Еничарите в българските земи

Цветана Георгиева

 

I. ЕНИЧАРСКИЯТ КОРПУС В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

 

1. Формирането на еничарската пехота  19

2. Структура и функции на еничарския корпус  32

3. Деградацията на еничарския корпус  53

 

 

1. ФОРМИРАНЕТО НА ЕНИЧАРСКАТА ПЕХОТА

 

За началото на еничарския корпус османската летописна традиция предлага две версии. В ранните османски хроники това събитие се поставя при управлението на Мурад I (1359—1389) [1]. Близкият по съдържание разказ в хрониките на Урудж, Ашик Пашазаде и Нешри, както и в Анонимните хроники, съобщава, че след превземането на Одрин и последвалите го набези начело с Лала Шахин в Тракия и на Евренос в Беломорието техните войници се връщали с огромен брой военнопленници [2]. Дошлият от Караман мевляна Кара Рустем упрекнал кадъаскера Кара Халил Чандърлъ, че не се грижи за интересите на владетеля и не взема за централната власт полагаемата ѝ се една пета от плячката в хора. Кадъаскерът съобщил това предложение на Мурад I, който наредил да почне да се събира данъкът пенчик (петина), като се взема всеки пети от военнопленниците, а тези, които водели по-малко от пет, трябвало да плащат данък от двадесет и пет акчета на човек [3]. Събраните по този начин военнопленници били изпратени в тюркските селища в Анадола, за да научат езика и да станат мюсюлмани. След това ги върнали в Тракия и ги направили еничари [4].

 

В хрониките от XVI в. това събитие се отнася няколко десетилетия по-рано, при управлението на Орхан I Гази (1326—1359). Появила се първо в хрониката на Идрис Битлиси [5], тази версия се повтаря от Садеддин и всички по-късни хронисти [6]. Според нея след превземането на Никея (1331), първия голям успех на османците след падането на Бруса (1326), Алаеддин, брат на Орхан и негов везир, заедно с поздравленията за победатаму изпратил и няколко умни съвета — да започне да сече монети, да въведе специален белег за своите войници, за да се отличават от тези на другите бейове, и да създаде пехотна войска. Орхан, следвайки съветите на своя брат и след консултация със същия Кара Халил паша Чандърлъ, тогава кадия на бейлика му, организирал пехотна военна единица, която нарекли яя. Събраните в нея младежи се оказали недисциплинирани и склонни към бунтарство. Тогава Орхан и приближените му решили да създадат нова военна част, която да се рекрутира от деца на християните. Били събрани няколко хиляди момчета, които, след като били помюсюлманчени, станали „бойци за правата вяра“. Те получили заплата от

 

19

 

 

едно акче на ден и името еничари. Според Садеддин това събитие станало в 730 г. от хиджра, или в 1330 г. от н. с. [7]

 

Модерната историография следва противоречивостта на своите извори. В зависимост от предпочетените източници днес има привърженици и на двете датировки на началото на еничарския корпус. Големият познавач на османската история И. фон Хамер в този случай отдава доверието си на късните летописни сведения и поставя създаването на османската платена пехота в първата половина на XIV в. при управлението на втория османски владетел [8]. Неговият авторитет наложи в литературата това становище за повече от един век. Изданията на ранните хроники в третото десетилетие на нашето столетие предизвика нови коментари и обори мнението на И. фон Хамер. След Ф. Гизе [9] и Ф. Бабингер [10] повечето специалисти твърдят, че еничарският корпус започва да се изгражда при Мурад I. В 1953 г. Дж. Палмер внимателно анализира онези пасажи от османските летописни съчинения, които се отнасят до интересуващото ни събитие, и достигна до извода, че версията на Идрис е просто объркване на сведенията от ранните хроники поради направена от него литературна обработка [11]. Десет години по-късно В. Папулия, използувайки гръцки агиографски информатори, се опита да докаже, че още при първите си набези във византийските територии в Мала Азия османците целенасочено отвличат деца, за да ги използуват във войската си. Като отхвърли съмненията по отношение достоверността на Идрис и неговите последователи, тя отново постави началото на еничарския корпус при управлението на Орхан [12]. В последните трудове на X. Иналджък [13], Ст. Шоу [14], А. Д. Новичев [15] и др. създаването на еничарската пехота се датира при Мурад I, но Г. Швейзер [16] и И. Е. Петросян [17] твърдят, че това е станало при Орхан.

 

Спорът за началото на еничарския корпус не е формален. Ако изключим тезата, че неговото създаване е плод на щастливото хрумване на този или онзи от османските държавници, времето на формирането му е ключов момент от процеса на държавностното организиране на мюсюлманското население в Мала Азия под егидата на османската династия. Двете версии за началото на еничарския корпус представят и две становища за ритъма на изграждане на военната организация на османците, което ще рече за динамиката на трансформиране на „полуварварския бейлик“ по израза на М. С. Мейер [18] в държава. Първата от тях, предадена от ранните хроники, представя създаването на еничарския корпус като втори етап от изграждането на войска, подчинена на централната власт, обусловено от прехвърлянето на инвазията на Балканите. Версията на Идрис и неговите следовници го свързва със зората на османското утвърждаване в Мала Азия.

 

20

 

 

Създаването на еничарския корпус е част от сложната трансформация от родови към класови отношения, която преживява османското общество. Тя започва в началото на XIV в. и завършва към средата на следващото столетие с обединението му в единна държава. То е свързано с появата на основните политически и религиозни институции и произтичащите от това промени във военната организация.

 

Основата на военните сили на османците, както на всички огузи, е племенното конно опълчение, включващо цялото боеспособно население, организирано по родов признак. То е войска от свободни хора, съответствуваща на недоизживените родови отношения. Издържа се от плячката, от военните походи, които имат характер на варварски набези и са далеч от намерението за трайно утвърждаване в нападаните територии [19]. Включването на османците в системата удж, граничната охранителна организация на Селджукския султанат в североизточната част на Мала Азия, до голяма степен предопределя нов път в тяхната еволюция.

 

Започналият интензивен и ефективен натиск над византийските владения привлича към номадската и полуномадската общност значителни маси от сродно по произход и степен на развитие население и увеличава военния потенциал на османците. Постепенно успешните походи утвърждават тяхното обединение като водач на голяма част от мюсюлманското население в този ареал. Религиозната единност го налага като център и за отседналото население в създадените след разпадането на селджукската държава бейлици. Поставя се началото на необикновена симбиоза между различни по произход и степен на развитие общности, едните от които са на прехода към класови отношения, а другите са достигнали до етапа на зрелите феодални отношения. Обединява ги борбата срещу византийското присъствие в Мала Азия, която има идеологическа опора в ислямския лозунг за всемирно налагане на „правата вяра“ [20]. Сложната политическа конюнктура в Мала Азия катализира процеса на това сплотяване и то бързо достига една позната за средновековния Близък изток форма — Газават, свещена война срещу неверниците, под водачеството на семейството на Осман, син на Ертогрул от огузкото племе кайъ. Заставайки начело на движението за преразпределение на териториите в района, османското племенно обединение бърза придобива по-сложната структура на раннодържавен организъм. Силно го стимулират съюзните отношения с аристокрацията на другите бейлици [21]. Но наред с това, то предизвиква) дълбоки промени вътре в собственото му полуномадско общество и налага бързото решаване на задачи от вътрешнополитически и външнополитически характер с оглед запазване нл лидерската му роля. Първият етап от тези промени е съхранен

 

21

 

 

в легендарния разказ за реформите, осъществени от Орхан по съветите на неговия брат Алаеддин. Три са насоките на тези реформи — политическото утвърждаване на османския бейлик като независим държавен организъм, доказващо се по традиционния за този свят белег — сечене на собствени монети, разграничаване на военния му потенциал чрез цвета на шапките на войниците му и обособяване от племенното опълчение на лично зависимата дружина на владетеля чрез създаването на новите военни единици яя и мюселем.

 

Социалната мотивация на тези нововъведения е засилената поляризация на полуномадите, бързо протичаща в хода на успешните набези, но едновременно с това те укрепват позициите на османците в политическия театър. Тук е изходната точка на измененията във военната организация — резултат от интензивното развитие на обществото, които от своя страна се превръщат във фактор за засилването на този процес. Създаването на обособени въоръжени сили, пряко зависими от владетеля, има първоначалния си модел в личната военна дружина на племенния вожд. Известно е, че още първият османски владетел Осман I разполага с такава, но тя не играе съществена роля във военната организация [22]. Създадените от Орхан военни корпуси яя и мюселем укрепват позицията на османския владетел сред съюзниците му. От друга страна, те му дават възможност да противостои с въоръжена сила на собственото си население, чиито интереси започват все по-съществено да се различават от тези на върхушката. Колкото и да ги обединяват военните набези, системата на преразпределение на плячката и новите територии все по-дълбоко ги разделя. В мирно време войниците яя и мюселем обработвали земи, освободени от данъци, а при поход получавали заплата от едно акче на ден [23]. И в двата момента те са в пряка зависимост от централната власт, но приходите им чувствително се увеличават в сравнение с тези на съплеменниците им от опълчението, разчитащи главно на плячката. Те са междинна форма между племенната и класовата армия. В тези военни единици османците за първи път въвеждат системата на заплащане в армията си. За нас е от съществен интерес и друг момент от тези стъпки във военната реорганизация на османското опълчение. Един от корпусите, яя, е създаден като пехотен. Въвеждането на пехотни сили в османската армия е стимулирано от големите ѝ успехи срещу византийските владения, които обаче показват нуждата от нова тактика. Големите византийски крепости не могат да бъдат преодолени само с атаките на конницата, при които успехът е разчетен на внезапното нападение или на откритото сражение. Завоюването на Бруса, а след това на Никея налага продължителни обсади, които изтощават градското население и защитаващите го

 

22

 

 

гарнизони. Успехите на османците се дължат не на атаките на конниците, а на околното на крепостите обкръжение от мюсюлманско население. Но при обсадите огузите трябвало да отделят значителна част от военния си контингент. Тази ситуация изисквала създаването на нов за огузите род войска — пехотата. Дотогавашният опит на малоазийското население показва, че само тя може да осъществи превземането на крепостните съоръжения. Така османците се принудили да направят промяна в тактиката, изискваща и промяна във военната им организация.

 

Първата реорганизация в тази насока скоро показва и своите недостатъци. Както пишат всички хронисти, бойците от двата нови корпуса — яя и мюселем, се оказват недисциплинирани и склонни към бунтове [24]. Очевидно измененията са били твърде съществени, за да протекат безконфликтно. Бойците в двете нови военни единици се рекрутирали от същата среда, от която било съставено и опълчението. Поне в началото те били много близки, за да могат да бъдат лесно противопоставяни. При това, следвайки огузката традиция, бойците разчитали повече на плячката, отколкото на приходите от земята или от заплатата, т. е. за тях механизмът на икономическа зависимост не бил от съществено значение. Сериозни са бариерите и при пехотното специализиране на част от огузките бойци. Начинът на воюване на пехотата значително се различава от този на конницата. При липса на опит той бил и много по-рискован за отделния войник, особено срещу византийските бойци, които имали сериозна преднина в това отношение. И в тактическо, и в психологическо отношение са нарушени основни страни от огузката социална и военна традиция. Ако се доверим на хрониките и приемем, че корпусите яя и мюселем са създадени след превземането на Никея (1331), трябва да предположим, че следващите десетилетия от управлението на Орхан са времето, в което се очертават техните предимства и недостатъци с оглед османската обществена и военна организация.

 

Продължаващите успешни завоевания в Мала Азия, както и прехвърлянето на агресията на запад от Проливите засилили остротата на проблемите както от вътрешно, така и от външно за османците естество. От една страна, противоречията сред тях станали още по-силни поради икономическата поляризация, приближаваща граничния си предел в резултат на преразпределението, а, от друга — поради укрепването на позициите на малоазийската аристокрация във вече създадения, но далеч не стабилен османски конгломерат от общности [25]. Възникнала като надплеменна организация чрез уджа (селджукската система за гранична охрана), османската общност продължила да я прилага в хода на своето завоевание.

 

23

 

 

Но системата удж криела опасност от издигането на останалите мюсюлмански общности, тъй като владеенето на граничните новозавоювани територии давало възможност на техните водачи, уджбейовете, да разширят военните си сили. Акънджиите, основата на войнишкия контингент, чрез които се завоюват Балканите, били напълно подчинени на своя уджбей, в което предварително е заложена възможността за неговото противопоставяне на властта на османците [26]. Така възникнал проблемът за създаване и укрепване на централистичното начало в обединението. При съответната историко-географска ситуация това можело да стане единствено чрез военната организация, чрез увеличението и усъвършенствуването на военните части, поставени в пълна зависимост от османския владетел [27]. От друга страна, реален успех походите в Европа можели да имат само ако се увеличи пехотата. Конниците имали изключително важно значение при варварските набези за плячка, но трайното отсядане в този район можело да се постигне само с превземането на многочислените му крепости. Без пехота това би било невъзможно, тъй като обсадата на всяка една от тях би изтощила османските сили. Това налагало да се търсят нови пътища за доразвитие на вече започналите военни реформи. Вероятно в стремежа за тяхното усъвършенствуване, при провеждане на османските военни и политически планове се достигнало до идеята за използуване на млади военнопленници от завоюваните християнски територии. Те имали традиционен опит при пехотния начин на воюване и естествено намалявали загубите от хора на мюсюлманския резерв при военни действия с висок рисков процент. Тези бивши военнопленници не само не били свързани с огузкото опълчение, но напълно му противостоели, поради което тяхната зависимост от централната власт можела да бъде много по-голяма. И вероятно трябва да отдадем доверие на В. Папулия, която твърди, че още в хода на агресията в Мала Азия османците започнали да събират деца от покореното население, за да ги използуват във войската [28]. Това била необходима стъпка преди окончателното формиране на еничарската пехота.

 

Включването на военнопленниците в армията изисквало като предварително условие помюсюлманчването им, тъй като шериатът забранявал участието на немюсюлманин в Газавата. Разбира се, османците открили различни методи и средства за нарушаване на тази забрана с оглед интересите си, но на разглеждания етап използуването на значителни контингенти от немюсюлманско население във военната организация би било твърде опасно за нестабилизирания държавен организъм. С тази форма се открили значителни възможности за увеличаване на човешките ресурси, подчинени на османския владетел, без да се засягат грубо интересите на уджбейовете [29].

 

24

 

 

Натрупаният опит, както и необходимостта да се ограничат нарасналите възможности на уджбейовете довели до крайно решение на проблема с една нова военна реформа след превземането на Одрин и трайното установяване на османците на Балканите. Прехвърлянето на османската владетелска резиденция в новозавоювания град е доказателство, че създадената вече централна власт нямала намерение да остави без контрол завоюваните земи и ще подчини на своите нужди и интереси уджбейовете [30]. Въоръжената сила, чрез която започнала да се провежда тази политика, бил формираният по това време еничарски корпус, рекрутиран от военнопленници от християнски произход.

 

Въвеждането на данъка пенчик е последният етап от окончателното изграждане на османската платена пехота, рекрутирана от нетюркско по произход население. Той осигурявал постоянно попълнение на войници за специализирана, подчинена на централната власт военна единица. Османските хронисти представят въвеждането на пенчика като идея на полумитичния данишмед Кара Рустем, за когото те подчертават, че идвал от Караман — малоазийски бейлик, който най-дълго се съпротивлява на османците [31]. Ир. Белдичеану-Щайнер посвети на изучаването на пенчика специално изследване, в което доказва, че това е пренасяне на шериатското правило за отдаване на племенния вожд на една пета от плячката и върху хората, т. е. върху военнопленниците [32]. Персийският термин, с който се обозначава това взимане, както и представяното възприемане на тази нова за османците норма от опита на Караманския бейлик разкриват настъпилата промяна в управленския модел от тюркско-номадските традиции към централизираната персийско-арабска система [33]. Това е част от механизма за потискане самостоятелността на уджбейовете и за утвърждаване на централистичното начало. Използувайки авторитета на персийско-арабската система на управление, Мурад I открил възможност за безконфликтно увеличаване на собствените си въоръжени сили, без да засяга директно интересите на малоазийската аристокрация — фактическия изпълнител на завоеванието на Балканите, и без да намалява конното опълчение от собствения си военен потенциал. Осъществяването на тази реорганизация станало възможно единствено след разширението на османската агресия на Балканите, когато, следвайки своите навици, войниците започнали да прехвърлят огромен брой военнопленници към Анадола, за да ги продават на робските пазари. На този етап селското стопанство стои на втори план в живота на османското общество и пленниците твърде ограничено можели да бъдат използувани като работна ръка, но имали висока цена като роби в цялото Средиземноморие [34]. Поради това окончателното изграждане на

 

25

 

 

еничарския корпус трябва да бъде отнесено към управлението на Мурад I, във времето непосредствено след падането на Одрин и османските набези в българските земи [35].

 

Въвеждането на пенчика предизвикало противодействие на отделни бойци, тъй като засягал техните интереси, и те се опитвали да му се противопоставят, като преминавали проливите самостоятелно, за да избягнат поставените събирачи на новата тегоба [36]. Но той не срещнал никакъв отпор от страна на уджбейовете, които командували завоеванието, което ще рече, че те не го чувствували като нарушение на техните права. Ир. Белдичеану-Щайнер даже ни уверява, че бейовете от Тракия сами ръководели първоначалното събиране на пенчика [37]. Този факт може да се обясни с друг аспект на нововъведения данък — увеличението на мюсюлманския елемент във все по-разрастващата се османска държава. След прехвърлянето на османците в Тракия въпросът за съотношението между християни и мюсюлмани в нейните владения застава като един от основните във вътрешнополитическия ѝ живот. Следвайки опита на всички предхождащи я държавни организации в този ареал, новоизграждащата се османска държава обединява разнородното си население на религиозен принцип. Този процес тя трябвало да осъществи в хода на една непрекъсната религиозна война в името на световното утвърждаване на ислямската религия, но който практически я водел и до непрекъснато нарастване на християнското население [38]. Задължителното помюсюлманчване на събраните чрез пенчика младежи точно е оценено като добро средство за реализиране целите на тази война в идеологически план, а в практически — като сериозен метод за умножаване на мюсюлманското население. За османците актуалността на проблема ставала все по-голяма с разширението на османските владения в Европа. В Мала Азия, където процесът на съвместно съжителство на християни и мюсюлмани в тази епоха имал вече неколковековна история, асимилирането на малкото местни жители с християнска вяра в мюсюлманската маса било по-перспективно. Случаят с Кьосе Михал бей и други византийски феодали е показателен за завоевателите [39]. Но на Балканите противодействието на многобройните християни било твърде ясно изразено и османците трябвало да разберат, че в този регион не могат да разчитат на бързи успехи. Насилственото помюсюлманчване на събраните чрез пенчика младежи е форма за намаляване на религиозния дебаланс в новосъздаващата се държава. Именно като форма на сполучливото решение на проблема на ислямизацията, проблем общ и за централната власт, и за малоазийските аристократи, осъществяващи завоеванието, въвеждането дна тегобата и последвалото го формиране на корпуса обединява

 

26

 

 

двата фактора, ръководещи османското общество в това време.

 

Направеният преглед на известната информация за военно реорганизиране на османското общество през XIV в. показва, че формирането на еничарския корпус не е еднократен акт, както го представят османските хронисти. Това е процес, протекъл на няколко етапа, и е тясно свързан с интензивното поляризиране на номадските маси и променливата политическа обстановка в Мала Азия и Балканите. Той е резултат от необходимостта да се обособи мощна въоръжена дружина, лично зависима от владетеля, за да се противопостави на племенното опълчение, и от нарастването на неговите въоръжени сили, за да има възможност да контролира първоначалните си сълозници, а след време полузависими малоазийски бейлици. Чрез него военните сили се трансформирали с оглед наложената от обстановката нова тактика, свързана със създаването на пехотни части, и не на последно място се трасирал път за баланс в етнорелигиозното съотношение в подвластните на османците територии. Първия етап от тази трансформация започнал Орхан I със създаването на корпуса яя през 30-те години на XIV в., за да го завърши синът му Мурад I след повече от три десетилетия с въвеждането на данъка пенчцк като постоянен рекрут за войници в една новосъздаваща се военна единица, която толкова съществено се различава от съществуващите дотогава форми на организация на военните сили, че била наречена „нова войска“ — еничари, име, с което останала до края на своето четиривековно съществуване. В своята същност това е редовна платена пехота, рекрутирана от нетюркски по произход кадри, намиращи се в пряко подчинение ла османската централна власт в лицето на владетеля.

 

Всичко, казано дотук, потвърждава становището, че корпусът бил формиран като обособена военна формация в началото на османското завоевание на българските земи. Първите младежи, включени в новоизградената военна единица, били българи, които османците водели от своите походи в Тракия. Османските източници не са многословни в информацията си за методите, чрез които тези българи, откъснати от своите семейства и от своята земя, се превръщали във войници на завоевателите. Единственото, повтарящо се във всички хроники сведение е, че те били изпратени поединично в различни тюркски къщи, където преживели известно време, за да усвоят езика на завоевателите и техните нрави и обичаи [40]. След формалния акт на помюсюлманчването това било по-сериозна мярка за тяхното приобщаване към тюркската среда. Отново събрали, те вече изграждали еничарските отряди [41].

 

Социалният статут на първите еничари не ни е известен, но очевидно още в този етап те били считани за роби на владетеля

 

27

 

 

като негов законен дял от плячката при поводите. Особеностите на този специфичен робски статут познаваме в развития му вариант, достигнал след почти вековно съществуване на институцията, към средата на XV в. Основният му принцип е пълната им изолираност от всички останали социални и етнически групи в държавата, за да се осигури всестранна зависимост от централната власт [42]. За разлика от всички други; военни корпорации в османската армия те били изключени от сферата на земевладението. Единственият източник на приходите им били паричните заплати и наградите, които получавали от държавната хазна, а съществуванието им се подсигурявало от централната власт в лицето на владетеля. Този факт се подчертава от редица формални белези — униформа, символи, специални церемонии [43]. Той има огромна реална стойност за социалните функции на институцията — пълната откъснатост на еничарите от производствената сфера и произтичащата от това тяхна зависимост от централната власт ги утвърждават като опорна сила на централистичното начало в османската управляваща система, за да ги превърне по-късно във въоръжения механизъм на османския деспотизъм. Робският им статут е изграден на принципа на тотална изолираност и в обществените отношения. Бивши християни и настоящи мюсюлмани, те не се включват в мюсюлманската маса. Прекъснали всякакви връзки със средата, от която произхождат, те не са приети като нормални членове в нито една от мюсюлманските етнически и социални групи. Нямали право да създават семейства, поради което се оказали хора без деца и без родители, без роднини и близки [44]. Единствен техен наследник бил владетелят, който бил и единствен господар на живота им. Този статут обуславя ролята им в обществения живот — оръдието, което можело да бъде противопоставяно на всяка етническа и социална общност в разнородната и социално разнолика османска държава независимо дали тази общност принадлежи към зависимото население, или към аристокрацията, към мюсюлманската маса, или към покорените балкански народи.

 

Комбинацията на тяхната икономическа и социална изолираност е съчетана с една непрекъсната идейна обработка, провеждана чрез ордена на дервишите бекташи. Хаджи Бекташ бил обявен за покровител на еничарския корпус и неговите последователи играят изключително важна роля за поддържане на фанатичния мюсюлмански дух сред членовете му [45]. Наред с това тези хора, роби на централната власт, се считали за социална група, която стои над всички други обществени прослойки. Те били освободени от данъчно облагане и не се подчинявали на действуващите в империята правни органи, а единствено на собствените си офицери. Съдебните дела

 

28

 

 

и правораздаването на еничарите било автономно право на корпуса. Това ги поставяло над действуващите закони. Двойствеността на социалния им статут е ясно отразена в названието „кул“ — роб, което се възприема като титла. Именно въз основа на опита на еничарския корпус по-късно в Османската империя се изгражда системата кул, която от средата на XV в. вкдючва вече не само военни корпорации, но и сферата на управлението [46].

 

В османските хроники създаването на еничарския корпус се представя като бляскава идея на двама загрижени за съдбата на държавата нейни функционери — данишмеда Кара Рустем и Кара Халил Чандърлъ. Първите европейски изследвани на империята не стигат по-далеч от своите информатори и даже за И. фон Хамер формирането на еничарския корпус е резултат от трезвата и далновидна политика на кадъаскера Кара Халил Чандърлъ [47]. В съвременната историография корените на институцията се търсят в няколко посоки, предимно във военната и дворцовата организация на предосманските държави [48]. Някои твърдят, че нейният първоначален модел била дворцовата гвардия на византийските императори, а други считат, че е създадена по примера и военното устройство на Селджукския султанат и мамелюшки Египет [49]. Противоречивостта на тези мнения не означава взаимното им отричане. Във вековните си контакти със съседните и мюсюлмански държави Византия оказала силно влияние при изграждането на тяхната административна и военна организация. Те от своя страна влияят директно при създаването на еничарската пехота, обаче съобразно конкретната историческа обстановка в османската държава през втората половина на XIV в., обусловена от социално-икономическото битие на османското общество по това време. Както бе казано, това е интензивен преход от безкласови към класови отношения, когато сред огузката среда не са били изживени окончателно следите от родовообщинните отношения, но вече се оформила нова икономическа база от класов тип, започнало налагането на феодални порядки и били създадени утвърждаващите ги надстроечни институции. Еничарският корпус обаче не може да се свърже нито със старите (родови), нито с новите (феодални) отношения. Той, както отбелязва В. Мутафчиева, не се отнасял нито към племенното, нито към феодалното опълчение [50]. Названието кул за еничарите, както и особеностите на техния социален статут правят очевидна връзката им с робския институт в близкоизточните общества. Още в древния Изток основният обект на експлоатация били не робите, а цялото население [51]. Робите принадлежали не на частни лица, а на храмове, светилища или на владетеля, т. е. на върховната власт. Същите особености на робството се наблюдават и в средновековния ислямски

 

29

 

 

източен свят. И тук робите играят второстепенна, допълнителна роля в материалното производство, въпреки че робството била масово явление. Те били използувани главно в домашното стопанство. Една значителна част от тях била собственост на владетеля. Тези роби, които фактически принадлежали на държавата, още в Арабския халифат започнали да се включват във военната организация. Така например личната гвардия на халифа, наречена мустарън, била комплектувана от несвободни [52]. Робската дворцова гвардия станала съществен елемент в устройството на всички близкоизточни държави и с течение на времето и конкретните исторически условия приемала различни форми и допълнителни функции. Именно това традиционно за Изтока използуване на робите във войската кара някои историци да търсят произхода на еничарския корпус в института на ич-огланите в Селджукския султанат или в мамелюшката гвардия на Еюбидски Египет.

 

Ич-огланите били личната охрана на селджукския владетел, съставена от пленници или купени роби. Това била платена гвардия, която играела съществена роля в обществения живот, но без голямо значение във военната организация [53]. Армията на селджуците имала две основни съставки — феодална конно опълчение и наемни корпуси. Огланите не участвували във военните действия и изпълнявали предимно охранителни задачи. Поради това те могат да бъдат считани за предходници на друг османски институт — корпуса на ич-огланите, изпълняващ функциите на охрана и прислуга на султана [54]. От еничарските части само т. нар. солаци, част от личната гвардия на владетеля, могат да се свържат със селджукския вариант. Но те възникнали самостоятелно и едва през XV в. били присъединени към корпуса.

 

Много по-близка е връзката на еничарите с гвардията на египетските владетели — мамелюците. И двете организации се формирали от роби чужденци и имали предимно военни задачи, а телохранителните и дворцовите задължения и при двете били на втори план. И двете институции възникнали, за да се утвърди личната власт на владетеля, но се развили ката военни, a не като дворцови организации, въпреки че били съставна част на придворната гвардия. Впрочем твърде близки били и ролите им в политическия живот. Като се има предвид влиянието на арабо-мюсюлманските образци при формирането на османската държава, то без съмнение примерът на египетските мамелюци изиграл важна роля във формирането на еничарския корпус.

 

В съвременната историография се посочва и влиянието на една друга предосманска организация при създаването на еничарския корпус — военно-рицарското братство „румски братя“, или „ахни“, в Селджукския султанат [55]. През XIII в., когато

 

30

 

 

под натиска на монголите султанатът почти се разпада, а османските огузи трайно се настаняват в северозападната частот неговите територии, ахиите играят изключително важна роля в политическия и обществения живот на Мала Азия [56]. Ф. Гизе пръв посочва голямото значение на тази организация при изграждане на управленските институции на османската държава и на нейната армия [57]. С това твърдение се солидаризират голяма част от изследваните. Счита се, че царящите в еничарския корпус монашеско-дервишки дух, желязна дисциплина и абсолютно задължителната покорност са внесени от организацията на ахиите [58]. И двата главни атрибута — казанът и бялата шапка с пречупен връх, които били знаци на еничарите, са заимствувани от тях, въпреки че изменили знаковото си съдържание [59]. Казанът, белег на единство при ахиите, показвал при еничарите пълната им подчиненост от владетеля, който ги изхранвал, а шапката легендарно била свързана с личното участие на хаджи Бекташ при формирането на корпуса. Тя се представяла като ръкава на мюсюлманския светец, вдигнал ръка да благослови новоизградената военна единица. Връзката между двете институции се засилва от твърденията, че както Кара Рустем и Кара Халил Чандърлъ, така и самият Мурад I били членове на братството ахии [60]. В тези сведения тенденциозността на преданието е безспорна, но те свидетелствуват за разпространението и авторитета на тази организация сред османците.

 

В. Папулия отхвърли връзката между еничарския корпус и организацията на ахиите, като се опита да докаже, че монашеският дух и безбрачието на еничарите са породени естествено от необходимостта за извънредни мерки при създаването на необикновено дисциплинираната войска, т. е. възникнали от нуждите на изграждащата се османска държава [61]. Директната връзка между ахиите и еничарската пехота няма други доказателства освен османското историческо предание и някои от формалните знаци на пехотата. Но косвено тя се открива в контактите на малоазийските ахии и османците в най-ранния период от историческото присъствие на последните в Мала Азия. Както ни убеждава X. Иналджък, именно подкрепата на ахиите, така популярни сред доосманското население на Мала Азия през XIV в., подпомогнала превръщането на османския бейлик в обединяващ център срещу византийските владения [62]. Известно е също така, че Мурад I успял да склони ахиите от Анкара да му дадат своята подкрепа срещу Караманския бейлик, което има голямо значение за налагане на османците в Мала Азия [63]. Така че използуването на опита на тази военизирана религиозно-професионална корпорация в изграждането на еничарския корпус е повече от вероятно. То се потвърждава и от симбиозата между новосъздадената военна единица и

 

31

 

 

дервишката секта на бекташите, възникнала в доосманска Мала Азия и също така тясно свързана с ахиите.

 

Новосъздадената военна корпорация не остава изолирана и от огузката военна организация. Това се вижда от самото ѝ наименование Jeniçeri ocağa (еничарски оджак). Оджак означава огнище и без съмнение се внася в османската военна номенклатура от родовия строй на тюрките [64]. В османския период той се запазва във военната организация на юруците, които продължили да живеят и воюват по родов принцип. Във военната им организация оджакът е поделение от бойци, произхождащи от едно голямо семейство, имащи общ дом. При еничарите терминът оджак губи значението си на родова общност, но го съхранява в смисъл на социална. Именно като название на еничарската корпорация терминът оджак се въвежда и за редица специализирани военни единици на османците. Другата съставка от названието на корпорацията çeri също има тюркски произход със значение боец, войник [65].

 

Всичко, казано дотук, показва, че в процеса на своето формиране еничарската пехота включва редица елементи от военната и обществената организация на предосманските ислямски общества, но не е чужда и на бойния строй на огузите. Въпреки всички посочени влияния той не може да бъде считан като еклектичен сбор от различни по произход елементи и в своята същност представлява специфично османско явление. Конкретната социално-икономическа и политическа действителност в османския бейлик и международната обстановка в Мала Азия и Балканите през втората половина на XIV в. обуславят формирането на необикновената за онази епоха военна единица — платена професионална пехота с едновременно робски и привилегирован статут на бойците си.

 

 

2. СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ НА ЕНИЧАРСКИЯ КОРПУС

 

„Правителствата на Изток — пише К. Маркс — винаги имат три ведомства: финансово (за ограбване на собствената си страна), военно (за ограбване на своята и чуждите страни) и за обществените работи (грижа за възпроизводството)“ [66]. Управленската структура на Османската империя се изгражда, плътно следвайки този модел. Еничарският корпус е един от основните компоненти на нейното второ, военно ведомство създаден в момента на трансформацията на огузката племенна войска в централизирана военна организация. Това обстоятелство определя особеностите както на неговата структура, така и на функциите, които изпълнява в живота на държавата.

 

Структурата на еничарската пехота е позната в нейния завършен етап, когато тя представлява сложна военна организация с оформени бойни единици и вътрешна йерархия.

 

32

 

 

Историческите извори са твърде оскъдни при осветляването стъпалата на нейното изграждане, поради което и съвременните специалисти се ограничават с отбелязването на численото ѝ гнарастване, без да проследяват усложняването ѝ. Пръв обърна внимание на вътрешното развитие на институцията И. фон Хамер, като направи опит да проследи еволюцията на нейното командуване [67]. По-подробно реконструира процеса на изграждането ѝ И. X. Узунчаршълъ, който твърди, че първият еничарски отряд е наброявал 1000 души [68]. В общата войска на османците тази цифра е твърде незначителна и ако приемем, че тя отговаря на действителността, можем да предположим, че първият еничарски отряд имал експериментален характер. С организирането му се целяло да се провери как и доколко можело да се разчита на бойна единица, съставена от помюсюлманчени военнопленници, както в изграждащата се силна дворцова гвардия, така и в действуващите бойни сили. Посочената цифра от 1000 души турският историк заимствува от сведение за един друг отряд от военнопленници, сформирай още от Сюлейман, първородния син на Орхан, в началото на експанзията на Балканския полуостров. Този отряд обаче бил съставен от безразборно събрани хора, оказал се непригоден .и просъществувал много кратко време [69]. Османските хроники не дават никакви данни за първоначалния брой на еничарите, но в осемдесетте години на XIV в. те вече ги представят като значителен самостоятелен отряд, който в боя при Косово в 1389 г. до голяма степен решил изхода на сражението в полза на османците [70]. Без да сочи броя им, Хюсеин разказва, че при строяването на османските сили еничарите били разположени пред Мурад I, подчертавайки, че това място било за тях обичайно, т. е. битката при Косово не била първото им участие в сражение [71].

 

И. X. Узунчаршълъ и всички автори след него твърдят, че при изграждането на първите еничарски групи е използувана структурата на вече съществуващата османска пехота яя, в която била установена десетичната система на разпределение на войниците. Еничарите били групирани в десет бойни единици, наречени орти, всяка от които включвала по сто войника. Ортата се командувала от яябашия. Тези първи еничарски орти получили названието джемаат и с тях било поставено началото на най-многобройното поделение на корпуса [72]. Първите названия от организацията на еничарите ни дават възможност донякъде да обясним началната структура на новата военна корпорация. Командирското звание яябашия на:истина може да се свърже с предхождащата я османска пехотна част, но самата дума „yaya“ означава пешак, което е логично название за този род войска [73]. Общият термин cema’at означава събрани за молитва мюсюлмани, а в преносен смисъл

 

33

 

 

религиозна общност, което показва, че обединението на войниците се осъществявало на базата на новоналожената им мюсюлманска религия [74].

 

М. Нешри, както и всички останали хронисти, посочва еничарското участие в битката на Баязид I (1389—1402) с Тамерлан при Анкара в 1402 г., като от изложението добре се вижда, че по това време те били военна част, обособена от дворцовата гвардия на султана [75]. Изказаното от И X. Узунчаршълъ мнение, че числеността на еничарите в началото на XV в. била вече 2000 души [76], не се потвърждава с конкретна информация от източниците.

 

Първото сведение за командир на еничарския корпус е от десетина години по-късно. То се открива в разказа за преминаване на еничарите на страната на Муса в междуособиците между синовете на Баязид в Тракия [77]. Всички автори са единодушни, че в десетте смутни години между 1.402 и 1413 г. броят на еничарите рязко нараснал. Появата на еничарски ага, командир на корпуса и най-висока военна длъжност след тазш на бейлербея в османската военна организация, свидетелствува за разрастването на платената пехота и усложняването на нейната организация. И. фон Хамер, опирайки се на късните османски хроники, твърди, че в битката при Чамурлии в 1413 г. срещу обединените около Мехмед I спахийски сили Муса противопоставил 7000 еничари [78]. Като се имат предвид напрегнатата обстановка в османските владения и вътрешната криза, която довела до истинска междуособна война, трудно можем, да приемем, че това били хора, събирани чрез пенчик. По-вероятно е това първо рязко увеличаване на еничарската пехота да е направено с наемници от балканско и малоазийско население. Мехмед I (1413—1421) по всяка вероятност бил първият от османските владетели, който целенасочено започнал да използува еничарите като въоръжена сила при укрепване на централната власт в новозавоюваните територии на Балканите. Според X. Инълджък по това време броят на платената пехота продължил да се движи между 6000 и 7000 души, но една част от тях се разпращали в крепостите като представители на централната власт [79]. С нарастване броя на еничарите и след вероятното усъвършенствуване на тяхната структура чувствително се повишило значението им във вътрешнополитическия живот. След смъртта на Мехмед I възцаряването на Мурад Ш (1421—1451) до голяма степен се дължи на подкрепата, оказана му от еничарите [80]. В своето дълго управление този султан положил особено големи грижи за еццнарската пехота и именно той я утвърдил като първостепенен фактор в живота на Османската империя и в нейната военна организация. Продължаващата османска агресия на Балканите давала големи възможности за нови, редовни поплънения на еничарската пехота

 

34

 

 

чрез пенчика, но вероятно вече по-масово приложение получила и втората форма за неговото рекрутиране — събиране на момчета от християнските поданици на държавата. Според Яко Промонторио де Кампис по времето на Мурад II еничарският гарнизон в Одрин броял около 6000 души, а броят на отделните еничарски единици и техните командири — 150 [81]. Ако приемем, че десетичният принцип продължил да е задължителен при организирането на еничарите и че равновесието в отделните части е запазено, то ортите вероятно са нараснали, на 40.Известно е, че Мурад II прави първата реорганизация за да укрепи дисциплината в наложилата се вече еничарска пехота, но не се знае какви точно мерки е предприел [82]. Много вероятно е тогава от състава ѝ да са извадени наемниците включени по времето на Муса, и да е въведен отново строг принцип при рекрутирането ѝ само от помюсюлманчени християни, поставени в статут на роби на централната власт.

 

От това време хронистите редовно отбелязват еничарското присъствие във всички османски походи както в Европа, така и в Мала Азия. Наред с това все по-значителна станала и тяхната намеса във вътрешнополитическия живот. Те се налагали като основна сила при решаване на престолонаследието, винаги сложен и труден проблем в ранната история на Османската империя [83]. Впрочем османското предание твърди, че завръщането на Мурад II на престола след абдикацията му в полза на Мехмед II преди битката при Варна се дължало на натиска на еничарите [84]. Изворите убеждават, че успехите в битката при Варна срещу обединените християнски сили, командувани от Владислав IV Ягело и Ян Хуняди, били извоювани от еничарите [85]. Описанието на сражението ясно свидетелствува, че те вече се били утвърдили като щурмови отряд на османската армия.

 

При Мехмед II (1451—1481), който окончателно утвърждава централистичния принцип в управлението на Османската империя, била направена важна реорганизация на корпуса, която окончателно го наложила като водеща въоръжена сила, на която се опира централната власт. Според един много интересен автор от тази епоха — Константин Михайлович от Островица, който дълго време бил войник в платената османска армия, по време на похода срещу Узунхасан в 1460 г. Мехмед II мечтаел за 10 000 души еничари [86]. Според него броят на еничарите в столицата бил 4000, но той не посочва броя на тези в провинциите [87].

 

Към първото еничарско подразделение, наречено джемаат, Мехмед II прибавил ново голямо поделение, което се нарича секбан или сеймен. Името означава гледачи на ловни кучета, което показва, че вероятно е било свързано с личната владетелска дружина [88]. Участието му в османската войска е засвидeтелcтвyвaнo

 

35

 

 

още по времето на Мурад I, но неговото присъединяване към еничарския корпус станало в 1451 г. Задължението му било да участвува във военните действия, командувани от султана. Според Ст. Шоу отделните поделения секбан броели между 30 и 70 души [89]. Оформянето на подразделението като част от еничарския корпус може да се свърже с масовизирането на девширмето. Набираните чрез него еничари били включвани в новосъздадените военни единици. Същият Константин Михайлович от Островице съобщава, че двата вида набори се прилагали съвместно при рекрутирането и на еничарите, и на личната гвардия на владетеля. В пенчика също имало съществена промяна. Събирали се всички младежи, а не един от пет пленника. Рекрутът бил поверен на специален султански чиновник. Според Константин Михайлович от един поход трябвало да се наберат около 2000 младежи [90]. Ако броят бил по-малък, същият чиновник допълвал отряда с момчета от селата във владените от султана територии. По това време събраните от военнопленниците момчета наричали пенчик, а тези от поданиците на османската държава — чилик. В техния статут имало известна разлика — първите нямали други наследници освен владетеля, а вторите имали право да оставят своето имущество в наследство на когото пожелаят [91]. Сведенията за масово, макар и нередовно събиране на кръвен данък в средата на XV в. дават основание да се предположи, че еничарското подразделение секбан възникнало, за да се обособят новите набори.

 

Както сведенията на османските хроники, така и Константин Михайлович свидетелствуват, че в първата половина на XV в. във въоръжението на еничарите се появили нови моменти. В битката при Косово поле, както и в сражението при Анкара те били въоръжени предимно с лъкове [92]. По времето на Мехмед II сред тях вече имало стрелци с мушкети и аркебузи [93]. Според Ю. А. Каменев именно през XV столетие активните военни действия на османците с европейските сили довели до усъвършенствуване на тяхната бойна техника и масовизирането на огнестрелното оръжие [94]. Никакви податки обаче не разкриват конкретното въоръжение на отделните еничарски подразделения. Самият факт на превъоръжение насочва към предположението, че обособяването на частите секбан като отделна група военни единици може да се свърже и с въвеждането на огнестрелното оръжие и създаване на специализирана част от войници, въоръжени с пушки.

 

При управлението на Селим I (1512—1520) било организирано третото голямо подразделение в еничарския корпус — т. нар. бюлюк. То се свързва с нарасналите нужди от хора предимно за крепостните гарнизони, както и от необходимостта за формиране на части за многобройните задължения на командира

 

36

 

 

на корпуса — агата на еничарите [95]. Вероятно е бойците на тези нови единици да са преминавали специално обучение в корпуса на аджеми-огланите, поради което имали по-висока бойна подготовка. Известно е, че първоначално членовете на тези орти били по 50 човека, но по-късно съставът им се изравнил с този на останалите еничарски части [96].

 

Точното разпределение на еничарите в отделните големи подразделения в този период не е известно. Но, както твърди Ф. Бабингер, в края на управлението на Мурад II общият им; брой достигнал 10 000 души [97]. Вътрешното структуриране на еничарските части продължавало да бъде изграждано на десетичния принцип, което се вижда от названието на низшия команден състав. Лаоник Халкокондил нарича еничарските началници на гръцки език декадархи и логархи — командири съответно на десет и сто войника [98]. Константин Михайлович също назовава командирите на отделните еничарски орти стотници [99].

 

Към средата на XV в. еничарската организация била оформена в общи линии и продължила да се развива в начертаната схема. С увеличаване на личния състав на корпуса нараствал броят на отделните организационни единици. Своя завършен вид еничарският корпус достигнал по времето на Сюлейман I (1520—1566), който утвърдил структурата му със специален закон [100]. Организационната схема, регламентирана по това време, се съхранила до края на съществуването на османската платена пехота.

 

Общият брой на отделните военни единици, ортите, достигнал 196, от които първите 101 били от подразделението джемаат, вторите 34 от това на секбан и 61 били бюлюк. Към корпуса бил зачислен и оджакът на аджеми-огланите, който не бил бойна единица, а школа за обучение и подготовка на бъдещите еничари, както и на членовете на дворцовата гвардия. В своето „Описание на османската държава“ М. д’Осон твърди, че институтът на аджеми-огланите е първата еничарска корпорация — мнение, което има привърженици и да днес [101]. Но нито един от ранните източници не споменава за тази формация. От вече многократно посочвания труд на Константин Михайлович става ясно, че една немалка част от събираните като пенчик младежи вече били участвували във военни операции и не се нуждаели от специална подготовка [102]. Тази нужда възникнала с нарастване на рекрутите от християнски юноши от подвластното на османците балканско население, които нямали никакъв предварителен боен опит. Без да може да се определи точно времето на създаването на този обучаващ войници институт, с голяма вероятност можем да го отнесем към първите десетилетия на XVI в., близко до времето на създаване на подразделението бюлюк. В него подготовката продължавала няколко години, в които синовете на

 

37

 

 

балканските народи овладявали различните типове оръжия — хладни и огнестрелни, и се превръщали в опитни и главно фанатизирано предани на исляма и османския владетел войници.

 

Завършилите срока на обучение били включвани в редовете на еничарската пехота или другите поделения на платената армия със специална тържествена церемония, наричана „излизане от вратата“ — Kapuya çıkma, тъй като се извършвала пред портала на еничарските казарми. Фактическото съдържание на този обред било преминаване в друг социален статус. От истински роби, които можели да бъдат продавани от централната власт на частни лица, те ставали роби на владетеля и негови войници и получавали всички привилегии, които ги обособявали като специфична прослойка в османското общество [103].

 

В края на XVI в. една от ортите на подразделението джемаат била специализирана за дервишите бекташи, с което те много плътно били интегрирани към еничарския корпус като негови духовни наставници [104].

 

Основната бойна единица в еничарския корпус била ортата. Това е онази първична формация, в която се извършвала както военната, така и мирновременната дейност на еничарите. Ортата била както организационна, така и бойно-тактическа единица. В нея протичал целият пм живот [105]. Всяка еничарска орта разполагала с отделна казарма, а по време на поход нейните войници се събирали в една-единствена палатка. Това общо помещение се казвало ода. Обръщаме внимание на това обстоятелство, тъй като локалният термин постепенно изместил първоначалното название и през XVII в. Кучибей Гюмюрджински разделя еничарския корпус не на орти, а на оди според броя на спалните им помещения [106].

 

Личният състав на корпуса бил разпределен по орти. В тях се получавали заплатите и се осигурявало снабдяването с храни и военни провизии. Ортата била колективът, който за откъснатите от дом и близки младежи замествал семейството. Членовете ѝ се наричали йолдаши — спътници или другари, — название, което трябвало да подчертае изключително тясната им взаимна връзка. Всяка орта имала своя емблема — оръжие, оръдие на труда, животно или плод. Емблемата била изобразена на знамето, с което ортата тръгвала на поход. Предмет на особена почит бил нейният казан, в който се приготвяла храната на еничарите. От една страна, той бил знакът, че те са в пълна власт на владетеля, че са негови хранени хора, негови роби. От друга страна, той символизирал колективния живот на войниците, показвал тяхната единност. Тази социална натовареност на общия казан като белег за обособения живот и граждански статут на еничарите го прави и видимия символ на тяхното недоволство. Разбунтувалата се ортадемонстрирала своя гняв и намерението си да защити исканията

 

38

 

 

си, излизайки от своето помещение с казан, обърнат с дъното нагоре [107].

 

При тържествени церемонии еничарите се строявали, организирани по орти в предварително определен ред. По орти ставало разпределението на многобройните дворцови и граждански функции на еничарите. Чрез ортите се провеждала и военната им подготовка.

 

Всички тези разнообразни по тип функции на ортата са резултат от първоначалната ѝ роля — основна бойна единица на еничарската пехота. При сражения еничарите се подреждали по орти в зависимост от бойната специализация на всяка една от тях и тактическите задачи в дадения момент. Непрекъснатият колективен живот на членовете ѝ обуславял нейната сплотеност и максимална ефективност при сражение.

 

Личният състав на ортите не бил изравнен в своето положение. Във всяка орта имало войници от три основни категории — бойци на действителна служба (ешкинджии), ветерани и пенсионери (отурак). Първите изпълнявали всички военни и мирновременни задължения. Те били огромната маса от войниците. И получавали основната стойност от еничарската заплата. Ветераните били войници с дългогодишна служба, доказали в битки и походи предаността си към османския владетел. Тъй като еничарите били щурмовият отряд на османската армия, малцина били тези, които се задържали дълго в тази категория. Тези бойци се считали за привилегирована група в еничарския състав и когато живеели в столицата, били зачислявани в специален корпус, този на коруджиите. Заплатата си обаче получавали в своята първоначална орта и били приемани като нейни пълноправни членове във всяко отношение. Заплатата им била по-висока от основното еничарско възнаграждение. Най-почитаната част от състава на ортата били пенсионерите. Обикновено това била много малка група от хора, инвалиди или старци, неспособни за действителна военна служба, които обаче били живият пример и гордост за останалите войници [108]. Следвайки опита на Рим, и Османската империя заплащала най-високо и давала най-значителни привилегии на онези свои платени бойци, които дълги години ѝ служили. Това не било признателност, а форма на стимул за всяка генерация действуващи в момента войници, която трябвало да ги убеди, че след изпълнената с подвизи военна служба ще достигнат до спокоен и осигурен от централната власт живот [109]. Смесеният състав на ортата давал възможност за максимална приемственост между различните генерации в османската платена пехота, за лесно усвояване на военен опит и нещо, което било по-важно — препредаването на бойния дух. В ортата преминавал целият живот на еничарина не само в една отсечка от време, но и в течение на целия му живот. След като

 

39

 

 

войниците от платената пехота започнали да се женят и да създават семейства, към ортата били зачислявани и децата на нейните загинали членове. Наричали ги fuduklar и били считани за деца на еничарския корпус. Получавали малка парична издръжка и другарите на техните бащи трябвало да се грижат за прехраната и възпитанието им [110].

 

Някои от ортите освен номерацията си носели и специални названия. Първите пет орти от подразделението джемаат се наричали и орти на камиларите. На знамената им била изобразена камила, която в източния свят е символ на вярност, което трябва да е изразявало тяхната вярност към султана. Било и спомен за практиката да се грижат за камилите, използувани в османската армия през XV в. Друга орта имала изписан жираф и се назовавала орта на турнаджибашията. Тези, както и други подобни названия произтичат от пренасяне на ловни елементи от огузката военна организация, които по-късно били заимствувани в еничарската пехота, като първоначалното им съдържание бързо загубило своето значение.

 

Другите названия на отделните орти били свързани с дворцовата организация и личната охрана на владетеля. От този тип били ортите солак, които първоначално възникнали като специални поделения на владетелската дружина, но по-късно били прехвърлени към състава на еничарския корпус. Те участвували във военните действия само ако били командувани от султана и се строявали в пълно бойно снаряжение от лявата му страна при официални церемонии.

 

Третият тип названия били свързани с процеса на превъоръжение на еничарите, като 22 и 92 от поделенията в джемаата били наричани „въоръжени с пушки“ [111].

 

В съвременната историография ортата се сравнява с някои модерни военни единици, като рота или батальон. Подобни сравнения са доста спорни. Османската организационнотактическа пехотна единица непрекъснато нараствала числено. Ако в началния период от формирането на еничарския корпус тя била от 100 души, през XVIII и XIX в. някои от тях броели 500 човека. При това нарастването не било равномерно. Часг от ортите се увеличили няколкократно, а други запазили началния си брой войници [112]. Количествените промени довели и до други качествени характеристики. Една военна единица, обединяваща няколко стотици души, не можела да изпълнява първоначалната си функция на единствена, тясна социална среда за отделния еничарин. Затова е трудно да използуваме съвременни понятия за квалифициране на ортата. Характеристиката ѝ най-пълно и точно се определя от нейното османско наименование. То я обособява от всички останали организационни единици в османската армия не само като военно звено, но и като специфичен формален и неформален колектив

 

40

 

 

в живота на еничарите. Тя е семейство и единствен приятелски кръг, в чиито граници преминавало ежедневието на отделната личност в течение на години, ако не и през целия неактивен живот.

 

На сегашния етап на проучванията можем да обясним формирането на основните три подразделения — джемаат, секбак и бюлюк, с асинхронното организиране на отделните групи орти и тяхното включване в еничарската пехота. Както бе казано, те отразяват вероятно обособяването на еничарите, събирани чрез кръвния данък, от тези на пенчика. Но в по-нататъшното развитие на еничарския корпус това делене имало формален характер. То запазило значението си в йерархичната подчиненост на някои офицерски длъжности в общата еничарска ранглиста. Субординацията на отделните подразделения, в общата структура на оджака почти не се открива.

 

Освен основните поделения самостоятелно съществуват и няколко единици с малоброен състав, чиято дейност била свързана с бита или административно-финансовото ръководство на цялата пехота — различни занаятчийски групи, писари, пожарникари и др. [113] Към тях трябва да се прибавят и специалната еничарска милиция, която имала свързочни функции вътре в еничарския корпус, както и един наказателен отряд, изпълняващ наказанията над еничарите [114]. Специален обособен отряд бил т. нар. серден-гечти, щурмоваци, които участвували и провеждали най-рискованите операции и се считали за героите на платената пехота.

 

Организирането и контролирането на военната и мирновременната дейност на еничарския корпус се осъществявали чрез сложна и многостепенна командно-управленска система, подчинена на строг централизъм и йерархична субординация.,

 

В средата на XVI в., когато било регламентирано устройството на еничарската пехота, нейната основна организационно-тактическа единица — ортата, имала развито командуване, в което влизали шест души с офицерски чин. Командирът на ортата носел званието чорбаджия и имал най-широки правомощия в целокупния ѝ живот. Той бил отговорен за военната ефективност на подчинените си бойци. В ортите джемаат тази командна длъжност се наричала още яябашия, а при бюлюците — бюлюкбашия [115]. Етимологично думата чорбаджия е свързана с кухнята и прехранването на войниците и вероятнопоказва, че този командир е лицето, на което владетелят е прехвърлил своето задължение да прехранва еничарите заеднос правото да ги контролира. Вторият офицер бил одабашията, който отговарял за реда и дисциплината на цялата единица и на всеки неин член поотделно [116]. С финансовите въпроси, свързани с изплащането на заплатите, както и с осигуряване на хранителни припаси, отговарял т. нар. векили-харч. Негов

 

41

 

 

задача била снабдяването с боеприпаси и муниции по време на поход [117]. Байрактарят (знаменосец) била по-скоро почетна длъжност, но тъй като знамето символизирало единството на юртата, той трябвало да го пази с цената на живота си при походи и сражения [118]. Най-старият еничарин от ортата също участвувал в командуването ѝ. Званието му башески показва, че той се явявал представител на ветераните и въпреки че мнението му имало по-скоро съвещателен характер, той играел важна роля за поддържане на бойния дух в ортата [119]. Към офицерския състав се включвал и нейният готвач — уста или устаахчи. Наред с осигуряването на ежедневната храна на нейния състав при всякакви условия той имал и нелекото задължение да пази казана, в който тя се приготвяла и който, както бе казано, бил важен атрибут не само в колективния .живот, но и при проявите на недоволство и бунт. Негова допълнителна функция била охраната на наказаните членове на ортата, тъй като кухнята служела и за карцер [120].

 

Извън офицерския състав, но с важна роля в еничарския колектив били лицата, натоварени с култови и правно-религиозни задачи, произхождащи по правило от улемата (османската религиозна интелигенция). Всяка орта имала имам и мютевелия, който се занимавал с вакъфирането на еничарските вещи и имоти [121].

 

Много от офицерските и подофицерските титли в ортата произлизат от речника на храненето. Тяхната етимология отново ни връща към предисторията на еничарския корпус, когато пехотните части били част от личната дружина на османския бей или жъм военната организация на същата владетелска дружина при селджуците.

 

Командуването на трите основни поделения на корпуса — джемаат, секбан и бюлюк, включвало всички командири на орти в определеното подразделение. За командири на подразделенията се назначавали чорбаджиите на определени орти. Тук специална система на обособено офицерско звено не се развила. То останало сборно, което още веднъж показва, че това делене нямало съществено функционално значение за османската платена пехота.

 

Общото командуване на еничарския корпус се състояло от 16 офицери, считани за най-висши от целия му състав [122]. На първо място стоял агата на еничарите, главнокомандуващ тази основна военна формация на империята. Бил с ранг везир или паша с три туга. От втората половина на XV в. до ликвидирането на еничарския корпус той бил член на имперския диван, една от главните .фигури в политическия живот на османската държава. Отговарял за боеспособността и общото състояние на корпуса, назначавал и уволнявал всички други висши офицери. Тъй като еничарският корпус бил натоварен и с

 

42

 

 

полицейската охрана на османската столица, неговият командир бил и комендант на Цариград. Той имал специална резиденция, където се намирало и командуването на пехотата и където заседавал еничарският диван [123]. До началото на XVI в. длъжността се достигала след дълга офицерска кариера в пехотата, като задължително условие било предварителното командуване на една от ортите секбан. След първите големи еничарски бунтове Селим I започнал да назначава за командири на еничарския корпус хора, които не произлизали от неговите среди, но които били верни на централната власт. Така йерархичният принцип бил нарушен, но се взели мерки за засилване контрола над пехотата от централната власт. Практически за командири на корпуса били назначавани както офицери от неговия състав, така и хора, които изобщо били далеч от проблемите на армията, но обикновено били фаворити на султана. При повишение агата на еничарите ставал бейлербей на Румелия, а при понижение, ако останел жив, ставал санджакбей на Кастемуни [124].

 

Второ място в ранглистата на еничарските офицери заемал командирът на подразделението секбан, наричан секбанбашъ. Той поемал всички функции на агата при неговото отсъствие, но не участвувал във военни операции, тъй като по време на война оставал в столицата и изпълнявал ролята на полицейски комендант на града [125].

 

Изключително влиятелна фигура в командуването бил т. нар. кул-кетхуда. Обикновено тя се заемала от командира на подразделението бюлюк. Практически той бил комендантът на платената пехота, който ръководел стопанските въпроси. Той назначавал всички офицери след командирите на ортите. При война негово задължение било да изработи конкретената стратегия на еничарските части, поради което днес го определят като началник-щаб на корпуса. Важно негово задължение било определяне реда на дежурства на отделните орти в провинциите. За голямата му роля в командуването говори фактът, че теоретично не можел да бъде уволнен даже от султана без съгласието на всички еничари [126]. Разбира се, тази постановка имала по-скоро демагогски характер, тъй като не само владетелят, но и агата на еничарите уволнявал неудобните им лица, заемащи тази длъжност. По-скоро това било един от предварително заложените конфликтни възли в командуването на корпуса с оглед по-лесното му контролиране от централната власт.

 

Значителни били позициите на т. нар. кетхуда-йери, който предавал заповедите на агата на еничарите до командирите на ортите и който имал право да го замества при особена ситуации [127].

 

43

 

 

Останалите дванадесет членове на еничарския диван били командирите на точно определени орти.

 

В мирно време командуването се събирало един път седмично, за да решава винаги многобройните проблеми около подготовките и снабдяването на войниците, тяхната дисциплина и отношенията им с другите военни формации. Значителна част от задълженията били свързани с поддържане на еничарските дежурства в провинциите на империята и отношенията с провинциалното еничарство [128].

 

Някои други офицерски членове в еничарския корпус имали съществено място не само за военната организация, но и за цялата система на управление в османската държава. Сред тях трябва да се споменат командирът на корпуса на аджемиогланите, чардак-чорбаджията, който заедно с кадията на столицата следял и за мерките, теглилките и цените на столичните пазари; командирът на ортите солак, който отговарял за охраната на владетеля при публичното му появяване, и др.

 

Твърде подробно се спираме на командуването на оджака, тъй като, следвайки османската летописна традиция, в европейската литература се твърди, че издигането в еничарската офицерска ранглиста ставало при най-стриктно спазване на йерархията, че традицията на ранговете била задължителна и заемането на един пост изисквало предварително преминаванепрез задължително преходно стъпало. Тази йерархичност сесчита за доказателство на строго централистично командуване и гаранция за високата боеспособност на еничарската войска [129]. Практически в така представеното командуване е налице строго спазван принцип на единоначалието, задължителен, за една високоразвита военна формация, каквато представлява еничарският корпус. Но едновременно с това някои посоченистрани в градацията на ранговете била предварителното условие за конфликти и амбиции вътре в офицерската среда, занесъгласуваност при военни действия или за противопоставяне както на отделните части една на друга, така и на централната власт. И тук представяната в съвременната литература схема е по-скоро желателно, а не действителното състояние на еничарската организация, както е и във всички, останали, сфери на османския държавен живот.

 

Еничарският корпус бил военна институция, един от многото варианти на апарата за организирано насилие и неговите задачи били тъждествени с тези на армиите във всички класово-антагонистични общества — със средствата на войната да разширява територията на държавата или да я охранява от нападение, да държи в покорство и подчинение народните маси, като осигурява господството на експлоататорите над експлоатираните, разбира се, в конкретни политическа обстановка и социални условия. Тези основни задачи определят и характера

 

44

 

 

на многобройните, разнообразни функции, които той изпълнявал повече от четиристотин години в Османската им.перия. Някои от задачите, като задължителното участие във всички войни или при смазване на различни бунтове и въстания, били постоянни. Други се променяли с оглед настъпилите изменения в живота на държавата съобразно с промените на нейните граници, вътрешнополитическите конфликти и преди всичко в нейната икономика и социална действителност.

 

Еничарският корпус бил водещ елемент в механизма за прякото осъществяване на османската завоевателна политика от средата на XV в. Създаден като спомагателна военна формация в първите десетилетия от своето развитие, той се наложил като централно ядро на османските военни сили. В открито сражение еничарите неизменно заемали предната позиция в центъра на фронта. След XV в. успехът на османската бойна тактика изцяло бил разчетен на издръжливостта и нападателността на еничарските орти [130]. При атакуване на крепостите на еничарите се разчитало толкова, колкото и на артилерията, която османците започнали да използуват редовно в същата епоха. Еничарски били щурмовите отряди, които първи трябвало да разрушат и преодолеят укрепителните съоръжения и да пробият пътя на останалите войници. За тяхната роля в тази толкова важна форма на военни действия говори фактът, че според всички видове източници — османски и гръцки — щурмът на крепостните стени при превземането на Цариград в 1453 г. изцяло бил дело на еничарите [131]. При завладяването на Египет, Ирак, Сирия и Палестина, при разширяването на османската агресия в Балканите и Средна Европа, при покоряването на Унгария, при завоюването на Северна Африка еничарската пехота била ударната сила, елитът на армията. В зенита на Османската империя през XVI и началото на XVII в., когато нейните граници се разстилали върху територия от трите континента на Стария свят, еничарският корпус бил всепризнатият главен изпълнител при завоеванията ѝ. Още по времето на Мехмед II той се утвърдил като един от главните фактори за османските военни успехи. Константин Михайлович, предлагайки нова тактика за борба срещу османските завоеватели, пише:

 

„Ако само султанските еничари бъдат напълно разбити и останат да лежат на бойното поле, турският султан никога не би могъл да се оправи и да застане срещу когото и да било от християните и ако той загуби тази войска, то всички християнски земи, които той притежава, ще въстанат срещу него и той ще бъде принуден да бяга през морето. . .“ [132].

 

През XVII в. в Османската империя процесът на феодализация навлязъл в нова, по-развита фаза. Постепенно се нарушил синхронът между социално-икономическата база и управленската

 

45

 

 

структура. Общата дестабилизация, породена от конфликта между развиващите се феодални отношения и задържащата ги стара форма на обществено управление, предизвикала съществени промени и в еничарския корпус, който останал първостепенна, но вече неефективна военна сила. От някогашната му дисциплинираност и високи бойни качества останал едва ли не само споменът. Но дълго време той бил единствената, макар и несигурна военна формация, на която османската държава можела да разчита. И ако в първите столетия от своето съществуване той бил един от водещите фактори в завладяването на чужди страни и народи, от XVII в., когато трябвало да защитава все по-стесняващите се граници на османската държава, той не бил вече онази военна машина, от която се нуждаела Османската империя [133].

 

Наред с прякото участие във военните действия от XV в. еничарският корпус бил натоварен и със защитата на имперските граници. Мрежата от крепостни гарнизони заместила системата удж и в тези гарнизони еничарите били задължителен и при това активен елемент. Еничарските орти били изпращани във всички провинции на империята обикновено за определен срок — от девет месеца до три години [134]. Впрочем тези охранителни функции били тясно свързани със завоевателните, тъй като еничарските гранични гарнизони трябвало да поддържат напрегната атмосфера в съседните чужди райони и да подготвят условията за поредното османско нахлуване в тях. Те останали основна съставка на граничната служба в османската държава до края на своето съществувание.

 

Както вече неколкократно бе изтъкнато, еничарският корпус бил и въоръжената сила, чрез която централната властен осигурявала подчинението на своето население, инструментът за поддържане на абсолютизма на османския монарх. Неговото участие в апарата на публичната власт се реализирало чрез многобройните му полицейски функции. Редът и спокойствието в османската столица се поддържали от еничарски отряди, организирани също на принципа на дежурствата, като ортите се сменяли всеки три месеца [135]. Във всеки квартал имало център, в който се помещавало командуването на дежурната орта, а специализираните части обикаляли района и арестували неспокойните елементи. Както твърдят мнозина съвременници, тези полицаи по-скоро тероризирали, отколкото охранявали гражданите. Наред с това те поели и задачите на противопожарната охрана на града, но общо било убеждението, че по-скоро причинявали пожарите, отколкото ги гасели. Като част от полицейските им функции била и охраната на чуждите посолства в Цариград, която те с лекота обръщали в нейната противоположност и от пазачи ставали задължителните страшилища за европейците в османската столица [136].

 

46

 

 

Еничарската пехота била страшна не само за външните неприятели на османската държава. Нейните войници всявалия ужас и сред цялото ѝ население. Еничарите били оръдието, с което османската власт потушавала всички изяви на недоволства на своите поданици. Големите народни въстания в Мала Азия начело с Джеляли в 1521 г. и с Календероглу в 1526 г., както и последвалите ги бунтове на малоазийското население били смазани от еничарите [137]. Кървавото потискане на всичка прояви на народното недоволство, на всичките опити за протест се превърнало в една от основните задачи на оджака. Но те били не по-малко жестоки при смазване на спахийските бунтове или на други части от османската военна машина.

 

Механизмът, чрез който в продължение на столетия османската държава използувала синовете на подвластните ѝ народи като сляпо и най-вярно оръдие на своите цели, остава един от най-интересните проблеми при проучването на еничарския корпус. Събраните чрез пенчика или кръвния данък младежи ставали най-добрите османски войници, най-преданите изпълнители на волята на султана и най-горещи защитници на неговите интереси. Тайната на тази метаморфоза обикновено се обяснява с предоставената им теоретична възможност за издигане в йерархичната стълба, в откритата възможност всеки един от тях да стане ако не велик везир, то поне ага на еничарите [138]. Колкото и да изглежда привлекателна тази перспектива, тя не може да обясни рязката промяна в морала, в целите на живота, в отношението към света, преживени от стотици хиляди младежи в продължение на няколко столетия. В хода на изграждането на институцията Османската империя изработила цяла система, която променяла личностното самосъзнание на нейните еничари — наистина с много висок процент ефективност [139].

 

Основният комплекс фактори, които осъществявали и поддържали този процес, трябва да търсим в материалната сфера. Преди всичко централната власт плащала в буквалния смисъл на думата еничарската вярност. Корпусът бил платена войска. Неговите войници получавали точно определено дневно възнаграждение —ülüfe, като по закон заплатите трябвало да се дават всеки три месеца. Първоначално обикновените еничари получавали по едно акче на ден, а офицерите значително повече в зависимост от своя чин. Според Константин Михайлович разликата в регламентираните плащания между обикновените войници и техните командири била 1:20, а агата на корпуса получавал сто пъти повече [140]. От началото на XVI в. еничарските заплати започнали да растат непрекъснато. Към средата на това столетие те достигнали до 4 ак. дневно, а към края му станали 5 [141]. Но практически това увеличение имало не реален, а номинален характер поради революцията

 

47

 

 

в цените и спадане курса на основната османска парична единица.

 

Освен редовната заплата в приходите на еничарите чувствително място заемало т. нар. teraki, допълнение, към дневното възнаграждение, получавано по даден повод. Основната идея при неговото въвеждане била да се създаде материален стимул за проявена висока боеспособност. То се считало за временно увеличение на заплатите, получавано като награда за самоотвержено участие в боя. Според Промонторио де Кампис най-смелите от еничарите получавали допълнително 3—4 ак. на ден [142], което показва, че личните им приходи се увеличавали двойно. Но постепенно това възнаграждение съществено се променило и се превърнало в масова надбавка.

 

При възцаряването на Мехмед I, вероятно за да привлече воюващите на страната на Муса еничари, той наредил да им бъдат раздадени парични суми като подарък от новия владетел [143]. От този момент изплащането на допълнителните възнаграждения на еничарите се превърнало в задължителен момент на всяка коронация. Раздаваните суми се наричали culus bakşişi. Те станали традиционният повод за конфликт между еничарския корпус и централната власт, вечното начало за еничарските бунтове. Еничарите обявявали размера на бакшишите за недостатъчен и единственият начин за прекратяване на войнишкия метеж било допълнителното раздаване на пари. Този факт сам по себе си показва колко важен фактор за еничарската вярност и покорство били паричните заплати и възнаграждения. Според А. Ф. Милер чрез тези плащания всеки нов османски владетел си откупувал от своята платена войска правото на трона [144].

 

Верността на еничарите до голяма степен зависела и от спецификата на техния юридически статут — привилегировани роби на централната власт. По своя произход това били хора, произхождащи от най-ниското ниво на османската социална стратификация — производителното, феодално експлоатирано население — рая. Независимо от това, дали били рекрутирани чрез пенчика или кръвния данък, те били включвани в новата си социална група на възраст, в която добре помнели положението на своите близки и което било другата алтернатива на техния живот. Новият им статут рязко ги отделял не само от средата, от която произхождали, но и от всички останали прослойки в империята. Тъй като по произход били чужди на господствуващата народност и в юридически аспект били притежание, собственост на владетеля, както обществото, така и те самите имали съзнанието, че са роби на централната власт. Султанът напълно разполагал с техния живот и тяхното имущество. До включването им в редиците на еничарския корпус, на етапа на първоначалната им подготовка, те били продавани

 

48

 

 

и подарявани като истински роби. Вече като подготвени войници те не можели да бъдат обект на продажба, тъй като били необходими на властта и тя самата ги охранявала чрез своите правни норми [144]. При това обособяването им от останалите социални групи ставало и чрез регламентираните им правни и обществени привилегии. Всичко това им давало високо социално и лично самочувствие, съзнанието, че са прехвърлени от най-ниското обществено стъпало в социалната върхушка. Практически, както показва самото им название „кул”, те били роби, но обект на експлоатацията не бил техният труд, тъй като те били изведени от производството. Експлоатирал се самият им живот, умението им да воюват в името на целите и интересите на владетеля, който разполагал със съществуванието им, с тяхното битие [145].

 

Тази социална характеристика обуславя значението на перспективата за еничарския просперитет във военната организация, а и изобщо в управленската система. Откритата възможност за истинско или мнимо издигане в йерархията на войската за всеки еничарин бил стимулът, чрез който централната власт максимално използувала неговите сили и възможности. На този факт обръща внимание още византийският хронист Дука, който, обяснявайки еничарската преданост към султана, пише:

 

„Като ги обърне в своето нечестие (исляма) и ги обреже, той (султанът) ги нарича свон хора, дава им извънредно много дарове и най-блестящи длъжности. Той полага за тях специални грижи, дава им всякакви други блага, дава им да ядат и пият заедно с него и проявява към тях любов като баща към своите деца... От своя страна и те поради неговото разположение са готови да жертвуват живота си за султана. Даже нещо повече. Да не загубят почестите, които са получили, те изтърпяват по време на война със свръхчовешка издръжливост и спечелват победи“ [146].

 

За манипулацията на съзнанието на тези бивши християни не по-малко важен момент било и тяхното ислямизиране. Постоянната религиозна обработка обхващала целия им живот. Тя започвала с момента на помюсюлманчването им. Формалните му белези — смяната на името и обрязването, бележат откъсването от тяхното собствено общество и включването им в ислямската общност. Това е въвеждащото начало в идеологическата им обработка. Те трябвало да възприемат нов тип религиозно поведение и чрез него да променят религиозното си съзнание, отношението си към живота и света. Идеологическата промяна била един от основните моменти в тяхната личностна промяна. Важно условие за нейния успех била възрастта на бъдещите еничари — между юношеството и младостта, когато човек е особено податлив на психологическо въздействие. След поединичното им изпращане в Анадола те трябвало

 

49

 

 

да спазват многобройни религиозни задължения, строго наблюдавани от своите господари. Молитвите, ритуалите и множеството забрани правели по-лесно възприемането на основните постулати на новата религия. При това те били хора без избор, тъй като сами разбирали, че пътищата за връщане към старата им религия, което значело и светоглед, за тях са прекъснати завинаги. Така още в първите няколко години от изключването им от родната среда, преди да бъдат зачислени в редовете на еничарския корпус, те възприемали основните норми на мюсюлманско поведение и главните постулати на ислямската религия.

 

Но за нуждите на своята военна машина османската власт нямала нужда от просто добри мюсюлмани. Необходими ѝ били фанатизирани в религиозно отношение хора. Още от времето на Халифата религиозният фанатизъм бил водещ фактор в осъществяването на мюсюлманската военна агресия. Свещената война била част от постоянно действуваща система за сплотяване на разнородното население, което ислямът обединявал на религиозна основа.

 

Османците се появяват на историческата сцена дълго след като Газаватът е утвърдена политическа практика на ислямския свят. Те възприели тази „свещена“ война в своя държавен живот като безусловна необходимост във вътрешнош външнополитическата им тактика и стратегия. Елитната войска, която била ударната сила във военната им машина, задължително трябвало да се формира от хора не предани, а фанатично верни на исляма. С достигането и поддържането на тази мюсюлманска фанатичност у еничарите бил натоварен дервишкият орден на бекташите.

 

Времето, в което се установява връзката между османската платена войска и тази дервишка секта, трудно може да се определи. Бекташките легенди, един масивот взаимносвързани предания, твърдят, че при формирането на първите еничарски отряди лично участвувал основателят на сектата хаджи Бекташ. Вероятно преданията били създадени значително по-късно, за да се обясни влиянието на религиозния орден в тази военна институция. Персоналното участие на хаджи Бекттш при организирането на еничарския корпус, разбира се, е мит, тъй като той е историческа личност от XII столетие и е умрял един век преди създаването на османската платена пехота [147]. Бил е един от последователите на Баба Исхак, водача на голямото народно въстание в Мала Азия през 1241 г.

 

Основната идея, която идеологически обособява създадената от него секта, е свързването на паганистичните вярвания в ислямската народна среда с тези от християнската простонародна набожност. В Мала Азия, където дълго време контактували двете световни религии, населението, оставало далеч

 

50

 

 

както от ортодоксалното християнство, така и от догматичния ислям. Това обяснява разпространението на идеите и популярността на дервишката секта, която носи неговото име, сред малоазийското население и през XIV в. И. X. Узунчаршълъ счита, че в ранния етап от формирането на еничарската пехота тя нямала нищо общо с бекташите. Аргументът му е липсата на сведения за такава връзка в хрониката на Ашък Пашазаде [148]. Въз основа на по-ранната хроника на Урудж Дж. Палмер ни убеждава, че още при създаването на корпусите яя по времето на Орхан между османската пехота и бекташите вече били установени преки връзки чрез шейха на едно бекташко теке в Амасия [149]. Друго мнение е, че бекташите се оформили като отделна секта и получили значително разпространение през втората половина на XIV в., когато изчезнали ахиите, което ще рече, че те се явяват заместници на професионално-религиозното братство на селджукските турци [150]. В. А. Гордлевски подкрепи това мнение, установявайки общата шиитска основа и някои еднакви формални белези в двете религиозни организации. Според него влиянието на бекташите в еничарския корпус се дължи на обстоятелството, че те са наследници и съответно заместници на ахиите. Входът за укрепването на това влияние били подчертаните християнски елементи в бекташката религиозна практика, което я правело по-разбираема за бившите християни [151].

 

Друго обяснение за бекташкото влияние в еничарската среда предлага X. Иналджък. Той счита, че то се дължи на широкото разпространение на бекташизма сред малоазийското мюсюлманско население, от което научавали първите постулати на новата си религия изпратените след помюсюлманчването им бъдещи еничари. Според него бекташите се настанили в еничарския корпус през XV в., а утвърждаването на хаджи Бекташ за негов патрон станало през следващия XVI в. [152].

 

Независимо от това, дали контактите между османската платена пехота и дервишката секта са били наложени от централната власт, или са възникнали по друг път още през XV в., те били умело използувани за поддържане на фанатичния ислямски дух в оджака. За това спомагал преди всичко мистицизмът на бекташите, неговото учение за четирите врати (степени) за овладяване на религията, което изисквало от еничарите не интензивно, а непрекъснато усъвършенствуване в изучаването и усвояването на религиозните догми и идеи. Бекташите били просто инфилтрирани в ежедневието на еничарите, а главната резиденция на техния водач (баба) станали еничарските казарми. Към корпуса имало специална бекташка група, която с характерните за сектата форми на молитви и танци измолвала от аллаха просперитета на империята и бойните успехи на нейната платена пехота [153]. Самите еничари

 

51

 

 

като че ли също били считани и сами се считали за последователи на бектишизма, ако ли не и за дервиши. Върховният командир на корпуса — агата на еничарите, понякога бил титулуван „държавник, опиращ се на бекташите“ [154], а през XVII в. Кучибей Гюмюрджински нарича Командира на еничарската част в Багдад „бекташ-ага“ [155]. Даже ранглистата на корпуса била наричана „верига на бекташките степени“ [156]. Еничарите, питомци и последователи на бекташите, били длъжни „да не се отклоняват от заветите на хаджи Бекташ, отнасящи се до култа, религиозните съчинения и задълженията на мюсюлманите“ [157]. Този параграф от еничарските закони показва, че сектата на бекташите не само насочвала духовния живот на еничарите, но и практически контролирала тяхното ежедневие, стриктно следейки за спазването на нормите на религиозното поведение. Именно чрез този непрекъснат контрол и канализиране на поведението им към строгите норми на мюсюлманската религия бекташите осъществявали окончателната денационализация и пълната ислямизация на еничарите, довеждали и до пълното отрицание на онези норми на морал и етика от самите тях, в които те били възпитани от своята християнска среда. При това бекташите били преки участници и в бойния живот на корпуса. По време на военни действия тълпи бекташки дервиши се движели заедно с еничарите, за да ги въодушевяват в борбите срещу неверниците. Това силно влияние на бекташите естествено надхвърлило бързо религиозните проблеми и от духовни водачи те се превърнали в политически ръководители на корпуса, които насочвали и ръководели тази въоръжена сила при нейните прояви и отношения във вътрешнополитическия живот.

 

Така третият и особено важен момент в личностната промяна на еничарите в резултат на религиозната им обработка било пълното отрицание не само на християнската религия, но и на средата, в която те я били възприели и усвоили, т. е. на техните майки и бащи, на общността, от която произхождали, на техните народи. Еничаринът не само отричал своето минало и себе си в това минало. Той трябвало през целия си живот да доказва на себе си и да показва на своите другари това отрицание. Най-висшето доказателство била вярната служба на султана, служба без други скрупули и ограничения от морален или етичен аспект. При изпълнението на основните войнишки задължения за еничарите нямало забрани в каквото и да е отношение. В тях била не потисната, а напълно изтрита цялата гама от човешки чувства към близки и любими хора, за да бъде пренасочена в една-единствена насока — преданост към властвуващия султан, считан за изпълнител на волята на аллаха и пророка.

 

Тази ценностна ориентация не била индивидуално отношение

 

52

 

 

на отделния еничарин. Това било атмосферата в еничарските колективи, средата, където всички се наблюдавали и контролирали взаимно и където всяка предходна генерация реализирала превъзпитанието на следващите свои сънародници, доведени като ново попълнение на корпуса.

 

 

3. ДЕГРАДАЦИЯТА НА ЕНИЧАРСКИЯ КОРПУС

 

До втората половина на. XVI в. еничарският корпус и за османците, и за европейците бил еталон на военна организация. И едните, и другите били убедени, че военните успехи на Османската империя до голяма степен се дължат на тази изключително боеспособна сила. От края на това столетие както описанията, така и оценките започват чувствително да се променят. В османските хроники хвалебственият тон постепенно спада, за да бъде заместен с разкази за бунтове, за липса на боеспособност, за корупция и безотговорност. Засилващата се нестабилност във вътрешнополитическия живот на Османската империя се обяснява с необузданите действия на наемна платена пехота.

 

Изменя се отношението към еничарите и в европейските източници. Посланическите доклади на европейските дипломати съдържат богата информация за състоянието на еничарския корпус, който все по-категорично се представя като недисциплинирана, зле въоръжена и слабоефективна войска. Този обрат и в конкретните сведения, и в оценките отразява процеса на дълбоки изменения, настъпили в еничарската организация в резултат на промени както в османското общество, така и в отношенията между Европа и Османската империя. Само за няколко десетилетия еничарската пехота се превръща от еталонен модел на армия в негативен пример, който е толкова фрапантен, че даже някои съвременни историци обясняват настъпилия упадък в османската държава с нейната деградация.

 

Определенията криза и упадък, отнесени за състоянието нз империята към края на XVI и началото на XVII в., са често срещани в историографията. Някои автори даже ги квалифицират като разложение на феодалните отношения [158]. В последните години един по-точен и по-обективен анализ на процесите в османското общество показа, че тези промени се дължат не на разложението, а на развитието на феодалните отношения, на тяхното преминаване към нов, зрял етап.

 

Достигнатият в преходните столетия синхрон между икономиката и обществените отношения вече бил изживян и конфликтът между тях ставал неизбежен. Османското общество навлизало в етапа на зрелите феодални отношения, което намирало най-отчетлив израз в разпадането на тимарската система и постепенното формиране на безусловни форми на земевладение

 

53

 

 

с тенденция за мобилизация на поземления фонд. Новите явления по думите на М. С. Майер се проявяват в обвивката на старите, „класически“ османски институции и допринасят за тяхното вътрешно прераждане [159]. Процесът протичал мъчително и бавно и в сравнение с преходните етапи в него изпъкват предимно негативните явления — слабата ефективност на военноадминистративната система, спиране на териториалното разширение, спадащата боеспособност на войската. Започвало преструктурализиране на османското общество, което най-рано засегнало масовата прослойка на османските феодали — тимариотите. Те бързо обеднявали, а владенията им започвали да се съсредоточават в ръцете на дворцовата бюрокрация [160]. Лишени от своите владения, които определяли и военните им задължения, след няколко неуспешни бунта спахиите масово напускали армията. Тази част от тях, която успявала да запази тимарите си, се опитвала да ги превърне в безусловна собственост, да избегне опеката на централната власт и да се отскубне от военна служба. Само за двадесет и пет години, от 1584 до 1609 г., броят на спахиите намалял от 200 000 на 69 800 [161]. Централната власт компенсирала това намаление с увеличаване на платената си войска. Численият състав на еничарския корпус започнал стремително да расте. От 12000 в 1566 г. той станал 27 000 през 1585 г. Само след седем години — в 1592 г., платената пехота почти се удвоила и достигнала 48 688 души. За около двадесет години корпусът се увеличил четири пъти. В началото на XVII в. настъпила известна стабилизация на състава, който варирал между 37 000 и 45 000 войници, но не след дълго отново започнал да нараства в аритметична прогресия. В 1698 г. той числял 70 000 души, а в 1728 г. достигнал 81 000. Около век след това, при неговото ликвидиране, в списъците му фигурирали 140 000 човека [162].

 

Количествените изменения предизвикали промени преди всичко в системата на рекрутиране на еничарите. Съсловната му обособеност, носеща многобройни привилегии, го правела привлекателен за различни елементи в османското общество. Преди всичко се оформила тенденция за превръщането на еничарството в наследствена професия или по-скоро в наследствен статут. С нарастването на броя на еничарите забраната за встъпването им в брак отпаднала. Счита се, че тя била отменена от Сюлейман Великолепни, но вероятно значително по-рано еничарите започнали да създават семейства. В края на XVI в. еничарските бракове били нормално и масово явление. За да осигурят за синовете си големите привилегии, които носело включването в пехотата, те започнали да се домогват до записването им в корпуса. Първата отстъпка на централната власт било формирането групата на кулоглу — синове на загинали еничари, зачислени в корпуса като негови възпитаници.

 

54

 

 

В 1609 т. техният брой вече бил над 1600 младежи. В началото на XVII в. еничарите успели да извоюват правото да записват в тази група и децата на живи бащи. Тенденцията била толкова силна, че само за около петдесет години кулоглу почти изцяло изместили рекрутите на девширмето. Великият везир Мехмед Кюпрюлю в 1655 г. под силния натиск на разбунтувалите се еничари трябвало да направи още една съществена промяна. Той обещал корпусът да се рекрутира единствено от еничарски синове [163].

 

Зачисляването в платената армия не могло да се превърне в наследствено право въпреки настойчивостта, с която еничарите се опитвали да утвърдят тази тенденция. Продължаващата инерция на непрекъснати войни изисквали многобройна войска, а след разпадането на спахийското феодално опълчение еничарският корпус оставал най-масовата военна формация.

 

Нуждата от войници изобщо бързо довела до включване в неговите редици на всякакви елементи, до отпадането на каквито ида било изисквания. По времето на Мурад III (1574—1595) за тържествата при обрязване на сина му Мехмед в столицата се стекли огромни човешки тълпи. Три месеца властта се оказала безсилна да освободи града от пришълците, дошли предимно от гладуващите малоазийски провинции. Животът в Цариград се затруднил извънредно много. Пожарникарите поели задължението да прогонят пришълците срещу обещанието, че ще бъдат зачислени в еничарския корпус [164]. Този прецедент отворил широко вратите на еничарския корпус за най-различни категории. Пак като награда в него били зачислявани пехливани, танцьори и акробати. При този хетерогенен и многочислен състав отпаднали и предварителната военна подготовка, и непрекъснатите военни упражнения, а с тях и боеспособността на войниците. Еничарската пехота се превърнала от елитна войска в сбирщина, която твърде малко се отличавала от нередовните части. Битката при Хотин в 1621 г. показала несигурността на тази толкова голяма, но неефективна военна единица [165]. Опитът на султан Осман II през следващата 1622 г. да създаде армия от арабска конница и да отхвърли опеката на еничарите завършил с убийството му след публично поругание по улиците на Цариград въпреки свещеността на султанската особа. Великият везир и агата на еничарите били убити, а телата им хвърлени на кучетата на пазара [166]. В 1656 г. Мехмед Кюпрюлю направил опит да съкрати броя на еничарите и да възвърне старата дисциплина на пехотата. От нейния състав били изключени няколко хиляди души. Само след три години поради непрекъснатите размирици, които те поддържали в столицата, великият везир бил принуден отново да ги върне [167]. Неговият племенник, Амджа заде Хюсеин паша, велик везир на Ахмед III (1703—1730),

 

55

 

 

също се опитвал да действува решително и намалил, списъците“на еничарите наполовина — от 70 000 на 34 000, което станало една от причините да загуби длъжността си [168]. Еничарският проблем станал един от основните в османската вътрешна политика. Енергичният Ахмед III със закон обявил назначаването в еничарския корпус за право само на синовете на еничари, и то след като преминат предварителен стаж на обучение. Избуялият при неговото управление особен обществен дух, който наричат Лаледеври, първият полъх на европейско влияние в османските управляващи среди внесъл и идеята за реконструкция на армията. Тя вече съдържала намерението за премахване на еничарския корпус. Изразил я най-ясно Ибрахим Мутеферика, по определението на Ст. Шоу първият от европейските „реформатори“ на Османската империя [169]. Но въстанието на Патрона Халил в 1730 г. не само прекъснало тези плахи помисли за опити за реорганизация, но и свалило от престола Ахмед III [170]. И когато в 1740 г. Махмуд I декретирал свободната търговия с еничарските длъжности като военна сила, корпусът навлязъл в пълната си деградация [171].

 

Численото нарастване на еничарската пехота, както и на останалите подразделения на платената войска, било един от факторите за непрекъснато задълбочаване на финансовата криза. Войнишките заплати поглъщали голяма част от приходите на държавната хазна. От 1609 до 1666 г. сумата за еничарските възнаграждения се увеличила с близо 30 000 000 ак. [172]. Наред с редовните заплати все по-големи ставали и разходите за бакшишите. При възшествието на трона на Мехмед III в 1595 г. за еничарски възнаграждения били раздадени 660 000 алтъна [173]. При това исканията ставали все по-големи и били повод за непрекъснатите бунтове и метежи на столичните еничарски части. Затова Кучибей в своето рисале, политическо поучение, адресирано до Мурад IV, съветва владетеля при военни походи да се носи хазна от 200 000 ак., за да се осигурят спокойствието и редът сред еничарските части [174]. Османската централна власт откупувала с все по-големи суми не боеспособността и енергията на войниците си, а елементарната дисциплина даже при военни действия.

 

Впрочем реалният състав на корпуса бил неколкократно по-малък от номиналния. Еничарските гарнизони в провинциите, както и ортите в столичните казарми били много по-малки, отколкото показвали списъците. Полският посланик при Високата порта в 1622 г. княз К. Збаражний пише:

 

„... Съвсем безспорно е, че те (османците) имат за цел да имат около 30 000 еничари в провинциите, в това число новобранците артилеристите. Считам, че тази цифра може да служи, като основа за заплати и за разхищения на хазната но не и за числеността на самите войници“ [175].

 

56

 

 

Според М. д’Осон във втората половина на XVIII в. в еничарските казарми в Цариград, били разквартирувани около 3000 души, а в еничарските регистри били зачислени 20 000 [176]. Офицерите записвали в регистрите на своите части лица, които изобщо не били на служба, или просто фиктивни имена. Умрелите не се изваждали от списъците. Държавната хазна плащала заплати на хиляди „мъртви души“, които отивали в ръцете на офицерите или на техните другари [177]. От XVIII в. билетите, с които се изплащали еничарските заплати, станали обект на открита търговия. Опитите на правителството да премахне тези злоупотреби оставали без каквито и да било последици и те продължили да бъдат нормална практика до ликвидирането на еничарския корпус в 1826 г.

 

Освен т. нар. действителни войници огромен брой хора се числели към категорията на извънредните еничари. Те не получавали заплата и чакали да се освободи място в регистрите, за да бъдат признати за редовни членове на платената пехота. Към средата на XVIII в. броят им надвишавал 100 000. Масата от тях, както и от редовните еничари, нямали и понятие от военно дело, но ползували всички привилегии [178]. В последните десетилетия от съществуването си еничарският корпус приличал не на военна, а по-скоро на масова организация, членуването в която носело приходи и привилегии на хиляди мюсюлмани. Тя била в огромна тежест за нестабилните финанси на империята.

 

Както вече бе казано, еничарите се превърнали в основен фактор при регулиране взаимоотношенията на различните групи от османската върхушка чрез безчетните си бунтове, насочени срещу управляващите везири, а често пъти и срещу самия султан. Първите бунтове датират от времето на Мехмед II, когато еничарите с оръжие изявили недоволството си от абдикацията на баща му Мурад II и поискали увеличение на заплатите [179]. Силната централна власт с лекота потъпкала метежа и в този момент той нямал никакво значение. Но този първи еничарски бунт поставил началото на една тенденция, която превърнала корпуса в активен фактор във вътрешнополитическия живот. Тя се изявила много ясно в последните години от управлението на Баязид II (1481—1512), когато еничарите участвували най-дейно в междуособиците между него и синовете му. Абдикацията на този султан била предизвикана от платената пехота, която поставила на престола своя любимец Селим I (1512—1520). Този енергичен владетел овладял еничарския бунт по време на иранската експедиция, реорганизирал командуването ѝ и засилил провинциалните гарнизони за да намали състава на корпуса в столицата [180]. Но мерките му имали временен характер. Във втората половина на XVI в.

 

57

 

 

еничарските метежи се превърнали в почти обикновена форма на османския политически живот. При двадесетгодишното управление на Мурад III еничарите въстанали четири пъти — в 1588, 1589, 1592 и 1595 г. [181]. Столичната върхушка уреждала вътрешните си взаимоотношения или налагала своите искания над султана чрез еничарския корпус. Основания за недоволството на войниците му не липсвали никога. Еничарските заплати рядко се изплащали в срок, а при променената стойност на парите след XVI в. индивидуалните възнаграждения на действуващите войници били далеч от екзистенц-минимума, въпреки че общият сбор от еничарските заплати бил огромен. Бунтовете винаги били инсценирани от определени групировки на феодалната върхушка, но войниците считали, че те провокират непрекъснатите смени на чиновниците от висшия административен апарат. Десетки не само уволнения и смени, но и екзекуции на велики везири, везири, дефтердари и т. н. ставали под заплахата на еничарското оръжие. При продължилото само няколко месеца второ управление на Мустафа I в 1622 г. по искане на еничарите били сменени 6 велики везири [182]. В първите години от управлението на Мехмед IV ( 1648—1687), който се възкачил на престола на 16 години, натискът на корпуса бил така силен, че управляващата валиде султанка предала на еничарите всички висши длъжности от държавния апарат [183]. Централната власт задоволявала всичките им искания. Те излезли от казармите, започнали да се занимават с търговия и занаяти, ползувайки редица облекчения, утвърдили позициите си в земевладението. Както обществото, така и са.мите еничари се считали за водещ фактор в политическия живот.

 

За да се обясни процесът на разложение на еничарския корпус, трябва да се посочат и още няколко условия, произтичащи от общото развитие на Османската империя в контекста на взаимоотношенията ѝ с Европа. Първото от тях е въоръжението на османските войски, включително и на платената пехота в средата на XV в., при управлението на Мехмед II, османската армия разполагала с най-модерната за времето бойна техника. Тогава било направено превъоръжаването на еничарите с огнестрелно оръжие — първо с аркебузи, а по-късно с мускети. През следващото столетие европейските армии в тази област достигнали значителна преднина. Османците все по-видимо изоставали. Лъковете и стрелите губели всякакво значение във военните действия, а хладното оръжие се оказвало недостатъчно ефикасно срещу стрелците на австрийци и поляци. Силно изоставала и османската артилерия, която продължавала да използува огромни, супертежки оръдия [184]. Лекото въоръжение на европейците променило и тяхната тактика — тя станала бързоподвижна и настъпателна. Срещу нея еничарите противостоели с неефикасното си тежко

 

58

 

 

въоръжение. Цитираният полски посланик пише за първата четвърт на XVII в.:

 

„Какви воини са еничарите? Ще започна с въоръжението им. Имат еничарки (пушки), които дават много силен откат, не трябва да се стреля близко до лицето, трябва да се свалят от рамото. Барутът е много лош, прицелната стрелба е много затруднена. Младите хора се упражняват малко в стрелба“ [185].

 

Изоставането продължавало неудържимо. При променената обстановка участието на еничарите във военните действия било значително по-рисковано. До XVIII в. османците следвали традиционната бойна тактика и продължавали да се строяват в полумесец, като в центъра оставали еничарите под лошата защита на тежките и неефективни оръдия срещу леките и подвижни европейски армии. Този боен строй правел от еничарите по-скоро жертви, отколкото войници. За всеки един от тях рисковият фактор нараснал многократно. Като се прибави към това лошото снабдяване и дезорганизацията в командния състав, става ясно масовото неучастие на еничарите в действуващата армия, още по-масовото дезертьорство на тези, които тръгвали на поход, и безрезултатността на техните действия.

 

Както се вижда от трактата на Ибрахим Мутеферика, османците осъзнавали недостатъците на своята военна организация в сравнение с европейската и разбирали необходимостта от реформи. С известния авантюрист Клод Александър граф Боневал било сложено началото на използуване на европейски военни инструктори. Този помюсюлманчен французин под името Хумбарджи Ахмед паша в 1734 г. създал по европейски образец първия бомбардирски корпус [186]. Неговото съществуване било кратко, но показателно за неизбежния път на османската войска. Ибрахим Мутеферика предложил цяла програма за реформи в армията, която повтаряла тогавашната европейска военна организация. Тези идеи и последвалите ги опити за реализиране заплашвали съществуването на еничарската пехота, която станала особено чувствителна при всякакви намеци за промени. Сред нейните войници се създал дух на постоянна дразнимост, непрекъсната готовност за най-остра реакция. Съчетана с много високия процент риск при военните действия, ниските заплати и увереността в неспособността на централната власт да им противостои, тя обусловила превръщането на еничарския корпус в непрекъснато вълнуваща и бунтуваща се среда.

 

Трябва да се отбележи, че тази атмосфера била използувана не само от представителите на управляващата върхушка. Еничарските бунтове невинаги били самостоятелни акции на войниците. Те бързо привличали многобройния столичен плебс, който не оставал безучастен зрител, а тръгвал след метежниците към богатите квартали и дворците. Разграбването, пожарите

 

59

 

 

и разрушенията привличали многобройната градска беднота на османската столица не само като възможност за евентуално закърпване на жалкото им съществувание в общия смут на метежа. То било и форма на социална опозиция. Единодействието на еничарите и бедняците било най-ясно изразено при въстанието начело с Патрона Халил в 1730 г., но то е неизменен елемент и при останалите еничарски надигания [187]. Смените на ръководните фигури в управляващите екипи, които били закономерни следствия от еничарските бунтове, били и своеобразен клапан за освобождаване на натрупаната от недоволството на масите енергия в силно поляризираното османско общество.

 

Развитието на еничарския корпус съдържало в себе си всички особености на еволюцията на османското феодално обществои довело до пълното му обществено отричане. И във военно, и в политическо, и в социално отношение тя се оказала не само ненужна, но и дълбоко вредна. Това отношение към нея, пренесено от изворите, се открива и в съвременната историография. X. Иналджък нарича еничарите от XV в. „основен камък на османската държава“, а техните наследници от XVIII в. — „вандалите от еничарския корпус“ [188]. Отдавна изчерпал историческите си функции, на 16. VI. 1826 г. еничарският корпус бил жестоко унищожен, за да могат да се наченат реформите в Османската империя. Но в дългото си съществувание той по различни начини и в различни форми пряко участвувал в живота на българския народ, което имало съществено отражение в историческата му съдба.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Giеsе, F. Die altosmanischen Anonymen Chroniken in Text und Übersetzung. Bd. I, Breslau, 1922, p. 21—22.

 

2. Babinger, F. Die frühosmanische Jahrbücher des Urudsch, Hannover, 1925, p. 21—22;

Giese. F. Die altosmanische Chronik des Asikpasasade, Leipzig, 1929, p. 50;

Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съставителство и превод от османотурски;

М. Калицин, С., 1984, с. 74—75.

 

3. Пак там, с. 75—76.

 

4. Giеsе, F. Die altosmanische Chronik... p. 51.

 

5. Palmer, J. A. B. The Origins of Janissaries. Bulletin of John Rylands Library. V. XXV, 1953, 2, p. 470.

 

6. Sadeddin Hoca efendi. Taş-ut tevarich, C. I, Istambul, 1279 (1865), p. 41;

Xюcеин, Беда-и ул Века-и (Удивительные события). Издание текста, введение и общая редакция А. С. Тверитинова, М., 1961, ч. 1—2, л. 63-6 и др.

 

7. Sadeddin Носа efendi. Ор. cit., р. 41.

 

8. Hammer, J, v. Des osmanischen Reiches Staatsverfassung und Staatsverwaldung, Bd. I, Wien, 1815, p. 52.

 

9. Giese, F. Die altosmanische Chronik... p. 50—51.

 

10. Babinger, F. Die frühosmanischen Jahrbücher.,. p. 21—22.

 

60

 

 

11. Palmer, J. A. B. Op. cit., p. 448—482.

 

12. Papoulia. B. Ursprung und Wesen des „Knabenlese“ im Osmanischen Reich, München, 1963, p. 77—91.

 

13. Inalcik, H. The Ottoman Empire. The Classical Age (1300—1600), London, 1975, p. 11.

 

14. Shaw, St. History of the Ottoman Empire and Modern Turkey. Vol. I, Cambridge, 1978, p. 26.

 

15. Hoвичев, А. Д. K истории рабства в Османской империи. Система девширме. Тюркологический сборник, 1976, М., 1978, с. 88—108.

 

16. Sсhwеizеr, G. Die Janischaren. Geheime Macht des Türkenreichs, Salzburg, 1979, p. 44.

 

17. Петросян, И. Е. K истории создания янычарского корпуса. Тюркологический сборник, 1976, М., 1978, с. 191—197.

 

18. Мейеp, М. С. К периодизации истории Турции эпохи феодализма. Тюркологический сборник, 1976, М., 1978, с. 82.

 

19. Мутафчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през XV—XVI в., С., 1962, с. 57.

 

20. Inalcik, H. The Ottoman Empire. . . p. 9—16.

 

21. Мейеp, M. С. Цит. съч., с. 82.

 

22. Palmer, J. A. В. Op. cit., р. 454.

 

23. Belin, F. A. Du régime des friefs militaires dans l’islamisme et spésialement en Turquie. Journal asiatique, S. VII, t. XV, 1870, p. 240.

 

24. Sadeddin Hoca efendi. Op. cit., p. 40—H.

 

25. Inalcik, H. Op. cit., p. 17—18.

 

26. Beldiceanu-Steinherr, I. En marge d’un acte concernant le pengyek et les Aquingi. Revue des Etudes Islamiques, 1969, 1, p. 26—35.

 

27. Inalcik, H. Op. cit., p. 18—19.

 

28. Papoulia, B. Op. cit., p. 80—86.

 

29. Gibbons, H. A. The Foundation of the Ottoman Empire (1300—1403), Oxford, 1916, p. 117.

 

30. Inalcik, H. Op. cit., p. 11—12.

 

31. Много бедната информация за Кара Рустем вж. y Beldiceanu-Steinherr. Op. cit., p. 41.

 

32. Ibidem, p. 38—43.

 

33. Mейep, M. C. Цит. съч., c. 82.

 

34. Сведения за роби българи се откриват в почти всички средиземноморски центрове от края на XIV и началото на XV в. Вж. История на България, т. IV, С., 1984, с. 57.

 

35. Годината на превземане на Одрин от османците още не е окончателно уточнена. И. Белдичеану-Щайнер посвети на този проблем специално изследване, в което постави това събитие в твърде неопределени граници — между 1365—1380 г. Вж. Beldiceanu-Steinherr, I. La Conquête d’Adrinople par les turcs. Travaux et mémoire, I, 1965, I, p. 439—461. Ал. Бурмов. Кога е завладян Одрин от турците, ИИД, XXI, 1945, с. 332, го определи в 1371 г. след битката при Черномен. Неговото мнение се утвърди в българската историография и бе поддържано и от мен. Изследванията в последните години показаха, че е неточно. Много данни доказват, че османците завоюват града в първата половина на 60-те години на XIV в. Вж. N. Filipovic. Witlekova emendacija vakifname Murata I. Ali Musi i jedna vijest kod Konstantina Filozafa. Radovi-L (ANUBIH), 17, Sarajevo, 1974, p. 184—187.

 

36. Beldiceanu-Steinherr, I. En Marge d’un acte. . . p. 41.

 

37. Ibidem, p. 41—42.

 

38. Петров, П. Съдбоносни векове за българската народност. С., 1975, с. 62—63.

 

39. Мехмед Нешри. Цит. съч., с. 41.

 

40. Пак там, с. 75

 

41. Giеsе, F. Die altosmanischen Anonymen... p. 21—22.

 

61

 

 

42. Георгиева, Цв. Еничарският корпус като социален феномен в Османската империя. Военноисторически сборник, 1980/4, с. 32—33.

 

43. Belin, F. А. Op. cit., р. 223—224.

 

44. D’Ohsson, M. Tableau general de l’Empire Ottoman, t. I, Paris, 1787, p. 407.

 

45. Tshurdi, R. Bektashiyya. — In: The Encyclopeadia of Islam. V. I, Leiden — London, 1960, p. 1161.

 

46. Georgieva. C. Certains problèmes de la structure sociale de l’Empire Ottoman au XIVe—XVIe siècle (Par rapport au système „kul“). Bulgarian Historical Review, 1974, 2, p. 45—57.

 

47. Hammer, J. v. Histoire de l’Empire Ottoman, I, Paris, 1884, p. 45.

 

48. Zinkeizen, J. W. Geschichte des osmanischen Reiches in Europa, Bd. I, Hamburg, 1859, p. 220; Schweizer, G. Op. cit., p. 35.

 

49. Uzunçarşili, H. I. Osmanli devfeti teşkilâtiarindan kapukulu ocaklari. C. I, Ancara, 1943, p. 144.

 

50. Мутафчиева, В. Цит. съч., c. 57.

 

51. Вж. Тюменев, А. И. Передний Восток и Античность. Особенности социально-экономического развития. Вопросы истории, 1957/6, с. 54.

 

52. Мец, А. Мусульманский ренесанс, A4., 1966, с. 125.

 

53. Вж. Гордлевский, В. А. Государство Сельджукидов в Малой Азии. Избр. соч., М., 1960, т. I, с. 188.

По-ново изложение на Osman Turan. Anatolia in the Period of the Seljuks and the Beyliks. — In: The Cambridge History of Islam, V. I, Central Islamic Lands. Ed. by P. M. Holt. Cambridge, 1970, p. 231—350.

 

54. Inalcik, H. Op. cit., p. 77.

 

55. Giese, F. Das Problem der Entstehung des Osmanischen Reiches. Deutsche morgenländische Gesellschaft Zeitschrift fur Semitistik und Verwandte Gebiete, XII, 1924, p. 58—79.

 

56. Ibidem, p. 58—59.

 

57. Ibidem, p. 76.

 

58. Гордлевский, В. А. Цит. съч., c. 135—142.

 

59. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 147.

 

60. Ibidem, p. 149.

 

61. Papoulia, B. Op. cit., p. 39.

 

62. Inalcik, H. Op. cit., p. 186.

 

63. Shaw, St. Op. cit., p. 17.

 

64. Гордлевский, В. A. Цит. съч., c. 90—91.

 

65. Пак там, c. 91.

 

66. Маркс, K. и Ф. Енгельс. Сочинения, т. 28, M., 1962, c. 221.

 

67. Hammer, J. v. Des osmanischen Reiches... Bd. II, p. 199.

 

68. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 155—161.

 

69. Ibidem, p. 142.

 

70. Хюсеин, Беда-и ул Века-и (Удивительные события). . . л. 83-6.

 

71. Пак там, л. 83-а.

 

72. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., р. 155.

 

73. Турско-български речник. Съставили Н. Ванчев и др., С., 1952, с. 623.

 

74. Пак там, с. 66.

 

75. Мехмед Нешри. Цит. съч., с. 137.

 

76. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 152.

 

77. Мехмед Нешри. Цит. съч., c. 186.

 

78. Hammer, J. v. Histoire. . . I, p. 156.

 

79. Inalcik, H. L’Empire Ottoman... p. 18—19.

 

80. Ibidem, p. 19.

 

81. Промонторио де Кампис, Я. Управлението и приходите на султана. Държавата на султана. ИНД, IX, 1926, с. 9.

 

82. Babinger, F. Mohamet II le Conquérent et son temps, Paris, 1954, p. 17—18.

 

83. Мехмед Нешри. Цит. съч., c. 180—187.

 

84. Пак там, с. 249—251.

 

62

 

 

85. Цветкова, Б. Паметна битка на народите, Варна, 1969, с. 247—255 и цит. там литература.

 

86. Записки янычара, написаны Константином Михайловичем из Островицы. Введение, перевод и комментарии Рогова, А. И., М., 1978, с. 85.

 

87. Пак там, с. 99.

 

88. Hammer, J. v. Des osmanischen Reiches. . . Bd. II, p. 133.

 

89. Shaw, St. Op. cit., p. 123.

 

90. Записки янычара... c. 98.

 

91. Пак там.

 

92. Мехмед Нешри. Цит. съч., с. 137.

 

93. Записки янычара... с. 99.

 

94. Каменев, IO. А. К истории реформ в Османской армии в XVIII в. Тюркологический сборник, 1978, М., 1980, с. 143.

 

95. Shaw, St. Op. cit., p. 123.

 

96. Ibidem.

 

97. Babinger, F. Op. cit., p. 18.

 

98. Chalcocondil, Laonic. Expuneri istorice, in romineşte de Grecu, V., Bucureşti, 1958, p. 230.

 

99. Записки янычара. . . c. 99.

 

100. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 199.

 

101. D’Ohsson, M. Op. cit., I, p. 393.

 

102. Записки янычара. . . c. 48.

 

103. Papoulia, B. Op. cit., p. 3—4.

 

104. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 150.

 

105. Hammer, J. v. Des osmanischen Reiches. . . II, p. 194.

 

106. Смирнов, В. Д. Кучибей Гöмурджинскіи и другіе османскиіе писатели XVII века о причинах упадка Турціи. СПб, 1873, С., с. 121.

 

107. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 404.

 

108. Ibidem, p. 397.

 

109. В българската историография бе изказано мнението, че ветераните и пенсионерите са по-ниско платени от действуващите еничари. (Вж. Грозданова, Ел. Поголовният данък от българските земи и платената турска армия (XVII—XVIII в.). Военноисторически сборник, 1972/2, с.. 130—142.) То напълно противоречи на свидетелствата на изворите и на принципа на организиране и осигуряване на античните и средновековните армии.

 

110. Marsigli, L. Le C-té de L’Etat militaire de Empire Ottoman. Ses progrès et sa décadance, Amsterdam. 1732, p. 63.

 

111. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 156—157.

 

112. Tвepитинова, A. C. Второй трактат Кочибея. Ученые записки Института Востоковедения, VI, М.—Л., 1953, с. 227—230.

 

113. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 45.

 

114. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 386.

 

115. Ibidem, p. 234—238.

 

116. Ibidem, p. 236.

 

117. Hammer, J. v. Des osmanischen Reiches... II, p. 198.

 

118. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 235.

 

119. Ibidem, p. 234.

 

120. Ibidem, p. 236.

 

121. Hammer, J. v. Des osmanischen Reiches... II, p. 197.

 

122. Uzunçarşili, II. I. Op. cit., p. 173.

 

123. Ibidem, p. 174.

 

124. Hammer, J. v. Des osmanischen Reiches. . . II, p. 201.

 

125. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 393.

 

126. Huart, Gl. Die Janitscharen, Enzyklopädie des Islam. Bd, Leiden - Leipzig, 1927, p. 613.

 

127. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 394.

 

63

 

 

128. Ibidem, р. 394—395.

 

129. Hammer, J. v. Histoire. . . I, p. 425.

 

130. Shaw, St. Op. cit., p. 123.

 

131. Степанова, A. C. Византийские историки Дука и Франдзес о падении Константинополоя. В. Bp., VII, 1953, с. 399—427.

 

132. Записки яннчара... с. 104.

 

133. Милер, А. Ф. Мустафа паша Байрактар, М.—Л., 1947, с. 34—37.

 

134. Shаw, St. Op. cit., p. 124.

 

135. Tвepитинова А. С. Второй трактат... c. 230.

 

136. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 408.

 

137. Hammer, J. v. Histoire... p. 466—467;

Ибpaгимoв, Г. П. Крестьянские восстания в Турции XV—XXI вв. В. Bp., VII, 1953, с. 144.

 

138. Suсеska, A. Ajaiji. Prilog izučavanju lokalne vlasti u našim zemljama za vrijeme turaka, Sarajevo, 1965, p. 38.

 

139. Belin, F. M. Essais sur l’histoire économique de la Turquie d’après les écrivans originaux. Journal asiatique, IV, 1865, p. 106.

 

140. Записки янычара. . . c. 98—99.

 

141. Пак там, c. 99.

 

142. Промонторио де Кампис, Я. Цит. съч., с. 9—10.

 

143. Вabinger, F. Mohamet II le Conquerent. . . p. 92.

 

144. Mилep, A. Ф. Цит. съч., c. 3—4.

 

145. Georgieva, Cv. Op. cit., p. 55—58.

 

146. Ibidem, p. 51—53.

 

147. Birge, G. K. The Bektashi Order of Dervishes, London, 1937, p. 22—24.

 

148. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 150.

 

149. Palmer, J. A. B. Op. cit., p. 456—460.

 

150. Бертольд, A. Турция, ислям и християнство. Ежегодный журнал, СПб, 1915, 2, с. 76.

 

151. Гордлевский, В. А. Из жизни цехов Турции. Избр. соч., I, с. 284—285.

 

152. Inalcik, H. Op. cit., p. 77.

 

153. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 392—396.

 

154. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 150.

 

155. Tвepитинова , A. C. Второй трактат... c. 230.

 

156. Uzunçarşili, H. I. Op. cit., p. 150.

 

157. Djevad, A. Etat militaire ottoman depuis la fondation de l’Empire jusqu’à nos jours, Constantinopol, I, 1887, p. 80.

 

158. Цвeткова, Б. Принос към изучаването на турския феодализъм в българските земи през XV—XVI в. ИИИ, V, 1954, с. 89—93;

Беляев, Е. А. Периодизация средневековой истории Турции. Известия АН СССР, Сер. история и философия, М., 1947, 1, с. 85—88 и др.

 

159. Мейеp, M. С. Цит. съч., с. 83.

 

160. Мейеp, M. C. К вопросу об изменениях в структуре и составе правящего класса Османской империи в XVIII в. Сб. Проблеми истории Турции, М., 1978, с. 55.

 

161. Смирнов, В. Д. Цит. съч., с. 91—92.

 

162. Djeva d, A. Op. cit., p. 80.

 

163. Mordtmann, J. H. Dewschirme. Enzyklopädie des Islam. Bd. I, Leipzig, 1913, p. 993.

 

164. Смирнов, Цит. съч., c. 133.

 

165. Рашба, H. C. Очерк истории польско-турецких отношений в XVI—первой четверти XVII в. — В: Османская империя в первой четверти XVII века. Сборник документов и материалов. Составители X. М. Ибрагимбейли и H. С. Рашба, М., 1984, с. 32—33.

 

166. Каменецкая хроника. — В: Османская империя в первой четверти XVII века... с. 90—91.

 

167. Shaw, St. Op. cit., p. 207—208.

 

64

 

 

168. Ibidem, p. 221.

 

169. Каменев, Ю. A. Цит. съч., c. 145.

 

170. Shaw, St. Op. cit., p. 236—239.

 

171. Huart, Gl. Op. cit., p. 612.

 

172. Belin, F. A. Essais sur l’histoire... p. 80—81.

 

173. Mилep, A. Ф. Пос. съч., c. 34.

 

174. Tвepитинова , A. C. Второй трактат.. . c. 228.

 

175. О состоянии Оттоманской империи и eë войска (Замечания князя К. Збаражского, великого посла в Турции. — В: Османская империя в первой четверти XVII века... с. 155.

 

176. D’Ohsson, M. Op. cit., p. 399.

 

177. Смирнов, В. Д. Цит. съч., c. 131.

 

178. Huart, Gl. Op. cit., p. 613.

 

179. Babinger, F. Mohamet II le Conquerent. . . p. 51.

 

180. Hammer, J. v. Histoire... I, p. 398.

 

181. Djеvad, A. Op. cit., p. 283.

 

182. Hammer, J. v. Histoire... II, p. 549—573.

 

183. Ibidem, p. 583.

 

184. Каменев, Ю. А. Цит. съч., c. 145—150.

 

185. О состоянии Оттоманской империи... с. 156.

 

186. Shaw, St. Op. cit., p. 241.

 

187. Димитpов, Ст. Въстанието на Патрона Халил от 1730 г. и отзвукът му в България. ИИИ, 1 ч., 1963, с. 125—134.

 

188. Inalcik, H. The Ottoman Empire... p. 77; L’Empire Ottoman... p. 45.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]