В БИТОЛЯ  ПРЕЗ ДНИТЕ НА ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

Битоля е кичест град, потънал в зеленина. Околностите му са твърде красиви. Но никога по-рано градът не ни се е представял по-мъртъв, отколкото сега.

Хората изглеждаха подплашени. Само в някои от затънтените български квартали опитното око можеше да забележи някакви чести нощни посещения, полуосветлени прозорци със спуснати завеси.

Разпределението на града даваше възможност за по-лесни революционни действия. Българските квартали бяха съсредоточени на изток и на север, а българите общуваха помежду си чрез напречните чаршии, черковни дворища и обширни мегдани. Средните български училища, гимназиите ни бяха в заможните и по-малко изложени западни квартали. Следователно, учещата се младеж бе някак запазена.

Сега, толкова години след това мое последно посещение на Битоля, мога спокойно да кажа, че там хората на революцията съвсем не бяха унили духом. Нямаха свити сърца като моето. Вървяха бодро и стъпяха гордо. Имаха власт над силите си, вяра в утрешния ден, в бъдещето на българина. Вярваха в добрия изход на революцията. С една дума, крепени бяха от един нестихващ буен дух. Правеха всичко да тикнат народния подем напред към въстанието и свободата.

Така преминаха дълги дни и месеци. Така настъпи знойно лято по македонските поля и гори. Младите по-често и явно се събираха ту в църковния двор, ту някъде край Курт дере, ту най-често в Йени мале - Новата махала.

Ние не знаехме нищо за плановете на революционерите. Знаехме само, че са неспокойни. Че готвят нещо по-голямо. И понеже бях преживяла тия патриотични грижи през 1874 до 1876 година в Мизия, в Шумен, и аз, и всички вътрешно се радвахме за това, което става тук, в Македония, в Битоля, и очаквахме чудото. Представяхме си, че отново руските или нашите български войски ще дойдат да освободят и последното българско село от македонската земя. Не знаем дали това бе оправдателно, но вярата започна да закрепва все повече и повече у нас. Кой знае? Може би народът ще има или сам да отърси чуждото иго! А може би нашата сила се основаваше на гранитната вяра на младите, че ще сломят стократно по-силния неприятел!

С тази вяра живееха всички добри българи досам Илинден – 1903 година.

Един ден, това бе вечерта преди празника, здравите крака на младите подкараха и моите отслабнали крака към буковските лозя, към Буково – китно село в пазвите на Пелистер, а от Буковския манастир, през буковските гробища, към македонския балкан.

Прегазихме малката камениста и песъчлива река и скоро се озовахме по направление на Кръстофор и изворите на Кисела вода.

Не премина много време и ние дочухме някакви глухо долавяни пушкания. Гърмяха откъм града. Гърмяха от всички страни и пак спираха. Далече в полето военни патрули сновяха по пътища и кръстопътища. Извън и вътре в града ставаше нещо необикновено.

Ние съобразихме. Трябваше да прекосим шосето край занаятчийското училище и градините, за да се отзовем в нашата "Мечкар махала".

Оставахме без дъх, когато отделни групи аскер, в пълна екипировка, ни спираха и разпитваха, докато най-сетне, пребити от умора, прекрачихме високия праг на къщата ни. През същия този ден башибозукът е направил големи поражения всред мирни хора, срещнати на пътя. Ние видяхме само войска. Имали сме щастието да не отидем насреща на башибозуци.

През нощта срещу Илинден дочуваше се постоянен крепък пукот. Всичко живо се бе изпокрило. Тежките порти на всички битолчани бяха отдавна залостени. Съобщенията ставаха само от двор на двор. Който нямаше храна, получаваше жито или брашно от своя съсед. Скоро разбрахме, че навън по всички посоки върлува башибозук – също както едно време в Шумен, в навечерието преди влизането на руските войски.

А сега где са руските войски?
Боже, запази народа ни от напасти!
Започнаха страхотни гонитби по улиците на този стар български град. Битоля беше отсечена от цялата останала провинция, Населението й живя цяла седмица с мисълта за своя край. Нощите и дните бяха кошмарни. Нашите революционери не бяха предупредили никого. Пък и каква нужда имаше да ни предупреждават. Когато те се бият и умират за своб дата, народът не може да не страда!

Те се сражаваха наред, всеки ден, в непосредствената околност на града – по отсрещните чукари, по баирите в селата, на гарата, край казармите, в лозята.

Искаха те, шепа хора, да превземат големия вилаетски център, отбраняван от двадесетхилядна войска!

Скоро започнаха да проникват и радостни вести: Крушево – в ръцете на въстаниците; Смилево – главната квартира; Ресен, Охрид се здраво държат; тридесет хиляди души доброволци и въстаници, под водителството на Сарафов [1] и Груев [2], ще опашат града и ще го превземат; предани и храбри куриери сноват през цялата страна и разнасят вестта за повсеместния бунт; българското знаме се развява по околните височини! Денят на свободата, на толкова желаната свобода за македонския българин е близък! От Илинден хиляда деветстотин и трета година още една българска земя ще живее на свобода...

Храбрецът войвода Параскев Цветков [3], родом от историческия Плевен, дотогава учител по музика в българската мъжка гимиазия в Битоля, с петдесет души добре въоръжени въстаници се старае откъм гробищата на "Св. Неделя" да проникне в града и да даде сражение по улиците; и безкрай още други новини, достигнали до нас по някакъв безименен път, по някакъв безжичен път, по някакъв безжичен телеграф, се носеха от уста на уста, от единия до другия край на блокирания град.

Блянът за желаната свобода бе пред нас! Ударил бе краят на народните мъки!

Колко много вяра, колко много упование имаше този народ!
Напразни блянове. Скоро пак всички изпадахме в униние, и отново се съвзимахме на другия ден. И отново очакванията бяха големи. Душевните мъки страшни. Дните – безкрайни.

Окончателните резултати никой не можеше да предвиди.

Пътувайки от вратничка на вратиичка, от двор на двор, ние можахме през тези паметни дни и дни на борби на един народ, решен да умре, но да извоюва. свободата си, да почувствуваме и да видим колко велика, колко всеобемаща и колко предана на идеалите на българския народ бе македонската душа.

Ние срещнахме жени, деца и старци да пренасят оръжие и провизии.

Видяхме малкият Гаврош на Виктор-Юговите "Клетници" на местна македонска почва, да пълни пушката на своя по-възрастен брат и сам, пеейки революционната си песен, да се сражава по кривите и тесни сокаци на тази българска крепост с башибозука и с аскера. Видяхме милосърдието на българската девойка, която с риск на живота правеше своите набези по обсипаните с куршумен огън улици на крайните квартали, за да превърже раните и да прибере някой паднал брат. Видяхме най-сетне с очите си от покривите на нашите къщи как шепа български юнаци начело със същия легендарен Параскев Цветков, през цяла нощ отстояваха в близкото село Оризари на бесните атаки на хилядния аскер и десетките огнени топовни гърла.

С каква ли клетва на уста е умирал този вече забравен плевенски гражданин, този втори Христо Ботев във вихъра на илинденската борба на цял един народ, за брата роб!

Чудеса направи той, направиха и всички други безчет войводи и четници от местен произход; цели обози бяха пленили; казарми и укрепления бяха унищожили; хиляди пленници и заложници бяха взели; градове и села бяха временно освободили и може би щяха да победят, ако бяха им се притекли на помощ.

Бедни мои свидни македонски чеда и свидни български рожби! Така, между великата мъка за роден краи и между смъртта, живееха и умираха те с българското име!

Бурята постепенно затихна. Бавно замря и отмина Илинденската епопея от 1903 година!

Ние смръзнахме. Душите ни се вкамениха. Сърцата ни престанаха да бият.
Ридания, плач и стонове се долавяха из гърдите на една храбра, доблестна, но забравена близо двумилионна част от цял един народ.

И чудото пак стана – чудото на преражданата, на нестихващата българска стихия на вековете. Птицата Феникс отново се показа из пепелищата на опустошението.

Геройските дела и всеотдайната любов на първите синове на народа го отново ободриха. Из опожарените Смилево, Крушево, охридските и прилепските села, едно след друго започнаха да поникват и израстват новите, трудолюбивите, засмените български села. Бъстаниците се оттеглиха, едни към Лерин и Костур -на юг, други към Дебър, Паланка и Куманово – на север.

Те бяха великодушни. Отнасяха със себе си ранените, нахранваха гладните. Бяха даже милостиви към обезоръжения башибозук.

Техни санитари, по правилата на джентлеменската война, превързваха и лекуваха всеки паднал неприятел. Неведнъж това се подчерта отсетне в книгата за Илинденското въстание в Македония на английския кореспондент, чини ми се Брейлсфорд [4], който през всички седмици на въстанието е придружавал въстаниците във Воденския край. Същото съобщават и хората на организираните помощни комисии от чужденци в Охридско.

Народът заживя отново, както смогна. Хиляди избягаха на свободна братска земя. Други хиляди заминаха за Северна Америка. Останалите, многото, браниха и бранят с чест българското си име.

Каква съдба за мен и моя живот! Преживях и преживявам заедно с народа ни много мъки. Видях лично как гори светата народна мъка. Видях народния подем и народните падания.

Господи, удостой народа ми, удостой и мене, никога да не забравим Илинден 1903 година!

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Борис Петров Сарафов (1872 - Либяхово, Неврокопско, дн. Илинден, Благоевградско; 1907 - убит в София). Учи в Солунската гимназия и Военното училище в София. Деец на Македонското революционно движение - през 1895 е ръководител на чета, председател на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) (1899-1901), участник в Илинденското въстание като член на Главния щаб на Битолски революционен окръг (1903). След въстанието продължава да участвува в революционната борба.

2. Дамян (Даме) Йованов Груев (1871 - с. Смилево, Битолско; 1906 загива в сражение край с. Русиново, Малешевско). Учи в Солун, Белград и София. Той е един от идеолозите и водачите на македоно-одринското революционно движение. Под негово ръководство в Солун се полагат основите на ВМОРО (23 октомври 1893), секретар и касиер е на Централния комитет (1894), създава първите революционни комитети извън Солун, ръководи Битолския революционен окръг (1899-1900). От април 1903 г. е избран за член на Главния щаб на въстанието в Битолския окръг и ръководи въстанието. След потушаването му продължава революционната дейност.

3. Параскев (Парашкев) Тодоров (Тодоракев) Цветков (1875 - Плевен; 1903 - убит при с. Могила, Битолско). Учи в София, следва философия и музика в Дрезден и Прага. Учител е в Плевен, а от 1902 г. в Битоля преподава български език и музика, деец на националноосвободителните борби в Македония - секретар на конгреса в Смилево (17 април 1903), член на Битолския въстанически район, участник в подготовката на Илинденското въстание.

4. В текста  "Брайсфор". Става дума за английския журналист и изследовател д-р Хенри Ноел Брейлсфорд, който заедно с братятя Бъкстон, лейди Дърам и лейди Гроган като представители на сформирания в Англия Национален комитет за подкрепа на населението в Македония след жестоко потушеното Илинденско-Преображенско въстание престоява няколко месеца в страната (1903-1904) и се запознава отблизо с болките и неволите на изстрадалото население, които по-късно описва в книгата си "Macedonia. Its races and their future", издадена в Лондон през 1906 г.