III. Оценката
2. Цвета Трифонова: Създателят на българския “Таймс”
 роден на 15 декември 1880 г. в град Прилеп, Македония, убит на 10 септември 1944 г. в Горна Джумая.
 

Данаил Крапчев е сред най-значимите публични имена в периода между двете световни войни и без колебание може да бъде определен като човек-институция в политическата и културната историята на България. Фигура, която със своя независим дух и забележително публицистично творчество запълва четвърт век от историята на родната журналистика и от живота на българската държава. Той е бащата, създателят, творецът на вестник “Зора”, който е излизал цели 25 години, от 1919 до 1944 г. А вестник “Зора” сам по себе си е огромно държавническо и културно дело, което е по силите и по плещите единствено на човек с възрожденски нравствени мащаби. Всеки би могъл да се увери в това, ако има куража да се зарови в чупливите и прашни страници на 25-те годишнини на всекидневника. Там са отложени протуберансите на отминалата епоха, фиксирани са събития, разтърсвали света и Европа, ден след ден се вихри кървавата история на страната ни. По тези страници тече параноята на всекидневието с хиляди човешки драми, природни и социални бедствия, с политически и битови престъпления, но също тъй се извисяват духовните стремежи на времето, стегнато в обръча между две ужасяващи световни войни.

Роден е през 1880 г. в старинното градче Прилеп в Македония, “прилепнало” в скута на прочутите Маркови кули, където и до днес са застинали в безвремието на вековете средновековни крепостни руини.От там, от Климентовските духовни извори край бреговете на Охридското езеро, от Самуиловите руини и Прилепското княжество на Вълкашин и Марко тръгва житейският път на много бележити българи и революционни дейци, оставили ярка следа в националната история. Старинната прилепска църква “Свето Благовещение” /1838/ с надвесения над нея хилядолетен чинар, древните църквици и скитове, запазени и до днес в покрайнините, площадът с ориенталския силует на Сааткуле /1858/, са декорът и атмосферата сред които израстват книжовници като епичния писател Димитър Талев и Марко Цепенков, събрал 10 тома с народни умотворения, апостоли и революционери като Пере Тошев, един от основателите на ВМРО, Георги и Петър Ацеви, Димитър и Йордан Чкатрови, архиереят Методи Кусевич и десетки други деятели, учители, поборници. [1] Големият Крапчев род произхожда от село Крапа в Македония и е датиран назад до началото на 18 век - 1705 г., когато негови клонки, с имената на Йовче и Ристе се преселват в близкия град Прилеп.В града и досега съществува фамилията “Крапчев”, а в далечното минало една улица е носела името на Данаиловия баща - “Васил Крапчев”, поборник за църковна независимост и национално самоопределение на българите в Македония. Ако в прилепското възрожденско училище са се трудили сеятели и будители като Димитър Миладинов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, то е разбираемо защо старите хроники да свидетелстват, че Прилеп е бил най-яката твърдина на българското самосъзнание в рамките на Македония [2]. Данаил Крапчев е достоен син на своя род и на родното си място- още в ранните си години в училищата в Битоля и Солун се включва в националноосвободителното движение. След като завършва история в Софийския университет и специализира в Швейцария, той бързо намира призванието си на културното поприще и след младотурския преврат /1908 г./ и започва да издава в Солун вестници със звучни имена - “Илинден”, “Родина”, “Вардар”, Струма”, “Места”, “Брегалница”, ” Марица”, “Българин”, “Отечество” и пр., сменяйки названията на реките и синонимите на етноса след всяка цензурска забрана, в неутолимимия стремеж на македонската интелигенция да се отстояват териториите на българското присъствие до бреговете на Бяло море. Вестниците, издавани от Д. Крапчев на български език в славянското средище Солун, са изразители на вековните стремления на етноса да заживее свободен в единна общност, а в ролята си на журналист през този период, той се оказва един от идеолозите на националноосвободителните борби против отоманизацията на поробените земи. Многобройните му статии по тази тема демаскират политиката на младотурския елит спрямо немюсюлманските народности в империята. С убедителни политологически анализи доказва, че идеята за “отоманизация” на всички народностни групи в пределите на турската държава е превърната в инструмент на великотурския национализъм, а широко прокламираната отоманска консти-туция лишава християнското население дори и от досегашните му културни права. Фактите са налице и Д. Крапчев бие тревога за посегателствата над училищата, над езика, над религиозните и икономическите права на българите в турските предели. Паралелните му анализи на политиката на Туция, Австрия и Швейцария спрямо съставните народи доказават, че “отоманската” доктрина е обречена на крах. “Равенството на отоманите” – заявява той - служи само за “маскиране на действителността”, а управляващите кръгове в Турция отъждествяват държавата само със своето съсловие и със своето племе. “Под красивия модерен етикет “конституционна държава” Хамидовата абсолютна монархия се е превърнала едва ли не в бегска олигархия, една юнкерска Турция” [3] – твърди Крапчев. Неговите бозкомпромисни позции по този въпрос са в противоречие с политиката на Сандинисткото движение за съглашателство с младотурците. Още тогава се проявява непоклатимата логика и прозорливостта на един блестящ политически ум, който ще диктува и по-нататъшният му житейски и творчески път. Статиите във в. “Отечество” и “Родина” обуславят следващите крачки на родолюбивия прилепчанин. Освен с пламенно слово, той е готов и с делата си да отстоява своите патриотични убеждения, освен с перо и с оръжие да се бори за освобождението на Македония. В онези далечни времена примерът на хора като П. Яворов и Д. Крапчев доказва, че руслото на българската история все още се е държало здраво за възрожденския корен, че не е заглъхнала традицията на великите апостоли на словото, борбата и саможертвата в името на Отечеството.

По време на Балканските войни Данаил Крапчев вече е на поста си като редник в четническото движение, а негови другари и съмишленици в комитските приключения са Тодор Александров и Пейо Яворов. В представения тук сборник със спомени и документи четящата публика за пръв път ще се запознае с инкриминираната и непубликувана досега кореспонденция между него и Пейо Яворов, посветена на бурните събития от началото на миналия век.От нея и от споделянията на самия Крапчев на страниците на в. “Зора” [4] се запълват някои бели петна и в биографията на големия поет. Научаваме конкретни неща за македонската епопея и житейските перипетии на Пейо Яворов, за силното мъжко другарство и съмишленичество между двама. Само смъртта прекъсва тяхната дружба и се оказва, че Данаил Крапчев е бил по-милостивият приятел, отказал да даде отровата на поета [5].

След двете национални катастрофи, в които България губи изконни територии и надеждите си за постигане на своя национален идеал, а до голяма степен и моралните си устои, Д. Крапчев е от малцината духовни лидери, които се възправят с цялата си енергия срещу унинието и отчаянието, обхванали обществото.. В годините на най- дълбока стопанска и морална криза той започва да издава ежедневния вестник “Зора”, пестейки от залъка си, треперейки за всеки къс хартия, както свидетелстват съвременниците му. Денонощно е стоял на поста си в бдение за нивото, качеството и разпространението на вестника, който се оказва най- свидната рожба на неговия живот.Сам така си го наричал – “рожбата”. Стремежът му е да създаде обективен и независим информационен всекидневник като за образци му служат най- реномираните европейски вестници “Тан” и “Таймс”. За сметка на това е бил иронизиран от Ванче Михайлов например, че вместо да посвети “Зора “на македонската кауза, той се мъчел да го превърне в “българския Таймс” [6]. Вестникът се издържа сам, железен закон за Крапчев е да не взема от никъде и от никого нито стотинка, за да се отстои независимостта на изданието и свободата на словото, което тече от “Зора” към хората. Затова дори т. н. “народен съд”, колкото и да се е трудил, не намерил компромат в тази посока. [7]

Човек с широка историческа образованост и култура, владеещ перфектно френски език, Данаил Крапчев притежава голяма библиотека с чуждоезични издания на френски и руски език по история, политология, социология. Обожавал е речите на известния френски журналист и политик Жан Жорес и следва неговия публицистичен маниер. Европейските интелектуални мащаби на главния редактор пряко се отразяват в неговата авторска публицистика, във вида и съдържанието на вестник “Зора”. Новини от световните информационни агенции и от собствени кореспонденти в Лондон, Париж, Рим, Берлин, Женева; телеграми на “Зора” и телеграми на БТА; коментари, анализи, научни статии; репортажи, хроники, стенограми, последни радионовини и други разнообразни рубрики запълват колоните на вестника. Всекидневно се осигуряват потоци информация от целия свят и българската общественост е осведомена за събитията по света, за балканската политика в нейната емпирика и процеси, за вътрешното положение в страната дори до малката паланка ; Но освен тях голямо място се отделя за култура, забавление и книжовност под формата на литературни страници, илюстрована страница, весела страница, спортна страница, университетска страница, подлистници с преводна белетристика, плюс седмично културноинформационо издание “Седмична Зора” /1926 г./. Това са най-общо сигментите, съставящи структурата на най-меродавния български ежедневник в неговата дълга, четвъртвековна история. В хилядите страници са съхранени автентичните извори за националната история, политика, икономика, социален бит и културен живот. Тук са регистрирани в снимки и горещи репортажи всички перипетии, събития, трагедии, заплахи и възходи, преживяни от народа ни в десетилетията между двете световни войни – несправедливите тегоби и жестоките репарации на Ньойската “догма”, както я нарича Крапчев; деветоюнският преврат и убийството на Стамболийски, коминтерновските попълзновения и септемврийските метежи през 1923 г.; покушението върху цар Борис ІІІ при Арабаконак и атентатът в църквата “Св. Неделя” през 1925 г. ;комунистическите конспирации и провокации; асимилационната политика и тиранията на балканските съседи спрямо българското население в заграбените територии; политическите интриги между партиите ; междуособиците в македонското движение и убийствата на видни дейци като Тодор Александров, проф. Никола Милев, ген. Ал. Протогеров, Симеон Евтимов, гл. редактор на в. “Македония”, нар. представител Петко Д. Петков и мн. др. Тук подробно са описани саможертвените акции на Менча Кърничева и Мара Бунева, скалъпеният процес срещу българските студенти в Скопие, гръцкото клане в граничното село Тарлис и още безброй катаклизми, след които човек се чуди как изобщо е оцеляла нещастната наша държавица.

Разбира се, поради хора от ранга на Данаил Крапчев, изправени на страж на българската държавност. Трябва човек да изчете стотиците уводни статии в “Зора” или трите тома с публицистика “Изминат път “с авторството на Д. Крапчев, за да разбере, че в негово лице България е имала не само едно могъщо журналистическо перо, а преди всичко прозорлив и далновиден политически анализатор. Трезвите му преценки за хора и събития, за процеси и тайни заговори, както на международната, така и на вътрешнополитическа сцена са безпогрешни и непостижими. И други умни мъже са в състояние да оценят и квалифицират ставащото и текущото в политическото злободневие - Данаил Крапчев обаче го предрича. За разлика от събратята си по перо той не следва събитията по петите, а ги изпреварва, още в техния зачатък умее да разчете намеренията, следствията и разбира се - резултата. И което е особено важно – да посочи изхода или пътищата за разрешаване на всяка сложна ситуация. За добро или за лошо- винаги се оказва прав. Сред стотиците примери ще посоча само един – пръв сред демократично мислещите журналисти Данаил Крапчев започва кампания срещу правителството на проф. Александър Цанков.Още в началото на 1924 г., отначало предпазливо и дипломатично, а впоследствие открито, той доказва, че дори да е било историческа необходимост, то се е превърнало в бреме за нормализацията на страната и настойчиво започва да пледира за оставка.Две години след 9 юни 1923 г. Крапчев пише :” Девети юний по никой начин не трябва да остане една традиция, защото подобна традиция ще погуби България.” [8] Кой да чуе трезвият, разумен глас – следват още два преврата, наистина пагубни за демократичното бъдеще на страната. Не само по този повод, а многократно, изпъква доминантата на неговия политически мироглед - парламентаризма и демократичното устройство на обществото, против всеки авторитаризъм или диктатура, независимо откъде се задава тя. Тази демократическа позиция го сближава със средите и лидерите на Демократическата партия, най-вече с Андрей Ляпчев и Александър Малинов. Крапчев неизменно поддържа и защитава демократичните си принципи в десетки свои заглавия, напр.: “Полицейска и правова държава”, “Силата на парламентарния режим”, “Демокрация и силна власт”, “Въпросът за диктатурата” и др. Позволявам си да цитирам откъс от статията му “Военна диктатура ли?” [9] освен като доказателство за демократичния възглед на автора и като предупреждение към днешното време:

“България или ще бъде спасена от Народното събрание и чрез Народното събрание или ще погине. Авторитетът на Народното събрание трябва да се издигне. Никой управник не може да се счита необходим за България. Необходимо е само Народното събрание. Трябва то да сочи кои управници са необходими в даден момент. Във всеки случай България може да бъде спасена само от своето Народно събрание, ако то стане истински господар и съдия на правителството. България ще бъде изкарана от сегашното си положение не чрез диктатури, които ще я опропастят, а чрез истински парламентаризъм и контрол над правителството.”

Какъв блестящ урок за сегашните политици, ако те си правеха труда да четат заветите на умните и образовани мъже на България! В контекста на тези редове лъсва унизителната сервилност и отблъскващо лакейство на днешните ерзац “парментаристи”, когато твърдяха, че видите ли, само “негово величество Кобургготски” бил единствената ни гаранция за всичко. Сакаш не съзнават, че сами си плюят в лицето. Гаранция е той, но за личната им кариера, за оглозгването на рилските гори, за наглите и безнаказани грабежи, цинично квалифицирани като “нов морал”. Впрочем, заради тия господа специално ще спомена, че бащата на сегашния задкулисен играч е бил доста по-мъдър – в някои кризисни моменти се е допитвал и до Данаил Крапчев, т. е. до гласа на общественото мнение, например за смъртната присъда на Дамян Велчев през 1935 г. И въпреки че Крапчев твърдо стои на позициите на конституционализма, а не на авторитарния режим, въпреки че се противопоставя на смъртното наказание за антимонархиста Д.Велчев, царят го награждава с орден “За гражданска заслуга” [10], докато превратаджиите от кръга “Звено” го интернират в Карлово.

Истински гражданин и пламенен патриот стои начело на вестник “Зора”, щом във всеки брой бие тревога за съдбините на българите в Македония, Беломорска Тракия, Западните покрайнини, Южна Добруджа. Пестеливо и лаконично, с неопровержими факти, разобличава шовинизма на сръбските и гръцки власти спрямо българското население, изважда наяве тайните козни на балканските политикани и подтиква международното мнение към действия в защита на поробените сънародници. Според него нашият народ повече от половин век “не престава да дири цялата си душа”. Нито за миг не го напуска мисълта за мъчениците, останали извън разпокъсаното Отечеството, затова вестникът му докрай изпълнява патриотичната си мисия – да поддържа жива духовната връзка между метрополията и откъснатите територии, да вдъхва на народа си “вяра в бъдещето” [11]. Стегнато и убедително, без сянка от демагогия, словото на Крапчев съумява да държи будна съвестта на българското общество и не допуска да изгасне болежът и съпричастието на българина към страдащите събратя отвъд границите. Навсякъде той прокарва убеждението си, че “всичко е в движение” [12] и никоя неправда не трае вечно, че всяко статукво подлежи на промяна и рано или късно “България ще събере в едно своята монолитна душа”. В поредица от публицистични текстове Д. Крапчев анализира сложните балкански взаимоотношения - “Българите от Гръцка Македония “, “Петицията на поробена Македония”, “Тракийският въпрос “, “Гръцки роби”, “Гръцкото двуличие”, “Кръвта не е вода”, “Грабеж”, “Скопският процес”, “Убийствата нямат край” и пр. [13]. Той разгръща тези отношения в различни аспекти – международни, политически, териториални, културни, икономически и инфраструктурни. Ще отбележа само един пример за оригиналност и дълбочина на неговия политически интелект – въпросът за ролята на реките в политиката. Никъде другаде, освен в публицистиката на Д. Крапчев не съм срещала подобна държавническа култура и прозорливост, позволяващи му да провиди ключовото значение на водните пътища като важен фактор в историческия и стопански просперитет на нацията. За него трите реки – Искър, Струма и Марица - са “скелетът на българската държава”. Тази идея настойчиво се провежда в редица статии, онасловени: “Бученето на реките и политиката”, “Устията на българските реки”, “По трите реки”, “Марица и Вардар”. Големите български реки в тях са провидяни не само като инфраструктура на националната икономика, но и като пътища на културното проникване и обединение на българите, разпръснати из Балканския полуостров. Но освен с прагматични измерения, отношението на Крапчев към изконните водни артерии на земите ни синтезира дълбинни историкокултурни пластове - митологично- езическото обожествяване на водите, национално идентичното и поетико-образно светозрение - родното вече се идентифицира не с само Балкана, и свещените реки стават “гръбнак “или “скелет”, т. е фундамент на българщината. По свой път журналистът модифицира яворовското копнежно обожание спрямо символните полета на “родното”, в което “Вардар, Дунав и Марица” тревожат сънищата на изгнаниците редом с величавите силуети на Балкана, Странджа и Пирин /“Заточеници”/. Кой от кого е повлиян, дали прагматикът от поета или обратно някакси няма значение – те чувстват еднакво и мислят по един и същ начин за българския космос.

Ако един журналист от миналото мисли и пише по този държавнически и съкровено-поетичен начин за българските реки, то какво да кажем за сегашните политици, особено в контекста на затлачените днешни реки, които не служат за друго, освен за изкуствен потоп! Господа политици, издайте по-скоро забравените томове на Крапчев, те са си същинска библия за политика! Още повече, че на България и без това й липсва академия за национална политика.

Уводните колонки с негов подпис, посветени на болшевизма и на Сталин, на политическия терор и процесите в Съветска Русия разкриват далновидната мисъл на Крапчев. Зад външната идеологическа пропаганда той разгадава трагедията на руския народ, упорито разобличава имперските амбиции на комунистическата мегадържава и начините, по които ги осъществява като дестабилизира малките страни като България. Тази тема изисква самостоятелна и обстойна разработка и очаква един ден бъдещите историци на родната журналистика да обърнат поглед към нея. Тя включва едно сложно отношение на евюлюция от страна на големия публицист – отначало то е отношение на любопитство и дори на известни надежди за развитието на Русия след октомврийската революция. Това е времето на в. “Пряпорец” и 1917 г., когато младият Крапчев се мъчи да разбере какво точно ще се роди от хаоса, разтърсващ необятната империя. Началната точка на тази еволюция се съдържа в следните редове:

“Ясно е, че сто и осемдесет милионна Русия дири и ще открие сред себе си своя майстор – немиропомазан от Бога, без папска инвеститура, без патриаршески жезъл, сигурно и без корона. Той действително няма да е богопомазан, но той ще да е народопомазан.” [14]

Следващите 25 години обаче са период на внимателно вглеждане, проследяване и анализиране на събитията в съветската държава. Ставащите там трансформации на живота и на хората са сред постоянните теми на в. “Зора”. Само с факти и цифри се показват големите провали на съветската икономика и робския живот на руските граждани. Статиите на Крапчев и информациите на “Зора” разбулват истината за предизвикания глад, довел до канибализъм в Украйна, за изгонването на Лео Троцки и убийството на жена му З. Троцкая като сценарий от личната диктатура на Сталин, експлицират разправата с коминтерновските лидери в светлината на абсолютната власт и новия руски национализъм, описват изселването на заможните селяни в сибирските лагери на смъртта и пр. Чрез свидетелства на очевидци и сведения от авторитетни световни агенции като Ройтерс, читателите на “Зора “са наясно с мизерията и повсеместния терор в Русия, както и с коминтерновските заговори срещу демокрацията в Европа. През октомври 1941 г. заедно с група български журналисти Д. Крапчев най-сетне се решава да види с очите си фамозната съветска действителност. Озовава се сред сюрреалистични картини на “изгорената страна” по заповед на азиатския сатрап, на нечовешка нищета и призрачни сенки, загубили човешкия си образ. Тогава написва покъртителните си репортажи оттам убеден, че ако българските граждани видят с очите това, което той е видял и разбрал, никога не ще помислят за комунизъм.В поредица от заглавия [15] в ноемврийските броеве на “Зора” /1941/ се рисуват безподобни картини на материална и духовна разруха, на първобитно оскотяване на т. н.” съветски труженици”, които според Крапчев са “фантазия на болшевишките дервиши”, зад която се крият поробените и обезличени нации на поляци, латвийци, украинци и пр. Като апостроф на статиите от в. “Пряпорец” сега прозвучават мрачните му заключения:

“В земите на Съветския съюз, които ние минахме и по пътя през който минахме, над две хиляди километра, никъде не видях цвете - нито по запазените села, нито през разрушените напълно градове. И останах с впечатлението, че съветските територии са най-безрадостните земи на земното кълбо.” [16]

Тук трябва да спомена, че именно тези репортажи, изобразавящи мрачната империя на насилието и страха, написани както обикновено лаконично, с конкретни имена и факти и поради това звучащи абсолютно достоверно, вбесяват до ярост българските комунисти.Заради тях те подписват смъртната присъда на Данаил Крапчев и включват името му в списъка на българските общественици и политици, които трябва да бъдат ликвидирани [17]. Мотивите им са изредени от професионалната “революционерка” и доживотен кадър на ЦК на БКП Цола Драгойчева с езика на патологичната омраза. Ето го:

“Отровното журналистическо перо на тоя мерцавец фабрикуваше без умора всевъзможни вестникарски пасквили, които насищаха със змийска отрова политическия климат, насъскваха властта към безпощадна разправа с комунистическата “зараза” и съпротивителното движение, венцехвалеха хитлеровите победи и клеветеха болшевишка Русия. Беше най-усърдният водещ член от групата престъпници на перото, сред които се мъдреха още Тодор Кожухаров, Йордан Мечкаров, Йордан Бадев, проф. Генов, Ал. Ганчев, Петър Джидров и още неколцина други” [18].

Видните български журналисти са наречени още “мизерни рупори” и “престъпни оръдия”. Ниският стил на речта на ръководната функционерка е самоопровержение за това, кой именно “насища със змийска отрова” политическия климат на България, още повече че змийските инструкции се въплъщават и в “насъскване,” към “героични дела” на специални “екзекуторски групи”, които са чиста проба “престъпни оръдия” на екстремистките призиви на Г. Димитров по радиото от Москва /17.Х.1942 г./, на Задграничното бюро и ЦК на БКП. След като застрелват от засада ген. Христо Луков, ген. Кочо Стоянов и полк. Пантев и се измъкват невредими, дързостта и самочувствието на терористите нарастват. Опитват се да “зачеркнат” един след друг набелязаните имена от списъка. Идва редът и на Д. Крапчев. Два пъти правят опит да го убият. Първият е неуспешен, атентаторът е арестуван още докато проследява набелязаната жертва. Вторият опит е през лятото на 1943 г. - посред бял ден двама терористи от бойната група на Славчо Радомирски го събарят и нападат с ятагани на ъгъла на бул. “Дондуков “и ул. “11 август”. Раняват го в главата и рамото, без малко да го постигне участта на Стефан Стамболов. Притичват се хора и полиция и го спасяват - уви, временно! Коментарът на Драгойчева за този случай е следният. “Продажният слуга на перото се отърва само с леки наранавания, докато нашите бойци загинаха”. И вижте само кого обвинява за неуспеха на акцията – “пак тая потеря от случайни минувачи, която се юрва диво след тях.” Същата потеря или “проклетата опашка” от столичани, чакащи за мляко на два пъти се “юрва като ято хищници” и след атентаторите срещу инженер Кулчо Янакиев. Описанието на Драгойчева достига най-високия регистър на абсурда и трагикомизма – та “случайните минувачи” и “проклетата опашка” в своята множественост, повторителност и анонимност не са ли извадка от народа? Но като народа “се юрва да лови народни отмъстители” и като ги залавя ги предава на властта, то се оказва, че “народният съд” не е негов и убийците не са негови. Затова той става “див и хищен”, става “потеря”, докато те са си “ангели”, само че “черни”, както ги бяха изтипосали в един филм с красиви млади артисти, между тях и сегашният културен министър.Наистина, какво са могли да сторят тези ангели, “макар въоръжени с пистолети и бомби срещу настръхналата многобройна потеря”, както ги оплаква Ц. Драгойчева. И за оплакване са, щом и пистолетите и бомбите не им помагат срещу собствения им народ. Но ще дойде време да му отмъстят подобаващо. Дотогава, щат не щат, трябва да се изпокрият и да чакат Червената армия. Е, с днешна дата трябва да сме благодарни на Цола затова, че в многотомното си съчинение е направила поне това – разграничила е народа от нарочените “народни отмъстители”и без много да му мисли е казала каква е всъщност истината.

Не е възможно в рамките на настоящият очерк да се обхване цялостно биографията и огромното публицистично наследство на Д. Крапчев. Книгата има преди всичко мемоарни и морални функции - да върне във вниманието на обществото и в аналите на българската култура ярката фигура на един голям патриот, политик и строител на българската държавност. Да може поне в известна степен да опровергае болката на Крапчев, когато твърди, че “ние българите сме с къса памет”, “нямаме усет към еволюцията” и затова сме “народ без исторически опит” [19].

Друг парлив проблем е отношението му към Втората световна война и към Германия - и не само парлив, той се оказва съдбовен за най-уважавания редактор и журналист в страната до фаталната дата 9. ІХ. 1944 г. – коства му живота веднага след нея. В дъното на тази трагедия стои пак фанатичната, болезнена любов към непрежалимия роден край, възвърнат към протородината от германските войски през 1941 г. в устрема им на Изток. Световните новини за придвижването на германските армии из пределите на Русия, за огромните загуби на руска бойна техника и хилядите руски пленници се появяват всеки ден в информационните рубрика на “Зора”. Това е повод вестникът да бъде обвинен от “радио Москва” в подкупничество за сметка на Германия. Истината обаче е друга и тя е лесно разбираема за всяко българско сърце. Радостта от обединението на всички сънародници в целокупното им Отечество има високата цена на многовековно и изстрадано национално въжделение. Бурни възторзи и искрено вълнение от постигнатия национален идеал се изливат в страниците на “Зора” чрез перото на видни общественици като Петър Мутафчиев, Димитър Талев, Йордан Бадев, Константин Щъркелов и мн. др. Всекидневникът отделя вече специална страница, изпълненена със снимки и репортажи за настъпващите промени в Македония. Патриотичният дух и всенародната еуфория там вървят едновременно с изпълнението на управленска и икономическа програма за подпомагане и възстановяване на възвърнатите предели. Д. Крапчев не остава безучастен към инсинуациите на Москва, петнящи почтеното име на “Зора “и отговаря публично по следния начин:

“Що се отнася до някакъв подкуп от германците, трябва да признаем, че в това обвинение има нещо вярно. Германците ни подкупиха с факта, че повърнаха Добруджа на България. Те ни подкупиха още повече, когато ни съдействаха да вземем Западна Македония и Беломорието. Действително това не е малък подкуп, това е най-големия подкуп, какъвто можем да си въобразим и за който в-к “Зора” ратува близо четвърт век. Що се отнася обаче до паричен подкуп,, него получаваме от нашите читатели, служейки на техните разбирания.” [20]

Позволявам си този дълъг цитат, защото е равнозначен на изповед – не само лична на патриота Д. Крапчев, а на цялата българска интелигенция. За пореден път публицистът изговаря мислите и чувствата на почти всички социални слоеве - политически, интелектуални, масови, с изключение на комунистите, разбира се. Само в няколко изречения авторът дава отговор на въпроса за мотивацията на българската политика спрямо Германия през този период. Доказва, че тя не е въпрос на каприз, на случайност, на емоция, а на изконния национален интерес. Изтерзана и разпокъсана от европейските геополитически игри в продължение на векове, след толкова кръвопролитни въстания и войни, България за пръв път вижда как националеният блян от мираж се превръща в реалност. Възможно ли е изобщо да обърне гръб на съдбата, за пореден път да отвърне лице от чедата си, заробени от чужди държави? Ако това е възможно за коминтерновските безродници, чиято Мека е Москва, то не е възможно за синовете на Македония, за комитите, проливали кръвта си за нейната свобода, за безбройните радетели, чийто корен е впит дълбоко в историята на свидния им роден край. Нека не забравяме решаващата политическа, социална и културна роля на милионната македонска емиграция в обществения живот на България по това време. Тя има свои мощни институции и организации като ВМРО, ВМОК [21], Съюза на македонските братства, Македонския научен институт и пр. Най-видните и авторитетни български политици, министри, индустриалци, учени, общественици, културни дейци са родом от Македония и тяхната дума има голяма тежест при формиране на гражданските настроения. Животът на тези хора, тяхното мирозрение и менталност са фокусирани около незабравимия силует на Пелистер и равното Пелагонийско поле, магнетично ги мами снежното чело на Бабуна планина, в сънищата им непрестанно изплува онова прозрачно и мистично Охридско езеро, загърнато от зелените хълмовете на Галичица. Тяхната парола на живота е “Вардар”, а клетвата им – да умрат за Македония и нищо не може да я анулира, най-малко името на налудния фюрер или на свирепия азиатец.Те са могъща стража, бдяща над хоругвите на народния идеал. Тогава дали е било мислимо и възможно при наличието на императивния исторически и етнопсихологически рефлекс и на мощния граждански натиск, което и да правителство да се откаже от макар фаталния “подкуп”, както го определя Крапчев? Да пренебрегне най-светите чувства и надеждите на своя народ, да погази паметта на хилядите мъченици, паднали по фронтовете и по македонските планини в името на свята цел – свободата и обединението на българското Отечество? Но да не пропуснем да си кажем и “кривицата” по съвета на В. Левски - нелицеприятната наропсихологическа черта, че ние българите, вечно чакаме и се надяваме на поредните “освободители” и дарители, а сами сме постигнали едно единствено нещо – Съединението през 1885 г. И като наготово ни дават онова, което сме изгубили и сами не можем да си върнем, то кога е било да не целуваме ръка на Дарителя! Крачката, която България прави в съюза си с Германия през 1941 г. е колкото премерена, толкова и рискована, а впоследствие и фатално погрешна, но в онзи исторически момент тя е без алтернатива. Такава е тогава мярката за патриотизъм. Друг е въпросът, в че исторически аспект мярката постоянно се сменя според това, откъде вее вятърът, т. е в чии ръце е силата.

Темата за вините и грешките в нашата история и за личната позиция на Крапчев е наистина неизчерпаема, но може да се каже и само в едно изречение, изречено от Матей Бончев - Бръшлян пред VІ състав на народния съд през 1945 г.. Когато го разпитват за отношението на неговия патрон към оста Рим- Берлин – Токио, стремейки се да скълъпят обвиненията си във “фашизъм” спрямо един от стожерите на българската демокрация, подсъдимият отговаря в прав текст “Данаил Крапчев държеше само на една ос - оста Прилеп - София.” [22]

С надеждата, че ще мога да представя набелязаните тук аспекти на огромното журналистическо наследство в по-разширен мащаб при други обстоятелства, преминавам към темата, която естествено ме вълнува - ролята на Д. Крапчев и на в. “Зора” за развоя на българската литература. Най-напред ще отбележа големия културен капацитет на вестника - негови сътрудници са видни имена от академичните среди – професорите Боян Пенев, Никола Милев, Ал. Т. Балан, Любомир Милетич, Йордан Иванов, Александър Балабанов, Гаврил Кацаров, Михаил Арнаудов, Стоян Романски, Христо Вакарелски, Стефан Консулов, Георги П. Генов и редица други, които представят на страниците на изданието научни разработки от своята сфера - езикови въпроси, антична история, български паметници в Македония, фолклористика, археология, театрално и музикално изкуство, литературна история, международно право и пр. достигат до редовия читател на най-високо академично равнище. В още по-голяма степен това важи за литературния раздел в структурата на всекидневника.

Обширното място, давано на литературните материали, е израз на благоговейно отношение към световната и към родната литература. Веднъж седмично, веднага под заглавката, с удебелен шрифт се отпечатва специално заглавие “Днес “Зора” с литературна страница” и едва след него се изписват останалите информационни наслови. Добива се впечатление, че това е специална опция, очаквана и обичана от читателите на “Зора”. Нищо чудно да е така, щом в нея за пръв виждат бял свят култови произведения на родната белетристика.Разкази от циклите “Ако можеха да говорят “и “Вечери в Антимовски хан” на Йордан Йовков, любимецът на Д. Крапчев, един след друг се подреждат на втората страница на “Зора”. Българската литература дължи на “Зора” и появата на повестта “Чифликът край границата”, публикувана тук с продължения /1933 г./. Трифон Кунев често дефилира с псевдонима си Риналдо Риналдини като автор на злободневни фейлетони и мемоарни съчинения за отминалите войни. Крапчевият всекидневник е гнездото, откъдето изхвръкват много таланти и вероятната причина за това е широкоскроеният духовен мащаб на главния редактор, щом дава място за сатиричните миниатюри и на своя коректор, а той не е кой да е, а “Хамлет, принц Датски, а всъщност поетът-сатирик Димитър Подвързачов. Под крилото на Крапчев за известно време е пребивавал и нежноскръбният лирик на България – Димчо Дебелянов – вадил си е хляба като коректор в неговия в. “Отечество”, заведен там от П.Яворов. Несравнимият бокачовски хумор на Райко Алексиев се лее два пъти седмично във “Веселите страници” -“ Смях и закачки” до края на 1932 г.: тук в карикатрури, фейлетони, вицове и анекдоти, шеговити стихчета и весели закачки, знаменитият Fra Diavolo шеговито или хапливо –саркастично разиграва нашенската българановска комедия в нейните политически, битови или социопсихологически тъжносмешни картинки. Тук се появяват фейлетонните му герои Генчо Завалията, отец Тарапонти и Гуньо Гъсков, отработва се прототипът и набира сили бъдещият вестник “Щурец”. На страниците на “Зора” през 1932 г. се печата в продължения и великолепната “Хумористична история на българите” от Райко Алексиев. Николай Райнов публикува в “Зора” разказите си под общ наслов “Хора в скици”,а Йордан Бадев е естетическият арбитър на годишните продукции. Той е редакторът на литературната страница и същевременно е автор на галерия от портрети на съвременните му български писатели със заглавие “Скици на живите”.По- късно тези публикации се събират в самостоятелни авторски книги.

 Никола Ракитин, Добри Немиров, Борис Руменов, Георги Райчев, Димитър Шишманов, Димитър Бабев, Георги П. Стаматов, Дора Габе, Змей Горянин, Ст. Л. Костов и мн. др. също са сред литературните имена на “Зора”, гостоприемно отворила страниците си за стойностните произведения, без това да означава осъзнаването им като класика по онова време. Вестникът просто си има безпогрешна мярка за качество и отстоява своя престиж чрез високо естетическо ниво на литературната продукция.

Книгата със спомени за Д. Крапчев, доказва, че всички негови сътрудници са единодушни в едно – Димитър Чорбаджийски, известният по-сетне писател и фейлетонист- народовед Чудомир е станал такъв благодарение на Данаил Крапчев. Откривайки таланта още в първите творби на непознатия провинциален разказвач, Крапчев прави всичко по силите си, за да подтикне и развие писателската му дарба. Освен запазеното място във вестника и своята добронамереност и приятелство, осигурява му големи хонорари предварително, задължавайки го да седне и да пише по съвест, за да ги оправдае, “когато може, както може”. За съжаление след тримесечни телефонни молби към уредника на Чудомировия музей в Казанълк не успях да получа копия от Крапчевите писма до Чудомир. Чиновникът Терзиев не се помръдна, сякаш архивът на видните люде на България му е бащиния или което е още по-отчайващо – за безличието архивът просто си е куп плява, не служи за нищо и само му разваля рахатлъка.

Че вестник “Зора” е инкубатор на литературни дарования, а главният му редактор – довереник и меценат на българските писатели си проличава не само от сърдечното другарство с гениалния Пейо Яворов, а и от факта, че под неговата стряха се подслонява и могъщия епик на родната литература – Димитър Талев, когато вестник “Македония” [23] е спрян след преврата на 19 май 1934 г. Така “Зора “има шанса да даде път на още една епохална творба - романът “Железният светилник”. През 1944 г. тук излизат 12 откъса от него със заглавие “Хаджи Серафимовата внучка”. Известна е съдбата на автора и на романа след 9. ІХ. 1944 г. [24]

Отделна тема са литературните подлистници на “Зора”, които за своето време са истинско съкровище. Спомагат да се превъзмогне провинциализма на българската култура, довеждайки в лоното й висши образци на световната класика. Тук се печатат преводи от Морис Льоблан, Кнут Хамсун, Август Стриндберг, Ги дьо Мопасан и Анатол Франс, Андре Мороа, А. П. Чехов, Ив. Куприн, К. Балмонт, Мих. Зощенко, Карел Чапек, Ярослав Хашек, Бласко Ибанес, Рабиндранате Тагор и Десанка Максимович и мн. др., серийно се точят разказите от “Хиляда и една нощ” и на още много световни романи. На този фон е впечатляващо, че в същата журналистическа модификация е включен и Алековият “Бай Ганю”, т. е. още през 1927 г. в. “Зора” отчита мястото на емблематичната българска книга сред световните бетселъри. В следващите години изчезва специалната литературна страница, но в замяна на това литературните произведения вече имат запазено място на втората страница и в подлистник на всеки един брой. От изброените дотук примери е очевидно, че в. “Зора” се оказва родилната ясла на голям брой прочути български книги.С учудващо постоянство, толерантност и компетентност вестникът грижливо засява, обработва и отглежда полето на родната литература. След време плодовете се превръщат в безсмъртна класика. Дори само с тази своя мисия в. “Зора” е заслужил мястото си в духовнокултурната, а не само в политическата история на България.

 Последното, което не мога да отмина, е безспорното уважение и авторитет на Данаил Крапчев сред българската и международната общественост, извоювани с къртовски труд и нравствено постоянство в продължение на три десетилетия.Тези човешки и граждански добродетели съвсем естествено му отреждат място и в Ротарианския клуб в София, основан през 1933 г.от уважавани индустриалци, журналисти, политици и хора на изкуството заедно с много чужденци, най-вече английски дипломати, журналисти и фабриканти [25]. Целта на клуба е да бъде “антена”, която да свърже страната ни и с най-отдалечените страни на земното кълбо. Адмирациите към личността и делото на Крапчев намират израз по време на юбилейното честване на 30 годишната му журналистическа дейност, устроено на 24 май 1936 г., не от него, а от приятели и сътрудници. Тогава скромността, професионализма и мисионерската всеотдайност на този човек са възнаградени от почитта на десетки известни люде от България и от света. Към него потичат писма и поздравителни телеграми, носещи думи на признание и уважение към родолюбивото му дело [26]. Сред тях са професорите Г. П. Генов, М. Арнаудов, Л. Милетич, Асен. Златаров, бившият мин-председател Ал. Малинов, Симеон Радев, Кирил Кръстев, Тодор Кожухаров, Анг. Каралийчев и Д. Немиров, кметът на София Ив. Иванов, ген. Добри Попов, бащата на Фани Попова-Мутафова, посланикът на Чехия Прокоп Макса и французинът Леон Ламуш, български генерален консул в Париж, библиотеката на Филаделфия, САЩ, свещениците на българските общности в Детроит и Ню Йорк, софийският митрополит Стефан, военни дейци и много чужденци. Всички те оценяват високо заслугите му за издигането нивото на българската преса до европейските критерии, прекланят се пред патриотизма и таланта на големия публицист, посветил живота си на националната кауза. Тогава Леон Ламуш развълнувано признава, че “с вестник “Зора” мога всеки ден да живеея един час в своята мила България”, а Симеон Радев му изпраща от Лондон знаменателно приветствие, в което определя Крапчев и себе си като синове и внуци на борците за свобода и народност и поради това - хора от епохата на Възраждането. Дипломатът - летописец на “съвременна България”, изказва мисълта, че Данаил Крапчев е “единственият българин, чието място бих желал да имам.” Слава богу, че в него момент съдбата е била глуха!

 Не така мислят обаче коминтерновските вождове и техните оръдия в България. Маститата фигура на редактора на “Зора”, влиянието му в обществения живот и силата на авторитетното му слово предизвикват в тях само ненавист и отмъстителност, както се видя по-горе. Довършват си несвършеното през 1943 г. на 10 септември 1944 г., вече в безопасни за тях условия на беззаконие и терор, под закрилата на шмайзерите и червените им братушки. След като е предупреден какво го очаква, могъл е да избяга, имал е швейцарска виза за цялото семейство, но е останал. И се питам - защо? А дали е могъл да загърби смисъла, ядрото, същността на целия си съзнателен живот? Да избяга и да избегне участта на десетките си скъпи приятели, които сам е оплаквал - героичните македонски комити, напоили с кръвта си родните планини и полета? Как би се отказал от гордостта и достойнството, че е бил един от тях, че заедно с тях се е борил за свободата на своята свидна Македония? Би ли могъл да живее далеч от родината си човек, срастнал се с нейната съдба още от майчиното мляко. Единствено в негов текст, съм прочела, че кристалният извор на Охридското езеро при манастира “Св. Наум” - това са сълзите на македонските майки, чиито синове са загинали за родината. Сравнението разкрива онтологична слятост с архетипите на родното, с пулса, с мъките на народността и съдбините на земята рожденна. Тя е неговата единствено възможна вселена. Такъв човек няма и не може никъде да отиде, освен да се върне в свещената й утроба.Данаил Крапчев става една от първите жертви на комунистическата жестокост след преврата и разбираемо е защо – трябва да се смаже, да изчезне този тип човешки индивид - носителят на националното достойнство, на родолюбието и дълга. Да се забрави изобщо истината за македонските българи и за нещастната Македония.Само като се съборят славните възрожденски сенки, ще се отвори място за лицата на демагогията и лъжата, за националните предателства на сервилните Сталинови марионетки. Линчуват Крапчев на улицата в града Горна Джумая, називаем и до днес Благоевград, нали бяха прекръстили цяла България на слепите си антибългарски идоли. Последните му думи са били досущ като кънтящия въпрос на Левски: “Народе, български народе, осъзнай се!” [27] Въпреки това името му фигурира в обвинителния акт на VІ състав на т. н. народен съд, който съди българските писатели, журналисти и издатели като виновници за световната война. Бил “починал”, но съдят убития човек, за да заграбят имуществото и интернират семейството и децата му в Делиормана, където са живели в землянка. Избити са, впрочем, почти всички сътрудници на в. “Зора”. Краят на вестника, който в продължение на четвърт век е бил стандарт за европеизъм, за свобода на словото и обективност на информацията, символизира краят на една ера и началото на ново историческо пропадане - на поробване и потъпкване на традиционните ценности, добродетели и идеали в живота на България.

Затова положих целия си труд при създаването на тази книга върху една крехка надежда – че ако се възкреси споменът и образът на пламенния патриот и гражданин, на талантливия публицист и културен строител, може би това ще се редуцира като възраждане на частица от изгубеното национално достойнство на днешния българин, съзнателно и нарочно впримчен и задушен във веригите на деградацията и безизходността. Защото как иначе народът би търпял в продължение на толкова години “демокрация” съществуването на онзи уродлив монумент – паметникът на съветските окупанти – в центъра на българската столица. За мен, а вероятно и за хиляди други българи той е знак на позора и унижението на нашата нация, гавра с паметта на хилядите жертви, изтребени след злокобния преврат на 9. ІХ. 1944. Но най-страшното и подтискащото, лъхащо от помпозната композиция е, че тя вече символизира не някаква “признателност”, а е нагло стърчащ белег на примирението и безсилието на обществото ни да премахне иглата, която всекидневно му избожда очите и вече половин век му се надсмива с думите на Вазов: “Нека носим йоще срама по челото/ синила от бича, следи от теглото/ нека спомен люти от дни на позор/ да висне кат облак в наший кръгозор.” Къде се изпокриха онези смелчаци, прононсираните и прономерирани дисиденти? Поне тая работа да бяха свършили всичките вкупом сини, тъмносини, морави, десни, ултрадесни, либерални и незнам какви борци за свобода и демокрация, ужким бяха и управници! Пълно мълчание и безхаберие от страна на ратниците на “гражданското общество”, нали си се бореха само за кокъла! Не ги ли е срам поне от ЕПН, от ПАСЕ, от ЕС и от целия свят, из който си правят безконечни командировки, докато ние тука все си чакаме да ни “приемат” в Европа! Защо в Европа, в Евразия по-добре! Само там има простор за мутрите с колоритни прозвища и за крадливите ни политикомафиотчета, вече заедно лустросани като “елит” и “класа”.

Държавнотворното и културно-мисионерско дело на Данаил Крапчев в най-тежките години на националните катастрофи, неговата духовна сила и скромност, непрестанният му труд и всеотдайност, посветени до последен дъх на българската кауза, доказват, че изход и надежда за страната ни все пак има - и тя е в морала и във висотата на отделния човек, а не в която й да е партия. Освен историческите и културологични сведения, събрани в настоящата книга, тя носи и една поука - че Отечеството ни е въздигано и прославяно от градивните и творчески личности, а е проваляно вдън земя от многобройните партии и котерии. Само трябва да прочетем книгата на един живот като страница от историята на една държава.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Константинов, Георги. Прилеп и прилепчани. В. “Днес”, бр. 394, 6. VІІІ. 1941 г.

2. Вж. Иван Дуйчев. Прилеп в нашето минало. Реч, произнесена на 4. VІІ. 1941 г. в гр. Прилеп в сайта Google.

3. Крапчев, Д. Съсловно и расово господство. В. “Отечество”, бр. 62, 23. ІХ. 1909 г., Солун.

4. Крапчев , Д. Пейо Яворов; П. Яворов в политиката “Изминат път”, т. ІІІ. С. 1941 , с. 618; 629.

5. Крапчев, Д. Спомени за П. Яворов. В: Изминат път. т. І, С. 1936, с. 325-328.

6. Вж. спомените на Петър Лунгов, репортер във в. “Зора”.

7. В спомените на Васил Сеизов , репортер във вестника, пред когото народният обвинител, Никола Ланков признал за липсата на подкупи и чужди пари за “Зора”, въпреки обстойните ровения на “нар. съд” за свидетели и документи.

8. Крапчев, Д. Незавършен подвиг. В. Зора, бр. 1786, 8 VІ. 1925 г.

9. Крапчев, Д. Военна диктатура ли? В. Зора, бр. 1428, 17 март 1924 г.

10. Вж. спомена на Неша Крапчева.

11. Това е заглавие на една от неговите статии, която бе препечатана във в. “Детонация” през м. септември 2005 г.

12. Заглавие на статия в. т. ІІ на “Изминат път”, с. 146.

13. Справка – Д. Крапчев, т. І, ІІ, ІІІ на “Изминат път”, С., 1936-1941 г.

14. Крапчев, Д. Русия дири майстора си. В-к “Пряпорец”, бр. 100, 6 май 1917 г.

15. Вж. Крапчев, Д. Изминат път. Т. ІІІ, с. 667-690: “По следите на разбитите болшевики”; Руското село”; “Низкото ниво в Съветския съюз” “На бал с комбинезони в Брест Литовск”; “Най-слабото място на Съветския съюз”; “Генералната линия на Сталин”; “Едничката връзка между съветските народи” и др.

16. Крапчев, Д. Разбулени факти. В. “Зора”, 8 ноември 1941 г.

17. Вж. Драгойчева, Ц. Победата. Повеля на дълга. С., 1979, с. 166-170. Тук авторката разкрива кой е вдъхновителя на пъклените планове за убийствата, кой стои зад решението и ръководството на екзекуторските групи и изрежда лицата в черния списък, определени за ликвидиране.

18. Пак там, с. 173.

19. Усет към еволюцията. В: Изминат път, т. ІІ, с. 177.

20. Крапчев, Д. Подкупът е извънреден. В. Зора, бр. 6626, 20.х VІІ. 1941.

21. Върховен македоно-одрински комитет – ръководен орган на македонските дружества в България, учреден през 1895 г. с поредни председатели Трайко Китанчев, ген. Данаил Николаев, Борис Сарафов, Стоян Михайловски.

22. Вж. спомена на Васил Сеизов.

23. Дотогава Димитър Талев е гл. редактор на в.” Македония”, орган на македонската емиграция в България.

24. Вж. Трифонова, Ц. Тайната биография. В: Писатели и досиета. В. Търново, 2004 г.

25. Кадийски, Цвятко. Българо-британски ротариански връзки. В: Седемдесет години Ротари клуб – Изд. на Britsh consil; Intime. София. 2003 г.

26. Трябва да се има предвид, че това вероятно са само част от материалите по тази тема. Отделени са от чужд архив – на Петко Тихолов.

27. Вж. спомена на Марин Петков.