Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

Заключителни думи

 

 

Създаването на българската народност е продължителен и сложен процес, в който се преплитат много събития и действуват разнообразни фактори. В общи линии този етногеничен процес със своите две страни — консолидационна и асимилационна — завършва към края на IX и началото на X в. Тогава може да се говори вече за наличието на един оформен народ със свой език, със специфична материална и духовна култура, с ясно изразено народностно самосъзнание и със здраво установено и единно народностно име. По същество това е славянски народ, близък и сроден на другите южнославянски народи на Балканския полуостров — сръбски и хърватски, и заедно с това отличаващ се от тях със свои собствени черти и особености. Основно териториално ядро на изградената българска народност са областите Мизия, Тракия и Македония, които са образували през IX—X в. ядката на българската държава. Както при създаването на редица други народности, така и при създаването на българската народност са взели участие няколко различни етнически групи (компоненти). Най-старата етническа група в днешните български земи, са били, както вече видяхме, траките. Тракийското население е живяло в продължение на хилядолетия на юг и на север от Стара планина, главно в източната половина на Балканския полуостров, като негов основен субстрат Траките не са могли обаче да се сплотят в единна народност, тъй като за това са липсвали два много съществени фактора: трайна и обща за всички тракийски племена държава и собствена писменост. При това положение траките стават лесна плячка на завоевателните удари на Римската империя и са били изложени на асимилационни процеси, които разрушават етническата им самобитност и устойчивост. Това се отнася особено до населението в градовете, което се поддава по-лесно на елинизация и рома-низация и загубва в значителна степен етническото си самосъзнание

 

379

 

 

При това тракийският етност, особено по време на римската и византийската власт (I—VI в. от н. е.), е бил силно раздробен и загубил териториалната си хомогенност вследствие притока на най-различни „варварски” племена на юг от Дунава. Това съдействува още повече за намаляването на неговата жизнена сила и за невъзможността му да се изяви като единна етническа общност.

 

Втората етническа група, която се установява в днешните български земи, са многобройните славянски племена, заели Балканския полуостров през втората половина на VI и първата половина на VII в. Още от самото начало съотношението между „траки” и „славяни” се развива подчертано в полза на славянския елемент. Той е значително по-силен от тракийския в количествено отношение и едновременно с това е далеч по-хомогенен и етнически по-единен. Налице е една огромна маса от сродни помежду си славянски племена, които заемат плътно областите Мизия, Тракия, Македония и които в скоро време успяват да асимилират намиращото се там твърде разнородно в етническо отношение население (траки, илири, романизовани и елинизсвани жители, разни „варвари” и пр.). Славянският елемент излиза победител и поради това, че успява да наложи над завареното население (особено в селата) политическо господство, осъществявано чрез органите на военно-племенната славянска аристокрация. Към края на VII и началото на VIII в. славяните стават доминираща етническа сила, а траките изчезват окончателно с изключение на една малка част романизовани и елинизовани жители предимно в планинските краища на Балканския полуостров. Така приключва първата фаза на един асимилационен процес, подготвящ формирането на българската народност.

 

Следващата етническа група, която се появява през втората половина на VII в. на Балканския полуостров, са прабългарите. За разлика от славянските племена, които идват тук като многобройна и компактна маса, установилите се на юг от Дунава прабългари начело с Аспарух и Кубер са били далеч по-малочислени. Из-

 

380

 

 

Развитие и утвърждаване на българската народност (IX-XI в.)

[[ По-голяма карта ]]

 

УТВЪРЖДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ (IX—XI в.)

( Автор-съставител: Петър Ст. Коледаров )

1. Области за формиране на българската народност; 2 и 3. Славяни от българската група в съседни области

 

381

 

 

вестно е, че прабългарският етнос е бил изобщо силно раздробен в териториално отношение поради стекли се за него през VI и VII в. неблагоприятни политически и военни обстоятелства. Част от „Велика България” пада под ударите на хазарите, група прабългари се оттеглят на север по течението на Волга, друга група се намира в Панония под владичеството на аварите, трета група се оттегля начело с Аспарух в югозападна посока към устието на Дунава. Независимо от това разпокъсване на прабългарите те изиграват значителна роля в събитията на Балканския полуостров в края на VII в. и поставят заедно със славянските племена в Мизия основите на славянобългарската държава (681 г.).

 

Изграждането на славянобългарската държава дава тласък не само на важни събития от военно и политическо естество, но представлява фактор от първостепенно значение за по-нататъшното развитие на етногеничния процес, довел до образуване на българската народност. С появата на държавна организация е налице вече една трайно установена, обща територия, в която прабългари и славяни живеят заедно и влизат помежду си в стопански, политически, битови връзки. В рамките на общата държава, в която се включват постепенно всички сродни славянски племена от Мизия, Тракия и Македония, се създават условия за бързо разгръщане на производителните сили, за подем в икономиката. Наред със земеделието и скотовъдството, които . са основен поминък на славяни и прабългари при идването им в Балканския полуостров, видим напредък бележат занаятите и вътрешната и външната търговия. Оформя се градът като център на развит стопански живот, като поселищна единица с разнообразно по етнически и социален състав население. Така създадената обстановка съдействува за преодоляване на племенната раздробеност и изолираност и за все по-силното сближаване и взаимопроникване на славянския и прабългарския елемент, с други думи, за по-нататъшното развитие на етногеничния процес в неговите две страни — консолидационен и асимилационен. Благоприятен фактор, който движи нещата в същата насока, е политиката на българските владетели през IX в., която цели да премахне племенната раздробеност и да създаде добре централизирана във военно и административно отношение държава. Това е политика, свързана с постепенното и окончателно изживяване на родовообщинните отношения сред славяни и прабългари и с установяване на феодалния

 

382

 

 

строй. Към средата на IX в. резултатите от тази политика са вече налице. България не е вече сбор от отделни, полунезависими племенни единици (славинии), а представлява вътрешно сплотен държавен организъм с централизирана гражданска и военна власт.

 

В условията на така осъществилите се изменения от социална икономическо и политическо естество процесът за образуване на българската народност се движи неизменно напред. При това този процес се развива подчертано в полза на славянския елемент, който е значително по-многоброен от прабългарския, особено след включването на Тракия и Македония в пределите на българската държава (първа половина на IX в.). За постепенното и трайно налагане на славянския елемент над прабългарския през този период свидетелствуват разнообразни факти и материали, които ни предлагат писмените извори, археологическите проучвания и данни на лингвистиката, топонимията и хидронимията.

 

Едно от най-важните събития, което създава решаващи условия за завършване на етногеничния процес, е въвеждането на християнството като официална религия в България (865 г.). Възприемането на новата вяра е свързано с последици от политически, правен, битов и светогледен характер, които, взети в своята съвкупност, съдействуват за по-нататъшното и пълно преодоляване на племенната раздробеност и за сливането на славяни и прабългари в едно цяло. Ролята на християнската религия като етнообразуващ фактор е несъмнена и многопосочна. Преценено от тази гледна точка, делото на княз Борис за християнизацията на България има извънредно голямо значение.

 

Заключителният акт, който допринася за окончателното консолидиране на българската народност, е въвеждането на славянската писменост и разпространението на славянска просвета и книжнина. Така е оформен вече напълно българският народ с всички основни белези, които характеризират етническата общност „народност” като нова историческа категория. Българският народ има вече общ език (славянския), има своя специфична материална и духовна култура, има единно народностно самосъзнание. Това самосъзнание е резултат на една обективно създадена и съществуваща реалност, то отразява в цялост завършека на продължителния консолидационен и асимилационен етногеничен процес, слял в едно цяло славяни и прабългари. Народностното самосъзнание има ясно изразен славянски

 

383

 

 

характер вследствие на решаващата роля на славянския елемент в образувалата се в продължение на столетия етническа смесица и особено поради това, че заключителният етап на изграждане на българската народност е свързан с победата на славянската писменост и култура, със създаване на слой от образовани хора, които четат, пишат и творят на славянски език. Славянско по своята същност, народностното самосъзнание на българската народност крие в себе си още в самото начало и един специфичен и силно подчертан елемент на „българско съзнание”. Новата народност е не само и не просто славянска, тя е и народност българска. Българите се чувствуват сродни и близки с останалите славянски народи (сърби, хървати, руси и пр.), но заедно с това знаят и чувствуват, че са отделен народ, със свой език, свой бит, свое минало, което формира и изгражда тяхната „историческа памет”. Тази своего рода „двойнственост” в народностното самосъзнание на българския народ през IX—X в. намира терминологичен израз в едновременната употреба на думите „славяни” и „българи” като народностни названия с равнозначен смисъл. И това се наблюдава не само в наши домашни паметници, но и в извори от чужд произход, където също е отразено схващането за българската народност като славянска и заедно с това специфично българска.

 

Попаднала наскоро след своето утвърждаване под чужда власт българската народност се лишава от един от основните етнообразуващи фактори — от собствената си държава. Тя е получила обаче вече достатъчно вътрешна сила и устойчивост, за да може да продължи самостоятелното си съществуване и при изменилите се и твърде неблагоприятни за нейното развитие обстоятелства. По време на близо двувековното византийско владичество действува изградената вече „историческа памет” на българите, действуват и се проявяват всички онези вътрешни съпротивителни сили, които един поробен народ може да изяви като естествена реакция срещу завоевателите. Все по-ярко се налага при това самосъзнанието за специфичния характер на „българската народност”, близка на други славянски народи, но все пак различна от тях. В терминологично отношение това означава постепенна и пълна победа на народностното име „българи” (съответно „българска земя”, „български език”, „български книги” и пр.).

 

Образуването и утвърждаването на българската народност, ко-

 

384

 

 

ето представлява сложен и продължителен исторически процес, води до няколко основни извода. Ние виждаме преди всичко ог какво голямо значение за налагането на определена етническа група (в случая славянската) е нейното количествено преобладаване и вътрешната ѝ хомогенност. Това са двата главни момента, които обуславят крайния завършек на етногеничния процес като победа на славянския елемент над тракийския и прабългарския. И това се отнася не само до образуването на българската народност, но и до образуването и на други народности, където количествената сила и вътрешната хомогенност на победилия етнос се оказват решаващи. Историята на образуването на българската народност свидетелствува колко грлямо е значението на основни етнообразуващи фактори от социално-икономическо и политическо естество. Проличава преди всичко важната роля на държавата като спояваща и организираща сила, която съдействува едновременно и за консолидационния, и за асимилационния процес. Проличава голямата роля на икономиката, на напредналия стопански живот, на растежа на градовете като центрове на занаяти и търговия. Като несъмнен етнообразуващ фактор действуват измененията в социалния строй и по-специално разложението на родовообщинните отношения, което води обективно до преодоляване на племенната раздробеност и до формирането на по-сплотени етнически общности. Не случайно изграждането на българската народност съвпада хронологически с окончателното и пълно разпадане на родовообщинното общество и с установявате на феодалните отношения в нашата страна. Тук са налице една закономерност и паралелизъм в развитието на два свързани помежду си процеса, което се наблюдава не само при създаването на българската народност, но при създаването на редица други народности в средновековна Европа.

 

Заключителните етапи на образуването на българската народ ност ни убеждават от какво голямо значение за окончателния завършек на етногеничния процес са условията и предпоставките от културно естество. Писменост, просвета, образование, книжнина, слой от образовани хора —всичко това представлява съвкупност от. фактори, които дават последен тласък на обективно извършващите се обединителни и асимилационни процеси и които съдействуват да се осъзнае и осмисли тяхното вътрешно съдържание. Това са фактори, които пораждат и укрепват „народностното самосъзнание”

 

385

 

 

като субективен израз на една вече създадена и съществуваща реалност.

 

Разглежданите многобройни събития и факти, съпътствуващи образуването на българската народност, като се почне от старата история на нашите земи през тракийския период и се достигне до края на XI в., ни убеждават колко пъстра и разнообразна е историята на тази народност, разгледана и преценена от антропологична гледна точка. Освен трите основни компонента (славяни, траки и прабългари) в днешните български земи са преживели за по-дълго или за по-кратко време и някои други по-малобройни етнически групи. В това отношение историята на българската народност сочи интересни аналогии с историята на други народности в средновековна Европа. И тя доказва, че няма „чисти народности” от гледна точка на етническия им състав. Народността обаче не е биологическа, а историческа категория и определящ белег не е нейният смесен етнически характер, а основните ѝ черти на сплотена етническа общност — общ език, специфична материална и духовна култура, единно народностно самосъзнание. За нас е важно да установим и подчертаем тази именно исторически сложила се съвкупност от основни белези, които съставляват вътрешно съдържание на народността и които ѝ придават монолитен характер независимо от противоречията в социалната структура, при която живее и се развива дадена народност. Монолитен характер има тя независимо от пъстротата и разнообразието на етническите елементи, взели участие в продължителния процес на нейното образуване.

 

Един последен извод, до който ни води направеният преглед във връзка с образуването на българската народност, е този, че наред с победилия етнос, който определя главните белези и черти на народността като нова историческа категория, известно влияние върху тези белези и черти оказват и изчезналите и претопени етноси. Както вече видяхме, при формирането на българския народ решаваща роля изиграва славянският компонент, но наред с това има безспорни следи и въздействия, дошли от страна на траки и прабългари. Това се проявява особено в областта на материалната и духовната култура, за което бе приведен разнообразен доказателствен материал. Като подчертаваме прочее приоритета на славянския етнос, който оформя основното съдържание на българската народност, ние трябва да изучаваме всестранно отраженията и на останалите етноси, без да преувеличаваме, но и без да подценяваме тяхното значение.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]