ТОВА, ЩО ЗНАЯ  ЗА БАЩА МИ ДИМИТЪР МИЛАДИНОВ И ЗА СТРИКО МИ КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВ
(По случай 75-годишнината от смъртта на братя Миладинови)

(Публикувано след смъртта на Ц. Миладинова-Алексиева в: Зора, 18, No 5270, 23 януари 1937, с. 8. Данните са извлечени от личния й бележник.)

Бях дете на осем или девет години, когато ме приготвиха да замина от родния си град за Цариград и оттам за Русия. Това стана така: в града ни беше пристигнал Хитрово, руски консул от Битоля. Бях ученичка в отделенията, при учителя Георги Икономов ученик на баща ми Димитър Миладинов. При Икономова учехме десетина деца от по-видни стружки семейства. Икономов ни преподаваше славянски, български и гръцки езици.

Сметнали, че аз, най-малката дъщеря на Димитра Миладинов, мога да представя добре тогавашната ученолюбива Струга. Както съм писала другаде, накараха ме гласно да прочета молитва в църквата в присъствието на пристигналия руски консул. Това реши бъдешата ми съдба. Вместо да остана, както всички, в родния ни град, аз тръгнах още от най-ранно детство да странствувам и да се уча в далечни страни.

Малко преди да дойде Хитровова, към 1861 година, баща ми Димитър Миладинов не бе още арестуван. Той обичаше да седи на откритата голяма веранда, която гледаше към водите на реката Дрим и към лазурите на отсрещното Охридско езеро.

Влагодат бе за баща ми, когато след дълги и уморителни пътешествия можеше да се върне в своята домашна среда. При такива случаи най-голямото му удоволствие беше ние, децата, да го заградим, а той да ни се любува и да ни гали. Майка ни Митра – по рождение от богатския и знатен Матовски род, също седеше до нас.

През ония години татко най-вече странствуваше. Той бе вече учил дълго в Янина и Драч [1]. Беше учителствувал в Прилеп, Кукуш и Битоля. Беше положил големи грижи да възпита, образова и издигне брата си Константина. Имаше зад себе си годините на доброволното изгнание в австро-унгарските земи. Бе преподавал старогръцки в класическата гимназия на Карловци в тогавашната Австро-Унгария [2]. Бе влизал в кореспонденция с видните хора на духовното ни възраждане. Имаше вече от Белград приятелството на Георги С. Раковски.

Умната ни и кротка майка знаеше да му угажда. Той бе благ към нея, безкрайно нежен към нас, бедните му, почти изоставени на съдбата деца.

Понякога татко ни милуваше и гладеше по косите с цели часове. Сетне отново изчезваше и пак се явяваше. И все обичаше да седи на тази чаровна открита веранда, от която нашите детски лица и родната стряха при всяко навеждане се отражаваха в кристалните води на благословената от бога родна река. И сега виждам баща си цял изправен пред мен. Той бе мъж със среден ръст, грамадни, широки плещи, големи черни очи, гъсти вежди. Облото му лице приличаше на месечина. Косите му бяха буйни, почти къдрави.

Татко бе винаги съсредоточен и сериозен в погледа си, но безкрайно мил и драг към нас, неговите деца.

Отсетне, когато останах на учение през цялото си почти второ детство и през юношеството си в руските земи, винаги си спомнях за благородния израз на татковото лице, за богатите му с живот маниери, за сладкия му меден глас, за душевното му спокойствие, за дълбочината на цялото му същество.

Спомнях си баща си и неволно го сравнявах с първите мои учители, с Ламанска, с Вълков и с толкова още други, които отсетне станаха добри руски и наши люде.
Дванадесет-тринадесет години по-късно бях готова за нашия български живот и за учителското ми звание.

С жарко сърце и с пълни сили за предстоящата работа напуснах студения север и отново се отправих на юг, към родната земя.

През лятото на 1874 година майка ми Митра Матова-Миладинова дойде на срещата ми в Цариград.

Тогава в Цариград кипеше центърът на българската духовна, училищна и църковна борба. Източните български земи, западните – македонските български земи, бяха изпратили своите първенци, своя елит. Освен майка си срещнах нотабили на Охрид, Скопие, Битоля, Пловдив, Видин, Солун. Те всички помагаха на мене и на майка да узнаем нещо повече за трагичната съдба на татко и стрико, постигнала ги десетина-дванадесет години преди идването ми в същия този Цариград. Помогнаха ни и хората на Екзархията – Драган Цанков и д-р Чомаков.

В паметта ми отново порасна милият, благородният образ на баща ми Димитра Миладинов, придружен този път с образа на Константина Миладинов.

Знаех вече много нещо за тях. Знаех и писах още тогава, че баща ми е роден през 1810 година, а стрико ми Константин – през 1832 [3] година. Че баща ми бе водил неспокоен и бурен живот, изпълнен с борби против фанариоти и против други народни потисници.

Че татко бе лежал в охридския, в битолския и в цариградския затвор научих в най-малки подробности от майка. Научих още, че големи хора са се застъпили за неговото и за Константиновото освобождение, но че моят баща, твърд като гранита на родните балкани, не е искал да отстъпи нито крачка от личната и от народната чест, Отстоявал здраво правата на българина. Не обичал компромисите и хитрините. Смятал, че те само вредят и на личността, и на народа.

Нежни, безкрайно полюбовни са били отношенията между двамата братя. "Моят брат Константин, заявявал баща ми на майка, е едно от най-хубавите цветя на българската градина."

Грижите, които баща ми е полагал за Константина, са били нещо като свещенодействие за него.

През целия си земен път баща ми бил учител истински, темпераментен, умен, далновиден, изпълнен с любов в гърдите си народен учител.

Живи паметници е оставил баща ми Димитър Миладинов в душите на хилядите си ученици по всички български краища, от Цариград [4] до Преспа, до Струга и Охрид.

Най-живият паметник негов обаче бе моят стрико Константин Миладинов – истинското нежно "хубаво ивете на българската градина".

Учението си Константин получи при татко. Сетне стрико ми Константин учи в Охрид. По-късно в Битоля, Янина, Атина, Москва и Загреб [5].

Учителските години на Константина са няколко. Той учителствува малко в селата Магарево и Търново до Битоля, и още по-малко в самата Битоля [6]. Учителството му в тези две богати села било обходно учителствуване, за да бъде по-близо до най-главния център на западнобългарските земи – Битоля, за да бъде по-близо до брата си и до дейността му, до школата му.

В Русия, най-вече в Москва, трудолюбивият Константин Миладинов бе няколко години преди заминаването ми за тази страна.

През този период от няколко години именно двамата братя написват сборника на българските народни песни.

През същото време и Щросмайер, и всички видни дейци в славянските и извънславянските страни, и всички слависти учени на епохата подчертават значението им [7].

След това Константин живя дълго във Виена и Загреб, и скоро намери незнайния си гроб заедно с Димитра през януари 1862 година в Цариград.

Майка плака горчиво и неукротимо, когато научихме всичко това за татко и стрико през време на срещата ни в 1874 година в Цариград.

Вълнувах се от дълбочината на душата си и аз, бедната руска възпитаничка.
Ние с майка сторихме всичко да възкръснем тяхната памет, тяхното дело, тяхната пълна духовна и външна взаимна прилика.

Направихме това заради великата любов, която те имаха към своя български народ, към един народ твърд, жилав, здрав и вечно млад – много страдал, който, може би, ще има още много да страда, докато -запази снагата си, името си, честта си като народ даровит и буден.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Димитър Миладинов Работи в Драч (1832-1833) и учи в Янинската гимназия.

2. Димитър Миладинов пътува из Сърбия, Босна и Херцеговина през 1856 г. През своя престой там изучава сръбски език и сръбски народни песни, запознава се с видни учени и общественици и установява контакти с тях. Той не учителствува в гимназията в Сремски Карловци, а има желание там да бъде назначен брат му Константин.

3. Прието е, че К. Миладинов е роден в 1830 г. Засега не се откриха данни Ц. Миладинова да е писала или публикувала материали за живота на братя Миладинови през този период.

4. Димитър Миладинов свързва името си с Цариград не само с трагичната си гибел там, но най-вече с родолюбивата си дейност. Натоварен от настоятелството на БЪлгарската народна църква, от февруари 1860 г. обикаля няколко месеца градове и села из Македония. Той събира средства за построяването на църквата "Св. Стефан".

5. Престоят на Константин Миладинов в Загреб е свързан с работата му по подготовката и издаването на сборник "Български народни песни".

6. К. Миладинов не учителствува в Битоля.

7. За Значението на този фолклорен сборник е писано немалко. Той е търсен и ценен не само у нас. За кратко време става библиографска рядкост. Хърватският, сръбският и чешкият печат отделят специално внимание на подготовката и отпечатването на сборника. Самият факт, че още през 1863 г. чешкият учен  Ян Гебауер отпечатва в превод на чешки език 60 от най-хубавите песни от сборника на МИладинови в списание "Лумир", че през есента на същата година руският студент, а по-късно и професор Михаил Владимирски-Буданов пише курсова работа върху хайдушките песни в сборника и мн. фр. показва високата оценка, която му се отрежда още от техните съвременници.