I. Подготовка, обявяване и ход на въстанието

7. Отражението на Кресненско-Разложкото въстание във вътрешността на Македония. Действията на чети през първата половина на 1879 г.
 

До избухването на Кресненско-Разложкото въстание борбата на македонските българи срещу несправедливите решения на Берлинския договор, както вече бе изтъкнато, се изразила в две основни форми: подаване на изложения, адреси, мемоари и пр. до представителите на Великите сили, опити за присъединяване на отделни области, като например Царевоселско, към

79

Княжеството и стихийното възникване на въоръжени отряди - чети във вътрешността на Македония. [367]

Кресненско-Разложкото въстание се яви кулминационна точка на борбите и протеста на българите в Македония срещу решенията на Берлинския конгрес. Макар че въстанието обхвана само дял ог Македония, то отговаряше по цели и задачи на интересите и въжделенията на всички българи от областта, тъй като преследваше националното им освбождение и осъществяването на националното единство на българския народ.

Поради това въстанието намери ярко отражение сред българското население във вътрешността на Македония и предизвика подем на националноосвободителното и революционно движение.

На какво се дължеше този дълбок отглас на въстанието сред широките народни маси във вътрешността на Македония и в какви форми на обща борба се изрази?

Една от причините за подема на националнореволюционната борба на българското население в Македония през 1878-1879 г. се кореняла в тежкото икономическо и обществено-политическо положение на народните маси, особено усложнено и изострено по време на войната и след оповестяване решенията на Берлинския конгрес.

Със загубата на войната и настъпилите териториални промени на Балканите Портата не била в състояние да спре процеса на пълно разложение, на икономически упадък и финансова девалвация, да спре корупцията и беззаконията в Империята. Това важело особено за Македония, която се намирала далеч от централното турско управление, оставена на произвола на местните управници. Тя останала невралгичен пункт за европейските владения на османска Турция по няколко причини:

Тук социалните противоречия си оставали в консервирана форма - те се запазили такива, каквито били преди войната, докато в областите, отпаднали от Османска Турция, се извършили радикални промени. Това влияело и подтискало особено тежко населението на провинцията. Пре хи всичко запазили се старите аграрни отношения с много остатъци на феодална и полуфеодална експлоатация. [368]

В хода на войната и непосредствено след нея се изострили националните противоречия. На първо място, това било противоречието между мюсюлманското население и преобладаващия по количество в областта български национален елемент. Към това се прибавили и възникналите турско-гръцки, турско-сръбски и турско-албански противоречия и засиленият стремеж на балканските държави към териториално разширение в една или друга посока на Македония.

Македония по силата на Санстефанския мирен договор в по-голямата си част влизала в рамките на Санстефанска България. След Берлинския договор тя се считала за новозавоювана, новопридобита за османското господство.
 

367. Н. Г. Левинтов. Берлинский договор и отношение к нему различных классов болгарского общества. - Учение записки Ул. гос. пед. и-т, вып. V, Ульяновск, 1953, с. 254-277; Xр. Христов. Освобождението на България и политиката. . ., с. 210-211.

368. Върху аграрните отношения в Македония след войната, за броя на чифлиците, характера на експлоатацията, борбата на зависимото население за земя и пр. вж. по-подробно у Xр. Xристов. Аграрните отношения в Македония през XIX в. и началото на XX в. С., 1964; Д. Боjановски. Чифликчите одоноси во Македония околу 1903 г. - Год. правно-екон. факултет во Скопjие, 1954.

80

Върху местното българско население се излял целият насъбран гняв на мюсюлманите от загубата на войната, от създаването на независима българска държава.

Македония се оказала средищна провинция, в която се настанили огромни мюсюлмански маси бежанци от загубените турски области - Княжество България, части от Стара Сърбия, Босна и Херцеговина.

Пословичната анархия, беззаконията и разбойничеството, които винаги цъфтели на почвата на корумпираното турско управление в Македония, сега при тази обстановка още повече се засилили и разстройвали още по-дълбоко икономиката и нормалния живот на населението.

По мнението на всички свидетели на положението в Македония след приключването на войната и особено след Берлинския договор тук царяла пълна анархия. Македония била една от провинциите, в които от завършването на войната до лятото на 1878 г. не било премахнато военното положение. Тук действували военни съдилища и се прилагали военновременни закони. Селското стопанство, което представлявало основният дял в икономиката на македонските българи, било в пълна разруха. Това се дължало на няколко основни причини: усилените реквизиции, ангария и пр. за нуждите на войната, което отклонявало населението от селскостопанските работи; неизползуване на целия работен поземлен фонд поради липса на работна ръка, на добитък, на семе за посев; лоши природни условия - неплодородни години, мор по рогатия добитък; увеличаването на данъците (по количество и вид) и налагане на нови такси, глоби и пр.; отнемане на част от селската земя от едрите поземлени собственици - чифликчии, както и за настаняване на бежанците - “мохаджири”.

Едновременно с разрухата в селското стопанство настъпил рязък упадък на занаятите и търговията. Върху българското занаятчийско производство бил нанесен тежък удар със задължителните доставки, които еснафските сдружения и отделни занаятчии били задължени да изработват и предават за нуждите на войската. Те или били плащани на твърди цени, или пък оставали неизплатени, а в някои случаи били таксувани и като ангария. След войната готовата продукция не могла да намери пазар - покупателната способност на местното население спаднала, търговската дейност поради тревожното положение по границите се ограничила. Отпадането на големи райони от Европейска Турция - преди всичко българските земи и тези в Нишко, Пиротско, Новопазарско, на Босна и Херцеговина, рязко повлияло върху износа и пласмента на продукцията от местната промишленост. Проникването на Австро-Унгария по-дълбоко на Балканския полуостров улеснило все по-масовото навлизане на австрийски и въобще на европейски стоки на македонския пазар, които конкурирали стоките на местните производители.

Поради войната и анархията в страната големите и известни панаири н Прилеп, Серес, Возарци и др. ограничили своята дейност, а някои временно - през 1877-1879 г. - не се състояли. [369]

Голяма роля за разстройството на икономиката на Македония изиграли инфлацията на книжните пари “каймето” и замяната им със звонкови пари. [370] При тази замяна населението било явно ощетявано. Още по-тежко било
 

369. Xр. Христов. Аграрните отношения . . ., с. 132-133; А. Даскалов. Положението на Македония след Берлинския конгрес. Пловдив, 1887; Д. Дойнов. Националнореволюционни борби . . ., с. 190-192.

370. АВПР, V. А. 1, 1978-79, д. 6, л. 108; Българин, бр. 164, 3 май 1879.

81

обстоятелството, че властите се разпоредили част от данъците за добитък, риболов и пр. да се плащат само в звонкови пари. [371] С това селяните били ощетявани допълнително, тъй като “каймето” било напълно обезценено, а държавата отказвала да го приема за дългове и данъци.

Но най-тежък удар за нормалната стопанска дейност, за живота и съществуването на македонските българи било разбойничеството, корупцията, беззаконията. [372] “Вътрешното състояние на Македония - пише в един от първите си доклади след войната руският генерален консул в Солун М. Хитрово - е в най-печален вид. Портата, заета с военните приготовления и съсредоточаването на войски за защита на своите покрайнини, е предоставила страната почти на самоуправление, което не закъсня да се превърне в пълна анархия. Грабежи, ежедневни убийства и тем подобни крамоли раздират страната. Правителството малко обръща внимание на страданията на християните и отчасти само поощрява разбойничеството.” [373]

В многобройни дописки до тогавашните вестници, излизащи в Княжеството, Източна Румелия и дори в Цариград, се дават данни за ежедневни обири, убийства, грабежи из всички краища на Македония. [374] Особено тежко било положението в Малешевския район, в Мелнишко, Велешко и най-западните райони, където наред с турските беззакония се прибавяли грабежите и насилията на албански разбойнически банди.

Избухването и протичането на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. предизвикало по-нататъшно влошаване на икономическото и политическото безвластие в Македония. То дало повод и за по-нататъшно задълбочаване на кризата. Портата не могла да осигури реда и тук с още по-голяма сила се развихрили разбойничеството и корупцията. [375]

Заплатите на полицията (заптиите) с месеци не се изплащали и те се разбягвали, превръщайки се в своего рода разбойници. Турското правителство не било в състояние повече да обезпечи безопасността на християните. “Приучило мюсюлманите на необузданост и своеволие и въоръжила ги поголовно, то намира опора само в това и се бои да предприеме срещу тях други мерки, тъй като това ще предизвика роптание, дори революция сред мюсюлманите.” [376] Поради несигурността християните не смеели да излизат на работа вън от полето и една година част от земята останала незасята. Макар че правителството през втората половина на 1878 г. забранило износа на зърнени храни от Македония, започнало да се чувствува началото на повсеместен глад и нищета.

Правителствените разпоредби за поголовно гонене на “българските комитети” дали възможност на много закоравели разбойници да излязат от затворите и да започнат отново под маската на политически акции своите разбойничества.
 

371. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 72.

372. Многобройни данни за това се съдържат в приложението към мемоара, изпратен от македонските българи до посланиците на Великите сили в Цариград. Марица, бр. 24, 13 окт. 1878.

373. ИРАЛ, ф. 325, оп. 1, № 41, л. 3-4

374. Марица, Целокупна България, Българин, Зорница, Курие д’Орион. По-подробно изложение вж. у Кирил, патриарх български. Българската екзархия . . ., с. 293-342.

375. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 91-92.

376. Пак там л. 42-45.

82

В Битоля през февруари 1879 г. из улиците свободно се разхождал известният разбойник Абедин, на чиято съвест лежали десетки убийства, обири, отвличания за откупи и пр. Той се придружавал от 30 човека въоръжена свита и бил господар и на Костурски окръг, където бил натоварен с наемни башибозуци да гони въстаниците. Това довеждало до отчаяние македонските българи, които вместо очакваното от чл. 23 на Берлинския конгрес подобрение виждали в подобни своеволия още по-голямо национално и гражданско унижение. [377]

Все пак правителството взело известни мерки с разполагаемите военни сили, предназначени за борба с подготвеното българско въстание, за да залови някои разбойници и разбойнически главатари. Но те били освобождавани набързо с декларации, че занапред ще изоставят своите престъпни действия. През февруари Битолският мютесариф предприел обиколка из окръга, но вместо решителни мерки той се примирил със съвети към заловените престъпници и ги освобождавал. В Ресен мютесарифът повикал представители на християни и мюсюлмани и им говорил за примирение един към друг. Християните заявили открито, че това е възможно, ако не бъдат заловени и наказани справедливо предводителите на шайките. В Охрид мютесарифът със сълзи на очи успял да убеди мюсюлманите да приемат поне двама българи за членове на градския съвет, тъй като от 1877 г. българският елемент, макар и далеч по-многочислен от другите националности, нямал представители. [378]

От цяла Македония достигали сведения за насилия и убийства. Особено тревожно било положението в района на Велес. В прошение до руския консул в Солун, велешани изброяват десетки случаи на убийства, грабежи, насилия. “В заключение, подателите на прошението говорят - пише консулът, “че ако им се иска да изброят многочислените случаи на грабежи и насилия, на които са подхвърлени, то за това ще е необходимо необикновено количество хартия.” [379] Подобни случаи се наблюдавали и във Воден; дошли известия за далеч по-страшни насилия и убийства в селата - например в с. Ветринско, с. Дреново и другаде. Имало случаи на насилствено помохамеданчване на млади българки и изпращането им в харемите на бейовете. [380] Поради създаденото нетърпимо положение населението на повече от 32 пианечки села се изселило в Княжеството. [381] Известия за грабежи и насилия идвали и от Охридско, Леринско, Костурско, Битолско, Прилепско. [382]

Но това било малко в сравнение с жестокостите, на които било подхвърлено българското население в областите, които въстанали или пък се намирали в район, в който действували четите. От края на 1878 и през 1879 г., т. е. по време на Креснеско-Разложкото въстание, насилията и репресиите над българското население се извършвали преди всичко на национална почва.

Преследвала се всякаква българска проява - български училища, църкви, език, съчувствие към освободена България, получаване и четене на бъл-
 

377. Българин, бр. 270, 29 юни 1879.

378. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 69-70.

379. ИРЛЛ, ф. 525, т. 1, т. 41, л. 4.

380. Пак там, л. 4.

381. Марица, бр. 17, 22 апр. 1878.

382. Кирил, патриарх български. Българската екзархия . . ., с. 303-304.

83

гарски книги. В едно изложение от жителите на Щип от лятото на 1879 г., като се изброяват страданията на населението, започнали от Берлинския конгрес насам, се казва, че мюсюлманите започнали да преследват “както в градовете, така и в селата всичко, което носи българско име” [383].

Турските власти обръщали особено внимание на всички акции на българското население, придавайки им политическо значение. “Озлобени против българите и опасявайки се от бъдещето развитие на българското княжество, турците навсякъде виждат делата на неговите агенти, навсякъде им се чува и мержделее българско въстание.” [384] В цяла Източна Македония за най-малки прояви българите били затваряни и обявявани за “комитаджии” [385]. За голямото значение, което официалните власти придавали на смазването на българското национално и политическо движение, говори и обстоятелството, че то насочило усилията си да разгроми българските чети и да подтисне българските стремежи, докато на останалите движения - гръцко, албанско и пр. - не обръщало такова внимание. Така например през 1879-1880 г. по Олимп и на други места имало гръцки националистически и разбойнически чети, но властта не им придавала особено политическо значение и действувала мудно и неефикасно за разгромяването им. В същото време каквато и да била чета, преминала от България, или пък създадена от местното българско население се таксувала като “въстание” и властите се нахвърляли “върху селското население, за да подавят това въстание.” [386]

Поради всичко това през есента на 1878 и зимата на 1879 г. за българското население в Македония настанали едни от най-тежките времена.

Изход от това положение македонските българи намирали главно в две направления - единично и масово преселване предимно в свободното Българско Княжество и отчасти в Източна Румелия, и, на второ място, пътя на въоръжената борба, на подготовката на повсеместно въстание за отхвърляне на робството и присъединяване към Княжеството.

Изселването от Македония бе започнало още в хода на Освободителната руско-турска война, когато единични лица и дори групи по различни пътища се бяха озовали в районите, заети от руските войски. След Сан-стефанския мир и особено след завършването на работата на Берлинския конгрес голяма част от българската интелигенция, занаятчии и търговци от Македония се бяха озовали в областите, където бе установена властта на Временното руско управление. Главни сборища на българите - емигранти от Македония, бяха станали градовете Кюстендил, София, Пловдив и Горна Джумая.

През зимата на 1878-1879 г. вследствие на създадената тежка обстановка започва масово преселническо движение в България на компактни маси българи от Македония. “Доведените до отчаяние българи изостават своите къщи и поля и цели семейства се преселват в България, търсейки там спокойствие и безопасност” - пише М. Хитрово в доклад от 18 март 1879 г. [387] По данни, събрани в консулството, “само през зимата - до пролетта на 1879 г., в България се били изселили до 7000 човека (без тези от не-
 

383. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 139-142.

384. АВПР, п. к., 1880, д. 2276, л. 68-71.

385. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 142.

386. АВПР, п. к., 1801, д. 2276, л. 68-71.

387. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 51-52.

84

посредствените райони на въстанието - Кресна и Джумая - б. м.) и навсякъде говорят за преселване, но само чакат удобен случай” [388].

Преселническото движение било подклаждано и в резултат на постепенното населяване на Македония с мюсюлмани - бежанци-мохаджири от България, Босна и Херцеговина, от областите, заети от Сърбия. [389]

Те “се разполагали в християнските села, събирайки от жителите всичко, което е възможно” [390]. Понякога едно християнско семейство трябвало да приеме и храни по две мюсюлмански семейства. Имало случаи, когато християните били измествани от собствените им жилища. Във Велес и Велешко 1000 български семейства били изгонени от жилищата им и на тяхно място били настанени мюсюлмански семейства. [391]

Обратният процес на емиграция към освободените български области се обуславял не само от икономически и социални причини, но и в резултат на въстанието от 1878 г. и на революционната дейност на македонсюпе българи през 1877-1878 г. Още след Берлинския конгрес всички македонски българи, които по време на войната се бяха компрометирали в събирането на адреси, участието в чети и пр., избягали в България. [392]

Но процесът на емиграция бил най-масов по време на въстанието и след него. От всички области, засегнати от въстанието или пък в непосредствени близост до него, българското население масово се изселило в Княжеството. По сведения на английския консул в София Палгрейв тяхното число възлизало общо на 35 000 души. [393]

Целият Кюстендил бил препълнен с бежанци, избягали от изстъпленията на башибозуците в близкия граничен район. [394] Също било и положението в Горна Джумая, където въпреки големите усилия на властите бежанците страдали без хляб, подслон и топливо. Според сведения, поместени в пресата, само в Кюстендилско, Джумайско, Дупнишко имало до 20 000 бежанци от Македония. [395] Официалните руски данни потвърждават горната цифра и това били само оная част от македонски бежанци, които избягали от района на въстанието вследствие на турските репресии. [396] Това била първата бежанска вълна - до декември 1878 г., а след това последвали нови преселвания, макар и не така масови.

Руските власти от Временното руско управление взели енергични мерки за настаняването и изхранването на българите-бежанци от Македония, както и от останалите български земи, останали под турска власт, и направили всичко възможно да облекчат тежката им участ. [397] Това не премълчава и английският консул Палгрейв, който посетил района на въстанието и бежанските пунктове през декември. “Русите, които се намират тъдява, и българското население на областта - не много богато само по себе си
 

388. АВПР, гл. A, V. A₂, 1879, д. 909, л. 51-52.

389. Според в. “Марица” броят на бежанците-мюсюлмани в Македония през 1870 г. достигнал до 70 000 души (бр. 129, 26 окт. 1879).

390. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 32.

391. Марица, бр. 41, 12 дек. 1878.

392. БИА - ДБКМ, II, В 189.

393. Марица, бр. 40, 12 дек. 1878.

394. Пак там, бр. 55, 6 февр. 1879.

395. Пак там, бр. 52, 56, 26 ян., 9 февр. 1879.

396. Освобождение Болгарии . . . Т. 3, с. 346.

397. Пак там, д. № 216, 262, с. 340-344, 409; Г. Д. Тодоров. Временното руско управление . . ., с. 141 - 168.

85

и сега осиромашало от събитията на последните две години - правят всичко, що могат, за да улекчат злочестието на масата, но средствата им са много недостатъчни, съразмерно с целта.” [398]

За настаняването и прехраната на 20-те хиляди бежанци в Софийска губерния били създадени специални комисии в Самоков, Горна Джумая, Кюстендил и Дупница, които раздавали храна, дрехи, медикаменти на бежанците, открити били специални болници и пр. От Русия също били изпратени помощи, които се раздавали на пострадалите. [399]

Но преселването в България бил единият изход, при това най-тежкият в икономическо отношение за македонските българи. Той не можел да реши съдбата на широките народни маси особено във вътрешността на провинцията.

Вторият изход била борбата за национално освобождение, за подобряване на положението и създаване на нормални условия за живот и стопанска дейност. Икономическата разруха, тежкото положение и корупцията на турската власт от горе до долу и националните притеснения, били повод и една от непосредствените причини македонските българи да поемат пътя на въоръжена борба.

Подобни мисли изказват редица българи от Македония, които в изложения, дописки и пр. изтъкват съществуващата връзка между анархията в провинцията и назряването на всеобщо негодувание, което разпалвало въстанието. [400]

Националноосвободителните тенденции и участието на македонските българи в революционното движение се подсилвали от примера и моралната подкрепа, която те получавали от свободните българи от Княжеството и Източна Румелия.

Политическата активност и националнореволюционната борба на българското население в Македония през 1878-1879 г. преследвала не само унищожаването на феодалните и полуфеодалните условия и премахването на националното подтисничество - задачи, които стояха като главни до този момент, - но и отменяването на решенията на Берлинския конгрес и осъществяване на народното единство, т. е. създаването на единна българска държава. В това, т. е. националното освобождение и обединение, те виждали изход и решение и на аграрния въпрос, и на всички останали нерешени социално-политически въпроси. Всичко това обусловило нераз-ривността на националнореволюционната борба на македонските българи с националното движение на българите от Княжеството и особено с това в Източна Румелия.

Мощен фактор за разгръщането на националнореволюционното движение в Македония през 1878-1879 г. се оказала Руско-турската война, победите на Българското опълчение, борбата на българите от Южна България (Източна Румелия) против решенията на Берлинския конгрес и за национално единство. Към това се прибавило и дълбокото съчувствие и помощта, която българите от Княжеството оказали още от началото на въстанието на македонските българи, като го приело като общобългарско движение.
 

398. Марица, бр. 48, 12 ян. 1879.

399. Освобождение Болгарии . . . Т. 3, д. № 262, с. 409.

400. Марица, бр. 18, 26 септ. 1878; Българин, бр. 164, 3 май 1879.

86

В дописка във в. “Новое время” се подчертава, че още в началото на борбата македонските българи търсели помощ и съчувствие от “по-щастливите свои братя в политическо отношение - северните българи.” “Разбира се - продължава авторът на дописката - тези последните им отвръщат с пълно съчувствие”. Макар и да не могат да им окажат сериозна въоръжена и парична помощ, за сметка на това “не бива да отричаме нравственото влияние, което им оказват, и благодарение на него в македонците се явява накрая решителност” [401].

Но това били само обществено-икономически и морални предпоставки за борба. Подготовката на въоръжено въстание във вътрешността ни Македония, което да се слее с това в североизточния дял на провинцията, изисквала още редица необходими условия. Българите в Македония се интересували особено от две съществени обстоятелства:

Какво е мнението на руския цар, т. е. подкрепя ли руската политика въстаническото движение в Североизточна Македония.

Кои и какви хора ръководят това движение. Хитрово свидетелствува, че “един прост българин ми каза: “Нека нашият цар (руският император - б. м.) ни каже само дума - ние всички ще станем и ни един турчин няма да остане тука.” [402] Същото повтаря и М. Улянов, който твърди, че възрастните и по-развити хора обръщат своя взор към Русия и чакат какво ще нареди тя. [403]

Настроенията на македонските българи изразява в дописка до в. “Българин” и един битолчанин: “Отчаяни сме и не знаем какво да правим. Надяваме се на Велика Русия дано да не ни остави да се изгубим от лицето на земята.” [404]

Следователно населението във вътрешността на Македония искало да знае доколко предприетото дело е съгласувано с Русия и дали начело стоят сериозни хора. Увереността, че “начело на въстанието стои бившият охридски митрополит Натанаил, така уважаван от всички българи и намиращ се сега във Филипопол, ги заставя охотно да се вземат за оръжието и е още по-голямо желание да вярват в успеха на делото за освобождението” [405].

За засилване на революционната агитация сред българското население в Македония голяма роля играели онези от македонските българи, които по различни пътища се връщали от новоосвободена България. По същото време из страната пътували и представители на комитетите, създадени в Княжеството. В запазените документи липсват сведения за изпращането на специални пратеници, но не е изключено да са използувани деловите връзки и пътешествия на отделни дейци за разпространяване на въстаническите идеи. В края на октомври 1878 г. Хитрово донася, че от Солун си е заминал “млад човек, изпратен от “Българския комитет”, за да събере сведения за настроенията на българското население в областти”. Друг пратеник на комитета обикаля Охридски окръг “за да узнае разположението и числеността на турските войски” [406]. Населението посрещнало с доверие тези представители и ги укривало.
 

401. Новое время, бр. 1016, 25 дек./6 ян. 1878.

402. ИРЛЛ, ф. 325. гл. 1, № 41, л. 5-6.

403. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 40.

404. Българин, бр. 133, 18 фсвр. 1879.

405. ИРЛЛ, ф. 325, гл. 1, № 41. л. 6.

406. Пак там.

87

Българите в Македония не само следели със съчувствие въстанието в Североизточна Македония, но и се готвели сами за въстание. “Всички българи са уверени, че ако не сега, то в март месец непременно ще започне сериозно въстание. Всички те се въоръжават кой както може: няма семейство, без да притежава някакво оръжие; но мнозина имат оръжие, придобито от войниците на султановата армия.” [407]

Още в края на октомври 1878 г. по сведения на руския генерален консул в Солун всички български села нагоре от Демирхисар са готови да се хванат за оръжието. [408]

“Въобще цяла Македония - подчертава управляващият руското генерално консулство в Македония в доклада си от 26 октомври 1878 г. до посланика в Цариград - най-съчувствено се отнася към това движение. Младите хора от заможните български семейства под предлог на търговска дейност ежедневно се отправят в Кюстендил. . . Цяла Македония е наелектризирана от близкото освобождение, за което проповядват преминаващите през страната членове на комитета.” [409]

Бързото потушаване на въстанието, настъпващата зима и пр. не дали възможност до края на 1878 г. да се осъществят замислените действия. Но още през ранната зима на 1879 г. поради турските преследвания, настъпилата анархия, разбойническите действия и засилената агитация на комитетите християнското българско население наново започнало активна подготовка за въстание. “Християните няма какво вече да загубят, всичко от тях е ограбено, възбуждението расте и всички очакват поголовното въстание и кланета” - пише в доклад от 21 януари 1879 г. М. Улянов. [410]

Следователно българите от вътрешността на Македония следели с искрено съчувствие и голям интерес развоя на Кресненско-Разложкото въстание, но до края на 1878 г. не пристъпили към по-открити действия. Появили се само тук-там местни чети и се провеждала подготовка за въстание през пролетта на 1879 г.

Наред с това обаче от вътрешността на Македония към района на въстанието се отправили цели чети и отделни съмишленици. Те успели по различни пътища да стигнат до Одрин, Пловдив, Пазарджик и София и оттам да се присъединят към центъра на въстанието - Кресненско, Разложко, Кършиака.

От данните, с които разполагаме, се вижда, че в Пазарджик била сформирана сборна чета от 20 българи от различни краища на Македония с предводител Стоил Тодоров от с. Ковачевица, Неврокопско; в Пловдив - сборна чета от 30 души македонски българи с предводител Илия Симеонович от Охрид; от София - сборна чета от българи от различни краища на Македония с предводител черногореца Илия Ников. [411]

Във Влахи, където бил щабът на въстанието, още през октомври пристигнали няколко чети от Западна Македония. Първа пристигнала четата на Николица Македонски. Войводата съставил по-късно конна чета с помощник Коста Николов от Тетово. Четата била със смесен състав - бъл-
 

407. ИРЛЛ, ф. 325, гл. 1, № 41, л. 6.

408. Пак там, л. 5.

409. Пак там, л. 5-6.

410. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 42-45.

411. Г. Кацаров, Ив. Кепов, Цит. съч., д. № 102, 145, 158, 100, с. 59, 80, 81, 88-89.

88

гари от вътрешността на Македония и доброволци от Княжеството. Знаменосец на четата бил доброволец от дунавските краища на България. [412]

След това пристигнал с четата си от Кюстендил поп Коста Буфски, който още на 23 октомври се отправил към района на бойните действия - с. Влахи. [413] На 29 октомври във Влахи пристигнали наред с поп Коста и нови войводи от вътрешността на Македония - Кънчо, Стефо и др., “с около 300-500 дружина”. “Тия нови войводи - пише Т. Страхинов - действували преди Кресненското въстание негде по Западна Македония, но щом като се известили за това Кресненско въстание, надошли за помощ.” [414]

Натанаил Охридски считал, че четите, пристигащи от вътрешността на Македония, както и отделните доброволци оттам следва да се изпращат не в района на Кресна и Влахи, а в Кюстендил, където да се екипират и подготвят във военно отношение и след това да се препратят в “Северозападна Македония, т. е. да се използуват за вдигане на въстание във вътрешността на страната” [415].

Ако се доверим на съобщението на Т. Страхинов за броя на четите на войводите поп Коста Буфски, Стефо, Кънчо и др., както и този на четите, сформирани в Пловдив, Пазарджик и София, за броя на отделни бежанци и пр., ще разберем, че още през първия етап на въстанието от вътрешността на Македония пристигнали над 500 души доброволци, които участвували във въстаническите действия. [416]

Това били най-активните представители на българското население в Македония, повечето с богат революционен опит, бивши хайдути и харамии. Между тях имало и доброволци от българо-гръцки, а малцина и напълно от гръцки произход.

Участието на българи от Македония във въстанието все пак оставало единично и ограничено явление. Въпреки съчувствието и готовността па българското население от вътрешността на Македония за борба през октом-
 

412. АБАН, ф. 1, № 1428, л. 1392, 1395. Съдбата на този момък напомня много за подвизите на легендарните хайдути и е идентична със съдбата на Иван Капетан - четник от четата на П. Хитов от 1867 г. Ранен в боя при с. Плоски, той помолил ди го убият, за да не попадне в турски ръце. Кочо Лютата се смилил и изпълнил молбата му.

413. Г. Кацаров, Ив. Кепов. Цит. съч., д. № 69, с. 46-47.

414. АБАН, ф. 1, № 1428, л. 1396.

415. Г. Кацаров, Ив. Кепов. Цит. съч., д. № 152, с. 84.

416. Тази цифра ни се вижда още по-правдоподобна, като вземем пред вид списъците на четниците от зимата и пролетта на 1879 г. В четата на Караискаки (чета първа) имало 73 човека; на капитан Павле - 71; на Григория Огненов и Кара Коста - 44; на Капетан Стефо Николов - 78; на Георги Пулевски - 63; всички те били изцяло съставени от четници от вътрешността на Македония; четите на Коста Николов и Николица Македонски били смесени - в тях имало доброволци от Новоосвободена България, но от общо 134 души 68 били от Македония; Малешевската чета на Георгия Око брояла 41 човека - изцяло от Малешевско; деветата чета на К. Плеванов - 25 души от Македония, десета чета на Др. Новелич брояла 39 човека - предимно от Македония и в 11 чета на Т. Спасов имало 39 четника, но данни за произхождението им липсват. По такъв начин през май като кадрови революционери-четници от различни краища на Македония е имало към 500 човека. По-голямата част от тези четници участвували във въстанието още през първия му етап. Няма съмнение от друга страна, че една част от въстаниците, пришълци от вътрешността на Македония, след засилването на въстанието през декември не са постъпили и четите. Други пък се включили в малки чети, водени от харамии и войводи, които по своя инициатива преминавали в Македония (Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., д. № 150, с. 286-300).

89

ври-декември 1878 г. до организирана подготовка на въстание и до по-сериозни действия не се стигнало. Това се дължало на много фактори, но преди всичко нямало организация - революционна партия, която да оглави борбата. Поради това македонските българи от вътрешните области изчаквали пролетта на 1879 г., интересували се от развитието на европейската политика и преди всичко от позицията на Русия.

Съществени се оказали в това отношение и военните мерки, които Портата взела срещу българското движение в Македония. При първите известия за боевете в района на Кресна на заседание на Министерския съвет на 12. X. 1878 г. били обсъдени спешни мерки и се дали нужните нареждания на властите в Македония. [417] Едновременно с това Портата изготвила циркуляр до държавите, подписали Берлинския договор, в който хвърляли цялата вина за възникналото движение върху българските комитети и руските власти. Временното руско управление се посочвало като инициатор за възникването и развитието на въстанието или най-малко като пасивен наблюдател на бунтовническата дейност вътре в Княжеството. [418]

Енергичната намеса на руския посланик в Цариград А. Б. Лобанов-Ростовски пред Великия везир и последвалите категорични заповеди на руското правителство до Временното руско управление и лично до извънредния императорски комисар А. М. Дондуков-Корсаков за спиране и ограничаване на всякаква организаторска и въстаническа дейност в пределите на окупираните от руските власти области отклонили Портата и тя не изпратила готвения дипломатически протест. [419]

Но Портата направила всичко възможно чуждите дипломатически представители, кореспондентите на вестници и пр. да получават повече и по-тенденциозни информации от района на въстанието с оглед въпросът да прерасне в международен и силите-гарантки на Берлинския договор, да поемат в свои ръце турските интереси. Това съвпадало и с интересите на Османска Турция в този момент - да не влиза в остри дипломатически и политически усложнения с Русия.

По различни пътища турските власти и преса се стремели да дезинформират европейското обществено мнение за причините, характера и размера на въстанието, за помощта на славянските комитети, за участието на руски военни лица във въстаническите редици и пр. Турската телеграфна агенция няколко дни след избухване на въстанието известила, че въстаниците, разпределени в отряди, наброяват повече от 20 000 души. Освен в Кресна “в другите местности (на Македония - б. м.) всичко е готово за въстание” [420].

В същност в столицата на Османска Турция въстанието произвело истинска паника. Македония бе една от малкото останали турски владения в Европа, при това застрашена от гръцките претенции, от близостта на австроунгарските войски, от албанското национално движение. Официалните власти бяха информирани за активността на македонските българи пред европейските сили и за подготовката на общо въстание за освобождението на областта и присъединяването й към България.

Тези мисли бе изказал Сафет паша пред граф Зичи, след като му бе предал съобщението за въстанието; това движение му се представяло
 

417. Новое время, бр. 944, 14 (26) окт. 1878.

418. Освобождение Болгарии . . . Т. 3, с. 289.

419. АВПР, ф. Канцелярия, 1878, д. 321, т. II, л. 6.

420. Новое время, бр. 943, 13/16 окт., 1878.

90

само като встъпление към българското въстание, още по-страшно от предшествуващото (т. е. Априлското). “Това е началото на края” - заявил той. [421]

Изхождайки именно от реалната възможност за повсеместно въстание в цяла Македония, Портата взела енергични военни и полицейски мерки за бързото потушаване на въстанието в района на Кресненската клисура. С това се целело да се ликвидира движението в самото му начало, тъй като свободният въстанически район можел да се окаже притегателен център, ядро за разпространението му и навътре в Македония.

Турското правителство не се съгласило с предложението на серския губернатор да се въоръжи поголовно мюсюлманското население и да се отправи срещу въстаниците, за да не се получат сътресенията от 1876 г. - тогава Европа би могла отново да хвърли отговорността на Портата за кръвопролитията. [422]

В този момент, когато интересите на европейските Велики сили съвпадали с интересите на Портата, т. е. да не се нарушава целостта на Османската империя за сметка на славянските държави, такъв прецедент не й бил необходим.

Но затова пък трябвало с енергични военни мерки и при това с редовни войски да се потуши въстанието. Ето защо още през октомври били изпратени първите военни отряди към Серско-Мелнишко, които се съсредоточавали и готвели за разгромяване на въстаниците. Данни за това черпим от докладите на руските консули в Солун, които имали специална задача да наблюдават движението и количеството на войските, изпратени към театъра на въстанието. Подобни данни, макар и невинаги съвсем пълни и обективни, се срещат и в докладите на останалите чужди представители в Османска Турция. “От началото на появата на движението на българите п Серски окръг и до настояще време (4 ноември 1878 г. - б. м.) турското правителство е изпратило там до 7000 души войници” [423] - пише в доклад управляващият руското генерално консулство в Македония.

Войските били изпратени съответно още на 5 октомври - 2 батальона пехота (около 1000 души приблизително), въоръжени с мартинки. Hа 8 октомври по спешност били изпратени още 3 батальона пехота и 260 човека кавалерия. На 14, 15 и 18 октомври наред с нови 8 батальона пехоти била изпратена и артилерия - 14 оръдия и още 400 души кавалерия. Началник на всички войски бил Ибрахим паша, който към 15 октомври се отправил лично към театъра на бойните действия. [424] В донесение от 28 октомври Хитрово пише, че всичката войска, която е била на разположение па Солунския валия, е изпратена срещу въстаниците, а останалите османски войски са съсредоточени по границата с Гърция. [425] Турското правителство дислоцирало и други сили в райони, които били застрашени от въстаническите действия - в Струмица се намирали около 2500 души пехота с 6 планински оръдия, със задача да охраняват провинцията откъм Кюстендил,

Войскови части били изпратени и по новата сръбско-турска граница. [426]
 

421. Освобождение Болгарии ... Т. 3, д. № 181, с. 288.

422. Пак там.

423. АВПР, V. А. 1, 1878-1879, д. 6, л. 105.

424. Пак там.

425. ИРЛЛ, ф. 325, гл. 1, № 41, л. 6.

426. АВПР, V. А. 1, 1878 -1879, д. 6, л. 105-106.

91

Турската войска била твърде демобилизирана и със слаб дух. В гр. Паланка в непосредствена близост до границата с Княжеството на 21 октомври 1878 г. около 2 1/2 батальона се разбягали не само поради лошата храна и облекло, но и “главно защото чули, че българските въстаници са три пъти по-многочислени от тях” [427].

Дори главнокомандуващият Битолски окръг Шевкет паша не желаел да се отправи към Лариса за унищожаването на гръцки разбойнически чети, защото щели да го обвинят, както в България през 1876 г. [428]

Властта изпращала наказателни батальони и по места, където имало симптоми за въстание. Така например на 28 октомври били отправени към Неготин 150 души пехота и 60 души кавалерия “вследствие пусналия се слух за въстание на българите там” [429].

От донесенията на М. Улянов, управляващ руското генерално консулство в Солун, се виждат както крутите мерки на турската власт за потушаване на въстанието, тъй и размерите на въстаническото движение.

Репресивните мерки, жестоки и категорични, целели да спрат агитацията и забелязващото се навсякъде във вътрешността на страната революционно брожение, да предотвратят едно всеобщо въстание през пролетта, за което имало сигурни симптоми.

В дописка от 1 януари 1879 г. М. Улянов пише, че въстанието в Пирин е вече ликвидирано, а потушаването завършило с крайно печални резултати - в края на ноември големите села близо до Разлог, Банско, Добринище (с повече от 200 къщи), Горно и Долно Драглище, Добърско, Бачево и Якоруда са съвършено разграбени, повечето от жителите, които не са успели да избягат, са убити, селото Баня е съвършено унищожено.

Главен виновник за кървавата разправа в този район бил Тефик бей от Неврокоп, който се подвизавал с банда от 500 башибозуци. [430]

От същото донесение се вижда, че турците се опасявали от нова въстаническа вълна и затова там били съсредоточени около 10 000 редовни войници с щаб в Св. Врач. С оглед подобрението на укрепителните им съоръжения в този район пътувал английският капитан Синг, който оглеждал и давал наставления за подобряването им в района на Мелник, Неврокоп и други места. [431]

При потушаването на въстанието и въстаническите брожения в Македония турските власти повтарят донякъде баташките събития от 1876 г. Особено типичен бил случаят със с. Черешница, Мелнишко, чиито жители били изклани (спасили се само малцина), а селото било напълно разорено. [432]
 

427. АВПР, V. А. 1, 1878-1879, д. 6, л. 105-106.

428. Пак там, л. 108.

429. Пак там, л. 107.

430. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 27.

431. Пак там.

432. Марица, бр. 39, 8 дек. 1878. Случаят в с. Черешница бил предаден с подробности в много вестници - български и чужди. По разказа на поп Димитър от Черешница селото било нападнато от дружината на хаджи Юсуф Ефенди - черкезин, който обикалял мелнишките села “да пази от комити”.

В околностите на селото по същото време се подвизавала дружината на българския войвода Кременлията. Селото било нападнато от турците и башибозуците и подхвърлено на поголовна сеч. По този повод в Мелник пристигнала комисия начело с англичанина Бекер и с членове Али Пазим - мелнишки каймакамин, и даскал Костадин от Коломенци. Вината била хвърлена на българските четници.

В. “Московския ведомости” в дописка от България писал, че се повтарят събитията от 1876 г., но вместо Пловдив, сега имаме Мелник, вместо Перущица и Батак - Берово и Черешница” (Кирил, патриарх български. Българската екзархия в Одринско и Македония . . ., с. 444).

92

На 14 (26) ноември английският вестник “Дейли Нюз” писал: “В Македония започнаха кланета. Българското село Кристница (Черешница - б. м.) близо до Мелник е изклано от турските войски. Избити са 360 човека, 50-тима българи са избягали, но турците ги застигат и повалят на място.” [433]

Българската и чуждата преса се пълнели със сведения за изстъпления на редовните войски, на башибозушки, арнаутски и други шайки в цяла Македония и най-вече в района на въстанието. [434]

Известията за варварското потушаване на въстанието, за масовите разорения и убийства в Разложко, Мелнишко, Серско заинтересували чужди те консули в Солун. Под формата на излизане на лов френският консул Мале обикаля между Кавала и Драма с цел да събере сведения за разоренията. Той констатирал не само страшно разорение, но и бързоразвиваща се нищета и мизерия в тия райони. Недоволни били не само християните, по и самите мохамедани, които правителството използувало за своите военни цели, налагало им нови данъци, откупи от военна служба и пр. Тук се засилвали настроенията за промяна на правителството, дори се изказвали мисли за чужда окупация, която да внесе искания порядък. [435]

Английските консули в София и Солун - от противоположните страни на границата се бяха убедили в размерите на въстанието и турските жестокости при потушаването му. Английският консул в Солун посетил опожареното село Баня, пострадалите Банско, Добринище и др. и установил, че са изклани до 600 души мъже, жени и деца. [436]

Но най-голяма защита българското население от въстаналите райони получило от руското генерално консулство в Солун. В архивите на консулството са запазени многобройни изложения, писма, искания за помощи и пр. [437]

Засиленият интерес на чуждите представители, растящото общо недоволство и опасността от въстание в Македония заставили турските власти да потърсят нови способи не само да ликвидират въстаническите прoяви, но и да парализират революционната дейност в другите райони, където можело да се очаква въоръжено надигане.

Поради опасенията от реакция на българското население след жестокостите при потушаване на въстанието, както и с цел да се предотпратит нови вълнения властите демагогски обявили амнистия. На 27 декември 1878 г. в Серес на площада били закачени обявления на български и турски език, в които се съобщавало, че султанът “дарява амнистия на всички българи, взели участие във въстанието, предлага им да забравят миналото и да заживеят по братски с мюсюлманите” [438].
 

433. Новое время, бр. 976, 15/27 ноем. 1878.

434. Марица, бр. 39, 40, 12, 13 дек. 1878, и др. По-подробно по този въпрос вж. у Кирил, патриарх български. Българската екзархия. . ., с. 306-320.

435. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 42.

436. Кирил, патриарх български. Българската екзархия. . ., с. 466.

437. АВПР, V. А. 1, 1878-1879, д. 6; V. А₂, 1879, д. 909.

438. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 34-35.

93

Известието за обявената амнистия с цел да бъде доведено до народните маси и да спре по-нататъшно разгръщане на движението по заповед на властите трябвало да се чете и в църквите. [439]

Но твърде скоро станало ясно, че правителството няма да изпълни своите прокламирани идеи за омиротворяване. Въпреки амнистията властите “намират средства да преследват християните, взели или не взели участие във въстанието” [440]. Достатъчни били показанията на няколко мюсюлмани, за да бъде арестуван всеки българин.

“Затворите са препълнени с такива затворници” [441] - заключава в свое то донесение управителят на руското консулство в Солун М. Улянов. Положението на затворниците било изключително тежко. В затвора се хвърляли не само хора, участвували във въстанието или пък в чети, но и такива на които близки и роднини са участвували в четите или пък във войната от 1877-1878 г. на страната на русите, т. е. в опълчението, в народните горски чети, в организираните по време на Кресненско-Разложкото въстание чети и пр. [442]

До пролетта на 1879 г. в цяла Македония продължили да действуват военните съдилища, които по най-бърз начин и със строги санкции осъждали българските патриоти. В Солун начело на този съд бил изтъкнатият българофоб и противник на християните Салих паша, “човек със зверски характер”.

Засилил се и полицейският терор и надзор. Над всички българи тегнело обвинението за националната им принадлежност и за евентуални тежнения към Българското княжество.

Мерките на турското правителство през 1878 г. след избухване на Кресненско-Разложкото въстание, които целели не само да ликвидират огнището на въстанието - Кресненско, Разложко, Мелнишко и пр., но и да предотвратят едно общо българско въстание в цяла Македония, до известна степен достигнали целта си - въпреки проявеното съчувствие и известно раздвижване, излизане на чети и присъединяването им към въстаниците в Кресна до общо повсеместно движение не се стигнало. Но всичко това не означавало, че националноосвободителните тежнения сред македонските българи били напълно ликвидирани, а революционният подем във вътрешността на Македония спаднал. Напротив, общото убеждение сред турските среди било, че при създадената обстановка българите в Македония ще направят опит за ново, още по-голямо и при това всеобщо, въстание.

Тази убеденост се основавала на конспиративната, но все пак подозирана дейност на българските комитети, на организаторската работа по събирането на доброволци, на търсенето на средства, оръжие и предводители-войводи в чужбина от страна на Софийския комитет, на продължаващото движение в известни райони на Североизточна Македония. На второ място, назрявал въпросът не само за въстание в Македония, но за общобългарска съпротива срещу решенията на Берлинския конгрес за осъществяване на националното единство на България. Активизирала се съпротивата на тракийските българи, подготвяла се демонстрация срещу европейската политика на разединение в предстоящото Учредително събрание в Княжеството, от цялата страна пристигали доброволци и помощи за въстанието.
 

439. Българин, бр. 166, 14 юни 1878.

440. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 43.

441. Пак там.

442. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 82.

94

Неясна била международната обстановка, но се появявали вече известия за англо-австрийска коалиция и разрив с Русия. Всички българи се надявали, че руското правителство, макар и да заело неодобрителна позиция спрямо въстанието, при бъдеща благоприятна външна обстановка няма да остави под чужда власт земите, за които руската войска е проляла толкова много кръв.

Но преди всичко увереността за подготовката и избухването на. въстание идвала от поведението и настроенията на българите във вътрешността на Македония. Неизброимите страдания и злини предизвиквали в тях решителност за борба, непозната и неподозирана дотогава. В доклад до Солзбъри английският делегат в Княжеството Палгрейв писал от 10. 3. 1879 г., че в близко време се очаква всеобщо въстание в Македония, и изтъквал необходимостта от изпращане на специален агент в Кюстендил с оглед получаване на по-пълна информация. [443] След априлските и майските събития през 1876 г. до началото на 1879 г. вследствие на дълбоките революционни промени и на въздействието на войната от 1877-1878 г. македонските българи израснали в политическо отношение. За тях това бил изключително важен исторически етап. Началото на 1879 г. отбелязало нов, важен момент в политическата активност и в националносвободителните стремежи на македонските българи. Една от причините за това била подготовката на въстаническите действия през пролетта на 1879 г., осъществявана от групата на Натанаил Охридски.

На първо място, следвало да се създаде добра организация на доброволците в Кюстендилско, да се съберат и обучат повече четници за бъдещите действия в Македония. Това трябвало да бъдат кадрови четници-революционери, които да водят борбата при трудни условия вътре в Македония и преди всичко да бъдат в състояние чрез своите действия да повдигнат на борба местното население.

Ha своя помощник в този район Хубмайер Натанаил възложил военно-организационни задачи: да укрепи дисциплината и да обучава доброволците, като за всичко да осведомява ръководството. Още при първата обиколка на Стамболов и Хубмайер на събранието с четоводците вс. Извор (на 16 декември) и в Босилеград (на 17 декември) е поставено началото на новото устройство и са приети “Привременните правила за нареждането на Македонското въстание” [444]. Тук сега се създало “Привременно военно управление на Македония”, наричано понякога и “Военен съвет”. В състава му влизали освен Мирослав Хубмайер и четоводците поп Коста Буфски (помощник на Хубмайер), Димитрий Трифонов, Георги Пулевски, Георги Караискаки, Кара Коста, Павле Янков, Коста Николов. [445] Техният брой на 9 януари 1879 г. бил 444 човека, на 18 януари - 486, на 28 януари - 539, на 25 февруари - 552, [446] но той постоянно се менял поради заболявания, самоволни отлъчки, бягства и пр.

Независимо от взетите мерки и приетите “Правила”, издаването на открити листове, позволителни и пр. дисциплината не се подобрила. [447] До
 

443. АИИ - БАН, арх. кол. IV, оп. 1, а. е. 41, л. 200.

444. Kирил, патриарх български. Съпротивата..., д. № 14, с. 132-133.

445. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., д. № 17-18, с. 135-136. М. Хубмайер се водил “заповедник”, поп Коста - “помочник”, Д. Трифонов - “водач на конницата”.

446. Пак там, д. № 19, 23, 37, 73, с. 136-138, 142-146, 166-168, 198-201.

447. Пак там, д. № 23, 29, 31, 50 и пр. Не е нужно тук да се показват редица подробности и детайли, които се свеждали до едно: лошо снабдяване, слаба дисциплина, самоволни постъпки, вътрешни разправии. В същност издръжката и въоръжението на толкова голямо число млади хора представлявали една голяма грижа. Условията, в които били поставени и се намирали доброволците, създавали огромни трудности на “Привременното управление”.

95

голяма степен това се дължало на особения състав на четниците - мнозинството от тях били бивши харамии и хайдути, които трудно се поддавали на военна дисциплина. От друга страна, доброволческата четническа войска не била редовно снабдявана и средствата, които Натанаил от името на Централния комитет им отпускал за тази цел, били недостатъчни, тъй като по-голямата част отивала за набавяне на оръжие. В писмо до Натанаил Охридски Мирослав Хубмайер пише от 24. I. 1879 г.: “Няма облекло, обуща, оръжие, няма удобно помещение за заболелите; липсва това, което е най-нужно: няма пари! Моля Ви! - по какъв начин да проведем Македонското въстание.” [448]

Всичко това довежда до вътрешни раздори и противоречия - на първо място, още на 8. I. 1879 г. от състава на Военното управление бил изключен Георги Бабаджанов за своеволия, непочтеност и неспособност, [449] а след това между Хубмайер и стотника Николи (Никола) х. Македонски възникнала открита свада. [450] Тя завършила с отстраняването на стотника и предаването му на “заступника на Централния комитет”, т. е. на Натанаил, за да бъде изгонен от окръжието. При възникналите противоречия, които можели да доведат до събития като тези в Кресна, резервираният още от началото към чуждестранните предводители на въстанието Натанаил взел страната на Никола х. Македонски. Той бил недоволен от дейността на Хубмайер, който в действителност се стараел да въведе дисциплина, но изпълнявал този дълг като служба, а не като патриотично призвание. При това и Стамболов писал, че представителите в Търново и лично той не одобряват постъпката на Хубмайер, която можела да доведе до повторение на кресненските събития. [451] Хубмайер бил освободен, а начело на Военното управление от началото на април застанал Григор Огненов, [452] а на сборната чета в Падеш за войвода бил определен Георги Пулевски. [453]

Въпреки всички тези неуредици Натанаил Охридски със съдействието на комитетите от страната, както и с личното участие на пристигналите на 28 април в Кюстендил Ст. Стамболов и Н. Обретенов [455] се стремял да подобри положението, да екипира и изпрати четите в Македония.

За тази цел още в зимните месеци кипяла оживена работа по набирането на средства, търсене и закупуване на оръжие, муниции и дрехи, открита  била въстаническа болница в Кюстендил и пр. [456]

Едновременно с това с оглед да се поддържа революционното настроение сред българското население в Македония, а и с разузнавателна цел през
 

448. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., с. № 29, с. 153/5.

449. Пак там, д. № 37, с. 165-168.

450. Пак там, д. № 17, с. 135.

451. Пак там, д. № 37, 50, с. 167, 177-178. Първоначалната вина била в Николица х. Македонски - той без разрешение отишъл в с. Баня и оставил четата без командир; самоволно нападнал и убил някакъв евреин - чифликчия в с. Цацарин, а имал и други подобни постъпки, На негово място за стотник бил определен Иванчо Робев.

452. Пак там, д. № 67, с. 191.

453. Пак там, д. № 107, 109, с. 227-228, 229-230.

454. Пак там, д. № 113, 125, 133, 134, 135 и др., с. 234, 242-243, 251-254.

455. Д. Дойнов. Нови документи . . ., д. № 21, с. 212.

456. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., с. 104-106.

96

януари и февруари се организирали и изпращали през границата чети, които действували във вътрешна Македония.

До месец март, организирани от комитетите и по своя инициативи, преминали няколко по-малки чети. Те били затруднявани от снега и студа, както и от многобройните потери, създадени за преследване на “комитите”.

На граничните места действували предимно чети, съставени от бежанци, установили се в Кюстендил, Джумая и пограничните села. Бежанци от Малешевско, Петричко, Мелнишко, Разложко и пр. по своя инициатива организирали чети, преминавали границата, отивали до своите бивши поселения и отново се връщали в Княжеството. Но всички тези малки чети били приписвани от властите и местното население на “комитета” и считани като опит за организиране на населението за въстание.

Първите по-определени признаци на започваща активност и на преминаване на чети, организирани на българска територия, се появили в началото на март. В с. Егри чета от 9 души слязла в селото и поискала само хранителни продукти. [457]

През април в района на Горно Броди действувала четата на Зюмбюл войвода, подкрепена от селяните на околните села. Тя се състояла от 42 души, водила сражение около вр. Кукла и се завърнала в Княжеството на 21 май 1879 г. [458]

През март-април преминали във вътрешността и няколко друщ по-малки чети. Войводата Ангел Кафеджията от Белотинци, Драмско, преминал през март на юг. Атанас Байрактаря с дружина от 25 души се отправил на 13 април от с. Влахи към Светиврачко, а Коста Кукето тръгнал е дружина към Доспат. [459]

Четите, които се организирали на българска територия и преминавали в Македония, били посрещани много добре от българското население. Те поддържали революционното настроение на масите и агитирали за масони въстание през наближаващата пролет. Появили се и нови, макар и малки вътрешни чети, организирани от местното българско население.

В доклад от 9 януари 1879 г. М. Улянов донася: “Макар в Североизточна Македония (бивш театър на въстанието - б. м.) всичко да е спокойно, но незначителни български чети започнаха да се появяват в планините. При среща с турските войски те обаче незабавно се скриват” [460]

Задачата на тези чети през зимата била не да влизат в открит бой с далеч по-многочислените турски войски, а да подготвят почвата за ново въстание, да вършат организаторска и агитационна дейност, да поддържат революционното настроение.

“Последните неуспехи - продължава в същия рапорт М. Улянов, - понесени от българските въстаници, видимо никак не са обезкуражили българските комитети и те деятелно подготвят ново въстание през пролетта. Известни черногорски войводи са поканени да оглавят разните чети и един от тях, Лука Павлович, беше вчера, 8 януари, при мен, помоли ме да му дам известна парична помощ. Днес Лука Павлович заминава за Велес, а оттам ще се добере до Кюстендил.” [461]
 

457. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 33.

458. АБАН, ф. I. гл. 1, 1428, с. 1213-1214, 1422.

459. Пак там, с. 1422.

460. АВПР, п. к., д. 2276, л. 34.

461. АВПР, п. к., 1879, д. 2275, л. 34. Вероятно това е бил известният Пеко Павлович, участник в първия етап на въстанието, приятел на Калмиков, един от участниците в осъждането и убийството на войводата Стоян Карастоилов. Защо обаче в началото на януари той се озовава в Солун, не ни е известно. Не се появява повече и във въстанието, а го срещаме в Румъния през 1880 г. заедно с Калмиков (Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., с. 81).

97

Дейността на комитета, оглавяван от Натанаил Охридски, както и на местните комитети по подготовката на бъдещото въстание се изразила и в препращането и разпространението на печатни материали - позиви, брошури [462] и пр.

В средата на януари в Солун с параход от Дедеагач били изпратени прокламации от българските комитети за разпространение сред македонските българи. Първият документ бил “Апел на привременното българско управление в Пирин планина от 10 ноември 1878 г.”, а вторият - позивът “Какво трябва да се прави?”, предназначен да обоснове поведението, на народните представители в предстоящото Учредително събрание, които следвало да стоят твърдо на позиците на народното единство. [463]

Прокламациите били изпратени във връзка с общите цели на българите от всички области - Българското княжество, Източна Румелия, оставените под турска власт земи - по повод на предстоящите решителни борби за осъществяване на народното единство.

Прокламациите по свидетелствуването на управляващия руското консулство “имали успех между младежта”. Възрастните и “развити” хора обаче очаквали мнението на Русия - “какво ще им нареди тя” [464].

Това признание само по себе си доказва, че и в Македония, както в Княжеството и Източна Румелия по въпроса за пътищата и средствата за освобождението и осъществяването обединението на българските земи се създали два лагера, известни като “умерени” и “крайни”.

И тук по-състоятелните, нерешителни и пресметливи хора не били за риска на последователната въоръжена борба без прякото указание и под покровителството на Русия. Те не вярвали в успеха на една борба на народните маси без мощната защита на руската дипломация и войска. Напротив, “младежите”, както са охарактеризирани в донесението, били представителите на движениезо за безкомпромисна борба за осъществяване на националните задачи, за освобождението на Македония и присъединяването й към Българското княжество. Те били именно и двигателите на националнореволюционните борби до този момент, те и сега подготвяли почвата за ново въстание през пролетта на 1879 г.

В класово отношение това били предимно представителите на средната и дребната буржоазия и селските маси. В този момент българското занаятчийство в Македония било в дълбока криза - анархията и националните притеснения не създавали условия за нормална работа и свободно пласиране на продукцията, усилвала се конкуренцията на вносните европейски стоки, разкъсани били връзките с останалите български области, условия, които затруднявали производството.

Българските занаятчии, наричани в Македония “еснафлиите”, до този момент били главните двигатели на националното движение - те поддър-
 

462. Митрополит Мелетий Софийски започнал превеждането на брошурата на Юсуф бей - албанец, предназначена очевидно за Западна Македония, където, както е известно, е имало и албанско население.

463. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., д. № 15, с. 133-134.

464. АВПР, п. к., 187.9, д. 2275, л. 39-49.

98

жали училищата, родния език, общините, народната просвета и били най-ревностните изразители на националния стремеж към свободна и единна българска държава.

Наред с тях в борбата на този етап била включена по-активно и селската маса. Тя страдала най-много от остатъците на турския феодализъм, от нерешения аграрен въпрос, от данъците и притесненията.

Последователни поддръжници на идеята за въстание и отхвърляне на робството били раетските и чифлишките селяни, а също така и обезземлените селяни - момците и ратаите. Тодор Страхинов изрично свидетелствува, че още в първия етап на въстанието в четите, създадени в Кресненскатл клисура от селата в Мелнишко и Петричко, имало най-много “даскали и ратаи” [465]. От своя страна М. А. Хитрово в един свой доклад споменава, че българските селяни, работещи лятно време по чифлиците, заявявали, че през настъпващата година едва ли ще обработват мирно земята пред вид на подготвящото се въстание и участието им в него. [466]

Най-заинтересована от премахване на чуждото иго със всички средства, дори и чрез въстание, била местната интелигенция, която била подложена от 1876 г. не само на гонение, но и на физическо изтребление.

Това били именно силите, които давали основата на крайното течение, на “младата партия”.

Тази “млада партия” обаче в този момент обективно била лишена от една значителна по брой интелигентска маса. Голяма част от тази интелигенция в лицето на бивши учители, общественици, книжари, лекари и пр. поради турските репресии в хода на войната и след нея емигрирали в Княжеството. “Всичко, което беше по-добро из учителите, всичко е избягало в Българското княжество, спасявайки се от преследванията” - пише и доклад от 1879 г. М. Хитрово. [467]

Този отлив на най-патриотичната, дейна и революционна част на македонските българи в годините 1877-1878, когато назрява и се изявява най-силно националното движение, подготвено от разностранната им дейност още от преди, се оказва неблагоприятен за националноосвободителното движение през 1878-1879 г. Той намалява силата и значението на младата крайна партия във вътрешността на Македония. Всичко това до голяма степен лишава широките маси от идейно ръководство п подсилва позициите на умереното, еволюционно и компромисно течение в националноосвободителната борба.

През пролетта на 1879 г. започва най-активната дейност и се изявява най-широко националноосвободителната борба в Македония.

Най-голямата чета, сравнително добре организирана и екипирала, преминала турската граница на 4 април 1879 г. [468] В окръжно на ЦК до коми-
 

465. АБАН, ф. 1, инв. № 1428, л. 1358.

466. Пак там, л. 1385.

467. АВПР, гл. А. V. А , 1878, д. 909, л. 185-187. Такива емигранти по това време били д-р К. Мишайков, В. Диамандиев, К. Шулев, Кузман Шапкарев, Йосиф Ковачев, Андрей Гергов, Димитрий Протич, Стоян Костов, Коста Сарафов, Димитър Д. Македонски и още много други; бивши воеводи и революционери като Ильо Марков, Стоян Везенков, Григор Огненов, Георги Пулевски, Георги Антонов и пр.; стотици опълченци от Македония; бивши четници и т. н.

468. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., д. № 109, с. 228. В писмото на Гр. Огнянов до Натанаил Охридски от 10 април 1879 р. се казва: “Харамишките чети, коиго ги изпратихме за вътре, преминали стражата турска благополучно на 4-и того, но на 5-и того през нощта злополучие ги намерило”; В. “Българин” от 22 април 1879 г. съобщил за преминалите чети - 3 на брой, които следвало да събират “другари”.

99

тетите в страната от 28 април се изтъква задачата на тази чета. “Като се убедихме - пишат Натанаил Охридски, Ст. Стамболов и Н. Обретенов, - че не е въможно да се води въстанието само от границите, то решихме да направим вътрешно въстание и с това намерение организирахме няколко чети, които да водят партизанска борба с турците. Първа чета, която изпратихме вътре в Македония, за да дигне въстание около Битоля, беше четата под предводителството на храбрите македонски воеводи: Караискаки, Стефа, Павле и Кара Коста. Тая чета стоеше от 300 юнаци. [469]

Четата трябвало да послужи като сигнал за въстание около Битоля, да бъде главно бойно ядро на въстаниците и да води партизански боеве с турците. Това по същество означавало нов момент в организацията и тактиката на въстанието в Македония, който бил предизвикан от няколко причини.

На първо място, той произтичал от поуките за въстаническото движение до този момент, когато действията не могли да обхванат цяла Македония и се ограничили или в малък район - Кресненската клисура, Разложко, Кършиака, или пък в организирането на малки чети, действията на които не водили до особени резултати.

На второ място, този нов момент в тактиката на въстанието бил свързан с дейността на Натанаил Охридски, Ст. Стамболов и Н. Обретенов по ръководство на въстанието.

Както е известно, Ст. Стамболо бил упълномощен от Търновския комитет “Единство” да бъде представител в ЦК на въстанието. [470] В средата на декември 1878 г. той направил обиколка на четите по границата, съвещавал се с четоводците и пр. В писмо до членовете на Търновския комитет той им съобщава, че има намерение да направи общо събрание на участниците във въстанието в Горна Джумая (Благоевград) с цел: “ще им дам един план, как да се работи вътре в Македония и каква организация да се въведе между местното македонско българско народонаселение, за да може на пролет да избухне въстанието на сичките по-важни места в Македония” [471].

Фактически планът на Стамболов бил основният извод и опит, който българската национална революция беше натрупала в десетилетната организирана борба за освобождение и който беше приложен най-пълно в Априлекото въстание.

“Ако О. Натанаил - продължава в същото писмо Ст. Стамболов - от начало и да не искаше да се съгласи да пратиме емисари в Македония, които да наредят в нея комитети, каквито имаше в Тракия и България на 1876 г., то ще го принудим да се съгласи, защото инак нашето предприятие не ще има желания успех.” [472]
 

469. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., д. № 112, с. 231-232. В дневника си Н. Обретенов дава някои данни за това окръжно. На 30 април, понеделник, Кюстендил, той е записал: “Писмото се написа от Стамболова, а остана да го препише дядо Натанаил и да го литографираме” (Народен музей “Баба  Тонка”, инв. № II-37). Същият документ с някои допълнителни сведения е публикуван и във в. “Българин” (бр. 160, 24 май 1879).

470. Пак там, д. № 13, 14, 15, 16, с. 96, 131 - 134.

471. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., д. № 14, с.  с. 132-133.

472. Пак там.

100

Натанаил Охридски е продължавал линията, възприета още в началото на въстанието - да се водят действия повече за политически ефект, за ангажиране на Русия в решаването на националния български въпрос и за принуждаване Портата и Великите сили да отстъпят от клаузите на Берлинския договор. [473] И той е останал докрай твърд на своята позиция. За това говорят всички данни.

Натанаил отказал да присъствува на общото събрание в Джумая под предлог, че ще се коледува в Кюстендил, [474] но дал препоръчително писмо на Стамболов до комитета, като в него само настоявал да му се даде възможност да разгледа подробно работата на комитета, без да взема отношение по поставения най-съществен въпрос. [475] Няма данни, че това събрание се е състояло, въпреки че Стамболов изпратил “призователни писма” и повикал необходимите дейци. По всяка вероятност при мълчаливия отказ на Натанаил Стамболов не е могъл да осъществи общото събрание. С това е пропаднал и планът за комитетска организация и подготовка на вътрешно въстание в Македония през пролетта на 1879 г. [476]

Стамболов се върнал на тази мисъл няколко месеца по-късно и се ангажирал в осъществяване на замисления план заедно с Н. Обретенов. Той въпреки противодействието на Натанаил не се отказал от идеята си. [477]

В едно писмо, писано между 18 и 30 май 1879 г., Обретенов пише, че се убедили, че само с чети, при това без решаващата помощ на българите от Княжеството и при съществуващото международно положение, Македония едва ли може да отхвърли игото. “На мнение сме - заключава той като вероятно вече има предвид не само себе си и Стамболов, но и опровергания от събитията Натанаил - да се спре външното нападение, а се организират вътрешно, което е полезно, както стана и с България и Тракия на 76-а година.” [478] Но това били изводи, направени след преминаване на четите през април.

На четите през пролетта на 1879 г. се поставила задачата за вдигане на “вътрешно въстание”, но това на дело оставало само пожелание. До този
 

473. Г. Д. Тодоров. Временното руско управление. . ., с. 423-424.

474. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., д. № 14, с. 132-133.

475. Г. Кацаров, Ив. Кепов. Цит. съч., с. 95.

476. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., с. 100. По този повод авторът пише, че Стамболов, “не изнамерил нищо неизвестно”. Той “гледа извисоко на всички, защото се смятал за призван водач, комуто е позволено, па му е и дълг да нарежда, да командува, да дава идеи, да съставя широки планове”. С подобен изпод не можем напълно да се съгласим. Стамболов правилно е отчитал, че ударението на организаторската работа трябва да се постави на подготовката на въстание вътре в областта, да се изгради вътрешна организация и да се води продължителна политическа, организаторска и военнотехническа подготовка. Само на тази основа могло да се изпращат чети, които да подпомагат въстаниците. В противен случай делото рискувало да пропадне. Всички тези изводи на Стамболов били не само негови лични, но и на общобългарската революционна практика.

Друг е обаче въпросът за дейността на Стамболов по осъществяването на този план. През 1878-1879 г. той участвувал активно в политическия живот на Княжеството, занимавал се и с друга дейност и не можел изцяло да се отдаде на въстаиическото дело в Македония - още повече, като срещнал твърдата съпротива на влиятелния, амбициозен и признат до този момент ръководител Натанаил Охридски.

477. Патриарх Кирил смята, че “може би с оглед на военното положение да се е сметнала по-целесъобразна една широка четническа дейност, отколкото бавната организационна работа чрез комитетите”. Според изтъкнатите по-горе мисли такова е могло да бъде мнението на Натанаил, но едва ли и на Стамболов.

478. Народен музей “Баба Тонка”, инв. № II-245.

101

момент господствувала линията на Натанайл, който смятал, че действията на четите са в същност “партизанска война”, в която обезателно ще се ангажират и готовите патриоти във вътрешността, без да се излага населението на повсеместно въстание. Целенасочена организаторска и политическа работа за въстание във вътрешността на Македония, за каквато Стамболов и Обретенов настоявали, все пак не била направена.

Обстановката и настроенията сред българското население в Македония през пролетта на 1879 г. показали, че е назряла ситуация за революция, която поради изложените субективни причини била пропусната.

В резултат на репресиите при потушаване на въстанието в Източна Македония, събитията по гръцката и сръбската граница, действията на албанската лига и пр. обстановката във вътрешността на Македония през пролетта на 1879 г. ставала все по-тревожна. Безсилието на властта да се справи с положението дало пълна свобода на най-закоравелите престъпници и разбойници и като резултат се появили нови насилници и гонители на българското население.

Разбойничеството, което и преди било широко развито, се ширело безпрепятствено. Освен с местни прочути разбойници областта била наводнена и от албански банди и гръцки разбойнически чети.

Само в Кукуш за един сравнително кратък срок били извършени 43 убийства, а известните разбойници Кара Хасан и Чолака освен убийства, насилия и пр. налагали данък на цели селища. “Всичко - пише М. Хитрово от 18 март 1879 г., - започвайки от домашните животни и завършвайки със семейството, принадлежи всецяло на мюсюлманите, за които българинът ден и нощ се труди и все пак не вижда никакво лично обезпечение. Той продължава да бъде в очите на мюсюлманина обикновена вещ.” [479]

Във всички райони населението се оплаквало от различни злодейства и неправди. През февруари в Битолско до 2000 мюсюлмански бежанци-мохаджири тръгнали явно да разбойничат по християнските села. Те изгорили българската църква “Св. Димитър” в Битоля, ограбили и опепелили с. Буф и други 12 села в Мориевско. [480]

Подобни действия били извършени и във Велес и Велешко, [481] в Куманово, Паланка, Скопие. [482] Особено тревожно положение се създало в Охридско и Дебърско от насилията на агите и бейовете, които укривали и пращали срещу българското население специални разбойнически банди. [483]

Подхвърлено на такива нещастия, при безсилието на властта населението търсело изход. “Ако турското правителство - заключава в един доклад управляващият Руското генерално консулство в Солун до посланика в Цариград - не предприеме действителни мерки, които до известна степен да облекчат безопасността на християните, то в близко бъдеще Македония ще стане театър на кървави сцени. Селското християнско население, отдадено съвършено на произвола на мюсюлманите, не се надява на никаква странична защита и не предвиждайки в близко бъдеще подобрение от правителството, се въоръжава издълбоко, кой както може и с каквото може
 

479. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 51-52.

480. Българин, бр. 136, 1 март 1879.

481. Марица, бр. 58, 16 февр. 1879.

482. Пак там. бр. 56. 9 февр. 1879.

483. Целокупна България, бр. 38, 20 ноем. 1879.

102

с цел да образуват през пролетта шайки да отидат в планините И тогава да започнат да мъстят на мюсюлманите.” [484]

Обективно съществувал и другият признак на революционната ситуация - значително увеличената активност на масите, революционният подем и готовност за борба. Това проличало особено по време на похода и боевете на четата, преминала границата на 4 април 1879 г. и навлязла дълбоко във вътрешността, както и при последвалите я по-малки чети.

*  *  *

Данните, с които разполагахме досега за действията на четите през 1879 г. във вътрешността на Македония, бяха твърде ограничени. Поместените и българската и чуждата преса дописки в повечето случаи не съдържат точни и проверени сведения.

По-сигурни са докладите на руските и другите чужди консули в Солун, с които отчасти разполагаме. [485] Те рисуват действителното положение на духовете всред българското население в Македония по това време и, допълнени и сравнени с досега известните данни, дават една по-цялостна картина.

В дописки от 15 април 1879 г. М. Улянов дава сведения за действията на четата. На 8 април тя се появила близо до жп. станция Градишко (Градско), където преминава реката по жп. мост и се отправила към с. Клисура. Въстаниците били добре облечени, въоръжени с пушки “Хенри-Mapтини” и имали достатъчно боеприпаси, револвери и саби, били отлично дисциплинирани.

Получавайки известия за преминаването и бойния път на четата, турските власти взели енергични мерки за унищожаването й. От Солун били изпратени 300, а от Скопие до 400 души войници, освен това тиквешкият каймакамин събрал 100 души башибозуци. Редовната войска, след като спигнала до мястото, където действувала четата, отказала да я преследва, заявявайки, че войниците са изпратени само да охраняват моста. На 10 април вечерта башибозуците атакували четниците, но били отбити, давайки повече от 35 убити и ранени. “Тази неудача заставила турците съвършено да си загубят ума и в сряда 11 април лично Сали паша (военен комендант на Солун - б. м.) се отправил за Градско с 300 души войска и 2 оръдия, но вече не намерил въстаниците. На 13, петък, той се завърнал в Солун, вземайки обратно и съпровождащата го войска и оръдия.” [486]

Валията, както и командуващите войските Рифет и Сали паша поискали от Константинопол да им се изпратят войски, но по слухове им било отказано. Областта трябвало с наличните си сили да се справи с четата. [487]

В донесения от 6 и 12 май 1879 г. М. Улянов допълва данните за движението и съдбата на четата. Притиснати от събраните от различни райони турски войски и башибозук, въстаниците се разделили на малки отряди, за да се изтеглят. Имало около 20 пленени български четници, които да-
 

484. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909. л. 36-37.

485. Отчасти тези документи са публикувани от И. Г. Сенкевич. Новые документы об освободительной борьбе в Западной Македонии и Косове в концу 70-х - начале 80-х годов XIX в. Славянское источниковедение. М., 1965, с. 262-284.

486. АВПР, п. к.. д. 2275, л. 120-121.

487. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д, 909, л. 3-4.

103

вали показания за дейността на Натанаил Охридски и за съдействието на руските власти. Военният съд в Битоля енергично водил дознания на арестуваните. [488] Валията на Битоля, Мухтар паша, настоявал пленените да бъдат съдени с цялата строгост на военния закон.

В същност четата след битката при с. Клисура се разделила на две. Едната под ръководството на Караискаки, Павле и Кара Коста тръгнали към Мориевските планини, а другата начело със Стефо и Павле - към Мъгленските планини. [489]

Турските власти вече имали данни, че четата се е укрила в Мориевските планини и 50 души от нея са се отправили към Гевгелийско. [490]

Още като достигнали с. Клисура, четниците изпратили нарочен човек, който да извести ЦК за действията до този момент. Техните сведения в общи линии повтарят данните на консулите, но имат и някои допълнения: при Демиркапия те се укрепили около моста и успели да върнат влака; в първата по-голяма битка от другата страна на Вардар от четниците паднали 2 души, а от турците - 150.

С разделянето на четата на две войводите целели и да намерят повече последователи, и да пресекат пътищата от Битоля за Солун. [491]

До този момент четниците се стараели да спазват дадените от Натанаил и ЦК указания - да водят партизански действия и да вдигнат местното население на въстание. В писмо до Евлоги Георгиев от 4 юли 1879 г. Натанаил Охридски пише: “Тия наши в Македония работници през априля и мая работиха добре.” [492] Преди всичко те се стремели да минат незабелязано през Източна Македония и да се озоват от другата страна на Вардар, където трябвало да се вдигне населението на въстание. По пътя си те се държали много добре с местното българско население и не извършвали нападения над турските и помашките села. “Преминавайки през селата - пише М. Улянов - тези въстаници са се държали примерно, за всичко плащали с налични пари.” [493] В друго донесение М. Улянов съобщава, че въстаниците, “преминавайки през селата, ободряват християните, говорейки им, че след тях идат много други. Има слухове, че българският епископ Натанаил се намира в Малеш начело на значителни сили.” [494]

Българското население посрещнало четата с голямо вълнение. То й оказвало съдействие и дори въоръжавало и изпращало най-нетърпеливите младежи в планините. “Българското население - пише М. Улянов - се отнася много съчувствено към въстаниците. Така например гр. Прилеп е подготвил на своя сметка 20 човека и ги е изпратил към главната чета.” [495] Същевременно по-известните български дейци смятали, че колкото и незна чително да е по размерите си българското въстание, то може да бъде от голяма полза за Македония. И в тези случаи обаче главната надежда си оставала руската помощ и намеса. [496]
 

488. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 5-8.

489. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., с. 111.

490. АВПР, п. к., д. 2275, л. 120-121.

491. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., д. № 112, с. 232.

492. Пак там, с. 111.

493. АВПР, п. к., д. 2275. л. 120.

494. Пак там, л. 127-128.

495. Пак там, л. 127-128.

496. Пак там.

104

През втората половина на април п май пред вид тежкото национално и социално-икономическо положение, възбудеността вследствие общата обстановка и преминаването на четите от България във вътрешността на Македония се появили първите признаци на започващо въстание.

Най-ярко това се почувствувало в района на Мориевските планини. Тук четата заела и контролирала района от Демиркапия до Прилеп.

По това време четата “наброявала до 1000 човека и е разделена на два отряда. Единият от около 500 човека се намира собствено в Мориевските планини с главни предводители Караискаки, Хаджи Ставро, Бесвилие, Кара Коста и Стефан; [497] вторият се намира в Тиквешки окръг между Щип и Неготин с около 400 човека под предводителството на известния в Македония поп Коста от с. Буф.” [498]

За кратко време четата, състояща се от 200-220 човека, след като стигнала до Мориевските планини, била попълнена с около 500 души въстанали селяни, младежи от Прилеп и др. В окръжното писмо на македонския ЦК от 28 април се казва, че “в Мориховско са присъединили до 500 души местни въстаници, вооружени с просто оръжие” [499].

В същото писмо се твърди, че се появили и много местни чети - и Костурската планина излязла четата на Митре войвода от около 450души и на Васил войвода от 200 души. Имало въстаници и па границата между Прилепската и Велешката каза. В дописка във в. “Българин” от 3 май 1879 г. по събрани сведения от кираджии, пристигнали от Прилеп, се изтъква, че от Прилеп само до средата на април излезли до 175 души под предводителството на някой си Петър. В цялата околност “много народ се стичал под народния пряпорец”. [500]

От сведения, събрани, изглежда, със специална цел от Димитрий Гроздинов от Битоля, узнаваме, че в Кратовската планина по същото време действували Яне Домазет от щипското село Горенци и Георгия от с. Лепепели. Войводата Стефо се съединил в планината над с. Буф с Димитрий (Далип) и водил бой с турска потеря в Негушката планина. [501]

Под силните удари на турските сили четите и въстаниците и началото на май се разделили на четири главни отряда. Трите от тях под ръководството на Стефан, Караискаки и Кара Коста успели да се промъкнат през горите на Флорина в Костур и Преспа, а четвъртият, състоящ се от около 300 души предимно от местни жители, под началството на войводата Стоян се лутал из околностите на Флорина. [502]

Настъпил необикновен студ, паднал дори сняг. Появило се и несъгласие между ръководителите. Откъснали се отделни групи, които предпочитали да не следват основните отряди на юг, а да останат до родните си места. 26 млади въстаници от Княжеството не пожелали да отидат по-навътре в областта и останали близо до Флорина, за да се съединят с четата на Стоян. Те не познавали добре местата и над тях надвиснала опасността всеки момент да бъдат разбити и заловени. [503]
 

497. АВПР, п. к., д. 2275, л. 127-128.

498. Пак там.

499. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., д. № 112, с. 232-233.

500. Българин, 6р. 154, 3 май 1879.

501. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., д. № 150, с. 300.

502. АВПР, п. к., д. 2275, л. 179-181.

503. Пак там.

105

От четата на Стоян успели да се спасят само около 100 човека в резултат на отклоненото внимание на властите към разгрома на две други чети.

Движението и действията на част от разпръснатите чети продължили и през следващите месеци, но вече в много по-ограничени размери. В пресата се донасяло за боеве в края на май около Невеска и други места. [504]

През юни от Прилеп вече имало известия, че въстаниците в Мориевските планини са избити, а главният турски управител в Македония съобщил, че въстаниците са сложили оръжие. [505]

Четата на Караискаки водила през юни тежък бой по планината Върбица и дала 25 души убити. Главите им, побити на колове, били разнасяни из улиците на Костур. [506]

В края на юли се предали и войводите Стефан, Караискаки, Кара Коста, Мустафа Бузо и Петре, които се намирали в Битоля. [507]

Македония през лятото заприличала на пустиня. От Прилеп писали във в. “Българин”, че селата в Мориевско са опустошени от редовните войски и башибозуците. Селяните не смеели да излязат да приберат реколтата. Настъпил голям глад и пълна сиромашия. [508]

Въстаническите и четническите прояви през лятото на 1879 г. в Македония поради извънредните мерки на властта били твърде ограничени въпреки съществуващото революционно настроение на масите и очакваните събития.

Докато във вътрешността на Македония останали да бродят само разпръснати чети, отделни отряди с обща численост от 300-400 човека заемали планинските места от Джумая до Драма. Те много рядко влизали в открити сражения с редовните войски и се занимавали повече с привличане на хора към четите и снабдяване с храна. Войската също не могла да се справи с тях, тъй като се намирали във високите планини и били маневрени в действията си. Това наложило турските власти да заемат Джумая, предоставена на Портата по силата на Берлинския конгрес. [509]

Амнистията, която Мухтар паша обявил в цяла Македония, внесла раздвоение и колебание сред активните въстанически сили. И тук част от въстаниците се предали през лятото на 1879 г., но тези, които успели да преминат в България, се подготвяли за действия през следващата година.

По такъв начин завършили действията на четите и опитът на българското население от вътрешността на Македония през пролетта на 1879 г. да се вдигне на общо въстание, да осъществи освобождението и да се обедини с Българското княжество.

*  *  *

По същото време, когато в Централна и Западна Македония действували преминалите от България и излезлите местни чети, въстаниците в Струмската долина също се активизирали. Техните действия отново се насочили
 

504. Българин, бр. 171, 1 юни 1879.

505. Пак там, бр. 176, 19 юни 1879.

506. Пак там.

507. Пак там, бр. 181, 5 авг. 1879.

508. Пак там, бр. 183, 12 авг. 1879.

509. АВПР, Гл. А. V. А₂, 1879. д. 909, л. 137.

106

Към Неврокопско, Мелнишко и Серско. Броят им по сведения от руското генерално консулство в Солун достигал 300-400 човека, а действията им се простирали чак до Драмско. [510]

В същност въстаниците в Струмската долина били много повече, но невинаги всички чети действували едновременно. Според ръководителите на въстанието Натанаил Охридски, Стамболов и Обретенов в този момент в Джумайско имало следните чети, “които заедно с местното народонаселенне пазят окръга от турците:

400 души в Падеж и Сушица
480 в Кресна
250 в Предел” [511].

В началото на май към Разложко били изпратени войводите Тодор, Торолинко и Георги Кременлията с около 100 души четници, но, поради големия сняг в Пирин скоро се върнали. Към Серско и Неврокопско по същото време се отправили войводите Коста и Атанас. [513] Друг войвода, Анто, успял да достигне до Горна Зъхна - на разстояние 6 часа от крайбрежието. През юни в Неврокопско действували Тодор войвода и Георги Кременлията, и в Демирхисарско - Кочо войвода. [514]

На 8 май към Малешевията бил изпратен войводата Георги Ратевали с 28 души четници. [515] Тук, както и в целия район до Вардар на запад и Паланечко на север по чисто тактическо съображение не се създали центрове за въстание - този район бил оставен спокоен за безпрепятствено нремм наване на четите от другата страна на Вардар, в Западна Македония.

Но след събитията през април-май 1879 г. от България преминали чети, а също се “появяват чети вътре, от самото местно население” [516] които започнали да действуват. Тук населението претърпяло най-големи злини от постоянните потери, от стражите, поставени по проходите, от редовните войници. В Кумановски окръг българските четници убили няколко мохаджири, които притеснявали населението. Последвали веднага репресивни мерки - 300 души българи, обкръжени от сеймените, били затворени в затвора в Куманово и немилостиво бити, при което 6 човека умрели. [517]

Движението на чети и активността на местното население в Източни Македония били по-големи през лятото на 1879 г. и особено през 1880 г. М. Хитрово, като подчертава, че хайдутството тук винаги е било силно, изтъкни, че сега то вземало формата на “народно въстание”. Освен това “цялата местност между Серски, Драмски, Неврокопски и Мелнишки район била препълнена с шайки - почти изключително от българи. Народът от селата отива в значително число и се присъединява към четите.” [518]
 

510. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909.

511. Българин, бр. 160, 24 май 1879.

512. Пак там.

513. Кирил, патриарх български. Съпротивата. . ., д. № 117, 119, 140, с. 237-257.

514. Пак там, д. № 140, с. 256-257.

515. Пак там, д. № 119, с. 239.

516. АВПР, п. к., 1880, д. 2276, л. 71.

517. АВПР, гл. А. V. А₂, д. 909, л. 139-142.

518. АВПР, п. к., 1880, д. 2276, л. 71.

107

Ако на основата ма изнесените данни следва да се обобщят цифрите, през април-май в цяла Македония действували приблизително около 3000 въоръжени въстаници.

В Западна Македония по свидетелствуването на М. Улянов съществували условия за още по-масово надигане, за прерастване на брожението в истинско масово въстание. “Даже и сега - четем в доклад от 6 май 1879 г. - при първото известие за преминаването на р. Вардар от въстаниците при убеждението, че числото им е няколко хиляди човека, и при слуховете, че цяла Източна Македония от другата страна на р. Вардар е въстанала, западните македонци най-съчувствено се отнесоха към това известие и бяха готови, залагайки главите си, да се присъединят към движението.” [519]

За готовността на македонските българи да въстанат говори и обстоятелството, че в Кюстендил при Натанаил, Ст. Стамболов и Н. Обретенов идвали различни делегации и отделни лица, които искали оръжие. В окръжно писмо от 26 април тримата дейци свидетелствуват, че “от сичките тия места (Битолско, Прилепско, Велешко - б. м.), както и от много други из Македония идат при нас всеки ден нарочни пратеници, за да искат воръжение и припаси”. Като се оплакват, че поради снеговете не могат да се свържат с четите вътре в Македония, те изтъкват, че при по благоприятни обстоятелства могат да влязат във връзка “и с много други места, дето народонаселението е готово да въстане” [520].

В едно от непубликуваните писма на Н. Обретенов, писано в края на май 1879 г., се казва: “На 21 май дойдоха депутати из Македония от 20 села да искат оръжие и патрони, за да въстанат, но пий им отказахме, защото нямаме потребните искани от тях неща.” [521] Обстоятелството, че депутати от 20 села са се организирали да преминат границата и искат оръжие - необходимо условие за каквото и да било въоръжено надигане, показва, че е съществувала революционна готовност сред масите, а също и организация, която избира депутати и подготвя въстание.

За такива настроения говорят и дописките, изпращани от македонски българи във вестниците, излизащи в Княжеството.

В дописка от Солун, поместена във в. “Българин” от 13 май 1879 г., след като се дават сведения за станалите около Прилеп сражения на българските чети начело с Паскал войвода, се подчертава, че на много места се появили нови местни чети. Четите и иадигаието на македонските българи се обуславяли и от убеждението, че се очаквало въстание в Тракия (Източна Румелия). [522]

Турските власти взели енергични и сурови мерки за унищожаване на четите и за ликвидиране въстанието на македонските българи още в самия му зародиш. Така още при появата на четите били извършени многочислени арести на всички по-будни и съмнителни българи. [523]

В. “Българин” изнасял данни за многочислените арести. “Тъмниците са пълни с българи” - заключава един от дописниците. [524]
 

519. АВПР, п. к., 1880, д. 2275, л. 179-181.

520. Кирил, патриарх български. Съпротивата . . ., д. № 112, с. 231-234.

521. Народен музей “Баба Тонка”, инв. № II-245.

522. Българин, бр. 157, 13 май 1879.

523. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 5-6.

524. Българин, бр. 166, 14 юни 1879.

108

Част от арестуваните “били обвинени пред турското правителство във въстание” от гръцките митрополити поради това, че не признавали Патриаршията и турската власт веднага ги пращала в затворите. [525] Из цялата провинция преследванията и арестите на българите под предлог за съчувствие на въстанието и принадлежност към българските комитети се вършели с усърдие и систематичност от всички представители на властта, от отделно назначени лица, от влиятелни мюсюлмани - въобще цялата османско-мюсюлманска машина за господство била задвижена и пусната в действие. [526] В най-западните области тази роля изпълнявали и албанските влиятелни бейове и албанската лига. [527]

Консулите донасят, че в арестите и затворите властите, за да изтръгнат показания от нещастниците, си служели със страшни средства, използувани в най-варварските времена. [528]

Отново били събирани башибозуци, но вместо да гонят въстаниците, “тази необуздана сган се разположила в селата, коли, беси и убива невинното християнско население” [529].

През май-юни турското правителство съсредоточило само в Македония около 40 000 души войска, предназначена не само да пази границите със Сърбия, Черна гора, Гърция, но и да се справя с очакваното въстание. При това властите усилили въоръжението на мюсюлманските жители, изпращали в определени села пушки и боеприпаси за раздаване в случай на опасност от българско въстание. [530]

Били усилени наблюденията на проходите и мостовете, взели се мерки за блокадата на някои райони. В същото време башибозуците нападнали и разорили няколко български села, за да спрат движението в началото му и да сплашат околното население. Били разорени например селата Дрен, Коприщница, Чемерево, Драчевица (Горна и Долна), Ръжаня, Конопища. [531]

Турските власти имали определен план за потушаване на движението и ликвидиране на четите в Македония. Те обръщали много малко внимание на всички разбойнически чети, независимо от каква националност са, и с особена загриженост действували срещу политическите чети. Най-голямо внимание се отделяло на българските чети, преминаващи в Македония с оглед опасността от влиянието им сред компактното българско население, заинтересоваността на Русия и пр. Внимание, но в много по-малка степен се отделяло и на гръцките политически чети, действуващи в Олимп, Епир и Тесалия. Най-апатична била властта към албанските чети, независимо дали били разбойнически или пък организирани от лигата.

При всички случаи властите отделяли по-голямо внимание за ликвидиране на движението във вътрешността на Македония, а по-малко внимание на граничните райони, които по това време не били спокойни - района на Кресна, Малеш, Олимп и по сръбско-турската граница на север. [532] Отчитайки добре повишената активност на народните маси, готовността им за въстание,
 

525. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 10.

526. Пак там, л. 11.

527. Пак там, л. 5-6.

528. Пак там, л. 11.

529. Българин, бр. 171, 1 юли 1879.

530. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 11.

531. Българин, бр, 171, 1 юли 1879.

532. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 90.

109

те целели да ликвидират опасността от избухване на пожара вътре в провинцията, което би довело и до евентуална помощ отвън.

Властите хвърлили за разгрома на четите и движението на местните българи не само военни сили, но и използували нередовни башибозушки отряди. В отделни застрашени райони се създавали и наемни башибозушки охранителни отряди, които се издържали за сметка на населението.

За ръководители на шайките се назначавали бивши разбойнически главатари. Така например в Демир Хисарсе “отличил” някой си онбаши Исмаил, а в с. Буф - юзбаши Мехмед Ефенди, който искал от самите селяни да му предават разбойници и въстаници. [533] В Мелнишко действувал черкезинът хаджи Юсуф Ефенди, който станал “герой” на клането в с. Черешница. [534]

Така жителите на селата Омарани, Техова, Мокрено, Бистрица от Велешка каза в едно свое прошение до руското консулство свидетелствуват: “Преди месец-два нашият каймаканин извика от Дебър един булюкбашия с 16 башибозуци с цел охрана на населението в местността “Хас капи” имащо 20 села. Тези хора безчестят, тях ги хранят селата.” [535] В прошението по-нататък се дават сведения за обири и безчестия в с. Бистрица, Богомил, Тетово, Мокрени, Габровник, Нежилова, Оморани и др. В заключение селяните от гореспоменатите села пишат: “Такова е нашето положение. Знаем от опит, че не можем да очакваме подобрение на нашето положение ни от големите, ни от малките турски чиновници, всички наши упования, всичките наши надежди са на Руското императорско правителство. Оттам ние очакваме обезпечение на нашия живот, на нашата чест.” [536]

За размерите на въстаническите прояви, за обхвата на революционното движение през 1879 г. във вътрешността на Македония говорят и някои косвени доказателства.

Преди всичко това са данните за арестуваните и заточените българи през 1879-1880 г. във връзка със събитията от пролетта на 1878 г.

Още през есента на 1879 г. в солунския затвор имало повече от 600 арестувани българи за участието им във въстаническото движение. [537] Властите продължили и през следващия период, особено в началото на 1880 г., с по-голямо усърдие да издирват и задържат заподозрени българи. [538]

В руското консулство в Солун през 1880 г. бил изготвен “списък на българи - хвърлени в затвори от турското правителство и предназначени за заточение в Азия”, за оказаното от тях съдействие на въстаническите чети и за участие във въстанието. Макар че този списък е непълен (в него били поставени само онези, които прибягвали до покровителството на руското консулство), от него личи голямото число на замесените в революционната дейност хора, между които и много жени. За това съдим и от сведенията за селищата, които най-активно са се включили в движението.

В солунския затвор през 1880 г. били затворени 6 човека от селата Ме-симер, Лодово и Орман чифлик, Воденски окръг, от Велески окръг (Кюпрюлу) - от с. Подлис 12 души начело със свещеника, от с. Героколци - 3; Леговец - 3 и по 1 от селата Гранище и Веснево. Освен това в зат-
 

533. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 135-136.

534. АБАН, ф. I, гл. I, 1248, л. 394-395.

535. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 124-130.

536. Пак там.

537. Пак там, л. 18-19.

538. Пак там.

110

вора във Велес (Кюпрюлу) имало затворени 16 жени от с. Подлис и 3 от с. Леговец, а от разни други села - около 100 души мъже и жени. В Азия вече били заточени 3 души от с. Ногаевци и 4 - от с. Ветренско. [539]

През октомври турското правителство въпреки обявената амнистия и обещания за прилагане на чл. 23 от Берлинския договор, издало тайна заповед да се издирят и изпратят на заточение българи, членове от чиито семейства са вземали участие в чети по време на руската окупация на България и Източна Румелия. [540] В резултат на тази заповед пострадали цели фамилии. В началото на ноември в Солун били докарани 6 семейства от Велес. Турските власти съставили списък на още 70 семейства от селата Габровник, Папрадище и други за заточение в Азия за подобно родство с хора, участвували в движението. [541]

По същото време в Скопие били докарани от гр. Кочани и селата 17 семейства - всичко 69 души мъже, жени и деца; от Радовичка околия - 18 семейства (21 мъже, 21 жени и 36 деца). [542]

В края на ноември в руското консулство имали вече данни и за други затворени българи, между които и изтъкнати граждани, свещеници, и др. Съгласно тези сведения в момента в местните затвори били хвърлени следният брой българи:

539. АВПР, п. к., 1880, д. 2276, л. 292.

540. Пак там, л. 323.

541. АВПР, п. к., 1880, д. 2276, л. 325.

542. Пак там, л. 347-348.

543. АВПР, и. к, 1880, д. 7276, л. 361.

111

Към този списък могат да се прибавят още десетки други, на лица затворени или заточени през 1880 г., макар и не всички да са участвували в движението от 1878-1879 г. Мнозина били заточени за участие в подписване на прошението от македонските българи, изпратено до международната комисия за Източна Румелия, други - за изложения, в които се настоявало за прилагане на чл. 23 от Берлинския договор, трети - дори само за това, че изразявали своето българско национално произхождение. [544]

“Турската власт във всяко славянско училище в Македония вижда членове на революционен комитет” [545] - пише руският консул от 25 април 1879 г., с което подчертава мнителността на турските власти.

От посочените данни, които в никакъв случай не са пълни, се вижда, че репресивните мерки на турските власти обхванали един широк район и засегнали голямо количество българи - бивши съучастници или помагачи на националнореволюционното движение през 1878-1879 г. След Априлското въстание от 1876 г. това била най-голямата политическа и военно-полицейска мярка на турските власти в Македония, която имала за цел не само да търси възмездие за консумирани политически грехове на българското население, но и да възвърне разклатения си авторитет и да предотврати ново надигане.

Въпреки че завършило с поражение, Кресненско-Разложкото въстание и особено революционната активност на българското население във вътрешността на Македония през първата половина на 1879 г. не останали без последствие за бъдещата съдба на областите.

Преди всичко събитията от 1878-1879 г. обърнали вниманието на руската и европейската политика върху състоянието на македонските българи, изплашили турската власт и с това съдействували за ускоряване приложението на чл. 23 на Берлинския договор. [546]

До този момент европейските сили и преди всичко Русия, се опитвали да заставят Портата да изпълни задълженията си съгласно Берлинския договор по отношение на Македония.

Руското правителство обърнало особено внимание на всички свои дипломатически и други органи за изпълнението на чл. 23 от Берлинския договор, по-специално за приложението на реформите в Македония.

В телеграма на Н. К. Гирс до А. Б. Лобанов-Ростовски от 31 август 1878 г., в която се уточнявали задачите на руските представители на Европейската комисия за Източна Румелия, се подчертавало, че върху тази комисия лежи задачата да даде своето мнение за работата на отоманските комисии в провинциите, населени с християнско население, останали под властта на Портата.

Руските представители следвало да повдигнат този въпрос пред своите колеги в Европейската комисия, да събират нужните данни за това и по мнението на императора “да се опитат да проведат реформите, обещани
 

544. АВПР, п. к., 1880, д. 2276, л. 295. В Солун например българинът Мирчо бил затворен, защото сложил фирма на български език на хана си.

545. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 16-17.

546. Член 23 на Берлинския договор задължава Портата да приведе в изпълнение Органическия устав, приет за остров Крит през 1868 г., за всички области, населени с християнско население, оставащи в Европейска Турция. Следвало да се изградят особени комисии, в които да участвува “в значителна степен” и местният елемент и да се изработят конкретни правила за приложението на устава във всяка провинция. Особена роля се отреждало на Европейската комисии за Източна Румелия - с нея Портата трябвало да съгласува всеки акт, преди да бъде обнародван,

112

от Портата”. Специално внимание в телеграмата се обръщало на Македония. Голяма роля за това активизиране на руската политика се падало на македонските българи и на цялата българска общественост, които успели да ангажират руското официално и обществено мнение със съдбата на македонските българи, с тяхното нещастно положение и национални тежнения.

“Съдбата на Македония - се казва в телеграмата - ни се струва, че заслужава особено внимание. Лишена от Берлинския трактат от Устава, предоставен й от Константинополската конференция, тази провинция е длъжна да получи колкото е възможно по-скоро жизнеспособна организация.” [547]

В това отношение руското правителство набелязвало ред мерки. Първа стъпка за провеждането им било създаването на Руско генерално консулство в Македония. “Н. И. Величество счита също така за необходимо незабавно да се създаде генерално консулство в Македония; чиновникът, заемащ този пост, ще се намира или в Солун, или в Битоля, и на него ще бъде възложена специалната мисия да контролира и активизира работата на спомагателните комисии, упоменати в чл. 23.” [548]

Задачите, залегнали в инструкцията, били съобщени и на двамата руски представители в Европейската комисия за Източна Румелия - А. А. Шепелев и А. Н. Церетелев, които трябвало да отстояват руското гледище за приложението на чл. 23 на Берлинския конгрес в Македония. [549]

Портата, негласно подкрепяна от някои европейски представители и, на първо място, от английския посланик в Цариград Лайард, правела всичко възможно да отлага изработването и прилагането на реформите в Македония. Европейската комисия за Източна Румелия на 3-ото и след това едва на 16-ото си заседание се занимавала по-обстойно с този въпрос. Вторият руски представител А. Н. Церетелев предложил да се обсъдят мерките, които турското правителство е взело за приложението на чл. 23 в Македония, но турският представител отклонил това негово искане. [550]

Турските представители получили и подкрепата на австроунгарския делегат Калай.

Въстанието през 1878-1879 г. и нарасналото политическо съзнание нн народните маси в Македония дали основание и на руската общественост да изиска по-настойчиво прилагането на реформите.

Още при появата на известията за българското въстание в Македония либералните руски обществени кръгове се опитали да го използуват за натиск върху официалната политика да настоява пред Портата за приложението на чл. 23 от Берлинския договор. Когато турската телеграфна агенция съобщила за въстанието, “Новое время” пише, че потвърждения за размерите и характера на въстанието ще се чакат. Но в това съобщение има едно признание: “В Македония се оказват българи. Следователно руската политика следва да благодари на Портата за признанието на българската националност в Македония и да я посъветва да проведе реформите.” [551]

И действително през втората половина на 1878 г. и цялата 1879 г. руската политика се стремяла да подготви дипломатически въпроса и окаже въздействие на Портата за приложението на реформите.
 

547. Освобождение Болгарии . . . Т. 3, д. № 124, с. 216.

548. Пак там, с. 215-216.

549. Н. Р. Овсянный. Цит. съч., с. 272-274.

550. Освобождение Болгарии . . ., д. № 239, с. 378.

551. Новое время, бр. 943, 13 (25) окт. 1878.

113

Първият въпрос, който следвало да се изясни, преди да се пристъпи към изработване на проект за приложение на чл. 23 от Берлинския договор, бил да се съберат и обработят данни за етническото състояние на Македония. До това време най-силни били гръцките стремежи, които чрез духовната власт, дейността на силогосите, на лекарите и на специални пропагандисти подготвяли въпроса в своя полза. Българският национален елемент, лишен от цвета на интелигенцията си и без своя духовна самостоятелност поради непризнаване властта на екзархията в Македония, въпреки приоритета си в процентно отношение спрямо другите националности не бил в състояние да противопостави своя организирана програма за защита.

В това отношение главната задача паднала на Руското генерално консулство в Македония начело с М. А. Хитрово. Още от втората половина на 1879 г. той започнал активна дейност в тази насока.

Позициите, от които изхождал Хитрово, не били плод на временните руски интереси, а се основавали на дълбоко убеждение и съвършено познаване на този толкова заплетен въпрос “Да се търсят в Македония или в крайна сметка в Източната и Североизточната нейна част значителни гръцки поселения не е нищо друго освен утопия на атинските и константинополски корифеи на елинизма. Всички тези местности са населени с компактни маси от българи” [552] - пише Хитрово.

В същото време Хитрово отчитал наличието на значителен брой гърци в приморските райони и процеса на бързо загубване на националното съзнание на българите около Солун, Серес и др. вследствие на търговските им интереси, на дейността на силогосите, на особената грижа и мерки на гръцкия митрополит в Солун. “Жителите на тези села (около Солун) говорят помежду си на български, съзнават своята народност, но не се чуждеят от гръцката цивилизация и съзнават необходимостта да обучават децата си на гръцки език като общ търговски език в Солун.” [553]

Събирането на точни статистически данни било сериозна и твърде важна задача, с която се ангажирали и най-активните български среди. До средата на 1880 г. тази статистика била изготвена и тя легнала в основата на работата на европейската комисия. Особено се проявили отделни българи, като например Н. Спространов. Голяма роля за това изиграли и някои екзархийски среди и лично екзархът. [554]

Статистическите сведения и документи за насилията и корупцията в Македония се изпращали по тактически съображения на екзарха в Цариград, който като представител на българската националност ги представял пред чуждите представители и Портата. Той трябвало да съсредоточи в свои ръце и работата по събиране на доказателства за етническия характер на Македония.

След неуспешните усилия и опита чрез въстание да се ликвидира робството, самите македонски българи се активизирали в акцията по събирането
 

552. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 224-225.

553. Пак там, л. 226-227.

554. Пак там, д. 910, л. 216-220. Н. Спространов в писмо до Хитрово от 11 юни 1880 г. от Солун по следния начин отчита своята почти едногодишна дейност: “На основание на Ваша заповед и разрешение, аз, до днешния ден, имах чест да изпратя до Екзарха чрез Ваше превъзходителство препис от 12 макед. епархии заедно с 4000 до 5000 факти на разнообразни злодеяния и статистиката за народонаселението на Македония.” Не изпратил само статистики за Костурска и Серска епархия, но и това се готвел да извърши (ИРЛЛ, ф. 325, оп. 1, № 592, л. 1-2).

114

на статистически сведения и възлагали надежда на приложението на чл. 23. “В македонските българи - пише Н. Спространов в писмо до Хитрово от 11 юни 1880 г. - се забелязва голямо вълнение на духа и твърдо желание да не пропуснат настоящата акция, в която Европа ще наложи фундамента на бъдещата национална йерархия.” [555]

В това отношение пример и вдъхновение българите в Македония черпели от борбата и успехите на техните братя от Източна Румелия, завоювани от тях през 1879 г.

Въстанието предизвикало интереса и намесата на някои европейски дипломати.

В средата на 1879 г. френският комисар в Европейската комисия за Източна Румелия барон дьо Ринг предприел пътуване в Македония, за да разбере действителното състояние на нещата. Още преди това той бил запознат с трагичната съдба на македонските българи от Екзарх Йосиф: екзархът дори останал с впечатление, че барон дьо Ринг е възприел някои негови внушения и ще защити българската кауза. [556] В същност френският делегат поддържал позициите на френското правителство, което се застъпвало за гръцките национални интереси в Македония срещу “панславянската експанзия”.

Но при запознаване на място с народонаселението, с болките и тежненията му барон дьо Ринг изработил и своя лична позиция, която дала отражение върху поведението му в Европейската комисия. Френският представител получил изложения на депутации от Скопие, Солун, от македонската емиграция в България. Той поискал от българските делегати точни сведения за положението на християните в Прилепски, Битолски и Охридски окръг. [557]

Под натиска на руската политика, подкрепяна от някои европейски представители в Цариград и комисията за Източна Румелия, но преди всичко пред опасността за ново въстание през 1880 г. турските власти се решили мреш декември 1879 г. да внесат проект за предложение за органически устав в Македония. Проектът бил изпратен в Битоля и Солун, където се създали смесени комисии за разглеждането му. Но отново турските власти прибягнали до дипломатически ход - с оглед порасналата политическа активност и категорични искания на българите, техни представители не били допуснати в комисиите.

В проекта не бил поставен дори въпросът за употребата на българския език като официален в областта, застъпвали се предимно интересите на мюсюлманите и в по-малка степен на другите националности. [558]

Реформите в Македония, както и приложението на чл. 23 вълнували и европейския печат, занимавали и дипломацията. [559] И това не било само проява на хуманизъм и съчувствие, но преди всичко въпрос на политически и икономически интереси. Борбата на македонските българи като обективен фактор за изменение на съществуващото положение на Балканите не могла да не влиза в тези интереси. Поради това нужно било преди всичко да се приемат реформите за населението в тази част на Балканите.
 

555. ИРЛЛ, ф. 325, оп. 1, № 592, л. 1-2.

556. Кирил, патриарх български. Българската екзархия. . ., с, 66.

557. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 188-190.

558. Пак там, л. 24-25.

559. Кирил, патриарх български. Българската екзархия . . ., с. 401-441.

115

През април-май Европейската комисия за Източна Румелия приела статут за реформи в Македония и Южна Тракия, които останали неосъществени, както всички реформени актове в Османската империя. [560] Но с малките права, които реформите давали на населението, с борбата за приложението им по места този акт временно притъпил и отклонил въоръжената националноосвободителна борба на македонските българи.

Едновременно с въпроса за реформите българското население в Македония през 1878-1879 г. се вълнувало и от изпълнението на чл. 62 на Берлинския договор за признаване църковно-религиозните свободи на християнското население. Преди всичко то искало да се признае властта на Българската екзархия и да се премахне духовното и националното подтисничество на гръцката патриаршия.

По време на войната и почти през цялата 1878 г. поради особеното военно-политическо положение и лелеяните от македонските българи надежди за освобождение гръцко-българският въпрос временно стихнал. Гръцките духодни власти, облагоприятствувани от националната и политическата дискриминация на българската националност, взели в свои ръце всички спорни епархии и постепенно наложили и господството си над селищата, признаващи до този момент българската екзархия. [561] В донесение от 12 март 1879 г. управляващият Руското генерално консулство изяснил начините, чрез които гръцките митрополити направили това. “С обявяването на войната (1877 г. - б. м.) Високопросвещеният Агатангел, съпровождан от заптии, лично се явява в българските села и ги принуждава, понякога с най-крути мерки, да платят на него парите” (духовните данъци). [562]

Въпросът избухнал с нова сила в началото на 1879 г., когато българската националност е заплашена не само да загуби политическите си свободи, но и своето бъдеще чрез денационализацията посредством църквата и елинизма. Църковните разпри усложнявали още повече националните противоречия в Македония и давали отражение върху националнореволюционните борби.

Първият по-остър конфликт възникнал в Кавадарци срещу гръцкия митрополит Агатангел. Народът единодушно го изгонил от църквата и подал молба за съдействие до руското консулство и турските власти. От Солун въпросът бил отнесен и до руския посланик в Цариград, който на 19 март 1879 г. се застъпил за българските духовни интереси. “По всичко личи крайното отчаяние, до което е доведено българското население, и неговата решимост за крайни мерки - приемане на унията като средство за спасение от денационализаторските стремежи на гръцкото духовенство. “При това те (българите от Кавадарци - б. м.) заявили, че за да се избавят от стълкновенията с гръцкия митрополит, са решили да приемат унията.” [563] Подобни борби и настроения съществували в течение на цялата 1879 г. В някои от районите възникнали противоречия и поради политическите интриги на гръцкото духовенство. Българското население от Тиквешко подало прошение до руския император, в което изтъквало всички неправди и клевети на гръцките духовници, че са “членове на българските комитети”, и молели личното му застъпничество, за да им се възвърнат духовните свободи. [564]
 

560. Xр. Силянов. Освободителните борби на Македония. Т. 1. С., 1939, с. 7-13.

561. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909, л. 40-41.

562. Пак там.

563. Пак там, л. 29-30.

564. Пак там, л. 46-47.

116

Едновременно с лишаването от националната духовна свобода гръцките владици полагали големи старания да не би някъде да се открият наново българските училища (затворени поголовно през 1876-1878 г. в Македония). Те заплашвали със затвор селяните, ако се осмелят да открият подобни училища. [565]

Категоричните и настойчиви искания на македонските българи за религиозни свободи и срещу домогванията на елинизма за народната просвета, опасността от унията, а чрез това и от усилване на австрийското влияние в Македония дали основание на руските дипломатически власти да предприемат енергични мерки пред Портата.

Най-голяма роля в това отношение изиграли руските дипломатически представители в Македония, които най-добре познавали народните тежнения и въпреки противодействията на официалната руска политика и руската патриаршия по този въпрос успели да убедят посланика да предприеме дипломатически демарш пред Портата и патриарха. “Посланикът наш - се казва в един от дипломатическите документи - е обърнал внимание на патриарха на пагубните последствия, които могат да имат относително българите в Македония претенциите на гръцките духовни власти.” [566]

Българският църковен въпрос в Македония, както е известно, стоял още дълго време на дневен ред и бил разрешен благоприятно за българското население значително по-късно. [567]

В интересуващия ни период (1878-1879), макар че църковно-националният въпрос е част от националните стремежи в освободителната борба на българското население в Македония, той все пак заемал второстепенно място. На преден план по това време изпъквали въпросите за политическо освобождение, за извоюване на граждански свободи чрез прилагане на реформите по силата на Берлинския договор.

Същевременно църковно-националният въпрос в Македония през 1878- 1879 г. давал отражение върху националнореволюционните борби и настроения на македонските българи. Той усилвал тяхната национална непримиримост, давал подтик за осъществяване на общобългарското единство, чрез което биха се решили благоприятно и църковно-националните, и народо-просветните проблеми. От друга страна, острият сблъсък и противоречията с гръцкото духовенство по въпроса за църковните и просветните свободи довеждали до общ фронт на гръцкото духовенство и на част от гръцката буржоазия с турските власти. Всичко това дало отражение и върху несъгласуваността и липсата на единодействие между българското национално революционно движение и това на гърците в Южна Македония, Епир и Тесалия - въпрос, който ще бъде обект на внимание по-нататък в изложението.
 

565. АВПР, гл. А. V. А₂, 1879, д. 909 л. 30.

566. Пак там.

567. Кирил, патриарх български. Българската екзархия, с. 210-216.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]