-Унгария за една подобна политика и военна операция към Солун е схваната и изтъкната още на времето не само в самата Австрия, но и в други страни. Във в. “Дойче Цайтунг” се появява статия от С. Гопчевич. В нея се изтъква, че проникването на Австрия до Солун предполага завземането на цяла Македония. За целта била необходима една армия от 300 000 души, която трябвало да води война най-малкото с Турция. Такава акция щяла да срещне противодействието и на Италия (Марица, II, бр. 63, 6 май 1879).

246. Documents diplomatiques francais. T. III, p. 391. Френският посланик във Виена изтъква, че финансовите кръгове упражняват натиск над австроунгарската политика срещу аспирациите й за разширение на изток.

247. Documents diplomatiques francais. T. III, No. 406, p. 469-471. В разговор c френския посланик в Берлин Бисмарк подчертава, че мечтата на Андраши е Солун, но не се осмелява да я прокламира. Въобще тази колебливост и скрити, неосъществими цели били характерни за политиката на Андраши с оглед на обществената обстановка в Дуалистичната империя.

237

две особености: при окончателното разпадане на Османската империя и подялбата на наследството на Портата от Великите сили или пък при военен конфликт между Австро-Унгария и Турция или между Австро-Унгария и Русия и т. н.

При това трябва да се вземе пред вид, че дори и сред най-добрите приятели на Османската държава се ширело убеждението за скорошното й разпадане. [248] Оттук въпросът за спечелване на политически позиции в Македония бил колкото въпрос на бъдещето, толкова и актуален. Следователно мирното австроунгарско настаняване в Македония водело не само до икономически изгоди, но и като перспектива осигурявало австроунгарско разширение на юг, излаз на Бяло море и изтикване на руското влияние от този район, считан във Виена за австроунгарска сфера на влияние. Харакаерно в това отношение е едно изявление на Андраши за източната австрийска политика, в което той изтъквал следните й главни задачи: тези краища да се запазят от панславянска агитация, да се премахне опасността от създаване на панславянска формация, и особено да се отстрани опасността да се заеме този район от други сили, ако Турция не може да го удържи. [249]

Наред с утвърждаването на свое влияние другата стратегическа цел, която австроунгарското правителство начело с Андраши си поставило в този момент, била да не се допуска друго, в случая най-вероятно руско влияние като преграда за осъществяване на бъдещите австрийски цели.

Една от главните задачи на австроунгарските дипломати в Княжеството, Източна Румелия и в столицата на Османската империя била да търсят и разкрият руско подстрекателство и дори открита руска намеса във всяко движение, насочени срещу Берлинския договор. Техните доклади до Виена изобилствували с обвинения срещу Временното руско управление, руската окупационна армия, срещу Дондуков-Корсаков и пр. [250]

Усилията на Австро-Унгария за осигуряване на влияние сред населението на Македония, както и нашумелите слухове за намеренията й да използува въстанието за евентуална окупация на Македония вълнували българската общественост. Тя остро реагирала на това. Така по време на работата на Учредителното събрание през февруари в Търново английският консул в разговор с митрополит Мелетий Софийски заявил, че в Македония трябвало “да стане нещо и именно да нъ окупира Австрия.” [251] Подобни мисли изложил и граф Зичи в разговор с Екзарх Йосиф още през декември 1878 г. [252]

Реакцията на българската общественост срещу плановете на Австрия била много силна. В. “Марица” писал: “Ние имаме факти, които ни дават повод да мислим, че Австрия е, която иска да си послужи с Македонското въстание да отвори вратата на Македония за своите войски.” [253] В същия дух писали и вестниците “Българин” [254], “Българско знаме” [255] и др. Берков-
 

248. Француски документи . . ., д. № 114, с. 200.

249. Застава, бр. 185, 24 ноем./6 дек. 1878.

250. Документи за българската история. Т. V. С., 1948, д. № 108, 111, 132, 138, 162, 183 и др.

251. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., с. 190; Г. Д. Тодоров. Цит. съч., с. 420-421.

252. Кирил, патриарх български. Българската екзархия. . ., с. 524.

253. Марица, бр. 50, 19. ян. 1879.

254. Българин, бр. 161, 162 и др., 27 май 1879.

255. Българско знаме, бр. 1, 10 февр. 1879. Могат да се приведат още редица примери за начините, с които българските вестници коментирали опасността да се използува въстаническото движение в Македония като повод за австроунгарска окупация или пък за друг политически акт в тази част на Балканите.

Повечето от вестниците споделяли опасенията и се солидаризирали с препоръките за такт и умереност, които и официалните руски вестници препоръчвали. Но в същото време в българската преса се изтъквало, че при създалото се положение е трудно да се дават съвети за спиране на борбата. “Целокупна България” като препечатва от в. “Голос” статията “Австрийски агенти”, в редакционна бележка посочва, че има много данни за верността на това твърдение и че Австрия наистина е “на дяволски ум за нашето отечество”. И все пак положението в Македония е тежко и поради това трудно е да бъдат съветвани македонските българи да сложат оръжието, без да се стори нещо полезно за тях, за тяхното положение и бъдеще” (Целокупна България, бр. 2, 23 юни 1879).

238

чани съветвали Натанаил “да се пазят от интриги австрийски, сарабски и гречески”. По-важното в случая било, че тези мнения се разпространили широко и в Македония и станали причина за спадане на революционната активност. В дописка, поместена във в. “Българин”, един битолчанин пише от 15 юни 1879 г. “За сега въстание не съществува и ето коя е причината: напоследък много австрийски агенти обикалят из областта и лъжат населението да се бие и че Австрия ще освободи Македония. Ръководителите на въстанието, като се убедиха че работят за Австрия, решиха да се предадат и да отидат в къщите си, както и направиха. Те се предадоха под защитата на руския консул. “ [256]

Създаденото обществено мнение, подсилено и от мнението на руските консули в Македония, които имали близък контакт с много известни дейци българи в Македония, допринесло твърде много за изоставяне на въоръжената борба. Трябвало да се търсят нови пътища и методи за това. Тези пътища съгласно Берлинския договор можели да бъдат само борба за изпълнение на чл. 23 и 62 от решенията на конгреса, въвеждането на Органическия устав и признаване на религиозните свободи, т. е. възстановяване властта на българската екзархия в македонските епархии. В тази насока се съсредоточили и по-късните действия и усилия на българските обществени дейци, на българското население в Македония. [257]
 

256. Българин, бр. 181, 5 авг. 1879.

257. И в късния етап въпросът за ролята и значението на австро-унгарската по литика занимавал дейците за освобождението на Македония. Всички те били резервирани по отношение на използуването на Австро-Унгария като съюзник. Не само поради завоевателните цели на Хабсбургската империя, но изхождайки от убеждението, че многонационалната Дунавска империя не е трайна, в. “Целокупна Бъл гария” в статията си “Бисмарк и австрийската политика” изтъква, че макар и временно уякчена от подкрепата на Германия и без пророчески дар може да се предскаже близкото разпадане на австроунгарската държава. При тази перспектива, пита авторът, защо българите да поддържат отношения и да се надяват на подкрепата на Австрия за решаване на националния въпрос? (Целокупна България, I, бр. 25, 26 сеп. 1879).

Независимо от тези сериозни съждения през 1880 г., когато се създава нов Македонски комитет, един от неговите ръководители - В. Диамандиев - по свидетелствуването на австрийския представител в София Буриан бил готов да замине за Виена, ако е налице и най-малката надежда за успех” ЦДИА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 4035б, л. 160-161).
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]