I. Спомените
7. Димо Казасов:

  “Крапчев беше сърбофоб, аз – сърбофил”
 

Роден в Трявна, 1886 г. Завършил право в СУ “Св. Кл. Охридски”. Деец на БРСДП и на политическия кръг “Звено”. Журналист и редактор във вестниците “Трибуна”, “Народ”, “Изгрев”, сп. Звено”. Участник в три антиконституционни преврата – през 1923, 1934, 1944 г. Пълномощен министър в Белград /1934-36/, мин. на пропагандата в ОФ правител. на Кимон Георгиев /1944-47/. Автор на редица мемоарни книги.

На едно от общите събрания на извънщатните журналисти уведомих другаря Димо Казасов, че искам да поговоря с него по определени въпроси. Затова когато му се обадих по телефона, той с готовност ми определи час, в който на другия ден, 10 март 1972 г. мога да го посетя. Посрещна ме сърдечно, топло. Казах му целта на моето посещение и му предадох писмено въпросите, на които бих желал да ми отговори. След като ги прочете със задоволство отбеляза:

---------------------------------------------------------------------------------------
 

- Личи, че добре сте помислили, когато сте писали въпросите.

Добави обаче, че след някой ден ще ми даде и той отговора, написан също на пишуща машина. Въпреки тази уговорка подхванатия разговор течеше плавно и спокойно и на някои от поставените му въпроси той отговори по-подборно и по –сочно от това, което впоследствие получих в писмена форма. Затова ще си позволя да ги предам точно така, както бяха записани на магнетофона.

 Не си спомням точната дата – каза той – но през 1919 год. се основа вестник “Зора”.

- Струва ми се, че първият брой е излязъл на 11 май 1919 г., празникът на солунските братя Кирил и Мтодий.
- Вестник “Зора” беше притежание на акционерното дружество “Български печат”. Големите акционери на това дружество бяха Крум Чапрашиков и известният книгоиздател Александър Паскалев. Но тъй като Ал. Паскалев принадлежеше на социалдемократическата партия, в ръководството й се очерта известно недоволство от факта, че той подпомага парично един буржоазен вестник, какъвто беше “Зора”. Начело на “Зора” тогава беше д-р Петко Пенчев, а главен редактор беше Данаил Крапчев. За да се отчете към партията, в съгласие със своя съдружник Крум Чапрашиков, решиха да издават един вечерен вестник със социалистическа тенденция, който да се ръководи от член на социалдемократическата партия. ЦК на партията посочи мен за главен редактор на този вестник, на когото дадохме наименованието “Трибуна” единият, и другият вестник “Зора” сутрешен и “Трибуна” – вечерен, се редактираха и печатаха в едно и също здание, в така наречената “Придворна печатница”, която се намираше на ул. “Московска” срещу двореца. От тая дата датира и моята непосредствена връзка с Данаил Крапчев и с Петко Пенчев.

Вестник “Трибуна” започна да излиза през м. юни 1919 г. Както знаете, през тази година избухна транспортната стачка. Като социалдемократ и като професионален деятел аз не можех, освен да поставя в услуга на стачката в “Трибуна”. Това се зловидя на Крум Чапрашиков, който основателно се боеше, че може да бъде подложен на известни репресии от властващата партия и като главен акционер спря в “Трибуна”. Следователно той има кратко съществуване – от юни 1919 до края на септември същата година.

 Много пъти Данаил Крапчев ме е канил да взема участие в “Зора” с отделни статии като е подчертавал, че ще ги помести без каквото й да е изменение - такива, каквито бих му ги предложил. През цялото време на съществуването на “Зора” обаче аз съм написал само две статии. Съдържанието на първата не беше нищо друго, освен изработената програма на политическия кръг “Звено”, която още не беше намерила публично разпространенине. Когато му поднесох статията, Крапчев се озадачи и каза, че има в нея нещо, което на него не му е ясно. Но все пак помести статията във вестника. Три дена от излизането на тази статия бе обнародвана програмата на “Звено”. И тогава той разбра, че един вид аз съм го подвел. Но не ми се е сърдил за тази ,до известна степен ,моя непочтена постъпка. Втори път поместих една също така къса статия, в един момент когато във върховната македонска организация на Иван Михайлов се заговори за “македонска нация”. Застъпих становището, че македонска нация не съществува, че Македония е географско понятие и в нейната теротория живеят различни нации – гърци, турци, евреи, сърби. Всички те са македонци. Редом с тях в Македония живеят и българи. И не можем с термина “македонец” да покрием цялото население, особено българското население, което представлява най-големия и най-ценен елемент. Както имаме българи-тракийци, българи-добужанци, българи-мизийци, ние трябва открито да кажем, че имаме и българи-македонци. Македония, македонец обозначава територия, в която живеят българите, но в никакъв случай не може да обозначават тяхната етнографска принадлежност. Това горе-долу беше моята статия.

- Да-а, това е единственото правилно становище.
- Така е.

- Да сте пътували заедно с Крапчев в чужбина?
- При едно пътуване за Италия с него се случи малка злополука. В Любляна ни посрещнаха местните журналисти и ни поканиха в бюфета на малка закуска. Тръгнахме след това за Триест. Още като излязохме от бюфета, рекохме да се преброим да не би някой да липсва. Открихме, че Крапчев го няма. Това ни поразтревожи, защото знаехме, че в Югославия Крапчев е мразен и от самите журналисти. Оказа се, че нашият влак се бе изтеглил на друга линия, а на тази от която ние слязохме, заел място влакът от Австрия за Белград. В бързината си Крапчев се качил на този влак и тръгнал обратно за Белград. Понеже ни придружиха до границата люблянско-словенски журналисти, те взеха грижа за откриването му и изпратиха телеграми, че такъв и такъв човек объркал влака. Някъде към Зидани мост, шеста станция между Любляна и Загреб го намират, свалят го и с друг влак го връщат. Спомням си, че той ни настигна във Венеция. Така при това пътуване ние изживяхме една тревога за Крапчев.

- Да ми кажете нещо за Коста Купенков [1] ?
- Той ми е съученик. С него сме завършили заедно гимназията в Русе. Бяхме и си останахме през всичкото време добри приятели. През последните години много исках да го видя, но не можах да открия адреса му. Чакайте да видя дали го няма в някои от тефтерчетата.

Другарят Казасов извади от бюрото си десетина малки тефтерчета, порови в тях, спря се на едно от тях и продължи:

- Ето на, реших да събера у дома мои съученици, които живеят в София: Атанас Недков - ул. Гаврил Генов”, Кеко Пенков - ул. “К. Янев” 43, Георги Рашев – “Цар Шишман”, Г. Баларев, Петър Петров, Михаил Антонов - адвокат, Д. Консдтантинов - ул. “Московска”, той беше брат на старозагорския митрополит, Стоил Станев, стенограф в Народното събрание, Доганов, съдия, но същевременно той беше много добър акварелист и устрои няколко изложби. Оказа се, че един отсъства, друг отсъства, някои умряха. От тези десетина души Недков, Купенков, Баларев, П.Петров, М. Петров, Ст. Станев са вече покойници. Не бива човек да отлага добрите инициативи….

- Рашев не беше ли учителят по френски език във Втора мъжка гимназия през време и след Първата световна война?
- Не. Учителят Рашев по френски език беше женен за дъщерята на жената на Христо Ботев. Този Рашев беше инженер-химик. Притежаваше малко текстилно предприятие, което в няколко години разви като образцова фабрика, в която работниците бяха поставени на много високо ниво. Жив е. Национализираха фабриката му. Постъпи в едно предприятие на ГНС. Автор е на рецептата за производството на продаваната сега в София боза. Направиха го ръководител на предприятието, но се яви някакъв претендент, който го измести. Сега живее с една малка пенсия.

- Да ми кажете нещо за Коста Купенков от ученическите години?
- Ами Купенков!… Какво опустошение правят годините! На младини той беше много буен. Моята квартира беше до тяхната къща в Русе. Има руски произход. Майка му е от Бесарабия, а баща му струва ми се, е руснак. Родителите му имаха една дъщеря и три момчета. Най-малкият е Федя, а най-големият Симеон, дългогодишен инспектор при Министерството на финансите. Федя беше началник на професионалното образование при софийската търговско-индустириална камара. Сестра им се казваше Антоанета. Бяха много симпатични и възпитани деца. Коста беше добър човек. Умен човек в редакцията на “Зора” беше Матей Бончев-Бръшлян. Порядъчен човек. Имаше в редакцията на вестника солидни хора. Спомням си тая категория журналисти - Власаков-Подвързачов. И Подвързачов беше в “Зора”. Това бяха фигури в нашата журналистическа професия, не бяха случайни лица, макар и репортери. Един Иван Харизанов например…

- И Харизанов даде след 19 май 1934 г. една статия в “Зора”. Крапчев гледаше да се пригоди…
- Да спаси вестника…

- … Та пусна статия и на Харизанов. Но нали знаете, че Харизанов не беше много ясен в мислите си, малцина можеха да разберат какво искаше да каже Харизанов.
- А, още едно нещо сега си спомням. По едно време изпаднах в затруднение - нямах никаква работа, никакви доходи. Крапчев знаеше това. И един ден ми предложи, но аз не приех. Трябва обаче да кажа, че ми продложи… Беше през 1926 или 1927 година. Прекарах доста тежко. Имах петчленно семейство. Предложи ми. Казах му: благодаря, нямам нужда. Спомням си това. И си спомням къде беше. Тук, на моста на “Граф Игнатиев”. Аз излизам оттук, от дома си и се срещаме на моста - той си отиваше в къщи, живееше на ул. “Добри Войников”, в съседство с Петко Пенчев.

- Нещо за Йордан Бадев?
- Мразят го писателите… защото той беше безпристрастен в оценките си. Той беше литературно подготвен човек, не беше случаен човек… Между впрочем, колко души наброяваше персоналът на “Зора”?

- Не повече от 15 души литературни работници, общо с административния персонал – около двадесет и няколко души.
- Аз съм останал с впечетление, че редакционният персонал наброяваше 22 души. Това беше най-многочислената редакция. В “Утро” бяха много по-малко.

След като се позамисли малко, някак разсеяно, събеседникът ми продължи:

-…Нямаше да му простят на Крапчев… щяха да го мъчат страшно… Скоро ме питаха във Варна. Казах им, че репортерът трябва да бъде любознателен, общителен, да притежава упоритост до нахалство: като хванеш някого и искаш да изтръгнеш някаква информация, да не го оставяш. Такива качества трябва да има репортерът.

 Благодарих на другаря Казасов за оказаното ми внимание и за отделеното скъпо време. Само след няколко дена получих и писмен отговор. Отговорът на първия ми въпрос беше вече изчерпан. Ето моите въпроси и отговорите на другаря Казасов:

- Данаил Крапчев Ви ценеше много и изпитваше голямо лично уважение към Вас. Спомням си, че при запитването на наш колега по повод на Ваша брошура, не може ли да напише малка критична статийка, той го отклони с думите: “Не бива, Димо Казасов има големи заслуги към вестника.” Бихте ли ни разказали в какво се състоят тези заслуги?
- Заслуги към “Зора “нямам. Имаме само едно краткотрайно съжителство, за което вече говорихме.

- Вие сте съвременник на Крапчев, отблизо сте следили неговото развитие като журналист и публицист от най-ранно време като редактор на в. “Пряпорец”, а след това и като ръководител и главен акционер на “Зора”. Бихте ли желали да направите характеристика за него като човек, журналист и общественик?
- Родом от Прилеп, Данаил Крапчев беше фанатично привързан към родината си и живущите там българи и копнееше за освобождението им. Той вярваше, че това освобождение може да се постигне само по пътя на една германска интервенция, на която беше и защитник и апологет. Като журналист той беше последователен в своите схващания, а като човек беше един скромен и честен гражданин.

- В много случаи Вашите и неговите позиции по големи въпроси на нашата политика и управление не са се схождали или са били противоречиви, например по сближението с Югославия, по преврата и политиката на 19-майското управление. Можете ли да кажете в какво се състояха различията между вас по тия и други въпроси на нашата вътрешна и външна политика, имали ли сете с него лични срещи и разговори по тях?
- В областта на политиката с Данаил Крапчев бяхме ярки противници. Той беше буржоазен демократ и принадлежеше към Демократическата партия /Ал. Малинов/, аз бях социалдемократ и член на политбюро на Социалдемокретическата партия /широки/, а от 1920 до 1923 год. – главен редактор на партийния орган вестник “Народ”. Крапчев беше сърбофоб, аз – сърбофил; той беше приятел на германския фашизъм, аз – негов противник; той беше приятел на ВМРО, аз – ярък неин противник. Дължа обаче да отбележа, че въпреки тия коренни различия, нашите лични отношения бяха добри.

- Убеден демократ по разбиране, а и по принадлежност към Демократическата партия, Д. Крапчев и неговия вестник се оказаха решителни противници и поведаха борба срещу кабинета на Ал. Цанков, в който и Вие участвахте. Какви бяха неговите подбуди, в какво отношение не одобряваше политиката на деветоюнското правителство, на кои обществени групи или тежнения ставаше изразител?
- Данаил Крапчев посрещна и приветства възторжено деветоюнския преврат от 1923 г. По-късно, когато Демократическата партия на Ал. Малинов се очерта като противник на Цанковия режим, Д. Крапчев защиштаваше последователно нейната политика. Като мандатьор на партията си, аз участвах в кабинета на Цанков от 9 юни 1923 г. до 14 февруари 1924 г., когато си подадох оставката.

- Още по-зле Крапчев посрещна 19-майския преврат. В какво се изразяваше неговото отрицателно отношение към новото правителство, какви бяха намеренията и настроенията на ръководните фактори по отношение на “Зора”, в какво се изрази борбата на Крапчев срещу установената цензура върху печата? Съществуваше ли някаква разлика в отношенията на Крапчев и “Зора” към привържениците на Дамян Велчев и към хората на Кимон Георгиев, че докато първите изобщо схващат македонския въпрос като чисто сръбски, вътрешен, хората около Кимон Георгиев се отнасят по-критично към политиката на Югославия и не изоставят българските национални интереси. В какво се изрази официалното правителствено становище по този въпрос, което трябваше да застъпвате като негов пълномощник в Белград?
- Деветнайстомайският режим имаше положителна ориентация към Югославия, не беше разположен към Германия и гравитираше към Франция. Свръх всичко той беше противник на ВМРО и не закъсня да я разтури и да обуздае ръководството й. Отношението на Крапчев към тоя режим не можеше да е освен отрицателно, поради изложените по-горе негови отношения към Германия, Сърбия и ВМРО. По тия въпроси различни мнения между Кимон Георгиев и Дамян Велчев не са съществували.

- Да са Ви направили впечатление някои други срещи и разговори с Данаил Крапчев?
- При срещи и разговори с Д. Крапчев той всякога прямолинейно и непримиримо е защитавал своите схващания и позиции. Той беше твърд, упорит и неотстъпчив събеседник.

- Бихте ли прибавили нещо към характеристиките на други сътрудници на “Зора”?
- Аз отбелязах вече. Познавам Матей Бончев – Бръшлян като спокоен и коректен журналист, Йордан Бадев - като подготвен литературен критик и Коста Купенков – като интелигентен, страстен и динамичен репортер, като добър и верен приятел.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Коста Купенков – /1866 г. - ?/. Журналист и редактор на в. “Зора”, в. Последна поща” /1924-44/, в. Празнични вести” /1926-44/ и в. “Днес” /1936-39/, смятан за официоз на правителството на г. Кьосеиванов, заради което е съден от народен съд.