Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

ГЛАВА ТРЕТА. Изграждане на българската народност VII—IX век

 

3. РАЗВИТИЕ НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА IX ВЕК

 

 

През първата половина на IX в. процесът на създаване на българската народност получил нов и силен тласък за по-нататъшното си развитие. Един от главните фактори, който действувал за това, било политическото и териториалното укрепване на славянобългарската държава и обединяването на славянските племена от българската група в нейните предели. При наличието на една обща държава, която се разпростряла от Дунав почти до Бяло море и от Черно море до днешна Албания на адриатическото крайбрежие, съществуващите в продължение на дълги години пречки за общуване между отделните „славинии” били вече отстранени. Създали се възможности за стопански и духовни връзки между населението от различните географски области, създали се възможности за свободно движение по всички краища на славянобългарската държава. Изградила се необходимата политическа и териториална основа за постепенното и окончателно преодоляване на племенната раздробеност и за слизането на славяни и прабългари в едно цяло — т. е. за осъществяването на етногеничния процес в неговите два аспекта — консолидационен и асимилационен.

 

В края на VIII и първата половина на IX в. се наблюдава видимо увеличаване на броя на населението в България. В резултат на това се разраства селищната мрежа и се появяват в отделните области на страната нови селища, от които засега са разкрити и отчасти проучени над 30, главно в Северна България. Такива са селищата при с. Борован (Врачанско), при с. Божаново (Ловешко), при с. Га-

 

238

 

 

личе (Врачанско), при с. Вирово (Михайловградско), при с. Гиген (Плевенско), при Градешница (Врачанско), при с. Долни Луковит (Плевенско), при с. Златия (Михайловградско), при гр. Кнежа (Врачанско), при Кривина (Русенско), при Попина (Силистренско), при с. Кладенци (Толбухинско), при с. Якимово (Толбухинско), при с. Новград (Русенско), при с. Стърмен (Русенско), при с. Хърлец (Врачанско), при с. Цар Асеново (Силистренско), при с. Дългопол (Варненско), при с. Нова Черна (Силистренско), при с. Цар Крум (Шуменско), при с. Аргатово (Преславско), при с. Одърци (Толбухинско), при с. Гарван (Силистренско) и пр. Открити са и редица некрополи — при с. Букьовци (Врачанско), край град Нови Пазар, при с Върбовка (Великотърновско), край град Вълчедръм (Михайловградско), при с. Долни Цибър (Михайловградско), при с. Дибич (Шумен ско), при гара Разделна (Варненско) при с. Сини вир (Шуменско), при с. Блъсково (Варненско) и др. На юг от Стара планина са разкрити следи от средновековни селища близо до Хасково, при с. Баткун (Пазарджишко), при с. Мирово (Старозагорско), в покрайнините на Пловдив, при град Перник, на територията на Сердика (София), при с. Мирково (Пирдопско), при с. Абланица (Благоевградско), при с. Долно Церово (Благоевградско), между селата Дебрен и Дъбница (северно от град Гоце Делчев) и др. [1]

 

Както се вижда от изброения списък, броят на разкритите през последно време средновековни селища и некрополи в Северна и Южна България е значителен. При това, както свидетелствуват намерените в тях веществени паметници (керамика, накити, оръжия и пр.), повечето от тях са възникнали през края на VIII или през IX в. и представляват по същество нови поселения, създадени з резултат на общото увеличаване броя на населението в страната и на нуждата да се търсят нови земи за обработване. Само по себе си това разрастване на селищната мрежа, предизвикано от фактори от демографско и стопанско естество, е играело немаловажна роля и от гледна точка на развиващите се през IX в. етногенетични процеси в славянобългарската държава. Вследствие на възникването на по-голям

 

 

1. Систематизирани данни за разкритите до 1965 г. селища и некрополи у Живка Въжарова, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI до XI в., София, 1965, с. 123. За разкрити след тази година селища и некрополи срв. съответните публикации, главно в ИАИ (1965—1971), както и в списанието „Археология”.

 

239

 

 

брой поссления се създавали условия за смесване на населението от отделни райони на страната, за разчупване на родовата изолираност, за установяване на връзки от по-широк характер, които надхвърляли рамките на отделните „славинии”. А това способствувало за по-нататъшното развитие на консолидационния и асимилационния процес в страната.

 

Друг фактор, който действувал в същата насока, бил общият икономически подем в славянобългарската държава през IX в., свързан с развитие на занаятите и търговията, а също така със засилване на ролята на града. [2] От данни на археологическите проучвания, съчетани със сведения на писмени извори, се вижда, че през разглеждания период занаятчийското производство получило значителни размери и отбелязвало видим напредък. Разпространили се широко занаятите железарство, каменоделство, медникарство, въжарство, тухларство, тъкачество, кожухарство и пр. Обособил се слой от занаятчии, специалисти в една област, които се занимавали само със своята професия. По такъв начин се усилило общественото разделение на труда и се създавали условия за разрастване на вътрешния обмен-за размяна на селскостопански продукти срещу занаятчийски произведения. Нуждата от вътрешен обмен се налагала и поради нали чието на значителен брой непроизводително население в страната (чиновници и войници). Относителният дял на това население нараствал непрестанно във връзка с политическото и военното укрепване на държавата, с изграждането на един по-многочислен и сложен военноадминистративен апарат.

 

Разширяването на занаятчийското производство и на търговския обмен водело до по-голямо движение на населението в страната, до усилване на взаимния досег между отделните селища. А това давало съществен тласък за по-нататъшно развитие на процеса на разрушаване на родово-племенната изолираност и раздробеност.

 

В резултат на настъпилия икономически подем в славянобългарската държава особено важна роля започнали да играят градовете. От данни на писмени извори и от археологически проучвания се вижда, че при общото разрастване на селищната мрежа, което се наблюдава през IX—X в., значителен дял се пада на поселенията от градски тип. И в трите краища на България — в Мизия, Тракия и Македония — броят на градовете през разглеждания период бил значителен. От градовете в Северна България заслужават от-

 

240

 

 

белязване Видин (старата Бонония), Дръстър (стария Дуросторум), Преславец (на устието на Дунава) и пр. В Дунавската низина най-големи центрове били столицата Плиска, град Преслав (станал столица на държавата след 893 г.), Шумен, Динея, Плевен, Ловеч и пр. По Черноморското крайбрежие важни градски и пристанищни центрове били Варна (старият Одесос), Месемврия, Анхиало и др. На юг от Стара планина най-значителни градски средища били Плъвдин (древният Филипопол) и Боруй (римската Августа Траяна). В югозападните български краища, влезли в пределите на славянобългарската държава през първата четвърт и средата на IX в., имало също така значителен брой градове (Средец), античната Сердика, Перник, Скопие, Прилеп, Преспа, Воден, Верея, Сервия и пр. Една част от градовете водели произхода си от римско и византийско време, докато други били създадени по-късно като чисто славянобългарски центрове. [3]

 

Както в други средновековни държави, така и в България градът се развил като продукт на един по-напреднал стопански живот, на едно засилено обществено разделение на труда. Той представлявал своеобразна агломерация на производително население (главно занаятчии и земеделци) с население, незаето със селскостопански и занаятчийски труд (боляри, чиновници, войници). Това натрупване на жители от различни обществени категории и прослойки създавало благоприятни условия за по-нататъшно развитие на процеса на преодоляване на вътрешната раздробеност и изолираност сред отделните славянски племена и заедно с това — за по-нататъшното развитие на процеса за сближаване на славяни и прабългари, които живеели общо в редица градове главно в Североизточна България

 

 

2. Обстойно изложение по тези въпроси у Д. Ангелов, Възникване и оформяне на феодалните отношения в България, в: Икономиката на България до социалистическата революция, I, София, 1969, с. 74 сл.; Стр. Лишев, Българският средновековен град, София, 1970.

 

3. За българския град през IX—X в. срв. В. Тъпкова-Заимова, Крепости и укрепени селища през първото българско царство, Военно-исторически сборник, XXV, 1956, кн. 3, с. 40 сл.; Кр. Миятев, Славянский город в древней Болгарии, Byzantinoslavica, X, 2, 1949, с. 259 сл.; Д. Ангелов, Възникване и устройство на градовете, в: Икономиката на България до социалистическата революция, с. 88 сл.; П. Коледаров, Към въпроса за развитието на селищната мрежа и на нейните елементи в средищната и източната част на Балканите от VII до XVIII в., ИИИ, 18, 1967, с. 96; Стр. Лишев, Българският средновековен град, с. 23 сл.

 

241

 

 

и отчасти и в Македония. Градът е бил онази поселищно-производствена единица, където най-силно и най-пряко е могъл да бъде осъществен тесен контакт на икономическа, териториална и битова основа, необходим за създаване на устойчиви етнически общности.

 

Важна роля в процеса на образуване на българската народност през IX в. изиграли и големите изменения, настъпили в социалната структура на славянобългарското общество през разглеждания период, свързани с разпадането на родовообщинните отношения и постепенното изграждане на феодалния строй. [4] От данни на писмени извори, както и от археологически находки се вижда, че към края на VIII и началото на IX в. тези два взаимнообусловени помежду си процеса били видимо напреднали. Сред славянобългарското общества се наблюдава значителна имуществена и социална диференциация, която свидетелствува, че периодът на военната демокрация е вече изживян. Виждаме, от една страна, слой от влиятелни военни и граждански сановници (болиади, багаини, багатури) от прабългарски или славянски произход, които имат икономическо и политическо господство в държавата. Очертава се, от друга страна, слой от обеднели или съвсем обезземлени селяни, разорени от войни, вътрешни междуособици, гладни години и пр. Расте броят на люде без всякаква възможност за препитание, които са принудени да просят или да прибягват дори до кражба. При такава обстановка е възникнало известното Крумово законодателство, което предвижда между другото да се дава достатъчна помощ на просещите и да се налагат сурови наказания на крадците. [5] Появата на бедни и безимотни хора е доказателство за това, че някогашната вътрешна устойчива селска община се руши, че задругарското начало е навлязло в период на криза. Липсва предишната солидарност, характерна за членовете на славянския род, налице са остри противоречия между бедни и богати, което води до увеличаване на престъпленията, до убийства дори между близки и роднини. В „Отговорите на папа Николай” по запитванията на княз Борис (от 866 г.) [6] е обрисувана картината на едно общество, което се характеризира с видима имуществена и социална диференциация, с наличие на бедни и богати, на знатни и прости, с господство на закон и морал, типичен за напреднали вече частнособственически отношения. Пред нас изпъква една напълно взела в своите ръце властта аристокрация от първенци (боляри) и наред с това едно мнозинство от поданици.

 

242

 

 

някои от които са в тежко икономическо и социално положение. В „Отговорите” става дума за бедняци, които поради липса на средства не са в състояние да изпълняват необходимите църковни обреди при сключване на брак [7], нито пък да се явяват добре подготвени по време на прегледите на оръжието, правени преди влизането на войската в битка. [8]

 

В тясна връзка с имущественото разслоение сред селската община и с обедняването на селяните са възниквали постепенно форми на феодална експлоатация, изграждал се феодалният базис. За такива форми свидетелствува известният „Земеделски закон” (византийски правен паметник от втората половина на VIII в., който е бил преведен и на славянски език и намирал приложение и в нашата страна). [9] Там става дума за обеднели селяни (ἄποροι), които били принудени да арендуват чужда земя в качеството си на исполичари. Изполичарите били два вида — едни от тях плащали на собственика на земята половината от урожая, а другите — една десета. Първите от тях са познати под името ἡμισειάσται, а вторите — под името μορτῖται. И едните, и другите, независимо от различния размер на арендния данък, били свободни селяни и не се намирали под пряката власт на поземления собственик. Върху тях тегнела само икономическа, но не и извъникономическа принуда. Това е било следователно една все още ранна форма на феодална експлоатация, която се отнася хронологически към края на VIII и началото на IX в.

 

 

4. Срв. Д. Ангелов, М. Андреев, История на българската феодална държава и право, с. 87 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в България, с. 69 сл., Стр. Лишев, За генезиса на феодализма в България, София, 1963; История на България, I, с. 80 сл.

 

5. Срв. гръцкия текст, предаден у В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, стр. 421.

 

6. Паметникът е издаден от D. Detschew, Responsa Nicolai I, рарае ad consulta Bulgarorum, Serdicae, 1939. Изданието е повторено в Извори за бълг. история, VII, с. 62—125.

 

7. Отговор 3 (Извори за бълг. история, VII, 68).

 

8. Отговор 40 (Извори за бълг. история, VII, с. 91).

 

9. Най-добро издание на този паметник от W. Ashburner, The Farmers Law, Journal of Hell. Studies, 30, 1910, c. 85—108; 32, 1912, c. 68—95. Текстът е с английски превод и коментар. Текст и български превод в Извори за българската история, VI, с. 208—220. Български превод в Подбрани извори за История на Византия, София, 1970, с. 70—77. Относно характера на „Земеделския закон” срв. Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 205, където е дадена и най-новата литература. Срв. и История Византии, II, Москва, 1967, с. 7 сл.

 

243

 

 

С течение на времето обаче властта на едрите земевладелци ставала все по-голяма. Като използували затрудненото положение на селяните, лишени от земя и от селскостопански инвентар, и като се старали да си осигурят трайна работна ръка за големите си имения, едрите земевладелци започнали да прибягват до по-груби форми на експлоатация. Започнали да карат селяните да им работят безплатно, увеличавали размерите на натуралните задължения, стремели се да закрепостяват изполичарите към дадените им под наем земи. Така наред с икономическата принуда, започнала да се налага постепенно и една извъникономическа, административна и юридическа принуда, характерна за развитието на една по-напреднала фаза на феодализма. Има основание да се приеме, че към средата на IX в. възходящите тенденции в развитието на феодалните отношения били вече ярко очертани. С това се обяснява между другото и въвеждането на християнството като официална религия, подходяща за укрепване на взелите връх в славянобългарската държава феодални порядки. [10]

 

Установяването на феодалния строй в България през първата половина на IX в. било придружено с появата на една нова служебна и поземлена аристокрация от прабългарски и славянски произход, която била тясно свързана с двореца и с неговата вътрешна и външна политика. Тази аристокрация се нуждаела от силна централна власт, от здрава гражданска и военна администрация, за да може да укрепи своето положение и да разширява постепенно своите права по отношение на селските общини и на поставяните в зависимост селяни. За нея е бил необходим добре организиран държавен апарат, който съществуващото дотогава разделение на страната на отделни „славинии” не е могло да ѝ осигури. Силна и централизирана държава е била необходима през разглеждания период и с оглед на напрегнатата външна политика и честите войни с Византия. Разпокъсаното племенно устройство и наличието на отделни войски, водени от местни славянски князе, пречело да се разгърне с нужния размах отбранителната и нападателната мощ на страната и не давало възможност за пълно обединяване на силите.

 

Политиката на централизиране на държавата, обусловена от напредващия процес на феодализация и от напрегнатите външнополитически събития, се проявява за пръв път ясно в началото на IX в. при управлението на хан Крум (802—814). Той е първият български владетел, за когото знаем, че предприел мерки за разширя-

 

244

 

 

ване на властта на хана в периферийните области на държавата и за премахване на самоуправлението на местни славянски князе. Доказателство за това ни дава текстът на т. нар. Хамбарлийски надпис, който произхожда от негово време. [11] В надписа се говори за области в Източна Тракия, които били включени в пределите на българската държава в резултат на успешните войни срещу Византия и в които ханът определял като управители свои сановниии, произхождащи от средата на прабългарската аристокрация. Споменават се в надписа техните имена и титли и се определят подчинените им и помощни сътрудници. Органите на хана, както личи от текста, са били поставени да управляват от негово име над отделни военно-административни области, на които са били разделени новоприсъединените към България тракийски земи. С други думи, въведено е било там административно деление не според племенния принцип на „славиниите”, а в духа на централизаторските стремежи на Крум, който искал да замени властта на славянските князе в Източна Тракия с властта на пряко зависещи от него сановници.

 

Централизаторската политика на Крум прозира и в издадените от него няколко закона, за които намираме сведения във византийския енциклопедичен речник „Свида” [12]. Това са закони, които целят да създадат едно общо право за всички поданици на страната, да въведат определена система от наказателно-правни разпоредби за цялата държава. Независимо от ограничения характер на Крумовото законодателство, то бележи една несъмнена крачка към премахване на племенната раздробеност и към създаване на една юридическа основа за по-голяма централизация.

 

Въпреки проведените мероприятия централизацията на държавата по време на Крум се намирала все още в своята ранна фаза. На територията на държавата продължавали да съществуват отделни „славинии”, управлявани от местни князе. За такива князе става дума във връзка с угощението, дадено от българския владетел след по-

 

 

10. Срв. Д. Ангелов, М. Андреев, История на българската феодална държава и право, с. 92 сл.

 

11. Издаден у В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, ГСУ, ИФФ. XXXI, 1934—1935, с. 48—49, № 24. Повторено издание у V. Besevliev, Diе Protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, № 47, с. 220 сл.

 

12. Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, ч. 1, с. 421.

 

245

 

 

бедата му над византийския император Никифор през 811 г. От разказа на летописеца Теофан се вижда, че славянските племенни вождове били съюзници на хана и стоели начело на отделни племена (ἐθνῶν), които по думите на византийския писател преминавали дни наред край забитата на кол глава на Никифор, за да поздравят Крум с неговата победа. [13]

 

Политиката на централизация, започната от Крум, била продължена при приемника му Омуртаг (814—832). По негово време, както личи от разказа на германския летописец Айнхард, било премахнато самоуправлението на славянските племена тимочани, браничевци и абодрити, които живеели в северозападните краища на българската държава (в областта на реките Дунав и Тиса). Начело на тези племена стоели, както във всички „славинии”, отделни князе, които се считали за съюзници на хана и разполагали със значителна административна и военна власт. През разглеждания период самостоятелността на тези местни князе представлявала реална опасност за съдбините на славянобългарската държава,- тъй като те, както отбелязва германският летописец, се били отказали от съюза си с прабългарите (а Bulgarorum societate desciverant) [14] и търсели сътрудничество с франкския император. За да се предотврати подобно нежелано развитие на нещата, Омуртаг изпратил войска, която прогонила от посочената област князете на трите славянски племена и поставила на тяхно място преки органи на владетеля (expulsis eorum ducibus Bulgaricos super eos rectores constituerunt) [15]. По такъв начин била осъществена централизацията в този най-западен край на българската държава през първата четвърт на IX в. Тази политика била следвана твърдо и от приемниците на хан Омуртаг. За да укрепят добре своята власт в земите отвъд Дунава, българските владетели започнали да изпращат там свои приближени хора и роднини, на които биха могли да разчитат. Такъв е бил напр. някой си Салан, споменат в една унгарска хроника, в която се говори за нашествието на унгарците в българската територия в района на реките Дунав и Тиса в началото на X в. На този Салан била поререна по това време една част от тази територия и той, както се вижда от разказа на летописеца, разполагал с голяма власт. Салан бил при това роднина на властвуващата династия в България и негов прадядо, както четем в хрониката, бил „великият хан” (keanus magnus), който някога бил присъединил към своята държава земите между Ду в и Тиса. [16]

 

246

 

 

Кой е бил този „велик хан”, хронистът не посочва, но вероятно е да се приеме, че става дума за Крум. По такъв начин чрез изпращането на близки и роднини на владетеля се осъществявала политиката на централизация в борба срещу племенните, партикуларистични тенденции.

 

Започнатото от Крум и Омуртаг дело за укрепване на славянобългарската държава продължило при Маламир, Пресиан и най-вече при княз Борис (852—889). В резултат на последователно прокарваната политика на централизация в административното устройство на България към средата на IX в. станали изменения. Съществуващият в продължение на столетия принцип на разделение на територията на страната съобразно с наличието на отделни племена бил окончателно изоставен. Редицата „славинии” (на племената севери, берзити, драгувити и пр.), които съществували дълги години в Мизия, Тракия и Македония като области, поверени под властта на отделни местни князе, изчезнали завинаги. Вместо тях се появяват нови военно-административни единици, които отразяват осъществения вече процес на централизиране на държавата. Тези единици са известни с името комитати. Какъв е бил техният брой, не се знае. Известно е само от сведението на западния летописец Хинкмар, че през 866 г. срещу Борис се вдигнали на бунт недоволни боляри от 10-те комитата на държавата, без да се уточнява дали става дума за всички съществуващи по това време военно-административни единици в България, или само ограничен брой [17]. На термина комитат (в латински извори comitatus) отговаря вероятно славянското название „земя”, което се среща в издадения след покръстването правен паметник „Закон за съдене на хората”. Там става дума за отделни „земи”

 

 

13. Teoph. Chron., II, с. 491 (Извори за бълг. история, VI, с. 283).

 

14. Срв. Извори за бълг. история, VII, 1960, с. 35.

 

15. Пак там, с. 38; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската държава и право, с. 98.

 

16. Срв. съответния текст на хрониката в изданието на Е. Szentpètery, Scriptores rerum hungaricarum, vol. I, Budapestini, 1937, c. 51. Ha c. 48 в същата хроника се говори за дядото на Салан (avus Salani ducis), под когото трябва вероятно да се подразбира Омуртаг.

 

17. Срв. Bertiniani annales, III, Sub. ап. 855. Pertz, MGH, t. I, c. 473—474 (Извори за бълг. история, VII, с. 287); В. Н. Златарски, История на бълг. държава, I, ч. 2, с. 45.

 

247

 

 

в смисъл на отделни административни области в държавата [18].

 

Съобразно с наложилия се принцип на централизацията управлението в отделните комитата било поверено в ръцете на преки органи на владетеля. Начело на всеки комитат стоял т. нар. комит (comes, κόμης). В изворите от втората половина на IX в. става дума за няколко комити. Такъв е бил напр. Тирадин, който управлявал по време на княз Борис Брегалнишката област (в Македония). Такъв бил Домета, назначен от княз Борис за управител на областта Кутмичевица (в Западна Македония). Такъв бил Дръстър, комит по време на цар Симеон в областта северно от град Солун, за когото се споменава в известния надпис от с. Наръш. [19]

 

Наред с комитите висши длъжностни лица в областното управление били т. нар. таркани (название от прабългарски произход). Докато комитите имали предимно гражданско-административна власт, тарканите били висши военни и се грижели за отбраната на поверената им област. Във всеки комитат имало и специални съдии, които изпълнявали правораздавни функции. Целият този апарат зависел непосредно от владетеля като върховен орган на държавата.

 

Във връзка с централизацията на държавата и изчезването на „славиниите” като самостоятелни единици настъпили важни изменения в организацията на военното дело. Докато през VII—VIII в. военните отряди на прабългари и славяни се комплектували отделно със свои собствени началници, към средата на IX в. е имало вече една обща войска, чийто команден състав се е набирал еднакво и между прабългари, и между славяни. За това можем да съдим от един каменен надпис, намерен в Преслав в местността Бели Бряг, който произхожда от езическо време и се датира към времето на Омуртаг или неговите приемници. [20] От съдържанието му може да се заключи за наличието на два корпуса тежко въоръжени войници, единият от които е бил в подчинение на военачалник с титлата „ичиргу боила”, а втгрият — на военачалник с титлата „жупан” Първата титла е, както се знае, прабългарска, а втората — славянска. Основателно е изказаното предположение от И. Венедиков, че в случая се касае за една смесена военна формация, в която са участвували и прабългари, и славяни. [21] Става дума при това за формация в града Преслав, който е един от най-важните центрове на славянобългарската държава през IX в., където вероятно по това време е живеело съвместно население от славянски и от прабългарски произход.

 

248

 

 

От направения преглед се вижда, че през първата половина на IX в. в политическото, социално-икономическо и административно развитие на славянобългарската държава се извършили важни процеси, които могат да се резюмират по следния начин: осъществило се обединяването на голяма част от славяните от българската група в пределите на страната и нейно главно териториално ядро станали областите Мизия, Тракия и Македония. Увеличил се броят на населението и във връзка с това се разраства селищната мрежа. Укрепила се икономиката на страната. Задълбочило се общественото разделение на труда и се усилила ролята на града като център на занаяти и търговия. Разпаднали се в основни линии родово-племенните отношения и се изградил в ранната си фаза феодалният базис, което било свързано с видимо централизиране на държавния апарат.

 

При така създалата се обстановка процесът на изграждане на българската народност в неговия двоен аспект (консолидационен и асимилационен) продължил да се развива още по-интензивно. Налице били вече решаващите предпоставки от социално-икономическо, политическо и демографско естество, които водели до окончателното му завършване. Сред славянобългарското общество се осъществил преходът от родово-общинния строй към феодализъм и на тази основа се раждала „народността” като една нова историческа категория, свързана хронологически и логически с този период на смяната на една обществено-икономическа формация с друга.

 

Териториално погледнато, консолидационният процес обхванал през IX в. всички географски области на България (Мизия, Тракия и Македония), където живеели плътни славянски маси. За неговото бързо развитие през разглеждания период спомагали не само посочените вече фактори от политически и социално-икономически ха-

 

 

18. Срв. М. Н. Тихомиров, Л. В, Милов, Закон судный людем краткой редакции, Москва, 1961, с. 35—49. Думата „земя” в ЗСЛ е преводна съответната гръцка дума χώρα.

 

19. За комитите срв. М. Андреев, Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право, с. 102 сл.

 

20. Срв. за този надпис I. Venedikov, Trois inscriptions protobulgares, Разкопки и проучвания, IV, 1950, с. 167—177; V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, N 52 = c. 238.

 

21. Срв. И. Венедиков. Преслав, преди да стане столица на България, Сб. „Преслав”, т. I, 1968, с. 39.

 

249

 

 

рактер, но и обстоятелството, че славянските племена от българската група били сродни помежду си в езиково, битово и културно отношение и представлявали една почти монолитна маса. Това било решавашо условие да се осъществи помежду им една пълна вътрешна спойка и от общността „племе” да се премине към по-напредналата общност „народност”.

 

Що се отнася до асимилационния процес, то той имал по-ограничен в териториално отношение характер и обхващал през разглеждания период само днешните североизточни български земи, където живеели в тесен досег местните славяни и потомците на Аспаруховите прабългари. В Македония, както вече се отбеляза, сливането на славяните с Куберовите прабългари е било осъществено още през предишното столетие и там прабългарите са се били претопили сред славянската маса. Въпреки че асимилационният процес през първата половина на IX в. е бил регионално ограничен, то той е бил по-сложен от консолидационния процес поради обстоятелството, че между двата етноса — славяни и прабългари — са съществували различия от езиково, битово и религиозно естество. И все пак независимо от тези трудности постепенното сливане на славяни и прабългари, което бе започнало още през предишното столетие, продължавало да се развива във възходяща тенденция. За това способствували отбелязаните вече фактори от политическо, демографско и социално-икономическо естество, които действували в своята съвкупност като обективен и неотразим по своята вътрешна сила двигател.

 

Смесването между славяни и прабългари през първата половина на IX в. се извършвало по две линии: от една страна, сред обикновеното население по села и градове и, от друга — сред управляващата аристокрация. Смесването между двата етнически елемента се осъществило дори сред ханската династия. Известно е, че през VII и VIII в. прабългарските владетели носят имена с подчертано тюркски или ирански характер (Аспарух, Тервел, Токту, Телериг и пр.), което говори за техния произход и за етническата им принадлежност. [22] Тюркски названия (като напр. Борис) се срещат и в ханската династия през IX в. [23] Наред с това обаче сред владетелската фамилия по това време се появяват вече имена, които са несъмнено славянски. Такива носят напр. синовете на хан Омуртаг. Единият от тях се нарича Енравота (или Воин), другият — Звиница, а тре-

 

250

 

 

тият — Маламир. [24] Появата на подобни имена е доказателство за това, че сред владетелския двор, който е бил прабългарски, са били проникнали и славяни. Смесването между „прабългари” и „славяни” сред владетелската фамилия продължило и по-късно и отделни нейни членове се назовават със славянски имена. За пример може да бъде посочена известната приписка към т. нар. Чивидалско евангелие, съставена вероятно през 867 г. от болярина Сондоке (Съдък) по време на мисията му в Рим след покръстването на българите В тази приписка се срещат имена с тюркски произход (Борис, Докс), което свидетелствува за прабългарския характер на управляващата династия, а наред с това намираме и двойното име на Борисовия син Расате или Владимир. [25] За Расате се предполага с голяма вероятност, че е славянско, а името Владимир е очевидно славянско Пак в Чивидалското евангелие срещаме и името на един висш сановник, Сондоке, което е вероятно прабългарско, едновременно с името на жена му Собеслава и на децата им Велегнев и Богомила [26] — и трите имена несъмнено славянски. Това говори за наличие на смесени бракове не само в ханския двор, но и в отделни болярски фамилии.

 

Асимилационният процес, който се извършвал между славяни и прабългари през първата половина на IX в., е водел до постепенното налагане на славянския етнически елемент. Това е напълно естествено, като се има пред вид количественото му преобладание във всич-

 

 

22. Срв. В. Бешевлиев, Ирански елементи у първобългарите, Античное общество, Москва, 1967, с. 237—247.

 

23. Срв. за произхода на името Борис у В. Гюзелев, Княз Борис, с. 125, бел. 1. Изказано е предположение, че това име може би е от алтайски произход. Вж. К. H. Menges, Altaic Elements in the Proto-Bulgarian Inscriptions, Byzantion, XXI, 1951, c. 114 сл.

 

24. За имената на тези трима синове на Омуртаг се споменава в известния агиографски паметник, съставен от охридския архиепископ Теофилакт под наслов „Мъченичество на 15-те славни свещеномъченици, пострадали в Тивериупол, именован на български Струмица, в царуването на злочестивия Юлиана Отстъпника” (издание на Migne, P. G., Т. 126, col. 151—222). Български превод на Митрополит Симеон, Писмата на Теофилакта Охридски, София, 1931, с. 239—269. Съответният пасаж на с. 258. Срв. В. Н. Златарски, История, I. ч. 1, с. 332.

 

25. Срв. съответния пасаж в статията на Й. Иванов, Българските имена в Чивидалското евангелие, Сборник в чест на проф. Л. Милетич, София, 1933, с. 630.

 

26. Пак там, с. 630; срв. и Б. Гюзелев, Княз Борис, с. 396.

 

251

 

 

ки краища на държавата, включително и в Североизточна България, където са се били заселили прабългарите.

 

За преобладаващата роля на славяните през разглеждания период може да се съди на първо място от обстоятелството, че почти всички топонимични и хидронимични названия, които са се утвърдили през разглеждания период в нашата страна, и които нямат старинен произход (от тракийската и римо-византийска епоха) са славянски. Това се отнася и до североизточните български земи, където наред със славяните е живеело и прабългарско население. За пример можем да посочим самата столица Плиска. Името Плиска се споменава за пръв път в Чаталарския надпис от времето на Омуртаг (от 822 г.) в гръцка транскрипция под формата πλσκᾶς. [27] Името е очевидно славянско и както се вижда, то се утвърдило и употребявало през VIII—IX в. независимо от това, че Плиска била резиденция на прабългарските ханове. Славянски имена са имали през разглеждания период и други по-значителни селища в Североизточна България, като Преслав (станал след 893 г. столица на държавата) [28], Преславец (на р. Дунав), Варна (античният Одесос). [29] За пръв път името Варна (в гръцка транскрипция Βάρνας) се споменава в хрониката на Теофан във връзка с победата на Аспарух над византийците и придвижването на неговата дружина на юг от Дунава. Под влияние на славянски език е бил преименуван античният Дуросторум (на гръцки Доростолон) с ново название Дръстър (в гръцка транскрипция Δρίστρα). [30]

 

Наред с по-значителните градски центрове в североизточните български земи през VIII—IX в. славянски названия са придобили и някои по-големи реки в тази област. Славянско е напр. името на река Тича, споменато през 822 г. в Чепеларския надпис в гръцката му транскрипция Τουτζα. [31] В преписката на Тодор Доксов от 907 г. към Словата на Атанасий Александрийски ние го срещаме вече в славянска транскрипция като Тича. [32] Славянското име Дичина (на гръцки Διτζίνα) е носела през разглеждания период днешната р. Луда Яна. Името Διτζίνα се среща за пръв път в съчинението на византийския император Константин VII Багренородни „За управлението на империята” [33] от средата на X в., но трябва да се предположи, че то има по-ранен произход и сигурно е било вече в употреба още през предишното столетие. В съчинението на Константин VII Багренородни се споменава и една друга река в Североизточна Бъл-

 

252

 

 

гария, а именно Варна (ποτα μόν Βάρνας), което е също славянско. [34]

 

Трябва да се отбележи накрая, че през VIII—IX в. славянско название е носел и античният Хемус (днес Стара планина). Това е названието Верегава (в гръцка транскрипция Βερέγαβα), което се среща на два пъти в хрониката на Теофан и един път в хрониката на патриарх Никифор във връзка с описания на събития от края на VII и втората половина на VIII в. [35] Някои изследвачи са на мнение, че с това име е бил означаван някой старопланински проход в Източна Стара планина, но по-приемливо е изказаното от К. Иречек гледище, подкрепено с нови доводи от И. Дуйчев, че названието „Верегава” е било употребявано за наименование на целия старопланински масив. [36]

 

Наред с посочените топоними и хидроними, които имат очевиден славянски характер и които се датират изрично от писмени из-

 

 

27. Срв. В. Бешевлиев. Първобългарски надписи, ГСУ ИФФ. XXXI, 1,1943, с. 43; Същият, Die Protobulgarischen lnschriften, Berlin, 1963, № 56, c. 260.

 

28. За този град срв. И. Дуйчев, Проблеми из средновековната история на Преслав. Сб. Преслав, т. I, София, 1968, с. 32.

 

29. Относно славянския характер на името Варна, което, както изглежда, е било дадено на езерото край Одесос, а впоследствие на самото селище, срв. И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, с. 163, бел. 1 (с добра библиография по въпроса). Вж. и К. Иречек, Пътувания по България, София, 1899, с. 874, бел. 45.

 

30. В своята гръцка форма този град се споменава в посочената вече Монемвасийска хроника (от X в.). Там е казано, че старото име на града е било Доростол (Δωροστόλον) и че сега той се зовял Δρίστρα. Срв. съответния текст в изданието на Р. Lemerle. La chronique di е de Monemvasie, REB, XXI, 1963, c. 9.

 

31. Срв. V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, № 56, c. 260.

 

32. Срв. съответния текст на преписката в изданието на А. Vaillant. Discours contre les Ariens de Saint Athanase, Sofia, 1954, c. 7. За името „Тича” ср. И. Дуриданов, Южнославянските речни названия и тяхното значение за славянския топонимичен атлас, Славянска филология, V, София, 1963, с. 195.

 

33. De adm. imp., cap. 9 (с. 62).

 

34. Пак там. Относно етимологията на това име срв. Вл. Георгиев, Българска етимология и ономастика, София, 1950, с. 52 ; И. Дуриданов, Южнославянските речни названия, с. 198.

 

35. Срв. Theoph. Chron., II, с. 359 и 431 (Извори за бълг. история, VI, 264 и 270). Niceph. Brev., c. 73 (Извори за бълг. история, VI, с. 305).

 

36. Срв. К. Иречек, Есенният път от Белград до Цариград, София, 1932, с. 143; И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, с. 151 сл.

 

253

 

 

вори за периода VIII—X в., в североизточните български земи са засвидетелствувани други славянски названия на селища и реки, чиято датировка не е известна или е по-късна (от XII—XV в.). Като речни имена могат да бъдат посочени Белица (приток на Янтра), Видима (приток на р. Росица), Росица (приток на Янтра), Стражишка река (Шуменско), Киевщица (приток на Росица) и др. [37] Голям е и броят на селищата и местностите със славянски имена като Главиница, Обрущица, Гологленд, Девина, Козяк, Върбица, Студена, Овчага, Овеч, Венчан, Белград, Шумен и пр. Повечето от тези имена срещаме за пръв път в известната поема на Мануил Фил, посветена на похода на византийския пълководец Михаил Глава Тарханиот срещу Ивайло през 1278 г. [38] Би могло да се предположи обаче, че те имат значително по-стар произход и са били в употреба още през VIII—IX в., ако се приеме, че посочените селища са съществували вече през този период. Старинен произход има несъмнено названието „лонгоз” (от старобългарската дума лѫгъ, с което се нарича днешната голяма гора край реката Камчия. Запазването на носовото произношение на ѫ като он свидетелствува, че това название ще да е било в употреба още през VII в., непосредствено след заселването на славяните в тези краища и че се запазило неизменно в продължение на столетия.

 

В сравнение с изобилието от славянски топоними и хидроними (някои датирани през VIII—IX в., други — в по-късни паметници, а трети неустановени по дата), които са се разпространили в Североизточна България, броят на местните имена от прабългарски произход в тази област е съвсем незначителен. Приема се за възможно да е прабългарско названието Тамбарасце, с което се нарича един изкуствено издълбан проход над с. Кюлевча (Шуменско). [39] Изказано е предположение, че прабългарски произход има името на град Тутракан (близо до Дръстър). [40] За прабългарско се смята и името Тухтон, с което е бил наричан през средновековието античният град Анхиало (дн. Поморие). Възможно е бъдещи проучвания да открият и още някои имена от прабългарски произход в тези краища, където се е заселила дружината на Аспарух и главно около столицата Плиска. Но едва ли може да се очаква, че това ще измени съществено количественото съотношение между славянските и прабългарските топоними в днешна Североизточна България. Няма съмнение, че славянската топонимия през разглеждания от нас период (края

 

254

 

 

на VIII и първата половина на IX в.) е била вече далеч преобладаваща над прабългарската и че всички по-значителни реки и селища са носели славянски названия.

 

Широкото разпространение на славянска топонимия в североизточните български земи през VII—IX в. иде да ни подскаже, че по това време славянският език е имал превес не само за обозначаване на имена на селища, реки, местности и пр., но че той е имал вече превес и в ежедневния говор на населението в тази област и е бил познат и разпространен вероятно и сред самите прабългари. Едно интересно, макар и твърде откъслечно указание за това можем да намерим в един пасаж в хрониката на патриарх Никифор (съставена в началото на IX в.). Става дума за съобщението на византийския летописец относно заселването на Аспарух в областта на долния Дунав в т. нар. Оглос. Съотвеният текст, добре познат на специалистите, гласи, че „след като Аспарух преминал реките Днепър и Днестър и стигнал до река Истър (Дунав), завзел удобно за заселване място, наречено на техен език оглос” (τόπον πρὸς οἴκησιν ἐπιτήδειον Ὄγλον τῇ σϕῶν καλούμενον ϕωνῇ καταλαβούμενος). [41] От интерес за нас тук е думата „оглос”. Върху нейния произход са изказвани различни предположения, но най-вероятното е да се приеме, че това е славянската дума „ъгъл” (ѫглъ) [42], предадена в съответна гръцка

 

 

37. Срв. В. Георгиев, За произхода на древното население от североизточната част на Балканския полуостров, Сборник Гаврил Кацаров, II (ИАИ, XIX), 1955, с. 305 сл.

 

38. Срв. Д. Ангелов, Съобщително операционни линии и осведомителна служба във войните и външнополитическите отношения между България и Византия през XII—XIV в., ИБИД, XXII-XXIV, 1948, с. 214 сл. (със списък на тези имена); вж. и П. Петров, Българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., отразени в поемата на Мануил Фил „За военните подвизи на известния чутовен протостратор”, ИИБИ, 6, 1956, с. 545 сл. Относно бързото налагане на славянската топонимия в Североизточна България и специално в Добруджа срв. П. Мутафчиев, Добруджа в миналото, в: Добруджа, Сборник от студии, София, 1947, с. 67.

 

39. Срв. В. Миков, Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места, София, 1943, с. 87. Там са посочени още някои други възможни названия от прабългарски произход, като напр. Баткун (Пазарджишко).

 

40. Срв. G. Cankova-Petkova, L'établissment des Slaves et Protobulgares en Bulgarie, Etudes Historiques, V, Sofia, 1970, c. 229.

 

41. Срв. Niceph. Brev., c. 33 (Извори за бълг. история, VI, с. 295).

 

42. Срв. И. Дуйчев, Славяни и първобългари, ИИБИ, 1—2, 1951, с. 205 сл. Мнението, че „оглос” е славянската дума „ъгъл”, е изказано за пръв път от Р. J. Schafarik, Slawische Alterthümer, II, Leipzig, 1844, с. 163. То е прието впоследствие и от редица други изследвани. Срв. G. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, с. 184—185).

 

255

 

 

транскрипция. Както се вижда от посочения пасаж, византийският летописец обявява една славянска дума като принадлежаща към езика на Аспаруховите прабългари (τῇ σϕων . . . ϕωνῇ), макар и да е добре известно, че през втората половина на VII в., когато е станало тяхното преселване от „Велика България”, те са говорели тюркски, а не славянски. През началото на IX в. обаче, когато патриарх Никифор е съставял своята хроника, обстановката е била съ ществено изменена. Сред прабългарите в славянобългарската държава е бил вече разпространен в значителна степен и славянският език като език на преобладаващото мнозинство от населението на страната. При това положение разбираемо е защо патриарх Никифор е направил тази грешка и е причислил една чисто славянска дума към езика на прабългарите.

 

Видимият превес, който имал славянският език в Североизточна България през първата половина на IX в., намира израз и в съставяните по това време каменни надписи в Плиска и в други селища в тази област. Както е известно, това са надписи на гръцки език изсичани по нареждане на отделни ханове (Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиан) за ознаменуване на важни събития, за увековечаване паметта на починали видни сановници и пр. В тях се срещат различни лични имена, а също така названия на разни титли и служби в тогавашната военна и гражданска администрация, които са предимно прабългарски по произход (като напр. багаин, колоброс, ичиргу боил и пр.). От проучванията на един от най-добрите познавачи на тия надписи, В. Бешевлиев, се установява, че в някои срещащи се в тях названия на титли и служби, като напр. Βογοτορ, ηζουργου, βουληα, τρακανος и пр., е налице явно влияние на славянската звукова и словообразуваща езикова система, което е довело до промени на първоначалната прабългарска форма на съответната дума. [43] Правилна е констатацията на В. Бешевлиев, че това славянско влияние, отразено в каменните надписи, свидетелствува за „постепенното възприемане на славянския език, като говорим език в държавата на прабългарите”. [44] Тази констатация се подкрепя от отбелязания вече пасаж в хрониката на патриарх Никифор, както и от посочените многобройни примери на славянските топоними и хидроними в Североизточна България от VIII до IX в. и от по-късно време.

 

За преобладаващата роля на славянския елемент в североизточните български земи през разглеждания период свидетелствуват не

 

256

 

 

само данни от топонимичен и лингвистичен характер, но и редица паметници, свързани с материалната и духовната култура на местното население. На първо място могат да бъдат посочени видът и формите на жилищните сгради, в които е живяло то през VIII—IX в. Господствуващ тип жилище, както установяват археологическите проучвания, е била землянката. През последните години бяха разкрити редица едностайни сгради-землянки в Плиска, при селата Гарван и Попина (Силистренско), в с. Цар Асеново (Силистренско), в с. Якимово (Толбухинско) и др. [45] С всяка измината година броят на разкритите землянки се увеличава и става все по-ясно, че този тип жилища, характерни за славянската строителна традиция, е бил твърде разпространен в нашите земи през VIII—IX в., включително и в Североизточна България. Напротив, много по-слабо е било застъпено през същия период строителството на кръгообразни жилища (юрти) обичайни за прабългарите и за други тюркски етноси от средновековната епоха. Малък брой юрти бяха разкрити през последните няколко години в някои селища в Североизточна България, напр. в

 

 

43. Срв. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, c. 39 сл.; същият, Славянизми в първобългарските надписи, в: Сборник в чест на академик А. Теодоров-Балан, София, 1955; същият, Die protobulgarischen Inschriften und die Slavistik, Zeitesch für Slawistik, I, 1958, c. 1—7.

 

44. Пак там, с. 40. Обстоятелството, че славянски език е бил говорен през първата половина на IX в. и от прабългарите, не означава, разбира се, че прабългарският език е бил вече изчезнал. Той все още се е употребявал в живия говор, макар и в по-ограничени размери, и сред едно малцинство от населението. Заслужават отбелязване откритите преди известно време три каменни надписа на гръцки език — един от Преслав, един от Чаталар (Цар Крум) и един от Мадара, чиято датировка не е сигурна, но е вероятно да се приеме, че е към първата половина на IX в. В тях се срещат отделни думи, като κυπε, τωυλσχη, τωυρτοωυνα и др., които са вероятно прабългарски. Срв. във връзка с тези надписи и тълкуването на считаните за прабългарски думи. Ι. Venedikov, Trois inscriptions protobulgares, Разкопки и проучвания, ΙV, София, 1950, с. 167—187. Заключението на автора е: „meme à une époque relativment tardive les Bulgares et les Slaves parlaint des langues differentes” (c. 185).

 

45. Срв. К. Миятев, Архитектурата в средновековна България, с. 63; Ст. Станчев, Славяни и прабългари в старобългарската култура, Археология, IV, 1962, кн. 4, с. 3; А. Милчев, По въпроса за културата на славяните и прабългарите в нашите земи през ранното средновековие, Археология, VI, 1964, кн. 2, с. 10; същият. Формирование староболгарской культуры, Международный симпозиум славянской археологии, София, 1970.

 

257

 

 

с. Кладенци (Толбухинско), с. Нова Черна (Силистренско), с. Стърмен (Русенско). [46] Без да считаме вида на жилищните сгради като абсолютен и неизменен показател за етническата принадлежност на живеещото в тях население, трябва да приемем все пак, че количественото съотношение между „землянки” и „юрти” изразява в значителна степен реалното съотношение между „славяни” и „прабългари” в североизточните български земи през VIII—IX в. и свидетелствува за видимото преобладание на славянския елемент в тази област, което не е могло да не даде решаващо отражение при развитието на асимилационния етногеничен процес.

 

До подобни изводи ни водят и материалите от разкритите през последните години в Североизточна България редица средновековни некрополи. (При Варна, при с. Блъсково — Варненско, при с. Разделна — Варненско, при Нови пазар — Шуменско, в Плиска, при с. Юпер — Русенско, при с. Дибич— Шуменско, при с. Попина —Силистренско, при с. Църквица — Шуменско, при Преслав и др.) В повечето от тези некрополи се прилага погребален обред на трупоизгаряне, който е типичен за славяните и идва по традиция още от времето, когато те са живеели на север от река Дунав. [47] Има и некрополи с трупопо-лагане и с инвентар в гробовете, който подсказва, че в тях са погребани прабългари (напр. некрополът при Нови пазар). Количествено погледнато обаче, както при жилищата, така и при некрополите преобладават славянските типове.

 

Заслужава да се обърне внимание и върху различните предмети от стопански и битов характер (ножове, токи, копчета, обеци, гривни, фибули и пр.), намерени през последните години в селища и некрополи в Североизточна България. В голямата си част тези предмети сочат очебийно сходство с подобни предмети в славянски поселения и гробове на територията на Румъния, Чехословакия, Югославия и Съветския съюз. [48] Специален интерес предизвикват многобройните керамични материали (гърнета, стомни, кани и пр.), намерени в Плиска, Преслав, Карвуна, в аула при с. Цар Крум, при с. Калугерица, в Мадара и в редица други селища от времето на Първата българска държава. Това е керамика от „славянски тип”, която се характеризира с определени форми и орнаменти и която се среща в голямо изобилие не само в България, но и в, редица други страни, където е живеело през средновековната епоха славянско население. Наред със „славянската керамика” на отделни места в

 

258

 

 

Североизточна България (в Плиска, при Нови пазар и пр.) са намерени и съдове, които се причисляват към „прабългарската керамика” и които се отличават със свои специфични особености. Количествено погледнато обаче, този тип керамика значително отстъпва пред „славянската” [49]. Разбира се, както вече бе отбелязано, при използуването на веществените паметници ние трябва да се пазим от увлечението да ги свързваме във всички случаи и по абсолютен начин с даден вид етнос и да считаме, че наличието на „славянски съдове” свидетелствува винаги за наличието на славяни, респ. че наличието на „прабългарски съдове” е непременно доказателство за наличието на прабългари. В случая обаче наличието на „славянска керамика” не е само единствен и изолиран показател. Налице са, както вече видяхме, редица други извори от писмен и веществен характер (топоними, хидроними, жилищни сгради, некрополи, предмети с битово и стопанско предназначение и пр.), които, взети в своята съвкупност, доказват преобладанието на славянския елемент и на славянската материална и духовна култура в североизточните български земи през разглеждания период. А това свидетелствува изобщо за постепенното налагане на славянския етнос в процеса на сливането му с прабългарския етнос.

 

 

46. Срв. А. Милчев, Разкопки и проучвания в м. Калето край село Нова Черна, Силистренски окръг, през 1968 г. Археология, XII, 1970, кн. 1, с. 31 сл.

 

47. Срв. за некрополите Ж. Въжарова, Славянски и старобългарски селища в българските земи от края на VI до XI в., с. 122 сл., 143 сл.; същата, Славяни и прабългари в светлината на археологическите данни (доклад за международния симпозиум по славянска археология, София, 1970); Д. И. Димитров, Ранноболгарские некрополи в Варненском районе (Международный симпозиум славянской археологии, София, 1970, с. 1—19).

 

48. Срв. А. Милчев, По въпроса за културата на славяните и прабългарите в нашите земи през ранното средновековие, Археология, VI, 1964, кн. 2, с. 8; Ж. Въжарова, Славяните на юг от Дунава по археологически данни, Археология, VI, 1964, кн. 2, с. 23. Специално за голямото сходство на накитите у славяните през средновековната епоха срв. С. Георгиева, Общността на накитите у славянските народи, Славяни, XII, 1956, кн. 1, с. 31 сл.; същата, Средновековни некрополи в Родопите, Родопски сборник, I, София, 1965, с. 137 сл.

 

49. Срв. К. Миятев, Славянска керамика, София, 1948, с. 36 сл., 66 сл. Вж. още Ц. Дремсизова, Проучване на аула на Омуртаг през 1959 г. Изследвания в памет на Карел Шкорпил, София, 1961, с. 119 сл.; М. Мирчев, Г. Тончева, Д. И. Димитров, Бизоне-Карвуна, ИВАД, XIII, 1962, с. 6 сл.; Л. Д. Петкова, Трапезната керамика в България през VIII—XI в., Археология, XII, 1970, кн. 1, с. 12 сл.

 

259

 

 

За да приключим с разглеждането на този въпрос, тряева да се спрем накрай на един от най-интересните писмени паметници от средата на IX в., в който намираме сведения за материалната култура, за бита, вярванията, обичаите на населението в славянобългарската държава през първата половина и средата на IX в. Това са споменатите вече „Отговори на папа Николай I по запитванията на българите”, съставени през 866 г. въз основа на един списък от въпроси, които княз Борис бил изпратил на главата на римската църква. [50] От съдържанието на „отговорите” (на брой 106) може да се заключи, че в нашата страна до времето на покръстването е живеело население вече доста уеднаквено по бит, вярвания, традиции и обичаи, на които папата прави преценка от гледна точка на това, дали те са допустими и занапред, след като е била приета вече християнската религия, или пък трябва да бъдат изоставени и отречени. Между тези вярвания и обичаи става дума за почитане на идоли, на свещени камъни, за носене на амулети, за заклеване на меч, за гадаене преди влизане в сражения, за даване зестра на съпрузите, за ядене на животни, убити без проливане на кръв, за носене на пояси и забрадки и пр., за считане на родилката за „нечиста”, за употреба на конска опашка за знаме и пр. Това са били, както би могло да се заключи от думите на папата, прояви на един бит и светоглед, специфичен не само за определена етническа група в славянобългарската държава, но за цялото нейно население, за целия народ (populus), който княз Борис покръстил и който по неговото желание трябвало да бъде добре въведен в новата вяра. Никъде в своите „Отговори” папа Николай не говори отделно за „славяни” и „прабългари” като носители на верски и битови особености, но винаги като че ли има пред вид едно единно по характера на своята материална и духовна култура население.

 

Ако хе направи анализ на „Отговорите” на папа Николай от гледна точка на етническия произход и характер на споменаваните в тях вярвания, обичаи, битови особености и пр., ще се види, че в по-голямата си част те показват сходства с вярвания, обичаи и битови особености у различни славянски племена и народи от средновековната епоха — полабски, прибалтийски, руски, полски, чешки, сръбски. [51] Така напр. поколението на идоли, за което става дума в отговор 41, се среща у прибалтийските и полабските славяни, а е било добре познато също така и на руските славяни. Вярата в ка-

 

260

 

 

мък с чудотворно въздействие (отговор 62) е засвидетелствувана сред славяните в областта на Мекленбург, сред руските славяни и др. Носенето на амулети (отговор 20) за предпазване от зло, е също общославянски обичай и се среща в редица славянски народи през средновековието. Славянски обичай е било да се правят гадания пред започване на сражението, за да се види дали ще е благоприятен неговият изход (отговор 35). Известно е напр. от „Чудесата на Димитър Солунски”, че такива гадания направил през 620 г. предводителят на славянските племена около Солун, Хацон, за да се увери дали ще може да превземе града. Засвидетелствувани са у отделни славянски народи и някои други споменати в „Отговорите на папа Николай” вярвания и обичаи, като напр. даване зестра, на съпрузите (отговор 49), многоженство (отговор 51), носене на гащи (отговор 59), ядене на животни, убити без нож (отговор 90).

 

 

50. Издадени от D. Detschew, Responsa Nicolai I Рарае ad consulta Bulgarorum (anno 866), Serdicae, 1939 г. С нови уводни и нови обяснителни бележки това издание е повторено в Извори за бълг. история, VII, с. 60—125.

 

51. На това обстоятелство пръв е обърнал внимание големият познавач на средновековната славянска религия, бит и култура Л. Нидерле, който с право счита, че „Отговорите на папа Николай” представляват един от най-важните извори за бита на българските славяни. Срв. главно трудовете му „Быт и культура древних славян”, Praha, 1924, и „Rukovět Slovanských starožitností”, Praha, 1953 (ново издание). През последно време неговите схващания по този въпрос бяха възприети и доразвити с богата аргументация и добър библиографски обзор в двете статии на И. Дуйчев, Славяно-болгарские древности IX-го века (Byzantinoslavica, XI, 1, 1950. с. 6—31) и Еще раз о славяно-болгарских древностях IX-го века” (Byzantinoslavica, XII, 1951, с. 75—94). Подробно се спира върху „Отговорите на папа Николай” и В. Бешевлиев в студията си „Вярата на прабългарите” (ГСУ, ИФФ, XXXV, 1, София, 1939, с. 162). Той обаче е склонен да свърже мнозинството от посочените в паметника вярвания, обичаи, битови особености с прабългарите, без да отчита, че през разглеждания период те са се били почти изцяло претопили вече сред сла вянското множество и че съответно с това е била взела превес и славянската материална и духовна култура. Той не е доловил измененото съдържание на името „българи” през средата и втората половина на IX в. и счита, че под това име се подразбират все „първобългарите”. Срв. по този въпрос специалния параграф относно народностното име „българи”. Напоследък нов опит да се свържат данните от „От говорите на папа Николай” почти изключително с бита и културата на „прабългарите” има в книгата на П. Р. Денисов, Этно-культурные паралели дунайских болгар и чувашей, Чебоксары, 1969, с. 82 сл. За съжаление авторът е пренебрегнал всякакъв сравнителен материал със славянски народи и търси паралели само с тюркските народи.

 

261

 

 

Между посочените от римския първосвещеник обичаи и битови особености има, разбира се, и някои, чийто произход не е напълно ясен, както и такива, които могат да се свържат по-убедително с бита и културата на „прабългарите”. Такъв е напр. обичаят да се носи като знаме конска опашка (отговор 33), [52] който, както изглежда, е бил характерен за военната организация, донесена от прабългарите, и който се среща и у други тюркски етноси. За прабългарски може да се счита обичаят владетелят да се храни на отделна маса (отговор 42), което е в духа на автократичните тенденции, съществуващи и сред други тюркски племена и племенни общности през средновековната епоха. [53] Относително погледнато обаче, в „Отговорите на папа Николай” има много по-малко сигурни данни за прабългарски бит и за прабългарски мироглед, отколкото са данните за славянски бит и светоглед и за славянска материална култура. Казано накратко, този паметник потвърждава направената вече констатация за преобладание на славянския етнос над прабългарския през първата половина на IX в. и за постепенното налагане на славяните в хода на извършващия се между тях и прабългарите асимилационен процес.

 

 

52. Срв. В. Бешевлиев, Вярата на прабългарите, с. 15 и сл. Известни съмнения у И. Дуйчев, Славяно-болгарские древности, с. 27, който отбелязва, че подобно знаме употребявали и руските славяни.

 

53. Според И. Дуйчев, Еще раз о славяно-болгарских древностях, с. 88, този обичай е бил зает под влияние на византийския дворцов церемониал.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]