Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

ГЛАВА ПЕТА. Българската народност през периода на византийското владичество

 

2. ТЕРИТОРИАЛЕН ОБХВАТ

 

 

През периода на византийското владичество основно териториално ядро на българската народност били областите Мизия, Тракия и Македония, където тя се създала и утвърдила през предишните столетия. В тях съществували стотици и хиляди градове, села, крепости и манастири, където живеел, трудел се и творил българският народ. Това са били трите области, образуващи в своята цялост „всичката българска земя” , както се говори в наши книжовни паметници от XI—XII в. [1] Тази земя е била люлката на българската народност и в нея продължавала своето развитие тя и при условията на чуждия гнет. От сведения на редица извори (исторически съчинения, грамоти на византийски императори, манастирски архиви, топоними и хидроними и пр.) може да се заключи обаче, че през разглеждания период българско население е имало и извън границите на така посочените области. На запад българи са живеели напр. чак до адриатическото крайбрежие в днешните албански земи, а на юг, смесени с местните жители, те са се срещали в Халкидическия полуостров и отчасти в Тесалия и в Епир.

 

За това, че българско население през XI—XII в. е имало на запад чак до Адриатика, може да се съди от сведения, почерпани предимно от съчинения на западни автори (немци, французи, италианци и пр.), писани във връзка с преминаването на кръстоносците през балканските земи през 1096, 1147 и 1189 г. Особено ценни данни по този въпрос намираме в съчинението на френския историк Вилхелм Тирски, който разказва за преминаването на войските от третия кръстоносен поход през 1189 г. Според неговите думи българите, след като дошли от северната страна, „били заели още от стари времена една обширна област от Дунав до Константинопол и пак от същата река чак до Адриатическо море” (Inter quas Bulgarorum gens inculta а tractu Septentrionali egressa а Danubio usque ad Urbem regiam et iterum ab eodem flumine ad mare Adriaticum uni-versas occupaverat regiones). [2] Тази голяма страна, наречена България (Bulgaria), се простирала, бележи по-нататък Вилхелм Тирски, на

 

360

 

 

дължина „тридесет дни път, а на широчина — повече от десет дни” [3]. Казаното от френския писател относно западната граница на „България” се потвърждава от данни и на други западни автори, като Петър Тудебод, Раймунд д’Агилер, Ордерик Виталис, Гиберт и пр. Заслужават отбелязване такива пасажи в техните съчинения като: „Прочее, те всички преминали морето [Адриатическото — б. н.] и достигнали до земите на България (Omnes igitur transfretaverunt et applicueruntinBulgariae partibus). [4] „Хуго Магнус ... стигнал със своите хора град Дирахиум в България” (Hugonem Magnum ..., qui primus heroum mare transiens, apud Duratium, urbem in Bulgaria cum suis applicavit). [5] „Жителите на Дирахиум, като разбрали, че норманите напредват навътре в България” (Рогго Diraceni, dum Normannos perpendunt in Bulgariam longe progressos), [6] „Тези всички преминали морето ... и достигнали земите на България” (hi omnes transfretaverunt ... et applicuerunt Bulgariae partibus). [7]

 

 

1. Срв. напр. Българския апокрифен летопис (Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 283); срв. и т. нар. Данилово тълкуване (апокриф, възникнал вероятно в края на XI в.) у Й. Иванов, Българите в Македония, София, 1917, с. 140. Че „България” и „българската земя” по време на византийското владичество е била схващана като състояща се от „три области” или „три части”, може да се заключи от един списък на архиепископите в българските земи, съставен към средата на XII в. Там четем между другото, че по време на княз Борис Климент бил натоварен „да надзирава и третия дял на българското царство, т. е. от Солун до Йерихо и Канина или Таспиат

Срв. съответния текст у Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 565, повторен в Извори за бълг. история, XIV, с. 109. Под трета част в този текст, както се вижда, се подразбират югозападните български краища, включващи цяла Македония и част от Албания. А другите „две части” трябва да се предположи, са били Мизия и Тракия.

 

2. Срв. Historia rerum in partibus transmarinis gestarum, Recueil des historiens des croissades, Historiens Occidentaux, 1, Paris, 1844, c. 77. (Извори за бълг. история XII, с. 190).

 

3. Пак там.

 

4. Срв. Petri Tudebodis, seu Tudebovis sacerdotis Sivracensis, Historia de Hierosolymitano itinere, Recueil des historiens des Croisades, Historiens Occidentaux, Paris, 1886, c. 16 (Извори за бълг. история, XII, с. 16).

 

5. Recueil des historiens des croisades Historiens Occidentaux, t. III, c. 327. (Извори за бълг. история, XII, с. 72).

 

6. Orderici Vitalis Historia ecclesiastica, ed. G. Pertz, MGH SS XX, c. 62 (Извори за бълг. история, XII, с. 63).

 

7. Срв. Gesta Francorum et aliorum Hierosolymitanorum ed. L. Brehier, Histoire anonyme de la Premiére croissade, Paris, 1924, p. 20 (Извори за бълг. история, XII с. 26).

 

361

 

 

Има и други пасажи от подобен род, от които се вижда, че редица западни писатели от XI—XII в. слагат началото на „България” и „българските земи” от адриатическото крайбрежие.

 

За това, че през периода на византийското владичество българско население е имало чак до областта на Адриатика, може да се съди и от едно домашно известие. Става дума за една от приписките към славянския превод на византийската хроника на Константин Манасес, направена от неизвестния български преводач. Тази приписка гласи, че българите, след като минали Дунава по време на Константин Брадатия (Погонат — б. н.) и заели Мизия, стигнали чак до Драч

[8]

 

Наред с данни от писмените извори налице е обилен топонимичен материал, който сочи, че българско население през разглеждания период е живеело в албанските земи чак до адриатическото крайбрежие. Добре систематизиран и изяснен е този материал в посочената вече книга на А. Селшичев, Славянское население в Албании, София, 1931. Могат дз бъдат посочени стотици имена на реки, селища, местности, като напр. Белица, Бистрица, Глина, Каменица, Сушица, Галица, Лясковица, Козица, Ресник, Горица, Шипка, Луково, Сенище, Сеница, Доловище, Суходол, Ресник, Слатина, Щумница, Копачи, Божиград и много други. През последно време бяха обнародвани нови данни за топонимични названия в Албания, които произхождат от началото на XV в. и между които се срещат също така голям брой названия от славянски произход. [9] Такива са напр. Белица, Блатен, Бяла вода, Блащени, Водица, Враня, Грачица, Доброш, Жабово, Извор, Коренище, Крушовица, Лук, Могила, Ноково, Осеница, Острица, Пр сак, Рожани, Смокина, Стрели, Торище, Хълмица, Черници и пр. Общо взето, славянските топонимични названия са засвидетелствувани в паметници, от XIII до XVIII в., но сигурно е, че повечето от тях имат старинен произход и са съществували и през време на византийското владичество. Тяхното наличие е несъмнено доказателство за това, че в албанските земи през разглеждания период е имало доста многобройно българско население.

 

Наред с данните на топонимията за българско население в албанските земи може да се съди и от значителното влияние на славянския език върху албанския. Това влияние се изразява главно във възприемането на редица думи от славянски произход (като напр.

 

362

 

 

стряха, зид, праг, обор, кош, градина, котел, сито, чеп, лопата, коса, кочан, коруба, топор, риза, закон, кнез, воевода, владика и пр.). [10] Най-ценно по този въпрос засега е изследването на А. Селишчев в споменатата книга „Славянское население в Албании” [10].

 

С обстоятелството, че по време на византийското владичество българско население живеело в албанските земи чак до Адриатика, се обяснява дейното участие на тази област във въстанието срещу византийската власт през 1040 г. Както е известно, начело на това въстание застанал Петър Делян, внук на Самуил, под чиито знамена се стекли жителите от Ниш, Скопие, Дебър и други български краища. Едновременно с това обаче като втори център на въстанието се очертала областта около град Драч, където местните жители си избрали за водач Тихомир. Според изричното свидетелство на византийския летописец Йоан Зонара Тихомир бил „българин родом” (ἐκ γένους ϕύντα βουλγαρικοῦ). [11] Така се образували, както разказва византийският писател Скилица—Кедрин, „два въстанически лагера на българите, единият, който признавал Делян, а другият — Тихомир” (καὶ λοιπὸν γεγόνασι δύο στάσεις Βουλγάρων ἡ μεν τὸν Δελεάνον ἀνευϕημοῦσα, θατέρα δε τὸν Τειχομηρὸν). [12]

 

Това предизвикало известно раздвоение в действията на въстаниците, но наскоро, както се знае, единството било възстановено и се образувала обща въстаническа войска под ръководството на Петър Делян. Разказът на двамата византийски писатели (Йоан Зонара и Скилица) за събитията през 1040 г. е важно доказателство

 

 

8. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 620.

 

9. Срв. Й. Заимов, Болгарские географические названия в Албании XV в., Studia Balcanica, I, Recherches de Geographie historique, Sofia, 1970, c. 179—194. Това са названия, съдържащи се в един турски списък на населените места в Албания от 1431, издаден от Н. Inalcik. Higri 835 tarihie Suret-i-defter sancak Arvanid, Ankara, 1954.

 

10. А. Селищев, Славянское население в Албании, с. 140—200; срв. още А. В. Десницкая, Славянские заимствования в албанском языке, V Международный съезд славистов, Доклады советской делегации, Москва, 1963; срв. E. Hamp, Early Slavic influence оп Albanian, Linguistique Balkanique, XIV — 2, 1970, c. 11—19.

 

11. Ioannis Zonarae Epitome historiarum libri XIII—XVIII, ed. Bonn., 1897, c. 59 (Извори за бълг. история, XIV, с, 192).

 

12. Georgii Cedrini Compendium Hist., ed. Bonn., II, c. 528 (Извори за бълг. история, XI. с, 303).

 

363

 

 

за това, че през разглежданото време българи са живеели чак до адриатическото крайбрежие в областта на град Драч.

 

Значителен изворов материал може да бъде приведен и като доказателство за това, че българско население през периода на византийското владичество е живеело дълбоко на юг около устието на Струма и в Халкидическия полуостров. Става дума главно за редица топоними и хидроними, а също така и за някои лични имена от славянски произход. Част от този материал се отнася още до IX—X в., т. е. допреди падането на Първата българска държава под византийска власт. Така в един документ за продажба от самия край на IX в. (897 г.) [13] се споменава село Драгавути (τὸ χωρίον τῶν Δραγαβουντῶν), което се намирало някъде вероятно близо до Солун. Названието е очевидно славянско и би могло да се свърже с името на племето драгувити (драговичи). В същия документ срещаме личното име Деврот (Δέβρωτ), което, изглежда, е славянско. В документ от 943 г., където се определят границите на имоти на град Йерисо и светогорски манастири, между свидетелите, подписали съответния акт, срещаме също славянски имена като Горазд (Γοράζδου), Къниг Непровад (Κυνηγὸς τοῦ Νεπροβάδου), Константин Халума (Χαλοῦμα). [14] Това подсказва за наличие на българско население в Халкидическия полуостров и областта на град Йерисо през X в. Изрично свидетелство за това намираме в една императорска грамота от времето на Роман II (от 960 г.), издадена в полза на манастира „Коловос” (близо до Йерисо). В грамотата четем, че на манастира се даряват „40 освободени от плащане на данък парици в замяна на онези части земя, които му били предадени от старо време и които му били отнети от заселените там славяни-българи” (παρὰ τῶν ἐνσκηνωθέντων ἐκεῖσε Σκλάβων-Βουλγάρων). [15] 3a наличието на българи в посочената област може да се съди и от едно удостоверение, издадено през 982 г. от жителите на Йерисо в полза на манастира „Иверон”, с което се потвърждава неговата върховна власт над манастира „Коловос”. [16] В това удостоверение наред с имената на свидетели-гърци се срещат подписи и на свидетели-българи, като Василий Стоимир, Василий Владко, Николай Детко (τοῦ Δεάτκου), Антоний Ръкавани (Ρωχκάβηνα). Измежду свидетелите българи един се е подписал при това с глаголически букви, но за съжаление от надписа личат само няколко знака. Според едни името на свидетеля гласи „Гіорги попъ”, а други четат името му като „Грьгора”. В случая за нас е важен фактът,

 

364

 

 

че през втората половина на X в. в областта на града Йерисо е живеело българско население и че дори в употреба е била там и глаголическата азбука. За наличието на българи в този край през разглеждания период може да се съди и от една разпоредба на патриарх Николай Хрисоверг от 989 г., с която се предава под управлението на манастира „Лавра” малкият манастир „Гомат”, намиращ се близо до Йерисо. В разпоредбата се отбелязва, че този манастир бил силно пострадал „предимно от нападенията на живеещите там българи (τοῖς τῶν ἐκ γειτόνων οἰκούντων Βουλγάρων). [17]

 

Данни за българско население по устието на Струма и в Халкидика има и през следващото столетие. Така в една разпоредба от 1008 г., с която се определят граници на имоти, принадлежащи на манастира „Лавра”, срещаме две очевидно славянски имена: Велирух (Βελιρούχ) и Добрил (Δοβρῆλος), жители на село Радогаст (χωρίο Ῥαδοχοστᾶς), чието име също е славянско. Става дума и за един манастир с неустановено местонахождение на име „Рудава” (Ῥουδάβων), което би могло да се свърже с думата „руда”. [18] Славянски лични имена Павел с прякор Плавица (τοῦ ἐπιλεγομένου Πλαβήτζι) и Иван с прякор Звездица (Σβεσδίτζι) се срещат и в един друг документ пак от 1008 г., издаден в полза на светогорския манастир „Св. Климент”. [19] За наличие на българско население в Халкидика подсказва един документ от 1068 г., открит в руския светогорски манастир „Панте-

 

 

13. Срв. Actes de Lavra, I, ed. G. Rouillard et P. Collomp, Paris, 1937, c. 1—3 (Извори за бълг. история, XI с. 13—14).

 

14. Срв. П. Успенский, История Афона, III, Киев, 1877, с. 318; Й. Иванов, Българите в Македония, София, 1917, с. 124. В документ пак от 943 г., издаден за светогорския манастир „Лавра”, се споменава местност Глумбочища (Γλομπουτζὶστα), която е очевидно славянска. Срв. Actes de Lavra, I, 12, с. 29 (Извори за бълг. история, Х1,с.14).

 

15. Срв. съответния текст на тази грамота у F. Dölger, Ein Fall Slavischer Einsiedlung im Hinterland von Thessalonike im 10 Jahh. Sitz. d. Bayer. Akad. der Wiss. 1952, I (Извори за бълг. история, XI, с. 38). Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, София, 1969, с. 22—23.

 

16. Срв. за този документ Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 21 сл., където е посочена и предишната литература върху него.

 

17. Срв. Actes de Lavra, I, с. 22 (Извори за бълг. история, XI, с. 14 сл.); срв. за този манастир И. Дуйчев. Проучвания върху българското средновековие, с. 2.

 

18. Срв. Actes de Lavra, I, с. 4.5—46 (Извори за бълг. история, XI, с. 15).

 

19. Срв. съответния текст в изданието на F. Dölger, Aus den Schatzkammern des heiligen Berges, Textband, München, 1948, № 109, c. 297 (Извори за бълг. история, XI, с. 37).

 

365

 

 

леймон”. В него се говори за границите между имотите на манастира на Лъв Сфранца и „синурите, точно определени на българите” (γινωσκῶντας ἀκριβῶς τὰ σύνορα τῶν βουλγαρίνων). [20] Може да се спомене една грамота на византийския император Михаил VII Дука от 1074 г. В нея става дума за един манастир „Врачево” (τῆς Βράτζενας), който се намирал на полуостров Касандра (Палене) и бил подчинен на светогорския манастир „Лавра”. [21] Названието „Врачево” е очевидно славянско. Славянски местни названия се съдържат и в една разпоредба от 1081 г., където се определят границите на един имот продаден от светогорския манастир „Космидон” на манастира на амалфитяните. Заслужават отбелязване имената Валовища (Βολοβίσδης), Добровикия (Δοβροβικίας) и Рамно (Ράμνου). Славянско е може би и названието Бобляне (Βομπλιάνης). [22] Името Бобляне се среща и в един хрисовул на византийския император Алексий I Комнин пак от 1081 г., издаден във връзка със споменатата продажба. [23] В този хрисовул се среща названието Глиница (Γλύνιτζας), което би могло да се свърже с българската дума „глина”.

 

Измежду документи от XII в., които сочат за наличие на българско население в най-южните краища на Македония около Солун и Халкидика, може да се спомене и един акт за определяне границите на имоти из архива на манастира „Лавра”. Срещат се имена на реки и местности около устието на Струма. [24] Заслужават отбелязване една местност Лозикион (τὸ Λοζίκιον) и едно селище Баница (τῆς Βάνιτζας). Още по-интересна за нас е една разпоредба от 1162 г., издадена от солунския дук Йоан Кондостефан във връзка със спорове за граници на имоти на манастира „Лавра”. [25] Тук се срещат две славянски местни названия, а именно една рекичка Чернахово (τὸ καταρύακον ὅ Σζερναχοβα) и едно укрепено селище, което „местните хора назовавали Веселчо” (τοῦ κάστρου τοῦ ἐγχωρίως λεγομένου Βεσελτζοῦ). Славянски имена носят и редица от споменатите в края на този документ манастирски парици: Недо Великон (Νεδόν ὁ Βεαλυκόνης), Чернота (ὁ Τζερνωτᾶς), Недана, вдовица на Славот (Νεδάνα χ ήρα ἡ τοῦ Σθλαβωτοῦ), Черни (Τζέρνης).

 

Живеещото около устието на Струма и в Халкидическия полуостров по време на византийското владичество българско население се е запазило там и през следващите столетия (XIII—XIV в.). За това можем да съдим главно от съдържанието на т. нар. описни книги, т. е. документи, в които се описват имотите на отделни ма-

 

366

 

 

настири, като се споменават и имената на селяните, намиращи се под властта на манастирската управа. Става дума за описни книги, издадени за такива светогорски манастири като Зограф, Ксенофон Иверон, Хилендар и пр. Между личните названия, споменати в тези книги, голям брой имат явен славянски характер, като напр. Богдан, Добромир, Доброта, Зорана, Стана, Марица, Аница, Владо и пр. [26] Център на това българско население през XIII—XIV в. е бил светогорският манастир Зограф, познат в извори от това време понякога под името „манастир на българите” (μονὴ τῶν βουλγάρων). [27]

 

Една друга област, в която може да се говори за наличие на български елемент през XI—XII в., е Тесалия. Преки свидетелства за това се съдържат в споменатия вече „Стратегикон” на Кекавмен, написан през втората половина на XI в. Става дума за описанието на Кекавмен във връзка с едно въстание на тамошното население срещу цариградската власт, вдигнато през 1066 г. Вожд на това въстание бил Никулица Делфина, който по думите на Кекавмен „събрал власите и българите, които живеели наблизо, и така при него се събрала много войска”

[28]. C наличието на българско население в Тесалия се обясняват

 

 

20. Срв. Й. Иванов, Българите в Македония, с. 134, който използува съответния пасаж според съобщението на В. Григорович в книгата „Очерк путешествия по Европейской Турции”, Москва, 1877, с. 67.

 

21. Срв. Actes de Lavra, I, т. 80—81 (Извори за бълг. история, XI, с. 16).

 

22. Срв. Actes de Lavra, I, с. 93—94 (Извори за бълг. история, XI, с. 18).

 

23. Срв. Actes de Lavra, I, с. 95—96 (Извори за бълг. история, XI с. 19).

 

24. Срв. Actes de Lavra, I, с. 150—152 (Извори за бълг. история, XIV, с. 140 сл.). Селото Баница е вероятно днешното село Баница в Зъхненско. Срв. В. Кънчов, Македония, етнография и статистика, София, 1900, с. 182.

 

25. Срв. Actes de Lavra, I, с. 159—163 (Извори за бълг. история, XIV, с. 142—146).

 

26. На това обстоятелство обърнал внимание един от най-добрите познавачи на този вид византийски документи Г. Острогорски в труда си „Византийские писцовые книги, Byzantinoslavica, IX, 1948, с. 306. Специално се е занимал с този въпрос И. Дуйчев в статията си „Славянски местни и лични имена във византийските описни книги” (Известия на Института за български език, VIII, София, 1962, с. 197—215) със съответен списък; същият, Contribution а l'étude des praktica byzantins, Études Historiques, III, 1966, c. 111—123.

 

27. Срв. посочванията за това название у I. Dujcev, Contribution, c. 115.

 

28. Срв. Cecaumeni Strategicon et incerti Scriptoris De officiis regiis libellus, ed. B. Wassiliewsky, V. Jernstedt, Petropoli, 1896, c. 70 (Извори за бълг. история, XIV, с. 27). За въстанието от 1035 г. срв. Г. Цанкова-Петкова, Югозападните български земи през XI в. според „Стратегикона” на Кекавмен, ИИБИ, 1956, с. 614 сл. Вж. и Г. Г. Литаврин, Востание болгар и влахов в Фессалии 1066 г. Виз. врем. XI, 1955, с. 123 сл.

 

367

 

 

някои местни имена, като Βουλγαρική, Βούλγαρα, Vulgaria и др. [29] С наличието на българи в Тесалия се обяснява и едно на пръв поглед твърде странно явление у някои византийски писатели, а именно да се назовават понякога „българите” с названието „мирмидонци”.. Както се знае, с името „мирмидонци” са били познати по време на Троянската война жителите на Тесалия. [30] Следователно то е могло да бъде употребявано по силата на съществуващи у византийците силни архаични тенденции и за дошлите много по-късно и живеещи в тази област българи. За пръв път се среща това смесване и отъждествяване на „мирмидонци”с „българи” в хрониката на Йоан Малала от VI в., и то в един неин пасаж, който очевидно представлява по-късно интерполация, направена по времето, когато българите са живеели вече в Тесалия. Този пасаж гласи: „И така споменатият Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи”

[31]. Названието „мирмидонци” в смисъл на българи е употребено и у други, по-късни от Малала византийски автори, напр. Аталиат. [32]

 

Българско население наред с власи, гърци, албанци се е срещало в Тесалия и в по-късно време. За пример може да бъде посочена една грамота за византийския император Андроник III от 1336 г., издадена в полза на епископията в Стагос. Грамотата потвърждава дарени по-рано права и привилегии на тази епископия и на намиращите се в нейната енория „духовници и светски лица власи, българи и албанци”

В този хрисовул са споменати и редица местни славянски имена като Τζερνιτζόβον, Σθλατένας, Γρεβενοςέλι, Σουσίτζα и др. [33]

 

Българско население през XI—XII в. имало и в Епир, т. е. в тази област, където през VI—VII в. се е било заселило славянското племе ваюнити. И тук, както в Тесалия, се срещат местни имена ог славянски произход, посочени главно в книгата на М. Vasmer, Die Slaven in Griechenland. Според френския историк Гиберт, който описва преминаването на кръстоносците от първия поход през балканските земи (1096 г.), жителите на Епир, които той назовава с локалното име епироти, били наричани българи (Epirotas quos dicunt Bulgaros). [34]

 

368

 

 

Обстоятелството, че в отделни периферийни краища (албанските земи, Епир, Тесалия, най-южните части на Македония с Халкидическия полуостров и пр.) българи са живеели заедно с местни жители (гърци, албанци, власи), създавало условия за асимилационни процеси, които се осъществявали главно посредством смесени бракове. Благоприятен фактор за това смешение било и еднаквата християнска религия, която обединявала отделните етнически групи в тези области, както и липсата на разграничителни политически граници в рамките на Византийската империя, под чиято власт през XI—XII в. се намирали и гърци, и българи, и власи, и албанци. Резултат от тези асимилационни процеси е било формирането на семейства с различен етнически произход, с различни по езиковия си характер лични имена и в някои случаи с недостатъчно отчетливо или с двойнствено народностно съзнание. Терминологичен израз за подобно състояние на „етническа хибридност”, явяваща се при асимилационните процеси, са определения за отделни лица като „българоалбановлах” (βουλγαροαλβανιτοβλάχος), „сърбоалбанобългаровлахи”, (Σερβαλβανίτοβυλγάροβλάχος), които се срещат у някои византийски извори. [35]

 

 

29. Вж. по-долу, с. 372.

 

30. Срв. Homeri Ilias, I, 180, II, 683.

 

31. Срв. Ionnis Malalae Chronographia, rec. L. Dindorf, Bonnae, 1831, c. 19—97 (Извори за българската история, III, с. 206).

 

32. Срв. по-долу, с. 373. Вж. и Р. Mutafciev, Bulgares et Roumains dans l’histoire des pays danubiens, Sofia, 1932.

 

33. Miklosich-Müller, Acta et diplomata medii aevi sacra et profana, Vindobonae, V, c. 271.

 

34. Срв. Recueil des Historiens des Groisades, Historiques Occidenteaux, IV, Paris, 1879, c. 191 (Извори за бълг. история, XII, с. 92).

 

35. Срв. напр. едно стихотворение от византийския поет от XIV в. Йоан Катрарес издадено от И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, с. 136, р. 57). Вж. и една хроника, позната доскоро погрешно под имената на Комнин и Прокъл (срв. L. Vranoussis, Deux historiens byzantins qui n'ont jamais existé. Commènes et Proclos, Ἐπετηρὶς τοῦ μεσαιωνικοῠ Ἀρχείου), Athenes, 1965, с. 23. 3a смесените названия у G. Moravcsik, Byzantinoturcica II, c. 106.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]