Образуване на българската народност

Димитър Ангелов

ГЛАВА ВТОРА. Славяни и прабългари

 

3. ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ. АСИМИЛАЦИЯ НА ТРАКИТЕ

 

 

През втората половина на VI в. в Югоизточна и Централна Европа настъпило ново голямо раздвижване на племена и племенни групи, което може да се окачестви като продължение на „Великото преселение на народите”. Това раздвижване, свързано главно с появата и нашествията на аварите и отчасти с появата на тюркютите (тур-

 

136

 

 

ките) и хазарите, обхванало една обширна област приблизително от река Волга до средното течение на Дунав и река Тиса, т. е. днешна Южна Русия, Румъния и Унгария, и дало съществени отражения върху по-нататъшната съдба на двата бъдеща компонента на българска народност — славяни и прабългари, през чиито земи преминавали нашествениците. Заедно с това важни са били последиците от него и за по-нататъшната съдба на населението на Балканския полуостров, включително и на траките.

 

Най-значителна в това раздвижване е била ролята на аварите. Те са, както се знае, племе, сродно с хуните, и първоначалната им родина се е намирала в Средна Азия. [1] Към средата на VI в. ние ги виждаме да се появяват от Приуралската област в равнините на днешна Южна Русия. Под ударите на новите нашественици попаднали най-напред различни племена в Закавказието (савири, зали, алани, оногури), [2] а след това те нахлули в земите на утигури, кутригури и прабългари. Ако се съди от едно известие в „Историята” на Менандър Протектор, което се отнася към 568 г., утигури и кутригури са били вече завладени по това време от азиатските нашественици и аварският хаган Баян се считал за техен повелител. [3] Към това време били паднали под аварско господство и прабългарите, но Менандър не споменава тяхното име поради това, че той по подобие на Прокопий и Агатий ги включва в разширеното по съдържание название „кутригури”, което се било наложило през този пориод. От разказа на византийския историк се вижда, че в резултат на извършеното нашествие на аварите в земите на кутригурите и утигурите голям брой от тях били избити, а други се пръснали в бягство. Същевременно, както личи от известия на византийските извори от края на VI и началото на VII в., аварите отвлекли със себе си част от покореното население и се придвижвали заедно с него от южноруските степи в западна посока през днешните румънски земи чак

 

 

1. Срв. за аварите обширна библиография у G. Moravcsik, Byzantinoturcica, I, с. 72 сл.; Р. Lemerle, Invasions et Migrations dans les Balkans, p. 288; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 143 сл. М. И. Артамонов, История хазар, с. 103. Ценни данни за произхода на аварите и за двете отделни племена (уар и хуни), на които се делели те, ни дава византийският писател Теофилакт Симоката (срв. Извори за бълг. история, III, с. 338 сл.).

 

2. Срв. Theoph. Sym., Hist., VII, 7 (Извори за бълг. история, III, с. 339).

 

3. Menand. De legat., I, 9 (Извори за бълг. история, III, с. 225).

 

137

 

 

до Среднодунавската равнина и басейна на река Тиса (в провинцията Панония). Тук те се установили трайно и изградили силен племенен съюз. Между отвлеченото население имало кутригури и прабългари. За кутригури споменава изрично Менандър Протектор при описанието си за едно нападение на аварите над византийската провинция Далмация. „Хаганът — отбелязва той — заповядал десет хиляди души от хуните, които се наричат кутригури, да преминат реката Сава и да опустошат земите в Далмация, а сам той с цялата си войска преминал Истър и пребивавал в пределите на гепидите.” [4] А за ролята на „прабългари” в аварския племенен съюз може да се заключи от някои данни в „Историята” на Теофилакт Симоката, както и от редица пасажи в т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”. Тези „прабългари” живеели в Панония, т. е. в центъра на аварското племенно обединение, и участвували подобно на кутригурите активно във военните действия, организирани от аварския хаган срещу Византийската империя. Така напр. един прабългарски отряд от 1000 души (ἑκατοντάσι δέκα βουλγάροις) действувал по нареждане на хагана в нападенията, които аварите вършели в днешните северни български земи през края на VI в. [5] Прабългари като поданици на аварския владетел участвували в голямата обсада на град Солун през 619 г., както и в обсадата на византийската столица Константинопол през 626 г. [6]

 

По такъв начин нашествието на аварите изиграло голяма роля за съдбата на прабългарския етнос и сродни с него племена в Южна Русия. То предизвикало ново териториално разпокъсване сред прабългарите и създало наред с териториалните техни ядра в Закавказието и Причерноморието трето териториално ядро в провинцията Панония. Това раздробяване е било сериозна пречка за развитието на обединителен етногенетичен процес.

 

Към удара, нанесен на „прабългарите” вследствие на аварското нашествие, се прибавил наскоро след това и един удар от страна на т. нар. тюркюти (турки), които стават главен фактор в политическата история на Приволжката и Прикавказката област след 60-те години на VI в. В продължение на няколко години под тяхна власт попаднали редица племена в района на реките Волга и Дон, както и в областта северно и северозападно от Кавказките планини. [7] Тогава са били подчинени кавказките прабългари (не по-късно от 571 г.), както и онази част от утигурите, които останали в своите

 

138

 

 

поселища след опустошителния аварски набег. Тюркютите проникнали постепенно и по на запад в крайбрежния район на Азовско и Черно море, т. е. територията на другата група „прабългари”. За известно време те успели дори да завладеят и част от Кримския полуостров и да турят ръка на тамошната византийска колония град Боспор (580 г.). Така се изградил един обширен тюркски каганат, в който освен тюркютите влизали различни други племена, като алани, савири, утигури, прабългари, оногури и пр. В границите на това ново политическо обединение, което обхванало огромна територия в днешна Южна Русия, прабългарите имали подчинена роля, но те не загубили своята етническа самобитност и по-късно, когато властта на тюркютите била премахната, успели отново да заемат предно място и да изградят силен племенен съюз под названието „Велика България”.

 

Освен за прабългарския етнос последици имало раздвижването на населението в Югоизточна и Централна Европа през втората половина на VI в. и за славянския етнос. Добре известно е, че след ударите, нанесени на утигури, кутригури и прабългари, аварите в своя неспирен устрем в западна посока връхлетели и върху антските племена. Земята на антите, както личи от разказа на Менандър Протектор, била опустошена и ограбена, а в борба срещу нашествениците загинал един от техните князе Мезамир. [8] Спомен за бедите, причинени от аварите на антското племе дулеби (разположено между реките Буг и Стир), е запазен в един пасаж от руската летопис „Повесть временных лет” [9]. След като разграбили земите на антите,

 

 

4. Menand., De legat., II, 14 (Извори за бълг. история, III, с. 248).

 

5. Срв. Theoph. Sym. Hist., VI, 4 (Извори за бълг. история, III, с. 335 сл.). Както се вижда от разказа на Теофилакт Симоката, този прабългарски отряд бил срещнат от византийците някъде западно от град Нове (до Свищов). В започналата се битка прабългарите излезли победители и ромеите били принудени да бягат. След това прабългарите се оттеглили постепенно, пристигнали при аварския хаган и му доложили за станалото.

 

6. Срв. по-долу, с. 168. Вж. и А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 25.

 

7. За завладяванията на тюркютите (средноазиатските турци) срв. В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 75 сл.; М. И. Артамонов, История хазар, с. 133 сл.

 

8. Menand., De legat., II, 3 (Извори за бълг. история, III, с. 235).

 

9. Срв. Повесть временных лет, ч. I, под редакции В. П. Адриановой-Перетц, М.—Л., 1950, с. 14.

 

139

 

 

аварите навлезли в областта, заемана от славините (в днешно Влашко). Тук те срещнали упорита съпротива, за която свидетелствува пак един пасаж в съчинението на Менандър. В отговор на аварския хаган Баян, който настоявал славяните да му плащат данъци и да се признаят за негови поданици, един славянски вожд, Даврент, заявил, че никой човек „под слънцето” не може да преодолее тяхната сила. „Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не друг наглата. И ние сме сигурни в това, докато има война и мечове”, били неговите думи, отправени към пратениците на хагана. [10] От данни на писмените извори (главно съчинението на Теофилакт Симоката), както и от археологически разкопки се вижда, че аварите само за твърде кратък срок, и то частично, са владеели земите северно от река Дунав (в днешно Влашко) и че местните славянски племена, след като преминала аварската стихия, останали независими и свободни. Единствено в Панония, където се установили аварските дружини след продължителния си поход, местното славянско население, което било доста многочислено, попаднало под властта на хагана и било превърнато в негови поданици. Тези именно панонски славяни, както личи от данни на писмените извори („Историята” на Теофилакт Симоката, т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”, съчинението на Георги (Пизидийски и пр.), участвували като поданици на аварския владетел във военните действия, предприемани от него, строели лодки, за да улесняват преминаването на аварските войски през река Дунав и пр. [11] Но огромната славянска маса от анти и славини фактически скоро се освободила от азиатските пришелци и продължила своя независим политически живот. В такъв смисъл ролята на аварите за съдбата на „славянския етнос” е била по-слаба и не така решаваща, както ролята им за съдбата на „прабългарския етнос”. Докато прабългарите и сродните с тях племена — утигури и кутригури — са били в значителна част унищожени от аварите и освен това — териториално раздробени, при славяните подобни последици не се наблюдават.

 

Нашествието на аварите и изграждането на аварския племенен съюз в Панония е имало едно твърде важно отражение за прабългарския и славянския етнос в този смисъл, че създало предпоставки за териториално съжителство помежду им, за един съвместен живот на двете етнически групи в границите на създаденото ново политическо обединение. Център на това съжителство станала об-

 

140

 

 

ластта по средното течение на река Дунав и Тиса (днешна Унгария), където живеело многочислено славянско население, подчинено на аварите, и където дошли и се заселили отвлечените от аварската войска прабългари и сродните с тях кутригури. Тук именно заживели приблизително от 70-те години насам смесено прабългари и славяни и тук се осъществил нов и още по-траен контакт между двата етноса. Както вече се видя, прабългари и славяни се срещнали за пръв път в Панония в резултат на създаването на хунския племенен съюз, но тогава досегът помежду им не продължил дълго време. Сега в пределите на аварското племенно обединение те имали вече една много по-голяма възможност да се опознаят взаимно, да участвуват в общи външнополитически и военни мероприятия. Известно е напр., че при обсадата на Солун през 622 г. славяни и прабългари се сражавали заедно във войската, командувана от аварския хаган. [12] Бойно сътрудничество помежду им било осъществено и през 626 г. по време на голямата блокада на Константинопол. Подробен разказ за тази обсада намираме в съчинението на византийския писател Георги Пизидийски. От един пасаж в неговия разказ личи ясно смесеният характер на обсаждащата войска. „Защото пише той — славянин се беше споразумял с хун, скит — с българин и мидиец със скит.” [13] Специално внимание заслужава известието му, че славяни и прабългари действували заедно в изпратената срещу византийската столица флотилия от лодки. „Варварският

 

 

10. Menand., De legat., I, 15 (Извори за бълг. история, III, с. 232).

 

11. Така напр., когато през 593 г. аварският хан решил да нападне отново византийската крепост Сингидунум (днес Белград), той накарал „множество славяни” (πλήϑη τε Σκλαυηνῶν) да се заемат с дърводелство, за да приготвят лодки, с които да премине реката (Theoph. Sym. Hist., VI, 3). Срв. Извори за българската история III, стр. 318. През 600 г. по време на едно голямо сражение на ромеи и авари при река Тиса на страната на аварите се сражавали очевидно като поданици на хагана и голям брой славяни (Theoph. Sym., Hist., VIII, 3; Извори за българската история, III, стр. 352). Ромеите победили и пленили според разказа на Теофилакт Симоката три хиляди авари, други варвари — шест хиляди и двеста и славяни — осем хиляди. От това може да се заключи, че броят на славяните в Панония е бил значителен и че те давали главния контингент във войската на хагана.

 

12. Acta Dem., II, 170 (Извори за бълг. история, VI, с. 134.). Както се вижда от разказа за тази обсада, най-голям дял в нея имала войската на прабългарите.

 

13. Срв. Giorgio di Pisidia, Poemi, ed. Ag. Pertusi, Ettal, 1959, c. 197 сл. (с. 181). Срв. Извори за българската история, VI, с. 59.

 

141

 

 

ум — съобщава във връзка с това византийският писател — беше натоварил на ладии (той беше издълбал и приготвил корубести лодки) множество славяни, смесени с българи (Σθλάβων τε πλήθη Βουλγάροις μεμιγμένα), и започна освен битката по суша и морско сражение. [14] Продължителното съжителство на славяни с прабългари в Панония създало условия за смесване помежду им, за взаимни културни влияния, за билингвизъм. Известно е напр., че един от съветниците на Кубер, прабългарски вожд от Панония, знаел добре „езика на славяни и на българи” (γλῶσταν . . . Σκλάβων καὶ Βουλγάρων). [15]

 

Трябва да се предположи, че подобни примери на двуезичие, което е било резултат от тесния досег между славяни и прабългари, не ще да са били редки и единични.

 

Казано накратко, осъществилият се в аварска Панония продължителен съвместен живот между „прабългари” и „славяни” допринесъл значително за по-нататъшното сближаване и опознаване на двете етнически групи. А това не е било без значение за процеса на тяхното смесване и спояване, който се развил впоследствие (през VII—IX в.) в пределите на общата славянобългарска държава.

 

Обстоятелството, че славяни и прабългари живеели известно време съвместно в границите на аварския племенен съюз и под ръководството на аварския хаган, създало у някои по-късни, недобре осведомени средновековни писатели представата, че авари, прабългари и славяни са един и същ етнос, че помежду им няма разлика. Особено характерна е една подобна смесица в т. нар. Монемвасийска хроника (анонимен византийски летопис от края на X или началото на XI в.). В тази хроника четем, „че аварите били под род хунски и български народ” (Γένος οἱ Ἀβάρες ἔθνος Οὐνικὸν καὶ Βουλγαρικὸν). [16] По-нататък, след като говори за нахлуването на аварите в Пелопонес, авторът ги назовава с името „славянски народ” (τοῦ Σθλαβινοῦ ἔθνους). Както се вижда, налице е една терминологична обърканост и названията „българи”, „авари” и „славяни” се употребяват като равнозначни очевидно поради схващането на анонимния летописец, че това са названия за един и същ „етнос”.

 

Образувалият се към 70-те години на VI в. силен аварски племенен съюз в Панония, в който освен аварите участвували още ге-пиди, прабългари и славяни, представлявал голяма опасност за балканските територии на Византийската империя. Сега империята имала; като непосредствен съсед едно ново и добре организирано полити-

 

142

 

 

ческо и военно обединение на различни племена, които могли със съвместни усилия да предприемат стремителни набези в нейната територия, да проникват дълбоко в земите на юг от Дунава. При това опасен и нападателен съсед на империята бил не само аварският племенен съюз. Опасни съседи на Византия били и многочислените славянски племена, които останали вън от границите на този съюа и се освободили скоро от зависимостта си от аварския хаган. Това са били главно славянските племена на север от Долния Дунав в днешните румънски земи, където аварската власт се задържала кратко време и които отново подхванали нападателните си действия на юг от реката.

 

Прочее след 70-те години на VI в. Византийската империя била изправена пред двойна заплаха: от една страна, нахлували откъм северозапад авари заедно с панонски славяни и прабългари, от друга — самостоятелните славянски племена от днешно Влашко. Между това вътрешното състояние на Византия ставала все по-тежко. Империята била изтощена твърде много вследствие на продължителните войни, водени по време на Юстиниан I (527—565 г.), и нейната военна и финансова организация била силно разстроена. Осрбенозле били засегнати от продължителните войни и напрегнатата външна политика на Юстиниан селските слоеве и дребните и средните градски собственици. Недоволството на неселението в различните области на Византийската империя, в това число и в нейните балкански провинции, което се чувствувало още през първата половина и средата на VI в., ставало все по-остро и нежела-, нието да се укрепва византийската власт — все по-подчертано. При една такава обстановка условията за набези на „варварите” в Балканския полуостров ставали все по-благоприятни, а защитата срещу тях — все по-слаба и неефикасна.

 

Нахлуванията на авари и славяни в балканските територии на

 

 

14. Georgio di Pisidia, c. 409 сл. (с. 194). Извори за българската история, VI, с. 64.

 

15. Acta Dem., V, 198 (Извори за българската история, I, с. 160).

 

16. Срв. съответния текст в Извори за българската история, XI, с. 66, Ново издание на Монемвасийската хроника от Р. Lemerle, La chronique improprement dite de Monemvasie le contexte historique et legendaire. REB, XXI, 1963, c. 5—49. Известно смесване на авари с българи може да се установи и в едно от писмата на цариградския патриарх Николай Мистик до българския цар Симеон в израза: τὰ τῶν Ἀβάρων, ὧν ύμεῖς ἀποσπάδες ὄντες (срв. Migne, P. G., CXI, col, 81 C).

 

143

 

 

Византийската империя започват с пълна сила от 80-те години на VI в. и с незначителни прекъсвания продължават в течение на около половин век. Сведения за тях ни дават редица извори от византийски, западен и източен произход, като напр. Историята на Теофилакт Симоката, т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”, хрониката на Йоан от Никиу, хрониката на Михаил Сирийски, поемата на Георги Пизидийски, писмата на римския папа Григорий I и пр. Първото сериозно нахлуване, както може да се съди от едно известие у на западния писател Йоан Биклярски, е станало през 575 г., а последното голямо нападение, при което са участвували авари, славяни и прабългари и е имало за прицел самата византийска столица — през 626 г. Сведения за нахлувания на славяни и авари (на юг от Дунава) имаме още за годините 581, 582, 584, 585, 586, 587, 588, 593, 597, 600, 609, 613, 617, 620, 622, 623. [17] Както се вижда, налице е един низ от непрестанни набези, на които са били подложени балканските земи през разглеждания 50-годишен период и които надхвърлят по своята честота значително набезите и нашествията от предходните години.

 

Териториално погледнато, нашествията на авари и славяни засегнали целия Балкански полуостров и не оставили спокоен нито един негов район. Обект на нахлувания и опустошения са били областите Горна и Долна Мизия (заедно с провинцията Малка Скития), Тракия, Дакия, Македония, Илирик, Елада — с една дума, всички балкански владения на Византийската империя, населени по това време с едно пъстро и смесено население и преди всичко с траки, илири и гърци. С голяма лекота и бързина, както свидетелствуват описания на съвременници, неприятелските войски се придвижвали по различни посоки, без да срещнат сериозна съпротива. Особено характерни в това отношение са сведенията, които намираме у Теофилакт Симоката и които се отнасят до славянските и аварските нашествия при царуването на Маврикий (582—602). Ние виждаме как вражите дружини нанасят удари на византийската власт в различни краища на полуострова и нападат градове и укрепени центрове, които са били разположени един от друг на големи разстояния (като напр. Сингидунум — днес Белград, и наскоро след него — Анхиало). Това свидетелствува за пълното безсилие на Византийската империя по това време и за невъзможността ѝ да отблъсква вече ефикасно „варварите” от своите земи южно от река Дунав.

 

144

 

 

Един нов и важен момент, който характеризира нападенията на славяните в Балканския полуостров през този период, е това, че нашествениците не се задоволявали само с награбване на плячка, както било някога, а започнали да се установяват трайно в заетите територии. Времето на краткотрайните, грабителски набези вече минало и започнало вече постоянното. заселване. Това е нов етап в развитието на взаимоотношенията между славяните и Византийската империя, който заслужава особено внимание и има решаващи последици от гледна точка на изграждането на българската народност. На Балканския полуостров започва вече да се заселва най-важният етнически компонент, който изиграва определяща и основна родя з процеса на нейното образуване през VII—IX в.

 

Причините за заселването на славяните ѝ Балканския полуостров се обясняват, от една страна, с голямата слабост на Византийската империя, която не е била Еече в състояние да брани своите владения, и, от друга, с по-нататъшното обществено-икономическо развитие на славянските племрна, с техния стремеж да намерят нови и плодородни земи. Ръководна роля и сега продължавала да играе военно-племенната славянска аристокрация, която била организаторът на военните набези срещу империята и заедно с това — на масовите преселнически движения на отделните племена.

 

Относно заселването на славяните в балканските земи и годините, в които те са се установявали в една или друга част на полуострова, сведенията на изворите не винаги са достатъчни. Въз основа на разкази на съвременници и на данни на топонимията може да се установи, че славяните са нахлували и се заселвали на юг от Дунава главно по два пътя: едни от тях са се спускали от областта южно на Карпатите и от Среднодунавската низина (провинцията Панония) и навлизали във византийска територия по долините на реките Тимок, Морава, Вардар, като прониквали дълбоко на юг чак до Пелопонес и на запад — до Адриатическото крайбрежие. Голям брой запазени топонимични названия от типа „яне” и „ище”, чийто старинен произход е несъмнен и които се срещат в така посочения

 

 

17. По-важна литература във връзка с посочените нахлувания : М. Дринов, Заселение Балканского полуострова славянами, Съч., I, с. 249 сл.; Ю. Кулаковский, История Византии, II, с; 395 сл.; Р. Lemerle, Invasions et migrations dans les Balkans, p. 287 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, т. I, стр. 146 сл.

 

145

 

 

обширен район, свидетелствуват за този важен и широко използуван път на славянското проникване в балканските земи. [18] Друг път на проникване на славяните в Балканския полуостров е бича областта по Долния Дунав (днешна Добруджа). Оттам преминавали многобройните славянски племена, разположени в днешните румънски земи. Данните на топонимията тук са по-малобройни, но затова пък има данни от археологически проучвания на селища и некрополи, които свидетелствуват за използуването на тази област като важен „пролом” в преселническото движение на славянските маси от края на VI и началото на VII в. [19] Възможно е освен през Добруджа отделни преселнически групи да са преминавали Дунав и в областта между провинциите Горна и Долна Мизия, т. е. в пространството около басейните на реките Вит и Янтра. [20]

 

Хронологически погледнато, заселванията на славяните започват наскоро след 80-те години на VI в., т. е. успоредно с наченалите се по това време масови и постоянни нахлувания на юг от Дунава. Първо известие за голяма преселническа вълна намираме в хрониката на сирийския летописец Йоан Ефески, който е добре осведомен съвременник на събитията в балканските земи. „Три години след смъртта на Юстин, по време на царуването на победоносния Тиберий [т. е. през 581 г. — б. н.] — бележи летописецът, — проклетият славянски народ прекоси цяла Елада, провинциите на Солун и Тракия, опустоши голям брой градове и укрепени места. Това продължи в течение на четири години, през което време императорът беше зает във войни срещу Персия и всичките му войски бяха на Изток. Това позволи на славяните да се разпореждат свободно, да се настанят в заетите територии и да се разположат там по божия воля ... И сега още [през 584 г. — б. н.] те са се разположили и установили в ромейските провинции ..., като избиват, опожаряват, грабят злато и сребро, стада от коне.” [21]

 

Както се вижда от думите на Йоан Ефески, става дума за заселване на славяните в края на царуването на Тиберий и началото на царуването на Маврикий. Преселническата вълна обхванала областта около Солун, част от Тракия и от Елада — т. е. днешните гръцки земи. Трябва да се предполага, че това заселване е било във връзка с масовите нападения на славяни и авари, които били извършени по това време (между 579—583) и за които намираме данни у други съвременни извори: Йоан Бикларски, [22] Менандър Протектор, [23]

 

146

 

 

църковния историк Евагрий [24] и Теофилакт Симоката. От описанията на тези автори се вижда, че нашествениците нахлули дълбоко в пределите на Византийската империя и стигнали на изток чак до „дългата стена”, т. е. в непосредствено съседство с визанхийската столица. Те били прогонени от Тракия, но успели да заемат Елада (т. е. Гърция). За заемането на „Гърция” изрично бележат Евагрий и Йоан Бекларски. В случая техните известия съвпадат с посочения вече текст у Йоан Ефески и свидетелствуват, че по време на това голямо нахлуване в началото на 80-те години действително част от днешните гръцки земи са били вече заети трайно от славянските маси. При това броят на нашествениците, както изглежда, е бил чувствителен. Според думите на Менандър Протектор нахлулата в Тракия славянска войска наброявала 100000 души.

 

Кои точно области в Елада са заели по време на своите действия славяните, не се съобщава точно. Ако се съди по известието на Йоан Ефески, че те опустошавали провинцията на Солун, би могло да се предположи, че нашествениците окупирали трайно някои територии н Южна Македония и Северна Гърция в близост до големия пристанищен център Солун. Това предположение става още

 

 

18. За установяването на този път на проникване на славяните в Балканския полуостров убедителни доказателства намираме в студията на G. Zaimov, Die bulgarischen Ortsnamen auf išt aus itj und ihre Bedeutung für die Siedlungsgeschichte def Bulgaren in den Balkanländern, Lingu. Balk., IX, 2, 1965, c. 1—80.

 

Срв. и монографията му „Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топония.” София, 1967, с. 99 сл.; В. Тъпкова—Заимова. Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 81 сл.

 

19. В. Тъпкова, Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 83; Й. Заимов, Заселване на българските славяни, с. 100 сл.

 

20. За тази област като важен „пролом” в славянския преселнически поток на юг от Дунава се изказва И. Гълъбов в статията си „Еровите застъпници и българското диалектно деление”, ИИБЕ, 11, 1964, с. 380 сл. Срв. критическите бележки на Й. Заимов. Заселване на българските славяни, с. 111. Относно пътищата на заселване на славяните в балканските земи срв. още Ст. Стойков, Основното диалектно деление на български език, Славянска филология, III, София, 1963, с. 113 сл.

 

21. Срв. Iohannes Von Ephesus Kirchengeschichte, München, 1862, c. 255; M. Дринов, Заселение Балканского полуострова славянами, Съч., I, с. 249; Д. Ангелов, М, Андреев, История на българската феодална държава и право, с. 65; A. Bon, Le Peloponése byzantin jusqu'en 1204, Paris, 1951, c. 31.

 

22. Срв. I. Bicl. Chronica, c. 215/216 (Извори за бълг. история, II, с. 373).

 

23. Menan. De legat., II, 24 (Извори за бълг. история, III, с. 250).

 

24. Euagr. Hist. eccles. VI, VI, 10 (Извори за бълг. история, III, с. 270).

 

147

 

 

по-вероятно, като се има пред вид, че през 584 г. намираме сведения за едно нападение на 5000 души славяни срещу Солун, което завършило безуспешно. [25] Две години след това, през 586 г., последвало второ и още по-страшно нападение на славяните върху Солун, което хвърлило гражданите в тревога. И за това нападение подробен разказ намираме в т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски”. [26] Интересна е една малка подробност в разказа, а именно, че жителите на Солун получили вест за похода на славяните в неделя, 22 септември, но се съмнявали дали нападателите ще могат да стигнат до стените на града дори след четири или пет дни и поради това били доста спокойни и нехаели за отбраната. Те обаче останали изненадани, когато още на другия ден, в понеделник призори, славянските войски се появили пред Солун. Това означава, че те се намирали твърде близо до града и че вероятно са били част от онези славянски маси, които се били установили вече трайно в днешна Южна Македония и Северна Гърция.

 

Наскоро след заселването си в тези области славяните започнали да се придвижват в южна посока и постепенно проникнали чак в Пелопонес. За това свидетелствува един пасаж от споменатата вече Монемвасийска хроника, в която се съдържат ценни сведения във връзка с аваро-славянските нападения на територията на Византия през VI в. Според неизвестния съставител на хрониката, който се е ползувал в случая от недостигнал до нас изворов паметник, заселването на „славянското племе” в Пелопонес станало през шестата година от царуването на император Маврикий (през 6096 г. от сътворението на света, т. е. през 588 г.). [27] За същото събитие се споменава в т. нар. „Схолия на Арета.” [28] И тук византийският писател от средата на IX и първата половина на X в. отбелязва, че славяните заели Пелопонес през шестата година от царуването на император Маврикий (т. е. през 588 г.). Вследствие на масовото заселване на славяни през VII—VIII в. Пелопонес бил считан вече като територия, в която преобладава „варварски елемент”. Показателно в това отношение е едно добре известно сведение, което се съдържа в съчинението на византийския император Константин VII Порфирогенет „За темите”. Като говори за събитията в Пелопонес след 746 г. византийският писател отбелязва, че цялата тази област „се ославянила и станала варварска” (ἐσθλαβώϑη δὲ πᾶσα ἡ χώρα καὶ γέγονε βάρβαρος). [29] Друго интересно известие намираме в т. нар.

 

148

 

 

„Страбонов епитоматор” (съчинение на неизвестен автор от втората половина на X в., който направил съкращение на географията на Страбон). Там четем: „а сега прочее скити-славяни обитават целия Епир, почти цяла Елада, Пелопонес и Македония” [30]. За наличието на славянско население в Пелопонес се говори изрично и в един западен извор, а именно в житието на св. Вилибалд (от VIII в.). Там е казано, че когато Вилибалд пътувал от Света Гора, се спрял в града Монемвасия, който бил „в славянска земя” (in Sclavinica terra). [31] Сведенията на писмените извори за заселването на славяните в Пелопонес се потвърждават от големия брой (над 400) топонимични и хидронимични названия от славянски произход, които са запазени до наши дни в този най-южен край на днешна Гърция. [32]

 

 

25. Acta Dem., XII, 94 сл. (Извори за бълг. история, VI, с. 109 сл.). Относно датата се спори. Според Ф. Баришић, Чуда Димитраја солунског, с. 49 сл., това нападение е станало през 584 г., докато други изследвачи са на мнение, че то е било след първата голяма обсада на града, която се описва в същия паметник (гл. 13—15). Според А. Бурмов, Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата” на св. Димитър и тяхната хронология, ГСУ, ФИФ, XI, 1952, кн. 2, с. 185 сл., нападението е от 609 г.

 

26. Срв. Acta Dem., XIII, 107 сл. И по датата на това нападение съществуват разногласия. Някои изследвачи го отнасят към 597 г., но по-вероятно е гледището на Ф. Баришић, Чуда Димитрија солунског, с. 60 сл., че е станало през 586 г. За различните предположения по датировката срв. А. Бурмов, пос. съч., с. 179 сл. Вж. и Р. Lemerle, La composition et là chronologie des deux premiers livres des Miracula S. Demetrii, BZ, XLVI, 1953, c. 354, който приема 597 г.

 

27. Срв. Извори за бълг. история, т. XI, 1965 г., с. 67.

 

28. Текстът на тази схолия е издаден от S. Kugeas, Ἐπὶ τοῦ καλουμένου χρονικοῦ περὶ τῆς κτίσεως τῆς μονεμβασιάς, Νέος Ἑλληνομνήμων, 9, 1912. Сръбски превод с коментар във Византиски извори за историју народа Југославије, I, Београд, 1955, с. 293 сл.

 

29. Срв. Const. Porph. De them., II, 6, ed. А. Pertusi, c. 91 (Извори за бълг. история, IX, с. 198).

 

30. Срв. G. Müller, Geographi Graeci Minores, Paris, 1882, p. 574 (Извори за бълг. история, IX, с. 311).

 

31. Срв. Р. Lemerle, Invasions et migrations, p. 303; Византиски извори за историју народа Југославије, I, с. 288.

 

32. По въпроса за заселването на славяните в Пелопонес през втората половина на VI в. има обширна литератуда. Направените изследвания сочат, че няма основания да се отрича достоверността на съобщението на Монемвасийската хроника и на схолията на Арета и да се оспорва, че славянски заселници там има още от 588 г. Срв. главно по тези въпроси Р. Charanis, The Cronicle of Monembas:a and the question of the Slavonic Settlements in Graece, DOP, 5, 1950, 152; A. Bon, Le Peloponèse byzantin jusqu'en 1204, c. 31.

 

149

 

 

Проникването на славяните чак в Пелопонес е било свързано с установяване на славянски заселници и в други области на Гърция (Тесалия, Атика, Епир и пр.). За това може да се съди пак от данните на Монемвасийската хроника, както и на споменатата схолия на Арета. В Монемвасийската хроника четем, че преди да завладеят Пелопонес, нашествениците, водени от аварския хаган, завладели „Тесалия, Елада, Атика, Евбея” [33]. А в схолията на Арета се казва, че „славянският народ с война проникнал в първа и втора Тесалия, и в Айния, и в двете Локриди, и в Епикнидия, и в Озолия, и в стария Епир, и в Атика, и в Евбея, и в Пелопонес, като изтребил и унищожил местните елински племена” [34]. Става дума прочее за едно масово навлизане на славяни на територията на Северна, Средна и Южна Гърция, което, ако се съди по указаната от двата извора датировка, се е осъществило до 588 г., т. е. в началните години на царуването на император Маврикий. Разбира се, едва ли е възможно да се приеме, че само в продължение на няколко години (между 581—588 г.) славянското заселване в днешните гръцки земи е било завършено и че след посочените събития нов преселнически поток, вече не е имало. Много по-вероятно е да се допусне, че заселване на славяни в територията на днешна Гърция е имало и след 588 г. и че това е бил един продължителен процес, който се е развивал в тясна връзка с редицата споменати вече нашествия и нахлувания на славяни и авари във Византийската империя през края на VI и първата четвърт на VII в. Има при това и едно изрично указание на писмен извор, което свидетелствува, че заселване на славяни в днешните гръцки земи е ставало и след 588 г. Касае се за един пасаж в хрониката на испанския епископ Исидор от Севиля (умрял към 636 г.), който гласи, че „през четвъртата година от управлението на император Ираклий [т. е. през 613 г. — б. м.] славяните заели Гърция” (Sclavi Gfeciam occupant). [35]

 

Паралелно с проникването и установяването на славяни в гръцките земи вървяло и тяхното заселване в днешна Македония. Още наскоро след 80-те години на VI в., както вече се отбеляза, славянски преселници са се намирали близо до Солун и са организирали първата голяма обсада на този град през 536 г. Впоследствие притокът на славяните в македонските земи се е увеличил повече и в продължение на около 30—40 години те се установили плътно в тях. Може да се предположи, че докато на цариградския престол

 

150

 

 

се намирал Маврикий (582—602), преселническата вълна не е била така силна, но след неговата смърт, когато дунавската граница на империята рухнала окончателно под ударите на „варварите”, проникването на славянските племена в Македония станало неудържимо. За трайното и масово заселване на славяни в тази област може да се съди от разказа за голямата обсада на град Солун, предприета от тях вероятно през 620 г. [36] В тази обсада взели участие, както се отбелязва в „Чудесата на Димитър Солунски”, безчислено множество славяни, съставено от племената драгувити, сягудати, велегезити, ваюнити, верзити и др. (πλῆθος ἄπειρον . . . τῶν δρογουβιτῶν, σαγουδατῶν, βελεγεζητῶν, βερζητῶν καὶ λοιπῶν ἐθνῶν . . .). Това било една огромна маса от славянски заселници, които обитавали в една обширна територия в Македония и Северна Гърция и които имали възможност с обединени усилия да се насочат срещу големия византийски пристанищен център. От изложението на летописеца личи, че така организиралите се за обсада на Солун славяни не са идвали вече, както по-преди, от една отдалечена област отвъд река Дунав, а са били трайно установили се жители в една окупирана от тях византийска територия в Македония и Гърция.. Вижда се при това, че славяните имали намерение да продължат своето по-нататъшно заселване и да се установят и в самия Солун след неговото евентуално превземане. „Те водеха — бележи във връзка с това летописецът — със себе си своята челяд заедно с покъщнината и смятаха, като превземат града, да се настанят там.” [37] Обсадата на

 

 

33. Извори за българската история, XI, с. 67.

 

34. Византиски извори за историју народа Југославије, 1, с. 293.

 

35. Срв. Th. Mommsen, Isidori Junioris episcopi Hispaniensis Historia Gothorum, Wandalorum, Sueborum, MGH, AA, XI, I, c. 337 (Извори за българската история, II, с. 384). За масовото заселване на славянски племена в Гърция свидетелствуват запазените до наши дни многобройни топоними и хидроними. Най-ценно изследване по този въпрос от М. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlin, 1941. Известни корекции към приведените у него примери у D. I. Georgakas, Beiträge zur Deutung als slawischerklärter Ortsnamen, BZ, 41, 1941, c. 351—381. Griechische Ortsnamen, BZ, 42, 1942, c. 76—90.

 

36. Acta Dem. II, I, 158 сл. (Извори за българската история, VI, с. 128). За годината 620 като възможна дата на обсадата се изказва А. Бурмов, Славянските нападения срещу Солун, с. 194 сл., докато според Ф. Баришић, Чуда Димитрија солунског, с. 93, тази обсада е станала през 616 г.

 

37. Acta Dem., II, 158 (Извори за бълг. история, VI, с. 129).

 

151

 

 

Солун излязла обаче несполучлива и нападателите били отблъснати.

 

Едновременно със заселването на славяни в гръцките земи и в Македония славянски маси проникнали и в днешна Албания. Тук се установило племето ваюнити (τῶν βαιουνητῶν), за което се споменава в посочения пасаж за обсадата на града Солун от 620 г. За заселването на славяните в албанските земи свидетелствуват голям брой топоними и хидроними, които произхождат от VII в. насам и много от които са запазени и до наши дни.

 

Освен в гръцки земи, в Македония и в Албания славянски заселници се установили през първата четвърт на VII в. и в един обширен район по басейна на реките Тимок, Морава, Нишава и Струма в областта на такива големи градове като Ниш, Сердика, Пауталия (Кюстендил). За това можем да съдим пак от данни в „Чудесата на Димитър Солунски” и по-специално от разказа за друга една голяма обсада на Солун, станала вероятно през 622 г. Летописецът отбелязва, че преди да нападнат отново големия византийски пристанищен център, славяните били обезлюдили „всички градове и области, които зависят от него”. В Солун се стичали, съобщава той „бежанци от Панония, Дакия, Дардания и от другите провинции и градове, [38] за да се скрият зад яките му стени”. По-специално летописецът говори за бегълците от Ниш и Сердика, които били изпитали най-пряко удара на „варварите” и техния неудържим устрем. [39] От неговото изложение може да се заключи, че през разглеждания период се е извършвал един огромен по своите размери процес на раздвижване и разместване на местното балканско население, което напускало своите земи и се отправяло на юг. Този процес обхващал провинцията Панония (т. е. част от днешна Северна Югославия и Унгария), провинция Дакия (т. е. земите около Ниш, Софийско, Кюстендилско), както и земите в днешна Северна България докъм реката Вит и провинция Дардания (т. е. днешна Северна Македония), а така също и Струмската област. В тези области нахлували и се заселвали плътно славянски маси, без цариградските управници да са в състояние да ги спрат или отблъснат. Единствено прибежище за бягащите под напора на „варварите” местни жители бил, както се вижда от разказа на летописеца, градът Солун, който стърчал като малък остров сред огромното славянско море. Масовото заселване на славяните било придружено с появата на голям брой топоними и хидоними от славянски произход, които са разпространени в тази област.

 

152

 

 

По същото време, когато славяните заемали западните и югозападните краища на Балканския полуостров, те започнали да се заселват и в неговите източни области (т. е. в днешна Северна и Южна България и в Беломорска Гърция и Турция). Писмените извори за това заселване са твърде оскъдни, а също така липсват и богатите данни на топонимията, характерни за западните краища на полуострова. Вижда се, главно въз основа на известията в историята на Теофилакт Симоката, че до края на VI в. византийската власт полагала големи усилия да отбие ударите на нашествениците и да пази Дунавския лимес срещу масови нахлувания. От началото на следващото столетие обаче, когато в империята избухнали вътрешни междуособици и тя била заета в тежки войни срещу перси и араби, славяните започнали да преминават вече несмущавано река Дунав и да се заселват в днешните северни и североизточни български земи (т. е. в провинциите Горна и Долна Мизия и Малка Скития). За този най-ранен период на славянското заселване в областта между Дунав и Стара планина свидетелствуват разкритите през последните години няколко селища и некрополи (при с. Полина, с. Гарван и с. Сребърна, Силистренско, при с. Сини Вир, Шу менско, и пр.). [40] От характера на жилищното строителство (землянки) и на приложения в некрополите погребален обред (трупоизгаряне) се вижда, че се касае за ранни поселения на славяни, които би трябвало да се датират към VI—VII в. Към този период насочват датировката и откритите в гробовете разнообразни предмети (накити, копчета, ножчета и пр.), които показват голямо сходство с подобни предмети, намерени в славянски некрополи от други страни (Румъния, Чехия, СССР). Така данните на археологията допълват сведенията на писмените извори относно заселването на славяните на юг от Дунава през края на VI и първата половина на VII в. Няма съмнение, че бъдещите археологически проучвания ще разкрият

 

 

38. Acta Dem., II, 169 (Извори за българската история, VI, с. 134). За датата на това нападение А. Бурмов, Славянските нападения ..., с. 195—196. Според Ф. Баришић, Чуда Димитраја Солунског, с. 87, то е станало през 618 г.

 

39. Извори за българската история, VI, с. 135.

 

40. Срв. Ж. Въжарова, Славяно-българското селище край с. Попина, Силистренско; същата, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI до XI в., София, 1965. Срв. В. Тъпкова-Заимова, Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 83 сл.

 

153

 

 

още следи от този преселнически процес и ще направят картината за проникването на славянските племена в областта между Дунав и Стара планина по-пълна и убедителна.

 

Ако се съди от досегашните данни, почерпани от археологически проучвания, както и от някои писмени известия, би могло да се заключи, че особено плътно славянско население се е настанило в днешна Североизточна България, т. е. в Добруджа, позната през средновековната епоха и с названието „Карвунска област”. За масовото заселване на славяните в този край има едно пряко известие в споменатото вече „Сказание на пророк Исая” (Български апокрифен летопис), съставено от неизвестен автор през средата на XI в. В него четем най-напред как бог наредил на пророк Исая да отдели „една трета част от куманите, наречени българи”, и да засели „земята Карвунска, която опразниха римляни и елини”. По-нататък се .казва, че Исая изпълнил божата повеля и заселил „земята Карвунска, наречена българска, която била опустяла от елини преди 130 години

и заселил там „множество люде от Дунав до морето” и им поставил едкого за цар на име Слав

[41]

И този цар „насели областта и градовете” Както се вижда, това известие е твърде показателно. Независимо от легендарния си характер то отразява добре процеса на заселване на славяните в днешна Североизточна България, което анонимният летописец приписва на божата воля и на дейността на пророк Исая. Намерил е израз фактът, че по време на славянското заселване тази област е била вече лишена от предишните си жители (елини и римляни) и поради това „цар Слав” тряб-

 

154

 

 

[[ По-голяма карта ]]

 

ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

 

1. Посока на разселване на славяните от българската група

 

Територии, заети от:

2. Българските славяни (славини), 3. Сърбо-хърватите, 4. Западните славяни, 5. Източни славяни (анти), 6 и 7. Племена от българската група славяни

 

155

 

 

вало да заселва тамошните градове с докараните от пророк Исая множество нови люде „българи”. Казано накратко, този апокриф отразява в основни линии, макар и в легендарна форма, правдиво историческата действителност и може да бъде използуван наред с други извори като важно свидетелство за заселването на славяните на юг от Дунава и по-специално за установяването им в днешните североизточни български земи (Добруджа).

 

Сравнително малко данни са запазени относно проникването и заселването на славяните в днешна Южна България (Тракия), както и в днешна Беломорска Гърция и Европейска Турция. Ако се съди по разказа на Теофилакт Симоката, може да се заключи, че в тази обширна територия византийските управници продължавали да упражняват сигурен контрол и да бранят местните селища от ударите на славяни и авари чак до самия край на VI в. През следващото столетие обаче, когато славяните вече започнали мнсово да се заселват между Дунав и Стара планина, започнал процесът на тяхното установяване и в тази област. Прониквайки дълбоко на юг, славянските преселници заели целия Родопски масив и стигнали чак до Бяло море, а някои от тях се прехвърлили и в близките егейски острови и дори на остров Крит. Присъствието на славяни там може да се установи от запазената до наши дни топонимия. [42] Към средата на VII в. масовото заселване на славяни на юг от Стара планина между Черно море, Бяло море и реката Места в основни линии било вече завършено. Новите пришелци се установили както в планинските краища (главно в Родопския масив), [43] така и в равнините. Славянско население е имало например в Източна Тракия, близо до град Виза, т. е. недалеч от самата византийска столица. [44] За това свидетелствува един пасаж от „Чудесата на Димитър Солунски”, който се отнася до събития, свързани с обсадата на Солун вероятно през 675 г.

 

В резултат на масовото заселване на Тракия от славянски племена с течение на времето там се извършили видими изменения в местната топонимия и хидронимия и редица названия на селища, реки, местности и пр. получили вече славянски облик. За това можем да съдим от разнообразен изворов материал (епархийски списъци, манастирски документи, грамоти на византийски императори и висши сановници и пр.), който се отнася хронологически до различни периоди от историята на тракийските земи и отразява настъпилите де-

 

156

 

 

мографски промени в тях след идването на славяните. Заслужава внимание напр. един списък на византийските епархии, съставен по времето на византийския император Лъв VI (886—912). Наред със стари, топонимични названия, останали още от времето на римо-тракийската епоха, тук срещаме вече няколко названия на епископски средища в Тракия, които имат несъмнен славянски характер. Това са епископствата Лютица (дн. Лъджа, Ивайловградско), Драмица (дн. Малък манастир, Тополовградско), Буково (дн. Хасковските бани), Великия (неуточнено), Йоница (неуточнено). [45] Редица славянски местни названия, които говорят за етническия състав на населението в Пловдивската област и северните склонове на Родопите, се срещат в Устава на Бачковския манастир, съставен през 1085 г. от неговия основател Григорий Бакуриани. Заслужават отбелязване такива имена като Петрич (село близо до Асеновград), Червен (крепост при Асеновград), Воден (крепост при Асеновград), Добролък (село близо до Бачковския манастир), местност Лалково (около Пловдив) [46] и пр. За силното проникване на славянския елемент в Родопската област могат да бъдат привлечени многобройни примери и из съвременната топонимия. Заслужават отбелязване такива местни имена като Беден, Белица, Батково, Борово, Върбово, Габрово, Дорково, Каменица, Лясково, Лъкавица, Малево, Могила, Осеново, Оряхово, Ситово, Триград, Устово, Чурек, много от които са възникнали несъмнено още

 

 

41. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 281; вж. и В. Бешевлиев, За славянските племена в Североизточна България от VI до IX в. Преслав. Сборник, I, София, 1968, с. 23.

 

42. Срв. статията на И. Шишманов, Славянски поселища на Крит и на другите острови, Бълг. преглед, IV, 1897, кн. 3, с. 62—98.

 

43. Може да се предположи, че още от този най-ранен период на заселването на славяните в Родопската област са останали някои техни селища и некрополи. Специален интерес със своя старинен характер представлява некрополът, открит при с. Беден. Срв. С. Георгиева, Средновековни некрополи в Родопите, Родопски сбор ник, I, София, 1965, с. 130 сл.

 

44. Срв. Acta Dem., IV, 185 (Извори за българската история, VI, с. 146). Става дума за княза на ринхините Пребънд, който се укривал близо до град Виза в съседство с други славянски племена (καὶ πληςίον τυγχάνοντα ἑτέρων Σκλαβίνων ἐθνῶν).

 

45. Срв. Извори за българската история, VI, с. 160—161.

 

46. Срв. съответния текст в Устава на Бачковския манастир в изданието на S. Kauchtschischvili, Typicon Gregorii Pacuriani, Thbilisiis, 1963, гл. II, c. 24 сл. (Извори за бълг. история, XVI, с. 42 сл.).

 

157

 

 

в най-ранния период от заселването на тази област от славяните. [47] Както се каза при това, славянският елемент се е разпространил дълбоко на юг чак до беломорското крайбрежие, а на изток близо до самата византийска столица. За това можем да съдим пак главно от данните на топонимията. Заслужават внимание напр. два документа от средата на XII в., а именно един типик на цариградския манастир „Пантократор”, издаден по време на византийския импера тор Йоан II Комнин (1118—1143), и една грамота на севастократор Исак Комнин, издадена през 1152 г. в полза на византийския манастир „Богородица Космосотира” (близо до град Енос при устието на Марица). В типика за манастира „Пантократор” става дума за редица селища в Източна Тракия около градовете Памфил, Родосто, Кипсала, Димотика и пр. Между тези селища има някои с очевидни славянски названия, като напр. Добровул, Чувак, Слави, Черковичани, Неволяни и др. [48] Същото се отнася и до типика за манастира „Богородица Космосотира”. В него срещаме такива названия на селища около Енос при устието на Марица като Делян, Драгаваста, Новоселус, Равнианус, Сагадаус (от името сагудати), Черник и др., [49] в чийто славянски характер едва ли може да има съмнение.

 

От направения преглед на изворите за VI—VIII в., подкрепен с данни на топонимията и от по-късно време, се вижда, че в продължение на около седемдесет години (приблизително от 580 до 650) една обширна територия в Балканския полуостров била заета от плътно славянско население, което се деляло на отделни племена. Тази територия обхващала Горна и Долна Мизия, Малка Скития, Македония, част от Албания, от Северна, Средна и Южна Гърция и почти цяла Тракия. Какъв е бил броят на племената, не може да се установи с положителност. В споменатата вече Арменска география, приписвана на Мойсей Хоренски, става дума, че в балканските земи се били заселили 25 славянски племена, но за точността на това сведение не можем да бъдем сигурни. Всяко племе си имало собствено име, което било познато на съвременниците и употребявано от тях. [50] Така в провинцията Малка Скития ни е познато името на племето севери, за което споменава летописецът Теофан във връзка с образуването на славянобългарската държава през 681 г. Южно и западно от тях живеели други племена, чиито имена за съжаление са ни неизвестни. [51] Според повечето изследвачи в съседство със северите се намирали още седем отделни славянски пле-

 

158

 

 

мена в Мизия, означени в хрониката на Теофан с думите „ἑπτὰ γενέας”. Изказано е обаче и мнение, че в случая се касае само за едно племе и че думите „ἑπτὰ γενέας” трябва да се преведат като „седем рода”. Така се наричало самото племе, което свидетелствува за начина на неговото образуване в резултат на сливането на отделни родове в едно цяло. [52]

 

В днешна Северозападна България и в част от днешна Сърбия по долините на реките Тимок и Морава се заселили племената тимочани и моравяни, а в тяхното съседство на северозапад се намирали племената абодрити (или преденценти). [53] Познати са ни и

 

 

47. Срв. Из миналото на българите-мохамедани в Родопите, София, 1958, с. 40 сл.;. К. Иречек, Християнският елемент в топографическата номенклатура на Балканските меми, Пер. сп., кн. LIV — LVI, 1899, с. 223. Относно славянските названия в Родопския край, свързани с възприемането на християнската религия, вж. още Г. Христов, Християнски елементи в родопската топонимия, Родопски сборник, I, София. 1965, с. 229—245.

 

48. Срв. Извори за бълг. история, XIV, с. 125 сл. (текстът е препечатан според изданието на А. Дмитриевски, Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках православного Востока, I, [τυπικά, ч. I], Киев, 1895, с. XXXVII, с. 656—702.

 

49. Срв. съответните названия в изданието на L. Petit, Typikon du monastérie de la Kosmosotira prés d'Aenos (1152), ИРАИК, XIII, 1908, c. 52—53 (Извори за бълг. история, XIV, с. 130).

 

50. Срв. Јиречек, Историја срба, I, Београд, 1911, с. 99.

 

51. По въпроса за имената на отделните славянски племена срв. М. Дринов, Заселение Балканского полуострова славянами, Съч., I, с. 294 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 163 сл. Срв. Византиски извори за историју народа Југославије, I, Београд, 1955, с. 186 сл.

 

52. Срв. G. Cankova-Petkova, Sur l'établissment des tribus slaves du grupe bulgare au sud du Bas Danube, Études Historique, IV, 1968, Sofia, c. 149 сл. Гледището на Г. Цанкова-Петкова е склонен да приеме и В. Бешевлиев в статията си „За славянските племена в Североизточна България от VI до IX в.”, Преслав, Сборник I, София, 1968, с. 19. Според И. Дуйчев, Обединението на славянските племена в Мизия през VII в. Изследвания в чест на Марин Дринов, София, 1960, с. 417 сл., числото „седем” има условно значение и означава изобщо неопределено множество племена.

 

53. Относно тези племена срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 190, 297, 312. Съществува разногласие между изследвачите дали абодритите и преденценти са едно и също племе, или се касае за две различни племена Гледището, че се касае за едно и също племе, обосновава В. Гюзелев в статията си „Баварският географ и някои въпроси на българската история през първата половина на IX в.,” ГСУ, ФИФ, LVIII, кн. III, 1965, с. 287 сл. Там са разгледани и редицата опити за обяснение на името преденценти (praedencentes).

 

159

 

 

имената на редица племена в Македония. Едно от тях е било племето берзити, за което се споменава във връзка със споменатата обсада на град Солун през 620 г. Те са заемали вероятно областта около Прилеп—Велес—Битоля и Тиквеш. Друго племе, което взело участие в същата обсада, били драговичите (или драгувитите), които обитавали в източната част на Солунското поле. Близо до тях в непосредствено съседство със Солун живеели т. нар. сагудати, за които също става дума във връзка с нападението срещу Солун през 620 г., както и със събития от началото на X в. В областта на реките Струма и Струмица в съседство с берзитите се заселило друго племе, което получило името стримонци. За тях се споменава във връзка с голямата обсада на Солун през 675 г. В същата обсада вземат участие т. нар. ринхини, които живеели по брега на Орфанския залив и се отличавали със своето майсторство в корабоплаването.

 

Значителен е бил вероятно броят и на славянските племена в Тракия, но само имената на някои от тях са ни познати. Едно от тях е било племето на смоляните, за което се споменава в надпис от началото на IX в. Предполага се, че то е обитавало по средното течение на Места и по Горна Арда, но има и мнение, че е живяло някъде в областта около стария Неврокоп (дн. Гоце Делчев и Разлог). [54] Друго славянско племе, което населявало областта на Доспат, е било, както изглежда, т. нар. мораци (или мърваци). Възможно е да е имало славянско племе в Тракия (по северните склонове на Родопите и около Пловдив) с името драговичи. За това свидетелствува названието „екзарх на Тракия Драговичия” (ἔξαρχος τῆς Θρακίας Δραγουτίας), което е било давано на митрополита на град Пловдив. [55]

 

От племената, които заели днешните гръцки земи, са известни велегезитите (велезитите), ваюнитите, езерците и милингите. Ваюнитите и велегезитите се споменават във връзка с обсадата на Солун през 620 г. и се предполага, че са заемали областите Епир (ваюнитите) и Тесалия (велегезитите). А езерците и милингите обитавали планинските склонове на планината Тайгет близо до Спарта в Пелопонес.

 

Някои от така посочените племенни названия били получени след заселването на славяните на Балканския полуостров. Такива са били напр. названията моравяни, тимочани, стримонци, които имат връзка със съответните реки Морава, Тимок и Струма, в чиято об-

 

160

 

 

ласт се е заселило съответното племе. Други названия са били от по-стар произход и с тях са се наричали отделни племена още преди да се прехвърлят на юг от Дунава. Такива са вероятно названията на племената драговичи и севери. Заслужава отбелязване обстоятелството, че племена с подобни названия, а именно драгувити (драговичи) и северци (или северяни) се срещат и сред източните славяни (антите). [56] Това сходство на имената подсказва, че сред заселилите се в Балканския полуостров през VI—VII в. многобройни славяни някои от тях са принадлежали вероятно към групата на антите, [57] т. е. към онези славянски племена, които са заемали областта около Днепър и Днестър и част от днешна Молдавия и Бесарабия. Това обстоятелство не бива да ни учудва, като се имат пред вид редицата данни на византийски писатели от VI в., в които става дума, че в нападенията срещу Византийската империя са вземали участие не само „славини”, но и „анти”. Напълно възможно е при голямата преселническа вълна, която залива балканските земи от 80-те години на VI в. насам, в нея да са били включени и част от антските племена.

 

Наличието на множество славянски племена, които заели през края на VI и първата половина на VII в. голяма част от територията на Византия, намира съответен израз в терминологията, употребявана във византийските извори от това време. Обикновено в изворите се говори в множествено число за „славянски” или „варварски” „племена” или „родове” (γένη, ϕύλλα), c което се подчертава многобройността и заедно с това вътрешната раздробеност на заселилите

 

 

54. Срв. Д. Дечев, Где са живели смоляните. Сборник в чест на В. Н. Златарски, София, 1925, с. 45—54.

 

55. Срв. М. Дринов, Съч., I, с. 27.

 

56. Срв. изброяването на славянските племена от антската група в Повесть временных лет, I, Москва, 1950, с. 13 сл. За драгувитите и северите (Δρουγοβίτων . . . καὶ Σεβερίων) споменава и византийският император Константин VII Багренородни в своя разказ за славянските племена и отделните „Славинии” в Русия. Срв. Constantini Porphyrogeneti De adm. imperio, ed. G. Moravćsik — R. J. H. Jenkins, Budapest, 1949, 9, 108 = c. 62.

 

57. Срв. H. C. Державин, Племенни и културни връзки между руския и български народ, София, 1945; Д. Ангелов, Руси и българи в историята, София, 1945, с. 11 сл.; М. Н. Тихомиров, Исторические связи русского народа с южными славянами, Славянский сборник, Москва, 1943, с. 1929 сл.; Н. В. Третьяков, Восточнославянские племена, Москва, 1953, с. 195 сл.

 

161

 

 

се в балканските земи славянски маси. Редица примери за употребата на тези названия се срещат в посочените вече „Чудесата на Димитър Солунски”, в хрониките на Теофан и Никифор и в други византийски писатели.

 

Същевременно наличието на множество славянски племена заели византийските територии в Балканския полуостров, разширява, употребата на названието „славиния”. Докато по-рано с това название са били означавани само земите северно от река Дунав, заселени плътно от славянските маси, сега вече „славинии” се появяват и в балканските земи. С думата „славиния” (Σκλαβινία) византийските писатели са означавали отделни области, заети от едно или друго племе. [58] Така напр. в изворите става дума за „славинии” в Македония, където са се били установили племената ринхини, сагудати, берзити и др. [59] Става дума също така за „славинии” в Гърция [60], където са живеели велегезитите, ваюнитите, езерците и милингите. Всяка „славиния” е била управлявана от отделен вожд (ἄρχων, ῥῆξ) и представлява самостоятелна племенна единица. Според названията на отделните племена е било обичайно да се назовава и заеманата от тях „славиния”. Така напр. областта, която през VII—VIII в. обитавали споменатите вече берзити, получила названието „Берзития”. Това название се среща у византийския летописец Теофан във връзка със събития, отнасящи се до царуването на българския хан Телериг (768—777). [61] Областта пък, заемана от велегезитите в Тесалия, станала известна с името „Велзития”. Това име се споменава в хрониката на Теофан във връзка със събития към 799 г. [62] Областта, заемана от драгувитите в Южна Македония, станала известна с названието „Драгувития”. Така била наречена впоследствие една от богомилските религиозни общини. [63] Названието „Драговичия” (Δρουγοβιτία) се появило и в Тракия, където са живеели споменатите вече тракийски драговичи. Територията, в която по-късно се установили смоляните, станала известна по-късно като административна единица „Тема на смоляните”. [64] С една дума, всяко племе дало своето име върху съответната „славиния”, която обитавало.

 

За отношенията между славяните и завареното балканско население сведенията на изворите са оскъдни. От едно известие в хрониката на Михаил Сирийски (средата на XII в.) би могло да се заключи, че в някои от заетите от славянските племена райони местните

 

162

 

 

жители се считали за техни подчинени и в това си качество били длъжни да им плащат натурален данък (част от урожая). [65] Трябва да се предположи, че славяните успели да станат господари главно над селското население в окупираните от тях земи на Балканския полуостров, докато в по-големите градски центрове (особено на юг от Стара планина) продължавала да се запазва властта на византийската администрация.

 

Независимо от обстоятелството, че заселилите се в балканските земи славяни са били твърде раздробени при условията на господствуващия у тях родово-племенен строй, те представлявали в езиково и етнографско отношение една доста хомогенна общност. Ценен материал в това отношение е славянската топонимия, запазена от най-ранния период на заселването на славяните. Най-многобройни и убедителни примери из областта на топонимията намираме в днешните гръцки земи, в Южна Албания, отчасти в днешна Македония и в Тракия. Много топонимични и хидронимични названия от VI—VII в. са ни запазени и от старите поселения на славяните

 

 

58. Срв. D. Angelov, La formation de la nationalité bulgarie, Études Balkaniques, № 4, 1969, c. 25. „Славинии” се появяват и в областите, заети от племената от сърбо-хърватската група. Срв. S. Antoljak, Unsere „Sklavinien”, Actes du XII Congres international d'études byzantines, t. II, Beograd, 1954, c. 9 сл.

 

59. Срв. напр. Theoph. Chron., II, p. 347, 430 (Извори за бълг. история, VI, c. 260, 270).

 

60. За „славиниите” в Гърция срв. напр. Theoph., Chron, II, 484 (Извори за бълг. история, VI, с. 280), както и „Посланието на император Михаил II до император Людовик Благочестиви от 824 г. (Извори за бълг. история VII, с. 26).

 

61. Theoph. Chron., II, с. 473 (Извори за бълг. история, VI, с. 274).

 

62. Theoph. Chron., II, с. 473 (Извори за бълг. история, VI, с. 278).

 

63. Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 419. Във връзка с названието „Другувития” срещаме в едно писмо на Михаил Псел споменаване за един кри/тхс Дроугоубиютоу срв. (Извори за бълг. история, XI, с. 125.)

 

64. Срв. Д. Дечев, Где са живели смоляните, Сборник в чест на В. Златарски, София, 1925, с. 51.

 

65. Срв. Michel le Syrien, ed. Chabot, Paris, 1909, II, c. 361. „Славяните — бележи сирийският летописец, — казвали на населението, в чиито земи нахлували: Излезте и сейте, ние ще ви вземем като данък само половината” (срв. съответния текст в руски превод у И. В. Пигулевская, Сирийские источники по истории народов СССР, М.—Л., 1941, с. 101—102). Срв. във връзка с отношението на славяните към местното население М. Андреев — Д. Ангелов, История на българската феодална държава, 1968, с. 66—67; вж. и В. Тъпкова-Заимова, Етнически промени и нашествия, с. 104.

 

163

 

 

в днешна Румъния и отчасти в Добруджа. Ако се сравнят и съпоставят топонимичните названия от целия този обширен ареал, ще се види ясно, че славянските племена, които са се били заселили в него, са били съвсем сродни по своя език. Всички те спадали към отбелязаната вече група на южните славяни, която се е отличавала с характерната ,промяна на праславянските звукосъчетания tj и dj в звукосъчетания щ и жд. Така напр. в Гърция са ни запазени от ранния период на заселването на славяните местни имена като Κορυστάνη (от Корыштане), Πέστα (от Пешть), Μεσδάνι (от Междани) и пр. [66] В Албания срещаме селищни названия като Пештер, Лешта Хоштова, Гражден [67] или заети от славянски език думи, като ториште, вощина и др. [68] В Македония намираме местни названия като Балчишта, Бегнище, Братиниша и др. [69] Редица местни назвакия със звукосъчетанията шт и жд са запазени, както вече се отбеляза, в днешните румънски земи, а именно Граждури (Grajduri), Пештера (Pestera), Пештере (Pestere), Злашти (Zlasti), Медвежде (Medvejde). [70] Звукосъчетанията шт и жд са типични и за езика на заселилото се на юг от Дунава през VI—VII в. славянско население, което заело провинциите Горна и Долна Мизия и Малка Скития (Добруджа).

 

Наред със звукосъчетанията шт и жд, които се срещат в архаичната, а и в по-късно създадена славянска топонимика в днешна Гърция, в Южна Албания, в Македония, Тракия, Северна България и в румънските земи и които свидетелствуват за езиковата общност на всички заселили се в тия области славянски племена, има и други характерни черти в консонантната и вокалната система на славянското население от този обширен ареал, които доказват тази общност. Тук спада преди всичко еднаквият начин на произнасяне на двете носовки ѫ и ѧ съответно като „он” и „ен”, т. е. на запазване на „назализма”. За пример могат да бъдат приведени редица местни названия от архаичната славянска топономия в днешните гръцки земи като Δομνίτσα (от Дѫбьница), λόγγα (от Лѫгъ), Λεντίνη (от Лѫдина), Γρέντα (от Грѧда) и др. [71] Назално произношение на двете носовки е характерно и за славяните, които заели албанските земи. За пример могат да бъдат приведени местни названия като Лангайца, Гломбочани, Свентогерия и пр. [72] Този назализъм се е запазил до късна епоха в говорите на българското население в Албания в такива думи като зент (зѫт), говенда (говѧда), чендо (чѧдо) и пр. [73] Назално произношение на двете носовки е било

 

164

 

 

характерно и за славяните в Румъния. Това личи както от някои топоними и хидронимични названия, напр. Дъмбовица, тъй и от славянски заемки в румънския език като donga (от дѫга), munca (от мѫка) и пр. [74] Назализмът, характерен за говора на посочената голяма група южни славяни през ранния период от историята на нейния език, е дал отражение и върху унгарския език чрез такива славянски заемки в него, като gomba (гѫба), szent (свѧт), pentek (пѧтък) и др.

 

Друга обща черта за славяните в ранния период след заселването им в посочените области на Балканския полуостров е запазването на звуковата стойност на двете ерови гласни (ъ и ь), и то както в силна, така и в слаба позиция. От топонимични названия, запазени предимно в Гърция, може да се извади заключението, че малката ерова гласна е звучала през разглежданото време като и (i), а голямата ерова гласна — приблизително като дълго у (u). Запазвали са своята звукова стойност двете ерови гласни и сред славянското население в Албания, Румъния, Унгария, както, личи от такива примери като Dibra (от дьбър — в Албания), sută (от съто — в Румъния), lin (от льнъ — в Унгария) и др. [75]

 

Други важни фонетични особености, общи за славянските племена в заетата от тях територия на Балканския полуостров, са били следните: гласната о е имала широк характер и се е произнасяла приблизително като едно затворено а (за пример може да бъде дадена думата Загора, която в гръцка транскрипция се е предавала като Ζαγάρα). Гласната u се е произнасяла приблизително като у. Запазвало се е различието между меко и твърдо сонантно р. Метатезата на ликвидните съгласни в групата tort, tolt-tert, telt още не е била прокарана. Пазело се е различието между меко и твърдо

 

 

66. Срв. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, София, 1953, с. 47.

 

67. Пак там.

 

68. А. Селищев, Славянское население в Албания, с. 165, 167.

 

69. Срв. у J. Zaimov, Die bulgarischen Ortsnamen, c. 23, 27.

 

70. Срв. З. Петрович, Славяно-болгарская топонимика на територии Румынской народной республики, с. 12 сл.

 

71. Срв. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 44 сл.

 

72. А. Селищев, Славянское население в Албании, с. 290.

 

73. Пак там, с. 291.

 

74. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 44.

 

75. Пак там, с. 45.

 

105

 

 

сонантно р. Омекчаването на задноезичните г, к, х след някои предни гласни в ц, з, д (т. нар. трета палатализация) още не е било осъществено като завършен процес. [76]

 

Една от характерните общи черти във вокалната система на заселилите се в споменатите области на Балканския полуостров славянски племена е било произношението на гласната ѣ. От примери, взети от топонимични названия в Гърция, Албания, Македония, Югозападна България, румънските земи, личи, че тази гласна е имала през този ранен период навсякъде широк характер и е звучала като я. Поради това в запазените и предадени чрез гръцката азбука топонимични названия и думи тя се транскрибира обикновено чрез εα или ια, или α, а в названия, написани с латинската азбука — чрез ea. Като примери на славянска топонимика от Гърция могат да бъдат приведени такива имена като Ρεάχοβον (Рѣхово), Δριάνοβον (Дряново), Δράνιτσα (Дрѣница) и др. От Епир и Южна Албания — τριστενάκον (Тръстѣник) и Διάβολις (р. Дѣвол), от Македония — Βαλάσιζα (Бѣласица), Χτεάτοβο (Хтѣтово), от Югозападна България Τριαδίτζα (славянското Срѣдец), от румънските breasa (от брѣза), Predeal (от предѣл) и др. Както се вижда, нашите стари прадеди славяните, които заели през VI—VII в. Балканския полуостров, са се отличавали със своя „яковски” диалект при произношението на гласната ѣ не само в източните краища на днешните български земи, както е понастоящем, но и в западните и югозападни краища (Македония, Албания, Северна, Средна и Южна Гърция). Развитието на „екавизъм”, т. е. на произнасяне на ѣ като е и появата на ятовата граница, която е важен разделителен белег на днешните български говори, са по-късни явления в историята на българския език. През разглеждания период такава ятова граница не е имало и у всички славянски племена, установили се в обширния ареал от Дунав до Бяло море и от Черно море до Адриатическия край. В Южна Албания гласната ѣ е звучала по еднакъв начин, а именно като я (ia, еа), както ясно е засвидетелствувано това от данните на топонимията и хидрснимията. [77]

 

Посочените дотук характерни и общи черти във вокалната и консонантната система на славяните, заселили се през VI—VII в. в днешна Северна България, Тракия, Македония, Южна Албания и голяма част от Гърция, ни дават право да ги отнесем към една единна в езиково отношение група. Това е групата на „българските сла-

 

166

 

 

вяни”, наричани така, понеже те са дали основата на изградилата се впоследствие българска народност в резултат на сливането на славяните с прабългарите. Както се вижда, групата „български славяни” е заела през разглеждания период едно твърде обширно пространство в Балканския полуостров. Изходни позиции за тази група са били земите северно от Дунава, в днешна Румъния и в част от Унгария, откъдето тя се прехвърляла при своето неспирно движение на юг. Славяни от „българската група” са останали обаче и в своите стари поселения северно от голямата река. Това личи ясно от редицата останали от средновековната епоха топонимични и хидронимични имена в унгарските и румънските земи, които носят славянски характер, както и от голям брой славянски лексикални заемки в езика на румънци и унгарци.

 

По своя цялостен езиков облик групата „български славяни” е била твърде близка до групата „сърбохърватски славяни”, които са били нейни съседи в днешна Унгария през V—VI в. и които подобно на българските славяни са заселили през следващото столетие една голяма част от Балканския полуостров (приблизително днешна Югославия без Македония и част от Северна Албания). „Българските славяни” и „сърбохърватските” са спадали към общата група „южни славяни” и имали помежду си редица езикови сходства, които са запазени и до наши дни. Заедно с това обаче още в разглеждания период помежду им се очертават отлики, които заслужават внимание. Типично за славяните от българската група, както вече се отбелязва по-горе, е продължителното запазване на изговора на

 

 

76. К Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 47.

 

77. Гледището, че в ранния период от историята на езика на българските славяни гласната ѣ е имала звукова стойност на я, се поддържа от най-изтъкнати наши филолози, като Ст. Младенов, К. Мирчев и др. Срв. Ст. Младенов, История на българския език, София, 1935, с. 63 сл.; същият, Имената на още десет български реки, СпБАН, XVI, 9, 1918, с. 83; К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, София, 1963, с. 44, 105 сл. Други изследвачи са на мнение, че деленето на българските говори по признака я или е за звука ѣ е характерен белег в езика на заселилите се на Балканския полуостров славяни още през ранния период и че появата на „якавизма” е вероятно резултат от влиянието на тракийския (дако-мизийски) субстрат върху славянския език. Срв. В. Георгиев, Предславянският произход на ятовата граница (Въпроси на българската етимология, София, 1958, с. 114 сл.); Ст. Стойков, Основното диалектно деление на българския език, Славянска филоло гия, III, 1963, с. 106 сл.; същият, Ятовият преглас в български език, сп. Български език, 1963, кн. 3, 4, 5.

 

167

 

 

двете носовки ѫ и ѧ като „он” и „ен”, докато у сърбохърватските племена тези носовки още през ранния период на заселването им се произнасяли като „у” и „е”. В „българската група” славяни съчетанията τj и δj били вече оформени в съответните звукове шт и жд (напр. пещ, межда), докато у племената от сърбохърватската група тези две съчетания се развили в звуковете ћ (ч) и ђ (дж). Славяните от „българската група” са пазели по-дълго време различията в произношенията на двата ера (ъ и ь), и то както в силна, така и в слаба позиция, докато у сърбохърватските племена такава разлика не е била правена. С течение на времето покрай отликите във вокалната и консонантната система (т. е. в областта на фонетиката) значителни различия между двете групи славянски племена започват да се очертават и в областта на морфологията и синтаксиса. В езика на славяните от „българската група” изчезва постепенно склонението на имената (флексията) и от синтетичен той става аналитичен, докато у славяните от „сърбохърватската група” се запазват и досега падежните форми. Като загубил флексията, езикът на славяните от „българската група” получил задпоставна членна форма (човекът, човеко, човека), което в сърбохърватския език не е станало. Езикът на българските славяни загубил постепенно и неопределителната глаголна форма (инфинитива) и я заместил с аналитични форми за отделните времена, употребявани с частицата „да”. И в това отношение той се отделил от сърбохърватския език. Казано накратко, още през ранната фаза на своето заселване на Балканския полуостров, племената от „българската група” се отличавали по някои особености на своя език от племената на „сърбохърватската група” с редица отлики, които впоследствие се задълбочили и обхванали по-широк кръг от явления в областта на фонетиката, морфологията и синтаксиса. [78]

 

Езиковото единство, съществуващо сред славяните от „българската група” през VI—VII в., е било свързано с единство по отношение на религията, на бита, на материалната и духовната култура. Това може да се докаже главно от данни, получени в резултат на археологически изследвания на ранните славянски селища и некрополи в българските земи, а също така и от данни на етнографията. Може да се установи еднаквост по отношение на погребалните обичаи, на керамиката, на накитите, на въоръженията, на облеклото и пр. [79] Събраните материали в това отношение са все още недоста-

 

168

 

 

тъчни и бъдещи проучвания ще допринасят за създаването на една по-пълна и цялостна картина. Но и от това, което е вече налице, може да се каже с положителност, че в етнографско отношение отделните славянски племена от „българската група” са били твърде близки помежду си, че те са образували една почти хомогенна общност независимо от обстоятелството, че са били раздробени политически и че са били разпръснали в една обширна територия по различните краища на Балканския полуостров. Тази общност представлява благоприятна предпоставка за един сравнително бърз етногеничен обединителен процес при условие, разбира се, че за това са щели да съдействуват и други важни допълнителни фактори от политически и социално-икономически характер.

 

Със заселването на славяните от „българската група” в посочената обширна територия на Балканския полуостров се създали условия за непосредствен и продължителен досег между новите пришелци и местното население (траки, илири, гърци и пр.). Досег между славяните и балканските жители е имало още преди масовото заселване на славянските племена, но той е бил сравнително слаб и спорадичен. Сега вече са били налице предпоставки за продължително съжителство между славянския етнос и различните етнически групи в Балканския полуостров, за установяване на тесен контакт на стопанска, политическа, битова, културна основа. А това от своя страна подпомагало развитието на асимилационни процеси, на взаимовлияния между отделните етнически общности. Специално относно историята на българската народност за нас е важно да се установи как са се развили взаимоотношенията между славяни и траки в резултат на досега, който възникнал между тези две етнически групи.

 

Първият и много съществен въпрос е да се види какво е било количественото съотношение между славянския и тракийския еле-

 

 

78. Срв. по така разгледаните въпроси Й. Иванов, Българите в Македония, Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност, София, 1917, с. 20; Б. Цонев, История на българския език, 1, София, 1940; К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, София, 1963; К. Църнушанов, Българските народни говори в единството на българския език, София, 1958.

 

79. Срв. Ж. Въжарова. Славяните на юг от Дунава (по археологически данни), Археология, VI, 1964, кн. 2, с. 23 сл. същата, Славяни и прабългари (тюрко-българи) в светлината на археологическите данни, Археология, XIII, 1971, кн. 1, с. 1—23.

 

169

 

 

мент след установяването на славянските племена в балканските земи и по-специално в Мизия, Тракия и Македония. Материалите за изясняване на този въпрос са сравнително оскъдни, но все пак сведения на писмени извори, данни на топонимията и хидронимията, както и на археологически разкопки могат да ни разкрият една сравнително убедителна картина. Безспорен факт е, че броят на заселилите се в Балканския полуостров славяни е бил за времето си твърде значителен и че те просто залели различните негови краища. За илюстрация ще бъдат приведени някои цифрови сведения. Така напр. през 581 г., както съобщава византийският писател Менандър Протектор, в Тракия нахлули и извършили много разорения около 100 000 славяни (μέχρι χιλιάδων ἑκατόν). [80] Пет години no-късно, през 586 г., огромна славянска войска подложила на обсада град Солун. Според думите на съставителя на „Чудесата на Димитър Солунски” едни я изчислявали на „повече от 100 000 войници, други — в малко по-малко, а трети — на много повече” [81]. Точност в изчисленията, разбира се, не може да се очаква, а вероятно е в разказа на агиографа да има и известно преувеличение. Все пак няма съмнение, че броят на обградилите Солун славянски войници е бил твърде голям. А при положение, че само войската наброявала към 100 000 души, ясно е, че количеството на цялото славянско население (жени и деца), което по това време се е заселвало вече в Северна и Средна Гърция, в Македония и Албания, е било далеч по-голямо.

 

Косвено свидетелство за големия брой на славянското население, което се установило през VI—VII в. в балканските земи, могат да ни дадат някои цифрови данни във връзка с изселване на славянски маси в Сирия и Мала Азия. Така напр. знаем, че през 668 г, в Сирия се изселили от Балканския полуостров 5000 души славяни, които преминали на страната на арабите, главния враг на Византийската империя по това време. [82] През 692 г. византийският император Юстиниан изселил от Европа в Мала Азия славяни и организирал от тях една 30 000 армия, която изпратил на фронта срещу арабите. [83] Ако се съди по броя на войската, трябва да се предположи, че числото на изселените от Юстиниан славяни, които отивали с целите си семейства, е било най-малко 100 000 души. За многобройността на славянското население говорят красноречиво и непрестанно откриваните в нашите земи находки на селища и не-

 

170

 

 

крополи от VII—IX в., които имат ярко изразен славянски характер.

 

Докато броят на славянските населници в балканските земи е бил наистина твърде голям, количеството на местните жители (траки, илири, гърци, италийци и пр.) по време на славянското заселване намаляло значително. Това се дължало преди всичко на непрестанните набези и нахлувания, извършени през периода от 580 до 626 г. Както вече се отбеляза, през този около половинвековен период почти ежегодно славяни, агари и прабългари навлизали на юг от Дунава дълбоко в пределите на Византийската империя, нападали градове и села, отвличали плячка и пленници. За това има многобройни известия в съвременни на събитията извори, като напр. съчиненията на Менандър Протектор и Теофилакт Симо ката, споменатите нееднократно „Чудеса на Димитър Солунски”, хрониката на Йоан Биклярски, писмата на папа Григорий VI и др.

 

От сведенията на наративните извори, подкрепени с данни от топонимията и археологическите разкопки, може да се заключи, че най-опустошената област, в ксято местното население намаляло значително, е била областта между Дунав, Черно море, Стара планина и река Янтра (т. е. провинциите Малка Скития и част от Долна Мизия). [84] В резултат на нашествията на авари и славяни тук са били разрушени редица трако-римски селища, някои от които са били значителни за времето си центрове, като Марцианопол, Сексанта Приета, Трансмариска, Нове, Улметум, Салдапа, Абритус, Калиакра и др. [85] Населението на тези селища отчасти било избито, отчасти

 

 

80. Men. De legat., II, 24 (Извори за бълг. история, III, с. 250).

 

81. Асtа Dem., XIII, 110 (Извори за бълг. история, VI, с. 114).

 

82. Theoph. Chron., И, 348 (Извори за бълг. история, VI, с. 260).

 

83. Пак там, II, 365 (Извори за бълг. история, VI, с. 265).

 

84. Срв. V. Beševliev, Les cités antiques en Mésie et en Thrace, et leur sort à l’еро que du Haut Moyen Âge, Études Balkaniques, 5, 1936, c. 207; същият, Античната топонимия като исторически извор, ИИ5Е, III, 1954, с. 341.

 

85. V. Beševliev, Les cités antiques, c. 216. Интересни проучвания на хидронимията на Балканския полуостров след идването на славяните с оглед изясняване на въпроса, къде те са заварили обезлюдени области в статията на И. Дуриданов, Южнославянските речни названия и тяхното значение за славянския топонимичен атлас. Славянска филология, III, София, 1963, с. 181. Като изхожда от положението, че там, където има тотална смяна за древните речни имена с архаични славянски названия, съответната област е била почти обезлюдена, той достига до извода, че една от тези области е била поречието на двете Камчии (в Североизточна България).

 

171

 

 

пленено, отчасти се разбягало по недостъпните планински краища. От големите градове се запазил единствено Одесос (Варна) и трябва да се предполага, че там са намерили достъп част от избягалите жители от други близки или по-далечни селища.

 

Важен признак, по който може да се съди, че днешните североизточни краища са били най-тежко засегнати от нашествията на авари и славяни през VI—VII в., е обстоятелството, че в този район са изчезнали почти напълно старите тракийски, гръцки и римски местни названия (топоними и хидроними) и на тяхно място са се появили нови имена, повечето от които са от славянски произход. Така напр. античният Марцианопол се преименува в Девня, Абритус — в Разград, Дионисопол — в Балчик, Сексанта Приета — в Русе, Нове — в Свищов, Одесос — във Варна, р. Зирас — в Батовска река, р. Панисос — в Тича или Камчия. Тази река е запазила своето старо име под славянизирана форма Панука само в горното си течение, което може да се обясни с това, че местното тракийско население се е запазило и продължавало да живее при идването на славяните само в този по-отдалечен планински район, където протича тази река. Изобщо местни имена (от трако-римски произход) са се запазили предимно в предпланински или планински местности, където е избягало и намерило призежище старото балканско население. За пример могат да бъдат посочени още топоними и хидроними не само от днешна Северна България, но и от други краища на нашата страна, като напр. Вакарел (Ихтиманско), Привол (Кюстендилско), Урсулица (Тетевенско), Лупов дол (Царибродско), Капралец (до с. Угърчин, Ловешко), Нигрил (до с. Голяма Желязна, Троянско) и ред други. [86]

 

За значителното обезлюдяване на Североизточна България и намаляване на броя на местното население при идването на славяните може да се съди и от разгледания вече пасаж в „Сказание Исаево” (Български апокрифен летопис). Там е казано, че преди пророк Исая да засели „Карвунската хора”, тя била „опустяла от елините в продължение на 150 години” и че цар Слав „заселил областта и градовете” [87]. В това известие независимо от неговия легендарен характер има несъмнена доза от истина. То отговаря на данните на наративните извори, подкрепени от топонимичен и хидронимичен доказателствен материал, които свидетелствуват, че действително в този обширен район на днешните североизточни бъл-

 

172

 

 

гарски земи, разрушенията на селищата в края на VI и началото на VII в. са били твърде големи и числото на местните жители е намаляло чувствително.

 

Значителни разорения, свързани с обезлюдяване, е имало и в днешна Северозападна България, т. е. в областта между река Янтра, Стара планина, река Тимок. Тук биват разрушени и изчезват такива важни римски градски центрове като Кастра Мартис, Рациария, Апиария, Ескус и др. От градовете по Дунава се запазва античният Бонония, както и Флорентин. И в тази област се появяват на мястото на изчезнали местни антични имена нови славянски названия — напр. славянското Ловеч вместо античното име на града Мелта, славянското Плевен вместо античното Сторгозия и пр. Все пак, както може да се заключи от данните на топонимията и хидронимията, обезлюдяването на областта западно от река Янтра не е било така чувствително, както обезлюдяването на областта източно от нея. Докато в Североизточна България античната топонимия и хидронимия е изчезнала почти изцяло, в района западно от река Янтра значителна част от древните тракийски и римски топоними и хидроними са се запазили и след идването на славяните, макар и в една видоизменена, славянизирана форма. Така напр. град Бонония получава името Бъдин, р. Ятрус — р. Янтра, р. Алмус — Лом, р. Утус — Вит, р. Асамус — Осъм, р. Тимакус — Тимок, р. Цебрус — Цибър, р. Ескус — Искър, р. Августа — Огоста и пр. Запазването на античната хидронимия сочи, че при идването на славяните тук е имало местно население, от което новите пришелци са възприели речните названия, като ги видоизменили съобразно с особеностите на своя говор.

 

Значителни разорения и обезлюдявания е имало в областта около Ниш, Сердика и Пауталия (Кюстендил), т. е. в провинцията Вътрешна Дакия. Населението от тази област, както личи от спомена-

 

 

86. Богат материал в това отношение ни предлага книгата на В. Миков, Произход на имената на нашите градове, села, реки, планини и места, София, 1943. Опитите да се тълкува произходът на тези имена обаче не винаги са на необходимото научно ниво. Срв. още Стр. Лишев, Българският средновековен град, София, 1970, с. 14. Там е даден списък на подобни названия от трако-римски произход, които свидетелствуват за оттегляне на част от балканското население в планински краища след заселването на славянските племена.

 

87. Срв. Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 281.

 

173

 

 

тите вече данни в „Чудесата на Димитър Солунски”, е бягало масово под напора на нахлуващите славяни и е търсело спасение на юг, като стигало чак до град Солун. [88] Твърде опустошена е била и голяма част от Македония, която влизала по това време в провинцията Дардания. [89] От нея също е бягало население на юг, за да подири закрила зад яките стени на Солун. Силно обезлюден е бил и районът по басейна на река Струма, където на мястото на избягалите или избити и пленени жители се настанили славянските племена стримонци, сагудати, ринхини. Сведенията на наративните извори за обезлюдяването на тези области намират подкрепа на данни на топонимията и хидронимията. Заслужава отбелязване напр. обстоятелството, че един от най-големите градове в провинцията Вътрешна Дакия, а именно Пауталия, загубва старото си име и се явява в изворите със славянско название Велбъжд, което му било дадено от новите пришелци. Загубва се античната топонимия и по басейна на река Струма дълбоко на юг чак до Сяр. [90] Изчезнали са в Северна Македония по горното течение на река Вардар всички стари названия на притоците на тази река, на тяхно място се появили чисто славянските имена Бистрица, Лепенец, Пчиня (с притоците си Крива река и Треска). Горното течение на Вардар също получило славянското название Велика. [91] Казано накратко, има основания да се твърди, че в един обширен район: част от днешна Югославия (т. нар. Западни покрайнини), както и част от Югозападна България и днешна Македония, броят на местното население е бил намалял значително. Една част от това население е била отвлечена в плен, друга — избита, трета се разбяга па на юг към Солун или из непристъпните планински краища.

 

На разорение и обезлюдяване били подложени през VI—VII в. и земите, разположени на юг от Стара планина (Тракийската равнина и Родопската област с Беломорието). Особено опустошителни са били действията на авари и славяни през 626 г., когато те със съединени сили предприели голям поход през Тракия и достигнали до византийската столица Цариград, която била подложена на тежка обсада. По време на този поход е бил вероятно превзет и почти изцяло разрушен град Вероя (Стара Загора), както личи това от направените археологически проучвания. [92] Както от други области на Балканския полуостров, така и от Тракия и в Родопската област са били отвличани немалък брой пленници. Затова свидетелствуват-

 

174

 

 

данни от такива извори като „Пасхалната хроника” и „Чудесата на Димитър Солунски”. В „Пасхалната хроника” четем, че напр. при едно нападение в Тракия „аварите отвлекли много, много пленници” [93], а в „Чудесата на Димитър Солунски” между областите, за които се споменава, че били опустошени зле от славяни и авари към 20-те години на VII в., изрично са посочени „Родопа” и „Тракия и земите при Дългата стена край Константинопол”. [94] За разоренията в Родопската област може да се съди и от данни на археологията, [95] а за обезлюдяването на част от Тракия — от данни на хидронимията. Тези данни свидетелствуват, че значително обезлюдена през разглеждания период е била областта между западния дял на Средна гора и река Марица, където текат левите притоци на Марица с чисто славянски названия: Тополница (с десен приток Мътивир), Луда Яна, Потока и Песченик. [96] И все пак въпреки извършените редица набези, опустошения, избивания и пленявания местното балканско население на юг от Стара планина (предимно траки и гърци) не е пострадало така силно и не е било намалено така количествено, както е станало това в други краища на Балканския полуостров. Големите византийски градски центрове (като Филипопол, Адрианопол и др.) се запазили и устояли на всички удари на „варварите”. Запазила се с малки изключения и античната топонимия и хидронимия, която била възприета от придошлите на юг от Стара планина славянски племена и отчасти само видоизменена съобразно с особеностите на техния език. Така напр. река Стримон се запазила в славянизираната форма Струма, р. Нестос или Местос — в Места, Хеброс — в Ибър, Сирмус — в Стрема, Тонзус — в Тунджа; Родопе — в Родопа, Диамполис — в Ямбол. Славяните възприели и

 

 

88. Срв. Acta Dem., II, 171 (Извори за бълг. история, VI, с. 135).

 

89. Срв. Acta Dem., И, 169 (Извори за бълг. история, VI, с. 134); пак там, V, 195 (Извори за бълг. история, VI, с. 158—159).

 

90. Срв. В. Бешевлиев, Античната топонимия, с. 353.

 

91. Срв. И. Дуриданов, Южнославянските речни названия, с. 207.

 

92. Срв. История на Стара Загора, София, 1966, с. 35.

 

93. Chron. Pasch., c. 695 (Извори за бълг. история, VI, с. 76).

 

94. Acta Dem., V, с. 195 (Извори за бълг. история, VI, с. 195).

 

95. Срв. напр. Й. Чангова, Ан. Шопова, Археологически проучвания във Велинградския район, Родопски сборник, II, София, 1969, с. 181 сл.

 

96. Срв. И. Дуриданов. Южнославянските речни названия, с. 208; V. Beševliev, Les cités antiques, p. 217.

 

175

 

 

запазили, както се знае, и името на големия тракийски град Фили-попол, но не в неговата гръцка, а в тракийската му форма Пулпудева, която се превърнала в Плъвдив (Пловдив). Обстоятелството, че е била запазена и доразвита тракийската форма на името на града, е важно доказателство за това, че през VI—VII в. там е преобладавало тракийско население и славяните са влезли с него в пряк досег. Същата констатация важи и за град Месемврия, чието тракийско име е било възприето пряко от славяните и видоизменено в Несебър. И сега обаче старинни местни говори познават по-старата и по-близка до тракийското название форма Месебър.

 

От казаното дотук се вижда, че при идването на славяните на Балканския полуостров демографската картина на заетите от тях области е била твърде пъстра и нееднородна. Най-голямо обезлюдя-ване е имало шг това време в днешните североизточни български земи (в района между Черно море, Стара планина, река Янтра и река Дунав), а така също в областта около Ниш, Сердика (София), Пауталия, както и в част от Македония и басейна на река Струма. По-слабо е било обезлюдяването в днешните северозападни български земи, а най-незначително е било то в Тракия и в Родопската и Беломорска област. Независимо от регионалните различия, обобщено погледнато, може да се каже, че броят на балканските жители в така посочените области е бил намалял значително и че в сравнение с масово заселилите се през VI—VII в. славяни те са представлявали, специално в земите северно от Стара планина, вече едно малцинство.

 

Относителната малочисленост на местното население в сравнение със славянските заселници ставала още по-очебийна, като се вземе пред вид обстоятелството, че това население било твърде хетерогенно по своя състав. То представлявало пъстра смесица от траки, гърци, италийци, различни „варвари” и пр. Въпреки общото название „ромеи” липсвала една обща за всички материална и духовна култура, липсвало единно етническо съзнание. Докато една част от траките (главно в селата и планинските краища) все още запазвали етническата си самобитност, вярата си, езика си, други се чувствували вече като римляни или елини. Отчасти романизовани или елинизирани били и някои от придошлите на юг от Дунава „варвари”. Разнообразие на езици, на бит, на култура, на религиозни вярвания — такава е била обстановката в балканските земи и по-спе-

 

176

 

 

циално в провинциите Горна и Долна Мизия, Малка Скития, Тракия и Македония, където през VI—VII в. се установили славяните от „българската група”.

 

При подчертаната хетерогенност на балканското население в земите северно и южно от Стара планина става ясно защо преселниците славяни, които дошли като компактна и почти монолитна в етническо отношение маса, успели в кратко време да станат доминираща сила. В продължение на около един век с тях се слели и загубили своя език и самобитност редица етнически групи в Балканския полуостров и на първо място траките, т. е. основното негово население в днешните български земи. Асимилационният процес, който завършил с победа на славянския елемент, обхванал главно тракийското село в равнинните области между Дунав и Стара планина и Стара планина и Бяло море. [97] Това се дължало на обстоятелството, че тук именно славянските племена, организирани в своите „Славинии”, заели политическата власт в своите ръце след разгрома на византийската администрация. Тракийското село било включено в сферата на влиянието и управлението на славянските племенни вождове (архонти), които облагали неговото население с данъци, привличали го на служба във войската и пр. Благодарение на политическата си власт, както и на значителното си количествено преобладание славяните могли сравнително лесно и бързо да се наложат над тракийския етнос и да го претопят.

 

Поради липсата на подробна и ясна археологическа картина за съдбата на тракийските селища и за възникването и развитието на раннославянските селища ние не сме все още в състояние да проследим подробно и с необходимата диференцираност как е протекъл процесът на поглъщането на тракийското селячество сред славянската маса. Известно е от данни на писмените извори, подкрепени и от епиграфски паметници, че през първата половина и средата на VI в., когато славянската колонизация току-що започвала, тракийски език все още се говорел на отделни места в Балканския полуостров и особено на юг от Стара планина и че траките са съществували като самостоятелен етнос със свой говор, религия, бит, нрави и пр. [98]

 

 

97. По въпроса за досега на траки със славяни срв. Стр. Лишев, Българският средновековен град, София, 1970, с. 13 сл., който също е на мнение, че той е бил осъществен главно в селото.

 

98. Срв. В. Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, с. 53 сл.

 

177

 

 

През VII в. обаче, когато славянските племена заели плътно Мизия, Тракия и Македония, езикът на траките постепенно изчезнал и се загубил напълно в езика на новите пришелци. Заедно с изчезването на тракийския език изчезват и другите признаци за съществуването на тракийската етническа общност. У византийските писатели от VII—VIII в. вече не се срещат никакви данни за „траки” в смисъл на самостоятелен етнос, нито пък за отделни тракийски племена (мизи, гети, беси и пр.). Вместо това навсякъде и единствено се говори за „славяни” и за отделните славянски племена в днешните български земи. Изчезват вече в паметниците тракийските лични имена, които са така многобройни и чести през предишните столетия. За последен път се споменава за един тракиец, бес по произход (Μαύρον τόν πατρίκιον τόν Βέσσον) в един пасаж у летописеца Теофан, който се отнася към 710 г.” [99]

 

Важен момент, който съдействувал за сравнително бързото претопяване на тракийските селяни сред многочислената славянска маса, било обстоятелството, че двата етноса били сходни помежду си по своя начин на живот, по общественото си и стопанско устройство, по своите интереси, вярвания и възгледи, типични за едно селско население. Близки са били славяните и траките, доколкото може да се съди по запазените данни на изворите и по своя физически тип, по нрави и обичаи. А това също е било благоприятна предпоставка за развитието на асимилационния процес. Трябва да се добави и това, че двата етноса се познавали доста отдавна, още преди да започне масовата колонизация на славянските племена в Балканския полуостров. Както вече се отбеляза, немалък брой траки били паднали в плен по време на честите нахлувания на славяните южно от Дунава през първата половина на VI в., а някои тракийски селяни доброволно били избягали при „варварите”, както личи ог едно сведение у Прокопий Кесарийски. [100]

 

Едновременно с постепенното претопяване на тракийските селяни сред славянската маса започнали да се претопяват и други по-малочислени етнически групи, живеещи в днешните български земи като напр. готите (в посочената област около Никопол ад Иструм), заселилите се към средата на VI в. група кутригури в Тракия и др. За тези „групи” в изворите от VII в. насам вече не става дума и те изчезват окончателно от историческата сцена.

 

За разлика от равнинните области, където тракийското село

 

178

 

 

било подложено на бърза и пълна славянизация, известен брой романизовани и елинизирани жители (предимо траки по произход) се запазили като самостоятелни етнически групи в непрестъпни планински краища, където те се били оттеглили и живеели по време на нашествията. Така те избягнали досега със славяните и не били въвлечени в асимилационния процес. Потомци на елинизираните траки са вероятно т. нар. каракачани, а на романизованите траки — власите (мавровласи, аромъни). Първи сведения в писмените извори за власи има от X в. Те живеели из планинските местности на Епир, Тесалия, Македония, в Родопската област, в Стара планина, в планините на Сърбия. Интересни известия за живота и нравите на влашкото население намираме в съчинението на византийския, писател Кекавмен от втората половина на XI в. Той отъждествява власите с даки и с беси, т. е. с две от главните племена на дако-мизийския и тракийски етнос. От неговия разказ, който се отнася до власите в Тесалия, се вижда, че те се занимавали изключително с пастирство и прекарвали със своите стада от април до септември из „планините на България”. [101]

 

За „власите” като обособена етническа група в българските земи става дума и в една от грамотите на византийския император Василий II. [102] За „власи” намираме сведения още у Скилица — Кедрин, Йоан Кинам, Никита Хоният, Георги Пахимер, Йоан Кантакузин и други византийски писатели от XII—XIV в., както и в редица грамоти на сръбски владетели от XIII—XIV в. И през късния период на средновековието, в навечерието на османското завладяване, власи и каракачани продължавали да бъдат едно предимно пастирско население със свой специфичен бит, материална култура, език и нрави. С течение на времето обаче върху тях все по-силно влияние оказвали отделните балкански народности — сърби, българи, гърци,

 

 

99. Theoph. Chron., II, с. 379.

 

100. Срв. Procopii Anecdota, ed. J. Haury, II, c. 38—39; А. Д. Дмитриев, Движение скамаров, Виз. врем., V, 1952, с. 13.

 

101. Οὑτοι γάρ εἰσὶν οἱ λεγομένοι Δᾶναι καὶ βέσοι — Cecaumeni Strategicon et incerti scriptores de officiis libellus, ed. B. Wassiliewsky, V. Jernstedt, Petropoli, 1896, c. 94. Срв. и G. Cankova-Petkova, La survivance du nom des Besse au Moyen Age, Linguistique Balkanique, VI, 1963, p. 63 сл.

 

102. Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 560—561.

 

179

 

 

албанци, което водело със себе си и до частичното им асимилиране, до обезличаването им като отделни етнически групи. [103]

 

Доста сложен и регионално диференциран е бил асимилационният процес, който се развил след заселването на славяните в редицата градски центрове на север и на юг от Стара планина. В тези центрове е живеело едно твърде пъстро по етническия си състав население (гърци, италийци, елинизовани и романизовани траки и пр.). Някои от градовете, както вече се каза, са били напълно разрушени по време на нахлуванията и в тях животът престанал да съществува или останали съвсем незначителен брой местни жители. Това се отнася главно до градовете северно от Стара планина. В някои от разрушените градове славяните, както се вижда от археологическите проучвания, се заселвали почти веднага (като напр. в Абритус и Ескус) и в такъв случай славянизацията им е последвала в кратко време. Така напр. античният Абритус през VII—VIII в. е представлявал вече един славянски център с ново име Разград. [104] В други случаи славяните се заселвали в някои разрушени градски центрове (като напр. Ятрус, Сторгозия и пр.), [105] като ги превръщали в свои, нови селища. Напр. античната Сторгозия е станала славянският град Плевен, [106] античната Мелта — славянския Ловеч и пр.

 

Наред с разрушените изцяло или почти обезлюдени градски центрове, чиято славянизация е последвала незабавно или пък след известно прекъсване (хиатус), имало е обаче и редица градове, които се запазили непокътнати по време на славянската колонизация или пък пострадали само временно, но били скоро възстановени. Такива са били на първо място градовете по черноморското крайбрежие като Одесос, Калатис, Констанция, Месемврия, Анхиало, Созопол, които славяните изобщо не превзели. Такива са били някои градове в Тракия, като Филипопол (Пловдив), Диамполис (Ямбол), Адрианопол (Одрин) и др. Такъв е случаят със Сердика (София). Във всички тези градски центрове през VII—VIII в. се запазила властта на византийската администрация и те останали в пределите на империята независимо от това, че в тяхната околност живеели плътни славянски маси. При това положение процесът на тяхната славянизация вървял значително по-бавно и по-сложно, отколкото славянизацията на тракийските села, където славянският елемент се наложил по пълен и категоричен начин още през ранните години след колонизацията. Известно е от данни, извлечени предимно от архео-

 

180

 

 

логически проучвания, че в редица големи градове, като напр. Сердика, следи от славянска материална култура има още от VII—VIII в., което ще рече, че в града са били проникнали славянски поселници. [107] Славянско население, както се вижда от намерени керамични материали, проникнало през VII—VIII в. и в покрайнините на Пловдив. [108] Има основание да се счита, че славяни през VIII в. са живеели вече и в Одесос (Варна). Славянското население в тези градове

 

 

103. Срв. от по-старата литература върху балканските власи и каракачаните Fr. Miklosich, Über die Wanderungen der Rumänen, Wien, 1879; K. Jireček, Die Walachen und die Maurowalachen in den Denkmalern von Raguza, Prag, 1879. Основен труд в етнографско и езиково отношение С. Weigand, Die Aromunen, ethnographish philologisch-historische Untersuchungen, I—II, Leipzig, 1894—1895. Върху езика на власите най-пълно проучване у W. Tomaschek, Zur Kunde der Hämus Halbinsel, Wien, 1882. От по-новите работи срв. Ст. Романски, Македонските румъни, сп. Македонски преглед, I, 1925, кн. 5—6, с. 63 сл.; Р. Mutafciev, Bulgares et Romains dans l'histoire des pays danubiens, Sofia, 1932, c. 196—216; M. Gyoni, Les trans-humance des valagues balkaniquesau Moyen Âge, Byzantinoslavica, XII, 1951, c. 29— 43; Al. Philipide, Originea rominilor, Bd. I—II, Jassy, 1923—1927; A. Keramopulos, Τὶ εἷναι οἱ κουτςόβλαχοι, 1945; S. Dragomiir, Vlahii şi Morlacii, Studii din istoria romanismului, Cluj, 1924; T. P. Vucanovič, Les valagues, habitants autochtones des pays balkaniques, L'ethnographie — Nouvelle serie, N 56, Paris, 1962, p. 11 ; Д. Ангелов, Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в., София 1958, с. 101 сл.; С. Daicovici, Ет. Petrovič, Gh. Stefan, Die Entsteheung des rumänischen Volkes und der rumänischen Sprache, Bucurest, 1964; В. Маринов, Принос към изучаването на произхода, бита и културата на каракачаните в България, София, 1964; същият, Подвижно пастирство в България и на Балканския полуостров, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 79—88.

 

104. Срв. С. Георгиева, Средновековното селище над развалините на античния град Абритус, ИАИ, XXIV, 1961, с. 9 сл.; Т. Иванов, Укрепителната система на Абритус, Археология, VIII, 1966, кн. 4, с. 18. Според С. Георгиева славянското селище е възникнало веднага върху развалините на античния град (т. е. без хиатус), докато Т. Иванов счита, че това е станало по-късно (вероятно през VIII в.). За превръщането на Ескус в славянско селище срв. Т. Иванов, Ескус в светлината на последните проучвания, в: Археологически открития в България, София, 1957, с. 21.

 

105. Г. Иванов, Разкопки в кастела Ятрус през 1962 г., Археология, V, 1963, кн. 4, с. 9 сл.

 

106. Ст. Станчев, И. Чангова, Хр. Петков, Некрополът в местността Кайлъка при Плевен, Археология, III, 1961, кн. 1,с. 32 сл. По въпроса за съдбата на старите Градски центрове след идването на славяните срв. общо у В. Тъпкова-Заимова, Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 83 сл.; П. Коледаров, Към въпроса за развитието на селищната мрежа и на нейните елементи в средната и източната част на Балканите от VII до XVIII в., ИИИ, 18, 1967, с. 101 сл.; Д. Ангелов и др. Икономиката на България до социалистическата революция, I, София, 1969, с. 52 сл.

 

107. Срв. М. Станчева, Ранносредновековна керамика от София, Археология, I, 1959, кн. 3—4, с. 61 сл.

 

108. Срв. Хр. Джамбов, Принос към славянската керамика в Пловдивския край ИНАМПл, IV, 1960, с. 149 сл.

 

181

 

 

не било обаче още преобладаващо и в тях е продължавало да живее едно старо местно население. Особено дълго се е задържало местното население, предимно гръцко, в градовете по Черноморието, както и в някои градски селища в Тракия и Македония. Решаващ момент в славянизацията на такива големи градски центрове, като Одесос, Сердика, Филипопол, Бонония и др., изиграло окончателното отстраняване на византийската власт от тях и включването им в пределите на славянобългарската държава, което станало в края на VIII и първата половина на IX в.

 

От направения преглед се вижда, че развитието на асимилационния процес, който довел до победата на славянския елемент, след заселването на славянските племена в днешните български земи, е било сложно и твърде диференцирано от регионална и хронологи-ческа гледна точка.

 

Претопяването на траките сред славянската маса не означава, разбира се, че от някогашния тракийски етнос не са останали никакви следи. Добре известно е, че при осъществяване на асимилационни процеси, които завършват с победата на един от компонентите, в новообразуваната етническа общност и изчезналите компоненти дават свой дял, който се проявява в отделни сфери на материалната и духовната култура. Такъв е случаят и с траките, които независимо от това, че са се разтворили сред по-многобройното и вътрешно сплотено славянско население, са оставили значителен отпечатък от своето продължително съществуване като етническа група в Балканския полуостров. Следи са запазени при това както от онези траки, които по време на досега си със славяните са били все още етнически самобитни, така и от онази част на тракийския елемент, която през VI—VII в. е била вече частично или напълно елинизирана или романизирана. Поради това обстоятелство „тракийското наследство”, възприето и доразвито от славянския етнос, е твърде разнообразно и сложно по своя характер. То се усложнява и от факта, че освен траки, които са образували основното население, в земите, заети от славянските племена, са живеели през VI в. и някои други етнически групи (гърци, италийци, романизовани и елинизирани жители от западните и източните провинции на Римската империя, разни „варвари” и пр.). Върху славяните е оказвало въздействие следователно едно твърде пъстро по своя етнически състав население, с различни вярвания, с различно социално-икономи-

 

182

 

 

ческо положение, с нееднаква материална и духовна култура. Най-силно и многостранно е било безспорно въздействието на тракийския етнос като най-многочислен (независимо от вътрешното му разложение вследствие на елинизиращите и романизоващите процеси), но наред с това и въздействието на останалия балкански субстрат не е без значение. Този факт винаги трябва да се има пред вид, за да може по-точно, пълно и диференцирано да се изследва въпросът за „наследството”, възприето и доразвито от славянския етнос след неговата победа над различните етнически групи в Балканския полуостров през VI—VII в.

 

Необходимо е да се има пред вид и едно друго обстоятелство, а именно, че върху славянските племена е било оказвано известно културно влияние още преди заселването им в балканските земи, когато те са живеели на територията северно от Дунава, в днешна Унгария, Румъния и част от Южна Русия. Това е било влиянието на гръко-римската цивилизация, чиито корени могат да се търсят още във времето на гръцката колонизация и което е станало особено силно в резултат на икономическата и политическата експанзия на Римската империя през I—II в. от н. е. Ще рече, заселвайки се на юг от Дунава, многобройните славянски племена са били вече възприели едно, макар и все още твърде ограничено по обхват и дълбочина, чуждо наследство. С идването им в балканските земи вече при условията на силното влияние на местната гръко-римска култура това чуждо наследство се обогатило и разширило значително, за да се превърне в трайно достояние на славянския етнос.

 

Оказаното върху славяните въздействие от страна на тракийския и гръко-римския субстрат може да се търси в различни сфери на материалната и духовната култура. Видимо наследство има преди всичко в областта на езика. Добре известно е, че редица названия на градове, реки, планини и пр., които славяните възприели и отчасти видоизменили съобразно с особеностите на своята езикова система, са от тракийски произход. Така напр. от тракийската Пулпудева е произлязло славянското Плъвдив, по-късно Пловдив, от р. Ятрус иде Янтра, от р. Тимакус — Тимок, от Ескус — Искър,

 

183

 

 

от Асимус — Осъм, от Алмус — Лом, от Утус — Вит, от Родопе — Радопа, от Нестос — Места и пр. [109] Предполага се, че освен топоними и хидроними от тракийски произход са и някои думи, влезли в лексикалния фонд на славяните и запазени до наши дни било в литературния език, било в отделни диалекти. За такива думи се считат напр. карпа (скала), руфя (мълния), газя (тъпча), гудя (скътам, слагам), катеря се (качвам се) и пр. [110] Предполага се също така, че славяните са възприели и наследили редица лични имена от траките, като напр. Бото, Дако, Дардан, Дико, Драсо, Гето, Кодо, Нено, Пато, Суко и пр., които се срещат и досега. [111] Изказани са предположения за тракийско влияние върху славянския език и в областта на фонетиката, морфологията и синтаксиса. Така напр. счита се за възможно характерното за българския език диалектно разделение на я и е (якане и екане) да има стара, тракийска основа. [112] Трябва да се отбележи, че въпросът за тракийското езиково наследие все още се нуждае от проучване и че относно неговия обхват и значение съществуват сериозни разногласия между специалистите. [113]

 

Наред с тракийско езиково влияние върху езика на славяните може да се установи несъмнено влияние и от страна на гръко-римския (респ. елинизирания и романизован) елемент на север и на юг от река Дунав. Става дума предимно за отделни гръцки и латински думи, които славяните са възприели в своя лексикален фонд. Така напр. като една от най-старите заемки от гръцки език могат да се отбележат думите кораб (на старобългарски кърабль) и колиба (гръцко καλύβη). Предполага се, че тези думи са проникнали в славянския език още преди заселването на славянски племена на Балканския полуостров. [114] Впоследствие гръцкото езиково влияние станало още по-силно. Като латински лексикални заемки могат да бъдат посочени такива думи, като цьсар (лат. Caesar), гръкъ (лат. graecus), оцьть (лат. accetum), бан (balneum), комин (caminus), кошул (casula), кратуна (cortuna) и др. [115] Някои от тях, както изглежда, са влезли в езиковия фонд на славяните още преди установяването им в балканските земи, а други са били възприети от тях по-късно при досега им с романизованото население на юг от Дунава. Предполага се при това, че латинският език е оказал въздействие върху славянския и в областта на морфологията. Така напр. счита се за възможно под латинско влияние да са възникнали някои славянски названия на селища и местности, които завършват на ар или имат

 

184

 

 

сложен суфикс с първа компонента ар (като напр. Брегар, Дабешкар, Чукар, Ясикар, Бобарник, Вучарник, Говедарник и пр.). Отбелязани са няколко стотици названия с подобен суфикс в западните български земи и по-специално в Кюстендилско Краище, Кюстендилска котловина, в Каменица и Пианец, Бурел и Пирдопско. Предполага се, че ар иде от латинското arium (суфикс за означаване на място, в което се крие и пази нещо) и че в случая се касае за едно езиково влияние от страна на романизования тракийски елемент, с който славяните са влезли в досег след идването си на юг от Дунава. [116]

 

Освен в областта на езика наследство от тракийския и балканския субстрат може да се търси в областта на някои религиозни

 

 

109. Срв. D. Detschew, Die thrakischen Sprachreste, Wien, 1957 ; K. Vlahov, Nachträge und Berichtigungen zu den thrakischen Sprachresten und Rückwörterbuch, ГСУ, ФФ, LVII, 2, 1963, c. 223 сл.

 

110. Срв. В. Георгиев, Въпроси на българската етимология, София, 1958, с. 35 сл. Резервирано се изказва по въпроса за заемки от тракийски произход в лексикалния фонд на славяните К. Влахов в студията си „Трако-славянски успоредици”. ГСУ, ФЗФ, LXII, 1, с. 176.

 

111. За наличието на имена от тракийски произход обръща внимание И. Басанович, Ломският окръг, Сб. Мин. нар. просв., София, 1891, кн. V, с. 24. Специално изследване по този въпрос от I. Duridanow, Der thrakische Einfluss auf die bulgarische Anthroponomie, Linguistique Balkan'que, II, 1960, c. 69—86.

 

112. Подобно предположение изказва В. Георгиев, Въпроси на българската етимология, с. 88—119. Преглед върху по-старата литература относно влиянието на тракийския език върху езика на българските славяни, както и върху езика на други балкански народи у Н. С. Державин, История Болгарии, I, с. 71—77. Срв. и I. Duridanow, пос. съч., с. 85—86.

 

113. Срв. по-специално К. Влахов, Трако-славянски успоредици, ГСУ, ФЗФ, LXIII, 1, 1969, с. 177—232, който противно на досегашните схващания за тракийско езиково влияние върху славяните счита в съгласие със своята теза за твърде ранно проникване на славянско население на Балканския полуостров, че по-скоро трябва да се говори за езиково влияние на славяните върху траките, особено по отношение на личните имена.

 

114. Срв. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 62.

 

115. Относно латинското езиково наследство срв. St. Romanski, Lehnwötrer lateinischer Ursprungs in Bulgarischen, Jahresbericht des Instituts für rumänische Sprache zu Leipzig, XV, 1909, c. 89—134; В. Георгиев, Въпроси на българската етимология, с. 46—48; К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 58.

 

116. Срв. специалното проучване на този въпрос в статията на П. А. Петров, Един момент на битово-езиков контакт на южните славяни и романското предславянско население в западните български земи, ИЕИМ, IX, 1966, с. 75—103.

 

185

 

 

вярвания, обреди, празници, обичаи, които са били възприети под една или друга форма от славянското население и са се превърнали в трайна съставка от неговия бит и светоглед. Изясняването на този въпрос е несъмнено твърде трудно, тъй като етническата, социална и културна обстановка, която славянските племена са заварили на Балканския полуостров по време на своето заселване, е била много сложна и е съществувало едно преплитане и разнообразие от вярвания, обичаи, възгледи, които господствуващата християнска религия отчасти била успяла да включи в своята идеологична и обредна система, без да заличи напълно езическата им същност. [117]

 

Същевременно знаем, че славяните идват на юг от Дунава с установени свои езически вярвания, обичаи и обреди, но за съжаление не всичко в тези вярвания, обичаи и обреди ни е известно с достатъчно подробности. При това положение е трудно да се каже с положителност в какво се свеждат действителните заемки, възприети от славяните от местния тракийски и балкански субстрат и изказаните в тази област предположения не винаги могат да бъдат доказани със сигурност. Счита се за твърде вероятно сред славянския свят да са проникнали и да са получили разпространение преди всичко някои твърде популярни сред тракийското и изобщо балканско население вярвания в отделни божества и добри и зли духове, като напр. Тракийския конник (Херос), върховния гръцки бог Зевс, гръко-римските парки или мойри (божества, които предсказват съдбата на детето), трите нимфи (тракийски божества на водата и плодородието), богинята Диана (Артемида), Харон (лодкаря, който пренася душите на умрелите в отвъдния свят и пр.). Предполага се, че Тракийският конник е бил възприет от славяните, и то вече в неговата видоизменена и възприета в християнския пантеон форма под вид на светеца Георги Победоносец, който убива ламята. Пак под влияние на християнството култът към Зевс, бог на гръма, е бил видоизменен в култ към един християнски светец, св. Илия, който изпраща мълнията. [118] Парките, или мойрите, са станали собствени славянски езически божества с названия орисници, роженици и пр. и със същата функция на духове, които определят съдбата на новороденото. Под влияние на култа към нимфите и към богинята Диана се оформили твърде популярните сред славянския свят вярвания в самодивите, а под влияние на вярата в Харон се доразвила и

 

186

 

 

запазила традицията да се поставят при погребания мъртвец монета, за да може той да си откупи превозването в отвъдния мир и пр. [119]

 

Предполага се, че наред с отделни божества и духове славяните са възприели и доразвили като наследство от тракийския и балканския субстрат някои празници, обичаи и обреди с религиозно и битово съдържание, отчасти обвити и видоизменени в християнска форма, но все пак издаващи ясно езическия си произход. Между тях можем да споменем езическия празник на пролетта, познат в античността под името Rosalia, или Pascha Rosarum, известните кукерски игри (карнавални шествия, свързани с култа към Дионис — Вакх), летния празник Еньовден, обредните нестинарски игри върху жерава, обичая да се палят и прескачат огньове с профилактична цел, обичая да се вгражда реално или символично жертва, за да бъде трайна новострояща се сграда или мост, обичая да се жертвува символистично живо същество, за да се продължи животът на вече възрастен човек (т. нар. помана) и пр. [120] Необходимо е про-

 

 

117. Срв. по въпроса за разпространението на християнството в балканските земи до идването на славяните J. Zeiller, Les origines chretiens dans les provinces danubiennes de l'Empire romain, Paris, 1908; M. Spinka, А Histori of Christianity in the Balkan. А Study in the Spread of Byzantine Culture among the Slavs, Chicago, 1933. Относно разпространението на езическите култове и религиозния синкретизъм през римската епоха срв. посочената книга на Я. Тодоров, Паганизмът в Долна Мизия през първите три века след Христа, София, 1928.

 

118. Тук е въможно, разбира се, да е оказала въздействие и вярата в славянския бог Перун, който също се е считал за бог на гърма. Срв. Й. Иванов, Культ Перуна у южных славян. Изв. Отд. русс. яз. и елов. Имп. Акад. наук, VIII, 1904, кн. 4, с. 140 сл.; М. Филиповић, Трагови Перунова култа код јужних словена, Гласник Земелског Myзeja у Сараеву, н. с. III, 1948, с. 67.

 

119. По-важна литература по поставените въпроси: L. Niederle, Život starých Slovanů I—II, Pracha, 1901, 1916; същият, Rukovět, Slovanských staročitností, Praha, 1953; същият, Быт и культура древних словян, Прага, 1924; П. Чилев, Следи от античните вярвания за Харона у балканските народи, ИЕМ, III (1923), с. 105 сл.; Н. С. Державин, История Болгарии, I, с. 56 сл.; Ст. Станчев, Ст. Иванов, Некрополът до Нови Пазар, София, 1958, с. 25; И. Венедиков, Самодивите, ИЕИМ, VI, 1963, с. 271 ; И. Дуйчев, Рационалистически проблясъци в славянското средновековие, Ист. пр., XIX, 1963, кн. 5, с. 86—90.

 

120. По-важна литература по тези въпроси: W. Tomaschek, Über Brumalia und Rosalia, Sitzungsberichte der Akademie der Wissenschaften, Wien, Phil.-hist. KI., LX, 1868, c. 375 сл.; М. Арнаудов, Кукери и русалии, СбНУНК, XXXIV, 1920, с. 138 сл.; същият, Die bulgarischen Festbräuche, Leipzig, 1917; същият, Студии върху българските обреди и легенди, III—IV; Кукери и русалии. Вградена невеста, СбНУНК, XXXIV, 1920, с. 245—248; същият, Очерки по българския фолклор, Ссфия, 1934, с. 486 сл. (Ново издание, София, 1959, с. 410 сл.); Р. Ангелова, Игра по огън. Нестинарство (народен обичай в България), София, 1955; Н. Чилев, Антични следи в празника Енийовден у балканските народи, ИНЕМ, I, 3—4, 1921, с. 181 сл.; П. А. Петров, Към проучването на обичая „помана” в Северозападна България, ИЕИМ, V, 1962, с. 277 сл.; И. Дуйчев, Рационалистични проблясъци в славянското средновековие, Ист. пр., XIX, 1963, кн. 5, с. 88 сл. (с библиографски сбзор); И. Георгиева, Някои антични следи в българските народни вярвания и обичаи, ИБИД, XXVII, 1970, с. 21—33 (също с добра литература).

 

187

 

 

учванията в тази област да продължат, за да се установи с по-голяма пълнота и сигурност обхватът на това тракийско и балканско наследство, влязло в бита и светогледа на слаЕянския свят след трайното му установяване на юг от Дунава през VI—VII в.

 

Въздействие върху славянския етнос от страна на тракийския и балканския субстрат може да се търси и в областта на материалната култура. Добре известно е, че идвайки на Балканския полуостров, славяните са заварили едно значително високо за времето си равнище на производителните сили, характеризиращо се с наличие на разнообразни по вид и предназначение оръдия, използувани в селското стопанство и занаятчийския труд (рала, мотики, лопати, сърпове, коси, косери, ножове, шила и пр.). Заварили са една висока за времето си техника по строежа на пътища, мостове, крепости, обществени и частни сгради, въведена и разпространена главно в резултат на установяването на римската власт в балканските земи и предадена по наследство и на Византийската империя. Като плод на тази техника са възникнали напр. многобройните строежи на крепости и селища през време на Юстиниан I (527—565), т. е. в навечерието на заселването на славянските племена на юг от Дунава. И този именно богат производствен и технически опит, прилаган от населението в балканските земи и по-специално от траките, е бил предаден и използуван и от дошлите тук славянски маси при техния досег с местните жители. На основата на заварената и възприета трако-римска и трако-византийска цивилизация, обогатена и доразвита от собствения им опит, знания и умения, славяните от „българската група”, а впоследствие и прабългарите, които дошли малко по-късно от тях, съумели в сравнително кратък срок да постигнат видим напредък в развитието на производителните сили, на селскостопанската и занаятчийската техника, на ежедневния си бит, на строителното и художествено майсторство. Тракийското и балканско наследство изобщо се оказало във всяко отношение полезна и благоприятна почва, която дала възможност на славянския етнос и впоследствие на образувания от смесването на славяни и прабългари единен български народ да тръгне по-бързо по пътя на изграждането на висока за времето си материална култура и да се нареди сред най-цивилизованите през средновековната епоха народности в Европа. В такъв смисъл „делът”, предоставен от изчезналите сред славянската маса тракийски и балкански субстратни елементи, дей-

 

188

 

 

ствително е имал голямо значение и неговата роля в никакъв случай не бива да се пренебрегва и подценява. Трябва да се отбележи, че този въпрос все още не е достатъчно изяснен и че едно пълно и диференцирано изследване се явява наложително. [121]

 

Определено наследство върху славянския етнос от страна на балканския и по-специално от страна на тракийския субстрат може да се установи и от антропологична гледна точка. Както вече се отбеляза, между дошлите на Балканския полуостров славянски племена и заварените там тракийски жители (с изключение на оттеглилите се из планински краища) се е извършил един съществен по своите размери асимйлационен процес, довел до победата на славянския елемент като по-многоброен. Траките обаче, макар и да изчезнали като самобитна етническа общност, са притежавали по-силни черти в ан-

 

 

121. Във връзка с така поставените въпроси може да бъде посочена следната литература: В. Велков, Градът в Тракия и Дакия през късната античност, София, 1959, с. 111 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, I, 1968; Стр. Лишев, За стоковото производство във феодална България, София, 1957, с. 13 сл.; същият, За проникването и ролята на парите във феодална България, София, 1963, с. 25 сл.; Д. Василев, Строителна традиция в прабългарските дворци в Плиска, София, 1963; Kр. Миятев, Архитектурата в средновековна България, София, 1965; М. Велева, Синтез на етническите елементи в българското народно облекло, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 73; П. А. Петров, За някои декоративни елементи на кръговидните и стволести надгробни паметници в Балкано-Карпатската област, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 187—219; Л. Дуков, Земеделието и земеделските железни оръдия в българските земи през античността, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 141 сл.; същият, Традиционни железни земеделски оръдия в българските земи (автореферат на кандидатска дисертация), София, 1969; St. Michailov, Les Slaves et la Culture Mediterraneenne à l'époque du première royaume bulgare (Symp. international d'Archéologie du 21 an 28 avril 1970), Sofia, 1970; Ат. Милчев, Формирование староболгарской культурн (Международный симпозиум славянской археологии, 21—28 април 1970), София, 1970; М. Цончева, За художественото наследство на нашите земи. Някои проблеми на тракийското изкуство. Сп. Проблеми на изкуството, 1969, кн. 1, с. 16.

 

189

 

 

тропологично отношение, тъй като са спадали предимно към тъмно пигментираната средиземноморска група, докато славяните, както видяхме, са били северен светло пигментиран тип. При смесването на двата етноса първоначално биологичното надмощие е било на страната на славяните поради тяхната многочисленост, но постепенно по силата на една установена вече закономерност тъмно пигментираните антропологични типове, характерни за траките, започнали да се налагат над светло пигментираните. Това развитие продължавало в течение на хилядолетия и ако се спрем на сегашния физически облик на българите, ще установим, че в него преобладават тъмно пигментирани, средиземноморски типове. Установено е от последните проучвания, че само около 18% от българите са руси, а останалите са брюнети. [122] Доминантен е следователно не донесеният от славяните северен тип, а характерният и разпространен сред някогашния тракийски етнос средиземноморски тип. По такъв начин, погледнато от биологична гледна гочка, ролята на траките във формирането на българската народност е несъмнено. Народността обаче не е биологическа, а историческа категория и в такъв смисъл посоченият антропологичен факт не следва да се надценява и въз основа на него да се правят неоправдани и абсолютизиращи изводи.

 

 

122. Срв. П. Боев, Антропологията за произхода на траките (Вечерни новини, 22 юни 1968, г. XVII, бр. 5210); същият, Anthropologische Angaben über die Ethnogenese der Thraker (под печат), с. 94 сл. Вж. още М. Попов, Г. Марков, Антропология на българския народ, София, 1959, т. I, Физически облик на българите, с. 259 сл.; В. П. Алексеев, Ю. В. Бромлей, К изучению роли переселений народов в формировании новых этнических общностей, Сов. этн., 2, 1968, с. 37 сл.

[Previous] [Next]

[Back to Index]