II. Заточеницитѣ въ Фезанъ
1. Въ затвора.
Свършиха се вече всички формалности, свършиха се продължителнитѣ изследвания, които целѣха да докажатъ виновностьта ни и да изтъкнатъ предварителнитѣ планове по организирането и изпълнението на солунския атентатъ презъ 1903 г. м. априлъ. Азъ разбрахъ, че властьта нищо сѫществено не научи, а сѫдиитѣ се задоволиха съ нашитѣ „признания” и взеха да разгръщатъ страницитѣ на наказателния законъ. Присѫдата бѣше опредѣлена, нея знаеха и сѫдиитѣ, и подсѫдимитѣ, и любопитствуващитѣ. Оставаше само тя по-тържествено да се произнесе за успокоение на уплашенитѣ, застрашенитѣ.
На 24 май 1903 г. сутриньта извадиха ни отъ подземията на временния политически затворъ въ Солунъ — Беазъ-куле, гдето въ продължение на единъ месецъ и половина живѣехме въ условия, при които живѣятъ нощнитѣ животни — бухалитѣ и кукумявкитѣ. Прочее, ние бързо навикнахме, защото съ подобни подземия доброволно бѣхме запознати преди да прескочимъ затворническия прагъ. Когато ние напускахме тъм нитѣ и влажни подземия, коридоритѣ бѣха изпълнени съ войници и полицейски агенти. Единъ по единъ излѣзохме отъ входнитѣ врата на крепостьта и моментално едно отдѣление войници, всички облѣчени въ парадна униформа, ни заобиколиха отъ всички страни и тръгнахме да вървимъ къмъ помѣщението на военния сѫдъ. Шествие трогателно, но въ сѫщото време велико-
58
лѣпно. Щѣше да се решава сѫдбата на нѣколко лица, които отдавна бѣха примирени съ участьта си и бѣха готови най-хладнокръвно да посрещнатъ всичко — затворъ, окови, бесилка, смърть.
Заседателната зала бѣше препълнена съ отбрана публика—всички висши граждански и военни чиновници, представителитѣ на всички европейски правителства, представители на разни кредитни учреждения, търговци, индустриялци. Сѫдиитѣ, всички военни, въ парадна униформа, седѣха всрѣдъ залата върху две канапета, а срещу тѣхъ командантътъ на третия воененъ корпусъ, Едипъ паша въ качеството си на председатель. Следъ като се прочете обвинителниятъ актъ, възъ основа на чл. чл. 54, 56 и 58 отъ турск. наказат. законъ ни осѫдиха на смърть. Следъ прочитането на пресѫдата заведоха ни пакъ въ подземията (карцеритѣ), за да дочакаме императорската санкция. Карцеритѣ бѣха вече реформирани: леглата извадени, вратитѣ отворени и на всѣка врата не по единъ, както по-напредъ, а по двама войника съ голи щикове и единъ офицеръ. Ние чакахме последнитѣ си минути за да се простимъ съ божия свѣтъ. На другия день, т. е. следъ едно денонощие ние напуснахме карцеритѣ: заведоха ни въ солунския централенъ затворъ Еди-куле.
Следъ предварителния обискъ, който направиха гвардиянитѣ въ присѫтствието на директора и нѣколко офицери, ние влѣзохме въ затвора. Обискътъ бѣше щателенъ, за да не би да е останало още нѣкое кѫсче отъ страшния за турцитѣ динамитъ, вещество, съ гласа и миризмата на което тѣ не бѣха още привикнали. Ние преминахме седемь малки — ние очаквахме деветь — дървени и желѣзни врати, влѣзохме въ единъ дворъ, а отъ тамъ въ една дълга и широка зала. Тя бѣше препълнена съ арестанти, повечето българи отъ всички об-
59
ществени съсловия: свещеници, учители, търговци, работници, земледѣлци. Погледитѣ на всички бѣха устремени къмъ насъ. Изглеждаха ни отъ пети до глава. Тѣ, сѣкашъ, искаха да съгледатъ у насъ нѣщо отличително. Напразно. . . и ние бѣхме хора като тѣхъ, пъкъ и пресѫдата ни не се различаваше отъ оная на мнозина въ солунския централенъ затворъ. Ние, възрадвани, че следъ единъ месецъ и половина пакъ успѣхме да се съберемъ наедно, почнахме да се разговаряме интимно, както всѣкога. Предметътъ на нашитѣ разговори бѣше атентатътъ, падналитѣ въ борбата другари и продължителнитѣ и безсмислени изследвания, на които бѣхме изложени предъ военния сѫдъ. Презъ това време мнозина отъ арестантитѣ още продължаваха да ни изглеждатъ. Мнозина — неосѫденитѣ — не смѣеха даже да говорятъ съ насъ, а осѫденитѣ спокойно дохождаха при насъ да се разговаряме. Еднаквата участь на хората ги прави да бѫдатъ близки, приятели, тъй както еднаквиятъ интересъ на една категория хора ги кара да бѫдатъ солидарни, приятели, роднини. Въ нашитѣ интимни разговори властьта въ затвора се усъмни и следъ единъ день ни раздѣлиха единъ отъ другъ. Заведоха ни въ отдѣлни стаи, при други арестанти, и ние въ продължение на нѣколко месеца само отъ далечъ се гледахме.
Презъ това време въстанието въ Македония бѣше въ разгара си, а солунскиятъ централ. затворъ—препълненъ съ арестанти. Въ него имаше повече отъ 1800 души, отъ които повече отъ 1200 българи, всички осѫдени или обвинени въ политически престѫпления. Всѣкидневно пристигаха все нови и нови групи отъ всичкитѣ краища на вилаета, отъ Сѣрско, Кукушко, Гевгелийско, Струмишко и пр.
Презъ 1904 г. м. априлъ вследствие на една обща политическа амнистия, почти всички политически престѫп-
60
ници бидоха освободени. Ние бѣхме изключени отъ тая амнистия и останахме да крепимъ стенитѣ на затвора. Въ продължение на нѣколко месеца ние прекарахме дълги тревоги и мѫчения, бидейки принудени да живѣемъ въ контактъ съ развалени престъпници, убийци, крадци, разбойници, хора отъ разни народности: турци, българи, гърци, власи, евреи, кюрди, арменци и пр. Ежедневни прения, сбивания по расови, религиозни и национални въпроси. Подложени на физически и морални мѫчения, окови, карцери, камшици, — изобщо всичко което унищожава всѣко човѣшко достойнство. Ние въ продължение на три години живѣехме помежду четири стени на затвора, чакайки последната минута — смъртьта. Законътъ ни я гарантираше, обаче „логиката”, а може би особенитѣ обстоятелства, при които се развиваха събитията, я отмѣниха. Ако има нѣщо, което да е по-силно отъ закона, какъвто и да е той, това е животътъ, борбата, действителностите.
Годинитѣ, месецитѣ минаваха лесно, ние не забелѣзвахме, какъ минаваха тѣ, но днитѣ, часоветѣ, минутитѣ чувствувахме добре. Тѣ бѣха „дълги като вѣкове”. Ние ги преживявахме съ трепетъ, въздишки и надежди — единствената утеха на арестантина. Въпреки всички палиативни мѣрки, съ които мѣродавнитѣ смѣтаха, че ще се умиротвори страната, духътъ въ народа, идеята за свобода и равенство даже временно не заглъхнаха. Борбата продължаваше, борцитѣ се умножаваха, а затворитѣ се препълваха. Въ началото на м. априлъ една група осѫдени за политически престѫпления, на чело съ революционеритѣ Д-ръ Петъръ Кушевъ и Т. Лазаровъ, пристигнаха отъ Скопье въ солунския централенъ затворъ. Следъ тѣхъ втора група, всички съ тежки пресѫди, начело съ нѣколко войводи, организатори и рѫководители на нѣколко революционни района, а именно: Алекси
61
Г. Джорлевъ, Б. Симеоновъ, Сим. Д. Шишковъ, Ив. Битраковъ и др. пристигнаха отъ битолския централенъ затворъ. Въ затвора имаше голѣмо оживление отъ хора, които жестоко изпитваха турския автократически режимъ. Въпреки това, какви весели разговори, какви шеги, какви шумове! Българитѣ, преследвани, угнетявани вънъ, чувствуваха се „спокойни” само въ затворитѣ. Хора познати, приятели отъ детинство, другари по идеи и борба, раздѣлени отъ живота, срѣщаха се въ тѣзи епруветки. Затворитѣ по тоя начинъ бѣха мѣста, гдето българитѣ можеха „свободно” да се срѣщатъ, да размѣняватъ мисли да укрепватъ въ своитѣ надежди, съ една дума мѣста, гдето по-скоро отиваха на поклонение, отколкото за поправка, както смѣтаха официалнитѣ лица.
Турската власть, за да потъпче националното съзнание на българина, за да усмири възбунтувалата се обществена съвесть, потърси „ефикасни” срѣдства. Най-напредъ тя опита ятагана, но като не сполучи, прибѣгна къмъ бесилкитѣ и най-сетне къмъ заточението. Странна илюзия, съ която се задоволяватъ реакционеритѣ! Единъ човѣкъ колко повече страда и колкото повече се отдалечава отъ своята родна страна, той още повече се привързва къмъ нея и още повече я обича. Остава му само тѫгата, въ замѣна на която той има морално утешение, че страда за правдата, за истината. Доволенъ отъ това, че каузата продължава, той забравя всички мѫчения, изтезания и даже въ моменти, когато той ги изтърпява, той игнорира своята личность и самиятъ става зритель.
Първитѣ (1895 г.) и вторитѣ (1901 г.) македонски заточеници минаха тихо, еднитѣ въ Родосъ, а другитѣ въ Подрумъ, за да покажатъ пѫтя „къмъ Голгота”. Следъ тѣхното завръщане последваха ги трети заточеници, които бѣха завлѣчени още по-далече въ вѫтрешностьта на Мала-Азия — въ Диарбекиръ (1903 г.). Но едва
62
пристигнали въ Македония, всрѣдъ общото обаяние отъ „хубави” реформи и още по-красиви европейски реформатори, българинътъ пакъ пѣеше своята пѣсень. Затворитѣ се пълнѣха, а заточванията продължаваха.
Въ единъ хубавъ пролѣтенъ денъ, 23 априлъ 1906 година, въ затвора се дигна тревога. Известиха ни, че ще тръгнемъ на заточение. Почнаха да дрънкатъ желѣзата, — оковаха ни. Стражата готова, а ние двама по двама, следъ като се сбогувахме съ останалитѣ ни другари, напуснахме последната неподвижна решетка на затворническата врата, за да влѣземъ въ друга, образувана отъ пушки, саби и щикове.