СОЛУН

Един от бойците на последните войни преди няколко време написа спомен за посещението, което като бивш пленник от солунския лагер е направил заедно с италиански офицери в столицата на Македония.

Съвсем погрешно нашият войн говори за солунска българска колония.

Случаят с това описание и с това означаване на живущите в Солун българи като колонисти ми дава правото, преди още да е дошел редът, да кажа по само себе си това, което зная за българската просветителна твърдина Солун от миналото, да избързам с добро желание да поправя някои неволни, но съдбоносни грешки, които, за жалост често, се повтарят и от по-младите поколения при такива описания.

По-младите са длъжни заедно с нашето най-старо поколение да знаят някои по-добри неща и вякои истини относно състоянието, в което се е намирал нашият народ или негови отделни части в близкото или по-далечното минало. Това е толкова по-нужно, колкото по-високо стоят ония, които са длъжни крепко да градят бъдещето на нашия жилав и напълно жизнеспособен народ, какъвто въпреки нещастията от последните две десетилетия го видяхме някога, го виждаме да се проявява и днес.

Ние не бива да следваме пътя на шовинизма на други балкански народи. Но още по-малко пък бива да не ценим нашата сила като народ свободолюбив, напредничав, трезв и най-важното – като народ, който познава себе си.

Спомням си, преди време бях пак чела в колоните на периодическия ни печат, в отдела за културни и литературни съобщения, едно доста дълго изложение на един, ако се не лъжа, делегат богослов, който след като бил посетил атинския конгрес на християните младежи, в подробности разказваше срещите си с някои чужди владици, настанени в ново време в градове на местата на изгонени български владици и на прокудено местно българско духовенство и население, без да си спомни в името на християнската любов и на християнското братство нито един момент за родните болки и родните страдання. В същия този разказ на нашия софийски гражданин за разговори на християнско-младежки теми с чужди духовиици бях срещнала и едно още по-дълго описание на "великолепния и отлично нареден дом", който чужди младежи християни били съградили в Солун с помощта на държавата им в продължение на няколкогодишната им дейност.

При това посещение и неколкодневното престояване на нашия учен съотечественик в града на Кирила и Методия, нито дума за цветущите само малко години преди това български девическа и мъжки гимназии, за образцово наредените наши пансиони, за целите квартали местно българско население (а не "българска колония"!), за просветните ни институти в тоя град – извор на българска и всеславянска светлина, за трудолюбието и за обширната стопанска дейност на местното българско население.

Така е, когато не познаваме достатъчно своето, без да има, разбира се, нужда да нападаме чуждото; защото който знае да цени и почита своето, той още по-добре знае да почита чуждото.

Преди годините на нещастните за нашия народ войни Солун бе истинска гордост и насъще светило за българщината и за славянството.

Това трябва да се знае от всяко наше дете, от всеки наш старец.
Още в седемдесетте години на миналия век там в пълна красота цъфтяха всички хубави цветя на българската градина, всички добродетели на българската душа, всички трайни заложби на българското сърце и на българския "прост ум", както често обичаме да се самонападаме.

Оттогава още в Солун имаше няколко български църкви, подпалени и изцяло унищожени през войните. Имаше наша централна духовна и училищна община, която бе съсредоточила в себе си сложния ипарат на общирен административен живот на цялата обкръжаваща тоя град българска област.

Имаше цели български квартали в града: първо – център, с две мъжки гимназии и многостотин местни и провинциални ученици; второ, една девическа гимназия с повече от двеста отбор български моми от Охрид до Одрин и от Скопие до Костур; в тези гимназии преподаваха най-добрите наши учители, които правеха и правят чест на българския народ; в тези гимназии имаше богати библиотеки със скъпи и ценни книги; имаше още по-богати физически и химически кабинети и лаборатории, както научаваме, преместени в музеите на някои съседни балкански столици. С тези физически и химически кабинети на солунските български гимназии понякога си служеха френски, италиански и други чужди колежи и училища в града – такава бе повелята на българското гостоприемство, на по-високата култура, на българската душа, на македонската столица в града на светите солунски братя Кирил и Методия, творители на българската писменост.

Този център на български учебни заведения бе действителният център на стария град.
Всред него, на високо бърдо (Чауш манастир, а не Вароша, както пишат нови българи – гости на града), като замък се издигаше централната мъжка. класическа и реална гимназия. Оттам не бяха много далеч развалините на старите римски бани и шестметровите дебели назъбени стени на римската крепост, която някога е заграждала стария град.

Тихият Солунски залив се разстилаше оттам за погледа като просторно затворено море, далече зад което се издигаше Олимп.

Всичко това будеше любов в сърцата на нашите български деца към старината, към природата и красотата, към географията, към безкрайна обич на родната стряха за хиляди и хиляди българи солунски граждани.

Наблюдавала съм българската учеша се младеж генерации подред. Тя бе будна, действително будна младеж. Умни деца. Деца на златното бъдеще на българския народ, който нищо друго не искаше и не иска, освен това да живее и свободно да се развива.

Такъв бе българският център в Солун. В него имаше повече от триста български къщи, триста многочленни български семейства, от майстора и печатарския работник до учителя и директора на гимназиите.

Имаше и църква – "Св. Кирил и Методий".
Друг един български квартал, с много стотини български къщи, бе кацнал недалече от полите на Хортач в новите части на града, между Хортач и морето. Този български квартал, наречен "Пирги", имаше си също своя българска църква "Св. Георги", свои първоначални училища.

Майстори зидари и селяни, почувствували се натясно в този квартал, преминаха Сухата река и потърсиха на два километра източно от него нови пространства за заселване и нови полета за обработване. Окупираха ги. Закупиха ги от солунската община и построиха най-напред петнадесет къщурки и скромно училище, а само след няколко години – отлична училищна сграда, а също така – стотици български къщи, обитателите на които работеха предимно в близките керемидени и брашняни фабрики "Алатини". Там, в тези фабрики, те си имаха свои читалища, свои учители и даже отделни възпитатели на децата.

Майсторите зидари, които живееха в този квартал, бяха трудолюбиви българи и скоро забогатяха. Те си плащаха учителите, та децата им да не отиват далече по другите български училища в другите квартали. Тези майстори в споразумение с централната българска община бяха си избрали добри ръководители, които нарекоха този нов български квартал отвъд Сухата река Трансваал, в спомен на тогава водената война от бурите в Южна Африка с Англия.

Доколкото ми е известно, този квартал Трансваал и до днес носи името, дадено му от скромните български майстори и от учителите им.

Недалече от българския Трансваал в Солун, горе, зад високите баири на север, се намираха селата Киречкьой [1] и Капуджилар [2]. В първото от тези села се говореше тогава, говори се и сега, на хубав български език със старобългарски примеси в говора. Селянките му носят някакви чудновати и много красиви старобългарски носии. Второто от тези две села, почти напълно погърчено още оттогава, бе ханаанът за Солун на грозде.

Оттук, от Трансваал, който бе най-източната част на града, където имаше общирни марсови полета за игри и където хилядите учещи се от българските училища на Солун привечер правеха своите излети, се виждаха далече през слабата мъгла на залива, посят с мачти и корабни комини, българските квартали на Вардарията, а в дъното на тази прелест отвъд полето – туловищата на легендарните български планини Кожух и Паяк.
 

Разстоянието от Трансваал до Вардарията на запад, зад която всяка вечер залязваше тъмночервено огненото кълбо на Феб, е колкото от Подуене до Княжево."Там, далече във Вардарията, бе българската църква "Св. Димитрий", градена с ръцете и мишците на прочутите солунски български майстори и със средствата на местното население. (Тази църква съвсем не е църквата-джамия "Св. Димитрий Солунски", както съвсем погрешно казва в описанието си нашият войн.)

Във Вардарията, която се разпадаше на два големи български квартала, единият – Варцар капу, другият – Кукушката махала, имаше две първоначални училища, множество все местни учители и учителки и повече от 400 – 500 ученици и ученички.

Обширният двор на църквата "Св. Димитрий" и Морската градина, тъй нареченият Бешчинар, бяха сборните места на българските квартали от Вардарията. Недалече оттука бяха и товарищата, гарите, големите житни складове, чаршиите, пазарите и благоустроената френска махала, в която най-добрите и най-посещаваните хотели бяха български, държани ог съдържатели българи.

Най-добре наредените търговски кантори на големи и монументални сгради и пасажи на френската махала бяха тези на българските търговци, които имаха зад гърба си едно близо двадесетхилядно будно българско местно население. Тези български търговци, тъй добре познати и във вътрешностъа на страната, и далече в задморските страни, трябва да се смятат като истинска гордост за българския народ.

Не знаем как е за младите поколения. Но за нашето, най-старо поколение, Солун не е и не може да бъде изгубен и в културно отношение. Нашият народ от хиляда години, от епохата на св. св. солунски братя, е органически свързал името си на просветен народ с името на Солун. И другите славяни на Балканите трябва да разберат, че без българската културна работа, без българското постоянство, без бълтарския труд и българската издръжливост това светло дело – Солун, би било изгубено и за тях.

Войни отсега натъй може би не ще се водят. Но Солун за нас е синоним на българска и на славянска култура. Духовно той е бъдещето и напредъкът на нацията ни. Ако някога балканските народи се споразумеят и застанат на почвата на свободата, на културата и на духовното съвършенство на човечеството, и ако ние, българите, поумнеем и излезем от нашите сегашни малки и задушливи групови черупки, никаква сила на света не ще може да затвори пътя към културните ни придобития. А Солун бе и си остава едно естествено хилядогодишно културно придобитие за българския народ, не само защото преди повече от десет века е дало първоучителите на нашата писменост, и не защото в стените му преди един век Т. Синаитски [3] е печатал първите български книги на новото време, а още защото Солун бе и веднага може да стане пак, стига светът да поиска да заживее в мир и в напредък, един от най-богатите и най-трудолюбивите кошери за българския просветителен нектар. Тогава и само тогава ще настъпи истинското сближение наше и на целия славянски свят с тези, които могат да владеят града. А това е, мислим ние, не само възможно, но и твърде необходимо.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Село Киречкьой (Пеизаново) днес носи името Азвестохорион. Около 1890 г. то е имало 4200 жители (Кънчов, В. Македония. Етнография и статистика, С., 1900, с. 140).

2. Село Капуджилар вероятно и днес е със същото име. Според Васил Кънчов (вж Макеодния..., с. 141) около 1890 г. жителите му наброявали 1200.

3. В текста "П. Синаитски". Архимандрит Теодосий Синаитски (светско име Теохар) - (края на XVIII в. - Дойран; 1843 - Солун) - свещеник в родния си град, а от 1831 г. е в Солун. Съдействува за отварянето на българска печатница в с. Вароша, Тиквешко, а през 1838 г. открива в Солун първата българска печатница, в която издава през 1838-1841 г. три книги.