СОЛУН СЛЕД ДЕВЕТДЕСЕТТЕ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯ ВЕК

Колкото по-дълго човек живее в Солун, толкова повече се привързва към него.

След завръщането ни от Прилеп в Солун отново почувствувахме силата на българската провинция и нейното благотворно въздействие за напредъка на учебното и народно дело.

В хиляда осемстотин деветдесет и втората година моят съпруг настоя да живеем в новите части на града, в Пиргите. Това ме възрадва много. Още от детските си години пребродила далечни чужди земи, учителствувала дълго преди освобождението на Княжеството в този незабравим за мене Шумен, с кичестите му бърда и с безкрайните му житни степи, просто носталгично чувствувах потребността да имам простор и лесно се съгласих да напуснем стария град.

Но не бива и да се оплаквам. Старият Солун, покрай стените и по тесните калдъръмени улици на който се движех през толкова години от учителството ми, имаше своята потайна прелест. Кацналите една до друга по височините сгради, богатите прави и пречупени линии на нависналите покриви, на хубавите чардаци и големите прозорци, с отразяващия се в тях близък на душата вечерен пурпур и блясък, винаги криеха в себе си нещо, което живееше своите векове с българския вкус и българските навици, с нашата родна стряха, с болките и радостите на българската душа от Тулча до Охрид.

Настъпила бе пълна пролет. Бадемовите дръвчета бяха в пълен разцвет. Всички алеи на новия град представляваха от себе си картината на някакъв парад на радост, на неземна радост, каквато може да се долови само в южните крайморски български земи. Ливадите от незастроените още места бяха също цъфнали – хиляди, безбройни полски цветя, каквито само Беломориета познава; блажени благоухания се разстилаха в тези редки пролетни утрини. Свежият морски въздух лъхаше в лицето и очите, събуждаше душата, галеше я, ободряваше скритите й сили и повикваше човека на акивот.

Оттук до училището в стария град е далече. Оставила съм дребните дечица в къщи, в ръцете на добрата унгарка прнслужница, и с моя другар в живота бързо крачим по шосето към зъбчатите стени на стария град.

Петък е, пазарен ден. Селяни и селянки, с пъстрите си български народни носии, на рояци слизат по голите стръмни склонове на отсрещните бърда и прииждат към голямото пазарище.

Чуден хубав свят. Свежи лица, кротки, но бодри погледи. Всички цветове на южната природа са се отразили в гиздавото им облекло. Снажен български народ – най-южните славяни от всички южни славянски народи.

Заинтересувахме се. Спряхме. Продали стоката са на лакомите солунчани още от тъмни зори, Сега цанят по-възрастните си деца на градска работа.

Тук за пръв път научих, че се цанят работници и за фабриките "Алатини". Тука за пръв път видях с очите си как нашият селянин изявява желание и воля да стане градски човек, как свободният, волният български земеделец става роб на машината. Тогава това бе за нас нещо ново, нещо неестествено. Сетне свикнахме да наблюдаваме този нов процес по много български земи. Свиквахме да виждаме трудолюбивата и благословена от бога българска ръка да твори благата на културата. За нас скоро стана обикновена картина вместо ралото, коравата ръка на нашия селянин да държи чука над наковалнята или да направлява дръжката на някоя шумяща машина.

От Бялата кула на стария град – Беяз куле, до брашнената фабрика на Алатини се простира най-хубавият крайморски булевард на Солун. Тази крайбрежна артерия на новия град е дълга не по-малко от три-четири километра. Разкошни паркове, чудновати вили, мраморни стълби, богати вътрешни и външни декори говорят, че тука живеят не само хората на парите, но и хората на изтънчения вкус, на изисканите маниери, на благонравното общество, така рядко за нашия Изток.

Точно в средата на този поевропейчен свят, досам Сухата река, която слиза направо от Хортач към моуето, бе кацнала втората Алатинова фабрика – керемидената.

Ние често правехме нашите разходки към нея и към високите й дворни стени, зад които се подаваха широколистните смокинови дървета.

През първите годиии тази фабрика бе още малка. Постепенно обаче тя стана все по-голяма и по-голяма. Отначало работниците българи в нея бяха няколко десетки. Сетне станаха стотици, хиляди. Все тъй мили, трудолюбиви, съсредоточени в своя поминък български синове, пристигнали едни след други от близката на Солун българска провинция.

Нова картина, мила картина. Ние, старите учители, тогава не проумявахме от това, което сега знаят новите поколения. За стопанство и за стопански системи исхахме малко да знаем. И за работника, и за земеделеца, и за търговеца, и за нас, интелигентите, всичко си идваше без много умувания. Изобилие бликаше от вси страни.

Българските работници от фабриките на Алатини бяха добре плащани и сравнително живееха добре. Алатини, мултимилионер, бил придошел отнякъде и с течение на години станал виден солунски гражданин. С предприемчивостта си спечелил несметни богатства. Той се ползувал с голяма чест във всички среди на населението. Като справедлив човек той най-много обиквал българите, защото умеели да работят най-добре и най-честно. Край фабриката той построи удобни, приветливи малки жилища на своите стотици български работници и те постепенно започнаха да се настаняват край фабриките му със семействата си.

Скоро покрай тези селски работнически семейства дойдоха и други. Дойдоха и се преселиха в Солун много стотици български семейства от по-далечните краища на западнобългарските земи.

Образува се навътре от фабриките, към малкото поле на север, цял нов бт лгарски град, построен без инженери и без архитекти, но град приветен, доколкото съм чела чужди списания – твърде много приличен на новите американски фермерски градове – широки улици, хубави акациеви дървета по тях, малки спретнати къщурки с обширни овощни градини, тук-таме – висока царевица, другаде – наченки от друга култура.

За всичко е способен нашият селянин. Той има някакво здраво, вродено чувство към реалните сили, които управляват света, към изгледите и изгодите на живота. Обзалагам се, че в това отношение на първо място измежду всички наши селяни из разните български области стоят българските селяни от околностите на големия беломорски град. Мъката и животът са ги направили такива, укрепили са ги телом, създали са ги духом здрави хора.

Трансваал нарекоха тези добри български селяни своето селище край Алатиновите фабрики. Нарекоха го Трансваал, защото се намираше отвъд Сухата река. Отсам Сухата река бяха Пиргите – друг голям български квартал, навън от стария град. Трансваалци отвориха цяла чаршия. Породиха се търговци, занаятчии. Съградиха си българско училище. Образуваха си благотворително братство с културни цели. Неграмотните работници от двете фабрики Алатини, брашнената и тухлената, се учеха да четат и пишат във вечерни и неделни училища. Учители и организатори им бяха Христо Боботанов и госпожица Кица Попхристова, тогава учител и учнтелка в българското училище в Пиргите, а сега г-н и г-жа инженер Христо Боботанови, установени в мини Перник, видни и уважавани граждани на третото българско царство, по произход от околните на Солун български села. Учители им бяха още г-н Здравев [1] и г-жа Здравева – сега едни от най-добрите и най-ценените наши столични първоначални учители.

Имаше дни на големи празници, когато с коли, с талиги и гайди на гости на жителите от Травсваал на цели рояци пристигаха съселяни от близките и по-далечни околности на Солун. Тогава годявките и сватбите се редуваха една след друга.

Най-близката до селяните-работници ръководителка и най-добрата организаторка на тези тържества бе даровитата им непосредствена учителка Султана Апостолова от Дебър.

Тя живееше в центъра на новоиздигнатия в продължение само на няколко години Трансваал. Стара учителка и бивша моя ученичка, заедно с Кица Попхристова Султана Апостолова бе душата на извънучилищния духовен живот на солунския Трансваал. Със средства, събрани от добри и народолюбиви хора, Султана обучаваше най-бедните деца на работниците-селяни на Алатини. Тя основа гимнастическо дружество, което по-късно биде подето от общия организатор и ръководител на юнашкото дело на солунската българска младеж, учителят по гимнастика в нашите гимназии, швейнарецът Бланшу. Султана Апостолова премахна от момичетата тежките и нехигиенични пояси на народната носия от Солунско, Облече ги леко и здравословно.

Ние всички се радвахме на самобитно обмисленото и приложеното със самобитни средства дело на дебърчанката Султана Апостолова. Радвахме се не по-малко на този естествен растеж и този небивал дотогава разцвет на българщината, незаглъхнала от епохата на равноапостолите солунски граждани св. Кирил и Методий до днес, ето вече хиляда години. Тази българщина живее, както може, и сега, след народните катастрофи – хиляди и хиляди мирни работници край стените на свещения град на българската просвета и, доколкото чуваме, гърците не винаги се отнасяли зле към населението; почитат ли го заради трудолюбието му, заради кроткостта му и почтеността му? Дано един ден това да даде своите плодове. Дано това наново отвори път на българската култура в града на всебългарските и всеславянски апостоли, двамата солунски братя. Никой друг не би могъл да бъде носител на славянската култура там, на бреговете на Бяло море, както българите. Преминалите векове и преминалите десетилетия преди войните са блестяшо доказателство за това. Тогава, в наше време, измежду работниците имаше будни млади хора. Те ръководеха работата във фабриките на Алатини. Те бяха десетниците и стотниците на гимнастическите чети на Султана Апостолова. Във фабриките на Алатини имаше и българи механици.

Най-видният измежду им бе Георги Манев от Велес. Отличен съпруг и баша. Умен, разпоредителен, той бе спечелил пълното доверие на Алатини. Разпореждаше като пръв във всички дела на предприятието. Обичан бе от всички солунски българи. Боготворен бе от своите селяни работници. Може би затова другонародна вражеска ръка скоро сложи край на живота му.

Това бе първият смут в душата на новия български Трансваал край Солун. Но униние не настъпи нито за миг. На другия ден след отминаването на този рядък българин, на тази безкрайно човечна душа, след смута настъпи нов изблик за народни чувства и за работа. Всички младеически и гимнастически дружби на Трансваал взеха името Георги Манев.

Така със злото още повече порасна доброто за народа в това рядко и чудновато българско селише Трансваал, покрай пожълтелите зъбчати стени на стария крайморски град.

Така днес с гордост и едновременно с горест на душата и умиление си спомням за Трансваал, за тази емблема между толковата много други емблеми на българското име и на българското дело от вековете.

Ние, малцината прокуденици, напуснахме чудната пролет на града на светите братя. Престанахме да наблюдаваме как расте и пораства едно първокласно будно, напредничаво българско селище. Лично аз се обвинявам много за това, че напуснах родния край, макар мене и семейството ми да отведоха с конвой до новите граници. Сега чувствувам, че бих хиляди пъти предпочела да бъда последна и проста работничка, препасана с престилка, и да пренасям жито или глина в Алатиновите фабрики, но отново да заживея с този обичан от мен Солун и този български Трансваал, синоним на българска мош, и да видя как след възхода линее същият този Трансваал.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Стоян Здравев (неизв. - Щип; 1949 - София) преподава в основното вардаропортенско училище  (1894-1899). Засега не са открити данни, че е учителствувал в новоотркитото училище в Пиргите.