Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865—927

 

3. ЕЗИК, СЪЗНАНИЕ, МАТЕРИАЛНА И ДУХОВНА КУЛТУРА

 

 

Към края на IX и началото на X в. българската народност била вече напълно изградена. Нейното създаване е резултат на продължителен и сложен консолидационен и асимилационен процес, който

 

283

 

 

се развивал в продължение на столетия и в който се преплитали и действували фактори от социално-икономически, демографски, политически и културен характер. Решаваща роля в развитието на ет-ногеничния процес изиграва създадената през 681 г. славянобългарска държава, която обединява постепенно в своите предели всички племена от българската група в Мизия, Тракия и Македония. Допълнително появили се съществени фактори, които действували в същата насока, са напредналото икономическо развитие на славянобългарската държава през IX в., изградилите се феодални отношения, покръстването и накрай въвеждането на славянската писменост. Всичко това създало необходимите условия за формирането на българската народност, като една нова, исторически сложила се етническа, езикова и културна общност, образувана в резултатна претопяването на траките сред славянската маса, на спояването на многобройните славянски племена в едно цяло и на сливането на славяни с прабългари. [1] Основни черти на така възникналата българска народност са били общият език, единно народностно съзнание и еднаква в главни линии материална и духовна култура.

 

Общият език на създадената в края на IX в. българска народност е бил, както вече се отбеляза, славянският език. Той се наложил сред цялото население на страната едновременно и като език говорим, и като книжовен. Като говорим език славянският е бил еднакъв по своите основни фонетични, морфологични и синтактични особености и по своя лексикален фонд във всички области на България. Той се оформил в процеса на постепенното сливане на отделните славянски племена от българската група в Мизия, Тракия и Македония, при което отпаднали някои от съществуващите помежду им диалектни отлики, характерни за периода на родово-племенната раздробеност. Естествено диалектните регионални особености не са били напълно премахнати, но те са били, общо взето, съвсем незначителни и не са нарушавали единния характер на славянския език, говорен по села и градове от Дунав до Бяло море и от Черно море до днешна Албания. [2]

 

Обстоятелството, че говоримият славянски език е бил еднакъв за цялата територия на страната и съществуващите диалектни отлики са били незначителни, дало възможност твърде лесно и бързо да се разпространи в България и един общ книжовен език. В основата на този език легнал диалектът на славянските племена в

 

284

 

 

Южна Македония (около Солун), на който са говорели братята Кирил и Методий и на който са били направени първите славянски преводи на гръцки книги. [3] Солунският диалект е бил твърде близък по това време не само на диалектите от други краища на Македония, но и на диалектите в Тракия и Мизия. Поради това създадената в резултат на дейността на Кирил и Методий и техните по-

 

 

1. В границите на славянобългарската държава през VIII—IX в. се намирали, както се знае, освен Мизия, Тракия и Македония и земи на север от Дунава (в днешни Унгария и Румъния), където също живеело славянско и прабългарско население за едно с други етнически групи. И там съществували следователно условия за раз витие на етногеничен процес, сроден по характер и резултати с процеса, развил се на юг от Дунава и довел до образуването на българската народност. Има основания да се счита, че докато продължавало политическото господство на славянобългарската държава в земите северно от река Дунав, такъв процес започнал да се осъществява. За това може да се съди от някои данни за материалната култура на отвъддунавското население, сродна с културата на населението южно от Дунава, за силното разпространение на славянската азбука и на славянския език сред това население и пр. Срв. от по-новата литература И. Божилов, Културата Дриду и Първото българско царство, Ист. пр., XXVI, 1970, кн. 4, с. 115—124; същият, Към въпроса за византийското господство на Долния Дунав в края на X в., Studia Balcanica, II. София, 1970, с. 75—97; В. Тъпкова-Заимова, Ролята на административната организация на т. нар. „Отвъддунавска България”, Studia Balcanica, II, с. 63—75. Въпросът за развитието на етногеничен процес на север от Дунав се нуждае от специално проучване, което излиза извън рамките на настоящия труд. Извън рамките на изследването остава и въпросът за славянското население от българската група в онези области на Балкансия полуостров, което не е било включено в пределите на славянобългарската държава. Поради фактори от политическо, социално-икономическо и културно естество тези славяни, както се знае, постепенно загубили етническата си самобитност. Подробното изследване на този процес, който се извършил в продължение на столетия, не спада към предмета на настоящата работа независимо от това, че между въпроса за образуването на българската народност и въпроса за постепенното изчезване на славянския елемент в земите, останали извън пределите на славянобългарската държава, съществува безспорна връзка.

 

2. Срв. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 47; Ст. Стойков, Българска диалектология, с. 30 сл.

 

3. Срв. Б. Цонев, Кои новобългарски говори стоят най-близо до старобългарски в лексикално отношение. СбБАН, XI, София, 1915, с. 3—32. Авторът привежда редица паралели, от които се вижда, че в основата на старобългарската книжовна реч стоят предимно югозападни говори, т. е. говори, близки на солунския диалект, говорен от Кирил и Методий. Вж. също и К. Мирчев, Историческа граматика, с. 47 сл. Според И. Гълъбов, Езикови аспекти на Кирило-Методиевото дело, Хиляда и сто години славянска писменост, 853—1953 г., София, 1953, с. 221 сл., Кирило-Методиевият език е бил изграден на базата на диалект от типа на родопските. Това гледище едва ли би могло да се приеме, като се има пред вид, че Кирил и Методий са били свързани по своя език и произход със славяните от Солунската област, а не от родопските краища. Обстоятелството обаче, че родопски диалекти съдържат езиков материал, който показва видимо сходство с древния Кирило-Методиев книжовен език, свидетелствува ясно колко близки са били в действителност говорите на славянското население от Македония и Тракия през средновековния период. В такъв смисъл статията на И. Гълъбов дава нова подкрепа на тезата за единния по своя характер говорим и литературен славянски език в България през IX—X в. и за незначителността на диалектните отлики в различните краища на страната.

 

285

 

 

следователи в България славянска книжнина е била напълно достъпна за цялото население на страната. Славянските книги са могли еднакво добре да бъдат четени и разбирани както от учениците на Климент в Охридската школа, така и от учениците в школата на Наум в Преслав. Навсякъде се пишело на един общ и еднакъв „словѣньскый ѩзыкъ”, който бил едновременно и богослужебен, и литературен, и официален в държавата. Това е бил език на цялото население на страната, език собствен (свои ѩзыкъ, [4] както го назовава старобългарският писател Йоан Екзарх). И този език е служел като основна обединителна спойка за младата българска народност, тръгнала бързо по пътя на просветата и културата.

 

По своя цялостен облик славянският език в края на IX и началото на X в. сочи белезите на един все още сравнително старинен стадий в своето развитие. Както личи от запазените литературни паметници, това е изцяло синтетичен език, който запазва твърдо падежните форми, а също така и неопределеното наклонение (инфи-нитива). Във фонетично отношение той не се е отличавал много от своя предписмен период (т. е. VI—IX в.). Все още са се пазели напр. еровите гласни в слаба позиция, пазела се е разликата между различно нюансираните твърди и меки сонантни р и л. Ятовата гласна продължавала да има характер на широка гласна. Непокътнат оставал и назализмът, т. е. произношението на звуковете ѫ и ѧ съответно като он и ен. Непроменени оставали съчетанията шт и дж, получени съответно от праславянските tj и dj. [5]

 

Независимо от консервативния и старинен характер на книжовния славянски език ние виждаме, че в него постепенно стават редица изменения и че той претърпява известна еволюция както във фонетично, така и в морфологично отношение. Така напр. в течение на X и през ХII в. започва изпадане на еровите гласни и в слабо положение. Ограничава се епентетичното л. Наблюдава се едно разколебаване на съгласното склонение. Започва смесване на имената на о и у основи. Ограничават се формите на простия аорист, намалява се употребата на супинната форма и пр. Тези изменения са намерили място главно в съчинения със светско съдържание, докато в църковно-религиозните книги консерватизмът по отношение на езика е по-силен и там старинните форми са се пазели по-устойчиво. За пример може да бъде посочен известният „Шестоднев” на Йоан Екзарх, който представлява първото наше съчинение с природо-

 

286

 

 

научен и философски характер. В него виждаме да се употребяват вече някои доста ясно изразени членни форми (задпоставен определителен член), което е необичайно за евангелските и други богослужебни и църковни книги, писани у нас през същата епоха. [6] Основателно отбелязва във връзка с това един от най-добрите. познавачи на историята на българския език, К. Мирчев, че през X в. наред с по-старинния и консервативен църковен език се е развивал и един литературен език, „който е давал по-широк достъп на езиковите новости и постепенно се е откъсвал от езика на църковното богослужение, завещан от солунските братя и особено старателно пазен от всякакви по-чувствителни промени в течение на цели векове”. [7] Но тези различия не могат да нарушат представата за единния характер на литературния славянски език във фонетично, морфологично, синтактично и лексикално отношение, употребяван в България в края на IX и първата половина на X в. както от книжов-; ниците и писателите от Охридската школа, така и от книжовниците и писателите в Преслав.

 

Възникнала с налагането и разпространяването на един общ

 

 

4. Срв. увода на Йоан Екзарх към направения от него славянски превод на съчинението на византийския богослов Йоан Дамаскин „Богословие” (Небеса) в Христоматия по старобългарска литература, София, 1967, с. 66 (старобългарски текст), с. 68 (новобългарски превод).

 

5. Срв. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 4.

 

6. К. Мирчев, пос. съч., с. 51; И. Гълъбов, За члена в български език, Известия на Народния музей в Бургас, I, 1950, с. 175—220.

 

7. К. Мирчев, пос. съч., с. 51.

 

287

 

 

език (славянски — говорим и писмен), българската народност се изградила като славянска, със свое собствено, славянско съзнание, със специфична материална и духовна култура, близка и сродна с културата на другите славянски народи. В случая характерът на езика изиграл решаваща роля — какъвто е бил той, такова е било съзнанието на хората, които го говорели, пишели и четели. И това е типично не само за връзката между език и народност при образуването на българската народност, но и за връзката между език и народност при образуването на редица други народности в средновековна Европа. Езикът, както вече се каза, е една от основните черти на народността и в това отношение са налице многобройни и показателни примери.

 

За тясната връзка между език и народност, създала се при изграждането на българската народност през IX—X в., може да се заключи от една твърде интересна терминологична особеност, която намираме в наши паметници от това време, а именно че за понятията „език” и „народ” се употребява обикновено една и съща дума „ѧзыкъ”. Имаме, от една страна, „ѧзыкъ словѣньскь” в смисъл на „език”, разпространен и говорен през разглеждания период в цялата българската държава, и, от друга, „ѧзыкъ словѣньскь (или блъгарьскь)” в смисъл на народ, на цялото население на България. В първия случай „език” отговаря на гръцката дума „γλώσση” (език), а във втория — на гръцката дума „ἔϑνος” (народ).

 

За употребата на думата „език” в посочения двоен смисъл можем да посочим на първо място т. нар. „Пространно житие” на Кирил, чийто автор е вероятно Климент Охридски. Тук намираме известното и добре познато съобщение, че по време на престоя си в Рим двамата братя заедно със своите ученици отслужили църковна литургия в храма „Св. Петър” на „славянски език” [8] Думата „език” тук отговаря очевидно на гръцката дума „γλώσση”. Друг е нейният смисъл обаче в заглавната част на това житие, където Константин Философ бива означен като „прьваго наставьника словѣньскоу ѥзыкоу”. [9] Несъмнено тук под „език” трябва да се подразбира „народ”. В смисъл на народ е употребена тази дума и в онзи пасаж от „Пространното житие”, където се говори за пътуването на Константин Философ в Кримския полуостров при т. нар. фулски народ, където имало един голям дъб (бѣше вь фоульсцѣ ѥзыцѣ доубь велии). [10] Очевидно тук „език” означава не γλώσση, a ἔϑνος.

 

288

 

 

За двойната по смисъл употреба на думата „език” могат да бъдат посочени пасажи и от известното „Похвално слово” за Кирил, писано пак от Климент Охридски. Там четем напр., че Константин Философ със силата на своето слово „развързал езика на гъгнивите” (ѩзыка гѫгнива). [11] Същевременно Константин Философ бива славен поради това, че със своите „пречестни ръце” излял върху „моя народ” (моемоу ѩзыкоу) „благоразумен облак” и дал със своите „богодвижими пръсти” на „моя народ” (моемоу ѩзыкоу) „свобода от греховното иго”. [12] В смисъл на „народ” е употребена думата „език” и в увода на това Похвално слово, където Кирил Философ е означен като „наставникоу словѣньскѹ языкоу” [13]. В същия смисъл е употребена тази дума в израза, че Кирил станал пастир и учител на „славянския народ, който тънеше в невежество и греховен мрак” словѣньскоу ѩзыкоу в’неразоумїи и въ мрацѣ грѣховнѣ). [14]

 

Ту в смисъл на „език”, ту в смисъл на „народ” срещаме думата „ѩзыкъ” и в известната двойна похвала в чест на Кирил и Методий. Там четем напр., че те превели „новия и стар завет на своя език” (прѣложьшема новыи и ветъхъіи законъ въ ѩзыкъ ихъ) [15] и че Методий бил изпратен в славянските страни да ги учи на техния език (на страны словѣньскъі оучитъ въ зыкъ ихъ). [16] Същевременно двамата братя са назовани в увода на тази „Похвала” като учители на славянския народ (оучителема словѣньскоу зыкоу). [17]

 

За употребата на думата „език” в посочения двоен смисъл може да се заключи и от един пасаж в съчинението на Черноризец Храбър „За буквите”. Става дума за неговия разказ във връзка със „стълпотворението” и размесването на езиците, което последвало

 

 

8. Срв. съответния пасаж на А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, XVII, с. 65.

 

9. Пак там, с. 29.

 

10. Срв. А. Т.-Балан, пос. съч., I, XII, с. 55.

 

11. Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 33 (новобългарски превод, с. 36. (По технически причини тук на места старобългарският текст се транскрибира и с новобългарски букви. — Бел. ред.)

 

12. Пак там, с. 35 (текст), с. 37 (превод).

 

13. Пак там, с. 32 (текст), с. 36 (превод).

 

14. Пак там, с. 33 (текст), с. 36 (превод).

 

15. А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, с. 118.

 

16. Пак там, XII, с. 126.

 

17. Пак там, с. 118.

 

289

  

 

след това. „И както се размесиха езиците (и ѩкоже сѧ ѩзыци размѣсишѫ), пише Храбър, така (се размесиха) и нравите, и обичаите, и наредбите, и законите, и изкуствата според народите (. . . и оуставы и закони и хытрости на ѧзыкы). [18] Както се вижда от така посочения пасаж, в първия случай „език” означава език (γλοώσση), a във втория — народ (ἔϑνος). И тази употреба на една и съща дума в различен смисъл е в едно и също изречение.

 

В смисъл ту на „език”, ту на „народ” е употребена думата „ѩзыкъ” в едно послесловие на старобългарския писател Йоан Презвитер към направения от него славянски превод на гръцкото житие на Антоний Велики. Там намираме, от една страна, израза, че писателят не счел за удобно да превежда „всичките думи на славянски език” (езыку словѣньскоу). Същевременно четем, че той се решил все пак да направи този превод, „за да не остане лишен и славянският народ от божествените жития на тези велики чудотворци” (не лихь будеть ни тѣхь чюдотворьць божьствьнааго ихь жития словѣньскыи езыкь). [19]

 

Наред с тези съчинения могат да бъдат приведени и други творби на нашата старобългарска книжнина от IX—X в., в които думата „ѩзыкъ” се среща ту със значение на „език”, ту със значение на „народ”. За нейната употреба в смисъл на „език” е характерен напр. един пасаж от споменатия вече увод на Йоан Екзарх към превода на византийското съчинение „Небеса”, където четем, че старобългарският писател се опитал да преведе на „славянски език” (въ словѣньскъ ѩзыкъ”) тълкуванията на своите учители. [20] В смисъл на „език” е употребена думата „ѩзыкъ” и в увода на Константин Преславски към „Учителното евангелие”, където авторът ни съобщава, че бил решил „да преведе тълкуванията на светото евангелие от гръцки език на славянски” (ωт греческа ѩзыка въ словенескъ). [21] А за употребата на думата „език” със значение „народ” може да бъде посочен като особено характерен един пасаж от споменатия вече разказ „Чудо на св. Георги с българина”, съставен през втората половина на IX в. В увода на този разказ главният герой споделя, че произхождал от „новопокръстения български народ” (азъ ѥсмь ωт ѩзыка новопросвѣщенаго болгарьскаго). [22] Думата „език” в смисъл на народ се среща и в известната „Азбучна молитва” на Константин Преславски. Там четем за „новия народ” (ѩзыкъ новъ), който въздавал „хвала на отца, сина и пресветия дух” след

 

290

 

 

покръстването си. [23] За употребата на думата „език” в същото значение може да се посочи и един пасаж от т. нар. „Първо житие” на Наум, съставено към средата на X в. Там се говори между другото за нашествията на маджарите, като те са означени с названието „оугри пеωнскїи езыкъ” [24].

 

Употребата на думата „език” едновременно в смисъл на „език” и в смисъл на „народ” се среща и в наши книжовни паметници от по-късна епоха. Като най-характерен пример може да бъде посочен един пасаж от т. нар. „Кратко житие” на Кирил, което произхожда вероятно от времето на византийското владичество. Става дума за неговата мисионерска мисия сред славянското население в областта на река Брегалница. Съответният текст гласи: „След това отиде на р. Брегалница и там намери няколко от славянските народи покръстени (и обрѣте ωт словѣнскаго ѧзыка нѣколико крщенѣ), а които намери непокръстени, той ги кръсти и обърна към православната вяра и им написа книги на славянски език (и написавь имь книгы слωвѣнскым ѧзыком). [25] С двойно значение като γλώσση и ἔϑνος

 

 

18. Срв. съответния текст в изданието на К. М. Куев, Черноризец Храбър, с. 190 Христоматия по старобългарска литература, с. 97 (текст), с. 100 (новобългарски превод).

 

19. Срв. съответния текст в статията на М. Дринов, Из старобългарската книжнина (Съчинения, т. II, с. 453 сл.). Новобългарски превод на „Послесловието” в Христоматия по старобългарска литература, с. 142. Ново издание „Послесловието” по непознати преписи у Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, София, 1967, с. 112 сл. Относно времето, когато е живял Йоан Презвитер, все още съществуват разногласия. Едни учени считат, че той е работил по време на цар Симеон, а други отнасят неговата дейност към епохата на византийското владичество. Б. Ангелов, пос. съч., с. 108, е склонен да приеме първото становище.

 

20. Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 65 (ново български превод, с. 68).

 

21. Пак там, с. 45.

 

22. Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 255 (новобългарски превод, с. 258). Срв. за този книжовен паметник И. Снегаров, „Чудо на св. Георги с българина” като исторически извор, Год. на Духовната акад. „Св. Климент Охридски”, София, IV (XXX), 2, 1954/55, с. 227 сл. Нов препис от този разказ у Б. Ангелов в ИИБЛ, III, София, 1955, с. 169 сл.

 

23. Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 49.

 

24. Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 307.

 

25. Пак там, с. 285. Срв. и Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска ли тература, I, с. 39.

 

291

 

 

се среща думата „ѩзыкъ” и в т. нар. „Солунска легенда”, която произхожда вероятно пак от това време. [26] С двойно значение се употребява тя и в старобългарски преводи на византийски съчинения. За пример може да бъде преведено съчинението на византийския летописец Георги Амартол, в което се излагат редица събития из историята на Византийската империя и на съседната ѝ българска държава и което е било преведено на български език. Срещащите се в това съчинение гръцки думи γλώσση (език) и ἔϑνος(народ, племе) обикновено се предават от българския преводач с една и съща дума, а именно „ѩзыкъ”. И това положение се е запазило и в руската редакция на този превод. [27]

 

Посочените многобройни примери за двойнственото значение на думата „ѩзыкъ” и по-специално за равнозначното употребяване на думите „ѩзыкъ словѣнскъ” в смисъл и на „славянски език” и на „славянски народ” свидетелствуват ясно за славянския характер на създадената през IX—X в. българска народност. Чрез така посочената терминологична особеност проличава отчетливо, че българите са имали славянско народностно съзнание, че те са се чувствували като славянска народност в съответствие с езика, на който са говорели и на който са били писани по това време техните книги.

 

Една важна и сама по себе си напълно разбираема особеност на народностното самосъзнание на българския народ през IX—X в. е това, че той, съзнавайки се като славянски народ, е съзнавал едновременно с това, че е сроден и близък на други славянски народи, че представлява част от голямата славянска общност, живееща по това време в Централна, Югоизточна и Източна Европа. Особено ярко е прокарано схващането за връзката между българския народ и другите славянски народи в произведението на Черноризец Храбър „За буквите”. В това произведение старобългарският писател говори общо за „славяните” (словѣне) през периода, когато още не притежавали своя писменост и били принудени да си служат с римски и гръцки букви (Прѣжде оубω словѣне на имѣхѫ книгъ нѫ чрътами и рѣзами чьтѣхѫ и гатаахѫ погани сѫще. Кръстивше же сѧ римсками и гръчьскьши писмени нѫждаахѫ сѧ словѣнскы рѣчь безь оустроениа). [28] В широкото понятие „словѣне” тук са причислени западните и южните славяни, в това число и славяните, които образували българския народ и които подобно на останалите дълго време нямали своя азбука. В същия дух, общо за „славяните”, към

 

292

 

 

които се включват и българските славяни, излага Храбър по-нататък въпросите около създаването на славянската азбука и нейното разпространение. Горд от победата на славянските народи, които успели да си създадат своя писменост и книги, старобългарският писател завършва своята творба с възхвала към бога, който дал „разум на славяните”: „Така, братя, бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поклонение сега и винаги в безкрайните векове, амин.” [29] Казано накратко, произведението на Черноризец Храбър свидетелствува ясно за съзнаваната и подчертавана връзка между „българския народ” и останалите „славянски народи”, от които той съставлявал част и с които се чувствувал неразривно свързан най-вече чрез делото на солунските братя. [30]

 

Като сроден с останалите славянски народи е представен и възпят българският народ и в двете поетични творби на Константин Преславски „Проглас към евангелието” и „Азбучна молитва”. В „Прогласа” авторът се обръща с призив към всички славяни да чуят божието слово „Заради това слушайте всички славяни” (тѣмже оуслышите Словѣни вси”), „слушайте цял славянски народе” (слышите словѣнскь народь вьсь). [31] А в „Азбучната молитва” е изразен възторгът на поета от това, че цялото славянство е литнало към кръщение (летить бо нынѣ и словѣньско племѧ к кръщению обратиша сѧ вьси.) [32] Това са изрази, които сочат ясно убеждението на автора за единния характер на славянството и за това, че към него спада и новопокръстеният български народ, комуто той посвещава

 

 

26. Срв. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 282—283; Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, с. 63—66.

 

27. Срв. В. М. Истрин, Хроника Георгия Амартола в древнем славяно-русском переводе, Петроград, 1920, I, с. 89, 188, 199, 464, 508, 560.

 

28. Срв. съответния текст у К. Куев, Черноризец Храбър, с. 188. Вж. и Христоматия по старобългарска литература, с. 97.

 

29. К. Куев, Черноризец Храбър, с. 191; Христоматия по старобългарска литература, с. 98 (текст), с. 101 (новобългарски превод).

 

30. Срв. Д. Ангелов, Кирил и Методий в средновековната българска книжнина, Археология, V, 1963, кн. 3, с. 13 сл. Вж. и В. Велчев, Константин-Кирил и Методий и старобългарската книжнина. Първо българско царство, София, 1939, с 33 сл., 74 сл.

 

31. Срв. съответните пасажи в Христоматия по старобългарска литература, с. 51/52 (текст), с. 55 (превод).

 

32. Пак там, с. 49 (текст), с. 51 (поетичен превод).

 

293

 

 

своя лиричен и изпълнен с религиозно преклонение химн. Тези две произведения са интересни и с това, че в тях се употребяват и други названия за означаване на „народ”, а именно думите „народ” „език” и „племе”.

 

Убеждението, че българският народ е част от останалите славянски народи, прозира и в някои произведения, свързани с дейността на Кирил и Методий и техните ученици. За пример може да бъде посочен отбелязаният вече уводен пасаж в „Пространното Кирилово житие”, чийто автор е вероятно Климент Охридски. Става дума за прозвището, с което се възвеличава Константин Философ, а именно „пръв наставник на славянския народ”

[33] Явно е, че тук означението „славянски език” има характер на едно сборно название, под което се подразбират всички славянски народи, включително и българският. Подобно схващане е отразено и в т. нар. „Похвално слово” за Константин Философ, съставено пак от Климент Охридски. В това забележително произведение на нашата ранна панегирична литература Кон стантин се слави като „учител” и „пастир” на славянския народ, който по думите на съставителя тънел преди това „в невежество и греховен мрак”

[34] Слави се Константин Философ и за това, че озарил със своята боговдъхновена уста „многоплодния славянски народ” . От тези изрази проличава дълбокото убеждение на автора на „Словото” за единството на славянските народи, за това, че те представляват едно цяло и че Константин Философ има заслуги към всички тях. Към цялото славянство, към целия „многоплоден славянски народ” е причислен и българският, който както личи от похвалните слова на Климент, получил своя дял наравно с останалите славянски народи чрез великото мисионерско дело на солунския просветител.

 

Трябва да се отбележи, че гледището за общност на всички славянски народи е свойствено не само на нашата средновековна книжнина от IX—X в. То се споделя и от руски книжовници и по специално от автора на „Повесть временных лет”. Това личи напр. от подробното изложение в този паметник на дейността на Константин и Методий, създатели на славянската писменост. В края на това изложение съставителят заключава, че „славянският език” и „руският език” е едно и също и че изобщо „един е сла-

 

294

 

 

вянският език” (языкъ словенскый единъ. А словеньошй языкъ и рускый одно есть). [35] Това схващане е аналогично със схващането в посочените наши литературни паметници с тази разлика, че в тях е прокарано становището, че българският народ е част от останалите славянски народи, докато в „Повесть временных лет” е прокарано становището, че „руският народ” е част от другите славянски народи.

 

Съзнавайки се като част от останалите славянски народи, българският народ, изграден като единна етническа и културна общност в края на IX и началото на X в., е съзнавал заедно с това, че е нещо обособено само за себе си, със свой облик и характерни черти. Съзнавал е, че не е просто и само славянски народ, но едновременно с това и народ български, създаден в резултат на продължителния съвместен живот на славяни и прабългари в границите на общата държава. Така паралелно с едно по-общо съзнание за своята славянска принадлежност той е имал и съзнанието за своята специфична обособеност.

 

Терминологичен израз на това съзнание е разширената употреба на названията „българи”, „български”, „българска земя” и пр. които се срещат в голямо изобилие в наши и чужди паметници през разглеждания период. Този въпрос ще бъде засегнат в специалния параграф, посветен на въпроса за появата и утвърждаването на българското народностно име. Тук бих искал да отбележа само някои особено характерни примери. На първо място трябва да отбележим посочения вече пасаж в старобългарския разказ „Чудо на св. Георги с българина”, където главният герой разказва, че произхождал от „новопокръстения български народ” . Ясно е отразено тук схващането за специфичния характер на нашата народност — българска. Друг пример намираме в Пространното житие на Климент Охридски, съставено от неизвестен негов ученик след 916 г. и дошло до нас в разширена гръцка редакция. Съставителят на това житие назовава себе

 

 

33. А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, с. 29.

 

34. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 330; вж. и Б. Ангелов, Борба за делото на Кирил и Методий, София 1969, с. 13. В своето изследване авторът нееднократно подчертава общославянския характер на това дело, което е било съзнавано и от нашите книжовници през раз глеждания период.

 

35. Срв. Повесть временных лет, ч. I, М.—Л, 1950, с. 23.

 

295

 

 

си и своите сънародници с името „българи” (Βούλγαροι), а езика, на който те говорели и пишели, като език на българите (γλώσση Βουλγάρων). [36] И тук съзнанието за специфична българска принадлежност на нашия народ е ясно изразено. Като трети пример може да бъде посочен един пасаж в известната служба в памет на Иван Рилски, съставена наскоро след неговата смърт, т. е. след 946 г. Там той е означен с прозвището „съгражданин” на българите . [37] Четвърти пример ни предлага известната „Беседа на презвитер Козма против богомилите”, където четем, че поп Богомил проповядвал в „българската земя” [38] Може да се спомене накрай и намереният преди няколко години надпис на последния владетел на Първата българска държава Иван Владислав (1015—1018), където той се назовава „по род българин” . Както се вижда в редица домашни паметници от IX—XI в., ние срещаме названията: български народ, български език, българи, българска земя, българин родом и др., които свидетелствуват за ясно изявено народностно съзнание, надхвърлящо рамките на общото „славянско съзнание”. Това е съзнанието за специфична българска народностна принадлежност, което намирало израз в съответна терминология.

 

Съзнанието за народностна принадлежност е било свързано със засилване на интереса към миналото на българския народ, с изграждане на „историческа памет”, която съхранява важни събития из неговата история. Връзката между народностно самосъзнание и историческа памет е закономерна и естествена. Тя се проявява не само при формирането на нашата народност, но и при формирането на други народности.

 

При положението, че в България през IX—X в. господствувал феодален строй с ярко изразени автократични тенденции, разкриването на миналото означавало да се подчертаят преди всичко имена и дела на отделни владетели, които са символизирали историята на целия народ. С подобно предназначение е бил напр. споменатият вече „Именник на българските ханове”, запазен на старобългарски език в три преписа от XI в. В него е даден, както се знае, един списък на всички български владетели, като се започне от Аспарух (681—701) и се свърши с Умор (766). В началото на „Именника” са изброени и предходниците на Аспарух начело с Авитохол, под когото се подразбира вероятно хунският владетел Атила. Както из-

 

296

 

 

глежда, този интересен паметник не е дошъл до нас в пълния си вид и има сериозни основания да се допусне, че след Умор са били изброени и следващите владетели, вероятно чак до времето на Симеон (893—927). По въпроса за произхода на „Именника” съществуват разногласия и преди всичко има спор дали той е бил съставен най-напред на гръцки, а после е бил преведен на славянски, или още от самото начало е съставен на славянски език. Спорна е също така датата на съставянето му. Редица изследвачи приемат, че той се състои от две части, първата от които е била написана още по време на Аспарух, а втората — през втората половина на VIII в. [39] По-приемливо е обаче изказаното от К. Иречек и подкрепено с нови съображения от В. Бешевлиев гледище, че този паметник има по-късен произход. „Именникът” е бил съставен, както изглежда, наскоро след приемането на християнството, вероятно по време на цар Симеон (893—927), и то направо на славянски език. Той е бил изготвен по образец на съществуващи и познати по това време вече у нас византийски хронологически таблици и по-специално по образеца на IV книга за царете в Библията. [40] За неговия по-късен произход свидетелствува между друго и обстоятелството, че срещащите се в „Именника” лични имена Исперих и Умор, както и прабългарските думи „дилома и вероятно „сомор” имат славянски фонетичен облик. [41]

 

„Именникът” е първото летописно произведение на наша почва, създадено точно през този период, когато у нас се е била изградила българската народност. Колкото сух и кратък да е по своето съ-

 

 

36. Срв. съответния текст в изданието на А. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, XXII, 66, с. 132. Срв. Д. Ангелов, Българската народност и делото на Климент Охридски, Климент Охридски, Сборник от статии по случай 1050 години от смъртта му, София, 1966, с. 16.

 

37. Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 349.

 

38. Срв. съответния пасаж в изданието на М. Г. Попруженко, Козма Пресвитер болгарский писател X века, Български старини, VIII, София, 1936, с. 2.

 

39. Срв. В. Н. Златарски, Имали ли са българите свое летоброение, СпБАН, I, 1911, с. 33 сл.; същият, История на българската държава, I, ч. 1, с. 360 сл.; Г. Фехер, Именникът на първите български ханове, Год. на Народния музей за 1922/25 г., София, 1926, с. 237 сл.

 

40. Срв. В. Бешевлиев, Надпис ли е бил Именникът на българските князе, ИАИ XXIV, 1961, с. 4.

 

41. Пак там.

 

297

 

 

държание, все пак той представлява за времето си една интересна творба, в която проличава стремежът да се разкрие миналото на българския народ и да се увековечат имената на неговите владетели още от най-ранна епоха. Този стремеж е неразривно свързан със засилващото се края на IX и началото на X в. народностно съзнание. Младата българска народност започвала да набира „историческа памет” чрез съставянето на такива произведения, които я отвеждали към най-древните времена от нейното битие и исторически живот. Така се създавали условия за укрепване на нейното самочувствие, за още по-ярка изява на собственото ѝ самосъзнание. В духа на подобни тенденции към разкриване на миналото е било съставено пак по време на цар Симеон и едно друго летописно произведение. То носи наслов „Историкии” и негов автор е известният старобългарски писател Константин Преславски. [42] Това е една кратка хроника, която няма особена стойност и е написана въз основа на византийски извори. Започва от времето на Адам, а по-нататък следва списък на древни владетели и на редица римски и византийски императори до края на IX в. Преводният характер на това съчинение не е дал възможност на автора да се спре по-специално на въпроси, свързани с нашата история. И все пак в неговия летопис намираме и една собственоръчна добавка, която не се среща в гръцкия оригинал, от който той се е ползувал. Става дума за съобщението, че византийският император Никифор бил убит в земята на българите . Тази добавка, макар и на пръв поглед незначителна, свидетелствува за гордостта на Константин Преславски от едно твърде важно в историята на нашия народ събитие. То е израз на родолюбиви чувства и на стремежа на преводача на хрониката да запечата в съзнанието на читателите спомена за един голям подвиг, да разбуди патриотични настроения сред, своите съвременници. И тук, както при „Именника на българските князе”, можем да говорим за наличието на една тен денция да се освежава „историческата памет” на народа и да се укрепва народностното самосъзнание. Възможно е в нашата книжнина от IX—X в. да са били създадени и други подобни творби с историческо съдържание, в които са били разкривани събития и миналото на нашия народ и на неговите владетели. За наличието на такава литература, възникнала на българска почва, може да се съди от някои известия в руските летописи от XII—XIII в., които са свър-

 

298

 

 

зани с българската история и с българоруските отношения и които руските летописци са почерпали несъмнено от български извори. На това обстоятелство е обърнал внимание един от най-добрите познавачи на средновековните руски летописи А. А. Шахматов и неговите предположения по този въпрос се споделят и от някои български изследвани. [43] За съжаление тази историческа литература не е достигнала до наши дни. Но и от това, което е останало, може да се заключи, че интересът към миналото на българския народ и на българската държава в края на IX и началото на X в. видимо нараства и че отделни писатели се насочвали към едно възкресяване на нашата история посредством съставянето на обичайните за тази «поха кратки хроники. [44] Този интерес е бил свързан с процеса на изграждането на българската народност и с укрепването на нейното народностно самосъзнание.

 

Между произведенията на нашата старобългарска книжнина от IX—X в., които са съдействували за укрепването на народностното самосъзнание на българския народ, трябва да поставим несъмнено и творбата на Черноризец Храбър „О писменехь” („За буквите”). Тук също се разкрива част от миналото на българите като част от славянските народи и се подчертава при това бележитото дело на Константин Философ, създател и разпространител на славянската писменост. Докато в „Именника” на българските ханове и в „Историкиите” на епископ Константин Преславски „историческата памет” се подхранва със събития от политическо и военно естество и с възпоминанието за прежните владетели, в произведението на Черно-

 

 

42. Срв. В. Н. Златарски, Най-старият исторически труд в старобългарската книжнина, СпБАН, 1923, кн. 23, с. 132—182; срв. и История на българската литература, I, София, 1962, с. 123.

 

43. Срв. А. А. Шахматов, Повесть временных лет и eë источники. АН СССР, Отд. русс. яз. и лит., IV, Москва, 1940; П. Мутафчиев, Към въпроса за българските извори на руските летописни известия, СпБАН, III, 1912, с. 135 сл.

 

44. През последно време бе обнародвана една такава кратка хроника, съставена от неизвестен автор и поместена в един от Симеоновите сборници. Подобна на „Историкиите” на Константин Преславски, тя също се основава на византийски извори (един летопис на патриарх Никифор). Изброяват се имена на владетели, като се почне от Август и се стигне до Константин VII Багренородни и майка му Зоя. За съжаление в нея няма никакви добавки за българската история. Срв. В. Angelov, Le „лѣтописьць въкратъцѣ” du recueil de Simeon (Симеонов сборник), 1673, Byzantinobulgarica, II, 1966, c. 83—105.

 

299

 

 

ризец Храбър на преден план се поставя едно културно дело с широк обхват, надхвърлящ рамките на нашата страна. От особено значение е прокараната от Черноризец Храбър мисъл как един народ, който някога заедно с останалите славянски народи си е служел „с черти и резки”, а след това е пишел „с римски и гръцки букви без устроение”, се сдобива със собствени букви и собствена книжнина, сътворени му от един „свет мъж” — Константин Философ. Тази установка, прокарана ярко в произведението на Храбър, е съдействувала несъмнено твърде силно върху самосъзнанието на българския народ, укрепвала е неговото самочувствие, засилвала е убеждението му, че той е призван да играе голяма роля като център на новосъздадената славянска писменост.

 

Както би могло да се заключи от разгледаните от нас книжовни паметници: „За буквите” на Черноризец Храбър, „Историкиите” на Константин Преславски, Жития и похвални слова за Кирил и Методий, Именника на българските ханове и пр., главни носители и разпространители на народностното самосъзнание в неговия двоен аспект (българско и заедно с това славянско) са били първоначално представителите на младата българска интелигенция — писатели, учители, духовници. Хора като Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др. са знаели най-добре какво представлява българският народ, какво е неговото минало, какви са възможностите му за бъдещото му развитие по пътя на просветата и културата. Из средите на най-образовани слоеве, свързани с дейността на Охридската и Преславската школа, се е ковяла „историческата памет” на новата народност чрез съчинения, в които се е говорело за нейното минало, за делата на славянските просветители Кирил и Методий и техните ученици и пр.

 

С все по-силното укрепване на българската народност, свързано с общия икономически, политически и културен подем при царуването на Симеон, народностното съзнание овладявало все по-трайно умовете и сърцата на хората, превръщало се във важен фактор за тяхното поведение и действия. Така бихме могли да си обясним редицата външнополитически и военни успехи, постигнати от българския народ в началото на X в. пз време на продължителните и (тежки войни с Византия и други страни. Още по-ярко се проявява това съзнание в края на X в., когато българската държава била изправена пред страшната заплаха да загуби своята независимост под

 

300

 

 

напора на византийските нашественици. Известно е, че в продължение на около 40 години при царуването на Самуил и на неговите приемници българите трябвало да отбиват непрестанни удари на един добре организиран противник, който се стараел на всяка цена да осъществи своите завоевателни планове. В тази упорита и безмилостна борба българският народ, макар и да се намирал в тежко положение при условията на все по-засилващата се феодална експлоатация, проявил забележителна устойчивост и не само съумял да отбие многократните нападения, но минавал в редица случаи и в настъпление (като напр. през 986 г., когато византийският император Василий II бил разбит при Траянови врата). Могат да се търсят несъмнено най-различни обяснения за необикновената жилавост на българския народ, проявена от него в тези години на тежки изпитания, като например добра военна организация, умела външна и вътрешна политика на Самуил и пр. Сигурно е във всеки случай, че наред с другите фактори от голямо значение за упоритостта, с която се защищавали българите, е било тяхното повишено родолюбиво чувство, готовността им да се сражават докрай за отечество и роден дом. С основание може да се каже, че драматичните събития от края на X и началото на XI в. са най-добрият показател за реалното съществуване на едно ярко изразено народностно съзнание, възникнало в процеса на изграждането на българската народности придобило при условията на една тежка и напрегната обстановка голяма действена сила.

 

За да приключим с въпроса за основните черти на изградилата се в края на IX в. българска народност, трябва да се спрем с няколко думи и върху облика на създадената по това време материална и духовна култура. Както вече се отбеляза, наред със своите две главни черти (общ език и единно съзнание) всяка народност като исторически сложила се общност се характеризира със специфична материална и духовна култура. Без да бъде напълно хомогенна по своята същност, тази култура представлява една от важните обективни страни на „народността”. С нея е свързано в голяма степен и самото народностно съзнание, особено по време на своето възникване и утвърждаване.

 

Обстоятелството, че българската народност се е оформила като славянска народност, свидетелствува вече само по себе си, че славянска в своята цялост е била създадената през IX—X в. материална и духовна култура. Доказателства за това ни предлагат разгледаните

 

301

 

 

от нас вече писмени и веществени паметници, от които се вижда преобладаващият славянски характер на жилищата, на керамиката, на накитите, на погребалните обичаи, на облеклото и пр. през този период. Допълнителен материал могат да ни дадат проучвания в областта на етнографията и фолклора. Това са проучвания твърде полезни, тъй като се основават в повечето случаи на твърде старинни по своя произход форми и прояви на ежедневния бит, на народното изкуство, на народните вярвания и традиции, спазвани и изпълнявани в продължение на столетия. При това етнографските и фолклорни проучвания могат да се правят на широка сравнителна основа, като се търсят и установяват сходства и аналогии с материалната и духовната култура на съседни народи и преди всичко на славянски народи, сродни с българския народ. Това им предава по-голяма убедителност и безспорна доказателствена сила.

 

От изследванията на етнографи и фолклористи се потвърждава по несъмнен начин установката, че изградената в процеса на създаването на българската народност веществена и духовна култура има в своята цялост славянска облик. Това може да се докаже напр. от едно изследване върху формите и вида на различните селскостопански сечива (гребла, вили, рала, зъбери и пр.), употребявани у нас и у други славянски народи в продължение на векове. [45] Може да се докаже и от едно сравнително изследване на различните видове накити (наушници, обици, гривни и пр.), с които се е кичела българската жена и които показват очебийни схздства с Накити, употребявани у сърби, руси и други славяни. [46] Особено интересен материал ни предлагат разнообразните мъжки и женски носии, разпространени в отделни области на нашата страна и представляващи до неотдавна най-типични местни костюми. Главните елементи от тези носии (риза, престилса, пояс, забрадка и пр.) имат старинен славянски произход и, както установяват сравнителни проучвания, показват голямо сходство с подобни елементи от мъжки и женски носии в Югославия, Русия, Украйна, Чехословакия. Сходства има както във формите и вида на облеклото, така и в разнообразните шевици и орнаменти, с които то се украсява. Някои от сходствата водят началото си още от дълбока древност, от времето на „праславянския период”, когато славянските племена са живеели в общата си прародина. Други са възникнали впоследствие в резултат на тясно общуване и на взаимните им връзки. [47]

 

302

 

 

За славянския характер на създадената през IX—X в. материална и духовна култура свидетелствуват и редица обреди, празници и обичаи, свързани с ежедневния бит на българина, с важни събития из неговия живот (рождение, сватба), със селскостопанските му занимания и пр. За пример могат да бъдат посочени твърде разнообразните и интересни по съдържание сватбени обичаи, при които се следва строго определен ритуал и се изпълняват множество песни. От изследванията на наши изтъкнати етнографи и фолклористи, които са събрали обилен доказателствен материал, се вижда, че тези обичаи сочат големи сходства с подобни обичаи и у други южни и и източни славяни (сърби, руси, украинци, белоруси). Налице е, ако така можем да се изразим, определен тип „славянска сватба”, при което се преплитат елементи и традиции, останали още от „езическия период”, с елементи и традиции, възприети и въведени след възприемането на християнската религия и намесата на църквата при сключването на браковете. Разбира се, наред със сходствата има и характерни специфики в сватбените обичаи на отделните групи славяни (южни, източни и западни), но независимо от това общността в славянския сватбен обред като цяло е несъмнена. [48]

 

 

45. Срв. Хр. Вакарелски, Веществената култура на българите, ИЕИМ, XIV, 1943, с. 106 сл.

 

46. Срв. Р. Пешева-Попова, Старинни български наушници и обеци, ИЕИМ, V, 1962, с. 75 сл.

 

47. По-важна литература: L. Niederle. Rukovět slovanských starošitností, D. I, Praha, 1953; същият, Быг и культура древних славян, Прага, 1924; Хр. Вакарелски, За българските носии и славянските следи по тях, Славянска беседа, кн. IV, 1940, с. 83 сл.; Ст. Л. Костов, Останки от старото славянско облекло в България, Сборник на IV конгрес на славянските географи и етнографи, София, 1938, с. 327 сл.; Н. П. Третьяков, Восточнославянские черты в быту населения Придунайской Болгарии, Сов. этн., 2, 1948, с. 170 сл.; И. Коев, Българската везбена орнаментика, София, 1951; Я. П. Прилапко, Этнокультурні звязки болгар і східних словян, Киів, 1964; М. Велева, Синтез на етническите елементи в българското народно облекло, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 66 сл.; същата, Данни от българските народни носии за някои характерни черти в облеклото на славяните, ИЕИМ, XI, 1968, с. 5—69 ; същата, Българската двупрестилчена носия, София, 1963; Ц. Романска, Славянските народи, София, 1969, с. 159 сл.

 

48. Срв. Ф. Волков, Свадебные обряды в Болгарии, Этнографическое обозрение, 1895, кн. XXVII, № 4, с. 1—56; М. Арнаудов, Българските сватбени обреди, ч. I, ГСУ, ИФФ, XXVII, 1931; Хр. Вакарелски, Сватбената песен, ИЕИМ, XIII, 1939, с. 1—129; Ц. Романска, Славянските народи, с. 207, с. 213 сл.

 

303

 

 

Редица общи черти има и в обичаите, свързани с раждането на децата. Раждането на всяко дете се е считало за голям празник, придружен с гостувания, даване подаръци и пр. Важен акт е представлявало „кръщението”, въведено след възприемането на християнството като официална религия. [49] Сравнителни проучвания сочат, че най-голямо сходство в обичаите при раждане на детето има между българите и сърбите, т. е. сред най-близките на нашия народ южни славяни. Несъмнена общност, която води началото си още от дълбока древност, има и в погребалните обреди. Тук също се преплитат стари езически традиции и вярвания с нововъзприети чрез християнската религия елементи и правила. И тук най-големи прилики могат да се установят между погребалните обичаи на българи и сърби. Един общ за двата народа обичай, който има твърде старинен произход, е напр. да се пази мъртвият да не бъде прескочен от котка, за да не се превърне във вампир. [50]

 

Твърде ярко проличава славянският облик на създадената през IX—X в. култура в редицата народни календарни празници и обреди. Това са празници и обреди, свързани по най-тесен начин с ежедневния бит и стопанските занимания на населението, които водят произхода си от дълбока древност и се характеризират с редица езически елементи. Впоследствие тези празници и обреди са били изпълнени с ново, християнско съдържание, като запазили обаче много от чертите и изявите на някогашната си езическа същност. Съобразно с отделните годишни времена тези празници и обреди могат да се разделят на зимни, пролетни, летни и есенни. Към зимните спадат главно Коледа (Рождество Христово) и Нова година. Към пролетните се отнасят такива празници като Гергьовден, Лазаровден, Благовещение и пр.; към летните спада Еньовден, към есенните — Димитровден. Сравнителни проучвания на тези празници сочат голяма прилика в начина на тяхното празнуване у нас и празнуването им у други славянски народи и особено у южните славяни (сърби, хървати, словенци). Това се отнася особено до най-важните празници, като Коледа, Нова година, Лазаровден, Еньовден и др. [51] За славянския характер на създадената от българския народ култура свидетелствуват убедително и многобройните прояви на неговото духовно творчество (песни, приказки, балади, пословици, гатанки и пр.). Направените в тази област сравнителни проучвания показват наличието на голям брой произведения от подобен род в творчеството на ос-

 

304

 

 

таналите южнославянски народи. За пример могат да бъдат посочени редица народни песни с религиозно, обредно, семейно, трудово и друго съдържание, които са почти еднакви у българи и сърби. Голямо сходство има и по отношение на пословиците и поговорките, които са едни от най-характерните жанрове на фолклора. В една от издадените напоследъч книги, която има за предмет този род творчество, от 2650 подбрани български пословици и поговорки 1330 са почти напълно еднакви със съответни пословици и поговорки, разпространени сред сърбите. [52]

 

 

49. Срв. М. Арнаудов, Очерки по българския фолклор, София, 1934, с. 601 сл. (Ново издание, София, 1969 г., с. 688 сл.). Ц. Романска, Славянските народи, с. 211 сл.

 

50. Ц. Романска, Славянските народи, с. 218. Срв. и Хр. Вакарелски, Старинните елементи в българските народни обичаи (Сборник „През вековете”, София, 1938, с. 257 сл.). Вж. и Ст. Генчев, Към проучванията на различията между обичаите при погребение от двете страни на ятовата граница в Северна България, ИЕИМ, XI, 1968, с. 161—210.

 

51. По-важна литература: М. Арнаудов, Български народни празници, София, 1931; същият, Кукери и русалии, СбНУН, XXXIV, София, 1920, с. 1—242; същият, Очерки по български фолклор, София, с. 486 сл. (ново издание, София, 1969, с. 278—340); същият, Студии върху българските обреди и легенди, София, 1924; Д. Маринов, Народна вяра и религиозни народни обичаи, СбНУН, XXVIII, София, 1914, с. 261—558; М. Милјевић, Песме и обичаи укупног народа српског, I, Обредне песме, Београд, 1869; Ц. Романска, Славянските народи, с. 221—239; Л. Йорданова, За обичая лазаруване в България, ИЕИМ, IX, 1966, с. 107 сл.; Л. Маркова, Некоторые наблюдения на развитие календарных обрядов у болгар междуречья Прута и Днестра, ИЕИМ, 1968, с. 151 сл.; А. Н. Примовски, Общност на някои обичаи у родопските българи, Народностна и битова общност на родопските българи, сборник от статии, София, 1969, с. 171 сл.

 

52. Срв. Н. Икономов, Балканска народна мъдрост, Успоредици на български, сръбски, турски, румънски, гръцки и албански пословици и поговорки, София, 1968, с 5. По-важна литература във връзка с българския народен фолклор и сходствата му с фолклора на други славянски народи: М. Дринов, Поглед връх произхождението на блъгарский народ, Съч., т. I, София, 1909, с. 49 сл.; М. Арнаудов, Българските народни приказки, СбНУНК, XXI, 1905, с. 1—101; същият, Очерки по българския фолклор, София, 1934, с. 220 сл. (Ново издание, София, 1969, с. 75 сл.); М. Драгоманов, Славянските сказания за пожертвуване собствено дете, СбНУНК, I, 1889, с. 66 сл.; същият, Славянските сказания за рождението на Константина Велики, СбНУНК, II, 1890, с. 132 сл.; същият, Славянските преправки на една евангелска легенда, СбНУНК, IV, 1891, с. 257 сл.; L. Sadnik, Südosteuropäische Rätselstudien, Wiener Slavistischer Jahrbuch, Graz—Kóln, 1953, c. 1—186; П. Динеков, Български фолклор, I, София, 1959; Ц. Романска, Славянски фзлклор, София, 1963; същата, Славянските народи, с. 253—237; Ст. Стойкова, Български народни гатанки, София, 1970, с. 1—799.

 

305

 

 

Славянският характер на създадената от българския народ култура се проявява и в запазените в продължение на столетия тясно свързани с езическия период вярвания в различни митически същества (юди, самодиви, самовили, змейове, лами, орисници, нави, върколаци, вампири и пр.). Тук също са налице очебийни паралели с подобни вярвания и други славянски народи (сърби, хървати, руси, украинци). Аналогии показват и различните магически обредни действия, предназначени за защита срещу злите духове и за обезсилване на враждебната им спрямо човека дейност. [53]

 

Като характерна черта на славянската култура на българския народ могат да бъдат посочени накрай разнообразните видове народни танци (хора, ръченици и пр.), които са твърде близки до танците на други славянски народи и главно на южните славяни. Същото се отнася и до народната музика, която има твърде старинен произход и от гледна точка на употребяваните музикални инструменти, и от гледна точка на хармония, ритъм, такт и пр. [54]

 

От казаното дотук се вижда, че създадената в продължение на столетия материална и духовна култура на българския народ е славянска по своя цялостен облик и характер. Тя свидетелствува за неразривните етнически и културно-исторически връзки между българите и останалите славянски народи и преди всичко за връзките между българите и другите южни славяни (сърби, хървати, словенци). Корените на тази културна общност се крият в голяма степен още в най-стария, праславянски период, когато всички славяни са живеели в своята обширна прародина. Впоследствие, когато българи, сърби, хървати и словенци са се установили в Балканския полуостров, съществуващата помежду им общност се е доразвила и в някой отношения се получили нови насоки и изяви в резултат на продължителния и тесен икономически, политически и културен досег между тези народи. Значителна общност е налице и между българските и руските славяни. Основа за тази общност е продължителният съвместен живот на анти и славини, които често действували заедно в общата борба срещу Византийската империя. По-късно досегът между българските и руските славяни става особено интензивен след въвеждането на християнството като официална религия в България (865 г.) и в Киевска Русия (през 968 г.) и след разпространението на славянската просвета и книжнина от нашата страна сред русите.

 

306

 

 

Славянска по своя цялостен характер, материалната и духовната култура, създадена от българската народност в процеса на нейното изграждане и развитие, е имала заедно с това и свой специфичен само за нея облик. Това е била не само и не просто материална и духовна култура на един славянски народ, но преди всичко култура на българския народ. Специфичният характер на тази култура може да се открие в различни области и аспекти. Ние виждаме напр. в посочените вече „Отговори на папа Николай I” да се говори за редица обичаи, битови особености, възгледи и пр., които, макар и да издават известно сходство с обичаи, особености и възгледи на други етноси (главно славянски), имаг свой собствен облик, характерен за смесилото се по това време славянобългарско население. Виждаме също така във византийски извори от IX—X в. да се говори за „българско облекло” (στολὴ βουλγαρική), различно и противопоставено на „ромейското облекло” (ῥωμαϊκὴ στολή). C „българско облекло” бил облечен напр. главният герой в един разказ на гръцки език от X в., познат под наслов „Чудо на св. Георги”. [55] За „българско облекло” се споменава в т. нар. „Продължители на Теофан” (византийска хроника), където

 

 

53. Богат материал за народни вярвания и суеверия, някои от които имат твърде старинен характер и показват видими сходства с вярвания и суеверия у други славянски народи, е събран у Д. Маринов, Народна вяра и религиозни народни обичаи, СбНУН, XXVIII, София, 1914. Големи заслуги в изследването на тази материя има Д. Матов, Срв. напр. Верзевулово коло и навите, Бълг. преглед, II, 1895, кн. IX—X, където установява интересни паралели за вярванията в злите духове „нави”, разпространени между българското население в Македония, както и сред руските славяни според свидетелства на средновековни паметници. Общо за неговите заслуги в тази област срв. бележките на М. Арнаудов, очерки по българския фол клор, с. 189 сл. Вж. и архим. Евтимий, Народни поверия, обреди и обичаи (материали по история на религиите), ГСУ, БФ, XX, 2, 1942—1943, с. 1—87; М. Арнаудов, Очерки по българския фолклор, София, 1939, с. 57 сл., се спира главно на митическите песни, свързани с вярвания във вили, змейове, лами и други митически същества.

 

54. Срв. Ст. Джуджев, Теория на българската народна музика, т. IV. Общи въпроси на музикалната етнография, София, 1951; А. Карастоянов, Мелодични и хармонични основи на българската народна песен, София, 1950; В. Стоин, Българската народна музика. Метрика и ритмика, София, 1927; Ст. Джуджев, Българска народна хореография, 1945; Р. Кацарова-Кукудова, Болгарские народные танцы, София, 1968; същата, Български танцов фолклор, София, 1955; Ц. Романска, Славянските народи, с. 268—280.

 

55. Разказът е издаден от J. В. Aufhauser, Miracula S. Georgii, Lipsiae, 1913, c. 18—40 (срв. съответния пасаж в Извори за бълг. история, IX, с. 65). Вж. и И. Дуйчев, Разказ за „чудото” на великомъченика Георги със сина на Лъв Пафлагонски, пленник у българите, Изследвания в памет на Карел Шкорпил, София, 1961 с. 189—200. Относно средновековното българско облекло срв. най-новата работа на В. Наследникова, История на българския костюм, София, 1970.

 

307

 

 

четем, че с него се обличали двамата синове на цар Симеон — Иван и Венеамин. [56] Характерни, свойствени само за нашия народ елементи могат да се констатират в начина на изпълнението на различни обреди и празници, свързани с живота на отделния човек и на неговото семейство (при раждане, брак, смърт и пр.). [57] Богат материал в това отношение ни предлагат проучвания в областта на етнографията, които се базират на съвременни данни, но разкриват несъмнено някои особености и традиции от едно твърде далечно минало още от времето на изграждането на българската народност и в такъв смисъл могат да бъдат използувани като сигурни доказателства. Специфични черти, свойствени само за културата на българската народност, могат да се установят също така в областта на фолклора (песни, поговорки, приказки). Добре известно е напр., че редицата песни за родопския юнак Момчил и за Крали Марко, създадени в навечерието и наскоро след турското завладяване, независимо от голямата си близост с песни за същите герои в сръбския епос си имат свои български черти и особености. Същото се отнася до различните танци, поговорки, пословици и пр., които сочат несъмнени сходства с танци, поговорки, пословици на други южнославянски народи, но заедно с това си имат местен колорит и специфичен български облик. Трябва да се отбележи изобщо, че специфично българското, което дава характерния облик на цялата народност, може да се открие преди всичко в областта на духовната култура, на духовното творчество. Това важи впрочем не само за българската народност, но и за редица други народности, които се изявяват главно чрез постиженията и особеностите на своя творчески гений в областта на литературата, изкуството, музиката и пр. Материалната култура и през средновековната епоха, и в наши дни има по-унифициран, общ за много етноси характер и не винаги в нея могат да се открият ясни и отчетливи елементи, типични само за определен народ,

 

Когато говорим за специфичния характер на българската култура като един от основните белези на създалата се през средновековната епоха българска народност, не трябва да се изпуска обстоятелството, че този специфичен характер се проявява не само в нейната цялост, но и в редица нейни регионални особености, които ѝ придават голяма пъстрота и колоритност. Добре известно е, че регионални особености по отношение на бита, облеклото, езика, сло-

 

308

 

 

весното и песенното творчество е имало в продължение на векове сред нашия народ и че тези особености продължават и сега да съществуват, макар и в значително смекчена форма поради унифициращия характер на съвременната социалистическа култура и изчезването на редица стари традиции и черти в бита на населението. И сега има, както се знае, местни танци, песни, носии и пр. от Източна Тракия, от родопските краища, от Добруджа, от Македония от Шопско и пр., които се отличават със свои специфични белези. Някои от регионалните особености в нашата култура имат несъмнено твърде старинен произход и ни отвеждат в далечната епоха на средновековието, когато все още е съществувала вътрешна раздробеност. [58] Други особености и специфики от регионален характер

 

 

56. Срв. Theoph. Cont., c. 412 (Извори за бълг. история, IX, с. 135); В. Н. Златарски, История, I, ч. 2, с. 516, бел. 2.

 

57. Срв. напр. студията на Ст. Генчев, Етнографски успоредици на ятовата граница в Северна България (представена като кандидатска дисертация), София, 1969, където се разглеждат подробно общонародни обичаи в Северна България, свързани с рождение, сватба и погребение.

 

58. Регионалните особености на нашата материална и духовна култура, на нашия език и пр. са предмет на редица изследвания през последните години. Могат да бъдат посочени като по-важни следните работи: В. Георгиев, Предславянският произход на ятовата граница, Въпроси на българската етимология, София, 1958, с. 121 сл.; Ст. Стойков, Основното диалектно делене на българския език, Славянска филология, III, 1963 сл.; същият, Ятовият преглас в български език, сп. Български език, 1963, кн. 3, 4, 5; същият, Три местоименни изоглоси в български език, Славистични студии, Сборник по случай V международен конгрес на славистите в София, София, 1963, с. 149 сл.; същият, Названията на тъкачния стан в български език, ИЕИМ, VI, 1963, с. 311 сл.; същият, Българска диалектология, София, 1968. Интересна е констатацията на автора, че съществува тясна връзка между диалектни и етнографски особености (с. 16), което свидетелствува за това, че произходът на регионалните езикови и културно-битови особености трябва да се търси в далеч ната епоха на племенната раздробеност. Срв. още П. А. Петров, Към въпроса за наказателното запрягане у българите и у съседни тям народи, ИЕИМ, III, 1958, с. 190, и Ст. Генчев, Към проучванията на различията между обичаите при погребение от двета страни на ятовата граница в Северна България, ИЕИМ, XI, 1968, с. 169. Интересни наблюдения върху регионални особености в бит, култура, светоглед и пр. има в посочения вече сборник под наслов „Народностна и битова общност на родопските българи, София, 1968, с. 1—238.

 

309

 

 

са били създадени впоследствие, по време на Втората българска държава и на турското владичество, под въздействието на различни фактори от демографско, социално-икономическо, политическо и културно естество. Но наличието на тези особености, съществуващи още през IX—X в. или породени по-късно, не е в състояние да на. руши представата за една единна по своя цялостен облик материална и духовна култура, която е била изградена от нашия народ в пропеса на неговото възникване и развитие и която е била предавана от поколение на поколение в продължение на столетия чак до наши дни.

 

Специфичността на българската материална и духовна култура се проявява и в едно друго отношение, а именно, че наред с ясно очертаните славянски белези и черти, които лежат в нейната основа, тя притежава белези и черти и на останалите два компонента в нашата народност — траки и прабългари. За тракийското културно наследство по отношение на език, облекло, на някои вярвания и празници и пр. вече стана дума на съответното място, когато говорихме за претопяването на траките сред славянските племена. Както се каза, това наследство е все още недостатъчно изследвано и може да се очаква, че бъдещи проучвания ще допринесат за по-пълно изясняване на неговия обхват и значение. Все още сравнително недостатъчно изследвано е и културното наследство на прабългарите. Както вече видяхме, това наследство се изразява на първо място в запазването на редица думи от прабългарски произход, както и в някои влияния в областта на морфологията и синтаксиса.

 

Влияние на прабългарски традиции може да търсим в запазения по време на цялата нана средновековна история обичай да се правят по нареждане на владетеля или на видни сановници каменни надписи за ознаменуване на важни събития, в памет на покойници и пр., като напр. надгробния надпис на чергубиля Мостич, сановник в Преслав по време на цар Симеон и цар Петър, надписа от с. Герман в памет на родителите на цар Самуил, надписа на Иван Владислав за строеж на една крепост в Македония, надписа на Иван Асен II от 1230 г. за победата му над епирците при с. Клокотница и др. Тази „лапидарна традиция” е била свойствена на прабългарите и трябва да се приеме, че тя представлява едно отражение на техния светоглед, запазило се в продължение на столетия. Отражения от претопилия се прабългарски етнос и духовна култура са запазени

 

310

 

 

чак до наши дни, и то предимно в онези краища на България, където са се били заселили през VII в. Аспаруховите и Куберовите прабългари. Проучвания на наши и съветски етнографи, извършени през последните години, сочат убедително, че елементи от някогашния прабългарски бит (по отношение на облекло, на жилища, на сватбени и семейни обичаи) могат да се установят главно сред т. нар. капанско население, живеещо в редица села около Разград, т. е. в област, където е живеела някога Аспаруховата дружина. [59] Тези проучвания се правят на широка сравнителна основа с други тюркоезични народи и главно със съвременния чувашки народ, който е потомък на волжките прабългари. Констатира се твърде голяма прилика особено между женските носии на селянки от капанските села с носии на жени от чувашки села. Приликата се отнася най-вече до формите и характера на богатата шевична украса, която кичи облеклото. Очебийно сходство има и между женски носии на чувашите с носии на селянки от околностите на Охрид и Прилеп. Това сходство едва ли е случайно, като се има пред вид, че в тези краища се е заселила в края на VII в. прабългарската дружина на Кубер. Освен по отношение на облеклото установени са сходства между населението от Македония и чувашите и в някои обичаи, свързани със сключването на бракове. С влияние на прабългарите се обясняват и някои поверия, запазени в продължение на години сред нашия народ (напр. вярата в съществуването на исполини, вяра в свещени дървета, своеобразен култ към „вълка” и пр). [60] Това са въпроси, които тепърва трябва да бъдат доизяснявани

 

 

59. Подробно изследване на бита, езика, фолклора на капанското население в студията на И. Коев, Облекло и жилища на старото българско население в Разградско, Известия на семинара по славянска филология при университета в Ссфия, кн. VIII—IX, София, 1948, с. 47—130.

 

60. Обобщаващо изложение на редицата възможни отражения на „прабългарския етнос” в средновековната и съвременната българска материална и духовна култура в посочената вече книга на П. И. Денисов, Этно-культурные паралели между дунайских болгар и чувашей, Чебоксары, 1969. Срв. особено с. 16 сл., 25, 28, 30, 34, 38, 44, 51, 69, 78, 118, 120, 124, 158 сл. Авторът се основава както на собствени проучвания, така и на богата литература от български и съветски изследвачи. Срв. още: И. Коев, Българската везбена орнаментика, София, 1951; Г. А. Никитин, А. Т. Крюков, Чувашское народное изобразительное исскуство, Чебоксары, 1960; Е. Пешева, Шевични паралели, ИЕИМ, X—XI, 1932; Ст. Л. Костов, Македонски убруси и сокаи, ИЕИМ, год. V, кн. I—IV, София, 1925 ; същият, Български народни шевици, ч. I, София, 1929; М. Г. Велева, Синтез на етническите елементи в българското народно облекло, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 65 сл.; Н. Гаген-Торн, Женская одежда народов Поволжья (Материалы к этногенезу), Чебоксары, 1960; И. Коев, Символичното значение на кръстовидната пазва у чувашите и капанците, сп. „Език, и литература”, 1946, кн. 1, с. 37 сл.; М. Арнаудов, Българските сватбени обичаи, София, 1931, с. 9.

 

311

 

 

Възможно е да се открият и още свидетелства за влиянието на прабългарите в изграждането на антропологичния тип на българина, т. е. за отражението на прабългарския компонент при образуването на народността като биологическа категория. В това отношение ще помогнат предимно археологически разкопки на средновековни некрополи в Североизточна България, а също така и в Македония. Но колкото и да се увеличи броят на различните сигурни или предполагаеми прабългарски елементи в нашата материална и духовна култура, ясно е, че с това няма да бъде омаловажен или отречен нейният славянски по своя цялостен облик характер.

 

Наред с елементи от тракийски и прабьлгарскн произход, намерили отражение в нашата материална и духовна култура, създадена през IX—X в., известно влияние върху тази култура е дошло и по пътя на външни заемки. Особено голяма роля в това отношение е изиграла съседната Византийска империя, с която славянобългарската държава е поддържала в продължение на столетия тесни икономически, политически и културни връзки. Византийското влияние се чувствува още през първите векове след идването на славяни и прабългари на Балканския полуостров и създаването на нашата държава, но особено силно става то след възприемането на християнството като официална религия (865 г.). Заедно с новата вяра, която иде от Византия, навлизат в България и ново изкуство, нова литература, нова обществена идеология, нови правни и социално-етични разбирания и пр. Всичко това дава известно отражение върху материалната и духовната култура, която се изгражда в нашата страна в края на IX и началото на X в. Ние виждаме напр. да се разпространяват у нас облекла и въоръжения по византийски образци, да се градят черкви и дворци в стила на византийската архитектура, да се рисуват икони в духа на византийските, да се създават правни норми съобразно с византийското светско и църковно законодателство и пр. Виждаме да навлизат в нашия говорим и писмен език гръцки думи (особено в областта на религиозно-църковната сфера — като монах, игумен, епископ и пр.), което се дължи на обстоятелството, че новосъздадената българска църква е била изградена под непосредственото ръководство на Цариградската патриаршия и че първите богослужебни книги са били на гръцки език. Казано накратко, византийското влияние се проявява у нас през разглеждания период в различни страни на обществения и ли-

 

312

 

 

чния живот. [61] Разбира се, това влияние се е пречупвало според условията в нашата действителност и в много случаи загубвало своята първоначална сила и обхват.

 

Трябва да се отбележи при това, че византийското влияние е намерило достъп сред сравнително малочислен слой от българското-общество и предимно сред управляващата болярска аристокрация. Царе и боляри са се кичели с одежди по византийски образец, четели са преводи на византийски богословски, философски и исторически съчинения. Що се отнася до голямото мнозинство от населението на страната, то е държало здраво за традиционния си бит и обичаи, за свояга славянска по цялостния си облик материална и духовна култура.

 

Приключвайки с разглеждането на въпроса за материалната и духовната култура, трябва да отбележим, че тя е била създадена през един период на очертани вече остри класови противоречия сред българското общество. Това е култура, възникнала при условията на един видимо напреднал феодален строй, при наличието на привилегировани и богати, боляри и висши духовници, от една страна,, и едно огромно множество от зависими или полузависими селяни — от друга. При това положение е трудно да се говори за напълно еднородна по своя характер култура, за един общ за цялото население на страната бит и светоглед. В действителност през разглеждания период вече могат да се констатират значителни различия в начина на живот и в начина на мислене на един обикновен селянин и на един болярин. Видими контрасти са съществували по отноше-

 

 

61. По-важна литература във връзка с този въпрос: Д. Ангелов, Византийски влияния върху средновековна България, Ист. пр., IV, 1948, кн. 4—5, с. 401—416, и V, 1949, кн. 4—5, с. 587—602; същият, Die gegenseitigen Beziehungen und Einflüsse zwischen Byzans und dem Mittelalterlichen Bulgarien, Byzantinoslavica, XX, 1, 1959, c. 40—49; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство, София, 1959; К. Миятев, Архитектурата в средновековна България, София, 1965; I. Dujčev, L'héritage byzantine chez les Slaves, Études Historiques, II, 1965, c. 131—149; В. Бешевлиев, Българи и гърци и техните влияния през вековете, Сборник „През вековете”, I, София, 1938, с. 181—189; М. Филипова-Бойрова, Гръцки заемки в съвременния български език, София, 1969.

 

313

 

 

ние на облеклото, на жилищата, на ежедневните занимания, на духовните интереси и пр. Достатъчно е да прочетем известния пасаж от увода на „Шестоднева” на Йоан Екзарх за „странника”, който идва от своето село на посещение в столицата Преслав, за да видим каква пропаст е съществувала между живота в едно обикновено селце и живота в царските дворци:

„Когато някой бедняк и беден странник дойде отдалеч към придворните кули на княжеския дворец и ги види, той се чуди. И като пристъпи към вратите, чуди се и разпитва, а като влезе вътре и види от двете страни постройки, украсени с камък и нашарени с дърво и прочее, удивлява се. Като влезе пък в двореца и види високи палати и богато украсени отвън църкви с камък, дърво и багри, а вътре с мрамор и мед, не знае с какво да ги сравни, защото не е виждал в своята земя друго освен сламени хижи. Бедният започва да губи ума си и да им се чуди.” [62]

 

На основата на контрастите в материалната и духовната култура и на социалните противоречия между бедни и богати, между привилегировани и обременени е възникнало, както се знае, към средата на X в. богомилското учение. Със своите проповеди и нападки срещу царе и боляри, митрополити и епископи богомилите са разкривали по същество наличието на два светогледа, на две култури — една на управляващата класа, друга — на угнетяваните слоеве и преди всичко на селските маси. [63]

 

Това раздвоение на културата в зависимост от класовата основа, което се наблюдава в средновековна България през IX—X в., е факт, който не подлежи на съмнение. От това обаче не би следвало да се правят някакви особени изводи във връзка с въпроса за народността. И зависимият селянин, и боляринът, и духовникът, и гражданинът независимо от своите различия в облекло, жилище, духовни интереси, идеологични разбирания и пр. са говорели и пишели на един и същи език — български, и са се чувствували като българи. При това пропастта в материалната и духовната култура не е била абсолютна и са съществували редица връзки и общности, чието значение не бива да се пренебрегва. И на селянина, и на болярина, и на гражданина въпреки отликите помежду им в бит и жизнено равнище не са били чужди едни и същи вярвания и обичаи, едни и същи семейни и битови традиции, едни и същи обичаи и празници, характерни за славянския облик на нашата народност. И в селските хижи, и в болярския дом, и в царските палати са се слушали и из-

 

314

 

 

пълнявали едни и същи танци, песни, приказки, басни, пословици, поговорки. Общо и еднакво си оставало в главни линии словесното, песенно и художествено творчество за населението по всички краища на страната независимо от неговото социално положение. С други думи, колкото и подчертани да са били обществените противоречия във феодална България и колкото и силно да е било в определени сектори раздвоението на материалната и духовната култура, все пак главните елементи, свидетелствуващи за реалното съществуване на единна българска народност, са били налице. Решаващи и определящи черти, както вече видяхме, са общият език и единното народностно съзнание, които са най-съществената изява на народността като исторически сложила се етническа и културна общност. Народност може да съществува и при условията на остри социални и културни контрасти, тъй като нейните основни черти имат надкласов характер. Те придобиват при това след своето създаване относителна самостойност за по-нататъшно съществуване и развитие, без да бъдат свързани винаги пряко със социално-икономическата и политическата структура и с нейните изменения. Прочее тази народност — българската — е съществувала, творила и се изявявала в продължение на столетия: по времето на Първата българска държава, на византийското владичество и на Втората българска държава и до падането ни под властта на османските турци. Тя продължила свой живот и по време на петвековното турско господство и през периода на Възраждането, когато се създали условия за прерастването ѝ в една по-висша историческа категория — нацията.

 

 

62. Срв. съответния текст в изданието на И. Дуйчeв, Из старата българска книжнина, I, с. 78; вж. и K. Миятев, Два поетически фрагмента у Йоан Екзарх като исторически извори, Археология, I, 1959, кн. 1—2, с. 9—16. Вж. и Христоматия по старобългарска литература, с. 77.

 

63. Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, 1969, с. 69 сл.

[Previous] [Next]

[Back to Index]