ЗНАМЕНАТА НА ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ И ВЪСТАНИЯТА В МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ

Берлинският договор от 1878 г. ликвидира Санстефанска България. На нейно място се очертават васалното Княжество България, управляваната от Високата порта Източна Румелия и оставащите под ярема на тиранина Македония и Тракия. Българското население в тези области е подложено на непрекъснат гнет и нито за ден не се примирява с робската си участ. Борбата за национално освобождение, често пъти експлоатирана и от чужди интереси, „придобива организиран характер след 1893 г., когато в Солун е основана Вътрешната македоно-одринска революционна организация ВМОРО /71/. След Солунския конгрес през 1896 г. ВМОРО започва широка дейност за вграждане на революционна мрежа, организационномасова работа и въоръжаване на българите за борба. Активизира се дейността на четите. Създаденият Централен комитет, окръжни, околийски и местни комитети стават ръководни органи на своеобразна нелегална българска власт в поробените български земи.
През 1899 г. се създава четническият институт на революционната организация — нейните въоръжени сили. През следващите години той все повече играе ролята на националноосвободителна армия, която, макар нередовна и нелегална, с успех осъществява политиката на ВМОРО срещу поробителя с въоръжени средства и по същество представлява армия на българското население от Македония и Одринска Тракия. През октомври същата година ЦК на ВМОРО излиза с окръжно, с което препоръчва да се създават организационно-агитационни чети.
В самото начало на века броят на районните чети вече е нараснал чувствително. В много райони действат и местни чети. Организацията на работата се подобрява, особено след като Гоце Делчев предприема продължителна обиколка в окръзите. Запознал се на място с организацията и проблемите на борбата, той заедно с Гьорче Петров внася известни корекции в действащия дотогава Правилник за четите. През първата половина на 1903 г. излизат подобреният Правилник за въстаническите чети и Въстаническият дисциплинарен устав./72/ Подготовката за въстание добива реални измерения. В нея осезателно личат символиката на борбата и една от най-важните й части — знамената. На тях в правилника и устава е отделено подобаващо място.
Знаменосецът и „постоянните асистенти" са отговорни за опазване на бойното знаме. То „се носи само при усилен състав на четата". В гл. II, § 6 на устава категорично са определени задълженията на въстаника: „...докато е жив, да пази знамето и всеки е длъжен да му направи скъпа постеля от собственото тяло, та тогава да се повали. Виновните се наказват със смърт." Влиянието на армейските устави в Княжеството е очевидно. При загубване на знамето наказанието също е смърт. „Наедно с четата" смърт очаква и войводата, допуснал загуба на знамето, пише в § 8, б. „и". /73/
„Наличието на знаме като символ на воинската чест изразява идеята за единство, обединява личния състав на четата към идеята на борбата и показва нейната принадлежност към въстаническите въоръжени сили на българите в Македония и Одринска Тракия." /74/
Както при другите въстания против поробителя, и за Илинденското въстание знамената се шият от „покръстени" в революционните работи жени и мъже, предимно из средите на интелигенцията и по поръчение на ръководните органи и дейци на ВМОРО. В много по-редки случаи — по инициатива на самите местни революционни дейци. /75/
Символиката на знамената е своеобразно продължение и осъвременяване на тази от знамената на Априлското въстание през 1876 г. Но тя носи и някои съществени отлики. Основен символ на всички знамена е разяреният български лъв, „въплътил в себе си мъжеството, славата и величието на българския народ през вековете, свободолюбивия и непокорен дух на българина в неговото героично минало, лъвът, стъпил върху поваления полумесец, изобразяван върху знамената, символизира неизбежното освобождение на поробените български земи /76/. На много от знамената е изобразена млада жена, държаща трицветното знаме на майка България, стъпила върху разкъсани вериги. Това изображение е заето от квитанционните разписки на ВМОРО и е очевидно символично предаден събирателен образ на все още намиращите се под робство Македония и Одринска Тракия.
Ушиването на знамената става при спазване на най-строга конспирация. В тях е вложен родолюбивият и емоционално-творчески потенциал на жените, предимно учителки, пожертвали свобода, време и талант в полза на святото дело. Обикновено средства се отпускат от революционните комитети на ВМОРО, но неведнъж жените сами отделяли от скромните си парични средства, за да купят материалите за ушиване на знамето.
Показателна е изключителната добросъвестност и отчетност при изразходването на средствата.
Надписите са другата характерна особеност на знамената от Илинденско-Преображенското въстание. Написани са на езика и диалектните особености на преобладаващото в тези райони българско население, като е спазван тогавашният правопис на Княжеството. Текстовете на надписите дават обилна и точна информация за революционния окръг, околията и селището, за чиито въстанически формирования е предназначено знамето. Основният девиз обикновено е този от националноосвободителните борби през втората половина на XIX в. — „Свобода или смърть". Много често с него е изписван крилатият Ботев стих „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира. Него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят".
От ръководните документи на ВМОРО, публикациите и спомените от и за Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. се разбира, че са изработени голям брой знамена. Те стават основен уставен атрибут на въоръжената борба заедно с въоръжението, снаряжението и останалите компоненти на подготовката за въстание. До наши дни обаче са останали твърде малко за мащабите на революционната борба знамена, а още по-малко са документите, свързани с изработката им. Причините се коренят преди всичко в изключителната конспиративност при изработването на знамената, както и на останалото снаряжение на бойците, и страха от репресии, които както по време на подготовката, така и по време на самите въстанически и четнически изяви обикновено завършват със смърт. Сред тях са масираните действия на сръбската и гръцка въоръжена пропаганда, целенасочената денацификация на българското население и физическото и етническо заличаване на българския елемент в Македония и Тракия.
Запазените знамена са пренесени заедно с емигрантския поток към България. Някои са унищожени, а други може би да са още на територията на днешната Република Македония. Възможно е знамена и други материали да се намират у емигранти на Запад, в САЩ, Канада, Австралия и др. За съжаление възможностите да се доберем до такива източници засега са минимални, да не кажем никакви.
Знамената са и постоянен атрибут на ритуалите на революционната организация. „За по-голяма тържественост на клетвения обряд понякога при провеждането му се включва и местното знаме./77/ По време на самото въстание четниците полагат клетва „публично пред революционните знамена в присъствието на цялото население", може би под влияние на ритуалите в българската армия и опита от Априлското въстание 1876 г. В някои случаи полагането на клетва се предшества от освещаването на въстаническите знамена./78/
Ще си позволим да представим някои от знамената, оцелели през бурните и кървави дни и нощи на борбите за свобода и намерили вечен мир и покой под покрива на майка България.

Знаме на Македонския комитет от 1895 г.
През лятото на 1986 г. в шкаф, вграден в една от стените на помещение от сградата на Македонските културно-просветни дружества в София, е намерена запечатана с парафин метална кутия от бисквити. В нея е скатано оригинално знаме, за съжаление без данни за символа. /78,а/
Добре запазено, то е различно от познатите ни от борбите за национално освобождение на българите в Македония и Одринско знамена. Копринено, двулицево, рисувано, с размери 92x62 см.
На едната му страна върху зеления плат е поставен революционният девиз „Свобода или смърть", изписан със златисти букви. Над него осмоконечен кръст. Под девиза — „1895 г.". Дотук знамето прилича на много от останалите варианти. Другата страна съдържа елементи, които напомнят символите на бойните знамена на българската армия. Комбинация от червени и бели трапеци формира изображението на военния орден „За храброст". В средата на плата върху червен щит е поставен изправен коронован лъв с профил наляво. От двете страни лъвът е заобиколен с венец от житни класове, рози и лаврови клонки — символите на българските земи Мизия, Тракия и Македония. Освен това те символизират растежа и плодородието, живота и смъртта, почестите и славата. В четирите ъгъла, върху белите полета, вместо вензел е поставено геометрично художествено изображение на буквата „М" (Македония). От трите страни платът е окантуван с жълти триъгълници, с върховете навътре. През тях преминават черни черти. Всички фигури са със златистожълт цвят. Известно е, че триъгълниците с върховете нагоре (в случая навътре) са царствен символ. Срещат се и в щандартите на Кобургготската династия у нас. Това ни дава основание да мислим, че знамето е правено по височайша поръчка или благословия, тъй като то участва и в четническата акция през 1895 г. в Пиринския край.
Съхранява се във Фонда на НВИМ. /78, б/



Знаме на Македонския комитет от 1895 г.


Знаме на въстаниците от Охрид. /79/ Направено е от двоен червен копринен плат с размери 94x78 см. От трите страни е заобиколено с ресни, които завършват с пайети. На лицевата му страна е извезан изправен коронован лъв, който тъпче полумесеца. Около него в кръг е изписано „Съ нами Богъ. Напред, момчета! Победата е наша. Охридъ, 1903 г." Вляво и вдясно от лъва е извезан с тартър Ботевият стих „Тозъ, който падне в бой за свобода, той не умира; него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци пвсни за него пеятъ".
На обратната страна на плата е извезана фигурата на чернокоса млада жена, държаща в дясната си ръка меч, а в лявата трицветното знаме с девиза „Свобода или смърть". До нея — изправен лъв, стъпил върху знамето на врага. В краката на жената — строшени робски окови и алебарди. Около тази композиция е извезан надписът „Македония, II-ий окръгъ, VI-та околия".
Знамето е изработено от охридските учителки Поликсена Мосинова, Василка Рамзова, Клия Самарджиева и Костадинка Бояджиева. /80/ Осветено е от поп Васил Попангелов, деец и организатор на въстанието в с. Долна Дебърца, пред около 600 души четници и селяни на 23 юли 1903 г. в местността Вишеслоец близо до с. Куратица, Охридско. Участват четите от Куратица, Брежани, Плаке и Олейница. Ритуалът завършва, като всички чети преминават под знамето със свалени шапки и го целуват. /81/ Накрая произнасят реч Христо Узунов — районен горски началник, и членът на горското началство Антон Кецкаров. Знамето е връчено на Узунов и с него районната чета действа в Охридско, Дебърско и Стружко. /82/
От 1946 г. знамето се пази във Фонда на НВИМ.







Знаме на въстаниците от Охрид.


Знамето на въстаниците от Струга /83/ е предадено на тържество в НВИМ — София, през април 1982 г. от потомците на братя Миладинови — Йорданка Миладинова-Чернова и нейния син Климент Чернов. В тяхното семейство знамето е пазено близо 40 години.
Направено е от червен копринен плат, от трите страни заобиколено с ресни. На едната му страна е извезана фигурата на жена с носия от Стружка околия. Косите й са естествени, смолисточерни, взети от главите на момите, шили знамето. В лявата ръка държи меч, а в дясната — развят български трицвет със заветния девиз „Свобода или смърть". До жената е извезан изправен коронован лъв. Под краката на двете фигури са разпръснати скъсани окови и снаряжение, както и проснато на земята разкъсано турско знаме. В долния десен ъгъл заедно с малко венче е извезано „Струга". На обратната страна — също изправен коронован лъв, тъпчещ знамето с полумесеца.
Местни революционни дейци събират средства за направа на сребърен кръст за върха на дръжката, поставен върху метална сфера. Изработени са от майстор Насте Кортуков заедно със сгъваема дръжка, снабдена с железен шиш за надяване на плата и по-удобно носене в походно положение.
Както и на други места, ръководителите на революционната организация в Струга възлагат на учителките Славка, Анастасия и Милица Чакърови и Царева и Константна Деребанови да ушият знамето. Според Ангел Узунов, брат на районния горски началник, в ушиването участват и Костадина Гълъбова, Катерина Нестерова, Костадинка Вангелова и Анастасия Милушева. /84/
Със свои средства избраните стружанки тайно купуват плата и останалите необходими материали и с много любов и майсторство изпълняват революционната поръка. Знамето се работи тайно в дома на Апостол Чакъров, на смени и под светлината на запалена свещ. В навечерието на новата 1903 г. знамето е готово. То е неповторимо, единствено по рода си, шедьовър от Илинденско-Преображенското въстание и не само от него.
На 23 юли 1903 г. знамето е предадено на знаменосеца Милан Гагов и същия ден потегля с градските чети на Кръстю Калайджиев и Милан Танчев за с. Вехчани, където е посрещнато от войводите Лука Груичев, Яким Алулов и Марко Павлов. /85/
Въстанието в с. Вехчани е обявено на 2 август, след като се виждат запалените огньове откъм р. Дрин. Развълнуван, Лука Групчев прочита възванието на Главния щаб. Знаменосецът развява Стружкото знаме. По план Стружката чета трябвало да се съедини с въстаниците от Охридско, като премине р. Дрин в посока на с. Ташморуница. По пътя прекъсват телеграфните връзки и разрушават мостове. Влизат в бой със седемнадесет пъти по-многоброен противник. Близо седмица остават в обкръжение. С решителен щурм излизат от обкръжението и с помощта на жени куриерки тръгват за изпълнение на задачата към планината Караорман. Охридци посрещат с ентусиазъм стружани. Тук става и тьржественото освещаване на знамето (9 август 1903 г.).
Начело със знамето си стружани водят битки с войска и башибозук при Луково, Долни Дримкал, Малесията, Локва и Забже. В тези боеве загубват сребърния кръст на дръжката. След поражението знаменосецът прибира знамето в Струга. Там го предава на един от потомците на рода на Миладинови — Георги Чакъров. През 1917 г. той емигрира в България и се заселва в София. С него и знамето е спасено за историята и поколенията. /86/







Знамето на въстаниците от Струга.


В една от залите на Националния исторически музей е експонирано знамето на въстаниците от Кратово. /87/ През 1980 г. е прието от фонда на Музея на град София, където е постъпило на съхранение през 1950 г. Това знаме предвожда въстаниците от Кратовската чета с войвода Йордан Спасов. /88/
Знамето е с размери 84x84 см. Лицевата му страна е направена от червена коприна — крепърна сплитка, а обратната — от черна сплитка („лито"). Подплатено е с два пласта тънка канава от памучна материя, върху която за по-голяма твърдост е нанесен грунд.
Двете страни на знамето са ушити еднакво от пет машинно съединени копринени парчета. Централният елемент е с размери 48x48 см, а останалите — с форма на равностранен трапец. Квадратът е окантуван с тънък шнур от преплетени сърмени конци. Със същия шнур са очертани шевовете, съединяващи другите копринени парчета. Върху лицевата и обратната страна на знамето трите му страни са окантувани с червена копринена панделка, прегъната на две. Откъм дръжката е пришит плетен галон с гайки за окачване.
Върху лицевия квадрат с бронзова боя е нарисуван лъв, допълнително довършен с темперни бои и тониран. В горния трапец над лъва също с бронзова боя е поставен надписът „Кратово", а в долния — годината „1903".
Върху черния квадрат на обратната страна с маслени бои са нарисувани череп и кръстосани кости. Емблемата на смъртта е често срещан символ върху знамена, печати и документи от Илинденско-Преображенското въстание и символизира готовността за борба до смърт.
Реставрирано и консервирано е в ателиетата на НИМ.

В същия музей е експонирано още едно знаме, свързано с това събитие. /89/ Също получено от Музея за история на град София през 1980 г.
Знамето е трицветно — червена, зелена и бяла ивица, разположени хоризонтално, като червеният цвят е отгоре. Размери 90x115 см. От трите страни е заобиколено от сърмени ресни. Върху зелената ивица с релефна везба е изработен коронован изправен хералдически лъв, зад който е извезан надпис: „Правдина се добива съ кръвнина." Под надписа — лаврови клонки и оръжейни елементи.
Реставрирано и консервирано в ателиетата на НИМ.

В НВИМ се пази знамето на четата на генерал Цончев. /90/ То е двуслойно, направено от копринен плат. В средата върху лицевата му страна на зелено поле е нарисуван с бронзова боя изправен коронован лъв, заобиколен от венец. Около зеленото поле се редуват червени и жълти полета, образуващи кръст. Върху зеленото поле на обратната страна със златисти букви е написан девизът „Свобода или смърть. 1895 г.".
Знамето е направено през 1895 г. след създаването в столицата на Върховния македоно-одрински комитет. Предназначено е за четата на Никола Мутафов и Петър Начев. Когато обаче през лятото на същата година с благословията на правителството на Константин Стоилов върховистите организират въоръжена акция, за да се привлече вниманието върху положението на българите в Македония, знамето е връчено на четата на Стою войвода, като за знаменосец е определен унтерофицер от Сливен с прозвище Челкаша, а за негов асистент — четникът Никола Иванов./91/
През 1902 г., когато генералът напуска войската, за да се посвети на освобождението на българите в Македония, начело със знамето чета в състав от близо 80 души взема участие в Горноджумайското въстание през 1902 г. Тя води тежки боеве с турските войски при с. Бистрица и връх Чатал.
По време на Илинденското въстание съгласно плана за бойните действия Серския революционен окръг четата на генерал Цончев начело със знамето си води боеве в Разложко на 14 срещу 15 септември 1903 г. и при с. Белица на 18 септември.
След много боеве четата се прехвърля на територията на Княжеството. Знамето е съхранено от знаменосеца на четата Никола Винаров в Русе. Поез 1970 г. неговият син Жельо Винаров го дарява на НВИМ.




Знамето от с. Загоричане, Костурско, е много интересно за историческата наука. Представлявало е зелен плат, окантуван от всички страни ширит в цветовете на българското държавно знаме. Четирите му ъгъла завършвали с пискюли от същия цвят. Освен тях в четирите ъгъла били пришити фигурите на бял полумесец.
В средата на лицевата му страна (гледано на публикувана снимка) се вижда изправен разярен лъв, държащ в предната си дясна лапа ятаган, а в лявата — пушка. Над лъва под формата на дъга е изписан девизът ,Свобода или смърть". Долу вляво'— „20 юли  1903 г.", а в средата —
„Загоричени". /92/
Когато на 2 август 1903 г. в Костурския край е прогласено въстанието, многобройните чети се явяват с бойните си знамена. Едно от тях е и знамето от с. Загоричане. След разгрома по неведоми пътища то е пренесено в пределите на Княжеството. Дълги години стояло скатано върху саркофага с мощите на Гоце Делчев в Илинденския дом. Доскоро се предполагаше, че знамето е пренесено заедно с тленните останки на Гоце Делчев и други материали, свързани с неговото име и дело, в Скопие. Професор Матковски обаче твърди, че знамето не е пренесено. /93/ Остава да се мисли, че тази светиня все още се намира в столицата или ако е пренесена, е унищожена като свидетелство за българския характер на въстанието.
Белите полумесеци на знамето са част от символиката и на други знамена и доказват всеобщия характер на въстанието, обхванало различни етнически групи от населението на Македония, включително и бедни мюсюлмани. В борбата с тиранията несъмнено преобладават българите.



Знамето от с. Загоричане, Костурско


Интерес представлява знамето на Разградското македоно-одринско дружество, /94/ което участва в Илинденското въстание начело на четата на Атанас Мурджев.
Знамето е с размери 142x87 см, с две лица. Лицевата страна е направена от червен атлаз. В средата е апликиран изправен коронован лъв от жълт копринен плат, с профил надясно. По края е поставен контур от бяла сърма. Гривата на лъва е бродирана също с бяла сърма. Лъвът е стъпил върху полумесец, апликиран от червен копринен плат. Над фигурата със същия вид сърма в полукръг е изписано „Разградско Македоно-Одринско дружество".
На обратната страна знамето е от червен памучен плат. Бродирано е с разноцветни ленени  конци. В лявата му половина са пришити череп и кости от бяла копринена материя. Над фигурата е поставен надпис „Свобода или смърть", а под нея „Ц.М.О.Р.К.". Трите страни на плата са окантувани с шнур от червени копринени конци и сърма. На двата външни края на плата са пришити пискюли.
По време на въстанието четата на Ат. Мурджев действа в Скопския революциоиен окръг. На 2 септември 1903 г. в Руен планина се освещава знамето, след което четата заминава за Кратовско. /95/ Заедно с Велешката чета на Никола Дечев са обкръжени в района на с. Луково. Начело със знамето 152 въстаници водят неравен бой с многохилядна турска войска и башибозук. Боят започва по обяд и продължава до вечерта, когато въстаниците правят пробив и се измъкват със своята светиня. Загиват осем въстаници и войводата Никола Дечев.
По-късно с други чети формират отряд от близо 450 въстаници, който под общото командване на поручик Сотир Атанасов води боеве с противника при Крива паланка и с. Долна Любата. След потушаването на въстанието войводата Мурджев пази въстаническата светиня в своя дом, а през 1943 г. я предава на Главния военен музей (дн. Национален военноисторически музей).





Знамето на Разградското македоно-одринско дружество.

Във въстанието участва и четата на Кольо Левтеров от Варна. Съставът и е предимно от варненци. Знамето й е поръчано от хлебарския еснаф и направено от Олга Христова Шогова, дъщеря на преселника от с. Загоричане Христо Шотов.
Знамето участва в много акции на територията на Македония до Балканските войни 1912—1913 г. В тези войни то е второ знаме на 10-а прилепска дружина на Македоно-Одринското опълчение. За него ще разкажем по-нататьк.

Достатъчно пълна картина на работата по ушиване на знамената на Битолския революционен окръг ни дава споменът на Фотинка Петрова. /96/  Заедно със своите колежки учителките Василка Стефанова Попхристова, Анета Спирова Олчева, Аспасия Димова Якимова, Василка Поппетрова-Наранжова са заклети от съответния революционен комитет и им е възложено ушиването на главното знаме на окръга. Проекта изработват абитуриентите от битолската гимназия Драган Зографов и Арсени Йовков по поръка на члена на Главния щаб Анастас Лозанчев. /97/ Даме Груев им го дава след завръщането си от заточение. Със средства, заделени от скромните си заплати, учителките купуват материалите.
Три дни преди въстанието да избухне, касиерът на Битолския революционен окръг Аце Дорев ги задължава да ушият още осем знамена за четите в окръга. За целта им помагат посветените в делото Василка Лазева Лъджева, Параскева Ацева и др. Пари за тези знамена вземат също от: учителската каса.
Според Ф. Петрова главното знаме на Битолския революционен окръг е изглеждало така: „На едната страна на горния ръб извезахме с големи букви „Свобода", в средата „или" и долу в права линия „Смъртъ". През всяка от буквите преплетохме: „Втори Мак. Одрин. Револ. Окръгъ; Битоля, Прилепъ, Леринъ, Костуръ, Крушово, Кичево, Дебъръ, Демиръ-Хисаръ". От другата страна, която... беше червена, извезахме заветното „Дерзай, народе, Богь е съ насъ!". В средата извезахме емблемата на християнството — Кръстъ." /98/
Знамето на Битолския революционен окръг се развява за пръв път в района на Смилево,  където преди обявяване на въстанието се намирал Главният щаб. Въстаниците полагат клетва пред главното знаме, целуват го и начело със светинята всички чети атакуват Смилево и го превземат. Знамето е издигнато пред къщата, където се помещава Главният щаб, като символ на свободата на Македония.
Начело с развятото главно знаме чета, командвана от Борис Сарафов, обикаля  много от селищата, оказвайки  помощ на  въстаналото население. След разгрома на въстанието районната чета заедно със знамето се оттегля в планината Бигла. По-сетнешната му съдба засега остава неизвестна. /99/ И в други селища, освобождавани от въстаниците, знамената са издигани на специални места.

В освобождаването на Крушово участват осем отряда. Знамето е начело на 3-и отряд под командата на Пито Гули и знаменосец Георги Гинов. В местността Гумня освободеният народ му се покланя. Направено било от червен копринен плат и обшито с жълта сърма. В средата над палмов венец със златна  коприна били извезани две ръкуващи се ръце — символ на единството, а над  тях  — запален факел. Около символиката — девизът "Свобода или смъртъ" и надпис „Знаме на Крушевската чета". /100/

С формирането и стъкмяването на Кукушката чета започва изработването на знаме и за нея. Плат купуват от Солун. Проектира го Мицо Измирлиев, бащата на Христо Смирненски. Знамето ушива кукушката учителка Ана Малашевска с помощта на своята колежка Райна Измирлиева. Знамето било двуслойно. Върху червения атлаз се виждала девойка, развяваща знаме с надпис „Свобода или смъртъ", а от другата върху зелен атлаз — лъв, тъпчещ полумесеца, и думите „Долу тиранина!".
Лично Ана предава знамето на войводача Кръстю Асенов — братов син на Хаджи Димитър Асенов от Сливен. Освещаването му става в малката черквичка на с. Корнишор, Кукушко, след което тържествено е връчено на Ана Малашевска.
След смъртта на войводата Асенов кукушката чета се рои на няколко части. В защита на въстаническача светиня загиват четирима знаменосци. Знамето е пленено и отнесено в Солун. Подвигът на войводата и знаменоскача е възпят от народа:

Писмо пише Ана Малашевска,
писмо пише до Кръстю Асенов:
„Ела, либе, знаме да си вземеш,
че е знаме отдавна готово.
Ала, либе, много ти се моля
за байрактар мене да ме вземеш,
да развявам този свилен байряк
из Кукушко мило, равно поле. /101/

В Пиринския край въстанието избухва на Кръстовден (14 септември 1903 г. ст. ст.). За въстаниците в Банско знаме ушиват учителките Елисавета Ушева и битолчанката Спаска Георгиева по рисунка на учителя от с. Белица (Дн. град), Разложко, Васил Теофилов. На него била изобразена девойка, тъпчеща разкъсана верига. В ръцете й — копие с хоругва, на която имало надпис "Свобода или смъртъ".
След разгрома на въстанието знамето било запазено. През 1912 г. то отново се развява над главите на въстаниците от четите на Христо Чернопеев, Пейо Яворов, Лазар Колчагов и Иван Вапцаров, освободили Банско преди навлизането на войските на българската армия. Знамето е осветено в храма „Света Богородица" и носено от стария знаменосец Миле Колчагов.

В Мехомия (дн. Разлог) знаме е ушито от учителките Райна Н. Каназирева и Елена Калайджиева. Изработено е от вишневочервен плат. С бели
конци в полукръг е извезан революционният девиз „Свобода или смъртъ", а в средата — девойка с разкъсани вериги на ръцете и краката. Знамето не се развява по време на въстанието. /102/
Очевидно по време на въстанието в Македония са развети много знамена. За част от тях съобщихме по-горе. На многобройни снимки на четите, публикувани в печата и в научни трудове, свързани с революционните борби в Македония, също се виждат знамена. Възможно е част от тях да се пазят като скъп спомен в някои семейства, а други да се намират в музеите на страната, където не сме успели да надникнем. По всяка вероятност знамена има и в Република Македония, но за съжаление достъпът до тях засега е невъзможен по политически причини.

На 18 срещу 19 август (Преображение Господне) 1903 г. въстанието обхваща и Одринска Тракия. В VIII стоиловски революционен участък (селата Стоилово, Заберново и Калово — Малкотьрновско) се развява знаме.
Направено е от двоен памучен червен плат, заобиколен от три страни с ивица от светлочервена памучна материя. Знамето е с едно лице и е рисувано със златиста бронзова боя. В горния му десен ъгъл е изобразен изправен на задните си крака коронован лъв, под който по диагонала е поставен надпис „Свобода или смърть". В левия долен ъгъл — Ботевите слова „Тозъ, който падне въ бой за свобода, той не умира. Него жалеят земя и небо, звяръ и природа и певци песни за него пеятъ". До него; вдясно — „1903 г., с. Заберново". /103/
При подготовката на въстанието участъковият войвода Дико Джелебов възлага на войводата на Смъртната дружина в с. Заберново Петър Горов да организира ушиването на знаме за VIII стоиловски революционен участък. За кратко време той осигурява плата и другите материали и ги предава на Джелебов, който изработва знамето. Символиката и надписите са рисувани от четника Йордан Мешков от Малко Търново, завършил гимназия в Одрин, комуто се удавало рисуването. /104/
Освещаването на знамето става на 18 август 1903 г. край р. Велека от поп Васил Праматаров от с. Граматиково, след което е поето от знаменосеца Георги Стефанов от с. Стоилово. Начело със знамето войводата Джелебов повежда чета от близо двеста въстаници срещу турския гарнизон в Стоилово. След продължителен и ожесточен бой селото е освободено, а противникът отстъпва към Малко Търново.
На 22 срещу 23 август отрядът атакува с. Калово. Превзема го заедно с казармите и складовете с продоволствие, след което се завръща в Стоилово. За няколко дни са освободени всички селища в революционния участък, a знамето се развява, побито в ценгьра на селото.
На 27 август надвисва смъртна опасност над републиката на свободните странджанци. Към Стоилово приближава около полк редовна войска с 60 кавалеристи и 4 оръдия./105/ Силите на въстаниците са ограничени. Шестдесет от тях отстъпват към местността Иванчова чука край с. Заберново. Пo всичко личи, че това е последният бой, в който се развява знамето им, защото на знаменосеца е заповядано да го прибере в пояса си. /106/
След потушаването на въстанието въстаници и население се изтегля на територията на Княжеството в с. Алан Кайряк, (дн. Ясна поляна). Тук знаменосецът предава знамето на войводата П. Горов.
През пролетта на 1904 г. Високата порта амнистира участниците във въстанието и изселниците и Петьр Горов се връща в родното си село. С него е и знамето, което  той укрива в специално скривалище. По време на Междусъюзническата война 1913 г. възниква опасност от опожаряване на селото. Войводата увива светинята в мушама и я скрива в хралупата на едно дърво в местността Дълбоката падина в землището на Заберново.

На 19 август 1928 г. в местността Петрова нива странджанци честват 25-годишнината от въстанието. За всеобща изненада на всички Горов развява знамето на революционния участък. След 10 години, през 1938 г., го предава за вечно съхранение в Главния военен музей.
Знаме се подготвя и в XII лозенградски революционен участък. По нареждане на войводата Лазар Маджаров, член на главното ръководно боево тяло, е направено богато украсено знаме, рисувано от секретаря на архиерейското наместничество Георги Попкиров, учител от Лозенград.
Размерите на знамето са 140x100 см. Върху лицевата му страна е нарисувана жена в цял ръст, облечена в розова дреха, наметната със сив плащ. В дясната си ръка държи знаме „Свобода или смърть", а в лявата — лъвче. Вдясно от него е Ботевият стих „Тозъ, който падне въ бой за свобода, той не умира..." /107/ Под краката на жената са нарисувани повален турчин и разкъсани вериги. В далечината вдясно било нарисувано горящо турско село. На обратната страна имало надпис „Македонска революционна организация", а в средата — череп с кръстосани кости. /108/
Войводата Горов описва това знаме по друг начин. Според него знамето е копринено, червено и извезано с червени копринени конци. Над него работили местните учителки Рада Бояджиева, Невяна Аргирова, Милка Николова, Русия Найденова и Мария Попстоянова.
През май 1903 г. в Лозенград се разпространява мълва, че е извезано въстаническо знаме от местните учителки. Пред страха за провал с всички произтичащи от това обстоятелства, с разрешение на главния учител Тодор Петков, инициатор за направата на знамето, то е изгорено от неговите създателки. /109/
След обявяването на въстанието отрядът на Лазар Маджаров развява обикновено знаме, работено пак от лозенградски учителки, но направено от оранжевочервен копринен плат. Размери 87x72 см. На лицевата му страна със сърмени конци е извезан надпис „Лозенград 1903 г.", около него в полукръг — „Македоно-Одрински революционенъ комитетъ". На обратната страна е поставен девизът „Свобода или смърть", а около него — „Дерзай, народе, Богъ е съ тебе!".
Под това знаме въстаниците от Лозенградско водят тежки боеве в Района на X дерекьойски революционен участък. След разгрома на въстанието знамето е запазено и предадено по-късно в Пловдивския исторически музей. През 1943 г. знамето е прието от Главния военен музей, където се пази консервирано след реставрация за бъдните поколения на България. /111/





Знамето на XII лозенградски революционен участък.

Подготовка за въстание се провежда и в Смолянския край. От там в ИМ се пази т. нар. Ахъчелебийско знаме./112/ То е предназначено за  Ахьчелебийския (Смолянския) район и е направено от двоен копринен плат с Размери 54x47 см.
На лицевата му страна е бродиран изправен коронован лъв, стъпил върху полумесеца. Над лъва в полукръг е поставен девизът „Свобода или смърть", а под него -  инициалите „М.К.Р.А.", което вероятно означава "Местен комитет Родопи Ахьчелебийски". /113/ На обратната страна в полукръг е написано „Централни Родопи". От трите страни знамето е заобиколено с ресни от сребърна сърма.
Ахъчелебийското знаме е ушито през 1898 г. в Чепеларе от учителките Тота Дончева, Стана Велева и Жека Кефилска. През 1903 г. Дора Тодорова Шишманова и Мария Стоилова Шишкова допълват с везмо „1903 г.". /114/
За знаменосец е определен Никола Пеев Шишманов от с. Славейно*. /115/ По време на въстанието Ахъчелебийският район е разделен на пет бойни участъка, всеки със своя чета, които заемат изчаквателно положение, тъй като бойното тяло на района трябвало да реши кога да пристъпят към действие. Това трябвало да стане само ако дислоцираната в района турска войска „предприеме гонения и палежи". Независимо от това към края на въстанието чрез успешни маньоври четата задържа действията на противника за подавяне и смазване на въстанието. След разгрома четата остава в района на Хайдушки поляни, Смолянско.
По време на антифашистката съпротива знамето става бойно знаме на сформирания през юни 1944 г. в Смолянския край партизански отряд на името на загиналия през 1903 г. знаменосец Никола Шишманов. След победата над фашизма знамето се пази в Съюза на тракийските културно-просветни дружества. През 1965 г. е предадено за вечно съхранение в НВИМ. Консервирано след реставрация, то се намира в неговите фондове. /116/





Ахъчелебийското (Смолянското) знаме.

Знаме е имал и XI паспалевски революционен участък. То е поръчано от Малкотърновския районен комитет с ръководител Димо Янков, а след арестуването му от турците неговото място заема Райко Петров. Знамето е ушито от учителките Милка Атанасова Загорчева от Малко Търново и Милка Иванова от Лозенград.
Направено е от черен атлаз с размери 150x100 см. В средата на лицевата му страна е пришит червен атлаз, на който с извезан надпис „Вътрешна Македоно-Одринска Революционна организация Странджа". Странджа е позивното (тайно) име на Малко Търново. На обратната страна е извезан лозунгът „Свобода и човешки правдини".
Знамето е предадено на войводата Стоян Добрев, командир на Смъртната дружина в с. Маркушово (дн. в Република Турция). Малкотърновският отряд е командван от Георги Кондолов. Смъртната дружина е в състава на отряда.
На 18 и 19 август 1903 г. отрядът атакува турския гарнизон в с. Паспалево. В боя загива войводата Кондолов. Атаката излиза неуспешна. Отрядът води още няколко битки с врага. След потушаване на въстанието знамето е предадено на председателя на Македоно-Одринското дружество в с. Алан Кайряк Стамо Грудов. /117/ По-нататъшната му съдба остава неизвестна.
В заключение може да се направи изводът, че ушиването на знамена за четите и въстанията в Македония и Одринска Тракия е една от основните дейности в борбата за освобождение. Не всички знамена са запазени. Не всички запазени са идентифицирани било поради прекъсване на информацията заради конспирация, било поради субективни причини, загубена или унищожена документация. Но и запазените говорят за българската традиция в освободителната борба, неотделима от знаменната традиция на българите.

* Бившето Карлуково. (Ахъчелебийско — дн. Смолянско).


Знаме от с. Игуменец, Петричко.



Знаме от борбите за освобождение на Македония и Одринско от турско робство.



Знаме на Македоно-одринското дружество в Провадия.



Знаме на въстаниците от Заберново - 1903 г.



Знаме на Мелнишкото въстание - 1895 г.




70 Тахов, Г. Градили майстори болгаре. С, 1980, с. 100.
71 Петров, Т. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899—1908 г.). С, 1993, с. 9.
72 Българска военна история. Подбрани изпори и документи. Т. II. С, 1984, с. 333—334, 346.
73 Пак там.
74 Петров, Т. Нелегалната армия..., с. 85.
75 Петров, Т. Символика на участниците в Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. — Военноисторически сборник, № 3, 1983, с. 177; Същият. Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. Военна подготовка и провеждане. С, 1992, е. 163.
76  Петров, Т. Нелегалната армия..., е. 130.
77 Петров, Т. Пое. съч., с. 136; Хисарлъшка-Танова, С. Знамената на Илинденско-Преображенското въстание. — В: 80 години Илинденско-Преображенско въстание. С, 1988, с. 139.
78  Кецкаров, А. Четническото движение в Охридско. — Илюстрация—Илинден, 1934, с. 3—4, с. 17; Xисарлъшка-Танова, С. Знамената на..., с. 140.
78а Вести — Македония, 1990, № 1.
78б Фонд НВИМ, инв. № 413, 1991.
79  Пак там, инв. № V-В-14.
80  Пак там; Научен архив, инв. № Х-А-1017, с. 4.
81  Петров, Т. Пое. съч., е. 137.; Кецкаров, А. Четническото движение в Охридско. — Илюстрация—Илинден, 1936, № 2(72), с. 10; Илиев, И. Знамената на Илинденската епопея 1903 г. — Македония, 1994, № 6.
82  Илиев, И. Свети бойни реликви. — Военноисторически сборник, 1983, № 3, е. 207—209.
83  Фонд НВИМ, инв. № 152/1982.
84  Пак там, инв. № Х-А-1107, с. 1.
85  Илиев, И. Пое. съч., с. 212.
86  Фонд НВИМ. Научен архив, иив. № 260. Спомени на Елисавета и Милка Миладинови.
87  Фонд НИМ, ипв. № 12390.
88  Маркова, С. Консервация па знаме от Илинденското въстание 1903 г. от гр. Кратово. — Известия на НИМ. Т. V, 1985, е. 236.
89  Фонд НИМ, инв. № 12391.
90  Фонд НВИМ, инв. .№ V-А-359.
91  Илиев, И. Знамената..., с. 8.
92  Знамето от с. Загоричени, Костурско. — Илюстрация — Илинден. Г. II. Кн. II, с. 1; Матковски, А. Пос. съч., с. 150.
93  Пак там, с. 150—151.
94  Фонд НВИМ, иив. № У-А-182.
95  Илиев, И. Знамената..., с. 8.
96  Бадев, Й. За спомените на македонските деятели и знамето на Битолския революционен окръг. — Илюстрация — Илинден, 1940, № 6 (116), с. 3—4.
97  Хисарлъшка-Танова, С. Знамената..., с. 140; Бадев, Й. За спомените..., с. 3.
98  Бадев, Й. Пак там.
99  Xисарлъшка-Танова, С. Знамената..., е. 141.
100  Пак там.
101  Xисарлъшка-Танова, С. Знамената на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. — Векове, 1983, № 3, с. 77.
102  Ушев, Г. Под нестихващия звън на камбаните. — Отечествен фронт, 15.Х.1982; Хисарлъшка-Танова, С. Пос. съч., е. 77.
103  Фонд НВИМ, инв. № V-А-177.
104  Илиев, И. Свети бойни..., е. 208; Хисарлъшка-Танова, С. Знамената на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. — В: 80 години Илинденско-Преображенско въстание. С, 1988, с. 144.
105  Силянов, X. Спомени от Странджа. С, 1935, с. 115.
106  Илиев, И. Свети бойни..., е. 209.
107  Пак там.
108  Коледаров, П. Знамената от Преображенското въстание 1903 г. — Исторически преглед, 1963, № 21, с. 69.
109  Горов, П. Знамената в Преображенското въстание. — Векове, 1978, № 6, е. 13—17.
110  Коледаров, П. Пос. съч., с. 69—70.
111  Фонд НВИМ, инв. № У-А-183.
112  Пак там, инв. № V-А-364.
113  Илиев, И. Пос. съч., с. 210.
114  Фонд НВИМ, инв. № Х-А-1101.
115  Райчевски, С. Знаменосецът. — Родопи, 1980, № 10; Шишманов, Д. Живот, посветен на свободата. — Български воин, 1980, № 9, с. 28.
116  Фонд НВИМ, инв. № Х-А-1101.
117  Коледаров, П. Знамената..., с. 70.


Текст:
Български бойни знамена и флагове - Иван Иванов
Снимки:
Български бойни знамена и флагове - Иван Иванов
Алманах на българските национални движения след 1878 г.
БАН - История на България, т. 7
Загоричани - Илия Г. Патеров 
Интернет


[Back]


  Материалът е любезно предоставен от Баш Бугараш