ГЛАВА ПЕТА. Българската народност през периода на византийското владичество
3. БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
Името българи, утвърдено в процеса на изграждането на българската народност, продължава да се употребява като вече отдавна известно и разпространено название и през периода на византийското владичество. В употреба е и съответното прилагателно „български” (български градове, българска земя, български език и пр.). От наши домашни паметници от XI—XII в., където се срещат тези названия, могат да бъдат отбелязани посочените вече „Анонимна летопис”, Солунската легенда, Краткото житие на Кирил. В „Българската апокрифна летопис” се говори за „българи” и за „българска земя” „за българско царство”, за „български цар”. В Солунската легенда се говори за „български князе”, а освен това на няколко места е споменато името българи. В „Краткото Кирилово житие” четем, че Кирил бил „българин родом”. В т. нар. „Разумник” (апокрифно съчинение от гръцки произход, чийто български превод с добавки на съставителя произхожда вероятно от XI в.) става дума за „българска книга” и пр. Названията българи, български народ, български царе и пр. изобилствуват и в редица византийски извори, които се отнасят до времето на византийското владичество. Тук спадат напр. такива съчинения като известния „Месецослов” на Василий II (пак от това време), т. нар. Брюкселска хроника, която съдържа сведения за римската и византийската история до 1034 г., Житието на Иван Нови Тракийски (съставено от неизвестен автор през XI в.), Житието на Лазар, написано от монаха Григорий през средата на XI в., историческата творба (Хронография) на известния византийски писател Михаил Пеел, в която се разглеждат събития от историята на Византия за времето от 976 до 1078 г., историческото съчинение на Михаил Аталиат, което обхваща периода от 1034 до 1079 г., Хрониката на Скилица — Кедрини на техния продължител, засягаща събития от 811 до 1078 г., т. нар. „Стратегикон” на византийския писател Кекавмен (написан през втората половина на XI в.), историческата творба на Никифор Вриений, която се отнася за времето от 1070 до 1079 г., съчиненията на охридския архиепископ Теофилакт от края на XI и началото на XII в., Хрониката на Йоан Зонара (засягаща събития от сътворението на света до 1118 г.), историята на Йоан Кинам, обхващаща периода от 1118 до
370
1176 г., съчинението на Ана Комнина, което продължава Никифор Вриений и стига до 1118 г., и др. Към тези наративни византийски извори могат да се добавят посочените вече различни документи (императорски грамоти, манастирски типици, завещания, разпоредби за определяне граници на имоти и пр.), които се отнасят пак до времето на византийското владичество. Във всички тези разнообразни по характер византийски извори народностното име българи се среща нееднократно като здраво утвърдено вече название, а паралелно с това се срещат и названията български народ, българско царство, българска страна и пр. Само за илюстрация могат да бъдат приведени следните пасажи: „Василий Българоубиец... спечели много трофеи и победи срещу българския народ” (κατὰ τοῦ Βουλγάρων ἔθνους) [1]; „Василий, който държеше императорската власт над ромеите, се отличи усърдно срещу българите” (κατὰ Βουλγάρων ἠρίστευε) [2]; стратегът „възнамерявал да води война с българите” (μετὰ τῶν Βουλγάρων πόλεμον συγκροτεῖν). [3] И тъй българското племе след многобройни подвизи и сражения станало част от ромейската империя” (τὸ γὰρ δὴ γένος τῶν Βουλγάρων πολλοῖς πρότερον κινδύνοις καὶ μάχαις μέρος τῆς Ῥωμαίων ἐπικρατείας γενόμενον). [4]
Названията българи, България, българска земя и пр. изо-билствуват и в редица съчинения от западен произход, които се отнасят до периода XI—XII в. Съответни пасажи от тези съчинения бяха вече посочени във връзка с разглеждане на въпроса за западната граница на българската народност през периода на византийското владичество и тук не е необходимо те да бъдат повтаряни.
Българското народностно име е било, разбира се, добре познато през разглеждания период и на съседния на българите сръбски-народ. В посочения вече „Дуклянски летопис” срещаме такива изрази като „царят на българите Петър” (Bulgarorum imperator Petrus nomine), „българският цар Самуил” (Samuel Bulgarinorum imperator), „българското племе” (gens Bulgarinorum), „цяла България” (tota Bulgaria). [5] Познато и употребявано е било българското народностно име и в по-далечни
1. Срв. Извори за българската история, XI, с. 76.
2. Пак там, с. 78.
3. Пак там, с. 91.
4. Пак там, с. 94.
5. Ф. Шишић, Летопис попа Дукљанина, с. 324, 330 (Извори за бълг. история, XII, с. 172—173).
371
страни и народи, напр. у арменците. Тук може да бъде посочен един пасаж от съчинението на арменския историк Аристакес Ластивертци, писано през 1072 г., който гласи, че по време на Василий II била завладяна „България” и че византийският император събрал и разселил по всички краища на държавата си пленената „българска войска”. Същият автор споменава за синовете на „българския владетел”, които ромейският владетел лишил според неговите думи от „наследствени права”. [6]
Във връзка с народностното име българи, здраво утвърдено през периода IX—XII в., са възникнали редица географски имена с етническия термин българи, които се срещат главно в южните краища на Балканския полуостров и които служат като допълнително доказателство на наличието на българския елемент в тях. Могат да бъдат посочени следните по-характерни примери: λίμνη τοῦ Βούλγαρα, Vulgaria (езеро в Акарнания), Βουλγάρινη (село в Тесалия), Vulgar(is) (поток и планина в Тесалия), Βουλγάρα (връх в Тесалия), Βούλγαρι (село в Халкидически полуостров), Βουλγάρο (село в северозападния край на остров Тасос), Булгариево (село северозападно от Смолян), Βουλγάρικο (местност при Генадио в Епир) и др. [7]
И през епохата на византийското владичество името българи продължавало да буди интерес у отделни писатели, които се стремели да си обяснят откъде е неговият произход. Такъв интерес прозира напр. в отбелязания вече „Дуклянски летопис”. Според неговия автор името „българи” произхождало от името на река Волга, откъдето те били дошли. „При царуването на Владин — пише той — безбройно множество народи се появили откъм голямата река Волга, от която получили и името си. Наистина и до ден днешен българите се наричат така по името на Волга” (nam a Volga flumine Vulgari usque in praesentem diem vocantur). [8] Това е, както се вижда, ново обяснение за произхода на българското народностно име, различно от това, което намираме у византийските писатели Йосиф Генезий и Лъв Дякон. У тях названието българи се свързва с един измислен за случая техен владетел „Булгар”, а тук то се извежда от названието на река Волга, в чиято област прабългарите са живеели в продължение на столетия. Интересно е да се отбележи, че гледището на дуклянския летописец за етимологичната връзка между „българи” (Vulgari) и Волга (Volga) е възприето и от по-късни писатели, като напр. полския хронист Богухвал (умрял през 1253 г.).
372
Като се спира върху отделните славянски държави по негово време, Богухвал отбелязва изрично, че „царството на българите се нарича така по името на река Волга” (Regnum itaque Bulgarorum a Bulga fluvio nominatur). [9] Възприето е гледището за връзка на името българи с името на река Волга и от византийския историограф Никифор Григора, чието съчинение е писано към средата на XIV в. Григора пише, че на север от Дунава се намира една голяма река, наричана от местните жители Волга (Βούλγαν αὐτὸν ὀνομάζουσιν οἰ ἐγχώριοι). „Оттам именно те си били получили името „българи”, макар и да били по своя произход скити — заключава византийският писател (ἀϕ᾿ οὖ δὴ καὶ αὐτοὶ τὸ τῶν Βουλγάρων μετειλήϕεσαν ὄνομα, Σκύθαι τὸ ἐξ ἀρχῆς ὄντες). [10]
Наред с името българи, утвърдено като общоприето народностно название, у отделни византийски писатели от XI—XII в. се срещат и някои архаизиращи названия в духа на посочената вече традиция. Така напр. в хронографията на Михаил Пеел името българи (което той употребява в повечето случаи) на отделни места е подменено със скити. [11] А в „Историята” на Михаил Аталиат е възприето прокараното от предишни византийски автори гледище, че българите са „мизи”, които по-късно получили своето ново название (μύσοι δὲ, οἷς εἰδικὴ προσηγορία τὸ τῶν Βουλγάρων καϑέστηκεν ὄνομα). [12] На друго място в своето съчинение той назовава българите с посоченото вече архаизиращо название мирмидонци [13]. В повечето
6. Срв. съответния текст от съчинението на Аристакес Ластивертци в руски превод в изданието на К. Н. Юзбашян, Повествование Вардапета Аристакеса Ластивертци, Москва, 1969, с. 57.
7. Срв. списък с подобни имена у Й. Заимов, Словѣне и блъгаре в старобългарската книжнина, и в българската топонимия, Константин-Кирил Философ, Юбилеен сбор ник по случай 1100-годишнината от смъртта му, София, 1969, с. 138 (авторът се базира главно на книгата на М. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlin, 1941).
8. Ф. Шишић, Летопис попа Дукљанина, с. 297 (Извори за бълг. история, XII, с. 270). Споменатият в този пасаж Владин е може би сръбският княз Властимир, починал около 850 г.
9. Срв. Kronika Boguchwala, в: Monumenta Poloniae historica, II, ed. А. Bielovski Warszawa, 1961, c. 469.
10. Срв. Nicheph. Gregorae Hist., vol. I, ed. Bonn., 1829, II, c. 2 = c. 26.
11. Срв. Michel Psellos, Chronographie, I, c. 31. (Извори за бълг. история, XI, с. 93).
12. Michaelis Attaliatae Hist., ed. Bonn., c. 9 (Извори за бълг. история, XI, с. 160).
13. Извори за бълг. история, XI, с. 178. Срв. и G. Moravcsik, Byzantinoturcika, II, с. 207.
373
случаи обаче Аталиат употребява названието българи (съответно България, български народ и пр.). Името българи употребява последователно в своята хроника и византийският писател Йоан Зонара. В един свой речник обаче, съставен от него по подобие на речника „Свида”, той назовава българите още с названието панонци (Πανόνιοι οἱ Βούλγαροι). А самата България означава като Панония (Πανονία ἡ Βουλγαρία). Същевременно Зонара отбелязва, че според някои автори панонците са идентични с пеонците, за които се казва в речника му, че били латинско племе или тракийски народ: македонци
[14] От цялата тази терминологична смесица се извлича впечатлението, че византийският писател е имал някакви данни за някогашното наличие на прабългарски елемент в старата провинция Панония (през VI—VII в.), когато там са живели прабългарите на Кубер. Същевременно той е знаел добре, че българи по негово време живеят и в областта Македония, където са се намирали някога древните македонци и пеонците. Оттам произлиза това объркване и преплитане на названията „панонци”, „българи” и „македонци”, които той счита като равнозначни.
Интересно е да се отбележи, че освен у Зонара, идентифициране на българи с пеонците се среща и в една литературно-историческа поема на византийския писател Йоан Цецес под наслов „Хилиади”, написана между 1144—1170 г. В нея направо се казва Παίονες δὲ οἱ Βούλγαροι, т. е. пеонците са българи. [15] И тук намира отражение обстоятелството, че през XI—XII в. българи са населявали плътно Македония, което кара византийския писател да дири техните корени в древната история на тази област и да ги отъждествява с някогашните пеонци.
Заслужава да се отбележи накрай и едно съчинение от западен произход, а именно една историческа поема от френския свещеник Фулко (XI в.), в което се описва преминаването на кръстоносците от първия поход през българските земи през 1096 г. Според Фулко старото име на българите било траки. „И тъй — пише той — отрядите напуснали Панония разнебитени. Оттук те поели път през земите на българите, които назовават траки според предишните паметници” (Hinc iter aggressi per fines Vulgariorum, quos vocitant Thracas, ut habent monumenta priorum). [16] В това известие на френския писател може да констатираме не само една архаизираща тенденция
374
в терминологията, но и едно любопитно гледище, разпространено вероятно сред някои средн в западния свят през XI в., а именно че българите са потомци на старите траки.
Приключвайки с въпроса за различните названия, като скити мизи, мирмидонци,
траки и др., употребявани вместо и покрай названието българи у отделни
византийски или други писатели през XI—XII в., би трябвало да се спрем накрай
на въпроса за употребата на названието славяни по същото време. Както видяхме,
през IX и X в. в наши и чужди извори има тенденция да се поставя знак за
равенство между названието българи и славяни и те да се считат за тъждествени.
Подобно явление може да се констатира и в някои паметници от времето на
византийското владичество. Така напр. в споменатата вече „Солунска легенда” се
среща изразът
(„славянските народи сиреч българите “). [17] В т. нар.
„Пространно житие” на Климент Охридски, съставено на гръцки език към края на
XI в., намираме израза „славянският, т. е. българският народ” (τὸ τῶν
Σθλοβενῶν γένος εἴτ᾿οὖν Βουλγάρων). [18] В споменатата вече
византийска грамота, издадена през 959/60 г. при император Роман и потвърдена
с грамоти на следващи императори от X и XI в., се говори за зависими селяни на
манастира „Коловос” (близо до гр. Йерисо в Халкидическия полуостров), като те
са означени с двойно название „славяни-българи” (Σκλα.βων-Βουλγάρων).
[19] В едно житие на Георги Иверски на латински език, в
което се говори за жителите на едно село в Южна Македония, те са означени като
„българи, които се зоват славяни” (Bulgari, qui Sclavi appellantur).
[20] B споменатия речник на византийския хронист
14. Срв. Ioannis Zonnarae Lecsicon, ed. J. H. Tittman, II, Lipsiae, 1808, col. 1498, 1507; 1495—1496 (Извори за бълг. история, XIV, с. 208).
15. Срв. Ioannis Tzetzae Historiae, rec. Р. А. М. Leone, Napoli, 1968, X, 178, с. 394.
16. Срв. Recueil des historiens des Croissades. Histor. Occident., V, Paris, 1895, c. 707 сл. (Извори за бълг. история, XII, с. 111).
17. Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 282.
18. Срв. А. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, II, 5, с. 80.
19. Срв. F. Dölger, Ein Fall slavischer Einsiedlung im Hinterland von Thessalonike im X. Jahrhundert, Sitzungsb. d. Bayer. Akademie der Wiss., 1952, I, c. 6—8 (Извори за бълг. история, XI, с. 27—39).
20. Срв. Т. Герасимов, Сведение за един мраморен идол у българските славяни в Солунско, в Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски, София, 1960, с. 557—561. Общо за посочените примери у Д. Ангелов, По въпроса за населението в Македония през средновековната епоха (VII—XIV в.), сл. Изкуство, XII, кн. 4—5, 1962, с. 37.
375
Йоан Зонара (първата половина на XII в.) названието Склавиния се отъждествява с България (Σκλαβινία ἡ Βουλγαρία). [21]
Посочените примери за употреба на двойни назиания българи България, славяни, Славиния в равнозначен смисъл представляват само известно изключение в етническата терминология на изворите от XI—XII в. В действителност, както вече се видя, огромното мнозинство от паметниците от български и чужд произход по това време употребяват за означение на българската народност единствено името „българи” (със съответното прилагателно български — български народ, български царе, българска земя, българско царство и пр.). С други думи, в етническата терминология надделява решително практиката да се означава българската народност с нейното специфично наименование, като се подчертава, че това не е просто народност славянска, а народност българска. Названието „българи” е служело като отличителен белег, по който българският славянски народ през средновековната епоха е бил отделян от другите сродни с него южнославянски народи на Балканския полуостров — сърби и хървати.
Тенденцията да се подчертава специфичният характер на българската народност чрез средствата на терминологията прозира особено отчетливо във връзка с означението на езика на българите. Както видяхме, през IX—X в. в редица паметници, когато става дума за този език, той се означава като словенски език (словѣньскь ѥзыкъ), както е било в действителност. Така е наречен той напр. в увода към „Шестоднева” на Йоан Екзарх, в съчиненията на Константин Преславски, в житията на Кирил и Методий и пр. В паметници от времето на византийското владичество преобладава обаче вече обичаят говореният от българското население език да се нарича просто „език на българите”. Така напр. в т. нар. „Мъченичество на Тивериуполските мъченици” (творба на охридския архиепископ Теофилакт), когато се разказва за пренасянето на мощите им в храма в град Струмица по време на царуването на княз Борис, се отбелязва, че в този храм имало клир „обучен на български език”, който постоянно да служи в него и да извършва свещените песнопения”
[22]. За „език на българите” говори пак Теофилакт Охридски в едно свое писмо до зетя на византийския император Алексей I Комнин — Никифор
376
Вриений, като отбелязва, че на техния език „рибните ловища” (διώρυχας) се наричали „струги” (καὶ ἐπὶ ταῖς Βουλγάρων μὲν γλώττας λεγομένας στρύγραις). [23] 3a „език на българите” става дума и в споменатото вече „Пространно житие” на Климент Охридски, чийто автор е пак вероятно Теофилакт Охридски. Там четем напр., че „на български език нямало дори похвално слово” (ῶς μὴ ὄντας Βουλγάρων γλώσςῃ πανηγυρικοῦ λόγου) [24] и че Климент описал грижливо живота на преподобните отци на „български език” (Βουλγάρων γλώττῃ). [25] За „езика на българите” говори и споменатият византийски писател Кекавмен в своя „Стратегикон”. Той отбелязва, че на този език гръцката дума „стратег” се казвала „челник” (ὁ δὲ στρατηγὸς τῇ τῶν Βουλγάρων διαλέκτῳ τζελνίκος λέγεται). [26] За „език на българите” (Βουλγάριος διαλέκτον и τῇ Βουλγάρων ϕωνή) се споменава и в „Краткото житие” на Климент Охридски, съставено от охридския архиепископ Димитър Хоматиан в началото на XIII в. [27] За „български език” говорят вече и наши домашни паметници. Така напр. в т. нар. „Второ житие на св. Наум” (с неустановено време на написване, може би през XI—XII в.) четем, че гръцките богослужебни книги били преведени от братята Кирил и Методий „на български език” (въ блъгарскыи єзыкъ). [28] Съответно с употребата на „български език” започва употребата на изрази като „български книги” и „българска азбука”. За „български книги” се говори напр. в една служба в памет на Кирил, чиито най-ранни преписи се отнасят към XI—XII в., т. е. към времето на византийското владичество. [29] А за „българска азбука” (Bulgarorum litteris) се споменава напр. в т. нар. Градишки летопис
21. Извори за българската история, XIV, с. 208.
22. Срв. Theophylacti Bulgariae archiepiscopi Historia martyrii XV Martyrum, Migne; P. G., t. CLXXVI, col. 208. Български превод у митр. Симеон, Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ български, София, 1931, с. 254.
23. Срв. Theophylacti Epistola, XLI, Migne, P. G., t. 125, col. 448.
24. А. Милев, Житията на Климент Охридски, XXII, 66 = с. 132.
25. Пак там.
26. Cecaumeni Strategicon et incerti scriptoris De officiis regiis libellus, ed. B. Wassiliewsky, V. Jernstedt, Petropoli, 1896, c. 28, c. 13 (Извори за бълг. история, XIV, с. 16).
27. Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 317, 318; А. Милев, Житията на Климент Охридски, с. 176.
28. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 312.
29. Пак там, с. 291.
377
(латиноезична хроника, съставена през XII в. в манастира „Hradisch” при гр. Оломоуц, Моравия). [30]
От посочените примери, извлечени от различни извори, се вижда, че названието „български език” (съответно „български книги”, „българска азбука”) започнало да измества през периода на византийското владичество по-ранния израз „славянски език”, срещащ се главно в наши домашни паметници от IX и първата половина на X в. Тази промяна е напълно в духа на отбелязаната вече терминологична необходимост да се подчертава специфичната същина на българската народност, сродна с другите балкански, южнославянски народности, но все пак различна от тях, със свой бит, със своя материална и духовна култура и със свой език.
30. Срв. Annales Gradicenses, ed. W. Wattenbach, MGH SS, XVII, c. 644 (Извори за бълг. история, XII, с. 136).