III. Външнополитическата обстановка и въстанието

1. Политиката на великите сили и въстанието

[[ Б. След Берлинския конгрес и началото на въстанието ]]
 

От краткия преглед, който направихме, се виждат усилията на руската дипломация в периода между Санстефанския договор и Берлинския конгрес да осигури българското национално единство. Запознати добре с въжделенията и настроенията на българите в Македония руските дипломати и на първо място граф Н. П. Игнатиев развили огромна дейност и направили възможните дипломатически стъпки за благоприятното разрешаване на въпроса - присъединяването на Македония към единната българска държава или оформянето й в отделна провинция, но със запазване на нейния национален български облик. Руските дипломати са виждали и превратностите, на които се подхвърля Македония от европейската дипломация и на първо място за-

200

страшаването на българските национални интереси, опасността от денационализация и асимилация от другите етнически групи.

Но руската дипломация поради военната и икономическа слабост на Русия по това време, поради нейните вътрешни противоречия и принципни различия не могла да защити извоюваното през войната и преди всичко не успяла да запази единството и целостта на българската нация.

Срещу Русия по този въпрос се възправила почти цяла Европа.

След Берлинския конгрес официалната руска политика по отношение на Македония се изменила. Руското правителство се стремяло да закрепи Княжеството и да създаде условия за по-пълна автономия на Източна Румелия, като запази българския етнически облик на областта. [111]

В укрепването на тези две български области трябвало да бъдат заложени устоите и бъдещето на цялата българска нация. При съществуващите условия в Македония също така трябвало да се гарантират правата на българската националност, да се защитят нейните политически, религиозни, просветни и пр. привилегии, но главно като се приложи чл. 23 на Берлинския договор.

С това фактически се разрешавало запазването на македонските българи от денационализация.

Именно в тия главни насоки по отношение на България и българите официалната руска политика възприела курс на изпълнение на Берлинския договор. [112]

Избухването и разрастването на Кресненско-Разложкото въстание, вълненията на македонските българи, подготовката на общо въстание в Македония и общобългарската съпротива поставили на изпитание руската политика. От една страна, тя направила твърде много, за да доведе нещата до такова развитие, цялата й предшествуваща линия била насочена към защита и насърчение на българските национални интереси и, от друга, била ангажирана дълбоко в спазването на подписаните решения на Берлинския конгрес.

Като плод на това се появили и някои противоречия, които изникнали в хода на въоръженото въстание и борбата на македонските българи от 1878-1879 г. - съдействието и помощта на дейците от Временното руско управление за подготовката и разширяването на въстанието мимо официалната руска политика; увереността на ръководителите на националнореволюционното движение в Македония, че ще получат помощта на Русия или в краен случай ще я заставят да подкрепи техните справедливи интереси.

За да се изяснят тези въпроси, налага се да се проследи, на първо място, официалната руска линия по отношение на кризата, възникнала в резултат на Кресненско-Разложкото въстание, и, на второ място, ролята и поведението на Временното руско управление и преди всичко на извънредния императорски комисар в България княз Дондуков-Корсаков, който по силата на своето положение е имал най-решаваща дума в това отношение.

Въстанието в Македония през 1878-1879 г. избухва като собствено българско дело, като резултат на народното негодувание против решенията на Берлинския конгрес и на основата на дотогавашните общобългарски национални тежнения и революционни борби за осъществяването им. Така то било замислено от ръководителите му, така било прието и от цялата българска
 

111. Д. Милютин. Дневник. Т. III. М., 1950, с. 70; Освобождение Болгарии . . .  Т. III, д. № 79, с. 156-168.

112. Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 93, с. 171-177; С. С. Татищев. Цит. съч., с. 511-528.

201

общественост. Изразител на това станал в. “Българин”. В уводна статия на същия вестник от 29 октомври се изтъква, че въстанието не е случайност, а реален факт. Причините за него са същите, които предизвикали и предишните въстания в България, но за разлика от преди сега поради общоевропейския заговор срещу националните интереси на българския народ “въставаме и срещу цяла Европа”. “С една реч - заключава в . “Българин” - Македонското въстание е собствено българско и както интересува то другите хора, тъй трябва да интересува и нас, даже и много повече, като нещо ближно, свое, вътрешно.” [113]

Въпреки това обаче Портата и цялата европейска дипломация хвърлили обвинения срещу Русия като подбудителка на въстанието.

Първите известия за избухване на въстанието предизвикали голям интерес и тревога сред всички западноевропейски представители в османската столица. На 21 октомври френският посланик А. Фурние изпратил следната телеграма до министъра на външните работи на Франция В. Вадингтон: “Движението на българите в Македония, предизвикано, подкрепяно и подпомагано от русите против отоманите, взема извънредно големи размери. Броят на въоръжените части, в които руси-офицери и подофицери - завземат командни места, е голям. Трябва да се очакват наскоро сблъсъци, чиито последици очевидно са вече пресметнати и ще бъдат използувани от русите, които постоянно се стремят към Егейското море. Движението вече се разшири от Кюстендил до Серес.” [114]

В същност, макар че някои дейци на Временното руско управление са съдействували за организирането на въстанието, официалната руска политическа линия била съвършено чужда на подобни акции.

Въстанието избухнало при неблагоприятна външнополитическа обстановка. То не могло да бъде подкрепено от Русия, не било и в интереса на цялостната руска политика. В този момент Русия била изолирана, срещу нея се подготвяла англо-австрийска коалиция, назрявали противоречия с Германия. Русия била пред прага на нова война срещу половината Европа и преди всичко с Турция. [115]

Въстанието допринесло за изостряне на външнополитическите отношения на Русия с Англия и Австро-Унгария, които, търсейки изход от собствените си вътрешни кризи (афганистанския въпрос, парламентарната криза в Австро-Унгария), преувеличавали фактите за размера и целите на въстанието и в хор обвинявали Русия за поддръжката му, за неспазване решенията на Берлинския конгрес. От тези затруднения те целели да постигнат политически изгоди - външни отстъпки от Русия и вътрешна консолидация в страните си.
 

113. Българин, бр. 102, 29 окт. 1878.

114. Француски документи . . ., серия VI, т. I (1878-1879), с. 360. В този дух били обвиненията и на представителите на другите страни, които продължили и през следващите месеци. Особено категоричен бил тонът на австроунгарските диплома тически агенти. Рихард фон Цвидинек, представител в София, в доклад до Андраши от 17 декември 1878 г. пише: “Руското управление тук, макар и да си дава вид, че е съвсем чуждо на събитията в Македония, както и към българските анексионестически пропаганди в Източна Румелия, мълчаливо облагоприятствува усилията на ултра- националната партия да се направи невъзможно връщането към спокойно състояние на всички ония окръзи, които според споразумението в Сан Стефано трябваше да принадлежат на българското княжество (ЦДИА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 5666, л. 43).

115. История на дипломацията. Т. III, с. 152-159.

202

Въстанието било в разрез и със стратегическите цели на външната политика на Русия след Берлинския договор: възобновяване Съюза на тримата императори, придвижване към Средна Азия с цел да се уязви Англия по посока на най-чувствителното й място - Индия, и да се откъсне Турция от нейното влияние. Едновременно с това при липса на черноморски флот се явявала необходимостта от усилване влиянието на Русия в България, но предимно в тази част, чрез която тя могла да държи под прицел Проливите, където английското влияние било доминиращо, т. е. Княжество България и Източна Румелия. [116]

Поради това още отначало официалната руска политика заела отрицателна позиция към въстанието в Македония. Портата, разтревожена от първите известия за въстанието и с подготвена нота от 12/24 октомври 1878 г., побързала да хвърли вината за “метежните” нападения върху руските военни и граждански власти от Временното руско управление.

Н. К. Гирс изпратил незабавно телеграма до Лобанов-Ростовски, с която му възложил да изложи руското становище и да отхвърли обвиненията. След като защищавал правото на руските власти да съдействуват за създаването на въоръжени сили в Източна Румелия, той заключава: “Но нашите власти не ще допуснат в тия области на страната да се формират въоръжени отряди за нахлуване в Македония.” [117]

На 17 октомври, няколко дни след избухването на Кресненското въстание, в руския двор се състояло съвещание, на което присъствували императорът, ген. Милютин, Шувалов и Гирс. Макар по това време най-злободневен да е афганистанският въпрос - подготовката на експедицията на ген. Н. Г. Столетов, за което бил извикан и Шувалов, на това съвещание бил поставен на разглеждане само въпросът за въстанието в Македония. Имало неоспорими факти, които говорили, че част от четите за въстанието се формирали в райони, заети от руските власти, че начело на тях заставали и руски запасни офицери. Имало доказателства за съществуването на подписка в България в полза на въстанието в Македония.

Съвещанието било единодушно, че това е в разрез и във вреда на руските интереси. Решението било “българското въстаническо движение да се прекрати още в самото му начало”, тъй като “нашите недоброжелатели - свидетелствува по-нататък в дневника си Милютин, - разбира се, ще се възползуват от този случай, за да повдигнат вой против нашите интриги, нашата двуличност и недобросъвестност.

При това започналото движение не обещава нищо добро за славянското дело, а, напротив, може да има най-неизгодни последствия. Това е повторение на предишните постъпки на московските славянофили във време на сръбското въстание; пак същите доброволци, същото безразсъдство в пред-
 

116. История на дипломацията, Т. III, с. 154-155.

117. Освобождение Болгарии . . ., Т. III, д. № 168, с. 270. Между Портата и руския представител по повод на Кресненско-Разложкото въстание били разменени няколко ноти. След отрицателния отговор на Лобанов-Ростовски Портата имала намерение да събере информация, да я допълни и след това да я изпрати на споите представители в чужбина, като превърне въпроса в международен. Турските ръководители хвърляли вината върху русите, които провокирали въстанието (Француски документи . . ., с. 42). На 7 ноември 1878 г. Портата връчила нова нота на Лобаноа, в която отново се отпрапяли обвинения срещу руските власти, че не са взети енергични мерки да се спре българското движение в Македония (пак там, с. 60-61).

203

приятията; същият разсчет волю-неволю да се вмъкне руското правителство в нова война.” [118]

Съвещанието излязло не само с решение да се преустанови движението, но и в този смисъл били дадени категорични и строги нареждания на главнокомандуващия на Дунавската армия ген. Тотлебен и на княз Лобанов-Ростовски - руски посланик в Цариград. Веднага (на 17 октомври 1878 г.) била изпратена телеграма лично от името на Александър II до ген. Е. И. Тотлебен, в която се изисквало “незабавно да се вземат най-строги мерки за прекратяване на всякакви своеволни действия под предлог за обединението на българската националност, принасящо повече вреда на делото, отколкото полза” [119]. Въз основа на тази телеграма до действуващата армия било пуснато нареждане за забрана на всякакви подписки за събиране на средства за въстанието, за формирането на български въоръжени отряди в окупираните територии. [120]

В същото време били взети мерки и от гражданските власти. С циркуляр М. А. Домонтович наредил на губернаторите да вземат мерки за прекратяване дейността на комитетите “Единство”, за строго следене връзките на тези комитети със славянофилските комитети и общественото мнение в Русия, за връщане на всякакви лица, пристигнали от Русия, които имат връзка с комитетите и пристигат по този повод. [121]

Тази твърда политическа линия към въстанието в Македония руската официална политика поддържала и през следващите месеци - до окончателния разгром на движението през лятото на 1879 г., независимо че в изпълнението й на място в България от страна на дейците на Временното руско управление това се вършело до голяма степен формално.

Въпросът за отношението на руските военни власти и Временното руско управление към съпротивата на българите срещу решението на Берлинския конгрес е, общо взето, изяснен в излязлата досега литература. [122]

Тук само бихме искали по-подробно да се спрем на дейността на А. М. Дондуков-Корсаков, на неговата роля за въстанието и на дълбоките противоречия, в които той влязъл с официалната руска политика.

А. М. Дондуков-Корсаков получил задачата да съдействува за изграждане на Българското княжество, за бъдещото организиране на въоръжените му сили, за активизиране на народните маси към национален живот, за да може то да просъществува трайно на Балканския полуостров.

Дондуков-Корсаков се заел с тази отговорна задача не само като висш чиновник, но с дълбока страст, с лична амбиция, породена от величината на задачата. Националните стремежи на българския народ, все още възрожденски чисти и дълбоко подкупващи, му станали близки, до известна степен собствени. Това личи в цялата му дейност до отзоваването му и пронизва цялото негово поведение. [123]
 

118. Д. Милютин. Дневник. Т. III, с. 99.

119. Освобождение Болгарии ... Т. III, д. № 171, с. 273.

120. Пак там.

121. Пак там, д. № 179, с. 285.

122. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., с. 63-74.; Г. Д. Тодоров. Временното руско управление . . ., с. 411.

123. Една от най-добрите характеристики за идейните схващания и за дейността на Дондуков-Корсаков, макар и от противникова позиция, прави в. “Constantinopol Messeger” в статия от 7 ноември 1878 г. “Княз Дондуков - се казва в статията - е човек с огромна енергия. Той започва да работи така, че да изпревари комисията и тя да намери в областта (Източна Румелия - б. м.) една руско-българска организация. За негово голямо щастие и оценявайки нещата и от гледище на руските интереси, той с една огромна бързина постави ред в хаоса: българи бяха назначени на най-отговорни места, макар същите да бяха резервирани за русите; постави на нозе една териториална армия, която се състои от милиция, чийто брой надминава 14-20 хиляди души. Организира съдепроизводство, сложи в действие фискалната система. Така, когато комисията дойде в Пловдив, тя се намери пред свършен факт, по-рано създадена организация. Всичко е направено и работата така разумно свършена, че организацията е популярна сред българите и дори сред хора, които имат аспирации към този народ. Това, което Петроград не можа да направи пред очите на света, Москва го извърши” (Француски документи . . ., с. 64-65). В случая авторът на статията съвсем ясно изтъква, че Дондуков е оръдие на славянофилите, чийто център е Москва, а официалната руска политика (Петроград) не е могла да извърши онова, което е извършено на място като плод на идейните схващания и личните качества на императорския комисар.

204

Дондуков-Корсаков, който бил близък до славянофилите и споделял дипломатическата линия на граф Н. П. Игнатиев, приел решенията на Берлинския конгрес като обида за Русия и особено несправедливи за българския народ. От друга страна, той смятал външнополитическата обстановка за твърде променлива, обстановка, която можела да се окаже благоприятна за осъществяване единството на българския народ. Без да се отива в противоречие с основната насока на правителството за изпълнението на договора, не трябвало да се пренебрегват и всички ония тенденции и сили, които в даден момент можели да помогнат за осъществяване тази голяма задача.

През октомври, по време на избухването на въстанието, в обстановката на Балканите настъпили известни промени.

В края на септември 1878 г. отношенията между Русия и Портата, както и между Портата и Австрия се изострили. Портата трупала войски по босненската и сръбската граница, които при изменени политически обстоятелства (т. е. конфликт с Русия) можели да се отправят и срещу руската Дунавска армия, заемаща Княжество България и Източна Румелия.

В този смисъл на 6 октомври 1878 г. А. К. Имеретински, началник щаб на Дунавската армия, изпратил до Дондуков писмо с искане от главнокомандуващия да изработи план за евентуално действие на руските войски, особено тези в Софийски окръг като най-важни в това направление. [124]

На 28 октомври 1878 г. А. М. Дондуков-Корсаков съобщил в щаба на действуващата армия, че е набелязал нужните мерки в случай на военни действия. Изпратен бил и офицер от Генералния щаб, който да извърши рекогносцировка на пътищата, водещи за Македония, да събере сведения за турските войски, за настроението на жителите и т. н. Предвиждало се всички части от Софийски окръг да бъдат организирани в един преден отряд и да бъдат приведени в бойна готовност. [125]

Мнението, че Берлинският договор няма да се осъществи по мирен път, споделяли и ген. Тотлебен, и руският посланик в Цариград Лобанов-Ростовски. Поради това те предлагали през ноември 1878 г. на военния министър Д. Милютин усилване на руските войски на Балканите. [126]

Всички тези мерки и политически обстоятелства са имали двустранно отношение към въстанието:

1. Те са убеждавали Дондуков в нетрайността на Берлинския договор, в своеобразните политически условия на Балканите, които можели да се изменят в полза на стремежите на македонските българи.

124. Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 158, с. 255.

125. Пак там; ЦГВИА, ВУА, д. 7483, л. 4-8.

126. Д. Милютин. Дневник. Т. III, с. 94.

205

 
2. Мнението на Дондуков и неговите схващания за политическото положение и задачите на българските патриоти не са оставали скрити за дейците на въстанието. Чрез Марин Дринов, Мелетий Софийски и др. те са достигали до представителите на комитетите “Единство” и до ръководителите на въстанието. Следователно всички схващания на Дондуков не са били без значение за избухването и воденето на Кресненско-Разложкото въстание, за съпротивата на македонските българи.

Въпреки строгата забрана от страна на императора Дондуков продължил да съчувствува на въстаническото движение в Македония и не вземал енергични мерки да пречи на ръководителите. На 20 октомври Мелетий Софийски съобщава на Натанаил Охридски, че в скоро време “Правителството”, т. е. руските власти ще издадат заповед да не се създават чети в Кюстендилския окръг и следвало да се вземат мерки в града да не останат доброволци, а да се разместят по-навътре. “Недейте мисли - пише Мелетий, - че гореказаната заповед ще се изпълнява точно и славно, зачтото устнн наставления са дадени, за да се гледа на делото през пръсти, но съвършено и ние не трябва да го прекаляваме, сир. делата ни да не бият в очи.” [130] В този смисъл писал писмо и поп Тодор, деловодител на Софийския комитет, до Константин Босилков, като го уверявал, че русите съчувствуват на въстанието, но не могат открито да го подкрепят поради европейската неприязън и нарежданията на висшите руски власти. В наставленията си той заключава: “Всичко да устроят така, щото това въстание да носи чисто македонски характер, всяко нещо, което би показало, че това въстание има связ с княжеството, да се отмахне.” [131] Натанаил и останалите ръководители взели мерки да не злепоставят руските военни и граждански власти, но били дълбоко убедени в тяхното съчувствие и помощ при нужда. [132]

Въпреки категоричните и строги заповеди на руското правителство Дондуков-Корсаков имал положително отношение, съчувствувал и подпомагал въстанието, макар че възможностите му за това били вече твърде ограничени.

Заради своето положително отношение към националните стремежи на българите и по-специално за негласното си съдействие на Кресненско-Разложкото въстание Дондуков-Корсаков бил сериозно мъмрен от императора. Той си спечелил неразположението и на голяма част от членовете на правителството.
 

127. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., с. 67; АБАН ф. Митрополит Натанаил, № 20.

128. Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 164, с. 267.

129. ЦГВИА, ф. ВФА, д. 7483, л. 42-43; ф. 430, д. 90, л. 302; Освобождение Болгарии . . . Т. III, д. № 166, с. 268-269.

130. Г. Кацаров, Ив. Кепов. Цит. съч., д. № 56, с. 40-41.

131. Пак там, д. № 76, с. 50.

132. Пак там, д. № 56, 76, с. 40-41, 60 и др.

206

Още в заседанието на 17 октомври начело с императора, където се разглеждали въпросите за въстанието в Македония и се установили данни за поддръжката му от Временното руско управление и лично от Дондуков-Корсаков, се появило недоволство. “Императорът е крайно недоволен (озадачен)” - пише в дневника си Милютин. [133] Поради това Дондуков получил и официално сериозно мъмрене и лично предупреждение от императора. В писмо от 19 октомври до главнокомандуващия на действуващата Дунавска армия ген. Тотлебен, като изтъква, че сведенията, които се получават от посланика в Цариград Лобанов-Ростовски за въстанието, и неговите лични указания са съвършено противоречиви, Александър II заключава: “Не разбирам в този случай действията на княз Дондуков. Непростимо е, ако формирането на българските шайки е ставало в заетите от нашите части райони, както и че са правени подписки между руските служащи, е било неизвестно на княз Дондуков, а още повече, ако това се е правело с негово знание, защо той е мълчал.” [134]

Все с оглед недоволството на руското правителство и императора Дондуков бил извикан на обяснение в Ливадия. На 7 ноември той се явил при императора и, както свидетелствува Милютин, не почувствувал мъмренето за “неговите несъвместими с руската политика дела в България”. “Той все още не може да преглътне (“переварит”) Берлинския трактат и продължава да се съмнява във възможностите за неговото провеждане в изпълнение относно българските дела.” [135]

Милютин открито пише, че Дондуков води “двойствена политика”, от една страна, като представител на руското правителство с определена линия на изпълнение решенията на Берлинския конгрес, и, от друга, “подтиква българите”, като подклажда у тях убеждението, че от самите тях зависи ще се изтеглят ли руските войски от България мимо Берлинския конгрес и ще се осъществят ли националните български интереси. [136]

Подкрепата, която представителите на Временното руско управление оказвали на съпротивителното движение и по-специално на движението в Македония мимо официалната позиция на руското правителство, отразявала почти същите онези противоречия и разединения, които наблюдаваме в дипломатическите среди.

Тази подкрепа те вършели, изхождайки от идейни и морални подбуди и от схващания, които отразявали настроенията сред руското общество непосредствено след приключване на Берлинския конгрес. Както отбелязва съветският изследовател В. Адо, цялото руско буржоазнополитическо общество посрещало договора с негодувание и в общ хор изразявало своето недоволство. [137] Мнозинството от представителите на Временното руско управление в България произхождали именно от тези среди и направления, а част били от кръговете на славянофилите или имали разбирания, близки до техните. НесамоДондуков-Корсаков, П. А. Алабин, А.Н. Церетелев и др., но и кадровият дипломат М. А. Хитрово осъждал руската официална диплома.
 

133. Д. Милютин. Дневник. Т. III, с. 99.

134. ЦГВИА, ф. 430, д. 119, л. 219.

135. Милютин, Дневник. Т. III, с. 101.

136. Пак там, с. 114.

137. В. И. Адо. Болгарский вопрос на Берлинском конгрессе 1878 г. и общественное мнение в России. - УЗКГУ, 115, 1955 г., хи. 10, с. 150-162; Д. Милютин. Дневник. Т. III, с. 82.

207

ция. Така например Хитрово в писмо до Ив. С. Аксаков от 15 юли 1878 г. нарича Берлинския договор “чудовищен”, а “настоящите дипломатичически дела” го разочаровали дълбоко. [138]

Дондуков със своята линия на защита на обединителните стремежи на българската нация си спечелва не само недоверието на руското правителство, но и влиза в разрез с неговата генерална позиция. Преди откриването на Учредителното събрание в Търново Външното министерство на Русия се опасявало не само от демонстрация в полза на българското единство, но и от личното поведение по този въпрос на Дондуков. Това проличава и от следния текст: “Недоверието към самия княз Дондуков е заставило Господаря (императора - б. м.) да поръча на ген. Тотлебен да има висше наблюдение за точното изпълнение на дадените инструкции на императорския руски комисар.” [139]

Същото отношение към него имали и дипломатите на Англия, Австро-Унгария и Франция. [140] Английският посланик в Петроград се изказал, че евакуацията на руските войски от България трябва да се повери на ген. Тотлебен. “По всичко е ясно, че към княз Дондуков никой няма доверие, че го подозират в неискреност и в подстрекателство на българите към съпротивление за неизпълнение на Берлинския договор.” [141]

Взетото от руското правителство отношение към борбата на македонските българи не се променило.

При тази твърда позиция на руското правителство Дондуков-Корсаков, пък и останалите дейци от Временното руско управление не могли въпреки собствените си убеждения да окажат някаква по-реална помощ на въстанието в Македония. Част от техните разпореждания наистина носили формален характер с оглед да не се пречи на въстанието. Така комитетите “Единство” въпреки забраната продължили своята дейност, а властите гле-
 

138. ИРЛЛ, ф. 325, оп. I, № 84, л. 3-4.

139. Д. Милютин. Дневник. Т. III, с. 119.

140. За това има многобройни документи. Дондуков-Корсаков непрекъснато бил изтъкван като радетел на обединителното движение на българите мимо официалните руски изявления. На 8 ноември 1878 г. Фурние донесъл до министъра на външните работи на Франция, че императорският руски комисар заявил в София на френския консул Шефер: “Град София е в самия център на България и не бива да си правим никаква илюзия, че Източна Румелия и Македония не са предопределени да се включат в Княжеството.” Дондуков настоявал дори пред Шефер, че Берлинският договор е неприложим за българските земи (Француски документи . . ., с. 62).

Английският представител в Европейската комисия сър Хенри Дреммонд-Вулф изпратил телеграма до Солзбъри на 23 септември 1878 г. за срещата си с Дондуков-Корсаков. Последният му заявил, че ще се противопостави на английската програма, а за клаузите на Берлинския договор се изказал насмешливо, сравнявайки ги с Офенбаховите комедии (Гичкеу, № 53, 1878, с. 192). В същия тон - на обвинения срещу Дондуков-Корсаков - говори в докладите си и австрийският представител в София фон Цвидинек. Дори през март 1879 г., след като Дондуков по общо признание на всички чужди дипломатически представители с такт и успех ръководил Учредителното събрание в Търново, фон Цвидинек писал, че “руският императорски комисар и сега не ги лиши (българската партия за обединение - б. м.) от своята популярност като защитник и покровител на цялата българска нация” (ЦДИА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 566, л. 42-43).

В дипломатическите среди се ширело дори убеждението, че Дондуков-Корсаков с оглед на неговата позиция по българското движение в Македония ще бъде отзован. Палгрейв от София донесъл, че дори въпросът с неговия заместник е решен (АИИБАН, арх. ком. IV, оп. № 20, а. е. 130, л. 74).

141. Д. Милютин. Дневник. Т. III, с. 132.

208

дали със снизхождение на цялата въстаническа дейност в Софийска губерния. Но това не било достатъчно, за да се даде морална подкрепа, да се наберат средства, оръжие и пр. за воденето на едно толкова сериозно дело като въстанието в Македония през 1878-1879 г.

*  *  *

Кресненско-Разложкото въстание предизвикало голям интерес и сред руското обществено мнение. И това било напълно оправдано. Руското общество, по-специално либералните руски буржоазни кръгове, славянофилите и пр. посрещнали с болка решенията на Берлинския конгрес. В него те виждали поражение - “капитулация” - на Русия. [142]

Срещу официалната руска политика с малки изключения се надигнало цялото руско буржоазно либерално общество. Израз на тези настроения дал И. С. Аксаков в известната си реч от 22 юни 1878 г., която станала причина за закриването на Московското славянско благотворително общество ирез август 1878 г. [143]

Поради това борбата на българския народ срещу решенията на конгреса и особено възникването на въоръжен протест, на въстанието през октомври 1878 г. били приети с пълно съчувствие и подкрепа от тези среди.

Руското общество виждало във въстанието най-сериозния довод за промяна на официалния руски курс за стриктно приложение на Берлинския договор. В него то съзирало непосредствения провал на политиката на Англия и Австро-Унгария на Балканите и по-точно на техните позиции по отношение на националното обединение на България.

Но руското общество съзнавало сложността на въпроса в общоевропейски мащаб и затова се стремяло да не злепостави руските власти. В. “Новое время” начело с известния политически деятел и публицист А. С. Суворин, който застъпвал гледището на официалната линия на правителството, още с появата на сведенията за въстанието се заел да разсее обвиненията на Турция, Англия, Австро-Унгария и пр., че има организирано въстание в България и че то се подкрепя от руските власти. “Всичко се свежда до това - пише в. “Новое время” в статия от 18/30 октомври 1878 г., - турците прибягват до насилия (убийства), християните роптаят и бягат в планините, способните да носят оръжие се хващат за него.” [144]

Впоследствие, когато въстанието се разширило и предизвикало общоевропейски интерес, вестникът променил своя тон. “Въстанието в Македония съществува въпреки всички опровержения”, четем в статия от ноември. [145] В него, пък и във всички останали руски вестници се давали многобройни дописки от Солун, Цариград, София и Кюстендил, препечатвали се дописки от австрийската преса, правили се политически коментарии.
 

142. Подробно по този въпрос вж. у В. И. Адо. Болгарский вопрос на Берлинском конгрессе . . ., с. 159-162.

143. В. И. Адо. Выступления И. С. Аксакова . . ., с. 297-308.

144. Новое время, № 948, 18/30 окт. 1878.

145. Пак там, № 965, 4/16 ноем. 1878.

209

Руската преса, изразител на интересите на руското буржоазно общество, се заела със задачата да активизира официалната руска политика, да й въздействува да промени възприетия курс спрямо борбата на българския народ.

Във вестниците “Московские ведомости”, “Новое время” и др. се появили различни статии и предложения. Руската преса предлагала и някои политически комбинации, които явно били предназначени за въздействие върху правителството. “Ние ще се зарадваме - писал в редакционна статия Суворин - от появата на италиански войски в Албания и на французки - в Епир и Тесалия. Тогава руската войска трябва да побърза да завземе Македония.” [146]

Когато в турските вестници се вдигнал шум за мними български и руски репресии над турското население в Източна Румелия и Княжеството, официалните руски вестници противопоставили на тях действителните турски зверства в Македония и настоявали Портата да изпълни задълженията си по Берлинския конгрес. Тази кампания обективно спомогнала за българската кауза в Европа.

Голям интерес към въстанието проявили славянофилите, въпреки че по това време били поставени в затруднение от руското правителство. Те успели да окажат незначителна материална помощ на въстаниците, [147] а с оглед съпротивата на българите в Източна Румелия и движението в Македония известният руски генерал М. Черняев през февруари 1879 г. се озовал на Балканите. През Сърбия той се спрял в София, където се срещнал с Натанаил Охридски. Тук, след като разменили мисли по въстанието, Натанаил му дал препоръчително писмо до поп Георги Тилев в Пловдив, [148] но веднага след като се узнава за неговия престой в Пловдив, императорът издал строга заповед за незабавното му завръщане в Русия. [149]

Въпреки натиска на руското обществено мнение, на убежденията на дейците от Временното руско управление и въпреки настроенията в България руската официална политика останала на заетите от нея позиции към въстанието в Македония. Наред с всички изброени причини в момента се появили и други обстоятелства, които заставили руското правителство да продължи тази линия.

Въстанието избухнало неочаквано за австроунгарските и английските политически наблюдатели. И двете страни, ползувайки се от данните, с които ги снабдявала Портата, а и съгласно донесенията на своите диплома-
 

146. Новое время, № 965, 4/16 ноем. 1878.

147. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., с. 72-73. Въпреки това обаче срещу тях се появили многочислени обвинения сред дипломатическите среди и в международната преса. Съвсем категорично френският посланик в Цариград Фурние отправял обвинения, че българското въстание в Македония е под помагано от славянските комитети в Русия. “Тази конспирация е дело на панславистическите комитети в Петроград и Москва, подпомагани от подкомитетите на самите места, насърчавани с думи и дела от руските власти, включително и преди всичко от княз Дондуков-Корсаков” - пише Фурние в доклад до В. Вадингтон от 28 октомври 1878 г. По-нататък френският дипломат споменава, че “в България според точни известия ръководният комитет, управляван директно от Русия, имал два подкомитета - в Кюстендил и Дупница. От руските комитети се изпращат пари, оръжие и муниции, а въстаническите сили се обучават от руски офицери” (Француски до кументи . . ., с. 34).

148. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., с. 206.

149. Д. Милютин. Дневник. Т. III, с. 119.

210

тически представители, отправили твърди предупреждения към руското правителство. Имало опасност, както пише императорът до ген. Тотлебен, броженията на българите да предизвикат и оправдаят пред Европа въоръженото влизане на турски войски в Източна Румелия. [150] Така се създал още отначало един общ блок между Австро-Унгария-Англия-Турция против Русия като главен подстрекател и виновник за въстанието. Освен това европейските държави търсили да злепоставят и с това да използуват затруднението на Русия. Ето защо те преувеличавали размерите на въстанието, плашели Европа с призрака на възстановяване на голяма Санстефанска България, а с това и на господството на Русия на Балканския полуостров.

Но скоро станало ясно, че руската официална политика и лично Александър II категорично застанали за ограничаване на въстанието, за неговата нецелесъобразност. От друга страна, руската политика по това време се ангажирала твърде много с извоюване колкото е възможно на по-пълна автономия за Източна Румелия. [151]

При тази ситуация се заговорило за евентуална смесена окупация на Източна Румелия, която при известни условия можела да се наложи и за Македония.

Русия и Англия, които били заинтересовани твърде много от интересите си в Източна Румелия, при определени обстоятелства можели да бъдат по-отстъпчиви за австроунгарските интереси в западната част на Балканския полуостров. Следователно за Австро-Унгария при дадени предпоставки било възможно да заеме Македония.

Въстанието при неговото по-нататъшно развитие вече би могло да се окаже полезно за австроунгарските политически цели в западната част на Балканския полуостров и да бъде използувано в антируските тенденции на заинтересованите държави.

Руската дипломация отчитала ясно всичко това. Тя не само е знаела добре австроунгарските стремежи и домогвания, но била запозната и с подготовката на пряка експанзия в долината на р. Вардар. За тази цел Австрия активизирала униатското движение, разширявала своите търговски връзки, изпращала военни и други агенти в Македония, факти, за които руските консули в Солун и Битоля донасяли тревожни известия.

В началото на януари 1879 г. в дипломатическите среди и сред журналистите се заговорило за обмислен план от страна на австроунгарското правителство за завземането на Македония.
 

150. С. С. Татищев. Цит. съч., с. 520-521.

151. В писмо на Александър II до главнокомандуващия ген. Тотлебен от 19 ок томври 1878 г. изрично се говори, че българите в Източна Румелия трябва, “да се подготвят за самозащита”, като им се раздаде оръжие. За протестите на Портата по този повод, които ще намерят съчувствие и в други държави, Александър II пише: “Но аз предполагам, както и ти, че нито една държава по този въпрос не ще ни обяви война и че всичко ще се ограничи с протести, а между това делото ще бъде свършено и независимостта на българите ще бъде обезпечена” (С. С. Татищев. Цит. съч., с. 519-520). Нужно е да се отбележи, че това писмо е изготвено само 2 дни след съвещанието в Ливадия, на което се взема решение за прекратяване на съдействието от руските власти в полза на избухналото Кресненско-Разложко въстание. Следователно не само с оглед целите на руската политика - близостта на Източна Румелия до Проливите - но и поради международните усложнения, които Кресненското въстание можело да предизвика (най-голямата опасност това би било войната), заставило руското правителство да вземе в едно и също време две принципно различни становища по отношение на съдбата на две области, които преди това бе защищавала като български.

211

В. “Новое время” в уводна статия, посветена на международното положение, пише, че във Виена “назрява плани за завземане (окупация) не само на Новопазарския санджак, но и на Македония. Във връзка с това австрийците наред с други средства се опитали да използуват за тази цел и движението на македонските българи.

“Преди чуждият печат хвърляше вината за вълненията в Македония на руските агенти; но макар че сред предводителите на въстанието има руснаци, в тяхното число е и Калмиков, но те се оказаха много малко; в замяна на това пък има много австрийци и поляци. Такива имена като Шулц, Вальдер (Валтер - б. м.), Средкович и Дюкеевич говорят сами по себе си.” [152] По мнение, изразено в Пловдив от запознати с делото лица, “те са агенти на австрийското правителство и тяхната роля се свежда да улеснят австрийските власти през пролетта. На среща на едно повсеместно движение в Македония ще се явят австрийските окупационни войски” [153].

Повдигнатият шум в руската преса не бил неоснователен. За това имало и официални данни, с които руската дипломация разполагала.

На 9 януари 1879 г. Милютин запознал императора с получените от княз Дондуков-Корсаков сведения “где явно обнаружены происки Австрии” [154]. От друга страна, въз основа на грижливо събрани сведения от консулите в Македония посланикът в Цариград Лобанов-Ростовски успял да се добере до тайно замислен австрийски план и да разбие “коварните й замисли” за утвърждаването й на Балканския полуостров. Милютин свидетелствува, че се чело “негово (на Лобанов-Ростовски - б. м.) любопитно писмо за стремежите на Австрия за преобладание на Балканския полуостров” и пред императора. Тези данни послужили като аргумент на руската политика да застави Портата и лично султана да разтрогне конвенцията с Австрия относно Новопазарския санджак и да ревизира секретния договор между двете страни. [155]

Изхождайки от всички тези съображения, руското правителство възприело твърд курс към българското въстание в Македония, което дало отражение и в международен аспект.

Сега европейското мнение за ролята на Русия като инициатор и поддръжник на съпротивата на българите в Македония се изменило.

В кореспонденция на в. “Курие де Ориан” и “Таймс” се изтъквало, че “българите в Македония поставят главите си под куршумите на турските войски, без Русия да се застъпва за тях”, с което тя обезоръжила македонските въстаници, а властите и по-специално Дондуков-Корсаков са променили линията си в дух на изпълнение решенията на Берлинския договор. Във всичко това прозирала мисълта да се противопостави движението на българите в Източна Румелия и Македония срещу Русия, да се търсят първите процепи, за да се настанят чуждите влияния сред българското общество.

Поради това руската преса побързала да разсее тези интриги и да изясни политиката на Русия.

“Във Виена и Лондон - пише в. “Новое время” в уводната си статия от 1/13 февруари 1879 г. - постоянно се раздаваха жалби, че българите вършат агитация за съединението, че подготвят въстание в Македония с
 

152. Новое время, № 1022, 2/14 ян. 1879.

153. Пак там.

154. Д. Милютин. Дневник. Т. III, с. 112.

155. Пак там, с. 142.

212

руска поддръжка - сега обаче на запад се разпространява мнението, че руските власти пречат на стремлението на българите, че едва ли не те са за светостта на Берлинския договор. “Но стремежите на българите - продължава “Новое время” - не само че не са вредни за русите, но те са и полезни. Няма смисъл да се обявява на всеуслишание на Европа, че Русия не мисли да приема мерки в нейна угода против обществените и политическите стремления на българите.” [156]

Руското правителство при новата международна обстановка взело конкретни мерки за подобряване участта на македонските българи, с което се целело да се спре разпространението на въстанието.

Още на съвещанието в Ливадия на 7 ноември в присъствието на Дондуков-Корсаков руското правителство взело решение да упражни натиск върху Портата, за да обезпечи сигурността на християнското население, оставащо под нейна власт. Тогава се взема решение да се съобщи на Портата, че ако тя наистина не вземе мерки за успокояване на българите в Македония, руските власти ще се възпротивят на възвръщането на мюсюлманските бежанци в България и Източна Румелия. Милютин се бе противопоставил на предложението, че при отказ на Портата да изпълни тези мерки руското правителство няма да изтегли Дунавската армия в определения срок. Последното предложение би имало далеч по-голям ефект, но Русия не искала да влиза в конфликт с Турция и особено с Австро-Унгария, която била най-чувствителна за срока на руската окупация в България. [157] При това въпросът за бежанците не станал предмет на европейски регламент, а на двустранно споразумение между Русия и Турция.

След януари 1879 г. руското правителство предприело енергични мерки за успокояване на населението и за подобряване положението на македонските българи.

На първо място, били дадени нови инструкции на руските представители в комисията за Източна Румелия да настояват за приемане на Органическия устав и за Македония. [158]

На второ място, руското правителство наредило на генералното консулство в Солун да събира сведения за положението на българското население и за турските насилия в Македония и преди всичко да води активна политика за разкриване на австрийските експанзионистични цели, да противодействува на униатството, да печели обществените среди на областта. Руското генерално консулство трябвало да подготви почвата за приложението на реформите, но така, че да бъдат застъпени преди всичко и защитени българските интереси. С оглед на всички тези задачи в края на януари
 

156. Новое время, № 1052, 1/13 февр. 1879.

157. Ищв. Дьосеги. Българският въпрос в австроунгарската външна политика след Санстефанския мир (1878-1879). - ИПр., 1964, кн. 1, с. 40.

158. Освобождение Болгарии ... Т. III, д. № 280, с. 437-438. В писмо от началото на февруари до Дондуков-Корсаков Н. К. Гирс, след като се спира на редица въпроси относно дейността на Учредителното събрание в Търново, настоява да се вземат мерки срещу всякакви протести, а относно Берлинския договор пише: “Министер ството, както и Вие, се тревожи за съдбата на Македония, в която продължава, както се вижда от Вашето изложение, да господствува анархия. По силата на чл. 23 на Берлинския договор Портата е задължена да изработи и за тая провинция Органически устав, сходен с устава, изработен в 1868 г. за остров Крит. Този устав заедно с другите е длъжен да постъпи за разглеждане в Румелийската комисия при приключването на сегашната й работа. Ние имаме вече сведения от Лондон, че правител ството на Великобритания гледа също така на въпроса за бъдещата организации на Македония и затова ние няма да оставим своевременно да възбудим този въпрос.”

213

1879 г. управляващият руското генерално консулство М. Улянов предприел едно по-дълго пътуване в Македония. [159]

Същевременно мерките за спиране на въстанието в Македония продължавали да се поддържат енергично. Затова именно и ген. Столипин наредил да се спре прокламацията за подпомагане на въстанието в Македония сред българите от Източна Румелия. [160]
 

159. Новое время, № 1052, 1/13 февр. 1879.

160. Пак там, № 1054, 3/15 февр. 1879. Част от най-висшите ръководни руски военни и дипломатически служители, запознати добре с общия дух и перспективи на руската официална политика, макар и намиращи се на Балканите и сред българска среда, се отнесли резервирано и дори неблагосклонно към въоръжената съпротива на българите срещу Берлинския конгрес. Между тях били главнокомандуващият руската Дунавска армия ген. Е. Тоглебен, Лобанов-Ростовски, първият дипломатически представител в София Давидов, ген. Столипин и др.

В среща с Екзарх Йосиф I в Одрин на 19 декември 1878 г. ген. Тотлебен изтъкнал, че въстанието в Македония е безперспективно, понеже турците всякога ще го смажат, а “Русия не може да я окупира” (Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., с. 54). Тотлебен имал пред вид, че поради огромното си военно превъзходство Портата ще се справи с въстанието, а по дипломатически път то не можело да се подкрепи. Руската окупация с оглед приетите от Русия международни задължения също би била неосъществима.

Безспорно този разговор, в който екзархът напълно приемал доводите на ген. Тотлебен, бил предназначен и не е могъл да не остане без въздействието поне върху част от ръководителите на въстаническото движение и най-вече върху висшето духовенство.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]