ДИМИТЪР ХРИСТОВ МИЛАДИНОВ
(1810-1862)

Големият български възрожденски деец Д. Миладинов е роден в гр. Струга в грънчарско семейство, което по липса на средства рано изпраща будния младеж като послушник в манастира „Св. Наум". Но чувствувайки, че това не е неговото призвание, Д. Миладинов се прехвърля през 1829 г. в гръцкото училище в Охрид. Ученолюбив и старателен, той привлича вниманието на охридските първенци и през 1830 г. те го назначават за учител в града, а след това става секретар на кантора в Дурацо (Драч). По-късно (1833—1836) учи в Янинската гимназия, откъдето желанието му да бъде народен учител и просветител отново го връща в Охрид. Д. Миладинов е всеотдаен в работата си,. прилага нови методи на образование, разширява и демократизира учебната програма (въвежда философия, аритметика, землеописание, старогръцки и новогръцки, латински и френски ез.). Тази дейност му спечелва огромен авторитет и известност, но предизвиква недоволството на гръцкия владика, който го преследва и принуждава да напусне Охрид (1839). След като учителствува една година в родния си град, Д. Миладинов става учител в Кукуш, където основава начално и класно училище и се изявява като общественик. Но фанариотите го прогонват и оттам. Връща се отново в Охрид. Тук укрепват и приемат завършен вид схващанията му за националното обособяване на българския народ и за неговото просветно издигане и образование на роден български език. Бил е и учител в с. Магарево и главен учител в гръцкото централно училище в Битоля.

Около 1848 г. предлага да се открие българско училище в Охрид. Вероятно това е станало и под влияние на руския проф. В. И. Григорович, с когото се среща през 1845 г. и който остава изненадан, че един високообразован и културен българин не познава славянското писмо. Като обръща внимание, че българите трябва да знаят родната си писменост, В. И. Григорович записва от майката на Д. Миладинов български народни песни и му предлага въз основа на тях да състави българска граматика. Значителна роля за националното му осъзнаване има и обиколката му из някои славянски страни, като Босна и Херцеговина, и изучаването на езика, фолклора и обществения живот на Сърбия. В Карловци, Нови Сад и Белград се запознава с организацията на учебното дело.

В края на 1856 г. Д.  Миладинов се завръща в родния край и със съдействието на родолюбивите си сънародници започва енергична борба за признаването на българската националност в Турската империя. Първи осъзнават значението на неговото дело прилепчани, защото в Прилеп, където е учител през 1856г., успява да наложи изучаването на български език в гръцкото училище. Този факт предизвиква отново омразата на фанариотите и той е принуден да се мести непрекъснато — в Кукуш, Струга, Охрид, като навсякъде се противопоставя на асимилаторската политика на гърците, в тежка и непосилна борба с които допринася изключително много за укрепването и разширяването на учебното дело на български език. В Охрид Д. Миладинов оглавява движението за самостоятелна българска църква и става активен дописник на „Цариградски вестник" (1860). По молба на българската народна община в Цариград обикаля Македония, за да събира помощ за дострояваното на българската църква в Цариград. По повод на това гръцкият владика Мелетий най-после успява да го наклевети пред турските власти като „размирник на империята" и той бива арестуван и затварян в Охрид, Битоля, Солун. Българската общественост се бори за освобождаването му, но не успява и той умира в Цариградския затвор.




КОНСТАНТИН ХРИСТОВ МИЛАДИНОВ
(1830-1862)

Жизненият път на К. Миладинов е тясно свързан с живота и делото на по-големия му брат Д. Миладинов, който след смъртта на баща им се грижи за по-малкия си брат. Но и двамата заемат видно място в редицата на най-забележителните български възрожденски дейци от миналия век.

К. Миладинов учи първоначално при брат си, а по-късно постъпва в Янинската гимназия. Учителствува заедно с брат си в близкото до Магарево с. Търново. През 1849 г. е вече в Атинския университет и следва гръцка филология, която завършва през 1852 г. След кратко учителствуване брат му го изпраща през 1856 г. в Русия. Живее в Одеса, Киев, Смоленск и в с. Минино в имението на Ал. Рачински. През 1857 г. е вече в Москва и следва в Историко-филологическия факултет, където се включва в българската дружина „Братски труд" заедно с Л. Каравелов, Н. Бончев, Р. Жинзифов, В. Попович и др. В Москва започва поетическата му дейност. Печата първите си стихове през 1860 г. още в първата книжка на сп. Братски труд. Печата и в „Български книжици" (Голапче, Желание, Клетва), във в. Дунавски лебед (Тъга за юг, На чужбина). В родния си край заедно с брат си е събирал български народни песни и други народни умотворения, които е донесъл в Русия, получава нови от брат си и сам събира от български студенти, обработва и систематизира събраното. Но брат му настоява да се върне по-скоро в родината. Като минава през Виена, К. Миладинов се запознава с хърватския епископ Й. Щросмайер, който го поощрява да издаде сборника с народни умотворения и му обещава материална подкрепа. К. Миладинов преработва и преписва със славянски букви подготвения материал, изпраща до Г. С. Раковски обявление за записване на абонати и предава ръкописа в печатницата. През юни 1861 г. в Загреб излиза сборникът „Български народни песни". Тук К. Миладинов научава за арестуването на брат си и вместо за Струга заминава за Цариград. Турските власти арестуват и него и той споделя съдбата на своя брат Димитър независимо от опитите на българската колония в Цариград и на Й. Щросмайер, който действува чрез австрийското Министерство на външните работи,да бъде освободен.

К. Миладинов е автор на малко стихотворни творби. Те са израз на патриотичното чувство на поета и на тъгата му по родния край. Повлияни са силно от народната поезия и издават вълненията на една чувствителна душа. Несъмнено даровит поет, К. Миладинов съдействува за оформянето на поетичния стил на изграждащия се български книжовен език. През 1858 г. К. Миладинов издава в Москва превода си „Православни църковни братства во Югозападната Русия".

Най-значителното национално и културно-историческо дело на Братя Миладинови е сборникът „БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ", издаден в Загреб през 1861 г. Други издания на сборника са правени през 1891, 1942, 1961, избор — 1968 и фототипно издание през 1981 г. Сборникът е израз на родолюбието на двамата братя и на тяхното високо съзнание като общественици и просветни дейци. Чрез събирането и обнародването на българските народни песни те се стремят да покажат българина като творец на богата духовна и материална култура. Сборникът съдържа: народни песни (разделени в 12 раздела), детски игри, сватбени обичаи, вярвания, предания, собствени народни имена, пословици, гатанки. Особено място се отделя на юнашкия епос, в който се възпява героизмът на българите при отстояване на род, език и вяра. Възторжени отзиви за сборника пишат Л. Каравелов, Хр. Ботев, Р. Жинзифов, И. И. Срезневски, М. Фиалка и др.





Родната къща на Миладинови в Струга



Димитър и Константин Миладинови, "Български народни песни", Загреб, 1861 г.

Dimitar i Konstantin Miladinov, "Bulgarian Folk Songs", Zagreb, 1861





















Писмо от Константин Миладинов (Загреб) до Георги Ст. Раковски (Белград) във връзка със събраните от него български народни песни

31.1.1861г.

"Почтени мой приятелю!

Радостно приех писмото ви от 19 януари и со него две Ваши газети. Гледам мой приятелю достохвалните ваши стремления за нашата бъднина. Радите! Колку повике радите, толку повике честите народността ни, толку по-високи услуги правите на жертвеникот од отечеството ни и толко повике привлеквите народната любов, коя днеска йе най-благата награда на благородните души.

Религиозниот наш вопрос имат денеска голяма тежнина и неизвестно али ке се заприт до къде остана. Ние знаиме историческата гърцка хитрост, со коя толко пъти леляха нас и со увереност можим да речим, че еднакво и сега ке се случит: но како болгарите не първи път се лъжат, за това неке останат до къде останаха. Стърната на коя ке се завъртиме, не се предвидвит, но все таки можеха умни люгие да ръководат това стремление и да го доведат до един тихък спасителен път.

Колку за тая книга, що пишете за папизма, тая тука не йе известна; много люгие опитах и никой нищо не знайт.

Песните овде ке напечатам, защо еден се обяза да ги свършит до конецот от априля. Но молям Вас, огласите, кои изпратих да ги раздадите со честниот ваш лист, споминвеещем нещо за песните и особено за западните во Македония болгари. Во огласот ми Македония назвах Западна Болгария(как и требит да се викат), защо во Беч(Виена) гърците се разпоряжват сос нас како со овци. Тие Македония сакает гърцка земя и не может даже да разберат како можит да не йе гърцка. А тамошните повике од два милиона болгаре що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а неколку гърци да ни бидет овчари? Поминаха тие времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мислям да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема.

Газетити ваши со радост прочитах, ке ги покажам на негова светлост г.Кукулевича, тукашни жупан. И од тука можите да добиете некого спомоществователя. А мене, молям ве, изпращайте ми я за три месеца, а парите ке ги получите, кога се обогата, т.е. кога од предбройници ке собера пари. Имината од предбройниците нека ви се изпратат тамо и вие ми ги изпращате овде.

Една от последните ви издани книги, со ликови, кои представят гърцкиот цар роб пред болгарскиот, видох во Беч последните тамо дни от моето пребиваване, но немах време доста да ги прочитам. Кога ке слезам за дома, се надевам лично со вас да се познакома, поминвещем през Белград и да прибава драгоцените ваши книги на моята сиромашка книжарница.

Ви изпращам две мои песни, кои молям да вместите во почтениот ваш лист, ако йе по направлението му. Во противен случай, т.е. ако не йе възможно, имайте го како спомен од мене. Песните нека сет безимени.

Оставам секогашен Ваш искренен приятел
 

Константин Миладинов."


Letter from Konstantin Miladinov to Georgi Rakovski regarding the Bulgarian folk songs gathered by him and his brother, 31. 01. 1861

"...In my announcement [in Rakovski's newspaper, presenting the "Bulgarian Folk Songs"] I called Macedonia Western Bulgaria (as it should be called), because in Vienna the Greeks are ordering us about like sheep. They want Macedonia to be Greek land and cannot understand how it could not possibly be Greek. And what about the local two million Bulgarians? Are Bulgarians going to be sheep any longer, and few Greeks be our shepherds? But these times have passed and the Greeks will have only their sweet dreams left..."







Обява от братя Миладинови във връзка с набиране на абонати за сборника "Български народни песни"

7.2.1861г.

"Почтени читатели!

Тридесет години од како се показала нащата зора од умственото развиванйе и во самото начало од новородственийето ни беха се печатали народни песни во сакави времина и места. Но никойе до сега полно издаванйе не можеше да удовлетворит желанията ни да докажит скупносите драгоцености, под кои блъстит нашата народна поезия. И тие кои до сега се напечатаха, що на много от истите болгари йе неизвестно существованйето им, а нашите соседни собратия хорвати и сърби, така и другите единоплеменници наши мало знаят или совсем не знаят. Мие счастливи се слагаме че издавайки полно собрание од песните можиме да допълниме таков недостаток и да опознавиме народот ни со нашите едноплеменни собракя.
Песните пред шест години зафатихме да собираме од секакви стърни от западната Болгария, т.е. од Македония, напр. од Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмница и други места, още и од восточна Болгария. на тие ке се прикладат сватовечки и годинешни обичаи од Струга и Кукуш, пословици, гатанки, народни предания и около две хиляди слова, од кои употребванйето не йе често или кои имает по наречия некаква разница.

Песните сет под тискарница и скоро ке излезат на свет. Молиме почтените подпишещи по-скоро да испратат честните им имена или една рубла.

Песните сет около 700 и ке се печатат на два стълба, а на табака 25-30. Песните сет самовилски, църковни, юначки, жаловни, смешни, овчарски, любовни, сватовечки, лазарски и жетварски. Още ке се напечатат единадесет хороводни песни со ноти.

Собирачи братя Миладиновци

Димитрий и Константин

Издават ги
К. Миладинов."



Константин Миладинов, из "Православни църковни братства во Югозападна Русия", Москва, 1858 г.


















През ноември 1856 г. Константин Миладинов изразява писмено мнението си за най-целесъобразния начин, по който според него Русия би могла да окаже помощ на българите и на България. Този документ е написан по искане на славофилските среди в Русия. 

„Секретно

По молба на някои руси славянофили да представя своето мнение за подобрението на българския народ аз, макар и да не намирам себе си способен за такова нещо, все пак, като не мога да откажа, осмелявам се в изпълнение на молбата да изразя своето мнение:

Първо. Ако нашата родствена Русия желае да има като своя вечна съюзница България, която не е преставала и не престава да се надява на нея, няма да й бъде тежко да пожертвува или да отпусне заем на България един милион ср. рубли. С годишната лихва, получена от тая сума, възлизаща на 40 000 ср. рубли, България ще може да издържа 130 свои синове, като ги изпраща на учение, разбира се, в Русия, отпускайки на всеки по 250 ср. рубли годишно, всичко 32 500 ср. рубли. Останалите 7500 ср. рубли, с които се допълни годишната лихва 40 000 ср. рубли, ще се изразходват за пътни разноски и други нужди.

И така един милион ср. рубли ще са достатъчни на България в продължение на 25 години. Тази сума да послужи за семе, за да може по време на жътва да се събират брилянти. Що се отнася до тяхното записване — в университети ли, в академии, в гимназии или в семинарии, — за това ще се разпорежда руското правителство.

Второ. Българската земя е много плодородна. и, струва ми се, време е вече да не се позволява на чужденци да сеят в нея.

И тъй аз представям всичко това на решението на всеки благомислещ човек.

5 ноември 1856 г."








През октомври 1857 г. Константин Миладинов се обръща с молба към ректора на Московския университет да бъде допуснат като слушател във филологическия факултет на университета. Ето как сам той определя народностната си принадлежност в този документ:

„До негово Превъзходителство господин ректора .............

Прошение

от заддунавския българин

Константин Миладинов …” 









ДРУГИ ПИСМЕНИ СВИДЕТЕЛСТВА ОТ КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВ

(в хронологичен ред)


— На 13 ноември 1856 г. Константин Миладинов се обръща с прошение към Българското настоятелство в Одеса, в което пише:

„Знаено е на ваше родолюбство настоятелството, оти свекой род саде со свойот язик можит по-борго да се просветят, и да се честит от другите родове. Знайте уще колку нашата страна изгуби свойот язик, и колко ке останит назад от горна Бугариjа на учението, ако не заватит да се учит на Бугарскиот язик... За тоа ви се милно моля да ме приборите под вашето крило, и да ми поможите со двесте рубли стребро на година, за да изуча Рускиот и Славянскиот язик на Москва. И после како реков горе, да се врата на наше место учител на Бугарскиот язик, али да одам каде вие ке ми намерите некое место угодно."

— Из писмото на Константин Миладинов (Москва) до Георги С. Раковски (Одеса) от 8 януари 1859 г. „. .. и я отдавна имах намерение да Ви предложам знакомство; и ми се чинит не ке беше безполезно, ако сите родолюбиви болгари, зближени мегю себе со знакомство от братска любов составеха плот непрескочен против грекоманията."


ПИСМЕНИ СВИДЕТЕЛСТВА ОТ ДИМИТЪР МИЛАДИНОВ

(в хронологичен ред)

— На 25 февруари 1846 г. Димитър Миладинов пише от Охрид писмо до руския учен Виктор Иванович Григорович. Писмото започва така: „След заминаването Ви не съм получил нито ред. Между това моите старания за нашия български език и българските (народни) песни ) според Вашата поръчка са ненадминати.” 

— На 20 август 1852 г. Димитър Миладинов изпраща в Цариград писмо на Александър Екзарх (1810—1891). В писмото четем: „В почти шест осми от Македония, населени от едноезични българи, всички се учат на гръцки и от гърците се наричат гърци с изключение на по-северните славяни, които напредват в славянския език." 

— Из писмото на Димитър Миладинов до Константин Робев, писано на 14 юли 1857 г.: „Брат ми също Ви предава чрез мен своите почитания ... Към събраните от него български песни и аз изпратих немалко български песни, които събрах тук и от Велес. Очаквам и от Източна Македония, като от Кукуш и Дойран, които той ще издаде в Москва и които никой от Македоно-България не е издал. Събирам също пословици, гатанки и ако е възможно, и приказки. Може би се смееш!" 

— Из писмото на Димитър Миладинов до братя Робеви от 25 август 1857 г., писано в Прилеп:

„П. П. Славяните от Горна България, наши сънародници (к. м., Д. Р.), първо учат, като бозаят от майчиното мляко, а след това френски, гръцки, немски и т. н." 

— На 24 октомври 1857 г. Димитър Миладинов се обръща с обширно писмо към българските първенци в Кукуш. В писмото четем: „Фанариотите ще ни прокълнат, ще кажат, че българската писменост е противна богу, както са говорели по-рано. Мина това време, в тъмницата проникнаха слънчеви лъчи и те не могат вече да лъжат, както в Костур, гдето преди петдесет години фанариотите проклеха българския език и само гражданите се погърчиха, докато всички селяни около Костур са славяни без никакъв примес, което се доказва от техния език и техните песни ... Гърците-архиереи, които навсякъде са изгорили пергаментните славянски книги: в манастира „Св. Наум" (край Охрид), в манастира „Кичевска Пречиста", в Трескавец (Златовръх), около Битоля, Преспа, Железна река, Морихово, в Охридска Дебърца и Дебър и в много други места. Така гръцките архиереи, осакатявайки славянското духовенство, са ни отнели драгоценното богатство на нашата народност и оттогава са оцелели само следи от славянски книги, пазени в скрити места."

 
— На 26 април 1858 г. Димитър Миладинов изпраща от Кукуш писмо на известния руски археолог и пътешественик Петр Иванович Севастиянов, в което пише:

„С дължимата дан на най-дълбоко уважение имам честта да поднеса на Ваше Превъзходителство приложения тук български препис, запазен от забвение в края на едно старо българско евангелие, и един лист от друг също така български ръкопис, намиращ се в моето родно място Струга, Охридска епархия ...

Сигурно Вие сте предизвестен от уважаемия архим. Партений и гореказания Софроний за съдбата на българските пергаментови ръкописи в Македонска България, тъй като в манастира Трескавец или Златовръх в Прилеп купища различни ръкописи, по нареждане на гръцките архиереи, послужиха да се разпалват пещите, като тая на трите отрока, за да пекат в тях хляб, а сега са останали само няколко не толкова важни ръкописа ...

Многоуважаемият А. Хилфердинг, като направил обиколка в Призрен, е намерил там немалко български пергаментови ръкописи. Аз му изпратих чрез един сърбин от Барчи, Ст. Веркович, службата на светите български седмочисленици на гръцки език и тридесет и девет български песни от различни градове на Македония.

Моят брат К. Хр. Миладинов, след като се завърна от Атинския университет, преди година и половина замина за Москва да изучи славянските езици и др., и с благосклонната подкрепа на уважаеми лица има намерение да издаде най-напред българско-македонски песни, приказки, пословици и гатанки.

След премахването ... на матерния ни език, за пръв път вече тази година започна българската младеж да сучи, от гърдите на истинската ни майка, а свещениците да четат евангелието в църквите на български език".

— С писмото си от 14 юни 1858 г., наред с другото, Димитър Миладинов уведомява П. И. Севастиянов за следното: „Осем българомакедонци, събрани от мене момчета, наскоро заминават за учение и нравствено превъзпитание в Одеса." 

— С дата 8 юни 1858 г. българските първенци от Кукуш, Дойран и Карадаг се обръщат с прошение към руския император, като молят да се разреши събирането на помощи в Русия за откриването на българска гимназия в Кукуш и за обзавеждането на български църкви в трите епархии. Подписът на Димитър Миладинов, заедно с подписите на още 29 българи от посочените градове — стои под това прошение до руския император. Приведените по-долу редове са от заключителния пасаж на прошението: „Това наше смирено прошение не носи подписи нито на архиерей, нито на вселенски патриарх за потвърждение на истината, но ние призоваваме за почтени свидетели на тези молби свещената съвест и архимандрит Партений Зографски, който се е учил в Русия, а сега е свещенослужител в църквата при Руското посолство и ръководи българското училище в Цариград, мъж нам еднороден и съотечественик".

— Из писмото на Димитър Миладинов до П. Н. Севастиянов, писано на 2 август 1858 г. в Кукуш:

„На господин Я. О. Ошмов в Москва изпратих и миналата, и тази година, колкото ми беше възможно, подробно описание на Македония. Също така изпратих на моя брат миналата и тази година песни от Охрид, Струга, Костур, Битоля, Велес и Кукуш, описания на разни обреди, приказки, гатанки и пословици, всички македоно-български, останки от претърпелия корабокрушение наш майчин език".

— На 27 май 1859 г. Димитър Миладинов се обръща с благодарствено, писмо към игумена на Зографския манастир, архимандрит Антим. Ето началните редове на това писмо:

„С радост получих почитаемото Ви писмо от 2 февруари заедно с изпратените до тукашната църква богослужебни книги. С вълнение го прочетох и си спомних за достойните приемници на покойните ни предци, изтръгнали ут лабиринта и запазили от гръцката слана тези славни прадедови останки на българската древност  в цветущо състояние, при което родолюбието, стремежът към доброто и гигантското преустройство за подобрение на този манастир Св. Георги са живи и достойни за почит и уважение, а дълг е на нашите сънародници историци да опишат (всичко това) с перото на истината." 

— А перото на Димитър Миладинов понякога е твърде остро. И като че ли най-гневните му редове са насочени именно против родоотстъпниците. Ето какво пише той на известния български учител Янаки Стрезов от Охрид в писмото си от 20 август 1859 г.: „Ами за гъркоманите от българско семе... заселени в Охрид, какво ли да се каже? Апостоли отстъпници на своята народност, отечество и родители, упражняващи като пенкилер гордостта на пуяка (се надуват като мисирци с едно ендезе пушен нос) дори до Дунава и твърдо решени и убеждени да изродят славянската храбра кръв и да създават гръцки пеперуди с тифузен дух всичката македонска България и другата за гърци, а не гъркофили, както и всичките сведущи гръцки език, които ако и да не обичат гърците и гръцкия език, без обаче да достигнат до такава безочливост, щото да се отказват от родителите и прадедите си като някои калпави и незаконородени рожби, ..."

— Из писмото на Димитър Миладинов до изтъкнатия български родолюбец от времето на Възраждането Иван Денкоглу, писано в Охрид на 25 декември 1859 г.: „За да се постигнат по-добре благите надежди чрез застъпничеството на славянските светии Климент, Наум, Кирил и Методий, поставихме и учител на възродения наш майчин език да преподава българско четмо и краснописание и нашите родни деца тичат в училището като агънца да бозаят майчиното мляко."

— В писмото си от 17 август 1860 г., писано във Велес до братя Робеви в Битоля, Димитър Миладинов пише:

„Самоковци също така направиха (постъпки) за българска йерархия както Дели Матея, така и епископа му. Същото правят и велешани за българска йерархия; те изготвиха единодушно прошение. По същия начин действуват в Призрен и Скопие. Прочее не се съмнявам, че и охридските родолюбци са разбрали от по-рано тази голяма изгода за отечеството!... 

Не след дълго заминавам за Кюстендил, а след това за Скопие, Призрен, Битоля, Охрид.

Моля приложените писма да отправите по сигурен начин до учителя Козма. Прилагат се мои писма и един български вестник."