Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

ГЛАВА ТРЕТА. Изграждане на българската народност VII—IX век

 

2. РАЗВИТИЕ НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС ПРЕЗ VIII ВЕК

 

 

В края на VII и през целия VIII в., както вече се каза, територията на славянобългарската държава била все още сравнително ограничена. По това време в нея влизали само славянските племена от Мизия и прабългарите в днешните североизточни български земи, докато славяните от Тракия (с изключение на придобитата по време на Тервел област Загора) били под византийско господство. Под византийска власт се намирали и славянските племена в Македония заедно с прабългарите на Кубер. При тази териториално-политическа обстановка, която се запазила в продължение на около 120 години, развитието на етногеничния процес в неговите две страни — консолидационен и асимилационен — било доста затруднено. Особено трудно било да се преодолее племенната раздробеност. Поради обстоятелството, че само една част от „славиниите” (а именно в Мизия) са били обединени в своя държава, а останалите се намирали под чужда власт, политическите и икономическите връзки между отделните славянски племенни групи били ограничени и не могли да се разгърнат с необходимата пълнота. През целия VIII и дори и в началото на IX в. се запазила сред славянското население от българската група вътрешната раздробеност, характерна от времето на заселването му на Балканския полуостров. Славяните продължавали да се делят на отделни племена, означавани у византийските писатели с названията ἔϑνη или γένη. Примери за това намираме главно

 

226

 

 

в хрониките на Теофан и Никифор, които описват събитията през VIII в. Начело на племената продължавали да стоят местни вождове, които ги управлявали, подпомогнати от съвета на старейшините. За такива племенни вождове споменава напр. патриарх Никифор във връзка с едно събитие през 768 г. [1] За един вожд на име Акамир, който стоял начело на славянското племе велезити (в Тесалия), узнаваме от един пасаж в хрониката на Теофан. [2] Трябва да се отбележи, че родово-племенната уредба се запазвала през VIII в. не само сред славянското население, което се намирало на територията на Византия, но и сред славяните в Мизия, които били включени вече в пределите на славянобългарската държава. И те продължавали да се делят на отделни племена, управлявани от свои вождове, които се считали за съюзници на прабългарския хан и заедно с него участвували в общите войни срещу Византия. [3] Такъв племенен вожд бил напр. Славун, който по време на хан Паган стоял начело на племето севери. За Славун Теофан съобщава, че „бил направил на ромеите много злини в Тракия” [4]. Очевидно той е имал собствена войска, за да може да действува самостоятелно срещу Византийската империя. Запазването на родово-племенната уредба сред славяните в пределите на славянобългарската държава се дължи не само на още ранната фаза в развитието на централизиран държавен апарат в България през разглеждания период, но и на причини от социално-икономическо естество. През VIII в. стопанският живот е бил все още сравнително слабо развит, незначително е било общественото разделение на труда, липсвал е градът като център на занаяти и търговия, не се чувствувала почти вътрешната връзка между отделните райони в страната. При тази обстановка племенната изолираност и обособеност е била естествено явление.

 

 

1. Срв. Niceph. Brev., c. 76. (Извори за бълг. история, VI, с. 305). Според разказа на летописеца тези вождове били пленили от островите Имброс, Тенедос и Самотраки 2500 души, които император Константин V Копроним откупил срещу богат дар от копринени дрехи.

 

2. Срв. Theoph. Chron., II, с. 475 (Извори за бълг. история, VI, с. 278). Пасажът се отнася за събития към 799 г.

 

3. Срв. подробно за този въпрос у М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, с. 83 сл.

 

4. Срв. Theoph. Chron., II, с. 436 (Извори за бълг. история, VI, с. 272). Пасажът се отнася към 764 г.

 

227

 

 

Наличието на отделни племена, на които продължавали да се делят през VIII в. славяните от българската група, намиращи се както извън пределите на славянобългарската държава, така и в нейната територия, обяснява употребата на вече познатото ни название „славиния” в смисъл на област, заемана от отделно племе. За „славинии” става нееднократно дума в хрониките на Теофан и Никифор, както и в други съчинения. Така напр. през 759 г. има едно известие за „славиниите” в Македония, срещу които предприел поход Константин V Копроним [5]. През 773 г. се говори за славинията „Берзития” във връзка с готвената военна експедиция на хан Телериг [6]. За „славиниите” на територията на Византия става дума по повод на споменатите колонизационни мероприятия на Никифор I Генник от 810 г. [7] За „славиниите” се споменава и във връзка с готвения от хан Крум удар срещу Цариград през 813 г.

 

Запазването на военно-племенната уредба сред славяните от българската група и на отделните „славинии” като обособени единици се отразявало неблагоприятно върху развитието на етногеничния процес и пречело на спояването на славянските племена в едно цяло. Това се отнася особено до славяните, които се намирали под властта на Византийската империя. Разпокъсани вътрешно, тези славяни били изложени на силен натиск от страна на цариградската власт и за тях не съществували ни политически, ни икономически, ни културни условия, които биха им позволили дл се сплотят в единна народност. Напротив, съществувала опасност за етническото им обезличаване и за постепенното им превръщане в ромеи, което ставало най-вече с помощта на християнската религия. През разглеждания период това обезличаване било вече започнало и отделни славяни били приобщени към византийската цивилизация, забравяйки своя род и език. Вероятно е да се предположи, че из техните среди са били подбирани хора, които заемали високи църковни и административни служби. Такъв е бил напр. Никита, който заемал патриаршеския престол във византийската столица между 776—780 г. За него се изтъква изрично, че бил от славянски произход (ὁ ἀπὸ Σλάβων) [8]. Асимилационният процес, започнал сред славянското население във Византийската империя през VIII в., напомня за процеса на елинизация и романизация, който се бе развил сред тракийските племена в пределите на Римската империя. Трябва да се предположи, че към етническо обезличаване са били предразположени главно предста-

 

228

 

 

вители на славянската военно-племенна аристокрация, които се стремели чрез сътрудничество с цариградската власт да запазят своето привилегировано положение.

 

Неблагоприятен фактор, който пречел на развитието на обединителен етногеничен процес сред славянското население в границите на Византия, била твърде активната през VIII в. политика на отделни византийски императори, насочена към това да се заселват в балканските земи и по-специално в областите, заемани от славяни, чужди етнически групи. Така напр. през 746 г. в Тракия край българската граница били заселени голям брой сирийци и арменци, пленени от Константин Копроним по време на неговия поход срещу Арабски, халифат. Нова група от колонисти, пак предимно сирийци и арменци били докарани в тракийските земи през 752 г. [9] Трето голямо заселване на сирийци и арменци в Тракия станало през 778 г. при царуването на Лъв IV Хазарски. [10] Може да се предположи, че пак в Тракия е имало и едно заселване на арменски колонисти (на брой 12 000 души) през 790 г. при царуването на Константин VI. Тази колонизационна политика на цариградските управници не е била случайна. Тя е имала за цел да създаде здрава военна бариера по северните граници на империята за защита срещу нападенията на славянобългарската държава. Същевременно византийските императори са се стремели да раздробят твърде плътния и хомогенен славянски елемент в Тракия, като вмъкнат сред него чужди етнически елементи, различни от славяните по вяра, език, култура. По такъв начин се усложнявал и забавял значително процесът на сплотяването на славянските племена в едно цяло и се намалявала тяхната съпротивителна сила към отбелязаните вече тенденции за етническо обезличаване.

 

И в самите граници на славянобългарската държава през VIII в. развитието на етногеничния процес било затруднявано от все още

 

 

5. Срв. по-горе, с. 217.

 

6. Срв. по-горе, с. 218.

 

7. Срв. по-горе, с. 220.

 

8. Срв. Theoph., Chron. II, c. 440 (Извори за бълг. история, VI, с. 273).

 

9. Срв. Д. Ангелов. История на Византия, I, с. 261.

 

10. Пак там, с. 265. Относно преселването на арменци в балканските земи, както и в други краища на Византийската империя. Срв. Р. Charanis, The Armenians in the Byzantine Empire, Byzantinoslavica, XXII, 2, 1961, c. 196 сл.

 

229

 

 

твърде силната раздробеност на славянския свят поради господството на военно-племенната уредба. Както видяхме, славяните продължавали да се делят на отделни племена със свои племенни вождове, които разполагали със значителна самостоятелност. Все още в своята ранна фаза се намирал и процесът на сливане на славяни и прабългари. Те продължавали да живеят и да се чувствуват като два различни етноса, всеки със свой език, бит и религия. В своите хроники, които са главният извор за този период, византийските летописци Теофан и Никифор разграничават ясно две етнически групи в пределите на славянобългарската държава и говорят отделно за „славяни” и за „прабългари” във връзка с разиграващите се събития през VIII в. За тях не съществува единен български народ, а два различни етноса, влизащи в границите на едка обща държава.

 

Етническото различие в славянобългарската държава през VIII в. е било свързано с наличието на един своего рода „дуализъм” в административното и военното устройство на държавата, който се запазил чак докъм началото на IX в. [11] Така напр. прабългари и славяни не образували една обща, смесена в етническо отношение армия, а действували чрез отделни корпуси, командувани съответно от прабългарски и славянски военачалници под общото ръководство на хана. За пример може да бъде посочен походът на Тервел през 705 г. срещу Цариград, когато той вдигнал по думите на летописеца Теофан „цялата нему подчинена войска от българи и славяни” [12]. Като отделни военни корпуси действували прабългари и славяни и при събития от по-късно време, свързани с войните на Константин V Копроним за покоряването на славянобългарската държава.

 

Независимо от обстоятелството, че през VIII в. славяни и прабългари продължавали да живеят като два различни етноса, между тях започвал вече подчертан процес на взаимно сближаване и постепенно сливане. Славяни и прабългари, както вече се отбеляза, не са били съвсем чужди една на друга етнически групи, познавали се още преди заселването си на Балканския полуостров и могли да общуват помежду си в продължение на столетия в обширните територии на днешна Украйна, Бесарабия и Молдава и в днешна Унгария (провинцията Панония). Този продължителен досег помежду им получил още по-здрава и трайна основа след образуването на славянобългарската държава през 681 г. Славяни и прабългари заживели при наличието на една обща, обединяваща ги власт, при на-

 

230

 

 

личието на едни и същи задачи от вътрешно и външнополитическо естество. Сближавала ги главно общата цел да се противопоставят на опасни врагове и главно на Византийската империя, с която те водели продължителни и тежки войни почти през целия осми век. Общата външна политика, намираща израз в съвместни военни походи, в защитни мероприятия по укрепване на границите, в строеж на крепости и пътища, сближавала все по-плътно двете етнически групи и създавала условия за преодоляване на битовата, верска и езикова отчужденост. С една дума, наличието на обща държава бил основен и решаващ фактор за развитието на етногеничен асимилационен процес между славяни и прабългари.

 

Друг важен фактор, който е действувал в същата насока, било почти еднаквото социално-икономическо и културно равнище, на което се намирали славяни и прабългари през VII—VIII в. Земеделско-скотовъдният бит, свойствен на голямото мнозинство от населението, създавал условия за еднакъв начин на мислеле, за наличие на сродни интереси, обичаи, вярвания, за пораждане на едни и същи трудови навици. На тази основа се създавали условия за сближаване на двата етнически елемента и за сравнително бързото сливане помежду им.

 

За да може процесът на сливане между славяни и прабългари да получи реална възможност за осъществяване, необходимо е било двете групи да живеят в пряк контакт помежду си, т. е. да се създадат селища (от селски или градски тип) със смесено славянско и прабългарско население. Само в такъв случай е могло при отбелязаните благоприятни фактори да започне едно смесване между прабългарски и славянски семейства и родове, което да доведе с течение на времето до изграждането на единна народност.

 

От данни на археологически проучвания на селища и некрополи в Северна и Североизточна България, където през VII—VIII в. се е намирала основната територия на славянобългарската държава, може да се установи със сигурност, че по това време смесени селища там вече са съществували и че възможността за сливане на двете етнически групи е била действително реална. Селище, смесено по своя

 

 

11. Срв. М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, с. 83—86.

 

12. Срв. Theoph. Chron., II, с. 374 (Извори за бълг. история, VI, с. 267).

 

231

 

 

жителски състав, е била преди всичко самата столица Плиска. Известно е, че там са се установили още от самото начало дружинниците на Аспарух и че там е била резиденцията на прабългарските ханове и на техните приближени из средата на военната и гражданската аристокрация. За прабългарския характер на Плиска свидетелствува намерената на територията на селището и особено в дворцовия център специфична керамика (сивочерни или тъмнокафяви лъскави съдове с черни ивици), която се свързва с обичаите и материалната култура на прабългарите. [13] За прабългарския характер на Плиска свидетелствуват и разпространените в това селище погребални езически обичаи чрез трупополагане. Характерен пример в това отношение ни предлага т. нар. могила XXXIII, където в гроба наред с костите на човек е намерен скелет на кон. [14] Известна е важната роля на коня в бита на прабългарите и прилагането на този начин на погребение подсказва ясно за наличието на прабългарски етнос в Плиска през VII—VIII в. С наличието на прабългари могат да се обяснят и редица предмети на бита и въоръжението, намерени на различни места при разкопки във „вътрешния” и „външния” град. [15]

 

Същевременно обаче в Плиска и особено във „външния град” е живеело и славянско население. Това личи преди всичко от откритите там редица типични славянски жилища „землянки”. Личи също така от големия брой съдове или фрагменти от съдове „славянска керамика”, която се различава и по форма, и по техника, и по украса от „прабългарската”. [16] Че в Плиска са живеели и славяни, може да се заключи и от прилагането на погребалния начин на трупо-изгаряне, който е типичен за тях. Казано накратко, данните на археологическите проучвания свидетелствуват, че в първата наша столица Плиска са живеели от края на VII в. насам не само прабългарите на Аспарух, но и немалък брой славяни, които обитавали предимно периферийните части на града и се занимавали със стопанска дейност (земеделие и занаяти). За славянския характер на Плиска говори и самото нейно название. Както се предполага, Плиска е съществувала като славянско селище още преди идването на прабългарите, а след това е била издигната като ханска резиденция, без това да означава, че предишното население е трябвало да я напусне. Напротив, славяни и прабългари останали да живеят заедно и при това положение започнало постепенно едно смесване на тяхната ма-

 

232

 

 

териална култура, което е отразено в разкритите досега веществени паметници и некрополи.

 

Освен в Плиска, която е била един от най-многолюдните селища и центрове на славянобългарската държава, смесено население от двете етнически групи живеело през VII—VIII в. и в други селища в днешна Североизточна България. Това може да се установи пак главно въз основа на данни на археологията. Особено ярък показател за наличието на смесени по етнически състав селища са разкритите некрополи с двуобреден езически погребален обред — т. е. и трупополагане и трупоизгаряне. Такива двуобредни некрополи са разкрити напр. във Варненско (два при с. Девня и един близо до Варна), което свидетелствува, че в тази област е имало смесени славянобългарски селища. [17] За смесения характер на селищата може да се съди и по други данни, а именно по наличието на два типа керамика — „славянска” и „прабългарска”, както и по наличието на два типа жилища — „землянки” и „юрти”. Можем да приемем осланяйки се на подобни показатели, че смесено селище е имало напр. близо до гара Разделна (Варненско), където бе разкрит преди известно време голям средновековен некропол. [18] В този некропол се

 

 

13. Срв. относно характера на тази керамика Ст. Станчев, Ст. Иванов, Некроpолът до Нови пазар, София, 1958, с. 46 сл. и особено с. 63.

 

14. Срв. С. Георгиева, Разкопки на могили XXXIII и XXXII в Плиска, ИАИ, 1955, с. 15.

 

15. Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища, с. 174 сл.

 

16. Кр. Миятев, Славянската керамика в България и нейното значение за славянската археология на Балкана, Трудове на секцията по славянска археология, II, София, 1948, с. 1—82. Както се вижда от неговите проучвания, в Плиска и съседната с нея Мадара има изобилие от славянска керамика и тя е пръсната из цялото градище на старата българска столица (с. 66). Срв. още Ст. Станчев, Домашната керамика от Преслав, Разкопки и проучвания, III, София, 1949, с. 135 сл., с. 140; Ж. Въжарова, Славянобългарското селище край село Попина, Силистренско, София, 1956, с. 36 сл.; същата, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI—XI в., София, 1956, с. 92 сл., 111 сл., 156 сл.

 

17. Подробно изследване на тези некрополи с важни изводи за етническата смесица на населението във Варненската област през VII — VIII в. от Д. Ил. Димитров, Ранноболгарские некрополы в Варненском районе, Международный симпозиум славянской археологии (София, 21—28. IV. 1970), София, с. 1—19.

 

18. Срв. за този некропол Д. И. Димитров, Ранносредновековен некропол при гара Разделна, Археология, I, 1959, кн. 3—4, с. 55—66; Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища, с. 152 сл. Същата, Славяни и прабългари (тюркобългари) в светлината на археологическите данни, Археология, XIII, 1971, кн. 1, с. 1—23.

 

233

 

 

прилага обред трупоизгаряне, което свидетелствува, че в селището е преобладавало славянско население. Същевременно обаче е намерена в гробовете и керамика от „прабългарски тип”, което е указание за това, че сред жителите е имало и прабългари. Като тип смесено селище може да се счита и селището, разкрито при с. Кладенци (Толбухинско). В него намираме наред с редицата землянки, които издават славянско население, и едно овално жилище (юрта), което е характерно за прабългарите. [19] Овални надземни жилища са намерени и в градището при с. Стърмен, Русенско, заедно със землянки и с некропол с трупоизгаряне. [20] И тук може да се предположи наличието на смесено население. Смесено население ще да е имало в ранносредновековното селище при Разград, ако се съди по двата типа керамика — славянска и прабългарска, която можем да отнесем общо към VII—X в. [21] Трябва да се приеме, че разнородно по етнически състав население е живяло и в средновековното селище, възникнало през VIII—IX в. край античния град Бизоне. [22] Това личи от големия брой съдове тип „славянска керамика”, смесена с по-малко по количество чернобългарска керамика тип „Нови пазар”. За нееднороден етнически състав на населението подсказва и некрополът при Нови пазар, който се датира през втората половина на VIII в. Прилаганите там погребални обичаи (трупополагане) и преобладаващата по количество керамика свидетелствуват за наличие главно на „прабългари”, но наред с това ние намираме съдове и от „славянски тип”. За смесения етнически характер на отделни селища в днешна Североизточна България може да се съди най-сетне и по някои предмети на бита и въоръжението. Въз основа на подобен показател би могло да се предположи, че население от славяни и прабългари е живеело в такива разкрити през последно време средновековни селища от VII—IX в. като селището при с. Якимово (Толбухинско, при с. Попина (Силистренско), при с. Цар Асеново (Силистренско) и др. [23]

 

Разбира се, веществените паметници (сечива, керамика, оръжия и пр.) сами по себе си не могат да бъдат винаги свързани по абсолютен начин с един или друг етнос и в такъв смисъл данните от археологическите проучвания на посочените селища трябва да се преценяват внимателно и с известна резерва. Напълно възможно е напр. тип керамика, позната като „прабългарска”, да е била употребявана през разглеждания период вече и от славяни и при това по-

 

234

 

 

ложение нейното наличие в едно или друго селище не може да означава винаги, че там са живеели и прабългари. Вярно е и обратното — прабългари са могли да си служат с предмети от „славянски тип” и разкриването на подобни предмети в дадено селище да не бъде сигурен показател за неговия „славянски характер”. И все пак данните на археологията не са за пренебрегване при едно по-цялостно и комплексно използуване на целия веществен материал. Погледнато така, разкритите досега данни не могат да не ни доведат до извода, че през VII—VIII в. в днешна Североизточна България, като се започне от самата столица Плиска, са съществували редица селища със смесен жителски състав от славяни и прабългари. Това съжителство на двете етнически групи водело до видима пъстрота в бита и материалната култура, във вярата и обичаите. Най-ясно свидетелствува за това едновременното прилагане в едни и същи некрополи на двуобредния езически обичай на погребение — трупоизгаряне (характерен за славяните) и трупополагане (типичен за прабългарите). Пъстрота личи и по отношение на жилищата, където наред с характерните за славянския бит землянки се срещат и овалните жилища (юрти), обичайни за прабългарите и сродните с тях тюркски племена.

 

Съвместен живот между славяни и прабългари през VII—VIII в. се е осъществявал не само в границите на славянобългарската държава в Мизия, но и между славянските племена и прабългарската дружина на Кубер, която се установила в Македония около градовете Битоля и Прилеп. Още в самото начало на заселването си тези прабългари влезли в тесен досег с живеещото наблизо славянско племе драговичи, което започнало да се грижи за продоволствието

 

 

19. Срв. Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища, с. 169; Ст. Станчев, Славяни и прабългари в старобългарската архитектура, Археология, IV, 1962, кн. 4, с. 3; Кр. Миятев, Архитектура в средновековна България, с. 26 (относно жилищата на прабългарите).

 

20. Срв. Ст. Стефанов, Старините по долния басейн на река Янтра, София, 1956, с. 12; Ст. Михайлов, Разкопките на градището при с. Стърмен, Археология, V, 1963, кн. 3, с. 5.

 

21. С. Георгиева, Средновековното селище над развалините на античния град Абритус, ИАИ, XXIV, 1961, с. 15, 27, 33.

 

22. Срв. М. Мирчев, Г. Тончева, Д. Димитрова, Бизоне-Карвуна, ИВАД, XIII, 1962, с. 65 сл.

 

23. Срв. Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища, с. 169 сл., 173 сл.

 

235

 

 

му. Според „Чудесата на Димитър Солунски” Куберовите дружинници влизали в колибите на славяните, за да си вземат там храна, като същевременно ги разпитвали относно града Солун, който те искали да завладеят. [24] От това може да се заключи, че голяма част от тия прабългари са знаели славянски и могли лесно да общуват с новите си съседи. Това съвсем не бива да ни учудва, като се има пред вид, че Куберовите дружинници са живеели продължително време със славяни в Панония и имали възможност там да се опознаят добре. Възможно е и в самата Куберова дружина да е имало отделни славяни, а така също и смесени по своя характер славянобългарски семейства, които са били двуезични. Такъв двуезичник е бил напр. споменатият вече Мавър, един от най-близките съветници на Кубер. Изобщо има основание да се допусне, че асимилационен процес между славяни и прабългари е бил започнал още в Панония и че след установяването на Куберовата дружина в Македония, където тя попаднала сред плътно славянско население, този процес продължил с по-голяма сила и при нови, по-благоприятни условия за бързо развитие.

 

Оскъдните данни на изворите не ни позволяват да проследим подробно по-нататъшната съдба на Куберовите прабългари след тяхното установяване около Прилеп и Битоля и несполучливия опит на Кубер да овладее с хитрост град Солун. Има едно известие в съчинението на византийския император Константин VII Багренородни „За темите”, от което би могло да се предположи, че към края на VII в., след сблъскването си с Юстиниан II, Куберовите прабългари се пръснали в една по-широка територия и се заселили и по басейна на река Струма (в Стримонската тема). [25] В началото на следващото столетие тези прабългари продължавали да бъдат едни от активните в политическо отношение елементи и да създават грижи на цариградските управници. Запазено е едно интересно известие в хрониката на патриарх Никифор (към 718 г.), от което се вижда, че те взели участие в един заговор срещу византийския император Лъв III, подготвян от бившия император Анастасий II (Артемий), който бил заточен в един манастир в Солун и се стремял да си върне престола. [26] Никифор разказва, че Артемий заедно с прабългарите (τοῖς Βουλγάροις) стигнал чак до града Хераклея (на Бяло море). Една част от тях се движели по сухо, а други дошли със своите лодки, „които те водели от Солун и които те наричали едно-

 

236

 

 

дръвки” (ἅπερ ἦγον ἐκ Θεσσαλονίκης άκάτια μονόξυλα δὲ αὐτοἰ προσαγορεύουσι). Въз основа на това известие би могло да се предположи, че в този поход са взели участие и живеещите около Солун славяни и по-специално ринхините, които се славели като добри мореплаватели със своите прочути лодки-еднодръвки. Възможно е обаче вече и самите прабългари на Кубер да са били усвоили по това време мореплавателското изкуство и да са притежанали своя флотилия. [27] В края на краищата замисленото предприятие не дало очаквания резултат. Прабългарите се отказали от съюза с Артемий: поискали, както разказва Никифор, „извинение” от цариградския император и обещали да спазват условията на мира. Така завършил епизодът с бунта на бившия император.

 

Известието на Никифор за събитията от 718 г. е последното споменаване за заселилите се в Македония Куберови прабългари. Други данни за тях във византийските извори вече не се срещат и би трябвало да се предположи, че в течение на VIII в. те постепенно се слели със съседните славянски племена и се загубили напълно. Този бърз асимилационен процес се дължал на обстоятелството, че те представлявали в сравнение със славянската маса едно незначително малцинство, което не могло да запази продължително време

 

 

24. Съответният текст гласи: „Когато повечето от тях влизаха по този начин в колибите на славяните за храна, те разпитваха за нашия град [Солун — б. н.] Acta Dem., V, 197 (Извори за бълг. история, VI, с. 160).

 

25. Срв. Cost. Porf. De Them., c. 88/89, ed. A. Pertusi; В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 160. Константин VII Багренородни нарича тук „прабългарите” с името „скити”, което е било обичайно за някои византийски писатели.

 

26. Срв. Niceph. Brev., c. 55—56 (Извори за бълг. история, VI, стр. 300 сл.). За това събитие В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 186 сл.) Златарски счита, че в случая става дума за участие на „прабългарите” от държавата на Тервел, обаче ходът на събитията и обстоятелството, че тук става дума за „прабългари”, които идвали от областта на Солун като съюзници на Анастасий II, говори, че се касае до Куберовите прабългари. На тази възможност обръща внимание В. Бешевлиев в статията си върху Мадарския конник (сб. Мадарски конник, София, 1957, с. 63). Неговото гледище поддържа и Г. Цанкова в статиите си „Българо-византийските отношения при управлението на Тервел и Кормисош” (Изследвания в чест на Марин С. Дринов, София, 1961, с. 619) и Bulgarians and Byzantium during the First Decades afer the Foundation the Bulgarian State, Byzantinoslavica, XXIV, I, 1963, c. 46.

 

27. Срв. в такъв смисъл Г. Цанкова, пос. статия, с. 619, бел. 3.

 

237

 

 

етническата си самобитност. Разбира се, макар и претопен, прабългарският елемент в днешна Македония е оказал известно влияние върху материалната и духовната култура на формиралата се единна българска народност, тъй както е оказал влияние и претопеният впоследствие сред славянската маса прабългарски елемент от Североизточна България.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]