ГЛАВА ПЪРВА. Тракийският етнически субстрат
2. ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ (I—VI в. от н. е.)
През 46 г. от н. е. след продължителни борби всички тракийски племена на юг от Дунав били завладени от римляните и включени в пределите на обширната Римска империя. Падането на траките под чуждо владичество се отразило крайно неблагоприятно върху тяхното социално-икономическо, политическо и културно развитие и по-специално върху развитието им като отделна и самобитна етническа общност. Тракийският свят бил лишен окончателно и завинаги от своя собствена държава, от свободен политически и обществен живот. А това означавало, че се прекратява ролята на един от главните етнообразуващи и етноспояващи фактори. При липсата на собствена държавна организация траките продължили да живеят в условията на племенна раздробеност и изолираност. Това личи от данните, които се съдържат в съчиненията на редица антични (гръцки и римски) писатели, като Страбон, Плиний Стари, Помпоний Мела, Клавдий Птолемей и пр. Всички те говорят за наличието на голям брой тракийски племена, живеещи под римска власт в земите южно и северно от Стара планина, като гети, мизи, кробизи, трибали, беси, дентелети, меди и пр. Има дори основания да се допусне, че в сравнение с положението в доримския период по време на римското владичество племенната разпокъсаност сред тракийския свят до известна степен се увеличила. [50] Това е било резултат от общата политика на римските управници, насочена към това да се разединяват победените етноси, за да може по такъв начин да се държи по-здраво властта над тях.
Племенната раздробеност, с която се характеризира историята на траките през периода на римското владичесто, се придружавала с едно общо влошаване на тяхното положение при условията на наложения от римските завоеватели робовладелски строй. Значителна част от траките били превърнати в роби или в зависими селяни и трябвало да работят по именията на едрите земевладелци. Други лък били отвеждани далеч от своите родни места, най-често като
74
гладиатори в Италия. [51] Икономическият, социален и административен гнет, при който изпаднало тракийското население в рамките на робовладелската римска империя, се отразявал естествено твърде зле върху цялостното развитие на тракийския етнос.
Специално отбелязване заслужава фактът, че по време на римското владичество се създава постоянна заплаха от намаляване на броя на траките, от редуциране на тяхната жива сила вследствие на продължителни войни, варварски нашествия, отвличания в робство, епидемии, емиграции и пр. Видимо намаление на броя на траките може да бъде констатирано още през първите години на римската власт в резултат на непрестанните военни операции и масовите изтребления, извършени от завоевателите. В продължение на около век и половина (от 90 г. пр. н. е. до 46 г. от н. е.) нееднократно тракийското население било пренудено да се вдига с оръжие в ръка срещу чуждите нашественици и немалка част от него загинала на бойното поле или в завзетите или разорани градове и села. [52]
50. Това може да се докаже при едно сравнение на данните на Херодот за броя на тракийските племена с данните, които се срещат у Страбон, Плиний Млади, Помпоний Мела и Клавдий (I—II в. от н. е.). Вижда се едно увеличаване на броя на племенните названия, което говори за още по-силното вътрешно раздробяване на тракийския етнос. Срв. съответните сведения у Strabon, Geographica, VII, frg. 48 (Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 224); G. Plinii Secundi Naturalis historia, ed. G. Mayhoff, Lipsiae, 1906, IV, 11. 40—50 (Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 265); Pomponii Melae De chorographia, rec. G. Fuck, Lipsiae, 1880, II, 2, 16—33 (Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 260); Glaudii Ptolemaei Geographia, ed. G. Müller, 1883, III, 9, 1 ; III, 10, 1 ; III, 11, 1 (Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 349—354).
51. Срв. общо за развитието на робовладелския строй в Тракия през епохата на римското владичество В. Велков, Робството в Тракия и Мизия през античността, София, 1967, с. 42 сл.
52. По-важни събития от тази продължителна борба срещу римляните са следните; през 90—80 срещу нашествениците воюват траките в югозападните български земи начело с медите. През 72 г. римският пълководец Лукул напада бесите, прониква северно от Стара планина и завладява гръцките черноморски градове. През 59 г. пр. н. Октавиан отново воюва срещу бесите. През 29 г. пр. н. е. римският пълководец Крас извършва опустошителен поход срещу мизите и сердите. През 16 г. пр. н. е. въстават срещу римската власт бесите начело с Вологес и в продължение на около 5 години се държат, но накрая биват разгромени и част от тях се преселва в днешна Добруджа. През 15, 21 и 26 г. от н. е. избухват нови големи въстания на траките, потушени кърваво от завоевателя. През 46 г. от н. е. всички тракийски земи са вече напълно покорени и включени в пределите на Римската империя. Най-ценни данни за борбата на траките срещу римляните и масовите изтребления, на които са били подложени от страна на завоевателите, намираме у римските писатели Тит Ливий, Тацит и Дион Касий. Общо за събитията през този период у X. Данов — М. Манова, Траките и античния свят, София, 1959, с. 135 сл. Срв. и А. Фол, Тракийското военно изкуство, София, 1969, с. 79 сл.
75
Загивали при това, както става това в борба срещу външни врагове, най-вече млади и жизнеспособни траки, които участвували в битките и сраженията. Интересни наблюдения относно настъпилото изтощаване на тракийския етнос се съдържат в съчинението на Страбон (начало на I в. от н. е.). Когато говори за гетите и даките, той отбелязва, че някога те били така силни, че могли да наберат около 200 000 войници, но по негово време броят им бил намалял на 40 000 души. [53] На друго място в съчинението му четем, че „цяла Тракия се състои от 22 племена и може да извади, макар и да е твърде омаломощена, 15 000 конници и 200 000 пешаци. [54] Без да сме сигурни, че цифровите сведения на Страбон са абсолютно точни, няма съмнение, че неговата констатация за общото намаляване на броя на траките на юг и на север от Стара планина и за цялостното изтощаване на тракийския етнос през бурния период на римското завладяване отговаря на истината.
Към физическото унищожаване на живата сила, и то предимно на младото поколение, се прибавяли в резултат на римското завоевание масовите депортирания на пленени траки като роби и гладиатори, които били отвеждани най-вече в Италия. Знаем, че голям брой роби са били откарани там напр. към 80-те години пр. н. е., когато римляните сломили съпротивата на тракийското племе меди (по средното течение на р. Струма). Между тях се намирал и Спартак, ръководител на известното въстание на робите в Италия, в което главно участие взели траки и гали. [55] Голям брой траки (мизи, трибали и др.) паднали в плен по време на походите на римския пълководец Крас през 29—28 г. пр. н. е. и били отведени в Италия. Притокът на роби от тракийските земи продължавал и през следващите столетия. За това може да се съди от редица епиграфски паметници, намерени в Италия, които се датират между I—III в. от н. е. [56]
Съдбоносно събитие, което допринесло много за намаляването на броя на тракийското население, била избухналата през 162 г. голяма чумна епидемия. [57] Дошла от Мала Азия, чумата обхванала обширните провинции на Римската империя и самата нейна столица. В продължение на около 20 години тя върлува опустошително и според описания на съвременници загинали почти половината от жителите на империята. Много пострадал тогава и Балканският полуостров. В началото на III в. от н. е. тракийското население било подложено на нови големи изпитания вследствие на започналите не-
76
престанни нашествия на различни „варварски племена”, които нахлували през дунавската граница дълбоко в пределите на Римската империя. Най-напред започнали набези готите, чиито първи нападения се отнасят към времето на римския император Гордиан III (238—244). С известни прекъсвания готите навлизали в балканските земи чак до времето на Диоклетиан (284—305). [58] Наред с готите действували и други племена — карпи, сармати, певки, вандали, тайфали и пр., които живеели по това време северно от река Дунав. Нашествията на готите и на останалите „варвари” засягали главно земите между Дунав и Стара планина (т. е. живеещите там тракийски племена гети, мизи, кробизи и др.), но често пъти нападателите прониквали и дълбоко на юг, в Тракия и Македония. При тези нахлувания жителите на големите и укрепени градски центрове успявали все пак да се запазят, но селяните ставали лесна плячка и били масово избивани или отвличани в робство. [59] Като добавка
53. Strabonis Geographica, II, 3, 13 (Извори за старата история и география на Тракия и Македония, 214).
54. Пак, там, frg. 48.
55. Срв. В. Велков, Робството в Тракия и Мизия през античността, с. 47.
56. Срв. кратко изложение във връзка със събрания материал по този въпрос у А. Fol, Les Thraces dans l'Empire d'Occident I—III siècle, ГСУ, ФИФ, LVIII, 1965, c. 299.
57. Срв. Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана, ч. II. От Адриан до Константин Велики, ГСУ, ФФ, XLVIII, 1952/53, София, 1954, с. 26.
58. Най-важни извори за тези нашествия са съчиненията на римските писатели Евтропий и Аврелий Виктор, както и т. нар. Scriptores historiae Augustae. От гръцките писатели заслужава внимание Зосим, който дава доста подробен разказ за действията на готите през средата и втората половина на III в. Общо за нашествията в балканските земи през този период у Б. Геров, Романизмът, II, 1, с. 28 сл.
59. Срв. разказа на Зосим (Гръцки извори за българската история, I, София, 1954, с. 155). Според неговите думи при нашествията на варварите „не останал неограбен нито един подвластен на римляните народ и, така да се каже, всички неукрепени градове и повечето от укрепените били превзети”. Дори да се приеме, че в това обобщение на гръцкия писател има известно пресилване, констатацията му, че от разоренията пострадали най-вече неукрепените селища, е несъмнено вярна.
77
към всичко избухнала нова чумна епидемия в Балканския полуостров и голям брой хора били отнесени от страшната болест. „Никога, по думите на гръцкия историк Зосим, чумата не е била поразявала толкова много люде.” [60] Редица области били напълно обезлюдени и това станало причина за нови масови колонизации на „варварски племена”, предприети от отделни римски императори (през 268—270, 270—275, 279, 282, 290, 295, 303 г.).
През първата половина на IV в. настъпила относителна политическа стабилизация в римските провинции южно от река Дунав и това допринесло за известно компенсиране на преживените загуби и за нарастване на намалялото тракийско население. Но сравнително спокойният живот, който осигурявал едно нормално възпроизводство на живата сила, не продължил дълго време. След 70-те години на IV в. отново започват опустошителни нашествия, които с известни прекъсвания продължили чак до средата на V в. Първите масови разорения били свързани със заселването на вестготите, които преминали през 376 г. р. Дунав със съгласието на цариградската власт и получили земи в днешна Северна България. Първоначално отношенията между новите пришелци и цариградските управници били мирни, но впоследствие те се влошили много. През 378 г. вестготите вдигнали бунт и в продължение на седем години предприемали опустошителни набези в източните краища на Балканския полуостров. [61] Отново редица селища били разорени и голям брой жители загинали. В началото на V в. готската опасност била отстранена, но наскоро след това започнали нашествията на хуните. Това станало, след като Римската империя била вече окончателно разделена на две части — Западна със столица Рим и Източна със столица Константинопол (през 395 г.). Първите сблъсквания на хуните с Византийската империя били през 412 г., но действителният и опасен техен натиск започнал след 441 г. по време на хунския владетел Атила. В продължение на няколко години хунските орди опустошили редица територии в провинциите Горна и Долна Мизия и Тракия, като при това разорили не само множество села, но и известен брой градски средища (Виминациум, Сингидунум, Сердика, Наисус,Филипопол и др.). [62] За масовите разорения, предизвиквани от хунските нашествия, има интересно описание у византийския дипломат и историограф Приск.
След кратко затишие, настъпило след разпадането на хунския
78
племенен съюз, в Балканския полуостров се появяват нови пришелци. В Малка Скития (днешна Добруджа) се установява една хунска дружина начело с Ирник, син на Атила. В северозападните краища на полуострова навлизат пък остготите. Първоначално те идват в качеството си на федерати, но впоследствие отношенията им с Византийската империя стават враждебни и започват поредица от опустошителни походи. През 478 г. остготски дружини нахлуват в Източна Тракия, а след това в Родопската област и Македония, където завладели градовете Стоби (днес в развалини близо до с. Градско) и Ираклия Линкестийска (днес Битоля). [63] През 488 г. остготите се изтеглили от Балканския полуостров и преминалия Северна Италия, но последиците от техните действия се чувствували дълго време. И сега най-тежки удари понесло тракийското население в неукрепените и беззащитни села, които ставали лесна плячка на набезите на нашественика. Интересно известие за големите бедствия на тракийските селяни намираме в съчинението на византийския историк Малх, един от най-осведомените автори на събитията, свързани с нашествията на остготите. Малх съобщава, че когато готският вожд Теодорих нахлул в Тракия, „опустошил всички най-хубави места в земята на тракийците и отвлякъл всичкия добитък. Той изтребил там всички, които се занимавали със земеделие (ἅπαν τὸ αὐτόϑι γεωργοῦν), като убивал и унищожавал това, което не могло да се носи.” [64] Дори и да приемем, че в думите на Малх има известно преувеличение, ясно е, че нашествията на готите в Тракия са били свързани с масови разорения и допринесли за едно значително намаляване на броя на селското население в засегнатите области.
Паралелно с процеса на намаляване на тракийското население, предизвикан от честите варварски нашествия, през периода на римското и византийското господство се извършвал в земите на тра-
60. Гръцки извори за българската история, I, с. 155.
61. Срв. за събитията Ю. Кулаковский, История Византии, I, с. 131 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 76 сл.
62. Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 88 сл.
63. Главни извори за действията на остготите в балканските земи през втората половина на IV в. са съчиненията на византийския писател Малх и на готския историк Йордан. Подробен разказ у Ю. Кулаковский, История Византии, I, с. 393.; Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 100 сл.
64. Срв. Извори за българската история, I, с. 138.
79
ките и един процес на непрестанно увеличаване на етническата пъстрота. С всяка измината година все по-голям ставал броят на чужди на тракийския етнос заселници от различен произход, които се настанявали в села и градове на север и юг от Стара планина. По такъв начин с течение на времето някогашната относителна чистота на тракийския етнос, с която той се характеризирал през доримския период, е била сериозно накърнена и се създали постепенно условия за обезличаване на част от тракийското население и за загубване на етническото му самосъзнание, т. е. за пълната му асимилация.
Създаването на етническа пъстрота в Балканския полуостров и по-специално в земите на траките се обяснява главно с политиката на Римската империя, която се стремяла да укрепи своите позиции в завладените територии във военно-икономическо и културно отношение. Още през първите години след установяването на властта си в балканските земи римските императори докарали в тях значителни военни контингенти, предназнанени да поддържат реда в страната и да пазят дунавската граница от варварски нашествия. За настаняването на тези войскови единици били организирани редица военни лагери, предимно в областта между Дунав и Стара планина, където опасността от вражески нахлувания била по-голяма. Постепенно тези лагери прераснали в истински селищни центрове и в тях наред с войници се заселили и цивилни лица, предимно занаятчии и търговци, някои от които били местни жители, но повечето били преселници от други краища на Римската империя. [65] Между тези новообразувани центрове заслужават отбелязване Бонония (Видин), Кастра Мартис (при днешния град Кула), Рациария (днес в развалини при с. Арчар), Ескус (при с. Гиген), Нове (при Свищов), Никополис ад Иструм (при с. Никюп), Марцианопол (при с. Девня) и др. [66] Създала се при това практиката много от войниците, след като отслужат военната си служба, да не се връщат в родните си места, а да остават завинаги в новообразуваните селища, където мнозина от тях си били създали и семейства. Те получавали земи за обработване и се превръщали в местно трайно уседнало население в качеството си на бивши войници (ветерани). Тази практика се разпространила главно в провинциите Горна и Долна Мизия, където броят на войниците и съответно на ветераните е бил по-голям.
80
Освен в новосъздадените градски центрове по време на римското владичество започнал приток на чужди преселници и в редица балкански градове, които имали стар произход и съществували още преди идването на римляните. Такива преселници се установили напр. в античната Сердика (София), във Филипопол (Пловдив) и др. Значителна преселническа вълна обхванала през I—IV в. селищата по Черноморския бряг (Томи, Одесос, Месемврия, Анхиало, Созопол).
Интересно е да се проследи от какви области на Римската империя са идвали заселилите се в Балканския полуостров и по-специално в земите на траките чужди етнически елементи. От данните на епиграфските паметници, допълнени със сведения на наративни извори, се вижда, че голяма част от това ново балканско население (войници, ветерани, занаятчии, търговци и пр.) идвало от Италия и от други западни провинции на Римската империя (Галия, Британия Северна Африка). Немалък е бил обаче и броят на преселниците с източен произход, най-вече гърци от Мала Азия или жители от други източни провинции на империята — сирийци, копти, арменци и пр. Докато преселниците от западните краища на Римската империя говорели предимно латински и били приобщени към римската цивилизация, преселниците от изток знаели повече гръцки и били в значителна степен елинизирани. [67] Териториално погледнато, романизованото население заело главно градските центрове между Дунав и Стара планина, докато броят му в градовете южно от Стара планина е бил далеч по-малък. Напротив, елинизованото население се установило предимно в областта южно от Стара планина (в днешните
65. Подробно изследване на колонизацията в българските земи под римска власт породена от военните нужди на империята, у Б. Геров, Проучвания върху поземлените отношения в нашите земи през римско време (I—III в.), с. 23 сл.; същият, Романизмът между Дунава и Балкана, I, ГСУ, ИФФ, XLIV, кн. 24, София 1949.
66. Относно създаването на тези градове и тяхната социално-икономическа, административна и етническа история през I—III в. срв. Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана от Хадриан до Константин Велики, II, ГСУ, ФФ, XLVII, 1951/52, с. 69 сл.; XLVIII, 1952/53, с. 310 сл. Проучванията на Геров са основани на богат епиграфски материал.
67. По въпроса за романизацията и елинизацията в балканските земи през епохата на римското владичество, които се дължат в значителна степен на заселването в тях на романизовани и елинизирани елементи срв. по-долу с. 84 сл.
81
югозападни български земи, в Тракия и в Македония). Значителна е било количеството на елинизираните жители и в градовете по черноморското крайбрежие, а така също и в провинцията Малка Скития (днешна Добруджа). Многолюден елинизиран слой се заселил и в два от новите римски центрове в провинцията Долна Мизия — Марцианопол и Никополис ад Иструм.
Наред с така отбелязаната колонизация на чужди етнически елементи от западните и източните провинции на Римската империя, които се заселили в градовете северно и южно от Стара планина сред местното тракийско население, по време на римското и впоследствие на византийското владичество в Балканския полуостров се извършвал един непрестанен приток на варвари от различен етнически произход (сарматски, германски, тюркски и др.). Идването на тези варвари и заселването им в балканските земи се обяснява с две главни причини: от една страна, със стремежа на римските и византийските управници да си осигурят работна ръка за обезлю-дени и опустошени области и, от друга, с желанието на самите „варвари” да намерят нови обработваеми земи и да си осигурят по-спокойно съществуване. В редица случаи заселените „варвари” били превръщани във федерати, т. е. в съюзници на империята, със задачата да бранят Дунавския лимес от други нашественици. Това е било допълнително и също така твърде важно съображение, което обуславя колонизационната политика на цариградските владетели по отношение на „варварския свят”.
Хронологически погледнато, първото заселване на „варвари” на територията на Римската империя южно от река Дунав станало през 62 г. от н. е. Отбелязва се, че те били на брой около 100 000 души, но не се знае каква е била етническата им принадлежност. [68] Истинският период на заселванията започва от средата на III в. насам, когато балканското население и в частност траките били намалели чувствително и поради това много земи останали без работна ръка. През 268—270 г. по време на император Клавдий били колонизирани на юг от Дунав голям брой готи, част от които получили земя за обработване, а други били включени в римската войска. [69] Няколко години по-късно, вероятно след 273 г., в провинцията Малка Скития били заселени множество карпи (племе от сарматски произход), които си създали там селища и се превърнали в уседнало земеделско население. [70] През 275 г. в територията между Дунав и
82
Стара планина придошли голям брой даки, жители на отвъддунавската римска провинция Дакия, която била изоставена по това време от римския император Аврелиан поради големия натиск на варварите северно от Дунава. [71] Няколко години по-късно виждаме да се заселват на юг от Дунав 100 000 бастарни (келтско племе), а впоследствие големи групи от германските племена гепиди, гревтинги и вандали. [72] Така етническата пъстрота в провинциите Долна и Горна Мизия и Малка Скития нараства непрестанно. През 282 г. към така колонизираните „варвари” се прибавя едно множество от 20000 сармати, които били пленени от император Кар по време на една сполучлива битка срещу тях в областта Илирик [73] (в северозападните краища на Балканския полуостров). Къде са били заселени тези сармати, не се казва, но вероятно е да се предположи, че те получили места за обработване в някоя обезлюдена област на Горна или Долна Мизия. Наскоро след това (през 290 г.) става дума за сарацини (араби), които били пленени по време на едно тяхно нахлуване през арабско-сирийската граница в територията на Римската империя. Сарацините били заселени в Тракия [74], което говори, че и в тази област, макар и не така обезлюдена, имало пустеещи и свободни земи. Пет години след това южно от Дунава били докарани нови групи карпи и бастарни. [75]
Колонизационната политика на римските императори продължила и през следващото столетие и съответно с това се увеличава все повече етническата пъстрота на Балканския полуостров и специално в земите на траките. През 303 г. в Тракия, южно от Стара планина, било заселено по нареждане на император Галиен някакво чуждо
68. Срв. Б. Геров, Проучвания върху поземлените отношения в нашите земи, с. 24
69. Hist. Aug. 9, 3 (Извори за бълг. история, II, с. 63). По това време върлувала чумата и мнозина от преселниците, както известява Зосим, загинали (Извори за бълг. история, I, с. 159).
70. За едно село на карпите (Carporum vicum) през 376 г. съобщава писателят Амиан Марцелин (Ammian Marc. Gestarum XXVII, 5, 5 (Извори за бълг. история, II, с. 153).
71. Във връзка с изоставянето на Дакия и преселването на населението южно от Дунав срв. Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана, II, с. 33 сл.
72. Hist. Aug. 18, 1 (Извори за бълг. история, II, 74).
73. Срв. Hist. Aug. 9, 4 (Извори за бълг. история, II, с. 77); Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана, II, с. 35.
74. Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана, II, с. 35.
75. Срв. Eutropii Breviarium, IX, 24, 1 (Извори за бълг. история, II, с. 87).
83
племе, чиято етническа принадлежност не е отбелязана. Касае се може би за карпи. [76] Много преселвания били извършени при Константин Велики и неговите приемници. През 334 г. в провинциите Македония, Тракия и Малка Скития били заселени язиги, сармати и готи, чийто брой според думите на писателя Евсевий достигал до 300000 души. [77] Само по себе си това огромно количество, дори и известието на Евсевий да е преувеличено, свидетелствува колко силно обезлюдени по това време са били посочените области и колко многолюден „варварски” елемент придошъл в тях. Ново заселване на готи е отбелязано през 348 г. Става дума за група вестготи, които били водени от своя епископ Улфила и споделяли учението на Арии. По нареждане на император Констанций I те били заселени някъде около Никополис ад Иструм, където получили земи за обработване. Според един западен писател, Исидор Сивилски, те живеели в планински краища като самостоятелна, изолирана група. Така преселените вестготи се задържали като самостоятелен етнос чак до средата на VI в., както може да се заключи за това от данните на готския писател Йордан. [78]
Ново заселване на готски елемент в земите южно от Дунава станало между 376—382 г. в резултат на хунския натиск, който изтласкал вестготските племена от поселенията им в днешна Южна Русия. [79] Заедно с вестготите по това време в балканските земи дошли алани, сармати и други племена. След 400 г. част от вестготите били избити или принудени да напуснат Балканския полуостров, но някои от тях останали да живеят по старите си места.
И през следващото столетие, когато Балканският полуостров и земите на траките се намирали вече под властта на Византийската империя, притокът на „варвари” не преставал. През 409 г. на територията на Византия били колонизирани известен брой „варвари”, пленени след една голяма битка срещу хуните. [80] Между тези варвари, както се предполага, най-много са били карпите. Ново голямо раздвижване сред варварския свят, последвано от масови колонизации, настъпило след разпадането на хунския племенен съюз през 453 г. В областта между реките Вит и Искър (т. е. в Горна Мизия) се заселили в качеството си на федерати на цариградската власт хуни и сармати, а в провинцията Малка Скития (днешна Добруджа) дошла хунската дружина на Атиловия син Ернах. Ако се
84
вярва на разказа на готския писател Йордан (средата на VI в.), потомци на така заселилите се в пределите на Византийската империя хуни продължавали да живеят и по негово време. Те се наричали, както сочи Йордан, с имената „сакромантиси” и „фосатиси” (fossatissi). [81] Названието „фосатиси” подсказва, че се касае вероятно за „федерати”, т. е. за население, което било получило земя за обработване от страна на цариградската власт срещу задължението да брани границите на империята срещу няшественици.
Наред с хуни и сармати след разпадането на хунския племенен съюз в провинциите Долна Мизия и Малка Скития се заселили групи от племената скири, садагари и алани. [82] Впоследствие през 474 г. някакви хунски племена преминали Дунава и част от тях останали да живеят там. Това станало по време на царуването на византийския император Зенон. [83] Пак по това време в крайбрежна Дакия и Горна Мизия около градовете Нове и Марцианопол се установили като федерати на Византийската империя остготите, които се изтеглили от Панония след разпадането на хунския племенен съюз. Впоследствие те опразнили земите южно от Дунава и се отправили към Италия, [84] но все пак една част от тях останала да живее в Долна Мизия. Тук готите продължили да живеят и през следващото столетие и да вземат участие във византийската войска при нейните войни, водени от Юстиниан I (527—565). [85]
От направения преглед се вижда, че в земите на траките по време на римското и впоследствие на византийското владичество се създала в течение на I—V в. голяма етническа пъстрота. В сравне-
76. Срв. В. Велков, Градът в Тракия и Дакия, с. 233.
77. Пак там, с. 234.
78. Срв. за тях по-долу, с. 108.
79. За тия събития Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 75 сл.
80. В. Велков, Градът в Тракия и Дакия, с. 234.
81. Срв. Йордан о происхождении и деяних гетов, Getica, вступительная статья, перевод, комментарий Е. Ч. Скржинской, Москва, 1950, с. 174 (латински текст), с. 265 (руски превод); Извори за бълг. история, II, с. 358.
82. Йордан, Getica, с. 266. Начело на заселилите се алани стоял някой си Кандак. По същото време в Малка Скития се заселил и един от синовете на Атила — Ернах, като водел със себе си вероятно и група прабългари.
83. Срв. Euagrii Hist. eccl., III, 2 (Извори за бълг. история, III, с. 263).
84. Срв. Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 101.
85. Срв. Ргос. De bello Goth., I, 16, 1—2; De bello pers. I, 8.
85
ние с положението през доримския период обстановката сега се променила коренно. До I в. от н. е. тракийският елемент имал подчертано преобладание и притежавал значителна териториална хомогенност, а сега той постепенно бил обграден и вътрешно раздробен от различни чужди нему етнически групи: италийци, гърци, романизовани и елинизовани жители от западни и източни провинции на Римската империя, готи, сармати, бастарни, хуни и пр.
Епиграфският материал, допълнен от данни на наративни източници, показва, че през IV—VI в. тази чужда на тракийския етнос маса е била разпределена в териториално отношение доста неравномерно. Общо взето, „варварският елемент” (т. е. предимно преселници северно от Дунава) бил по-многолюден в североизточните краища на Балканския полуостров (в провинциите Малка Скития, Долна и отчасти Горна Мизия). Тук са станали най-масовите колонизирания и тук е имало и най-много пустеещи земи, раздадени на „варварите” за обработване. Що се отнася до Черноморското крайбрежие, то тук особено много се засилил през IV—V в. притокът на елинизирани жители от източен произход (предимно от Мала Азия). В това отношение особено внимание заслужават данните за населението на град Одесос. Преселници от Изток имало и в други градове (напр. в Сердика), в Марцианопол, в Никополис ад Иструм и пр., но главното им ядро през разглежданото време се струпало в крайбрежните черноморски градове. Тук те играли важна роля в стопанския живот, най-вече като занаятчии, търговци и корабостроители. Сравнително по-слабо засегната от големите етнически изменения била областта южно от Стара планина. Тук местният тракийски елемент се запазвал относително най-плътно, а броят на „варварите” бил значително по-малък, отколкото броят на варварите между Дунав и Стара планина. [86]
От гледна точка на поселищното разпределение елинизованите и романизованите заселници преобладавали в градовете. Това личи от богатата епиграфска документация за редица градски центрове, като Бонония, Ескус,Рациария, Марцианопол, Никополис ад Иструм, Одесос, Месемврия, Августа Траяна, Филипопол, Сердика, Пауталия и др. Напротив, „варварите” се заселвали предимно в села, без това да означава, че отделни лица от варварски произход не са могли да проникнат и в някои градове.
Създадената в течение на I—V в. голяма етническа пъстрота
86
в земите на траките северно и южно от Стара планина водела неминуемо до смешение на населението от различни етнически групи чрез бракове, т. е. осъществявал се един доста широк по своите размери асимилационен процес. Развитието на подобен процес е започнало още през първите векове от установяването на римската власт на Балканския полуостров, но особено улеснен бил той след
86. Специално е засегнат въпросът за териториалното разпределение на чуждите на траките етнически групи през IV—VI в. от V. Velkov, Zut Frage der ethnischen Zusammensetzung der Bevölkerung in den Städten Thrakiens in der Spätantike, Neue Beiträge zur Geschichte der alten Welt, B. II, Berlin, 1965, c. 267—280; същият, Kleinasiater und Syrer in den Balkangebieten während der Späčanike (IV—V JJahr.), Études Histoiiques, II, 1965, c. 19—26; същият, Über einige Probleme der sozial-ökonomischen und ethnischen Entwicklung im II—V Jhr. und des Obergangs von der Antike zum Mitelalter im VI—X Jahr, Études Historiques, V, 1970, c. 35; същият, Бележки върху социално-икономическото развитие на Одесос през късноантичната епоха, Изв. на Арх. д-во във Варна, X, София, 1953, с. 109; същият, Das Schicksal einer frühbyzantinischen Stadt zur Zeit der Völkerwanderung Odessos — Varna am Schwarzen Meer. Acten des XI. inter. byzant. Kongresses 1958. München, 1960, c. 655. За проникване на преселници от Изток в София срв. Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, III, ГСУ, ФЗФ, LXII, 12, 1969, с. 212.
87
[[ По-голяма карта ]]
ИЗТОЧНИТЕ И ЦЕНТРАЛНИТЕ ЧАСТИ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ ПОД РИМСКО И ВИЗАНТИЙСКО ВЛАДИЧЕСТВО (I—VI в.)
( Автор-съставител: Петър Ст. Коледаров )
1. Римски градски селища, 2. Елински колонии, 3. Римско провинциално устройство от края на II в. от н. е. и граници на провинциите
Територии на провинциите:
4. Тракия, 5. Македония, 6. Горна Мизия, 7. Долна Мизия
Римско и ранновизантийско провинциално устройство от IV до VI в. от н. е.
8. Граници на провинциите, 9. По-големи „варварски” нашествия с годините им. 9. на готите, 10. на хуните, 11. на остготите,
Територии на провинциите след административното преустройство IV—VI е.:
1 Горна (Първа) Мизия, 2 Прибрежна Дакия, 3 Долна (Втора) Мизия, 4 Скития, 5 Вътрешна Дакия, 6 Тракия, 7 Родопа, 8 Хемимонт, 9 Европа, 10 Дардания, 11 Първа Македония, 12 Втора Македония, 13 Тесалия, 14 Стар Епир, 15 Нов Епир, 16 Превалитана
88&89
възприемането на християнството като официална религия за всички поданици на империята, т. е. от втората половина на IV в. насам.
От запазената богата епиграфска документация може да се заключи, че смесени бракове през I—V в. са се осъществявали главно в редицата градски центрове на юг и на север от Стара планина — Рациария, Ескус, Нове, Никополис ад Иструм, Марцианопол, Одесос, Филипопол, Сердика, Пауталия и пр. Тук етническата пъстрота е била значителна, тук и съприкосновението между жителите е било по-тясно вследствие на интензивния икономически живот. Градът представлява в сравнение със селото една изобщо по-подходяща агломерация за осъществяване на етническо смешение и в това отношение конкретната история на посочените градски центрове предлага убедителен пример. Запазените епиграфски надписи дават многобройни данни за смесени бракове между траки, италийци, гърци и най-различни по произход романизовани и елинизовани жители от източните и западните провинции на Римската империя. [87] Резултат от тези смесени бракове е голямата пъстрота в имената на от делни семейства, а така също и появата на семейства, където са се говорели един, два, дори и три езика (примерно тракийски, гръцки и латински). С други думи, смесените бракове са водели до билингвизъм или дори до трилингвизъм. В резултат на такива бракове са могли да възникнат преходни моменти на неустановеност и колебливост в етническото самосъзнание у отделни членове на семейството, но в крайна сметка според конкретния случай е побеждавало и се налагало едно съзнание — т. е. постепенно се създавало поколение, което се считало за принадлежащо само към един етнос, независимо от различния произход на родителите и прародителите.
Освен в градовете смесени бракове и свързаните с това асимилационни процеси са се осъществявали, макар и в по-малка степен, и в селата. Тук важна роля е играел доста многобройният варварски елемент, придошъл в резултат на масовите заселвания през III—V в. Изглежда, че браковете между местни жители и варвари започнали да тревожат цариградските управници, тъй като това представлявало известна заллаха за политическата сигурност на империята, а при положението, че не всички „варварл” били християни, и църквата не гледала с добро око на с ьздаването на такива смесени фамилии. Пръв, който се обявил против бракове между вар-
90
вари и местни балкански жители, бил римският император Константин I (наредба от 326 г.). Впоследствие, през 368 г., бил издаден още един закон по този повод, който гласи: „Никой провинциален жител, към което и съсловие да принадлежи или от което и селище да произхожда, да не сключва брак с варварка, никоя провинциална жителка да не се свързва с варварин. Ако ли между iпровинциални жители и варвари възникват чрез бракове родства от лодобен вид (понеже в тия бракове се крие нещо подозрително и вредно), да се наказват със смърт.” [88] Независимо от тази забрана обаче са запазени епиграфски паметници от IV до VI в., които свидетелствуват, че бракове между варвари и местни балкански жители са ставали [89] и че в това отношение процесът на асимилация не е могъл да бъде спрян.
Развитието на асимилационни процеси на Балканския полуостров през I—V в. и в частност в земите на траките е допринесло за още по-голямо увеличение на антропслогическата пъстрота сред тракийския свят, който се е смесил с нови елементи (италийци, гърци, варвари и пр.). Пример за подобна пъстрота предлагат антропологически материали от населението в Сердика, където са изследвани старохристиянски некрополи. [90] Проучванията в тази насока би трябвало да продължат, за да може картината за голямата биологична смесица, настъпила в балканските земи през епохата на римското и византийското владичество, да стане още по-пълна и убедителна.
87. Срв. конкретен материал у Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана от Хадриан до Константин Велики, II, ГСУ, ФФ, XLVII, 1951/52, с. 72, 100, 104, 113 114, ГСУ, ФФ, XLVIII, 1952/53, с. 309,314, 317, 321,324, 349 сл. Тук се дават данни за смесени бракове в градове северно от Стара планина. За градове в Югозападна България срв. Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, ч. 1, ГСУ, ФФ, LIV, 3, 1959/60, с. 155—406; ч. II, ГСУ, ФЗФ, LXI, 1, 1967, с. 1—99; ч. III, ГСУ, ФЗФ, LXII, 2, 1968, с. 121—246; ч. IV (текстова документа ция), ГСУ, ФЗФ, LXIII, 1, 1969, с. 1—54. За документален епиграфски материал срв. и V. Beševliev, Spätgriechische und Spätlateinische Inschriften aus Bulgarien, Akademie Verlag — Berlin, l964, c. 1—220; вж. и В. Велков, Градът в Тракия и Дакия през късната античност, София, 1956, с. 232
88. Срв. Cod. Theod., 3, 14, I.
89. Срв. В. Велков, Градът в Тракия и Дакия през късната античност, с. 247 сл.
90. Срв. Кр. Дрончилов, Черепи от старохристиянска гробница, ИБАД, 7, 1919/1920, с. 58 сл.
91
Продължителното съжителство на различни етнически групи на юг и на север от Стара планина през разглеждания петвековен период създало условия не само за осъществяване на силен асимилационен процес, но и за взаимното проникване и влияние на различни култури, на религиозни вярвания, битови навици, езкци, обичаи. Това взаимопроникване и взаимовлияние не сее навършвало обаче при еднаква и равностойна за всички етноси обстановка. То се е извършвало при условията на видимо господство на италийския романизован елемент и на обстоятелството, че всички балкански жители (илири, траки, гърци, варвари и др.) се намиргли под властта на една римска по своя характер, устройство и цивилизация империя и че всички се считали за поданици на източноримския император. Това обстоятелство предопределяло неминуемо преобладание на латинския език (в религиозния култ, във войската, в учрежденията), на римския начин на живот, на римските обичаи и традиции и т. н. С една дума, създадени били условия за проникване и налагане на романизацията в редица сфери на личния и обществения живот на, населението в Балканския полуостров през I—V в., включително и на траките, които представлявали една от най-многобройните и компактни етнически групи.
От писмени извори, епиграфски и археологически материали се вижда, че процесът на романизация сред балканското население и респективно сред траките се развивал постепенно в съответствие с укрепването на властта на Римската империя и с усилването на притока на романизовани жители в Балканския полуостров. През първия век от н. е. латински език се говорел само в една тясна ивица южно от река Дунав, където били изградени първите градски селища от римски тип, населени предимно с войници и ветерани. През следващото столетие латинският език започнал да се налага по-нашироко, като обхващал една по-обширна територия в земите между Дунав и Стара планина, т. е. в провинциите Горна и Долна Мизия и Малка Скития. Значително бил ускорен процесът на романизация след 275 г., когато на юг от река Дунав се преселили известен брой романизовани даки. През IV—V в. романизацията в земите между Дунав и Стара планина продължавала. [91] Латинският език получавал все по-голямо разпространение и под негово влияние започнала да се променя и местната топонимия. Това личи от редица названия на крепости и селища, споменати в съчинението-
92
на Прокопий „За строежите” [92]. Паралелно е проникването на латински език си пробивали път сред местното тракийско население вярвания в римски богове (Юпитер, Юнона, Силван, Меркурий и др.). Пробивал си път и култът към императора, който представлявал по същество една римска религиозна и държавна институция. [93]
Разбира се, римското културно, езиково и религиозно влияние, което се налагало главно сред населението между Дунава и Стара планина, както и в някои градски центрове в днешна Югозападна България (Сердика, Пауталия и др.), [94] се пречупвало през местни традиции, вярвания и битови особености и не винаги се запазвало в своя чист вид. Траките са били не само обект на романизацията, но и сами от своя страна са оказвали известно въздействие върху някои нейни прояви. Така напр. знаем, че отделни римски божества които били проникнали сред населението в Долна Мизия, се „тракизирали” в определена степен, като получили освен латинското си име и тракийско име или били смесвани и отъждествявани спопулярви тракийски местни божества. [95] В култови изображения, разпространени през разглеждания период, намираме тракийски божества, облечени в римски одежди. [96] Смесване между римско влияние и тракийска
91. За изясняване на процеса на романизация в така посочената област от осноено значение е цитираният вече труд на Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана, ч. I, от Август до Хадриан, ГСУ, ИФФ, XLV, 1948/49, с. 1—92 ; ч. II. От Хадриан до Константин Велики, ГСУ, ФФ, XLVII, 1951/52, с. 16—120, и т. XLVIII 1952/53, с. 307—403; същият, L'aspect èthnique et linguistique dans la région entre le Danube et les Balkans а l'époque romaine (II—III s.), Studi Urbinati, n. s. B., 1959, N. 1—2, Urbino, 1959, c. 173—189. Относно романизацията в западнобългарските земи срв. посочения вече обширен труд на Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, т. I—IV.
92. Б. Геров, Романизмът, II, с. 331 сл.; В. Бешевлиев, Латинските местни имена в Мизия и Тракия, ИАИ, XIX (Сборник Кацаров, II, 1955, с. 279 сл.).
93. Подробно изследване на проникването на римски религиозни вярвания между Дунав и Стара планина в студилта на Я. Тодоров, Паганизмът в Долна Мизия. Езически божества и култове, София, 1928, с. 1—276 (с обилна епиграфска документация). През последните години се откриват непрестанно нови материали за почитането на римски божества в тази област, които се публикуват главно на страниците на Известия на Археологическия институт и списание Археология.
94. Срв. специално за силната романизация в Сердика В. Георгиев, Надписът върху керемидата от с. Главиница и неговото значение за историята на народния латински език, Разкопки и проучвания, VI, София, 1950, с. 133; Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, III, с. 214 сл.
93
основа може да се установи и по отношение на редица имена в Долна Мизия на селища, крепости и пр. Това се отнася главно до някои сложни по своя езиков състав названия, като Ἰουλιόβαλλαι, Μουροβάλλε, Λουποϕαντάνα и др., които са споменати в съчинението на Прокопий „За строежите”. С една дума, проникващата сред тракийското население „романизация” търпяла от своя страна и известна тракизация, която се изразява в своего рода хибриди в областта на топонимията, на религиозните вярвания, на облеклото и др. Това е неизбежен резултат, който се наблюдава при дълголетното съжителство на различни по характер етноси и култури.
Наред с процеса на романизацията по време на римското и византийското владичество се засилил твърде много процесът на елинизация, който бе започнал да се развива сред тракийския свят още от V—IV в. пр. н. е., макар и в ограничени размери. Процесът на елинизация добива сега много големи възможности за разширение поради силния и непрестанен приток на елинизовани преселници от Мала Азия, Сирия, Египет и други източноримски провинции, които идват тук като войници, занаятчии, търговци и пр. Влиянието на елинизацията се изразява главно в силно разпространение на гръцкия език, а така също в разпространението на редица божества от класическия гръцки пантеон или на божества с източен (малоазийски, сирийски, египетски, ирански) характер. Заслужават отбелязване тук такива божества като Митра, Долихен, Сарапис и др., за чийто култ в днешните български земи през разглеждания период са намерени немалък брой епиграфски паметници. Докато романизацията обхващала предимно областта между Дунав и Стара планина (провинциите Горна и Долна Мизия), елинизацията си пробивала път най-вече в днешна Тракия, където нейните корени са били силни още през доримския период, а така също в днешна Югозападна България и в днешна Македония. За това намираме богата епиграфска документация от такива градски центрове като Филипопол (Пловдив), Августа Траяна (Стара Загора), Сердика (София), Пауталия (Кюстендил), Скопие и пр. Значително влияние имала елинизацията и по Черноморското крайбрежие, което се дължи на отбелязаната вече роля на местните гръцки колонии. Силно е било влиянието на елинската култура и в провинцията Малка Скития дн. Добруджа). [97]
94
Процесите на романизация и елинизация, обхванали съответните тракийски земи северно и южно от Стара планина, не са имали еднаква сила на разпространение сред всички слоеве на тракийското общество. Изследванията на богатия епиграфски материал, подкрепени с данни на писмени извори, сочат, че много по-податливо към въздействието на римската и гръцката култура е било тракийското население в градовете. Там главно са прониквали и намирали почва за разпространение латинският и гръцкият език, там намирали най-добри условия за възприемане религиозни, културни, битови навици и особености, свойствени за романизования, респ. за елинизования поданик на империята. В градовете най-вече се осъществявали смесени бракове — между траки, гърци, латинци, в резултат на което възниквали семейства, където се говорело на няколко езика (на тракийски, гръцки и латински). Епиграфски паметници свидетелствуват за наличие на билингвизъм сред градските жители, а дори и на трилингвизъм. [98] Под влияние на романизацията и на елинизацията се разпространявали сред градското население наред със старите тракийски имена още и имена от латински или гръцки
95. Така напр. Юпитер е бил отъждествяван с тракийския конник Херос. (Срв. Я. Тодоров, Паганизмът в Долна Мизия, София, i 1928, с. 25; Б. Геров, Романизмът II, с. 344).
96. Срв. В. Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, с. 70.
97. Обилен доказателствен материал за елинизацията в посочените области и по- специално за силната ѝ роля в земите южно от Стара планина се съдържа в обнародваните от G. Michailov, Inscriptiones graecae, I—IV. Както се вижда, броят на гръцките епиграфски паметници в Южна България надхвърля многократно латинските и сочи за значителното преобладание на гръцкия език. Изрично указание за разпространението на гръцкия език в Тракия намираме в съчинението на византийския писател Приск (от средата на V в.). Срв. Извори за българската история (I, с. 110). Вж. и у В. Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, с. 78; същият, Епиграфски приноси, София, 1952, с. 41. За процеса на елинизацията в югозападните български земи редица данни у Б. Геров, Проучвания, I—III, а за елинизацията в Македония срв. студията на Ф. Папазоглу, Македонски градови у римско доба, Скопје, 1957. За елинизацията в Малка Скития, срв. D. М. Pippidi, Les colonies Graeques de Skythie Minor á l'époque Hellénistique, Balkan Studies 6, 1965, I, c. 99—118. Относно проникването на гръцки и източни култове Я. Тодоров, Паганизмът в Долна Мизия, passim, и Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана, II, с. 343; същият, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, I—III, passim.
98. Б. Геров, Романизмът, II, с. 114.
95
произход. С една дума, градските центрове на юг и на север от Стара планина били главните средища за проникването на романизацията и елинизацията.
От гледна точка на етническото самосъзнание въздействието на романизоващите и елинизиращите процеси не е било еднакво. В някои случаи това въздействие се свеждало само да възприемането на един чужд език и на една чужда култура, без това да означава етническо обезличаване. Говорещият латински или гръцки тракийски гражданин продължавал да се чувствува тракиец, без да се откъсва от своя род, без да забравя етническата си принадлежност. В други случаи обаче романизацията и елинизацията довеждали до преобразяване на етническото съзнание и в такъв смисъл до превръщането на тракиеца в романизован, респ. в елинизован провинциалист. Това ставало най-вече в резултат на смесените бракове и засягало главно богатата тракийска върхушка. Такива вече претопили се траки, които обикновено носели латински или гръцки имена, заемали често пъти висши граждански и военни служби в Източната римска империя, участвували дейно в политическия и обществен живот, а някии от тях достигали дори и до императорския престол. Такъв е напр. императорът Юстин I (518—527), който бил тракиец по род. Тракиец по род е бил и император Тиберий (578— 582). Тракиец е бил, ако се съди по думите на Евагрий, и византийският император Магкиан (451—457), както и пълководците Виталиан, Коментиол и Йоан Мистикон. От тракийски род е бил и прочутият Юстинианов пълководец Велизарий, който се отличил във войните, водени от Юстиниан за възстановяване на някогашната Римска империя. Едва ли може да се приеме обаче, че всички тези примери свидетелствуват за някакво възраждане на тракийския елемент и за усилване на ролята на траките в политическия и обществения живот на Източноримската империя през V—VI в. [99] Вярно е по-скоро това, че в посочените случаи имаме пред себе си резултат от въздействието на „романизацията” като средство за етническо обезличаване, т. е. за осъществяване на пълна асимилация. Така посочените императори и висши сановници не са били вече „траки” по своето етническо самосъзнание, а са се чувствували и действували като „ромеи” и именно като „ромеи” са се били добрали до върховете на управлението. Ясна е тук класово-обществената основа на романизоващия процес, която подкопавала силата
96
и устойчивостта на тракийския етнос и изтръгвала от редовете му отделни негови представители.
За разлика от тракийското население в градовете, което било по-податливо към романизоване и елинизиране и при определени условия загубвало дори напълно своето етническо самосъзнание, тракийските селяни били далеч по-устойчиви и пазели по-здраво своя език и бит, своите религиозни вярвания, традиции и обичаи. И в селото елементи на романизация, респ. — на елинизация — са били проникнали до известна степен (главно поради участието на траки в римската войска), но те не са могли да променят в основни линиг етническата същина на тракиеца, да го накарат да забрави своя род и език. От данни на епиграфски паметници, археологически находки и наративни извори може да се заключи, че през IV—V в. тракийското село, особено на юг от Стара планина, запазвало все още своя самобитен етнически и културен облик. По селата продължавал да се говори тракийският език, продължавали да се почитат местни тракийски богове, да се изпълняват тракийски обреди и ритуали (напр. погребения по тракийски образец) и т. н. [100] Селският бит в античността и през средновековната епоха е бил, както се знае, изобщо значително по-консервативен и по-неподатлив към външни въздействия поради това, че селяните са живеели по-изолиран живот и са били слабо засегнати от културните влияния, пробиващи си път в големите градове. Примерът с тракийското село в случая с едно добро доказателство за това. Трябва да се отбележи, че наред с тракийските селяни по-голяма устойчивост срещу романизоващите
99. Това гледище поддържа В. Бешевлиев в статията си „Участието на траките в обществения живот на провинция Тракия и на източната Римска империя (ИБИД, 1—2, София, 1951, с. 231).
100. Убедителен доказателствен материал у В. Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, с. 53—66. Срв. и В. Велков, Към въпроса за езика и бита на траките през IV в. от н. е. (Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, София, 1958, с. 731—739.) Въз основа на някои нови изворови данни авторът отбелязва, че през разглеждания период не само тракийските селяни, но дори и част от тракийската градска върхушка все още изтъквала и подчертавала своя тракийски произход. Така направените проучвания опровергават някои по-стари мнения на предимно западни учени (като напр. W. Tomaschek, J. Jung, K. Ziliakus и др.) за пълна романизация, респ. елинизация на тракийския елемент по време на римското и византийското владичество. Срв. основателните критически бележки на това гледище у В. Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, с. 66 сл.
97
и елинизиращи тенденции са проявявали и други жители със селски бит и през разглеждания период в днешните български земи, като напр. споменатите готи в Млзия, които чак до средата на V в. живеели като самостоятелна етническа група в областта на Никополис ад Иструм.
В заключение може да се каже следното: През периода на римското и византийското владичество се извършват важни изменения от политическо, социално, икономическо, демографско и културно естество, които се отразяват твърде съществено върху положението и съдбата на тракийския етнос в Балканския полуостров. На първо място би следвало да се отбележи това, че в резултат на редица стекли се неблагоприятни обстоятелства (чести войни, варварски нашествия, опустошителни епидемии, отвличания в робство, емиграции и пр). броят на траките не само не се увеличава, както би могло да се очаква при едно нормално развитие на нещата, но и видимо намалява особено в земите северно от Стара планина. На второ място трябва да се отбележи силното влияние на романизацията и на елинизацията, които си пробиват път главно сред тракийското население в градовете, а по-слабо засягат тракийското село. Това влияние води до съществени изменения в облика на материалната и духовната култура на траките, а в определени случаи — до пълно обезличаване на тракиеца, до загубата на етническото му самосъзнание. Прибавен към процеса на количественото намаление на траките, процесът на романизация и елинизация е нов и допълнителен удар върху тракийския етнос, който разрушава неговата жизнена сила и вътрешна устойчивост.
Трябва да се отбележи накрай, че през епохата на римското и византийското владичество траките загубват все повече и повече своята териториална хомогенност, която е характерна за тях през доримския период. Те са обградени и разпокъсани между най-различни нови етноси и етнически групировки, които се появяват на Балканския полуостров и се установяват трайно по градове и села. Твърде пъстра и разнообразна става етническата картина в земите на север и на юг от Стара планина, особено в периода между III—VI в. Някога в тези области са живеели предимно само траки. а сега вече в тях намираме италийци, гърци, малоазийци, сирийци и други романизовани и елинизирани елементи от различните провинции на Римската империя. Намираме и най-разнообразни „варвари”
98
(готи, хуни, карпи, сармати и пр.). При тази обстановка се създават условия за взаимно проникване и взаимно влияние на различни прояви из областта на материалната и духовната култура, както и условия за осъществяване на асимилационни процеси (чрез смесени бракове). Антропологическата и биологична пъстрота сред тракийския свят се увеличава. Увеличават се и се засилват външните влияния в най-различни области на неговия личен и обществен живот, на неговия бит и съзнание. А това в крайна сметка се отразява неблагоприятно върху вътрешната му устойчивост и етническата му самобитност.