Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

ГЛАВА ТРЕТА. Изграждане на българската народност VII—IX век

 

1. УКРЕПВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И ВКЛЮЧВАНЕТО НА СЛАВЯНСКИТЕ ПЛЕМЕНА ОТ БЪЛГАРСКАТА ГРУПА В НЕЙНИТЕ ПРЕДЕЛИ

 

 

Създаването на славянобългарската държава е събитие, което изиграва огромна роля за цялостното ни историческо развитие през средновековната епоха и особено за изграждането и утвърждаването на българската народност. Държавата, както се знае, е един от основните фактори, който съдействува за политическото, икономическото и териториалното обединяване на отделни етнически групи, за тяхното сближаване и взаимопроникване, за сплотяването им в устойчиви общности. В конкретния случай етнообразуващата роля на славянобългарската държава се е осъществявала в две направления: от една страна, в постепенното преодоляване на племенната раздробеност на славяните от българската група и сливането им в едно цяло и, от друга страна, в смесването на „славяни” и „прабългари” и премахването на съществуващите помежду им различия в религиозно, битово, езиково отношение. С други думи, славянобългарската държава, образувана в края на VII в., съдействувала за осъществяването на един двустранен по своя характер етногеничен процес (от консолидационен и асимилационен характер), който имал за краен резултат образуването и утвърждаването на българската народност като устойчива етническа, политическа и културна общност. Без наличието на държава този процес би бил немислим и невъзможен.

 

Един от решаващите моменти, който създал необходимите условия за изграждането на българската народност, било териториалното и политическото укрепване на славянобългарската държава и постепенното включване на редицата славянски племена от българската група в нейните предели. Първоначално, както се знае, в границите на България били включени само славянските племена от Мизия, които влезли в сътрудничество с Аспаруховата дружина в общата борба срещу Византийската империя. Що се отнася до славянските племена в Тракия, Македония, Албания и Гърция, то те, макар и да запазвали известна вътрешна самостоятелност, се нами-

 

215

 

 

рали на територията на Византия и под контрола на цариградската администрация. Това се отнася и до групата прабългари на Кубер, които се заселили в края на VII в. в областта около Прилеп и Битоля.

 

При това положение пред владетелите на младата славянобългарска държава стояла за изпълнение една важна външнополитическа задача, а именно — да включат в пределите на България и онези славянски племена, които се намирали под чужда власт. [1] Това е било политика, която целела да обедини всички славяни ог българската група в техния естествен етнически и държавен център. Осъществяването на подобна политика срещало обаче сериозна съпротива от страна на Византийската империя, която не могла да ipe примири с настъпилите политически и териториални изменения на Балканския полуостров след заселването на славяните и прабългарите. Византия се стремяла постепенно да подчини напълно новодошлите „варвари” и да ги превърне в свои поданици. Така още от самото начало между Византия и славянобългарската държава се създала враждебна обстановка, която се дължала на техните противоречиви външнополитически и държавни интереси.

 

Първоначално събитията се развивали благоприятно за България. Приемникът на Аспарух, хан Тервел (702—718), се възползувал от вътрешните междуособици във Византия, помогнал на сваления император Юстиниан II да си върне престола и получил като отплата за това областта Загора (южно от Стара планина между градовете Сливен и Несебър). [2] В тази област живеело многочислено славянско население от „българската група” и така броят на славянските поданици в славянобългарската държава бил увеличен значително. Пак по времето на Тервел, както изглежда, били разширени границите на държавата и в западна посока, като обхванали земите на славянското племе тимочани в басейна на Долни и Средни Тимок. [3]

 

През втората половина на VIII в. славянобългарската държава се намирала в криза и не била в състояние да продължи своята обединителна политика. В страната избухнали междуособици и започнала честа смяна на хановете. [4] По същото време Византийската империя, която в началото на VIII в. изпитвала силен натиск ог страна на Арабския халифат, успяла да отбие постоянните заплахи и да укрепи военната си мощ. Това дало възможност на цариградските императори да насочат цялото си внимание към Балканския

 

216

 

 

полуостров и да активизират своята политика по отношение на сла вянските племена и на славянобългарската държава. Особено деен в това отношение бил визант ийският император Константин V Копроним (741—775). През 759 г. той предприел поход срещу славянските племена, “живеещи на територията на Византия. Летописецът Теофан съобщава, че императорът „опленил Славиниите в Македония, а останалите направил свои подчинени (τὰς κατὰ τὴν Μακεδονίαν Σκλαυινίας ἠχμαλώτευσε καὶ τοὺς λοιποὺς ὑποχειρίους ἐποίησεν). [5] От това известие може да се заключи, че действията на Константин Копроним са били на широк фронт и че те са се развили в една обширна област в Македония, Тракия, Албания и в земите на днешна Гърция, където имало по това време славяни от българската група. Трябва да се предполага при това, че ударът, предприет от византийските, войски през 759 г., засегнал не само славянските племена, но и потомците на Куберовите прабългари в Южна Македония, които по това време са били почти напълно претопени сред тамошното славянско население. [6]

 

Едновременно с действията срещу славянските племена на територията на Византия Константин V Копроним предприел пряко настъпление и срещу славянобългарската държава. Възползувай от вътрешните размирици в страната, той нахлувал на няколко пъти дъл-

 

 

1. Срв. за политическите и военните събития през VII—IX в., които довеждат до включването на славяните от българската група в пределите на славянобългарската държава подробно у В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 1, с. 170, 248 сл., 259 сл., 321 сл., 336, 342 сл.; т. I, ч. II, с. 25, 278 сл.; История на България, Издание на БАН, София, 1961, с. 62 сл., 86 сл.; Д. Ангелов, Българската народност и делото на Климент Охридски, Сборник от статии по случай 1050 г. от смъртта му, София, 1966, с. 8 сл.

 

2. Това станало през 705 г. За събитието срв. у В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 170 сл. Не е убедително изказаното от Г. Цанкова-Петкова гледище в статията ѝ „О территории болгарского государства в VII—IX вв.” (Виз. врем., XVII, 1960, с. 130 сл.), че през VIII в. славянобългарската държава изобщо не е разширявала границите си южно от Стара планина и че отстъпването на Загора е станало през следващото столетие по време на царуването на княз Борис.

 

3. Срв. В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 190.

 

4. Подробно за този период у В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 193—225; История на България, I, 1961, с. 64 сл.

 

5. Срв. Theoph. Chron., И, с. 430 (Извори за бълг. история, VI, с. 270); Д. Ангелов, История на Византия, I. с. 263.

 

6. Срв. по-долу, с. 237, 250.

 

217

 

 

боко в пределите на България, без да срещне сериозна съпротива. Едва след възкачването на хан Телериг на престола (768—769) се засилил отпорът срещу нашествениците. През 773 г. Телериг възнамерявал да изпрати, съобщава летописецът Теофан, „една 12-хилядна войска, която да подчини Византия и да пресели жителите ѝ в България” [7]. Касае се за смел противоудар от страна на българския хан срещу настъпателните действия на Константин Копроним с крайна цел да се присъедини една значителна част от славянското население в днешна Македония и по-специално областта, заемана от берзитите. Планът на Телериг не могъл да бъде обаче осъществен и замисленият поход към Берзития изобщо не се състоял. Наскоро след това Константин V Копроним потеглил отново на война срещу славянобългарската държава, но по време на похода починал (775 г.).

 

След смъртта на Константин Копроним войнствената византийска политика спрямо България била за известно време изоставена. Продължили обаче опитите на цариградските императори за пълно подчиняване на славянските племена на територията на Византийската империя, които въпреки предприетия срещу тях военен поход от 759 г. продължавали да се управляват от своите местни вождове и да притежават известна самостоятелност. През 783 г. цариградските управници подготвили срещу славяните друга военна експедиция начело с изтъкнатия пълководец Ставракий. [8] Ако се съди от разказа на Теофан, в резултат на тази експедиция били подчинени славянските племена в Тракия, в Южна Македония и в Северна и Средна Гърция. Византийската войска навлязла и в Пелопонес, откъдето докарала голям брой пленници и богата плячка. За да отпразнува победата над славяните в Тракия, тогавашната византийска императрица Ирина предприела тържествено пътешествие и отишла в град Бероя (Стара Загора), който бил преименуван в нейна чест Иринополис. Византийците възстановили разрушените крепостни стени на Бероя, както и крепостните стени на Анхиало и на Несебър, пострадали по време на някогашните нашествия на авари и славяни.

 

В борбата си срещу славяните византийските управници действували не само с въоръжена сила. Те разпространявали сред славянското население християнската религия, като целели по такъв начин не само да го откъснат от езическата вяра, но и да създадат

 

218

 

 

условия за въвличането му в сферата на ромейската култура и така постепенно да го обезличат като самостоятелен етнос. Политиката на християнизация на славянските племена добила особено широк размах към средата и втората половина на VIII в. Важна роля като център на религиозната пропаганда, сред славяните започнала да играе тогава църковната епархия Македония с главно средище Солун и с епископски седалища в Едеса (Воден), Хераклия (Лерин), Кастория (Костур) и други селища в Южна и Западна Македония. [9]

 

Един нов противоудар срещу Византия бил предприет през 789 г. по време на управлението на хан Кардам (777—802). Изпратените от хана войски навлезли по басейна на река Струма, където обитавало славянското племе стримонци. Тяхна цел е била вероятно да освободят цялата тази област от византийска власт и да я присъединят към пределите на славянобългарската държава. И този път обаче замисленият план не дал желания резултат. Византийската власт продължава да пази своите позиции в Тракия, в днешна Югозападна България, в Македония и в Гърция и да държи под контрол местните славянски племена. В отговор на суровата политика на цариградските управници през 805 г. славяните в Пелопонес (езерци и милинги) вдигнали голям бунт и обсадили силната крепост Патрас. [10] Въстанието им било обаче потушено и тогавашният византийски император Никифор I Геник предприел строги мерки за укрепване на властта на империята в този най-южен край на нейните балкански владения. Всички въстанали славяни заедно със семействата им, с роднините им и имотите били предадени в собственост на Патраската митрополия като нейно зависимо население. Те били задължени да издържат занапред за сметка на своите общини стратезите, императорските чиновници и посланиците на чуждите страни, пращани в тази област. [11] Няколко години по-късно, през 810 г., по

 

 

7. Срв. Theoph. Chron., c. 447 (Извори за бълг. история, VI, с. 274).

 

8. Theoph. Chron., II, с. 456/457 (Извори за бълг. история, VI, с. 276); Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 266.

 

9. За териториалния обсег на епархия Македония ни дава сведение един църковен списък на епископски средища, съставен след 732 г. Срв. Д. Ангелов, По някои въпроси около покръстването на българите, Ист. пр. XXI, 1965, кн. 6, с. 46. Срв. и Т. Събев, Проникване на християнството в България до 865 г. Год. на Духовната акад. „Св. Климент Охридски”, XV/XLI/, 1, 1966, с. 10 сл.

 

10. Срв. Theoph. Chron. II, с 463 (Извори за бълг. история, VI, с. 276).

 

219

 

 

нареждане на византийския император в отделните „Славинии”, намиращи се на територията на Византия, били заселени жители от различни провинции (теми) на империята. [12] Заселени били вероятно главно гърци от Мала Азия, а може би и от други области. С тази мярка се целело да се усили етническата пъстрота в земите, заемани от славянското население, за да се ограничи неговият числен превес и да се създадат условия за постепенното му смесване с чужди етнически групи, което би довело до по-лесната му романизация. Изобщо по време на царуването на Никифор I Геник политиката за подчиняване на славянския елемент в границите на Византия се активизирала твърде много.

 

Същевременно обаче в началото на IX в. след изживяване на вътрешните междуособици славянобългарската държава укрепила вътрешното си положение и могла да пристъпи отново към осъществяване на своите обединителни планове по отношение на славяните от българската група. Първи успехи в това направление били постигнати при хан Крум (802—814). През 809 г. изпратени от него военни отреди навлезли в Струмската област, където разбили намиращата се там византийска войска. През същата година Крум завзел големия град Сердика. [13] Така в пределите на славянобългарската държава бил присъединен още един важен край в днешна Югозападна България, населен със славяни от българската група. Последвал старателно подготвен противоудар от страна на Никифор I Геник, който проникнал дълбоко с войските си в България и изгорил столицата Плиска, но наскоро след това той претърпял тежко поражение в един старопланински проход (вероятно Върбишкия) и сам паднал в боя (26 юли 811 г.). [14] След това поражение военното надмощие на славянобългарската държава над нейния южен съсед станало съвсем очевидно и то се изразило в осезателен натиск на Крум в Източна Тракия. Били превзети редица селища в тази област и с това в пределите на България били включени още славяни от българската група. След една нова победа, нанесена на византийците при Версиникия (близо до Одрин) на 22 юни 813 г., Крум започнал да се готви вече за пряк удар срещу самата византийска столица. При тази подготовка, както отбелязва един анонимен византийски извор (т. нар. scriptor incertus), той събрал голяма войска, като взел за съюзници аварите и всички Славинии (καὶ πάσας τὰς Σκλαβινίας). [15] Това известие е твърде показателно. То свидетелствува за създа-

 

220

 

 

дения боен съюз между славянобългарската държава и редицата намиращи се още вън от нейните предели славянски племена от българската група, които виждали в нейното лице своя естествен политически и етнически център. Под „всички Славинии” трябва да подразбираме славянските племена, най-вече Тракия и Македония, които все още се намирали под византийска власт и които се надявали, че след един съвместен удар, нанесен срещу отслабената по това време Византийска империя, ще могат да извоюват най-сетне своята свобода и политическата си независимост. Чрез съюза си с „всичките Славинии” Крум се е стремял очевидно към осъществяване на онази обединителна политика, която прабългарските ханове са били подхванали още от началото на VIII в. и която е имало изгледи да завърши сега с успех. По време на подготовката за настъпление срещу Цариград обаче Крум починал и замисленият поход не могъл да се състои.

 

По време на царуването на Крум славянобългарската държава постигнала териториални придобивки не само на юг от Стара планина (в Източна Тракия и в областта на София), но и в северозападна и северна насока. Според едно известие във византийския енциклопедичен речник, познат под наслова „Свида”, през 805 г. Крум завладял голяма част от аварската държава и я присъединил към своята територия. [16] Останалата част от аварската държава паднала под ударите на франките. В пределите на България били включени обширни области по басейна на реките Тимок и Морава, както и по басейна на Средния Дунав и Тиса. В тази територия жи-

 

 

11. Срв. De adm. imp., cap. 49 (с. 288 сл.). Д. Ангелов, История на Византия I, с. 274 сл.

 

12. Срв. Teoph. Chron., II, с. 484 (Извори за бълг. история, VI, с. 279).

 

13. Пак там. Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 252.

 

14. Срв. подробно у В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 257 сл.; История на България, I, с. 70.

 

15. Scriptori incerti Historiae de Leone Barde filio apud. Leonis Grammatici Chronographia, ed. Bonnae, 1812, c. 347 (Извори за бълг. история, VIII, с. 23).

 

16. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 248; срв. и V. Gjuselev, Bulgarisch-frankische Beziehungen in der ersten Hälfte des IX Jahrh., Byzantinobulgarica, II, София, 1935, c. 15 сл.; същият, Баварският географ и някои въпроси на българ. история от първата половина на IX в. ГСУ, ФИФ, LVIII, кн. 3, Ссфия, 1965, с. 281 сл.

 

221

 

 

веели редица славянски племена предимно от „българската група”. Била разширена вероятно пак по време на Крум и територията на славянобългарската държава северно от река Дунав, в днешните румънски земи, където също живеело многолюдно славянско население. [17] Северна граница на България станали Карпатските планини, източна — реката Днестър. Поради липса на достатъчно изворови данни въпросът за точните граници на славянобългарската държава северно от Дунав през този период все още не може да се счита за напълно изяснен.

 

При царуването на Крумовия наследник Омуртаг (814—832) славянобългарската държава укрепила своите придобивки в областта на Тиса и Средния Дунав във война срещу франкската империя. Тогава е била присъединена, както изглежда, трайно към България областта Срем с важния център Сингидунум (на славянски Белград). [18] С управниците на Византийската империя Омуртаг поддържал мирни отношения (съгласно договора от 815 г.) и нови териториални придобивки на юг от Стара планина не са били осъществени. Ново разширяване на българските граници намираме по време на Маламир (832—836). Ако се съди от сравнително оскъдните данни за неговото царуване, може да се заключи, че тогава е била присъединена към България една голяма част от Тракия с такива важни градски центрове като Пловдив (Пулпудева) и Бероя (Стара Загора). В пределите на славянобългарската държава е била включена и Родопската област. [19] Това е бил нов и голям успех в политиката га изтръгване

 

222

 

 

Териториално разширяване на българската държава и обединението на славяните от българската група в нейните предели (VII-Х в.)

[[ По-голяма карта ]]

 

ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И ОБЕДИНЕНИЕТО НА СЛАВЯНИТЕ ОТ БЪЛГАРСКАТА ГРУПА В НЕЙНИТЕ ПРЕДЕЛИ (VI—X в.)

 

1. Територия на славянобългарската държава при хановете Аспарух (681—701) и Тервел (701—718)

 

Териториални придобивки при:

2. хановете Крум (803—814) и Омуртаг (814—831) 3. хан Маламир (831—836); 4. хан Пресиан (836—852) и княз Борис I (852—889), 5. цар Симеон (893—927). 6. Граници на България при цар Самуил към 996 г., 7. Областни имена

 

223

 

 

на славянското население от чужда власт и за включването му в неговия естествен етнически и държавен център.

 

Още по-значителни успехи в това направление били постигнати при управлението на хан Пресиан (836—852). Първите действия на Пресиан се отнасят към 837 г. и имали за прицел земите в Южна Македония и по-точно областта, заемана от смоляните (т. е. около град Драма). За този поход намираме данни в известния Пресианов надпис от Филипи, където четем, че българският хан бил изпратил към смоляните войски начело с кавхан Исбул (. . . καὶ ὁ καυχάνος ἐπὶ τοὺς Σμολεάνους). [20] За същия поход се загатва и в българския превод на хрониката на византийския летописец Симеон Логотет, където вместо Пресиан е предадено погрешно името на владетеля като „Михаил” и е казано общо, че той се е насочил с войските си срещу Солун. [21] Избраната от хан Пресиан година за военни действие срещу Византия била твърде подходяща. По това време ромеите били заети в тежка война срещу арабите в Мала Азия и не били в състояние да окажат сериозна съпротива. А самите славяни в Солунската област се били вдигнали на борба срещу цариградската власт. За това свидетелствува един пасаж от житието на Григорий Декаполит (първа половина на IX в.), който се отнася към това време. В този пасаж се говори за някакъв бунт, който бил вдигнат от управителя (ἐξάρχοντος) на някаква „Славиния” (Σκλαβηνίας), през чиито предели се движел Декаполит. [22] От контекста личи, че в случая става дума за раздвижване на славяни в Южна Македония, които се опълчили срещу византийската власт, ръководени от своя племенен вожд. Би могло да се допусне, че в центъра на това вълнение стояли смоляните, към чиято „Славиния” се отправили войските на кавхан Исбул, за да ги подпомогнат в борбата им срещу Византийската империя. В случая се осъществявала същата политика на съвместни действия между владетелите на славянобългарската държава и тракийските и македонските „славинии”, която е била характерна за Крум и която отговаряла напълно сега на общите цели за освобождаване на славянските племена от чужда власт. Какъв е бил крайният резултат от похода на кавхан Исбул, ние не знаем, но от развитието на следващите събития може да се предположи, че след 837 г. част от Беломорска Тракия и от Южна Македония е била вече включена в пределите на славянобългарската държава.

 

224

 

 

Няколко години по-късно, вероятно към 842/843 г., териториалното разширяване на България в югозападна посока продължило. В нейните граници влезли земите на Централна и Западна Македония с градовете Охрид, Прилеп, Битоля и др. [23] От византийската власт били изтръгнати славянските племена берзити, стримонци, драговичи и др. Липсата на данни в изворите за военни действия свидетелствуват, че този процес се извършил по мирен начин. Византийската империя, чието външнополитическо положение към средата на IX в. било доста тежко, нямала възможност да окаже съпротива. А самите славяни от посочените краища доброволно се присъединявали към България като техен естествен политически и етнически център. При наследника на Пресиан, княз Борис (852—889), почти цяла Македония, а също така и част от Албания влезли като трайни съставки от територията на славянобългарската държава. Във византийските извори, които описват доста подробно събитията по време на този български владетел, няма никакви известия за военни действия между България и Византия във връзка с присъединените области и трябва да се приеме, че това е станало по мирен начин. Македонските земи, населени със славяни от българската група, се превърнали при Борис във важен политически, църковен и културен център. В един пасаж на споменатия вече „Български апокрифен летопис” четем, че Борис получил своята власт при река Брегалница [24]. Пак в Македония, близо до Овче поле, Борис изградил, както разказва съставителят на апокрифа, „бѣли църкви”. За голямата роля на македонските земи в политическия, религиозен и културен живот на Бълга-

 

 

17. Срв. История на България, I, с. 69.

 

18. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 316.

 

19. Пак там, с. 336.

 

20. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 3. Срв. и V. Beševliev, Die Protobulgarischen Inschriften, № 14, c. 164 сл.

 

21. Срв. В. Н. Златарски, Известията за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета, СбНУНК, XXIV, 1908, с. 35.

 

22. Срв. съответния текст в изданието на F. Dvornik, La vie de Saint Grégoire le Décapolite et les Slaves Macćdoniens au IX siècle, Paris, 1926, c. 61/62 (Извори за бълг. история, VIII, с. 39).

 

23. Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 347 сл.

 

24. Срв. съответния текст у Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 283.

 

225

 

 

рия свидетелствува и обстоятелството, че след 886 г. там бил изпратен Климент Охридски със задачата да създаде учебна и книжовна школа.

 

С присъединяването на славяните от Македония процесът на политическото обединяване на славяните от българската група в границите на една обща държава в общи линии бил завършен. Очертали се към средата на IX в. три главни географски области — Мизия, Тракия и Македония, които образували сърцевината на славянобългарската държава и в чиито териториални рамки се развивал процесът на изграждане и утвърждаване на българската народност.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]