Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

 

ГЛАВА ВТОРА. Славяни и прабългари

 

4. ЗАСЕЛВАНЕ НА ПРАБЪЛГАРИТЕ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ И ОБРАЗУВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

 

 

През края на VI в. в създадения в днешна Южна Русия обширен тюркютски хаганат избухнали вътрешни междуособици и това дало възможност на подчинените прабългари да се освободят от чуждата власт. Кога точно е станало това, не може да се определи с положителност, [1] но сигурно е едно, а именно, че в началото на VII в. съществувало вече напълно самостоятелно прабългарско политическо обединение, означавано от византийските писатели с името „Велика България” (Ἡ μεγάλη Βουλγαρία). Пръв владетел на това политическо обединение бил Гостун, а след него дошъл Кубрат (известен в „Именника на българските ханове” с названието Курт).

 

190

 

 

Както изглежда, Кубрат е заел властта към 590 г. Според данните на „Именника” той управлявал 60 години, [2] а от разказа на византийския летописец Теофан узнаваме, че умрял по време на царуването на византийския император Константин II (641—668). [3] Най-вероятно е да се предположи, че това е станало към 650 г. [4]

 

Трудно е поради липса на достатъчно данни да се установят с точност границите на „Велика България”. Описанието, което ни е дал византийският летописец Теофан за това политическо обединение на прабългарите, е доста неясно и непълно. [5] Ненапълно ясни са и сведенията, които намираме в посочената вече „Арменска география” на Мойсей Хоренски. Може да се установи все пак, че „Велика България” обхващала една твърде обширна територия на север и северозапад от Кавказките планини в днешна Южна Русия. Южната граница на „Велика България” стигала до р. Кубан от извивката на запад до Азовско море (Меотида). Източната граница стигала до-

 

 

1. Според В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 90 сл., това е станало към 582—584 г.; А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 33, приема един по-широк период, между 583—589 г., като счита, че определянето на по-точна дата засега е невъзможно. Значително по-късно поставя освобождаването на прабългарите и създаването на „Велика България” М. И. Артамонов, История хазар, с. 157 сл. Като доразвива в това отношение изследванията на Л. Н. Гумилев върху историята на тюркютския хаганат, той стига до заключението, че до 632 г. „прабългарите” били все още подчинени на тюркютския хаган. В тази година по негово мнение трябва да се отнесе началото на управлението на Кубрат (История хазар, с. 163). Мисля обаче, че неговите съображения, с които се опитва да обори предложената от В. Н. Златарски значително по-ранна датировка, не са подкрепени с убедителни данни.

 

2.

(срв. съответния текст у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, с. 1).

 

3. Theoph. Chron., II, 357; срв. и Niceph., 38.

 

4. А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 34; В. Н. Златарски, История на българската държава, с. 96, отнася смъртта на Кубрат към 642 г.

 

5. Theoph. Chron., II, 356, 11 сл. (Извори за бълг. история, VI, с. 261); В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 99 сл.

 

191

 

 

т. нар. Хипийска планина (наричана още „Българска планина”). Това е планинско възвишение, разположено между реките Волга и Дон, което днес носи названието „Ергени”. На запад „Велика България” се е простирала докъм реката Днепър. Северната граница е неустановена, но вън от съмнение е, че северни съседи на „прабългарите” са били редицата славянски (антски племена), които през разглеждания период са живеели плътно в днешна Южна Русия. [6]

 

Основно ядро на „Велика България” съставлявал прабългарският етнос, който и през разглеждания период продължавал да се дели на отделни племена. В областта северно от Кавказ живеели, както личи от споменатата „Арменска география” на Мойсей Хоренски, племената „купи-булгар”, „дучи-булгар”, „олохондор-булгар” и „чдар-болкар”. Запазвал се е прочее обичаят всяко племе да се нарича със собствено име, като наред с това съществувало и общото название „българи” (булгар, болкар). Това свидетелствува за голямото сродство между отделните племена и заедно с това за обстоятелството, че те въпреки всичко продължавали да запазват своята самостоятелност като отделни единици. ;

 

Наред с прабългарските племена в пределите на „Велика България” са живеели и други племена, сродни с прабългарските, но не идентични с тях. Едно от тия племена са били т. нар. оногури, за които намираме сведения у Йордан и у други автори от V—VI в. [7] За оногурите се знае, че са живеели през VI в. източно от река Днепър и че спадат към групата „огурски племена”, които са дошли от Азия в Южна Русия заедно с преселението на хуните. Йордан отбелязва, че те били известни с това, че търгували с кожи, а от разказа на Менандър Протектор узнаваме, че и те, както прабългарите, попаднали под властта на тюркютиге. Оногурите са имали в продължение на дълги години пряк и тесен досег с прабългарските племена и това сближило двата етноса твърде много. Един византийски писател, дякон Агатон, като говори за нашествието на прабългарите по време на хан Тервел през 713 г. нарича българите оногури (Οὐννογούρων Βουλγάρων) [8]. Това свидетелствува, че с течение на времето племето на оногурите фактически се е било сляло с прабългарската етническа общност и поради това към него е било прикачено вече общото за всички прабългарски племена прозвище „българи”.

 

Наред с оногурите в пределите на „Велика България” са жи-

 

192

 

 

веели и т. нар. оногундури. Сведения за тях в извори, по-ранни от VII в., не се срещат. Както изглежда, те са играели твърде важна роля в създалото се политическо обединение и самият Кубрат. (Курт) е наречен в един пасаж в хрониката на патриарх Никифор „господар на оногундурите” (ὁ τῶν Οὐννογουνδούρων κύριος). [9] Оногундурите също се сближили тясно с прабългарите по време на продължителния контакт на двата етноса в рамките на общия племенен съюз. Поради това и те започват да се наричат вече с прозвището „българи”. За това свидетелствува един текст у летописеца Теофан в неговия разказ за „Велика България”. „Необходимо е — пише византийският писател — да се каже и за миналото на оногундурите-българи и котраги (τῶν Οὐννογουνδούρων καὶ Κοτράγων). [10] Смесва и счита за равнозначни имената „оногундури” и „българи” византийският писател Константин VII Порфирогенет в съчинението си „За темите” (от средата на X в). [11] Това смесване на двете названия е убедително доказателство за осъществилия се процес на сливане на двата етноса помежду им, по същия начин, както са се били слели прабългарите с оногурите.

 

Наред с оногури и ононгундури в пределите на „Велика Бъл-

 

 

6. Относно предполагаемите граници на „Велика България” срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 99 сл., и по-специално у А. Бурмов, пос. съч., с. 32 сл., който използува грижливо оскъдните данни на изворите по този въпрос. Вж. и М. И. Артамонов, История хазар, с. 157 сл.

 

7. Относно оногурите срв. G. Moravcsik, Zur Geschichte der Onuguren (Ungarische Jahrbücher, t. X, Berlin und Leipzig, 1930); А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, с. 333 сл.

 

8. Това известие на Агатон е вмъкнато като добавка в протоколните актове за VI вселенски събор от 680—681 г. (срв. D. Mansi, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, XII, Florentiae, 1766, col. 193 В, и Извори за бълг. история, VI, с. 183.

 

9. Срв. Niceph., 24, с. 9—15 (Извори за бълг. история, VI, с. 294).

 

10. Theoph. Chron., II, с. 356 (Извори за бълг. история, VI, с. 261).

 

11. Срв. Costatino Porfirogenito de Thematibus, ed. А. Pertusi, Citta del Vaticano, 1952, I, 31, c. 85 (Извори за бълг. история, IX, с. 193). Той отбелязва, че преди да стане известно името им „българи”, те били познати с названието „оногундури” (πρότερον γάρ ὀνογουνδούρους αὐτοὺς ἐκάλουν). G. Moravcsik, Zur Geschichte der Onoguren, c. 73, е склонен, макар и в некатегорична форма, да отъждестви „оногури” с „оногундури”. Срв. възраженията на А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, с. 335 сл. Гледището на Моравчик приема и М. И. Артамонов, История хазар, с. 167.

 

193

 

 

гария” са били включени през VII в. и известните ни от предишното столетие кутригури, които се явяват сега в изворите с видоизмененото название „котраги”. За котрагите се споменава в хрониката на Теофан и Никифор [12], във връзка с разказа за разпадането на Велика България след смъртта на Кубрат. Характерното е, че и двамата византийски автори означават котрагите като „едноплеменници” (ὁμόϕυλοι) на прабългарите. Това свидетелствува за осъществилия се и тук процес на сливане на двата етноса. Видяхме, че през предишното столетие прабългари и кутригури, макар и близки помежду си, все пак не били напълно еднакви и прабългарите си имали свой собствен език, различен от езика на кутригурите и утигурите. С течение на времето обаче съществуващите отлики, изглежда, постепенно намалявали и към средата на VII в. в резултат на продължителния съвместен живот в пределите на общото политическо обединение прабългари и кутригури (котраги) вече почти не се различавали помежду си. Те се превърнали в „единоплеменници” (ὁμοϕυλοι) по същия начин, както се били превърнали в „единоплеменници” с прабългарите оногурите и оногундурите.

 

От казаното се вижда, че в пределите на „Велика България”,. създадена в резултат на отхвърляне на господството на тюркютите, се осъществил в продължение на около едно столетие не само един процес на политическо обединяване на отделни племена, но и един асимилационен процес на спояване на различни етнически групи, на създаване на една по-хомогенна в езиково и културно отношение етническа общност. В този асимилационен процес решаваща роля играело ядрото от „прабългарски племена”, в което се преливали и загубвали предишната си изолираност и самобитност редица тюркско-огурски племена като оногури, оногундури, кутригури (котраги). Възможно е наред с тези племена да са се прелили в „прабългарския етнос” и част от други племена, разположение обширната територия между Волга, Днепър и Черно и Азовско морета, като хуни, готи, алани и пр.

 

За голямата пъстрота на прабългарската етническа общност, създадена през VI—VII в., свидетелствуват не само данни на писмените извори, но и данни, извлечени въз основа на антропологични проучвания. Доказано е от изследване на прабългарски некрополи, открити в днешна Южна Русия или в Североизточна България, че антропологическият тип на прабългарина е твърде смесен. Една група

 

194

 

 

черепи спадат към средноазиатската и туранска раса и свидетелствуват за тюрската принадлежност на прабългарския „етнос”. Другар по-малочислена група, спада към уралската раса и показва, че прабългарите са се смесили с различни фино-угорски племена. Среща се и трета, доста многочислена група, с подчертани европеидни черти, които свидетелствуват за силния примес на прабългарите с различни сарматски елементи (алани и др.), с които те са живеели продължително време в тесен досег. С идването на прабългарите в Балканския полуостров и сливането им страки и славяни европеидните черти се засилили още повече и взели решителен превес. [13]

 

Все още недостатъчно изяснен е въпросът, дали освен с други етнически групи „прабългарите” във „Велика България” не са се, били смесили и с някои славянски племена. Знае се, че северната граница на тяхното голямо племенно обединение е опирала до земите, заселени с анти, и би могло да се предположи, че между „праг българи” и „анти” са съществували доста тесни икономически и политически връзки, което е създавало условия за взаимни влиянвд в областта на материалната и духовната култура. Икономически и политически досег ще да е имало и между „Велика България” и онези славянски племена, които са живеели близо до нейната западна граница (т. е. по басейните на реките Днепър—Днестър) и които са спадали пак главно към групата на антите. Дали взаимните културни влияния между „прабългари” и „славяни” през разглеждания период са били придружени и със смесване между двата етноса, т. е. с развитието на асимилационни процеси, не може да се каже с положителност. Известно е от „Именника на българ-

 

 

12. Theoph. Chron., II, с. 356 (Извори за бълг. история, VI, с. 261); Niceph., 33, с. 13 сл. (Извори за бълг. история, VI, с. 295).

 

13. С конкретен доказателствен материал е проучен антропологическият тип на „прабългарите” в обстойната монография на Р. Boev, Die Rassentypen der Balkanhalbinsel und der Ostägäischen Inselwelt und ihre Bedeutung für die Herkunft ihrer Bevölkerung (под печат). Срв. съответните изводи на с. 366 (от ръкописа); същият, Произходът на прабългарите според антропологията. Вечерни новини, 7. IX. 1958 г. Изводът на Боев в тази статия е : „Прабългарите са били тюрки с угорски и доста алански примеси.” Срв. още Ц. Кристанов, Към въпроса за етногенезиса на българския народ, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 3, с. 47. Като се позовава главно на изследванията на М. Попов, Антропология на българския народ, София, 1959, с. 274 сл., както и на своите проучвания върху типа на балкарците, Ц. Кристанов стига до заключението, че у прабългарите са преобладавали повече европеидни черти.

 

195

 

 

ските ханове”, че в него се срещат имена на владетели, които звучат славянски. Това се отнася до името „Гостун”, което носел предшественикът на Кубрат, както и до името „Безмер”, което носел непосредственият приемник на Кубрат, вероятно най-старият му син Баян. [14] Отдавна е изказано предположение за славянския характер на тези названия и редица изследвачи, изхождайки от това, приемат, че между славяни и прабългари са съществували трайни и тесни връзки още преди основаването на славянобългарската държава. Особено ярко прокарва подобно гледище П. Мутафчиев, който счита, че когато дошли южно от Дунава, „прабългари и славяни са се срещнали като отдавнашни приятели”. Разбира се, въз основа само на две собствени имена (чийто произход при това не е напълно сигурен), едва ли биха могли да се правят големи обобщения за досега между славяни и прабългари в днешна Южна Русия преди заселването им на Балканския полуостров. [15] Няма съмнение обаче, че териториалната близост между двата етноса, която е била налице в продължение на дълги години, не е могла да не създаде условия за сближаване и опознаване помежду им. А това е изиграло съществена роля при по-късно разигралите се събития, свързани с идването на Аспаруховата дружина в България и спояването на славянския и прабългарския елемент в оамките на образувалата се в Мизия обща славянобългарска държава.

 

Относно стопанския живот и материалната култура на прабългарите в пределите на „Велика България”, изворовите данни са сравнително малко. [16] От направените археологически проучвания и от писмени паметници се вижда, че прабългарите се занимавали главно с животновъдство, а земеделието стояло на по-заден план. Те познавали вече редица занаяти, свързани с ежедневния им бит (кожарство, грънчарство, ковачество и пр.). Характерна за прабългарите още от това време е била специален вид лъскава сивочерна керамика, изработвана на грънчарско колело, която впоследствие е била разпространена и в днешните североизточни български земи след заселването на дружината на Аспарух. [17] Подобно на други тюркски племена прабългарите живеели в кръгли жилища (юрти). За разлика от славяните, които изгаряли своите мъртви, те прилагали погребален обред на трупополагане. В своята цялост материалната култура на прабългарския етнос от VI—VII в. е била близка на изградилата се по-късно в пределите на Хазарския хаганат т. нар. салтовско-маят-

 

196

 

 

ска култура (в областта на реките Волга и Дон), както и на културата, разкрита в релица алано-сарматски поселения в Южна Русия и Северен Кавказ. [18]

 

Наскоро след смъртта на Кубрат в пределите на „Велика България” нахлули хазарите, племе от тюркски произход, сродно по език и бит с прабългарите. Под техните удари „Велика България” се разпаднала. [19] Една група прабългари, чийто вожд бил Баян, син на Кубрат, останала в първоначалната си родина и била подчинена от хазарския хаган. В по-късни паметници тези прабългари се явяват

 

 

14. За Гостун срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 84 сл. За Безмер, пак там, с. 86, 114; срв. и с. 383 сл. Подробно за имената „Гостун” и „Безмер” с библиографски указания в статията на И. Дуйчев, Най-ранни връзки между първобългари и славяни, Сб. Гаврил Кацаров, II = ИАИ, XIX, 1955, с. 327 сл. Във съгласие със Златарски и други изследвачи И. Дуйчев не е склонен да приеме славянски характер на тези две наименования и счита, че „истинското общение между прабългари и славяни било осъществено едва в пределите на първобългарската държава след третата четвърт на VII в. и достигнало своето пълно развитие към средата на IX в.”, с. 365. За славянски счита двете имена Й. Заимов в статията си „Старобългарски лични имена: Безмер, Гостун и Маломир”, ИИБЕ, XI, 1964, с. 449—453.

 

15. Срв. П. Мутафчиев, История на българския народ, I, София, 1943, с. 96.

 

16. Срв. Д. Ангелов, Стопанство, обществен строй, заселване на прабългарите на Балканския полуостров и образуване на славянобългарската държава, в: Икономиката на България до социалистическата революция, I, София, 1969, с. 60 сл.; А. Милчев, Формирование староболгарской культуры, Международный симпозиум славянской археологии, София, 1970, с. 17 сл.

 

17. Срв. Ст. Станчев, Некрополът до Нови пазар, София, 1958, с. 56 сл.

 

18. Срв. И. Я. Мерперт, О генезисе салтовской культуры, КСИИМК, вып. 36, 1951, с. 14 сл.; И. И. Ляпушкин, Памятники салтово-маяцкой культуры в бассейне р. Дона, МИА, № 62, 1958; Ст. Станчев, Некрополът до Нови пазар, с. 62 сл. М. И. Артамонов, История хазар, с. 288—323; А. Милчев, Формирование староболгарской культуры, с. 19 сл.; М. И. Артамонов, Етническата принадлежност и историческото значение на пастирската култура, Археология, XI, 1969, кн. 3, с. 1—9.

 

19. За разпадането на „Велика България” подробен разказ у Teoph. Chron., II, 356 сл., и Niceph., 335 сл. (срв. Извори за бълг. история, VI, с. 261 сл. и 295 сл.). Най-пълно изследване на въпроса у В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 96 сл. Не може да се приеме за достоверно известието на Теофан за петима синове на Кубрат, което има легендарен характер и в което има очевидно смесване на събития от историята на „прабългарите” от Велика България и на „прабългарите” под аварска власт в Панония. Относно разпадането на „Велика България” под ударите на хазарите срв. и М. И. Артамонов, История хазар, с. 170 сл.

 

197

 

 

под названието „вътрешни” или „черни” прабългари, а заеманата от тях територия се зове „Черна България” (μαυρὴ Βουλγαρία) [20]. Друга група прабългари начело с втория син на Кубрат, Котраг, потеглили в северна посока по течението на река Волга. Впоследствие през X в. тези прабългари създали известната „Волжка България” с главен град Болград. [21] В руските летописи те са познати под наименованието „волжские” или „серебрянные болгары”. Като самостоятелна държава Волжка България просъществувала до първата половина на XIII в., когато паднала под ударите на татарските завоеватели. Трета група прабългари, водени от сина на Кубрат, Аспарух, се отправили на запад, преминали реките Днепър и Днестър и се установили в днешна Южна Бесарабия в непосредствено съседство с Византийската империя. Предполага се, че това е станало към 660 г. Мястото, заето от Аспаруховите прабългари, е известно у византийските извори с названието „Оглос” (ὄγλος). [22]

 

По такъв начин в резултат'“ на хазарското нашествие прабългарският етнос, който в продължение на около едно столетие е бил политически обединен в едно цяло (с изключение на прабългарите в Панония) и имал възможност да се развива спокойно, сега бил отново разпокъсан в териториално отношение. И този път разпокъсването се оказало окончателно и безвъзвратно.

 

Отношенията между Аспарух и цариградските управници били първоначално мирни, но впоследствие се влошили. Прабългарите започнали да преминават река Дунав и да навлизат във византийска територия. За да се справи с новите пришелци, византийският император Константин IV Погонат предприел през 630 г. поход срещу „Оглоса”, но бил напълно разбит и се оттеглил в бягство. Аспарух проникнал дълбоко на юг със своята дружина и стигнал чак до Одесос (Варна). По всичко изглежда, че той влязъл в споразумение с вождовете на местните славянски племена за обща борба срещу Византия и срещу аварския племенен съюз, който бил вторият му опасен враг. [23] С оглед защитата на заетата от него територия било направено известно разместване на славянското население в днешна Североизточна България. Племето на северите, което обитавало провинция Малка Скития (Добруджа), се разселило на юг към Стара планина, за да брани проходите при вражи нахлувания, а споменатите „седем племена” били изместени в югозападна посока към пределите на „Авария” (т. е. аварския племенен съюз). [24] Това размест-

 

198

 

 

ване на славяни от Североизточна България не означава обаче, че там не останали други славянски племена. Напротив, както личи от данни на археологически разкопки, в тази област продължило да живее плътно славянско население, което влязло в тесен досег с новодошлите пришелци. След така взетите предохранителни мерки срещу византийци и авари Аспарух продължил действията срещу Византийската империя. Прабългарите, разказва Теофан, „се възгор-

 

 

20. Срв. Const. Porph. De adm. imp., 121, c. 61, ed. G. Moravscik, R. J. H. Jenkins 42, 77 (c. 186). За „черни българи” се споменава в Руските летописи, срв. Повесть временных лет, I, статьи и коментарии Д. С. Лихачова, под ред. В. П. Адриановой-Перетц, Москва, 1950, с. 37, 234; срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 114.

 

21. Срв. Б. Греков, Волжские болгары в IX—X веках, Исторические записки, 14, 1945, с. 4—37; А. П. Смирнов, Волжские булгары, Москва, 1951. Редица данни за „Волжка България” има и в книгата на М. И. Артамонов, История хазар. Срв. и Ф. В. Генинг, А. X. Халиков, Ранние болгары на Волге, Москва, 1964.

 

22. Относно местонахождението на „оглоса” срв. П. Мутафчиев, История на българския народ, I, с. 91. Следва да се отхвърли като неубедително гледището на В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 130 (възприето и от Н. С. Державин, История Болгарии, с. 188), който търси „оглоса” в днешна Североизточна Добруджа. Най-вероятно е да се приеме, че името „оглос” представлява видоизменена от гръцките автори форма на славянската дума „ъгъл”. Срв. по този въпрос И. Дуйчев, Славяни и първобългари, ИИБИ, I—II, 1951, с. 205, бел. 8.

 

23. По въпроса за отношенията между „прабългари” и „славяни”, създадени след победата на Аспарух над византийците и навлизането на неговата дружина на юг от Дунава, съществуват разногласия. Някои изследвачи са склонни да приемат въз основа на разказа на Теофан, че прабългарите покорили славянските племена и станали техни господари. Тази теза, развита от Г. Баласчев в списание „Минало”, год. I, 1909, кн. 2, с. 204, е възприета и от И. Дуйчев в статията му Protobulgares е Slaves „Annales d'institut Kondakov”, 1938, c. 145. Друга група изследвачи, като се започне от В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 142 сл., поддържат, че между прабългари и славяни са били установени договорни отношения и че в такъв смисъл следва да се тълкува съдържащият се в разказа на Теофан израз „ὑπὸ πάκτον ὄντας”. Към гледището на В. Н. Златарски се присъединяват и Н. С. Державин, История Болгарии, I, с. 191; П. Мутафчиев, История на българския народ, I, с. 96; А. Бурмов, Към въпроса за отношенията между славяни и прабългари през VII—IX в., Ист. пр., X, 1954, кн. 1, с. 77 сл. ; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, София, 1958, с. 18; Г. Цанкова-Петкова, Няколко бележки към началната история на българската държава, ИИБИ, V, 1954, с. 73; История на България, I, София, 1961, с. 60 сл. Изказано е гледището, че с израза „ὑπὸ πάκτον ὄντας” се има пред вид отношението на славянските племена в Мизия спрямо Византийската империя и че той следва да се тълкува в смисъл, че по време на заселването на Аспарух в Мизия тези славяни са били в положение на федерати. Срв. М. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за датата на основаването на българската държава ИИБИ, II, с. 453 сл. През последно време въпросът за образуването на славянобългарската държава, за броя на славянските племена в Мизия и за отношението между прабългари и славяни отново предизвиква значителен интерес сред изследвачите. Срв. и В. Бешевлиев, За славянските племена в Североизточна България от VI до X в. Сб. Преслав, I, София, 1968, с. 17; същият, Zu Theophanis Chronographia, 359, с. 5—17. „Polychronion”, Festschrift F. Döger, zum 75. Geburstag, II, Amsterdam, 1967, c. 55; M. Войнов, Пак за възникване на българската държава, Ист. пр. XXVI, 1970, кн. 4, с. 76; О. Cankova-Petkova, Sur l'établissment des tribus slaves du groupe bulgare au Sud du Bas Danube, Étues Historiques, IV, 1958, c. 143 сл.

 

199

 

 

дели и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт”. За съжаление от това известие не личи какви именно нови земи и области са били заети от Аспаруховата дружина и нейните славянски съюзници. Разтревожен от хода на събитията, Константин IV Погонат бил принуден да сключи мир, като се задължил да плаща ежегоден данък. Така било поставено началото на славянобългарската държава, чиято столица станал град Плиска. Това станало през 681 г. и това е рождената дата на съвместен държавен живот на двата етноса — славяни и прабългари. [25]

 

Още от самото начало новата държава станала известна с названието „България”. Така я нарича напр. един византийски духовник Константин от Апамея, който описва събитията през 681 г. във връзка с идването на прабългарите и поражението на византийския император. [26] Като „България” означават новата държава византийските хронисти Теофан и Никифор, нашите най-главни извори за поселването на Аспаруховата дружина в Мизия и победата на прабългарския вожд над Константин IV Погонат. Името „България” е употребено не само във византийски, но и в латински извори през VII—VIII в., а така също и в извори от източен произход (сирийски, арменски и пр.). Така напр. като „България” (Булг-карк) означава славянобългарската държава един арменски историограф, Гевонд, [27] в своето съчинение, писано през средата на VIII в. Утвърждаването на названието „България” е идвало по традиция от Кубратовата „Велика България”. Употребата на това назрание се дължи на обстоятелството, че прабългарите на Аспарух придобили особен авторитет поради важната роля, която те изиграли в борбата срещу Византийската империя. Названието „България” употребявали за означаване на държавата и самите нейни жители през VII—VIII в. Можем да посочим напр. един пасаж в хрониката на Теофан, където четем как поданиците на хан Сабин (764—766) го обвинявали във връзка с решението му да сключи мир с Византия. „Чрез тебе, казвали те, България ще бъде поробена от ромеите” (διὰ σοῦ ἡ Βουλγαρία μέλλει δουλοῦσθαι τοῖς Πωμαίοις). [28]

 

Относно територията на образуваната през 681 г. славянобългарска държава данните са сравнително малко. [29] На юг тя се е простирала до Стара лдаяина, която се превърнала в граница с Византийската империя. На изток пределите на новата държава достигали до Черно море, но някои крайбрежни градове между долното тече-

 

200

 

 

ние на Дунав и Стара планина (като Одесос, Томи, Констанция) оставали все още във византийски ръце. На запад територията на България достигала някъде в областта между реките Искър и Тимок, но точната граница засега не може да се установи. Сигурно е това, че в западна посока славянобългарската държава се разширявала постепенно в борба срещу аварите, с които тя влязла в близка съседство. В един текст на споменатата Арменска география четем,

 

 

24. Срв. Theoph. Chron., 359 (Извори за бълг. история, VI, с. 263 сл.); Niceph. Brev., 35 (Извори за бълг. история, VI, с. 298); В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 142 сл.

 

25. Вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 147; История на България, I, София, 1961, с. 66; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, с. 71. По-старо гледище, възприето от Златарски и други изследвачи, бе, че договорът между Аспарух и Константин IV Погонат е бил сключен през 679 г. То бе коригирано въз основа на нови данни от Ю. Трифонов в статията му „Известието на сирийския презвитер Константин за Испериховата по беда над византийците” (ИБИД, XI—XII, 1931/32, с. 199 сл.). Той установи датата 681 г. През последно време Г. Цанкова-Петкова в статията си „Няколко бележки към началната история на българската държава”, ИИБИ, V, 1954, с. 319—345, се опитва да докаже, че годината на сключването на мира между българи и византийци е 680. Според М. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните, ИИБИ, VI, 1956, с. 486 сл., поражението на византийската войска в първата битка е станало през 680 г., а мирният договор, с който се признавала славяно-българската държава, е бил сключен през 681 г.

 

26. Const. Apamiensis, Ех actis concilii oecumenici А 681; D. Mansi, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio XI, Florentiae, col. 617 (Извори за бълг. история, VI, с. 169 сл.); Ю. Трифонов, Известието на сирийския презвитер Константин за Испериховата победа над византийците, ИБИД, XI—XII, 1932, с. 199—215, 334—336.

 

27. Срв. Д. Ангелов, В. Гюзелев, Известия в арменски извори за средновековната история на България, Ист. пр., XII, 1966, кн. 1, с. 123. Името „България” се появява и в различни географски карти главно от западноевропейски произход. Срв. П. Коледаров, Най-ранни споменавания на българите върху старинните карти, ИИИ, 20, 1968, с. 219 сл.

 

201

 

 

че „Аспарух, като побягнал от хазарите, прогони аварите на запад” [30]. От това може да се заключи, че по негово време е имало някакви военни действия срещу Аварския племенен съюз, които завършили с териториално разширяване на България в западна посока.

 

Не напълно изяснен е и въпросът за северната и североизточната граница. Знаем от по-късни изворови данни, че в пределите на славянобългарската държава е влизала една значителна територия северно и североизточно от река Дунав, която обхващала части от днешна Унгария, Румъния, Украйна. У византийски автори тази територия се зове обикновено като „България отвъд Дунав” [31] (Βουλγαρία ἐκεῖθεν τοῦ Ἴστρου ποταμοῦ; πέραν τοῦ Δακοβίου). Трудно е да се определи със сигурност кога точно са били включени отвъддунавските земи в пределите на славянобългарската държава и дали още по време на Аспарух може да се говори за Βουλγαρία ἐκεῖθεν τοῦ Ἴστροῦ. Вероятно е да се предположи, че непосредствено след 681 г. прабългарите са запазвали известен контрол над района североизточно от долното течение на Дунав докъм река Днестър, където е била границата им с Хазарския хаганат. Истинското разширяване на отвъддунавските владения е започнало обаче по-късно и в началото на IX в. (при Крум и Омуртаг) в пределите на България са били включени вече обширните територии на север и североизток от река Дунав (Трансилвания, Банат, Олтения, Молдава, Бесарабия, Украйна). Има основание да се счита, че при царуването на Омураг североизточната граница на славянобългарската държава е достигала до река Днепър, а западната е вървяла по басейна на река Тиса. Това е било време на най-голямо териториално разширение на България на север от река Дунав и именно през този период се утвърдило сред византийските писатели посоченото вече название „България отвъд Дунава”. От това време датира и представата, че районът между реките Днестър и Днепър е „част от България” (μέρος τῆς Βουλγαρίας), както изрично е отбелязал това византийският писател Константин VII Багренородни в съчинението си „За управлението на империята” (X в.). [32]

 

Един несъмнено важен въпрос, свързан с началната история на славянобългарската държава и с нейното етническо развитие, е да се изясни какво е било количественото съотношение между славяни и прабългари след 681 г. Ако имаме пред вид съотношението между двете етнически групи южно от река Дунав, то несъмнено

 

202

 

 

превесът е бил решително в полза на славяните. Те представлявали едно действително огромно по брой население, което било заело в течение на VI—VII в. почти цялата територия на Балканския полуостров, като погълнало при това и голяма част от местните жители (траки, илири и пр.). В сравнение с многочислените славянски маси, живеещи между Дунав и Стара планина, доведените от Аспарух прабългари били видимо малцинство. Те представлявали само част от прабългарската етническа общност, която е била по това време твърде разпокъсана в териториално отношение вследствие на ударите на авари и хазари. Ние не знаем какво е било количеството на Аспаруховата дружина, тъй като съвременниците на събитията около образуването на славянобългарската държава не са ни оставили никакви данни. У един по-късен източен писател, Mихаил Сирийски, който пише към средата на XII в., въз основа на по-стари, недостигнали до нас паметници, намираме обаче известието, че войската, с която прабългарският вожд се поселил на византийска територия, наброявала 10 000 души. [33] Това е едно ценно указание, в чиято достоверност няма основание да се съмняваме и

 

 

28. Theoph. Chron., II, с. 433 (Извори за българската история, VI, с. 271).

 

29. Срв. по този въпрос В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 151 сл.; Г. Цанкова-Петкова, О территории Болгарского государства в VII—IX вв., Виз. Врем., XVII, 1960, с. 123—143.

 

30. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 2, с. 127.

 

31. Срв. Scriptor incertus, ed. Bonnae, c. 344 (Извори за бълг. история, VIII, с. 22); В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 277; Istoria Rumîniei, II, с. 759. От по-новата литература срв. А. Grecu, Bulgaria in nordul Dunari al IX—X lea, SCIM, I, 1950, c. 223—236; M. Comša, Die bulgarische Herrschaft nördlich der Donau während des 9. und 10. Jahrh. im Lichte der archeologischen Forschungen (Dacia N. S., IV, 1960, c. 395—422); срв. Istoria Rumîniei, II, c. 758 сл.; В. Тъпкова-Заимова, Ролята и административната организация на т. нар. „Отвъддунавска България”, Studia Balcanica, II, София, 1970, с. 63—75.

 

32. Срв. Const. Porph. De adm. imper., 8, 5 (c. 54).

 

33. Срв. съответния пасаж в статията на В. Н. Златарски, Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите, ИБИД, кн. IV, 1915, с. 38 сл. В разказа на сирийския писател се съдържат и някои неточности. Така напр. той отнася заселването на прабългарската дружина не по времето на Константин IV Погонат, а при царуването на Маврикий (591—602), което е очевидна грешка. Прабългарският вожд той нарича не „Аспарух”, а „Булгариос”. Относно това име, което се явява като епоним на „прабългарите”, срв. по-долу.

 

203

 

 

което сочи ясно колко голяма е била разликата между броя на Аспаруховите прабългари и броя на славяните, които образували заедно с тях общата държава. Дори и да приемем, че Михаил Сирийски посочва само броя на войниците на Аспарух, без да включва жените и децата им, които те водели със себе си, все пак е очевидно, че прабългарският етнос, който се заселил в днешна Североизточна България през втората половина на VII в., е бил малочислен и не е представлявал в сравнение с многобройната славянска маса един равностоен в количествено отношение елемент.

 

През VIII—IX в., когато в пределите на славянобългарската държава влязла посочената вече обширна област северно и североизточно от река Дунав (в днешна Унгария и Румъния и в южната част на днешна Украйна), броят на прабългарското население несъмнено се увеличил, тъй като в така посочените земи и по-специално по басейна на Прут — Днестър — Днепър прабългарският елемент отдавна заемал определени райони. За присъствието на прабългари в тази област може да се съди от редица находки в селища и некрополи, които са свързани с тяхната материална култура и които се датират за времето от VIII до X в. [34] Разширяването на България в земите отвъд Дунава увеличило не само броя на прабългарското население, но и броя на славянското население, което през VIII—IX в. продължавало да живее масово там, особено в днешна Унгария и Румъния, и което, както видяхме, спадало към групата на „българските славяни”. Трябва да се отбележи обаче, че освен славяни и прабългари в границите на отвъддунавска , България живеели и други етнически групи (авари, власи и пр.) и че при усложняването на политическите и военните събития през IX—X в. съставът на тамошното население ставал все по-пъстър.

 

Към 30-те години на VII в. панонските прабългари, които били поданици на аварския владетел, започнали да се стремят към по-голямо участие във властта и към известна самостоятелност. През 631/632 г. те поискали да бъде поставен за хаган един кандидат из техните среди, но срещнали ожесточено противодействие от страна на аварите. В започналата се борба прабългарите били победени и девет хиляди души от тях заедно с жените и децата били прогонени от Панония. Те намерили прибежище в Бавария при тамошния, крал Дагобeрт, който наредил обаче коварно през една нощ всички

 

204

 

 

да бъдат избити. [35] Едва се спасил техният предводител Алциок, който със 700 души се отправил към Италия и се установил в областта на Венеция.

 

Около 35 години след това, наскоро след 663 г., в Италия пристигнала друга група прабългари, водени от някой си Алцек, която потърсила прибежище при тогавашния лангобардски крал Гримуалд (662—671). [36] Откъде е идвала тази група, не е посочено, но най-вероятно е да се приеме, че и в този случай става дума за прабългари, които са живеели в Панония и които са били принудени да я напуснат поради лошите отношения с аварския хаган. [37] Крал Гримуалд изпратил Алцек и хората му при сина си Ломуалд в Беневент (Южна Италия), като поръчал да им даде земя за поселване. Алцековите прабългари били заселени според думите на Павел Дякон на обширни места, които били дотогава обезлюдени, а именно Сепинум, Бовианум, Изерния и други градове заедно с техните земи. До края на VIII в. те живеели по тези места и „въпреки че говорят на латински, както отбелязва летописецът, все пак съвсем не са забравили да употребяват и собствени си език” (tamen propriae usum minime amiserunt).

 

 

34. Срв. И. А. Рафалович, Поселение VI—VII вв. у село Ханска, КСИА, 113, 1968, с. 100; Г. Б. Федоров, Население Прутско-Днестровского междуречья в I тысяч. н. э., МИА, 89, Москва, 1960; Г. Ф. Чеботаренко, Городище Калфа, МИАЗ, МССР, Кишинев, 1962, с. 197 сл.; същият, Материалы к археологической карте памятников VIII—X в. южной части Пруто-Днестровского междуречья, Далекое прошлое Молдавии, Кишинев, 1969, с. 211 сл. Най-богати данни в книгата на С. А. Плетнева, От кочевой к городам, МИА, № 142, Москва, 1967, с. 1—195.

 

35. Срв. за този епизод в разказа на хрониста Фредегарий (ed. В. Krusch, Chronicorum, quae dicuntur Fredegarii scholastici libri IV, Hannover, 1888, M G H, Scriptores rerum Merovingicarum, II, IV, 72 (Извори за бълг. история, II, с. 389); В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 117 сл., свързва този епизод с по-късното сведение за преселването на Алцек в Италия и счита споменатия от Фридигер Алциок за измислена личност. Съображенията му обаче не са убедителни. За същия епизод вж. и А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 26, който го отнася към 630 г.

 

36. Срв. Pauli Diaconi, Historia Langobardorum, MGH AA II, Berolini, 1879, V, 29, c. 151, 1—10 (Извори за бълг. история, II, с. 415 сл.).

 

37. Според В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 120, който приема разказа на Теофан за петимата синове на Кубрат, Алцек е бил неговият четвърти син, който дошъл със своята дружина в Италия в резултат на разпадането яа „Велика България”.

 

205

 

 

Лошите отношения между прабългарите и аварите, които довели до изселването на две прабългарски дружини в Италия, продължили,, както изглежда, и през следващите години. Резултатът от това било откъсването на още една голяма прабългарска дружина от Панония начело с Кубер и нейното заселване в днешна Македония. Това събитие станало към 685 г., т. е. няколко години след идването на Аспаруховите прабългари в Мизия и образуването на славянобългарската държава. [38]

 

Подробен разказ за преселването на Куберовата дружина намираме в споменатия вече паметник „Чудесата на Димитър Солунски”. [39] Там четем, че Кубер бил поданик на аварския хаган в Панония и бил поставен от него за управител на една част от населението в аварската държава, което живеело в областта на града Сирмиум (днес Митровица). По род Кубер бил прабългарин (τῶν Βουλγάρων), както е казано изрично в един наслов, отнасящ се до разказа, свързан с неговата дейност. [40] А самото население, над което той бил поставен да управлява от хагана, било смесено по своя характер. Наред с прабългарите, които образували ядрото на неговата дружина, имало и други племена, между които вероятно и славяни, чийто брой в Панония е бил значителен. Освен това между жителите на посочената област, предоставена му за управление, се намирали и известен брой пленници, които били отвлечени там от аварите и техните съюзници славяни и прабългари по време на действията им в Балканския полуостров през началото на VII в. Пленниците, както личи от разказа на летописеца, произхождали от различни провинции на Византийската империя (Тракия, Мизия, Дакия, Дардания, Родопа, Превалитана и пр.), т. е. от почти всички балкански земи. Между тях имало следователно и траки, илири и гърци, които живеели в Балканския полуостров през началото на VII в. Трябва да се предположи, че най-голям брой пленници били докарани в Панония по време на съвместния поход на авари, славяни и прабългари срещу Цариград през 626 г. Събраната от всички краища на полуострова пленническа маса започнала, както разказва летописецът, да се смесва „с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и многоброен народ”

Осъществил се следователно един значи-

 

206

 

 

телен по своите размери асимилационен процес в Панония, при който съществуващата там етническа пъстрота в резултат на смесванета на авари, славяни и прабългари, създадена от края на VI и началото на VII в., станала още по-чувствителна.

 

Около 60 години след откарването на пленниците в Панония, т. е. към 685 г., за техен управител бил поставен от аварския хаган споменатият Кубер. Поради настояването на своите поданици, които искали да се върнат по родните си места, Кубер, както разказва по-нататък авторът на „Деянията на Димитър Солунски”, решил да напусне заеманата от него област и да престане да се подчинява на аварския хаган. Той вдигнал „целия този прокуден ромейски народ

 

 

38. Срв. подробно изложение на събитията във връзка с преселването на Кубер у Н. Милев, Кубрат от историята и Кубер в „Чудесата на св. Димитрия Солунски”, Пер. спис. на Българското книжовно дружество, кн. 71, 1910, с. 557—585; В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 121 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 240. Върху личността на Кубер се водят все още спорове главно поради това, че данните на изворите са твърде оскъдни. В. Н. Златарски (пос. съч., с. 121) го счита за един от синовете на Кубрат и следователно за брат на Аспарух. Подобно гледище поддържа и В. Бешевлиев, Надписите около Мадарския конник (сб. Мадарски конник, София, 1956, с. 62), където е посочена и литература върху въпроса. През последните години се изказа мнение, че Кубер е тъждествен с Кубрат (въз основа главно на съзвучието на имената и на известието на летописеца Никифор за борбата на Кубрат срещу аварите). Срв. в такъв смисъл Н. Gregoire, L'origines et le nom de Croites et des Serbes, Byzantion, 17, 1945, c. 88—118; P. Lemerle, La composition et la Chronologie des deux premiers livres des Miracula S Demetrii, B. Z., 46, 1953, c. 350. За тъждествеността на Кубер с Кубрат се изказва и Н. А Bibicou, А propos de la première mention d'un Stratège des Caravisien, Byzantino-Slavica, I, 1966, c. 79 сл. Мисля обаче, че това схващане няма солидна доказателствена основа и че Кубрат и Кубер са съвършено различни личности. Разногласия има и по въпроса за хронологията на събитията. Привържениците на тезата, че Кубрат и Кубер са едно и също лице, са склонни да датират появата на Куберовата дружина в Македония към 635 г., като се основават на сведението на патриарх Никифор за борбата на Кубрат срещу аварите. Според А. Бурмов, Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата на св. Димитра” и тяхната хроноло гия, с. 221, преселването на Куберовите прабългари следва да се отнесе към 60-те години на VII в., т. е. по време на византийския император Константин II. Най- убедително ми се вижда датирането на Ф. Баришић, Чуда Димитраја Солунског као историски извори, с. 126—140, който поставя събитията между 680—685 г. Към същия период, макар и да не отбелязва точно годините, отнася събитията и В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 155 сл.

 

39. Acta Dem., V, 195 (Извори за бълг. история, VI, с. 158 сл.)

 

40. Срв. Н. Antoanidis — Bibicou, пос. съч., с. 72.

 

207

 

 

заедно с други племена” (μετὰ καὶ ἑτέρων ἐθνικῶν) и потеглил на юг. Опитът на аварския хаган да го възпре останал безрезултатен. В няколко сражения аварите, били разбити и Кубер, след като прекосил Дунава, навлязъл дълбоко на юг във византийска територия. Той се установил накрай със своята дружина в т. нар. Керамисийско прле (т. е. в днешна Македония в областта на град Битоля). Тази област става известна във византийските извори с името „България” (Βουλγαρία), а самите нейни жители — с името „българи” (Βούλγαροι). [41] Така наред с названието „България”, което се употребява за означаване на славянобългарската държава в Мизия, се появява и още едно название „България” за означение на областта, заета от Кубер, и наред с името „българи”, употребявано за Аспаруховите прабългари, се появява и друго име „прабългари” за означаване на поданиците на Кубер. Употребата на названията „България” и „българи” е ясно доказателство за това, че въпреки смесения характер на населението, докарано от прабългарския вожд след изселването му от Панония, в него е преобладавал прабългарският елемент.

 

Най-близки съседи на доведените от Кубер прабългари били драгувитите, които започнали да доставят храна на новопристигналото население [42] и си създали с него близки отношения. По такъв начин досегът между славянския и прабългарския елемент, който съществувал още по време на съвместния им живот в Панония, продължил да се развива и станал дори още по-тесен.

 

Първоначално отношенията между Куберовата дружина и цариградската администрация били мирни, но скоро станали враждебни Прабългарският вожд в съгласие със своите съветници замислил да превземе Солун и след това да разшири по-нататък своите владения. Той имал за цел, разказва летописецът, „да излезе срещу околните племена, да ги покори и да тръгне на война срещу островите, срещу Азия и дори срещу тогова, който обладаваше царската власт” (т. е. срещу императора — б. н.). От това известие се вижда, че Кубер се готвел да създаде в борба срещу Византия обширно политическо обединение, в което главна роля трябвало да играят доведените от него прабългари заедно с местните славянски племена» заселени северно от Солун. За осъществяване на този план бил определен един от най-близките сътрудници на Кубер, по име Мавър. Мавър знаел добре, както посочва летописецът, четири езика — гръцки, латински, славянски и прабългарски (καὶ τὴν καθ᾿ ἡμᾶς ἐπῐ

 

208

 

 

στάμενον γλῶσσαν καὶ τὴν῾Ρωμαίων, Σκλάβων καὶ Βουλγάρων) [43] и се промъкнал уж като беглец в Солун, за да постъпи там на византийска служба и да подготви постепенно условията за завземането на града от Куберовите войници. Но замисленият план бил осуетен благодарение на намесата на византийския пълководец Сисиний. Мавър бил разобличен, лишен от власт и заточен в предградията на Солун и с това проектите на Кубер пропаднали. Ако се съди от нетвърде ясния завършек на разказа на летописеца, между прабългарския вожд и тогавашния византийски император било постигнато накрая известно споразумение. Кубер запазил държаната от него област в близко съседство със Солун, но трябвало да се откаже от мисълта за завоевателни действия срещу този важен византийски пристанищен център.

 

Наскоро след така разигралите се събития отношенията между Куберовите прабългари и Византийската империя се влошили отново. Това станало през 687 г., т. е. през първите години от царуването на Юстиниан II (685—695). По думите на летописеца Теофан „Юстиниан нарушил сключения с българите мир, като пренебрегнал установените от неговия баща официални разпоредби и заповядал на конните отряди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите и Славиниите”

[44]

След това се отправил, разказва по-нататък летописецът, срещу Славиния и България (κατὰ Σκλαυίνιας καὶ Βουλγαρίας), отблъснал българите (τοὺς Βουλγάρους), които го присрещали, и стигнал чак до Солун. По време на този поход били подчинени много славянски племена (πολλὰ πλήθη Σκλάβων), които императорът наредил да бъдат преселени в Мала Азия. На връщане от похода обаче го сполетяло нещастие. Той бил причакан, разказва летописецът, от българите (ὁδοστατηθεὶς ὑπὸ τῶν Βουλγάρων) в някаква теснина (вероятно при устието на река Рендина) и едва успял да я премине. Голяма част от войниците загинали или били ранени.

 

За същите събития разказва и патриарх Никифор. И той гово-

 

 

41. Срв. Theoph. Chron., II, с. 364 (Извори за бълг. история, VI, с 265); Niceph. Brev., с. 36 (Извори за бълг. история, VI, с. 296 сл.).

 

42. Acta Dem., V, 197 (Извори за бълг. история, VI, с. 160).

 

43. Acta Dem.V, 198 (Извори за бълг. история, VI, с. 160 сл.).

 

44. Theoph. Chron., II, с. 364 (Извори за бълг. история, VI, с. 265).

 

209

 

 

ри, че Юстиниан нарушил сключения с българите мир (τὴν πρὸς τοὺς Βουλγάρους γενομένην εἰρήνην) и че нахлул чак до Солун, като подчинил много от тамошните славянски племена (πολλὰ τῶν ἐκεῖσε Σκλαβηνῶν γένη) и заповядал да ги преселят в Мала Азия. [45]

 

Както се вижда от разказа на двамата византийски летописци, славяни и прабългари се намирали в съюз срещу общия противник — Византийската империя, и действували съвместно срещу изпратената към Солун императорска армия. В изложението не е казано изрично какво трябва да се подразбира под названието „България”, срещу която се отправил Юстиниан, нито пък под названието „прабългари”. От целия ход на събитията обаче личи ясно, че тази „България” не е могла да бъде Аспаруховата България, която по това време заемала все още една сравнително ограничена област на север от Стара планина, а Куберовата „България”, която се е простирала северно от град Солун. [46] Тази именно „България” е била опасен съсед и враг на византийците и срещу живеещите там „прабългари” отправил своите удари цариградският император. Той се стремял чрез разгърнати военни действия да постигне две цели — от една страна, да покори местните славяни, а, от друга, Куберовите прабългари, които въпреки своя първоначален неуспех за превземането на Солун продължавали да бъдат опасен враг на Византийската империя и верен съюзник на славянските племена от Македония. Усилията на императора завършили обаче само с частичен успех. Той сполучил да подчини намиращите се около Солун славяни и да колонизира част от тях в Мала Азия, обаче прабългарите на Кубер останали и занапред в заеманата от тях област и дори съумели да нанесат тежко поражение на завръщащата се от похода византийска Еойска.

 

Както се вижда от казаното, през втората половина на VII в. едновременно на две места на Балканския полуостров се осъществил досег и се създали условия за тясно сътрудничество между прабългари и славяни. От една страна, виждаме Аспаруховата дружина, която изгражда съвместно със славянските племена в днешна Североизточна България една обща държава със столица Плиска. От друга страна, виждаме Куберовите прабългари, които се свързват с драговичи, ринхини, сагудати и други славянски племена от „българската група” в днешна Македония. В резултат на териториалното съжителство на двата етноса, обединени от общи цели и задачи, се

 

210

 

 

създали предпоставките за постепенното развитие на един значителен по своите размери асимилационен процес, който в края на краищата е трябвало да доведе до спояването им в единна народност.

 

 

45. Срв. Niceph. Brev., c. 36 (Извори за бълг. история, VI, с. 296 сл.) У него липсва обаче известието за поражението на Юстиниановата войска по време на връщането ѝ от похода.

 

46. Срв. по този въпрос основателните бележки на В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 159 сл. Вж. и В. Бешевлиев, Надписите около Мадарския конник. Сб. Мадарски конник, София, 1956, с. 62 сл.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]