Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865—927

 

4. БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ

 

 

Създаването на българската народност като резултат от продължително и сложно историческо развитие е било придружено с възникването и утвърждаването на едно общо название за всички, кoи-

 

315

 

 

то принадлежат към нея. Това название е името „българи”. Неговата употреба и разпространение по всички краища на страната е естествен терминологичен израз на завършилия се етногеничен процес и на една осъществила се в края на IX и началото на X в. реалност — образуването на българската народност в Мизия, Тракия и Македония като исторически сложила се общност със свой език, единно съзнание и обща в основни линии материална и духовна култура.

 

Главната причина за утвърждаването на името „българи” като народностно название трябва да се търси в това, че това име е било свързано с названието „България”, което още от самото начало било давано на славянобългарската държава поради важната роля на прабългарите и на хан Аспарух при нейното изграждане. При това името българи било познато не само в днешна Североизточна България, но и в Македония, където през втората половина на VII в. дошла дружината на Кубер. С течение на времето названията България и българи печелели все по-широка почва за разпространение, докато имената на отделните славянски племена (севери, ринхини, драгувити и др.) постепенно се забравяли в процеса на премахване на племенната раздробеност и сплотяването на славяните от българската група в границите на една обща държава. Така се стигнало до положението от първата четвърт на IX в. насам с названието българи да се означават всички жители в пределите на българската държава и да се утвърди то накрай като общо народностно название след окончателното изграждане на българската народност и претопяването на прабългарите сред славянската маса. Получило се едно своеобразно терминологично разрешение, което рядко има аналогии в историята на други народи, именно изчезналата етническа група да даде своето име на наложилата се етническа група.

 

Както казахме, утвърждаването на името българи като народностно название не е станало изведнъж, а се е постигнало постепенно в хода на постепенното изграждане и консолидиране на българската народност. През VII и VIII в., когато този процес се е намирал още в своята ранна фаза и голяма част от славянските племена от българската група са били извън границите на България, с името българи са били означавани все още само прабългарите, а за славяните са били в употреба локалните им племенни названия

 

316

 

 

(драгувити, ринхини, берзити, севери, стримонци и пр.) или пък се е употребявал събирателният термин „славяни” (σκλάβοι, σκλαβήνοι). Ред примери за това намираме в съчиненията на византийски писатели и особено в хрониките на Теофан и патриарх Никифор. Съществувала е, с други думи, една значителна пъстрота по отношение на термините с етническо съдържание за населението в славянобългарската държава, както и за съседните ѝ области (Тракия, Македония), които още не били влезли в нейната територия и се намирали под византийска власт. Тази терминологична пъстрота е била израз на действителното състояние на нещата, а именно на обстоятелството, че прабългари и славяни били все още две отделни и несмесени помежду си етнически групи и че племенната раздробеност между славяните от българската група продължавала да съществува.

 

Ако проследим терминологията у византийските извори, която се отнася към първата половина и средата на IX в., ще установим обаче, че тази пъстрота в употребата на етнически названия постепенно остава на заден план и започва да изчезва. Започва да се губи по-специално употребата на двете названия славяни и българи за означаване на поданиците на славянобългарската държава и вместо това се налага употребата само на името българи (βούλγαροι). Примери за това има твърде много. Могат да се посочат в случая пасажи от хрониката на Георги Монах (която стига до 842 г.) [1], от житието на Петър Патрикий (писано вероятно в края на IX в.) [2], от житието на Николай Студит [3] (пак от това време), от една анонимна хроника, съставена между 848—886 г. [4], от т. нар. Клетороло-

 

 

1. Най-добро издание от С. de Boor, Georgii Monachi Chronicon, I—II, Lipsiae, 1904. Хрониката е превеждана през средновековието и на славянски език. Славянският превод е обнародван от В. М. Истрин, Хроника Георгия Амартола в древнем славянорусском переводе, I—III, Ленинград, 1920—1930. Извадки от хрониката, които се отнасят до българската история, в Извори за бълг. история, VIII, с. 43 сл.

 

2. Издадено в Acta Sanctorum Julii, I, 1857, с. 258 сл. Извадки в Извори за бълг. история, VIII, с. 119.

 

3. Издадено от H. Delehaye, Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae, Bruxellis, 1902, c. 341 сл. Извадки в Извори за бълг. история, VIII, с. 25 сл.

 

4. Издадена от А. Bauer, Anonymi Chronographia Syntomos е codice Matritensi No 121 (nunc 4701), Lipsiae, 1909. Съдържащите се в нея данни са и почерпани от хрониките на Теофан и Никифор. Извадки в Извори за бълг. история, VIII, с. 120.

 

317

 

 

гион на Филотей (съставен през 889 г.) [5], от съчиненията на цариградския патриарх Фотий [6] (втората половина на IX в.) и др. Това са все извори, в които се съдържат сведения за българската история от най-разнообразно естество (за войните между България и Византия през IX в., за покръстването на славянобългарската държава през 865 г., за отношенията между княз Борис и цариградската църква, за войната на Симеон срещу Византия и пр.). Във всички тези съчинения някогашната употреба на две названия за населението в България, а именно, от една страна, славяни и, от друга, българи, вече не се среща. Авторите говорят единствено за българи като жители на славянобългарската държава, като войници на владетеля, като противници на ромеите и пр., а името славяни изобщо вече не се употребява. Наред с името българи се налага в употреба и прилагателното „български” (български княз, българска страна, България, български войски и пр.). За пример могат да бъдат приведени следните изрази от византийски автори от IX в.: „Никифор навлязъл в България” [7] (от Анонимния Ватикански разказ), „Българите, възгордени от победата си над Никифор, решили да тръгнат на поход!” [8] (от съчинението на т. нар. Scriptor incertus), „Вождът на българите, Крум, писал за мир” (от хрониката на Георги Монах), [99.] „Българите... приеха една и съща вяра с ромеите” (из Тактиката на византийския император Лъв VI), [10] „Българите нарушиха мирния договор и нападнаха селищата в Тракия” (из същото съчинение). [11] Думи като българи, българска страна, България, български владетел и пр. се срещат и в редица други византийски исторически съчинения, жития, летописи, писма и пр., които са написани през първата половина и средата на IX в. Що се отнася до названието славяни (σκλαβήνοι), то вече не се среща у византийските извори за означаване жители в България. Създава се на пръв поглед впечатлението, че през разглеждания период този етнос сякаш изобщо не е съществувал в границите на нашата държава и поради това византийските писатели не го споменават. Между това, както добре се знае, през IX в. тъкмо славянското население е представлявало преобладаващото мнозинство в страната, особено след влизането на Тракия и Македония в нейните предели. Няма прочее никакво съмнение, че под названието българи, употребявано у византийските извори от това време, се крият също така и славяните, които са били главната действуваща сила в България. Този

 

318

 

 

логически извод за разширения в етническо отношение термин „българи” може да бъде подкрепен и от съвсем преки изворови данни. Особено показателен в случая е един пасаж от хрониката на Георги Монах, където се описва поражението на византийския император Никифор I Геник във Върбишкия проход през 811 г. и се разказва за направата на черепа му за чаша. В съчинението на летописеца Теофан, както знаем, съответният текст гласи, че хан Крум карал да пият вино от черепа на убития император „славянските вождове” (τοὺς τῶν Σκλαυινῶν ἄρχοντας). [11] У Георги Монах обаче, който пише по-късно, текстът е видоизменен в смисъл, че Крум карал да пият от черепа на Никифор „вождовете на българите” (τοὺς ἀρχόντας τῶν Βουλγάρων). [12] Същата подмяна на думата славяни с думата българи намираме в хрониката на Лъв Граматик [13] и Симеон Логотет [14] (от X в.) и в съчинението наСкилица — Кедрин (от XI в.). [15] Посоченият пример сочи ясно, че за византийските писатели от средата на

 

 

5. Най-добро издание от J. В. Bury, The imperial administrative System in the Ninth Century with Revised Text of the Kletorologion of Philotheos, London, 1911, c. 131. Извадки в Извори за бълг. история, VIII, с. 121 сл.

 

6. Издадени от Migne, P. G., CII, 1860, col. 585—989. За българската история е от най-голямо значение известното послание на Фотий до княз Борис, както и някои отделни негови писма до същия владетел. Важен извор е също така „Окръжното послание” на Фотий до източните патриарси. Всички тези творби на Фотий са поместени с български превод в Извори за бълг. история, VIII, с. 59—106.

 

7. Ватиканският разказ е издаден от И. Дуйчев, Нови житийни данни за похода на. Никифора I в България през 811 г. СпБАН, LIV, 1936, с. 147—188. Срв. Извори за бълг. история, VIII, с. 11.

 

8. Срв. Scriptoris incerti Historia de Leone Bardae filio apud: Leonis Grammiticis Chronographia ex rec. J. Bekkeri, Bonnae, 1842, c. 336 (Извори за бълг. история VIII, с. 17).

 

9. Срв. Migne, P. G.,CX, col. 977 (Извори за българската история, VIII, с. 55).

 

10. Срв. Migne, P. G. CVII, XVIII, col. 44 (Извори за бълг. история, VIII, с. 168).

 

11. Пак там, XVIII, 42 (Извори за бълг. история, VIII, с. 167). Theoph. Chron., И, с. 491 (превод в извори за бълг. история. VI, с. 283); В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 260.

 

12. G. Monachi Chron., II, с. 774 (Извори за бълг. история, VIII, с. 54).

 

13. Срв. Leo Grammat., ed. Bonn., c. 264.

 

14. Срв. Symeon Logoth. в изданието на G. Hamartolos, ed. Bonn., c 676. В старобългарския превод на съчинението на Симеон Логотет съответният израз гласи . Срв. В. Н. Златарски, Известия за българите в хрониката на Симеон Метафраста и Логотета, СбНУНК, кн. XXIV, 1908, с. 28.

 

15. Срв. Skylites — Cedrin, ed. Bonn., II, c. 42.

 

319

 

 

IX в. насам понятията славяни и българи са били вече равнозначещи и че те са използували названието българи, за да означат чрез него и славянските жители в границата на славянобългарската държава.

 

Друг пример, от който могат да се направят същите изводи, намираме в посочената по-горе Кратка анонимна хроника, съставена между 848 и 886 г. В нея покрай другите сведения за българо-византийските отношения става дума и за известния поход на хан Тервел от 705 г., когато той подпомогнал византийския император Юстиниан II да си върне престола в Цариград. В случая авторът на хрониката използува съответния разказ от съчинението на летописеца Теофан. Има обаче една интересна отлика в текста на двата извора. Теофан, разказвайки за това събитие, отбелязва, че българският владетел вдигнал в подкрепа на Юстиниан „цялата подвластна нему войска от българи и славяни” (πάντα τον ὑποκείμενον αὑτῷ λαὸν τῶν Βουλγάρων καὶ Σκλάβων). [17] B Кратката анонимна хроника този пасаж е видоизменен в смисъл, че Юстиниан дошъл да си върне властта в столицата с помощта на „българска войска заедно с Тервел” (διὰ τῆς βολγαρικῆς δυνάμεως σὺν τῷ Τερβέλι). [18] Названието славяни следователно тук е изчезнало поради обстоятелството, че през времето, когато е била съставена Анонимната хроника, е бил в употреба вече един обобщаващ термин „българи”, под който са били подразбирани вече и славяните. А това е било резултат от процеса на смесването на двете етнически групи помежду им и от обособяването на един народ с едно общо име.

 

Употребата на названието българи в посочения обобщаващ смисъл е съвсем очевидно при всички онези текстове у византийски извори, в които става дума за покръстването през 865 г. При разказа за покръстването византийските автори винаги отбелязват, че се покръстили българите, че българите преминали от езичество към християнство и пр. А, както се знае, по времето, когато е ставало покръстването на България, огромното мнозинство от населението и в трите краища на държавата е било славянско, а прабългарският елемент е бил съвсем малоброен. Явно е, че и в този случай употребяваното от византийците име българи се отнася по същество до славяните или, по-точно казано, до оформилата се вече българска народност, която е била славянска по своя характер, но приела като народностно название името българи.

 

320

 

 

Изчезването на названието славяни като име за населението в България през IX в. от страниците на византийските извори не означава, че византийските писатели от това време престанали изобщо да употребяват това име. В отделни пасажи (напр. у анонимния Ватикански разказ, в житието на Григорий Декаполит, в Тактиката на император Лъв VI (886—912), в описанието за превземането на града Солун през 904 г. от Йоан Камениат и др.) се говори за славяни, за славинии, за славянски вождове и пр. Става дума и за отделни славянски племена (драгувити, сагудати). Във всички тези случаи обаче византийските автори имат пред очи славяните, които са живеели не в границите на славянобългарската държава, а вън от нея, т. е. на територията на Византия (около Солун, в Средна Гърция, в Пелопонес). [19] За тези именно славяни е било в употреба тяхното старо етническо название σκλαβήνοι, респ. локални техни племенни названия, докато за славяните в границите на България е било влязло в употреба вече новото, разширено по етническия си смисъл название българи. Това е важна терминологична особеност, която трябва да се има пред вид.

 

Друга характерна особеност във византийските извори от IX в. е тази, че наред с името българи, което те употребяват за означаване на населението на територията на славянобългарската държава в неговия разширен, изпълнен с ново етническо съдържание смисъл, те си служат понякога и с две други, архаизиращи названия, равнозначни в случая с българи. Това са названията скити и хуни. От тях скити се употребява по-често. Ние го срещаме напр. в т. нар. „Малък Катехизис” (съставен в началото на IX в. от византийския богослов Теодор Студит), където четем, че пленените

 

 

17. Срв. Theoph. Chron., II, с. 373 (Извори за бълг. история, VI, с. 267).

 

18. Срв. Anonymi Chron. Synt., c. 64 (Извори за бълг. история, с. 120).

 

19. В „анонимния Ватикански разказ” четем, че българите наели срещу заплата „околните славянски племена” τὰς περὶ Σκλαβινίας (Извори за бълг. история VIII, с. 12), т. е. славяни вън от границите на България. В „Житието на Григорий Декаполит се говори за „славянски предели” и за „славиния” около Солун (Извори за бълг. история, VIII, с. 39). В „Тактиката” на Лъв VI става дума за славянските племена в Средна и Южна Гърция, които се намирали под властта на Византийската империя (срв. Извори за бълг. история, VIII, с. 173). В разказа на Йоан Камениат се имат пред вид славянските племена драгувити и сагудати в Южна Македония, които по това време също били под византийска власт (срв. Извори за бълг. история, IX, с. 22, 30, 33, 45).

 

321

 

 

по време на Омуртаг ромеи били „роби на скитите” (τοῖς Σκύθαις). [20] Самият Омуртаг е означен с името ὁ Σκύϑης. Скити са наречени българите и в Житието на Теодор Студит, където четем, че „безумният Никифор тръгнал на поход срещу скитите” [21]. Като скитски народ (τῶν Σκύθων ἔθνος) са означени българите и в разказа на Йоан Камениат за превземането на Солун. [22] Същият израз е употребен и в увода на житието на Еварест (първа четвърт на X в.) с добавката, че сега този народ се назовава българи. „Има един скитски народ (ἔθνος σκυθικόν) — пише житиеписецът, — който живее в планината Хемус покрай Дунава. [Тези хора] са наричани българи.” [23]

 

За употребата на името хуни в смисъл на българи има по-малко споменавания в изворите от IX в. Това име се среща напр. в житието на патриарх Никифор, съставено от дякон Игнатий в началото на IX в. Там четем между другото един укор към император Лъв V Арменец, задето бил сключил договор със съседните хуни (τοὺς ἀγχιτέρμουνους Οὔννους). [24] Хуни са наречени българите и в Житието на Иоаникий, писано от Монах Петър. Съответният израз гласи : „В онези времена народът на хуните, сиреч българите (τὸ τῶν Οὔννων ἔθνος ἤγουν τῶν Βουλγάρων) започнал война срещу нас — християните.” [25]

 

Употребата на названията скити и хуни в смисъл на българи е в духа на посочената вече особеност у някои византийски писатели да използуват архаична етническа терминология и да прикачват към съвременни етноси названия на отдавна изчезнали и забравени вече етноси. Тази склонност към архаизация в дадения случай не е могла да получи обаче широко разпространение. Названията хуни, скити се срещат само в малък брой съчинения и не са могли да изместят широко популярното и добре известно вече име българи, което се утвърждавало през средата и втората половина на IX в. като име на създаващата се вече единна българска народност.

 

Названието българи в неговия нов етнически смисъл се среща през IX в. не само във византийски, но и в редица западни извори. Тук спадат напр. такива извори като т. нар. „Универсална хроника”, „Делата на Неаполските летописи”, „Кратки лаурисенски летописи”, „Ситийски летописи”, описанието на т. нар. „Баварски географ”, „Животоопис на Карл Велики” от Айнхард, „Фулденски летописи”, „Животоопис на Людовик”, „Ведастинска хроника”, стихове от Валафрид Страбон, „Отговорите на папа Нико-

 

322

 

 

лай по запитванията на българите”, Писмо на Лотар II до папа Адриан, Коментара към евангелието на Христиан Друтмар, Писмата на папа Йоан VIII, Животоописание на папа Адриан II от Анастасий Библиотекар, „Бертински летописи”, Хроника на Регинон и др. [26] Това са извори, в които намираме редица сведения, отнасящи се до историята на славянобългарската държава през VII—IX в. (войни с Византия, отношения с Франкската и Немската империя, покръстването по време на княз Борис, преговорите на българския владетел с римската църкиа и пр.). Прави впечатление, че при всички случаи авторите на тези съчинения употребяват като означение за жителите на България едно единствено название — българи (в различни форми — bulgari, vulgares), [27] а за живеещия там народ названията bulgarorum gens, bulgarorum natio, populus bulgarorum). Могат да бъдат посочени за пример изрази като: император Никифор бил убит от българите (Niciphorus imperator a Bulgaris occiditur). [28] При император Лудовик в Акве „дошли пратениците на българите” (ibi venerunt legati Bulgarorum). [29] „Съседите им [на гърците], българите, счели това действие за враждебно” (quod eorum concives Bulgari in pravum vertentes). [30] „А неизразимо се радваме с вас, че българите и други диви

 

 

20. Срв. Извори за бълг. история, VIII, с. 29.

 

21. Пак там, с. 142 (става дума за войната на Никифор I Геник през 811 г. срещу Крум).

 

22. Извори за бълг. история, IV, с. 22.

 

23. Извори за бълг. история, VIII, с. 315.

 

24. Извори за бълг. история, VIII, с. 36.

 

25. Пак там, с. 136.

 

26. Почти всички тези западни съчинения (било изцяло, било в извадки, които се отнасят за българската история) са обнародвани в Извори за бълг. история, VII, София, 1960. Относно името българи и България през IX в. в западните извори срв. посочената вече статия на П. Коледаров, Най-ранни споменавания на българите върху старинните карти, ИИИ, 20, 1968, с. 219 сл.

 

27. Срв. Стр. Лишев, Особености в предаването на български, славянски, тракийски, византийски и други имена на лица, селища и племена в латинските извори за българската история, ИИБЕ, III, 1954, с. 1 сл.

 

28. Annales Sithienses, MGH, SS, XIII, c. 37 (Извори за бълг. история, VII, с. 28).

 

29. Thegani vita Hludowici imperatoris, MGH, SS, II, c. 597 (Извори за бълг. история, VII, с. 49).

 

30. Става дума за сключването на споразумение между византийци и унгарци през 895 г., което било насочено против България (G. Pertz, Annales Fuldenses, MGH, SS, I, c. 412. Извори за българската история, VII, с. 48).

 

323

 

 

езичници се привличат към прага на светите апостоли” (et quidem ultra quam fari possit congratulamur, quod Bulgares et alia paganorum feritas ad limina sanctorum apostolorum invitatur) [31] и пр.

 

Няма съмнение, че във всички тези пасажи, извлечени от латински извори, названието българи има вече променен и разширен в етническо отношение смисъл. С него се означават не прабългарите, а преди всичко славяните, които са образували през IX в. огромното мнозинство от населението и сред които прабългарският етнос постепенно се претопявал.

 

Особено важни за разглеждания от нас въпрос са някои пасажи в произведения на известния латински писател Анастасий Библиотекар (втора половина на IX в.). Става дума за неговото животоописание на римския папа Адриан II (съставено към 870 г.), както и за едно негово писмо, отправено до същия папа. Известно е, че Анастасий Библиотекар е взел живо участие във водените по това време борби между Рим и Константинопол за църковно влияние в Балканския полуостров и е застъпвал позициите на римската църква. Той е бил добре запознат с извършилите се от VII в. насам политически и етнически изменения в балканските земи, настъпили главно в резултат от създаването и укрепването на славянобългарската държава. Целта на латинския писател е да използува аргументи от църковно-религиозно естество, за да обоснове претенциите на римската курия над редица области в Балканския полуостров. Показателна за нас е употребяваната от него терминология. Когато говори за населението и политиката на българската държава, той си служи единствено с названието българи, а за славяни изобщо не споменава. Това е напълно в духа на посоченото вече видоизменение на това название от етническа гледна точка. При това като българи познава и нарича Анастасий Библиотекар жителите на цялата територия на България. За него българи са, от една страна, жителите в провинцията Мизия, в областта на река Дунав, където те живеели още от края на VII в. Това личи от следния пасаж в писмото му до папа Адриан II: „Siguidem jam memorata Vulgarum gens protinus irruit et universa circa Danubium occupat.” [32] Същевременно като българи означава латинският писател и жителите на Дардания (Dardania), название, което е било давано по негово време на днешна Северна и Средна Македония. По името на живеещите там българи, както бележи изрично Анастасий Библиотекар, самата Дарда-

 

324

 

 

ния вече се назовава и като България (atque Dardaniam in qua et Dardania civitas hodie demonstratur, cujus nunc patria ab his Bulgaris Bulgaria nuncupatur). [33]

 

Както се вижда, в процеса на изграждането на българската народност, общ за всички краища на славянобългарската държава (Мизия, Тракия и Македония), се разпространявало и налагало общо название, добре познато на латинския писател. Употребената от Анастасий Библиотекар терминология е безспорно твърде показателна. Тя представлява едно от най-ранните и убедителни доказателства за широката популярност на българското народностно име сред цялото население на България през втората половина на IX в. на изток до Черно море и на запад до днешна Албания.

 

Освен във византийски и западни извори, името българи в неговия разширен в етническо отношение смисъл започва да се появява през IX в. и в домашните ни паметници. Като пример могат да бъдат посочени двата надписа от времето на хан Пресиан (836—852), намерени в развалините на античния град Филипи (на 12 км северно от Кавала). В първия надпис, в който се говори за похода на Пресиан в областта на славянското племе смоляни, ханът е наречен, както знаем, „владетел на многото българи от бога поставен” (τῶν πολῶν Βουλγάρων ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχων). [34] Като се има пред вид, че по време на Пресиан в територията на славянобългарската държава са влизали Мизия, Тракия и почти цяла Македония, т. е. три области, населени предимно със славянско население, ясно е, че под названието „многото българи” не може

 

 

31. Из писмо на крал Лотар до папа Адриан във връзка с покръстването на българите (срв. Е. Dümmler, Epistolae ad divortium Lotharii II regis pertinentes, MGH, Epistolae VI, c. 239; Извори на бълг. история, VII, с. 127).

 

32. Срв. съответния текст в Извори за бълг. история, VII, с. 198.

 

33. Пасажът се съдържа в „Животоописанието на папа Адриан II”, издадено у Migne, Р. G. CXXVIII, col. 1379—1396; срв. Извори за бълг. история, т. VII, с. 191. Същата констатация, че областта Дардания се зове България, е била направена от папските легати на събора в Цариград през 867 г., когато се водел спор между тях и представителите на цариградската църква по въпроса, в чия сфера на влияние трябва да влезе новопокръстеният български народ (срв. съответния пасаж у Mansi Sacrorum conciliorum nova ct amplissima collectio, f. 15, Venetiis, 1770, c. 815.

 

34. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 3, и V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, № 14, c. 164.

 

325

 

 

да се подразбират в никой случай само прабългарите, които през този период са съставлявали един в количествено отношение незначителен елемент. В същност с названието българи са били означавани вече и славяните, които са образували ядката на сформиращата се обща народност и са поглъщали постепенно прабългарите. Именно тези многобройни славянски маси, над които е владеел хан Пресиан, му са дали основание да се назове в надписа господар „на многото българи”. Тук се чувствува гордостта на един силен владетел, който има на територията на своята държава многочислени поданици.

 

В същия смисъл е употребено названието българи и във втория Пресианов надпис от град Филипи. Текстът на надписа гласи: „Който и да дири истината, бог вижда и който и да лъже — бог вижда. На християните българите направиха много добрини, а християните забравиха, но бог вижда” [35] (τοὺς χριστιάνους οἱ Βούλγαρι πολὰ ἀγαϑὰ ἐπύιςα[ν]). Под „християни” се подразбират тук византийците, а под българи — многочислените поданици на хан Пресиан от всички краища на обширната му държава.

 

Трябва да се отбележи, че през първата половина на IX в. обобщаващото название славяни или локални названия на отделни славянски племена не изчезват напълно от нашите домашни паметници. Тези названия се употребяват обаче за означение само на онези славяни, които са се намирали извън пределите на България. В случая имаме пълна аналогия с посочената вече терминологична особеност във византийските извори. За пример може да бъде приведен споменатият вече първи надпис на хан Пресиан от Филипи. В него се среща, както се знае, името на смоляните (τοὺς Σμολεάνους), т. е. на едно славянско племе, което все още не е било присъединено към територията на България и се намирало под византийска власт. Друг пример ни предлага известният надпис от с. Чаталар, изсечен през 822 г. по нареждане на хан Омуртаг. Там четем между другото, че ханът „преместил войската си срещу гърци и славяни” (μετῖξεν τὶν δύναμίν του ις τοὺς Γρίκους κὲ Σκλάβους). [36] Под гърци тук се подразбират византийците, а под славяни — вероятно онези славянски племена в областта на реките Тиса и Тимок (тимочани, браничевци, абодрити), които временно се били откъснали от славянобългарската държава и които хан Омуртаг впоследствие пак присъединил отново към територията на страната. [37]

 

326

 

 

През втората половина на IX в., когато процесът на изграждане на българската народност бил завършен, названието българи се налага окончателно в качеството си на народностно име. Налага се и прилагателното български (български народ, български владетел, българска земя и пр.). За тези названия има редица примери в нашите писмени паметници. Може да бъде посочен тук споменатият вече разказ „Чудо на св. Георги с българина” (края на IX в.), където срещаме изразите „български народ” и „български род” . Интерес предизвиква и известната приписка на Тодор Доксов, направена към старобългарския превод на Словата на Атанасий Александрийски против арианите. В тази приписка, която датира към 907 г., Симеон е наречен . Със същата титла е означен там и Борис, като се добавя и това, че той бил покръстил българите . [38] Трети пример ни предлага споменатият вече пасаж от „Историкиите “на Константин Преславски, че византийският император Никифор бил убит в земята на българите (въ блъгарѣхъ). [39] Заслужава отбелязване и споменатият вече „Послеслов” на презвитер Йоан към преведеното от него житие на Антоний Велики, където намираме израза „българска земя” . [40]

 

Названието българи се употребява в края на IX и началото на X в. не само в произведения, писани на славянски, но и в такива паметници, които са били съставени на гръцки език в духа на една все още продължаваща традиция. Тук спада напр. каменният надпис от с. Наръш, поставен по нареждане на Симеон през 904 г.

 

 

35. Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 11; V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, N 14, с. 165.

 

36. Срв. съответния текст у V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, № 56, c. 260.

 

37. Пак в Чаталарския надпис намираме едно пожелание към хана да държи под властта си „многото българи” (τοὺς πολλοὺς Βουλγάρους). Трябва да се предполага, че в случая това название има същия разширен в етническо отношение смисъл и че под него се подразбират и славянските поданици на Омуртаг.

 

38. Срв. старобългарския текст на приписката на Тодор Доксов в изданието на А. Vaillant, Discours contre les Ariens de Saint Athanase, Version slave et traduction en français, Academie des sciences de Bulgarie, Sofia, 1954, c. 6.

 

39. Срв. по-горе, С 298.

 

40. Срв. Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, с. 114—115.

 

327

 

 

за определяне на държавната граница между България и Византия. В него се говори за границата между „ромеи и българи” (ὄρος ̒Ρωμαίων καὶ Βουλγάρων), a самият Симеон е наречен „от бога княз на българите” (ἐπὶ Συμεὼν ἐκ θεοὑ ἄρχ[οντος] Βουλγάρων). [41]

 

Думите българи и български навлизат и в терминологията, свързана с организацията на изградилата се след 870 г. българска църква. За пример може да бъде посочен споменатият вече моливдовул на висш български духовник, живял вероятно в края на IX или началото на X в. [42] На този моливдовул е запазен надпис, който гласи: „Помози, боже, на твоя роб Георги монах и синкел български” . Друг пример ни предлага Прологът към превода на византийското съчинение „Богословие” (Небеса), в който преводачът Йоан Презвитер се зове . [43]

 

Зачестилата употреба на „българи” и „български” в нашите паметници от края на IX и началото на X в. свидетелствува, че тези думи са били проникнали дълбоко в съзнанието на населението на страната и че всички са се наричали вече българи. Пряко доказателство за това намираме в споменатото вече „Пространно житие” на Климент Охридски. Както се знае, това житие ни е познато само в гръцка редакция, съставена към края на XI в. вероятно от охридския архиепископ Теофилакт. В неговата основа лежи обаче един недостигнал до наши дни славянски оригинал, който е бил написан от пряк ученик на Климент Охридски наскоро след 916 г. Отделни пасажи от това именно старо житие са били използувани от Теофилакт Охридски и вмъкнати в неговата разширена творба Оез промяна. По същество тези пасажи отразяват обстановката в югозападните български земи през X в. и поради това те са особено ценни за изследвача като един пряк извор за времето, когато Климент е работил в югозападните български краища.

 

Между пасажите от това старобългарско житие, вмъкнати в творбата на Теофилакт Охридски, особено внимание заслужава този, в който неизвестният Климентов ученик възхвалява своя учител, че оставил богато литературно наследство, предназначено за нуждите на църквата и за разпространението на християнската религия сред населението. Съответният текст гласи: „Климент е предал на нас българите (τοῖς Βουλγάροις ἡμῖν παρέδωκε) [44] всичко, което се отнася до църквата и с което се прославя паметта на бога и на светците

 

328

 

 

и чрез което се трогват душите.” Изразът „на нас българите” е съвършено ясен. Той свидетелствува недвусмислено как са се съзнавали и как са се наричали през началото на X в. жителите на българската държава и по-специално в нейните югозападни краища, където е работил този Климентов ученик. Названието българи се е било превърнало в здраво установено народностно име, което отразява спецификата на създадената в Мизия, Тракия и Македония бългзрска народност.

 

Образувалият се през IX и началото на X в. български народ е бил обаче едновременно с това и славянски народ и „българите” били в същност славяни, твърде близки по език, нрави и обичаи на другите славянски народи в средновековна Европа (сърби, хървати, великоморавци, руси). Особено силно се наблягало, както видяхме, за славянския характер на българския народ и за принадлежността на българите към славянската общност във връзка със създаването на славянската азбука от Константин Философ и нейното разпространение във Великомсравия и впоследствие в България. Общославянската по своя обсег мисия на двамата братя и на техните ученици предизвикала бурен подем на патриотични настроения на славянска основа, на мисли и чувства за общността на славянските народи, за значението на славянската просвета, на славянските езици, на славянските книги. От тези настроения били обхванати най-силно учениците на Кирил и Методий, които се борели срещу натиска на немските духовници във Великоморавия, а впоследствие, след идването си в България, повели борба срещу византийското влияние в страната. Силната славянска струя, пробила си път у нас в резултат на просветната и книжовна дейност на Климент и Наум, проникнала

 

 

41. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 18. Вж. и V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, № 46, c. 216.

 

42. Издаден от Т. Герасимов, Три старобългарски моливдовула, ИБАИ, VIII, 1935, с. 356 сл.

 

43. Срв. Христоматия по старобългарска литература, с. 66.

 

44. Срв. текста в изданието на А. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, София, 1965, XXII, § 66, с. 132. Като нарича себе си и сънародниците си с името българи, Климентовият житиеписец означава като български езика, който се говорел по това време в държавата (Βουλγάρων γλώσση): пак там. За Борис употребява названието „княз на България” (в гръцкия текст на Теофилакт (Βουλγαρίας ἄρχοντα): пак там, XIX, § 60, с. 128, а за Симеон — „цар на българите” (βασιλεὺς Βουλγάρων): пак там, § 60. XIX, с. 128.

 

329

 

 

широко в литературните творби от края на IX и първата половина на X в. Идеите за „славянска общност” за „славянски език”, за „славянски книги” раздвижили умовете и сърцата на хилядите у челици и последователи на Климент и Наум, които се обучавали в школите в Охрид и Преслав и някои от които впоследствие се издигнали като талантливи писатели.

 

Като резултат от големия духовен подем на славянството гордо със създаването на своя азбука и писменост, в нашите книжовни паметници от края на IX и началото на X в. се наблюдават интересни особености от терминологично естество, които отразяват това състояние на духовете. Наблюдава се тенденцията да се подчертава славянският характер на българския народ, да се набляга на общността му с другите славянски народи, да се изтъква по-специално, че езикът и книгите му са „славянски”. Тази напълно закономерна за дадения исторически момент тенденция стига дотам, че в редица книжовни произведения от края на IX и първата половина на X в. названията българи и български, изобщо не се употребяват, а вместо тях са употребени названията славяни и славянски. В други произведения се наблюдава едновременната употреба и на названията българи и български и на названията славяни и славянски. Тази терминологична смесица е естествен резултат от посоченото вече обстоятелство, че българският народ е бил по същество славянски народ и че през края на IX и първата половина на X в. се е било твърде много засилило съзнанието на общността му с другите славянски народи. [45]

 

Като пример за употреба само на названията славяни и славянски могат да се посочат творби, свързани с живота и дейността на солунските братя Кирил и Методий. Така в „Пространното житие на Кирил” (съставено вероятно наскоро след неговата смърт) четем в увода за „Константин Философ” като „пръв наставник на славянския народ” [46]. В същото житие се срещат такива изрази като „славянски ученици” [47] „славянски книги” [48], „славянски език” [49]. Подобни названия изпъстрят и „Пространното житие” на Методий, съставено също към края на IX в. Там четем, че „всички солунчани говорят чисто по славянски” [50], че бог открил на Константин Философ „ славянските книги” [51], че рим-

 

330

 

 

ският папа изпращал Методий „във всички славянски страни” [52] .

 

Названията славяни и славянски изпълват и споменатото Похвално слово на Кирил Философ, съставено от Климент Охридски. Там намираме такива изрази като „наставник на славянски народ” [53], „многоплоден славянски народ” [54], „превел църковния устав от гръцки на славянски език” [55]. Подобна терминология е характерна и за двете познати под името на Константин Преславски литературни творби „Проглас към евангелието” и „Азбучната молитва”. В „Прогласа” се отправя призив към „всички славяни” (словѣни вси), говори се за „целият славянски народ” (словѣнскь народь вьсь) [56]. В „Азбучната молитва”, една от най-поетичните творби на нашата раннасредновековна литература, се възпява литналото към кръщение „славянско племе” (словѣньско плємѫ) [57].

 

 

45. Срв. Д. Ангелов, По въпроса за населението в Македония през средновековната епоха (VII—XIV в.), сп. Изкуство, XII, 1962, кн. 4—5, с. 37; същият, Българската народност и делото на Климент Охридски, Сборник „Климент Охридски”, София, 1966, с. 17 сл.; Й. Заимов, Словѣне и блъгаре в старобългарската книжнина и българската топонимия, Константин-Кирил Философ, юбилеен сборник по случай 1100-годишнината от смъртта му, София, 1969, с. 127 сл.

 

46. Срв. съответния пасаж в изданието на А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, София, 1920, с. 29.

 

47. Пак там, XVII, с. 64.

 

48. Пак там.

 

49. Пак там, XVII, с. 65.

 

50. Пак там, I, V, с. 88.

 

51. Пак там.

 

52. Пак там, VIII, с. 89.

 

53. Ср. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 328 (където са напечатани паралелно две версии на „Похвалното слово”).

 

54. Пак там, с. 331.

 

55. Пак там, с. 330.

 

56. Срв. съответните пасажи в изданието на Б. Ангелов, М. Генов, Стара българска литература. Срв. старобългарския оригинал, придружен от новобългарски превод и в Христоматия по старобългарска литература, София, 1967, с. 51 сл., 55 сл. По въпроса за авторството на „Проглас към евангелието” се водят спорове и се поддържа и гледището, че това произведение е било съставено от Константин Философ (срв. Е. Георгиев, Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури, София, 1956, с. 167 сл.).

 

331

 

 

Названия славяни и славянски употребява в своите съчинения и известният старобългарски писател Йоан Екзарх. Така напр. в увода към произведението „Богословие” (Небеса) той възхвалява светия Константин, който начертал „букви за славянските книги” (писмєна словѣньскыихь кънигъ) [58] и споменава по-нататък за Методий, който превел Библията от гръцки на славянски език (въ словѣньскь). А в прочутия си „Шестоднев” той кори „славяните” в езически вярвания . [59] Несъмнено в случай Йоан Екзарх под славяни подразбира в същност българите , но употребява не това разпространено вече из цялата страна название, а си служи с името славяни под влияние на общата тенденция, прокарвана в книжнината, свързана с делото на Кирил и Методий и техните ученици.

 

Докато в посочените произведения (Панонските легенди, Похвално слово на Кирил Философ, творби на Константин Преславски, и Йоан Екзарх) названията българи и български, както се вижда, са заменени навсякъде със славяни и славянски, в някои произведения на старобългарската литература пак от края на IX и първата половина на X в. терминологията има смесен характер: наред със славяни и славянски се употребяват и думите българи и български. Подобна смесица е налице напр. в споменатата вече приписка на Тодор Доксов към превода на Константин Преславски на словата на Атанасий Александрийски срещу арияните. От една страна, в тази приписка намираме изразите „княз наш български по име Симеон” „наш княз български по име Борис”, „Борис кръстил българите”, а, от друга, казано е, че Константин Преславски превел словата на Атанасий „на славянски език” (въ словѣньскы ѧзыкъ) [60]. Тук виждаме следователно превес на названията българи и български, докато названието славянски е употребено само за означаване на езика на българския народ. Ще рече, Тодор Доксов много точно е изразил действителното състояние на нещата — изградилата се в негово време народност той означава като българска, а езика — като славянски.

 

Интересна терминологична пъстрота имаме и в бележитата творба на Черноризец Храбър „За буквите” (О писмєнєхь), съставена вероятно през 893 г. [61] В това съчинение, предназначено да възхвали делото на Константин Философ и да обори възраженията на „триезичниците”, авторът използува широко обозначенията славяни и

 

332

 

 

„славянски”. Така още в увода намираме известния израз:

Тук очевидно под „славяни” се подразбират между другото и славяните от българската група, които по времето на Храбър вече са били образували заедно с прабългарите новата българска народност. По-нататък в съчинението на Черноризец Храбър намираме изразите „славянски род” , „славянско слово” , „славянски книги” . [62] Учещите се по негово време в България малки деца той назовава с характерния израз „славянски азбукарчета” [63], вместо да ги нарече „български азбукарчета” т. е. да използува името българи, което вече се налагало като общо народностно име в цялата страна. Както се вижда, воден от схващането си за славянския характер на българския народ и напълно в духа на традициите на Кирило-Методиевата книжнина, Черноризец Храбър си служи все с термините славяни и славянски. И все пак тук той не останал последователен докрай. В заключителната част на своята творба, когато сочи датата на създаването на славянската азбука, той пише, че това станало във времето на княз Борис български .

 

Употреба и на двете названия намираме и в т. нар. „Кратко житие

 

 

57. Срв. съответния пасаж в Христоматия по старобългарска литература, с. 49. Там е даден и новобългарски превод (с. 51). За авторството на „Азбучната молитва” също се водят спорове и се изказва мнение, че тя е била написана от Константин Философ (Е. Георгиев, Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури, с. 141 сл.).

 

58. Срв. съответния пасаж в изданието на Б. Ангелов, М. Генов, Стара българска литература, с. 111 сл., и Христоматия по старобългарска литература, с. 66. Вж. и Б. Ангелов, Борба за делото на Кирил и Методий, София, 1969, с. 21.

 

59. Срв. и Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, 1926 и 1970, с. 20.

 

60. Срв. съответния текст в изданието на А. Vaillant, Discours contre les Ariens de Saint Athanase, 1954, c. 6.

 

61. Най-ново издание на Храбровото съчинение при използуване на всички досега на мерени преписи от К. Куев, Черноризец Храбър, София, 1967 г., с. 1—454.

 

62. Срв. К. Куев, Черноризец Храбър, с. 189 (текст според Лаврентиевия препис).

 

63. Пак там, с. 190. Само в един от многобройните преписи на Храбровото съчинение, а именно в т. нар. Почаевски препис, вместо думите „славянски азбукарчета” е употребен изразът „славянски българи” . Срв. по този повод бележката на Д. Ангелов по повод рецензията на книгата на К. Куев в Ист. пр., XXIV, 1968, кн. 2, с 97.

 

333

 

 

на Наум”, съставено наскоро след 924 г. от неизвестен автор. В това житие, както се знае, се разглеждат събитията във връзка с прогонването на Кирило-Методиевите ученици от Великоморавия и по-нататъшна дейност в България. Неизвестният съставител нарича нашата държава [64] и отбелязва, че след прогонването им от Великоморавия учениците на солунските братя намерили прибежище при „българите” . Ще рече, той употребява наложилото се през този период вече във всички краища на България народностно название. Същевременно обаче в края на житието намираме израза, че един от Климентовите ученици, някой си Марко, бил „четвїрти по ред епископ в Девол на славянския народ” (Марко. . . четврьтыи епископь вь словенскїи езыкь бы дѣволы). [65] Както се вижда, налице е една твърде характерна смесица в терминологията. От една страна, се говори за българи, а, от друга — за славянски народ”. Това е напълно в духа на Кирило-Методиевата традиция и на дълбокото убеждение за славянския характер на българската народност. В резултат на това житиеписецът е поставил по същество знак на равенство между българи и славяни, като употребява веднъж името българи, а друг пъг названието славянски народ за едно и също население в една и съща държава.

 

Знак на равенство между славяни и българи се поставя и в някои произведения от чужд произход (арабски, византийски), които са били написани към това време и които отразяват посочените тенденция да се подчертава славянският характер на българската народност. Така напр. арабският писател Ал Табари, живял към края на IX в., съобщава, че през 897 г. „славяни нападнали ромеите в голямо количество и избили много от тях” [66]. Касае се в случая за поражението, нанесено от войските на Симеон на византийците в битката при Българофигон. Под „славяни” арабският писател подразбира несъмнено българите, както са се наричали тогава вече жителите на славянобългарската държава. В случая названията славяни и българи са равнозначни.

 

Друг пример за равнозначност на двете названия се съдържа в споменатата „Монемвазийска хроника” (византийски летопис, възникнал вероятно към края на X в.), в който се съдържат редица данни относно нахлуванията на авари и славяни във византийските земи през VI—VII в. и по-специално относно заселването на славян-

 

334

 

 

ски племена в Пелопонес. [67] В тази хроника се твърди, че аварите били по род хунски и български народ (γὲνος δὲ οἱ Αβάρες ἔθνος οὐνοκὸν καὶ βουλγαρικόν). [68] Същевременно те се отъждествяват и със славяните (τοῦ σθλαβινοῦ ἔθνουσ) в един друг пасаж на хрониката, където става дума за заселването на аварските дружини в Пелопонес. Ще рече, за неизвестния автор на тази творба авари, българи и славяни са един и същ народ. Подобно схващане е било напълно естествено за един византийски писател през X в.; когато по същество „българите са представлявали наистина един вече напълно славянски народ, за някогашните авари се е знаело твърде малко и е било лесно да се допусне грешка при тяхното етническо отъждествяване.

 

През втората половина на X и началото на XI в., когато първоначалните твърде ярки Кирило-Методиеви традиции били вече сравнително по-слаби и когато писателите, свързани непосредствено с тяхното дело, не били между живите, названията българи и български, излезли на преден план в нашите домашни паметници. Характерен пример ни предлага споменатата вече служба в памет на Иван Рилски (съставена наскоро след 946 г.), където той е назован „съгражданин на българите” [69]. Може да се посочи „Беседата на презвитер Козма против богомилите”, където се споменава „българска земя” [70]. Но най-показателен паметник, който свидетелствува за разпространението на българското народностно име, е известният каменен надпис на последния български владетел и племенник на цар Самуил, Иван Владислав (1015—1018). [71] В увода на този надпис, изсечен вероятно през

 

 

64. Срв. съответния израз в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 306.

 

65. Й. Иванов, пос. съч., с. 307.

 

66. За това съобщение на Ал. Табари срв. А. Васильев, Византия и арабы, II, Сб. 1902, с. 11; В. Н. Златарски, История, I, ч. 2, с. 319.

 

67. Най-ново издание на хрониката от Р. Lemerle, La chronique improprement dite de Monemvasie le contexte historique et lègendaire, REB, XXI, 1963, c. 5—49. Текст и български превод по старото издание на N. А. Bees в Извори за бълг. история, XI, с. 66—70.

 

68. Извори за българската история, XI, с. 66.

 

69. Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 349.

 

70. Срв. М. Г. Попруженко, Козма Пресвитер болгарский писатель X века, Български старини, XII, София, 1936, с. 2.

 

71. Съобщение за този надпис с факсимиле у А. Бурмов в списание „Пламък”, София, 1958. Първо издание на надписа от В. Мошин, Битольската плоча из 1017 г., Македонски јазик, XVII6, Скоплје, c. 51—61. Най-ново издание от Й. Заимов, Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български, старобългарски паметник от 1015—1016 г., София, 1969, с. 1—111; същият, Битольская надпись болгарского самодержца Ивана Владислава (1015—1016), Вопросы языкознания, 1969, кн. 6, с. 123—133.

 

335

 

 

1016 г., Иван Владислав се зове „самодържец български” , а по-долу се казва, че самият той бил „по род българин” . Едва ли има по-убедителна изява от съзнанието за народностна принадлежност от това кратко, но показателно известие в един официален надпис, съставен по нареждане на самия владетел на българската държава. Иван Владислав се зове „българин по род”, което сочи ясно, че това название е имало етническо съдържание, че отразява схващането за принадлежност към даден народ и родина. Драгоценните данни от надписа на Иван Владислав разкриват ясно не само етническото съдържание и смисъл на името българи, но имат и една друга стойност. От тях може да се заключи още веднъж, че населението в югозападните български краища (Македония), където е бил центърът на Самуиловата държава, се е чувствувало и назовавало като българско. В това отношение Битолският паметник допълва и утвърждава направената вече в същия смисъл констатация, извлечена от тълкуването на посочения по-горе пасаж от „Пространното житие на Климент Охридски”.

 

Интерес предизвиква въпросът, злщо е било необходимо на последния български владетел да подчертава изрично своето народностно потекло. Това се обяснява вероятно с факта, че през разглеждания период България е била вплетена в смъртна борба с мощната Византийска империя и е било наложително да се напрегнат всички сили, за да се запази свободата на българския народ. Нужно е било да се даде по-ярка изява на съзнанието за народностна принадлежност и да се наблегне, че начело на държавата стои един „самодържец български”, който е „българин по род”. В тежката обстановка в нашата страна след поражението при Беласица и зачестили прояви на капитулация у отделни боляри изричното споменаване за народността на владетеля е било от значение за усилване на патриотичните настроения и за готовността да се даде отпор на нашествениците.

 

Освен в домашни паметници названията българи и български за означаване на нашата народност, земя, владетели и пр. се срещат през втората половина на X и началото на XI в. в цяла редица извори от чужд произход (латински, арменски, византийски). Между латинските извори могат да бъдат посочени следните: едно писмо на папа Йоан XIII (967—999), известният доклад на лангобард-

 

336

 

 

ския дипломат Лиудпранд, писан след 968 г., т. нар. Салернска хроника, съставена към 978 г., Хрониката на Йоан Дякон, завършена в началото на XI в., съчинението на аквитанския духовник Адемар (пак от това време), т. нар. Айзиндленски летописи (обхващащи 966—1057 г.) и др. [72] В тези извори нееднократно се споменават „български народ”, „българи”, „български владетели” и пр., а думите „славяни” и „славянски”, доколкото се употребяват, се отнасят до славяни извън границите на България (на територията на Византия или в Средна Европа). Особен интерес между така посочените па метници предизвиква хрониката на Адемар, в която се дават сведения във връзка със завладяването на България през 1018 г. [73] Там намираме изразите „По същото време българите подновили войната” (Hisdem temporibus rebellantes Bulgari). „Най-сетне, след като българските царе Самуил и Арон били убити не в открито сражение, а чрез гръцка хитрост, той (Василий II — б. н.) завладял цялата им земя, разрушил най-силните им градове и крепости, навсякъде срещу тях поставял гръцки гарнизони и откарал в плен по-голямата част от българския народ” (Ad ultimum regibus Bulgarorum Samuele et Aaron non publico praelio, sed astucia Greca interfectis, omnem terram eorum obtinuit, et fortissimas civitates et castella confregit. Graecorumque praesidia contra eas ubique ordinavit, populumque Bulgarorum maxiraa ex parte captivavit).

 

Названията българи, български владетели, България и пр. се срещат и в извори от арменски произход, които се отнасят пак до събития в края на X и началото на XI в. Внимание заслужава т. нар. „Всеобща история” на Степан Таронски (Асохиг), писана в края на X в. В нея са разгледани подробно отношенията между България и Византия и навсякъде населението на българската дър-

 

 

72. Извадки от тези съчинения, които се отнасят до историята на българските земи и българския народ, в Извори за бълг. история, VII, с. 316—317, 318—327, 328—329, 346—350, 353—354 и 366—367. Там са посочени и съответните издания, от които са взети.

 

73. Ademar Historiarum libri III, ed. G. Waitz, MGH SS, IV, c. 106—148 (Извори за бълг. история, VII, с. 353 сл.).

 

337

 

 

жава е означавано като българи. [74] За българи говори и по-късният арменски историк Матей Едески (началото на XII в.), който също разглежда събитията във връзка с падането на България под византийска власт. [75]

 

Най-често се срещат названията българи, български народ, български владетели, България в съчиненията на редица византийски писатели от X в. Тук спадат такива творби като „Чудото на св. Георги” (агиографски паметник, съставен към 30-те години на X в.), [76] писма на известния византийски ретор и философ Арета Кесарийски (живял между 850 и 932 г.), [77] Житието на Мария Нова (от първата четвърт на X в.), [78] „Продължителят на Теофан” (хроника, съставена от няколко автори през средата на X в., която излага събитията от 813 до 961 г.), [79] т. нар. Хроника на Лъв Граматик, която достига до 948 г., [80] Хрониката на Псевдосимеон (завършваща до 963 г.), [81] съчиненията на византийския писател Константин VII Багренородни („За темите” и „За управлението на държавата”), [82] Житието на св. Лука Нови Стирийски (втора половина на X в.), [83] Житието на Лука Стълпник (през същото време), [84] Слово на Антоний Студит (края на X в.), [85] Историческото съчинение на Лъв Дякон (което обхваща периода от 959 до 976 г. с една добавка за събитията до 989 г.), [86] едно съчинение на анонимен автор върху военното изкуство, писано по време на император Никифор Фока (963—969), [87] известният енциклопедичен словар под наслов „Свидас” (съставен през втората половина на X в.), [88] т. нар. „Страбонов епитоматор” (пак от това време), [89] Житието на Михаил Малеин (втората половина на X в.), [90] Похвалното слово на Фотий Тесалийски, съставено от неизвестен автор в началото на XI в., [91] стихотворения на византийския поет Йоан Геометър (края на X в.). [92] Във всички тези византийски извори названието българи е утвърдено здраво като народностно наименование за населението на България в трите нейни основни области — Мизия, Тракия и Македония. Название славяни за жителите на българската държава не се употребява, а доколкото се среща у някои от посочените автори (като напр. Константин Багренородни, Лъв Граматик, т. нар. Страбонов епитоматор. Псевдосимеон и др.), то в случая се имат пред вид онези славяни, които са се намирали извън пределите на България. Така напр. в съчиненията на Константин Багренородни се говори за славянските племена в Пелопонес, а също така за сла-

 

338

 

 

вянските племена от сърбохърватската група и за славянските племена в Русия. [93] За всички тях византийският писател си служи с названието славяни, а за населението в България той употребява единствено името българи.

 

Наред с името българи в някои византийски извори от X в, продължава отбелязаната вече склонност да се употребяват архаични названия. Така напр. в т. нар. „Слово за мира с българите” (съставено от неизвестен автор към средата на X в.) българският цар

 

 

74. Съчинението на Асохиг е използувано нашироко от В. Н. Златарски в т. I, ч. 2 на „История на българската държава през средните векове”. Златарски обаче не е взел пред вид всички сведения, които се отнасят до българската история. Срв. Д. Ангелов, В. Гюзелев, Известия в арменски извори за средновековната история на България, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 1, с. 123.

 

75. Данни от съчинението на Матей Едески са използувани също от В. Н. Златарски, История, I, ч. 2; вж. и Д. Ангелов, В. Гюзелев, пос. съч., с. 124.

 

76. Издаден под наслов Miracula S. Georgii, ed. J. B. Aufhausser, Lipsiae, 1913 p. 18—40. Текст и превод в Извори за бълг. история, IX, с. 61—65.

 

77. Издания на писмата му у С. Шестаков, К истории греко-болгарских отношений в третьем десятилетии X в. (Byzantinoslavica, III, 1931, с. 97—102). Срв. Извори за бълг. история, IX, с. 69 сл.

 

78. Издание в Acta Sanctorum, Novembris IV, Bruxellis, 1925, col. 688—705. Текст и превод в Извори за бълг. история, IX, с. 75 сл.

 

79. Издание Bonnae, 1938, с. 1—21. Срв. Извори за бълг. история, IX, с. 108—139.

 

80. Срв. Leonis Grammatici Chronographia, ех rec. I. Bekkeri, Bonnae, 1842, р. 1—228. Извори за бълг. История, IX, с. 141—168.

 

81. Bonnae, 1838 ех rec. I. Bekkeri. Извори за бълг. история, IX, с. 169—182.

 

82. Срв. Costatino Porfirogenito De thematibus ed. А. Pertusi, Gitta del Vaticano, 1951; Costantine Porphirogenitus De administrando imperio, ed. G. Moravcik — R. I. H. Jenkins, Budapest, 1949 (Извори за бълг. история, IX, с. 192—220).

 

83. Издадено в Migne, Р. G., CXI, col. 441—480 (Извори за бълг. история, IX, ct 231—234).

 

84. Издадено от Н. Delehaye, Les Saints Stylites, Bruxelles-Paris, 1923, c. LXXXVI—CV; 195—237 (Извори за бълг. история, IX, с, 235).

 

85. Издадено от Leo Sternbach, Analecta Avarica, Rozprawy Academii Umiejetności. Wydział filologgizny, Serya II, t. XV, Cracoviae, 1900, c. 336—342 (Извори за бълг. история, IX, с. 238—241).

 

86. Leonis Diaconi Caloensis Historiae libri X, ex. rec. C. B. Hasii, Bonnae, 1828 (Извори за бълг. история, IX, с. 245—276).

 

87. Incerti scriptoris Byzantini saeculi X, Liber de re militari, ed. R. Vari, Lipsiae, 1901 (Извори за бълг. история, IX, с. 227—280).

 

88. А. Adler, Suidae Lexicon, V, Lipsiae, 1928—1938 (Извори за бълг. история, IX. с 308—310).

 

89. С. Müller, Geographi graeci minores, Paris, 1882 (Извори за бълг. история, IX, с. 311).

 

90. L. Petit, Vie de Saint Michel Maleinos, Revue de l'Orient Chretien, VII, 1902, c. 549—568 (Извори за бълг. история, IX, с. 312—313).

 

91. В. Васильевский, Один из греческих сборников Московской синодальной библиотеки, ЖМНПр, 248, 1886, с. 96—102 (Извори за бълг. история, IX, с. 314—316).

 

92. Издаден у Migne, Р. G., CVI, 1863, col. 901—1002 (Извори за бълг. история, IX, с. 317—321).

 

93. Срв. Извори за бълг. история, IX, с. 201, 206, 217. За славяни вън от България говори и Страбоновият епитоматор: „А сега прочее, казва той, скитите славяни (Σκύϑαι Σκλάβοι) обитават целия Епир, Пелопонес и Македония (Извори за бълг. история, IX, с. 311).

 

339

 

 

Симеон е означен с прозвището скит (ὁ Σκύθης), [94] а едновременно с това срещаме в същия извор и означението „държавата на българите” (τὰ Βουλγάρων). [95] Ще рече, авторът употребява имената скити и българи като равнозначни. Продължава да се употребява за означение на българите и названието хуни. Един пример за това намираме у т. нар. „Продължители на Теофан”. Става дума за тридесетгодишния мир, който император Лъв V бил сключил с „тия хуни, назовани българи” (τοῖς Οὔννοις δὴ τούτοις τοῖς καλομένοις Βουλγάροις). [96] В същата хроника, когато се разказва за покръстването по времето на Борис, българите са означени пак като „скити” които били изтръгвани от „езическата заблуда” [97]. На повечето места в това съчинение обаче се срещат названията българи, български и България, които по това време са били вече здраво утвърдени и добре познати на византийските писатели.

 

Наред със спорадичната употреба на хуни и скити през X в. във византийската книжнина се появява още едно архаично название за българите, а именно мизи. Появата на това название следва да се обясни вероятно с факта, че първата област, в която дошли българите и образували там своята държава, е била старата провинция Мизия, където някога живеели мизите. За пръв път са наречени българите мизи в споменатата вече историческа творба на Лъв Дякон, писана през втората половина на X в. [98] Наричайки българите мизи, византийският писател означава самата България с названието Мизия. Разбира се, Лъв Дякон е знаел добре истинското име на своите северни съседи, а също така и това, че страната и държавата им се назовава България. Това се вижда от един пасаж в негова „История”, в който той засяга по-специално въпроса, откъде водело своя произход името българи, с което сега се наричали мизите. [99] Вижда се и от една съобщена от него подробност във връзка с нашествието на византийците в България, а именно, че след като Йоан Цимисхи пленил в Преслав царя на мизите Борис (τὸν μυςῶν βασιλέα), отдал му полагаемите се почести и го нарекъл „владетел на българите” (κοίρανον βουλγάρων ἀποκαλῶν). [100] Прочее Лъв Дякон е познавал действителното народностно име на българите и името на тяхната държава, но съзнателно предпочитал да си служи с едно старо архаично название, за да докаже вероятно по такъв начин своята голяма осведоменост върху древната история на балканските земи. Освен у Лъв Дякон название мизи

 

340

 

 

вместо българи е употребено и в т. нар. „Похвално слово” на Фотий Тесалийски, съставено в началото ни XI в. Там се споменава за „мизийския народ” (τὸ γὰρ τῶν μυςῶν ἔθνος), който бил въстанал срещу ромейската власт (τῆς ̒Ρωμαίων ἀρχῆς), но впоследствие бил разгромен. [101] Става дума за похода на Самуил в Тесалия през 980 г.

 

Както през предишното столетие, така и през X в. архаизиращите тенденции, свойствени на отделни византийски писатели, не могли да получат обаче широка употреба. Името българи било вече здраво утвърдено не само сред населението в България, но и вън от нейните предели. Това име са познавали и с него са си служели огромното мнозинство от византийските книжовници (историографи, агиографи, летописци, поети и пр.), както вече пролича от дългия списък на съчинения от първата половина, средата и втората половина на X в., в които то се среща.

 

Името българи и прилагателното български (български на-

 

 

94. Срв. Извори за бълг. история, IX, с. 89, бел. 4 (става дума за една маргинална бележка на полето на ръкописа).

 

95. Пак там, с. 93.

 

96. Срв. Theophanes Continuatus, Simeon Magister, Georgius Monachus, rec. I. Bekker, Bonnae, 1838, I, c. 20—31 (Извори за бълг. история, IX, с. 311).

 

97. Срв. Theoph. Contin., V, 4, с. 217 (Извори за бълг. история, IX, с. 119).

 

98. Срв. Leonis Diaconi Caloensis Historiae, libri X, ed. rec. C. B. Hasii, Bonnae, 1828. Срв. примери за употребата на думата „мизи” в смисъл на „българи” в съот ветните извадки от неговото изложение в Извори за бълг. история, IX, с. 246, 249, 253 и др.

 

99. Извори за бълг. история, IX, с. 252.

 

100. Пак там, с. 263.

 

101. Срв. В. Васильевский, Один из греческих сборников Московской синодальной библиотеки, ЖМНПр, 248, 1886, с. 101 (Извори за бълг. история, IX, с. 315).

 

341

 

 

род, български владетели, българска земя, български крепости и пр.) се среща често по страниците на византийските извори във връзка с описанието на драматичните събития от края на X и началото на XI в. и падането на българската държава под ударите на Василий II. Най-богат материал за тези събития ни предлага известната хроника на Йоан Скилица, където са проследени твърде подробно продължителните българо-византийски войни. Тук срещаме редица пасажи като: „императорът изпратил силна войска срещу българските крепости” (κατὰ τῶν . . . βουλγαρικῶν κάστρων) [102]; „ императорът пак потеглил срещу българите” (κατὰ Βουλγάρων) [103]; Иван Владислав „управлявал българите” (ἄρξας Βουλγάρων) две години и пет месеца” [104]; „при него дошъл архиепископът на България Давид” (ὁ ἀρχιεπίσκοπος Βουλγαρίας Δαβίδ) [105] и др. В хрониката на Скилица намираме известието, че един от последните бранители на нашата държава, воеводата Ивац, бил българин — предадено чрез думите на византиеца Евстатий Дафномил: „Вие добре знаете, че той е българин, а аз — ромей” (εἰδότες ὡς Βούλγαρός μεν αὐτός, Ῥωμαῖος δ᾿ἐγώ). [106]

 

Названията българи и български се срещат често в хрониката на Йоан Зонара, който също описва обстойно войните между Самуил и Василий II и падането на България под византийска власт. [107] Заслужават отбелязване пасажи като: „Предводителят на българите Самуил плячкосвал... Елада и самия Пелопонес” [108] (τοῦ Σαμουὴλ τοῦ τῶν Βουλγάρων ἐξάρχοντος); „Императорът тръгнал на поход срещу българите” (κατά τῶν Βουλγάρων) [109]; „след като (Василий) подчинил цяла България” (ἅπασαν Βουλγαρίαν) [110] и пр.

 

Названията българи, български царе, България и пр. се срещат и у други автори, които описват събитията от края на X и началото на XI в., като напр. Михаил Пеел, Михаил Аталиат, Кекав-мен. Може да бъде отбелязан напр. един пасаж у Михаил Пеел, че по време на Василий II „българското племе (γένος τῶν Βουλγάρων) след многобройни дръзки дела и сражения станало част от ромейската империя” [111]. А у Михаил Аталиат четем, че Василий II в продължение на 40 години „се опълчвал против българите” (τοῖς Βουλγάροις) [112] и че в края на краищата завладял „България”, която била считана за непобедима, могъща и непристъпна страна. [113]

 

Един от най-важните византийски паметници от XI в., който свидетелствува за употребата на названията българи и български през разглеждания период, са безспорно трите грамоти на визан-

 

342

 

 

тийския император Василий II, издадени след падането на България под византийска власт (през 1019 и 1020 г.). [114] В грамотите срещаме следните изрази: „българската държава” (τὴν τῶν Βουλγάρων), „българската епископия” (ἐπισκοπῆς βουλγαρικῆς), „български епископи” (βουλγαρικὰς ἐπισκοπὰς), „български манастир” (μοναστήριον βουλγαρικόν) и пр. А самият Василий II, който поставил България под своята власт, получил, както е известно, прозвището „българоубиец” (βουλγαροκτόνος). [115]

 

Особено внимание заслужава един пасаж от грамотата на Василий II от 1020 г., в който става дума за фискалните задължения на жителите от подчинената българска държава спрямо охридския архиепископ като техен църковен предстоятел. По нареждане на императора архиепископът получавал право да управлява всички епископства в българските предели (τῶν βουλγαρικῶν ὅρων) и да събира от всички тях „законния данък, както и от власите по цяла България, и от турците около Вардар, доколкото ги има в българските предели” [116] (καὶ τῶν ἀνὰ πᾶσαν Βουλγαρίαν βλάχων καὶ τῶν περὶ Βαρδάρειον Τούρκων ὅσοι ἐντος τῶν Βουλγαρικῶν ὅρων εἰσίν).

 

Под власи се подразбират романизованите потомци на някогаш-

 

 

102. Срв. Извори за българската история, XI, с. 280.

 

103. Пак там.

 

104. Пак там, с. 290.

 

105. Пак там, с. 291.

 

106. Пак там, с. 294.

 

107. Срв. Th. Büttner-Wobst, Joanis Zonarae Epitome historiarum libri XIII—XVII, Bonnae, 1897 (Извори за бълг. история, XIV, с. 150 — 207).

 

108. J. Zonarae Ер., с. 588 (Извори за бълг. история, XIV, с. 187).

 

109. Пак там.

 

110. Пак там, с. 189.

 

111. Срв. Psellos, Chronographie, I, ed. Renauld, Paris, 1926, XXXIX, c. 76 (Извори за бълг. история, XI, с. 94).

 

112. Срв. Michaelis Attaliatae Historia, rec. I. Bekker, Bonnae, 1853, c. 229 (Извори за бълг. история, XI, с. 185).

 

113. Извори за българската история, XI, с. 189.

 

114. Грамотите са обнародвани нееднократно. Тук се ползува изданието на Й. Иванов в Български старини из Македония, с. 550—562, повторено в Извори за бълг. история, XI, с. 40—47.

 

115. Срв. Епитафии на Василий II и житие на Йоан Нови Тракийски (Извори за бълг. история, XI, с. 65, 78).

 

116. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 560—561.

 

343

 

 

ните траки, а под вардариоти турци [117] — една група перси, преселени през първата половина на IX в. в Македония по нареждане на византийския император Теофил (829—842). От посочения текст в грамотата на Василий II се вижда, че в началото на XI век в България наред с българите са живеели и известен брой чужди елементи (власи и перси). Имало е, както знаем, и известен брой гърци (особено в градовете на черноморското крайбрежие). Основната маса от населението са били обаче българите и не случайно Василий II се назовал „българоубиец” след завладяването на страната. Всяка етническа група си имала собствено име: власи, вардариоти, гърци и бьлгари. И, както видяхме, името българи по това време е било разпространено във всички области на България (Мизия, Тракия и Македония).

 

Утвърждаването на названието българи като народностно име на изградилата се през IX—X в. народност започнало да привлича вниманието на отделни византийски писатели, които се интересували какъв е неговият произход и откъде води началото си. Такъв интерес е проявил напр. византийският император Константин VII Багренородни (913—959). В своето съчинение „За темите” (написано към средата на X в.) той се спира по-специално на въпроса за военноадминистративната организация в балканските земи от края на VII в. насам и във връзка с това дава някои подробности относно навлизането на прабългарите по това време на юг от Дунава и образуването на българската държава. Императорът разказва, че „богоомразният български народ” (τὸ Θεομίστητον τῶν Βουλγάρων ἔθνος) [118] преминал Дунава при царуването на Константин Погинат и с това предизвикал изменения в териториалния обхват на тема Тракия, като откъснал част от нея и я подчинил на своята власт. Едва след идването на българите на юг от Дунава станало известно според Константин Багренородни и тяхното име. Дотогава те били познати, както бележи той, с едно друго название, а именно оногундури (ὅτε καὶ τὸ ὄνομα αὐτῶν ϕανερὸν ἐγένετο πρότερον γὰρ Ὀνογονδούρους αὐτοὺς ἐκάλουν). [119] Византийският писател не обяснява обаче какьв е произходът на името българи, нито пък се спира на въпроса, защо до идването им на Балканския полуостров никой още не знаел за това име.

 

Интерес към ранната история на българския народ и по-специално към името „българи” е проявил и един друг византийски исто-

 

344

 

 

риограф, а именно Йосиф Генезий, който е бил съвременник на Константин Багренородни и е живял през първата половина и средата на X в. В своето съчинение под наслов „История”, което обхваща периода от 813 до 886 г., Генезий отделя доста място на отношенията между България и Византия, като се спира главно на събитията във връзка с покръстването. [120] Между другото Генезий отбелязва, че българският владетел Борис бил свързан по род с авари и хазари, а пък самото име българи било получено по традиция от един някогашен техен вожд, наречен Булгар. Съответният пасаж гласи: „Предводителят на България (Борис — б. н.), който произхождал по род от аварите и хазарите и водел името си от господаря си Булгар, когото ромеите оставили да се засели в Мизия и Доростол, отправял към ромеите враждебни думи и ги заплашвал с нападение”

[121]. Това известие на Генезий е твърде интересно преди всичко с това, че свързва българи с авари, с което подсказва за някогашната връзка на Куберовите българи с аварите в Панония. Едновременно с това то свързва българи и хазари, което ни отвежда пък към далечното минало на Велика България и оттеглянето на Аспарух под напора на хазарския хаган. Особено интересен е опитът да се обясни името българи като произхождащо от един техен вожд Булгар, който според думите на Генезий бил минал някога река Дунав и се заселил в Мизия със съгласието на цариградските управници. Очевидно тук е направена подмяна на действителното име на този български вожд — Аспарух — с едно фиктивно име „Булгар”, за да може по такъв начин да се намери обяснение за името българи, от което се е интересувал византийският писа-

 

 

117. Срв. за тези преселници V. Laurent, Ὁ βαρδαριώτων ἤτοι Τούρκων, Peres, Turcs asiatiques ou Turcs hongrois? (Сборник в памет на проф. П. Ников, София, 1940, с. 275—289).

 

118. Срв. А. Pertusi, Costatino Porfirogenito De thematibus, I, 44 = c. 85 (Извори за бълг. история, IX, с. 193).

 

119. Пак там, с. 193.

 

120. Genesius, rec. С. Lachmann, Bonnae, 1834. (Извори за бълг. история, VIII, с. 321—335).

 

121. Genesius, Hist., c. 85. (Извори за бълг. история, VIII, с. 334).

 

345

 

 

тел. Дали Генезий е почерпил това сведение за „Булгар” от някакъв друг по-стар извор, който не е достигнал до нас, или пък се касае за измислено от него обяснение, не може да се каже със сигурност. Ясно е едно, че той едва ли е знаел за разказите на Теофан и Никифор относно преминаването на Аспарух на юг от Дунава. Ясно е също, че опитът му да разтълкува името българи свидетелствува за засиления интерес на византийските историографи през втората половина на X в. към народностното название на техния северен съсед, с който империята е поддържала тесни политически, икономически и културни връзки.

 

Освен в „Историята” на Генезий версията за вожда „Булгар” като пръв предводител на българите, който се бил заселил на юг от Дунава, се съдържа и в споменатата вече историческа творба на Лъв Дякон. Между неговия разказ и разказа на Генезий има обаче някои отлики. Докато Генезий свързва българите по потекло с авари и хазари, Лъв Дякон отбелязва, че те били сродни със северните котраги, с хазарите и с куманите. При това, както бидяхме, той назовава прабългарите и с архаизиращото название мизи поради това, че те били заели някогашната провинция Мизия. Съответният пасаж, в който намираме всички тези обяснения, гласи: „Казват прочее, че мизите се отделили от северните котраги, хазари и кумани и напуснали бащините си огнища. Скитайки се по Европа, те завзели и заселили тази страна по времето, когато Константин Погонат управлявал ромейската държава, и по името на своя племенен началник Булгар я нарекли България”

[122]. Интересно в този пасаж е не само обяснението на името българи, което съвпада с обяснението на Генезий, но и свързването на българите с котрагите (техните някогашни близки родственици), а също така и с хазари и кумани.

 

В заключение може да се каже следното: Названието българи е претърпяло една интересна еволюция в своя етнически смисъл, която се развива паралелно с процеса на утвърждаване на българската народност. Първоначално това название се е употребявало само за означение на прабългарите, които го донесли със себе си

 

346

 

 

от своята далечна родина в Балканския полуостров. През IX в. с името българи били означавани вече и славяните на територията на България, които по това време вземали връх над малочисления прабългарски елемент и постепенно го поглъщали. Примери за разширената употреба на името българи намираме в редица домашни, византийски и западни извори от средата и втората половина на IX в. В края на IX и началото на X в., когато българската народност е била вече напълно изградена, названието българи в неговия нов етнически смисъл се превръща в трайно утвърдено народностно име и ние го срещаме по страниците на старобългарски, византийски, латински, арменски и други съчинения. Като българи са се съзнавали и наричали жителите на всички краища на България (в Мизия, Тракия и Македония), където се е оформила и укрепнала нашата народност. Наред с името българи се налага и прилагателното български ( български народ, българска земя, български цар български език и пр.). Широкото разпространение на названието българи в България и в съседните страни предизвиква интерес към неговия произход и най-вече сред византийската историография. Така се ражда версията за легендарния вожд Булгар, който преминал някога река Дунав, за да се засели в Мизия, и по чието име цялата заета от него страна се е нарекла България, а населението ѝ — българи.

 

 

122. Срв. съответния текст в Извори за българската история, IX, с. 252.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]