УВОД
Как и защо се роди тази книга
Нито една книга не се появява на света съвсем случайно. Още по-малко такава, която е посветена на един бележит българин. Сборникът “Данаил Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото” има генезисна и тематична връзка с предишния ми труд “Писатели и досиета” / 2004 г./.Някъде в октомврийската есен на 2004 г. с мен се свърза г. Гео Крапчев, племенник на Данаил Крапчев. Той беше видял телевизионните предавания за “Писатели и досиета”,още не бе прочел книгата, но бе решил авансово да ми окаже своето доверие.Само след една среща ме заведе в дома си и без никакви уговорки и условия ми предостави свитък от пожълтяли машинописни копия в насипно състояние. Това бяха интервюта със спомени за неговия родственик и виден журналист Данаил Крапчев. Каза ми, че са му били предадени от Стоян Аршинков, член на редколегията на в. “Зора” през 1991 г., малко преди човекът да си отиде от този свят. Веднага ми даде и трите тома на “Изминат път” с публицистиката на Крапчев, знаейки, че аз по никакъв начин не мога да се снабдя с тях. Така Гео ме задължи най-напред с безусловното си доверие, че “мога да свърша тази работа”, която десетилетия наред е очаквала своя час. Тъй като съм архивист по професия, зарадвах се на находката - на това, че уникален архивен материал е оцелял в продължение на три десетилетия, въпреки превратностите на нашенското социобитие. Поразителен е фактът, че тоталитарните години на политическо мракобесие - от 1944 до 1972 г. - не са успели да пречупят духа на един образован българин - неизвестният за мен Стоян Аршинков, събирателят на интервютата, който е проявил инициатива, упоритост и смелост през далечната 1972 г. След деветосептемврийския преврат почти всички сътрудници на “Зора” са избити, осъдени на затвор или прогонени в чужбина. Без съд и присъда са погубени Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Райко Алексиев, Петър Николчев, Александър Дякович, Борис Стефов, Борис Димитров, други като Димитър Талев, Никола Крапчев, Любен Крапчев, Боян Мирчев са хвърлени в концлагерите “Св. Врач”, Дупница, Богданов дол и Куциян. Малцина са оцелелите, Аршинков е един от тях. До края на живота си този човек не се е примирил с неправдата спрямо елитния колектив на в. “Зора”, който според екзекуторите се състоял само от “фашисти” и “народни врагове.Не е могъл да забрави моралният си дълг към паметта на един скъп приятел, имал е нужда да изговори истината за оскверненото и отречено минало. Затова е тръгнал да разпитва различни хора - съвременици на отминалите събития, роднини, познати и колеги на Д. Крапчев. Но Аршинков не е милеел само за името на поругания шеф на “Зора” – бил е е уверен, че историята на четвъртвековния всекидневник представлява важен сегмент от културната и от политическата история на България. Постъпката му е израз на интелектуално съзнание, което знае цената на историческата памет за бъдещето на един народ. Начинанието няма да види бял свят и няма да постигне своята цел в границите на собствения му живот - цели 20 години, до смъртта му през 1991 г. трудът не е публикуван. Вече се бях докосвала до енигматичната психограма на други такива хора. Посветила съм много години труд и усилия на творчеството и кореспонденцията на Яна Язова, изчела съм 277 стр. арестантски дознания на Цвети Иванов, които всъщност са добре промислена книга за бурните политически събития в България през повратните години - 1945-1947. Затова изпитвам истинско преклонение пред нравствената сила на тези изключителни личности, които работят, пишат и творят напук на враждебните обстоятелства, без да се надяват на признание и възмездие, дори без да имат надежда за реализация на своите усилия. Затворени в личната и социалната си самота, изолирани от културните кръгове, тези тайнствени и тихи съзидатели вярват в нещо, независещо от конюнктурата и от човешката воля. Въпреки всичко са уверени, че времето ще опази и пренесе техните мъки и послания към бъдното. Силната им воля да изпълнят своя дълг и да надмогнат обстоятелствата успява да оттласне духовните им жажди напред в темпоралната перспектива, помага на мисълта им да излети от дъното на угнетението като невидим пламък на духовността .
В същия аспект повеляващо въздейства и книгата на известния емигрант Христо Огнянов, поет, преводач и изследовател на бълг. култура, кореспондент на “Зора” в Берлин по време на ІІ св. война. През всички години на своето изгнание той не е забравил нищо, свързано с Д. Крапчев и неговия вестник и с неизменен пиетет поддържа спомена за “фамилията Зора” в предаванията си по радио “Свободна Европа”, събрани по-късно в книга [1]. Професионалната ми съвест бе покорена от неговата културологична визия, че “непременно някой ще си възложи благородната задача да представи по-изтъкнатите публицисти през ІІІ-то бълг. царство до 9. ІХ. 1944 г.” и “че все някой някога ще проучи основно въпроса за приноса на “Зора” за българската литература”. [2] За съжаление по много обективни причини аз не ще мога да съм този дълготърпелив изследовател, но реших, че е редно да направя малкото, което мога в отреденото ми време .
Така за кой ли път, както при Яна Язова и Писателите – страдалци, отново попаднах в ситуация без алтернатива – почувствах се малка брънка от една дълга човешка верига, която нямам право да предам или да загърбя, защото тя идва до мен, заредена с потайна и горестна надежда – да й дам нещо от себе си, да я превърна в глас, в слово и в живо присъствие, изтръгвайки я от магията на мълчанието и несправедливостта. Това състояние на морален и изследователски ангажимент се затвърди окончателно, щом зачетох томовете на Данаил Крапчев, озаглавени “Изминат път”. И половин страница от неговите текстове е достатъчна, за да се разбере, че е публицист от висока класа, успял да събере и опише за потомството политическите превратности в живота на България за близо половин век. Навремето неговите томове са обиколили света, стигнали са до Лондон, Париж, Ню Йорк, Рим, Филаделфия, а тук в продължение на 60 години те са низвергнати, забранени, унищожени. Единствено поради факта, че в тях е описана истинската, а не фалшифицираната и модифицирана по комунистически стереотип история на българската държава през първата половина на 20 век.
Разгръщайки тези три тома, разбрах, че имам шанса да общувам с един проникновен мислител и ревностен патриот, чийто глас е бил важен за обществения процес в страната, защото е сред тези, които създават общественото мнение, имайки зад себе си многобройна читателска публика. Патриотизмът и родолюбието са неизменни константи на личността и творчеството му, изявявани директно, всекидневно и непрестанно. При това изчистеният стил, пластиката на речта, безапелационната аргументация и ясна мисловна логика и до днес поддържат сугестивната мощ на неговите статии, спомени, есета .
За мен животът на Д. Крапчев и неговият вестник “Зора” са възел, в който са вплетени всички драматизми на българското битие през първата половина на отминалия век .Съдбата му се вписва в десетилетните битки за Македония, той понася твърде тежко мъката от безвъзвратната й загуба, животът му е пронизан от всички перипетии, войни и въстания, братоубийствени разцепления, надежди и покруси, грешки и изкупления, въздигания и гибел на държавата и нацията. Стигмата на Данаил Крапчев е една единствена - “живот и смърт за България”. Дори и смъртта му не е само негова – и тя е емблема на линчуването и умирането на българската интелектуална и творческа мощ в кървавия двубой на идеологиите в средата на катастрофичния двайсти век.
Харизмата на значимите личности те подчинява инстинктивно, лесно и естествено се поддаваш на величието на духа и на високите ценности и светли идеали, каквито липсват в убийствената грозота на днешното ни всекидневие. Навлизането в техния свят, изпълнен с борба и с висши емоции, е несравнимо преживяване, което си заслужава труда, времето и усилията.Това са накратко личните ми мотивите, заради които се заех да направя тази книга. Тя има структурата на сборник и съдържа разнообразни жанрови компоненти – единадесет интервюта, 14 писма от и до него, две статии и справочен апарат – 147 бележки, библиография на източниците и именен показалец. Всичко в съдържанието е подчинено на една обща цел – да се очертае личността и делото на Д. Крапчев, но не сами по себе си, а на широкия исторически и обществен фон на неговата епоха. В текстовете на интервютата изпъкват имена на политици и дейци, на събития и процеси, които са знакови за периода между двете световни войни. Ролята и мястото на Крапчев в обществото са с такава тежест, че около него непрестанно кръжи история. Понесен в нейния въртоп или опитващ се да я направлява, той неусетно започва да я олицетворява.Дори само този факт осмисля необходимостта от публикуването на сборника. Той е важен колкото за паметта на създателя на “Зора”, толкова и за историята на българската журналистика, защото съдържа богат изворов материал в тази насока.В интервютата се разгръщат колоритни подробности от медийния живот между двете световни войни – правенето на вестника, съперничеството между изданията и журналистите, борбата за тиражите, атмосферата в редакциите и пр.Още тогава в общественото съзнание битува признането, че в. “Зора “е флагманът на българската журналистика [3] и еталон по европеизъм в пресата .Сегашните медии могат да се огледат в тези интервюта, да се сравнят с корените и традициите от които са тръгнали, за да прогледнат какво е изгубено и какво е научено по дългия път през годините.
В. “Зора” се вписва, както в политическите процеси, така и в културния живот, а директорът му е меценат и приятел на видни имена в българската литература и култура, те често гостуват в стаичките на неговата редакция и в страниците на изданието. Затова литературните историци ще намерят тук нови сведения за именити писатели и за известни заглавия, за взаимоотношения, етика и традиции, свързани с историята на националната литература, но премълчавани досега по идеологически причини. Историографията също би могла да извлече полезни факти от споменните страници, особено ще се отнася до македонските работи. Тя без друго трябва да си каже отново думата за т. н. “великобългарски шовинизъм”, заради която фалшификация погинаха много честни патриоти. Казано накратко, книгата “Д. Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото” запълва липсващо досега късче от панорамата на българската духовност и култура, изопачавани и осакатявани в продължение на 60 години.
В един от сегментите си споменните текстове налагат като съпътстваща линия битовия разказ. Макар и второстепенен, именно чрез него интервютата се одухотворяват и интимизират, навлизат в личния и социалния бит на българите от онази бурна епоха. В този аспект са представени семейните ценности и взаимоотношения, манталитета и моралните норми на обществото. Без друго трябва да съжаляваме за разбитите родови връзки, като видим как Д. Крапчев е държал на многобройните си племенници и роднини - Крапчеви и Станишеви - как се е грижил за всички и е сплотявал големия род, впрягайки неговите способности, лоялност и всеотдайност пак в името на любимия си вестник. Интимно-битовият дискурс носи спомен за топлия уют и взаимната сърдечност на погубената българска патриархалност.С наслада се потапяме в тази тема, защото в нея се провиждат помръкналите днес представи за сцеплението на видните български родове като сърцевина и крепост на българщината
Ключова фигура за жанра на интервюта е личността на питащия. Ст. Аршинков е предразполагащ събеседник, познава хората с които разговаря, те са негови колеги, познати или приятели. Това личи от въведенията към всеки разговор – те са неговият собствен автограф в обема на текста. Предварителното познанство предполага искреност и доверие между събеседниците, кара ги да споделят “своята“, а не официозната истина за случките и лицата, да си спомнят собствените преживелици, мислейки ги като резонанс на историческото време. Иначе Хр. Бръзицов не би бил така откровен, когато разказва за преживяното в затвора, защо и как се е спасил. Нито В. Сеизов би разправил надълго собствените си перпетии, които обаче са репрезентантни за страданията на хилядите македонски българи по време на войните.
Както всяко човешко творение и това издание си има своите малки слабости. Да кажем,че една от тях са стереотипните въпроси към всички събеседници – интервюиращия поставя едни и същи въпроси и повежда диалога в предварително очертани русла. Поради това се повтарят варианти на една и съща информация. Обаче събеседниците на Аршинков са толкова ярки и оригинални личности, че успяват да надмогнат вкостенаващата рамка на питанията и да внесат в разговора своя индивидуалитет. Това се отнася за Любен Крапчев, Христо Бръзицов, Петър Лунгов, Васил Сеизов - те се справят с ограниченията, вмествайки в текста и личните си биографии и характерологични черти.
На второ място ще отбележа автоцензурата и явната подтиснатост, която се разпознава в отговорите на интервюираните. Лесно се разчита съобразяването с идеологическите клишета и с партийно-пропагандния образ на събитията, но трябва да се има предвид, че разговорите се случват в началото на 70-те години на тоталитарното полувековие. Зад казаното стои страхът от политическа репресия. Да не забравяме трагедията, която са преживели роднините и колегите на Крапчев след преврата на 9. ІХ. 1944 г. Затова останалите живи знаят, че стъпват на хлъзгава почва и че трябва да премерват всяка изречена дума. Опитват се да нагодят оценките и тълкуванията си съобразно диктата на идеологическата догма – например за отношението на Крапчев към Ал. Стамболийски, към политиката на кръга “Звено” и към комунистите, с късна дата се стараят да го оневинят в очите на неговите идейни врагове. Въпреки това истината избликва зад затаеното млъчание.Едва сега например, една от събеседничките се осмели да изговори премълчаното и да разкаже за покушението над Д. Крапчев, на което е била свидетел [4]. Разбира се автоцензурата не се отнася за изказванията на Димо Казасов, той си остава верен на себе си – самовлюбен кариерист, чиято позиция е пресметливата дистанция. Все пак и той запазва почтеност спрямо фактите. Много по-долу в скалата на морала стои Георги Кулишев, също в списъка на интервюираните, чийто текст оставих извън съдържанието. Едно, защото се старае да не казва нищо и второ, защото в оскъдното пустословие, изпълено с банална фразеология, се разчита гузната съвест на изменника на идеалите на македонското освободително движение .Отговорите му са сухи, дистанцирани, думите излъчват студенина и страх. Човекът е разпродал съвестта, идеалите и другарите си за високи постове и доживотни привилегии, та е съвсем естествено, че не иска и да си спомня за тях .Сметнах, че това което казват другите за Кулишев е достатъчно изразително и че няма място за неблагодарността в рамките на книга, посветена на една чиста памет.
В крайна сметка достатъчни са дванадесет различни гледни точки и разнородната чувствителност на толкова персонажи, за да се очертае пълнокръвният образ на Данаил Крапчев. Многообразието на отраженията улавя монументалните, устойчивите характеристики на тази забележителна личност – всеотдайност в работата, бистър ум, страстен патриотизъм, хуманност и човещина, чувство за дълг, журналистическа дарба.Спомените за Крапчев и в. “Зора”, заедно с всички други имена, фигуриращи в текстовете, еднакво носещи на плещите си националния драматизъм, автентично пресъздават атмосферата и духа на отминалата епоха .Показват гигантското напрежение и дълбоката покруса, изживяни от българина в борбата му срещу разцепването на етномонолита. Това са стойности и измерения на българския канон, които не трябва да бъдат забравени от новите поколения. Изтеклото време не ги девалоризира, а напротив, инциира ги като спояващото “незабравимо” в живота на общността.
Втори в композиционната схема е епистоларният дял. Той се появи след продължителни проучвания на редица фондове в Държавния исторически архив [5]. Търсех да открия всичко, свързано с Крапчев. Каквото успях да намеря, включвам го тук с малки изключения, защото не правя все пак пълно академично издание, а първа стъпка в тази насока. В раздела са включени четири оригинални писма на Данаил Крапчев до Пейо Яворов, датирани от 1910 до 1913 г. и непубликувани досега. Те се съхраняват в Яворовия архивен фонд в ДИА. Съдържанието им визира конкретиката на четническата епопея по врме на балканските войни. Тук включвам и писмото на П. Яворов до Данаил Крапчев, вече публикувано в т. 5 на “Събрани съчинения” /1979/ на поета, издание на “Български писател”. Ценният документ тук си попада в контекста и става компонент в епистоларния диалог на двамата достойни синове на България. В Яворовия архив е инвентаризирано и писмото на Тодор Александров до Данаил Крапчев. То е изпратено от Ница през 1912 г. и показва безусловното доверие на бележития вожд на ВМРО към неговия другар и съмишленик, що се отнася до комитетските тайни и тревоги. С него се документира една вярна рицарска тройка – Тодор Александров - Пейо Яворов – Данаил Крапчев -, а не както бе ампутирана досега.
По време на тези дирения бях изненадана да открия, че в ДИА е формиран персонален фонд на името на Данаил Крапчев/ № 1797/, заделен от друг архивен – на журналиста Петко Тихолов [6]. Придобитото от него, неизвестно как, се оказва и единствено оцеляло от унищожения по време на бомбардировките личен архив на Д. Крапчев. Това са приветствените писма и телеграми послучай 30 годишния му юбилей през 1936 г. Тук публикувам по-съществената част от тази кореспонденция. Тя разкрива уважението и признанието, с което се е ползвал в обществото, очертава елитния кръг на неговите познанства и приятелства. Той е човек, принадлежащ към елита на България, но си е извоювал това място сам,с македонската си упоритост, с всеотдайния си труд и с качествата на своята личност.
Като финал на темата намерих за необходимо да включа статията на известния революционен деец и летописец на националноосвободителните борби на Македония Христо Силянов. Това е много силен и правдив текст, както се казва слага точка над “и”-то. С точни оценки, изводи и квалификации Силянов обобщава параметрите на едно народополезно дело, обективно очертава приносите на Крапчев в общественото и културно развитие на страната в един от нейните кризисни периоди.
Отдавам голямо значение на поместените тук снимки и факсимилета на писма и документи. Тези материали подкрепят жанровия статус на изданието, на своя визуален език участват в разказа, документират и разширяват смисъла на споделеното от хората. В тях е запечатан автентизма на онова време, те са неопровержимите свидетели на историята и са духовно – материалните следи на посланията, завещани от предците ни. Съжалявам, че броят им остана ограничен, не по моя вина. Аз направих необходимото, но в определени случаи не срещнах отзивчивост от другата страна.
Сигурна съм, че след тази книга на бял свят ще излязат още много документи, съхранени в чужди фондове и в различни архивохранилища. Много колеги ще подхванат темата, ще разширят и надминат обемите, събрани тук. Признавам си, че нямам средства и възможности, нито достатъчно време да се ровя във всички архиви и музеи. Не успях да се справя дори с музея “Чудомир” в Казънлък, където има писма на Д. Крапчев до Чудомир, въпреки няколкомесечните ми усилия. Уредникът П. Терзиев не си направи труда да извади прелюбопитната кореспонденция на двама бележити културни труженици. Може да е политическа креатура, поставена там да пречи, а не да популяризира културното ни наследство. Но по-вероятно е да съм се натъкнала на банално чиновническо бездушие и провинциална апатия. Срещнах и други разочароващи поведения на недоброжелателност и немара – след половингодишни молби и надежди от моя страна не се отдаде възможност да включа в книгата оригинални семейни реликви и снимки от юбилея на Крапчев през 1936 г., запазени в неговия семеен албум. В тях са запечатани най-щастливите мигове от живота на Д. Крапчев, обкръжен от обичта и признанието на близки, приятели и колеги. Тъжни и обезкуражаващи са примерите на разбито културно съзнание, на изтъняла родовата памет, но за щастие те се балансират от противоположни прояви на висока гражданска съвест, за които ще спомена по-долу.
Длъжна съм да отбележа, че сборникът е също така изпълнение на служебен ангажимент към научния проект “Литература и политика”, който получи финансова подкрепа по конкурс на МОН за научни изследвания през 2005 г.
Изказвам сърдечната си благодарност на потомците на хората от екипа на “Зора”, които ми предоставиха книги, сведения и ценни снимки за илюстративния дял, а те са Гео Крапчев, Надя Петкова, Стоян Аршинков, задължена съм също на доц. Стефан Велев, на г-н Матей Грънчаров и доц. д-р Николай Петков за тяхната морална подкрепа и съдействие.
Благодарност и дълбок поклон към спонсорите, без които тази книга нямаше да се появи на бял свят – г-н Дими Паница и г-н Божидар Крапчев – и то не само от мен, а надявам се от цялата културната общност, милееща за историческото и духовно наследство.
Всъщност книгата “Данаил Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото” е резултат на колективното съпричастие и усилие на много хора, затова тя е една българска книга на паметта.
Цвета Трифонова
[Next]
[Back to Index]
1. Огнянов, Хр. Данаил Крапчев. Спомени. Македония прес. Б. г.
3. Вж. Статията на Хр. Силянов “Данил Крапчев. 30 години журналистическа дейност.”
4. Отнася се за спомена на Радка Крапчева от 4 март 2005 г.
5. Изброени са в “ Библиография на източниците”.
6. Петко Тихолов /1903-1978/. Род. в Трявна. Завършва политич. науки в Своб. у-тет /1931/.Занимава се с журналистика и поезия. Сътрудник на различни издания с левичарска насоченост: в-ците Народ, Дъга, Изгрев, Трибуна, Искра и пр. Член на СБЖ и на СБП. Поезията му е ангажирана със септ. в-е г. 1923, с революционните настроения, с партизанското движение. Автор е на книги с интервюта на видни писатели, артисти, художници. Откъде и как се е снабдил с тази документация не е известно.