(Публикувано в: Макед. преглед, 6. 1930, No 2, 153-156)
В кн. 1, год. VI, на сп. "Македонски преглед" предадох измисления от И. М. портрет на баща ми Димитра Миладинов заедно с портрета на стрико ми Константин Миладинов. За да се установи истината, нека ми бъде позволено тука, в свръзка с моите спомени за баща ми, да дам неговия портрет – заедно с този на Константина – както ми го е предал преди четиридесет години нашият стар учител и общественик Младен Данчев, същция този портрет, който бях видяла преди толкова години и у покойния сега български консул в Солун Атанас Шопов, по-рано дългогодишен екзархийски секретар.
За мене няма съмнение, че този портрет на баща ми Димитър Миладинов е от цариградски произход, а именно от годините 1874 – 1875, когато майка ми и писващата тези редове в Цариград полагахме грижи да научим нещо по-положително за кончината на двамата братя и, ако е възможно, да открием незнайните им гробове. В тези грижи ние бяхме подпомогнати от някои дейци на нашето Възраждане, тогава намиращи се в турската столица, а най-вече от Чомаков и Драган Цанков, особено от първия, които се бяха погрижили да възстановят и запазят ликовете на братя Миладинови. Тогава се споменаваха имената на неколцина видни търговци от нашите краища, установени на работа в Цариград – между тях си спомням само оригиналното име Мангов – които бяха взели грижата да помогнат на Чомакова.
Както вече съобщих, портретът на Константина носех със себе си от Русия. Оригиналът на този портрет остана у Чомакова след заминаването ми от Цариград за Шумен.
Как е бил възпроизведен портретът на баща ми и дали някой от цариградските търговци, охридчани и стружани, са успели да извършат възложената им работа, не ми е известно, защото наскоро отпътувах. Зная само, че майка ми и аз описвахме в подробности чертите на баща ми и че много по-късно портретите на баща ми, съхранявани от Атанас Шопов и Младен Панчев, отговарят на това, което помня за баща си. Господин Младен Панчев би могъл да ни каже отгде е имал портрета на баща ми, такъв, какъвто го зная и както го давам тука. Във всеки случай, повтарям, баща ми досущ приличаше на брата си Константина, макар и да бе много по-възрастен от него; бе само по-пълен, по-къс и по-плещест. По описанията на майка ми двамата братя си приличаха като две китки босилек.
Баща ми бе рядък и силен човек, неустрашим против заплашванията на фанариотите, буен в разприте с тях, но инак умен и кротък в разговорите с приятелите си и с многобройните си ученици.
Най-любимата му тема за разговор в интимен кръг е била за школуването му в манастира "Св. Наум" и за Янинската гимназия.
Бащата на Димитра, моят дядо [1], бил известен в цялата област грънчар. Неговите ваяни глинени произведения намирали добър пазар в Охрид, Битоля, Корча и Шкодра.
Димитър е трябвало, като най-възрастен, да стане грънчар, но щастлив случай го оставя за дълго, към 1830 година, в килийното училище на "Св. Наум". Тук той учи да чете старобългарски книги и се готви за калугер. "Св Наум" го отделя от бащинския занаят и от къщи, за да го изпрати на учение през Корча на юг в Янина.
Преди години, когато моята майка ми е давала тия ценни сведения за живота на баща ми, записвах ги в доста големи подробности, но изгнаничеството след войните разпиля много от спомените ми, а най-вече – най-ценните, тези за баща ми; все пак, спомням си, ученици негови са ми казвали, че той е владеял доста добре италиански език, който научил в Янина, гдето по онова време имало богата италианска колония. Италианския език той имал случай да използува в младините си като кореспондент на една търговска фирма в Драч, която е работила с Италия.
Познанията си, науката си, силата на характера си баща ми придобил и обогатил чрез елинската култура, както всички наши елинисти от епохата на Възраждането. Предполагам, и предположението ми има големи основания за вероятност, че ако не бе килийното училище при "Св. Наум", баща ми би се скоро стопил, би се елинизирал още в Янина.
Споменатият в първите ми бележки престарял Мореитис, съученик на баща ми от Янина, казвал ми е към деветдесетте години на миналия век в Солун, че Димитър Миладинов бил един от най-личните ученици в Янина. Познавал отлично всички гръцки класици, декламирал наизуст стихове от тях, но при все това още тогава ненавиждал фанариотството и фанариотите.
Към същите години, малко по-рано, в Солун бе учител Гр. Пърличев, един от най-видните ученици на Димитра Миладинов. Тогава Гр. Пърличев живееше в ъгловата къа срещу големия двор на мъжката гимназия, до площада "Мулла", при развалините на старите римски бани. Виждам го и сега, седнал в ъгъла на миндерлъка, да разказва за петдесетте и шестдесетте години в Охрид, за вечерните училища, които баща ми тайно основал и в които преподавал на ученици не само в Охрид и околността, но още и от по-далечни градове на Македония.
"Ние, учениците му – казваше ми Пърличев, бяхме повече от тридесет. Всички го обичахме, защото ни въвеждаше в любовта народна. Колкото бе непокорен на владиците и техните хора, толкова бе мек и благ с нас. Учеше ни на българско четмо. Научи ни най-много да обичаме народа си и да нямаме страх от гонителите му. Когато по-късно отидох в Атина, разбрах силата и смисъла на думите на моя любим учител Димитрия Миладинов."
Кузман Шапкарев, който бе оженен за най-възрастната ми сестра, съшо ученик на баща ми, ми е казвал, че той е научил да събира народните приказки, гатанки, пословици от Димитра Миладинов. Той от него научил, като негов зет, да седи цели нощи и да "прочиства" събраните материали. Тези безсънни нощи на баща ми, помня ги и аз като дете. И сега виждам газеничето в ръката му. Когато ние ставахме от сън, той отиваше да поспи един-два часа на своя твърд одър. Шапкарев неведнъж ми е казвал, че баща ми години наред е събирал от всички краища на българските земи материали за народните песни, които е изпращал на брата си Константина за разработване.
Старият покоен Станишев [2], виден възрожденец, баща на софийските лекари братя Станишеви [3], един от най-любимите ученици на Миладинови, преди много години ми е разказвал с въодушевление за учителските години на баща ми и на стрико ми в Кукуш [4].
"А татко Ви, който на няколко пъти дойде в Кукуш, бе неустрашим и необикновен човек. Той бе всичко за гражданите ни, които веднага го обикнаха и почитаха, Той спеше само по няколко часа през нощта. Всичкото друго време писваше, обмисляше, разговаряше с приятелите си. Той не се преклони пред Патриаршията, както не искаше да се преклони и пред униатите."
Старият д-р Константин Робев, съученик на баща ми от Охрид, е бил отсетне най-приближеният негов човек. В дома на Робев в Битоля баща ми е намирал винаги подслон след учителствуването си в Магарево до Битоля или когато е идвал от Струга и Охрид, а също и от странствуванията си по всички западнобългарски македонски краища.
От майка си и от Робева, който преди тридесетина години умря като осемдесетгодишен старец, зная, и странствуванията на баща ми в австрийските земи и запознанството му с австрийските славяни (моята майка ми е казвала през последното посещение, което ктм деветдесетте години на миналия век й бях направила в Струга, че баща ми Димитър бил й изпратил един портрет от "аустриянските земи", който тя също изгубила) са били по негов собствен почин. По негов почин е бил изпратен в Русия на учение и моят стрико Константин Миладинов.
Голямо нещастие е, казвах тогава на д-р Константин Робев, а мога спокойно да кажа и сега, че нито един от учениците на баща ми Димитра Миладинов – тогава все видни наши дейци на Възраждането, не се е опитал да събере и издаде материали не само за баща ми и стрико ми, но и за цялата тогавашна епоха. За баща ми Димитра Миладинов лично мога да кажа, че той бе всеобилна душа. Той бе за нас, неговите деца, всичко. И сега, на старост, чувствувам как неговата бащинска ръка минава по челото ми, и сега го виждам седнал на чардака на къщата ни над течащите води на р. Дрим, да ни милува, и то толкова рядко, на месеци, на години веднъж! Той бе постоянно в движение, моята майка се бе поплакала от него. Но аз го оправдавам. Той нямаше друг път, освен трънливия път, който си бе избрал. Той искаше да го разчисти. И, чини ми се, успя в голяма степен да го разчисти.
Откак съм се съзнала като човек, ето доближавам на свой ред осемдесетте години, виждах и виждам през целия си живот, че Димитър Миладинов и Константин Миладинов не са един и двама за Македония, а хиляди. Нашата измъчена българска земя ги създаде все титани – един до друг. Остава сега на грядущите поколения да ги следват и да не отпадат духом до възтържествуването на истината и правдата! Ние, македонските българи, трябва да ценим своята сила и своето бъдеще само като просветен и свободолюбив народ!
В копие от едно писмо на Миладинова-Алексиева до министъра на просвещението
по същия въпрос накрая четем:
"Това е, което зная и което е истината за портрета на моя баща Д. Миладинов.
Като Ви съобщавам това, господин Министре, моля разпоредете се да се запрети печатанието и одобрението на учебници с фалшивия портрет на моя баща, прокарвани от печатаря г-н И. М., който добре е да разбере, че върши едно неразумно дело, което може само да ни излага като народ.
София
12 юлий
1930 г.
Царевна Алексиева,
родена Ц. Д. Миладинова
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Христо Миладинов (ок. 1770 [?] - с. Магарево, Битолско; 1830 [?] - Струга).
2. Става дума за д-р Константин Наков Станишев (1840 - Кукуш; 1900 - Москва) - ученик на Димитър МИладинов и състудент на Константин. През 1863 г. завършва математика в Московския университет, приема руско поданство и остава на работа в Москва - преподавател по гръцки език и математика и директор на Имперския лицей. По време на Руско-турската освободителна война К. Станишев е изпратен в България като чиновник за особени поръчения при княз Дондуков-Корсаков. Вицегубернатор е на Видин и директор на финансите в Източна Румелия. Отново се връща в Русия.
3. Баща на Константин Станишев (1877 - Кукуш; 1957 - София) и на проф. д-р Александър Станишев (1886 - София; 1945 - София) е Димитър Наков Станишев, брат на д-р К.Н. Станишев. От брака си с дъщерята на видния руски учен Владимир Иванович Дал - Мария, К.Н. Станишев има само една дъщеря.