ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865—927
1. ВЪВЕЖДАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО КАТО ОФИЦИАЛНА РЕЛИГИЯ
През 865 г. в България било въведено като официална религия християнството. Това станало при царуването на княз Борис I (852—889) в резултат на водените преговори между него и византийския император Михаил III (842—867). Покръстването било извършено от византийски духовници, които станали първи проповедници на нововъзприетата вяра и поставили основите на християнския богослужебен култ. [1] В стремежа си да се откъсне от религиозното влияние на Византийската империя и да си създаде самостоятелна църква княз Борис се обърнал през 866 г. към римския папа Николай I за съдействие. В България дошли представители на римската курия, които изместили византийското висше духовенство. Скоро обаче българският владетел се убедил, че папата няма никакво намерение да разреши създаването на независима българска църква и отношенията му с римската курия охладнели. От своя страна византийците всячески се стараели да възстановят отново своите позиции в новопокръстената страна и да изтласкат оттам латинските духовници. В започналата се борба между Рим и Цариград краен победител излязла цариградската църква. На свикания през 869/870 г. вселенски
1. По въпроса за причините за покръстването на българите и условията, при които то се е извършило, съществува обширна литература. Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 2, с. 1 сл.; А. Бурмов, Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството в България през IX в., Ист. пр., X, 1954, кн. 4, с. 36 сл.; Е. Георгиев, По въпроса за християнизацията на средновековна България, Ист. пр., X, 1954, кн. 5, с. 82 сл.; М. Войнов, Някои въпроси във връзка с образуването на българската държава и покръстването на българите, ИИИ, 10, 1962, с. 279 сл.; П. Петров, Покръстване на българите, Ист. пр., XXI, 1965, кн. 3, с. 33 сл.; Д. Ангелов, По някои въпроси около покръстването на българите, Ист. пр., XXI, 1965, кн. 6, с. 38 сл.; Т. Събев, Проникване на християнството в България до 855, Год. на Дух. акад. „Климент Охридски”, XV (XLI), 1, 1966, с. 1—34; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, с. 92 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в България, с. 86 сл.; В. Гюзелев, Княз Борис I, София, 1968, с. 1—529.
265
събор в Цариград било решено България да остане в религиозната сфера на Цариградската патриаршия. Римските духовници напуснали страната, а на тяхно място дошли отново представители на византийския клир. Все пак българската църква получила известна вътрешна самостоятелност и правото да се управлява от собствен църковен глава с титла архиепископ.
Възприемането на християнството като официална религия не било случаен акт, а се дължало на редица причини от социално-икономическо и политическо естество. Главен фактор за въвеждането на новата вяра били настъпилите дълбоки промени в обществения строй на славянобългарската държава през първата половина на IX в., а именно изграждане на феодалните отношения. С проповядваните идеи за подчинение, послушание и несъпротива християнската религия била твърде подходяща за укрепване положението на новоизграждащата се феодална класа и за утвърждаване на нейната власт над зависимото селячество. Важно съображение да се въведе християнството като официална религия били стремежът на Борис I да се повиши международният авторитет на държавата, като стане тя равноправен член на другите християнски държави в Югоизточна и Централна Европа. Това е било от голямо значение за по-успешното провеждане на нейната външна политика, тъй като на държави, в които още господствували езически вярвания и култове, се гледало с недоверие. Считало се, че с тях не може да се преговаря на равни начала и че сключените с тях договори не могат да имат такава стойност и такава задължителна сила, както договорите с християнските държави.
Последиците от възприемането на християнството в България са твърде значителни и многообразни. Ние ги откриваме в сферата на социално-икономическото развитие, в сферата на политическия живот, на материалната и духовната култура. Но тук е съществено да се спрем само на един въпрос, а именно какво е било отражението от въвеждането на новата религия от гледна точка на изграждането на българската народност. На този въпрос е обръщано вече внимание, но трябва да се каже, че той все още не е поставен и преценен с цялата му широта. [2]
Ролята на християнството като етногеничен фактор може да се гърси в няколко насоки. Тя се свежда на първо място в това, че чрез възприемането на новата вяра укрепвали още повече идео-
266
логическите основи на централната власт в борбата ѝ срещу неизживените напълно племенно-партикуларистични тенденции. Широко разпространяваното от църковните проповедници гледище, че владетелят е божи поставеник, че той е определен от небесния отец да се грижи за своите поданици и да ръководи „земното стадо”, допринасяло за издигане на неговия авторитет и за утвърждаване на самодържавието като основен принцип. Религиозният монотеизъм, провъзгласен за задължително верую от християнската църква (един, бог на небето), водел със себе си до утвърждаване на автократичното начало в управлението на държавата и до отбиване на всякакви стремежи към политическа раздробеност и към многовластие, характерни за периода на племенно-родовата уредба. Християнството съдействувало за окончателното ликвидиране на племенния партикуларизъм, за по-нататъшното сцепление на някогашните „славинии” и за сливането на многочисленото население от всички краища на държавата в едно цяло. В такъв смисъл новата религия изиграла твърде съществена роля за пълното завършване на консолидационния етногеничен процес, който бе започнал да се осъществява в Мизия, Тракия и Македония през първата половина и средата на IX век.
Важни последици имало въвеждането на християнската религия и от гледна точка на по-нататъшното развитие на асимилационния процес, т. е. на процеса на сливане на двата етноса в едно цяло. До покръстването през 865 г. славяни и прабългари, макар и да се били значително сближили помежду си, все пак се отличавали едни от други поради различията в религиозните си разбирания и свързаните с тях обреди, обичаи и традиции. Славяните вярвали в своите божества Перун, Волос, Лада, в самодиви, русалки, юди и пр., докато прабългарите почитали върховния си бог „Тенгри” и други собствени божества и природни сили. Славяните изгаряли своите
2. Известни съображения за ролята на християнството като фактор, който нанасял силен удар на „етническия дуализъм” в полза на славянския елемент у В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 2, с. 40, 41; същият, Образуване на българската народност, БИБ, I, 1928, кн. 1, с. 93; Д. Ангелов, Българската народност и делото на Климент Охридски (Климент Охридски, сборник от статии по случай 1050 г. от смъртта му), София, 1955, с. 10; същият, La formation de la nationalité bulgare, Études Balkaniques, 1969, кн. 4, c. 32; В. Гюзелев, Княз Борис, с. 442 сл.
267
мъртъвци и прибирали праха им в специални урни, докато прабългарите предпочитали да прилагат погребален обред с трупополагане. Имало е и други отлики в областта на култа и обредността, на празниците, на обичаите, както би могло да се види това от запазените писмени и веществени паметници от VIII—IX в. Наистина в хода на постепенното сближаване на славяни и прабългари настъпило известно уеднаквяване в техния бит и светоглед, за което и свидетелствуват данни в разгледаните вече от нас „Отговори на папа Николай по запитванията на българите”, но все пак между двата етноса продължавало да съществува едно несъмнено разделение на религиозна основа. След възприемането на християнството като официална религия и на това разделение бил поставен край. Новата вяра носела със себе си цяла редица от общи и задължителни за всички догми и обреди, култови изисквания и правила, които постепенно се разпространили и наложили в цялата страна. На мястото на отхвърлените вече езически божества: Тенгри, Перун, Волос, Лада, Морена, трябвало да се почита сега един общ и за славяни, и за прабългари християнски бог, със своя син Исус Христос и е т. нар. Свети дух, които образували единната и неделима Троица. В замяна на разпространените в продължение на дълги години езически обреди се разпространили и получили след 865 г. задължителна сила редица християнски обреди и религиозно-култови действия, свързани тясно с православната догматика като кръщение, причастие, постене, молитви, почит към кръста, към икони, към мощи на светци, изповеди, молебени, погребални обреди и пр. Възприети били и се наложили постепенно в бита на населението голям брой празници в памет на Христовото рождение, смърт и възкресение, в памет на Богородица и Йоан Кръстител и на цяло множество от светци и поборници за вярата (св. Димитър, св. Георги, св. Никола, св. Петър, св. Андрей и пр.). Всичко това създало условия за постепенно утвърждаване в съзнанието на хората на един нов светоглед и начин на живот, на нови обичаи и привички, на съществени промени в личното и общественото битие. И този нов светоглед и начин на живот бил общ за цялото население за страната, за всички новопокръстени, които загубвали постепенно своите стари религиозни и битово-обредни различия и се обединявали в едно цяло посредством новата религия. Разбира се, в процеса на утвърждаване на християнството старите езически обичаи и вяр-
268
вания не изчезвали напълно, а много от тях се запазвали под други форми и с променено съдържание и в християнския култ. [3] Съществено е било обаче това, че този нов християнски култ е бил вече общ за цялото население и в такъв смисъл се губела вече предишната разлика между езичника „прабългарин” и езичника „славянин”.
Унифициращата роля на християнството се изразявала не само в разпространяването на една обща и задължителна за всички система от догми, обреди и обичаи, но и в разпространяването на един общ и задължителен за всички религиозен морал, основан на принципите на евангелието. По цялата страна прозвучали от църковните амвони едни и същи проповеди „вярващите” да бъдат кротки и смирени, да се подчиняват на светските и църковните власти, да се въздържат от земни страсти (користолюбие, гняв, гордост и пр.). Особено се засилила проповедническата дейност на църквата в тази насока след въвеждането на славянската писменост, когато започнали да се пишат и разпространяват сред населението на страната поучителни и похвални слова, тълкувания на евангелските заповеди и пр. Внедряването на християнската етика създавало условия за уеднаквяване на мислите и чувствата, за премахване на съществуващите различия в моралните схващания, които били налице при господството на старите езически вярвания и култове. А това допринасяло за още по-плътното сближаване на славяни и прабългари и обединяването им в едно цяло.
Наред с един нов и общ за всички морал християнската религия волела със себе си и до разпространението на една нова система от юридически норми. Както се знае, наскоро след 865 г. в България били съставени и започнали да се прилагат няколко правни сборника, чието предназначение било да регулират правните отношения сред населението в духа на новата вяра. Между тези сборници особено внимание заслужава т. нар. „Еклога”, която започнала да се прилага в нашата страна вероятно още през първите години след покръстването. „Еклога” е византийски правен паметник, създаден през първата половина на VIII в. (726 г.) при царуването на
3. Така напр. славянският бог на гръмотевицата Перун продължавал да се почита под формата на християнския светец св. Илия, славянският бог на стадата Велес се превърнал в християнския светец св. Власий, тракийският херос-конник се преобразувал в християнския св. Георги, който убива ламята, и пр. Срв. П. Петров, Покръстване на българите, Ист. пр., XXI, 1965, кн. 3, с. 50.
269
Лъв III.
[4] Тя се разпространила в България най-напред в своя гръцки
оригинал, а впоследствие била преведена и на славянски език с някои изменения
в текста съобразно с условията на нашата действителност. Едновременно с
„Еклогата” в България бил пренесен от Византийската империя и още един правен
сборник, познат под името Номоканон (от гръцките думи νόμος = светски закон и
κανών = църковен закон). „Номоканонът” е бил преведен още рано на славянски
език вероятно от Методий, брата на Кирил, и трябва да се предполага, че по
време на княз Борис той вече е бил известен в България в славянски превод под
наслов „Кърмчая книга”. Докато „Еклогата” съдържа закони и разпоредби в
областта на гражданското право, „Номоканонът” регулира взаимоотношенията сред
духовенството, както и редица въпроси, свързани с религиозния живот на
населението. Въз основа на „Еклогата” и „Номоканона” в България вероятно още
по време на княз Борис е бил съставен и първият местен правен сборник, познат
под името „Закон за съдене на хората”
. По
съдържанието си той представлява сбор главно от наказателно-правни
разпоредби, извлечени предимно от титул 17 на „Еклогата” и видоизменени до
известна степен под влияние на християнската религия. „Закон за съдене на
хората” е достигнал до наши дни в две редакции — кратка и пространна. Счита
се, че първо е възникнала кратката редакция, а пространната е била съставена
по-късно. [5]
С въвеждането на едно ново и задължително за всички светско и църковно право се отменяли съществуващите дотогава разнообразни и пъстри разпоредби на обичайното славянско и прабългарско право. Създавали се нови и общовалидни за цялата страна закони и наредби в областта на семейното, вещно, наследствено, облигационно право, с които трябвало да се съобразяват всички поданици на държавата. По един и същ начин е трябвало вече да се извършват такива важни и свързани с ежедневната действителност сделки като покупки, продажби, заеми, наеми, дарения и пр. Известно уеднаквяване в правния живот и в правната действителност в славянобългарската държава е имало, както се знае, още от времето на Крум и това намира израз в споменатите негови „закони”. За това уеднаквяване свидетелствуват и някои от „Отговорите на папа Николай по запитванията на българите”. Едва след покръстването и след въвеждането на посочените правни сборници обаче можем
270
да говорим с основание за създаването на едно действително общо за цялото население на страната право и за регулирането на цяла редица важни сделки и действия по един определен и еднакъв за всички начин. А това несъмнено е съдействувало за преодоляване на все още неизживени остатъци от времето на родовата и племенната раздробеност и за премахване на различия в бита и обичаите на прабългари и славяни. В такъв смисъл възприетото у нас след 865 г. ново християнско право изиграло съществена роля за пълния завършек на етногеничния процес в неговите две страни — консолидационен и асимилационен.
Трябва да се отбележи накрая и една много съществена последица от покръстването, свързана с въпроса за смесването на славяни и прабългари чрез общи бракове, т. е. с осъществяването на асимилационния процес в неговия най-пряк вид. Бракове между славяни и прабългари са ставали, както видяхме, и преди покръстването било сред обикновеното население по градове и села, било сред представителите на управляващата аристокрация. Трябва да се предположи обаче, че през дохристиянския период такива бракове са били все още сравнително по-ограничени поради това, че различната религия, бит и нрави на двата етноса са представлявали известна преграда и спирачка. С възприемането на християнството като единна и обща вяра на всички поданици на държавата положението било обаче съществено изменено. Сега славяни и прабългари били изравнени в религиозно отношение като „вярващи” в един и същ бог и като подчинени на едни и същи правила и изисквания в семейния и брачния живот. Те престанали да бъдат вече различаващи се едни от други „езичници”, а се превърнали в „християни”, които могат да се женят и сродяват помежду си без всякакви пречки според въведените в страната светски и църковни закони, съдържащи се в „Еклогата”, „Номоканона” и „Закон за съдене на хората”. Това ново
4. Срв. Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 250 сл.; Д. Ангелов, М. Андреев, История на българската феодална държава, с. 25 сл.
5. Д. Ангелов, М. Андреев, История на българската феодална държава, с. 31; срв. М. Андреев, Към въпроса за произхода и същността на Законъ соудный людьмъ, ГСУ, ЮФ, XLIX, 1957; същият, Нови проучвания и нови теории относно произхода на Законъ соудный людьмъ, ГСУ, ЮФ, IV, 1964; срв. и Б. Яновски, Още по въпроса за произхода и същността на Законъ соудный людьмъ, ГСУ ЮФ, LII, 1961.
271
светско и църковно право, възприето у нас след покръстването, съдържало ограничителни разпоредби за сключване на бракове само във връзка със забраната да се женят помежду си лица, които се намирали в определена степен на кръвно или духовно родство, ко не поставяло никакви прегради на етническа основа. В такъв смисъл новото право наред с другите фактори е допринасяло за по-бързото сливане на двата етноса.