Глава пета

В края на 1940 и началото на 1941 г. германската военна машина стремително се насочва към Балканите. На 13 декември 1940 г. герман­ското военно командване утвърждава „Директива № 20 по операцията „Марита”. Тази директива предвижда концентрация на крупни сили в Румъния и след установяване на благоприятно време, вероятно през март, да се изпрати ударна група за окупация на северното крайбрежие на Егейско море, а ако е необходимо - и на цялата гръцка територия. Тук е записано, че се „очаква поддръжка от България...”¹

Ясно е, че целта на операция „Марита” е да ликвидира гръцката съпротива, да парализира английската армия в района на Балканите, да предотврати английския план за създаване на балкански фронт. В съ­щото време планът „Марита” е една частична операция от големия военностратегически план за война срещу СССР

В изпълнение на директива № 20 още към края на декември в Румъния са прехвърлени близо 500 000 германски войници.²

В началото на януари 1941 г. пълномощният министър в Букурещ Петров съобщава в София, че числото на германските дивизии в Румъния непрекъснато нараства. За командващ тези части е назначен фелдмаршал Лист. Той съсредоточава своите дивизии по протежението на Дунава в пунктовете за преминаване. Големи понтонни части, снабдени с тежки мостови съоръжения, използвайки леда, усилено подготвят преходите за форсиране на реката.³

Непрекъснато прииждащите германски части достигат към начало­то на февруари до 1 милион войници. Военната подготовка е съгласу­вана с една мощна дипломатическа офанзива. В началото на декември 1940 г. германската дипломация, с личното участие на Хитлер, се заема да подготви балканската операция. Хитлер разговаря най-напред с ру­мънския диктатор Антонеску, с когото уговарят подробностите около германската атака към Солун и се съгласяват на следното: Румъния да бъде гарантирана срещу всякакви заплахи; да се подготви едно евентуално преминаване на германски военни сили през България по посока на Солун. В писмо до Мусолини от 5 декември Хитлер съобщава, че се подготвят вече заповедите за балканската операция.⁴

Веднага след разговора с Антонеску Хитлер се среща и с югославс­кия министър на външните работи Цинцар-Маркович. Казал му, че са­мо в приятелски отношения с оста Югославия би могла да задоволи своите аспирации. Такова едно виждане на нещата ще бъде прието пси­хологически по-лесно от Унгария и България. Като използва за заплаха усилията на СССР за влияние в България, Хитлер говори, че ако бъл­гарското правителство се беше присъединило към Тристранния пакт отначало, то не щеше да бъде подложено на такъв натиск. Аз смятам обаче - декларира Хитлер, - че ще успеем да надмогнем сегашната криза. Само в този случай ние ще отидем на съглашение също и с Москва, което ще бъде резонно и изгодно за всички страни.⁵

Малко по-късно - на 31 декември 1940 г., Хитлер отново пише на Мусолини по балканските проблеми. Този път той го занимава с позицията на българското правителство. „България показва обаче - отбе­лязва той - отвращение към присъединяването си към Тристранния пакт и с това да възприеме една ясна позиция в международните отношения. Огромният натиск, упражнен от Съветска Русия, е причината за това. Ако царят се беше присъединил незабавно към нашия пакт, никой не щеше да се осмели да го подлага на подобен натиск. Най-лошото е, че този натиск трови общественото мнение, което не е нечувствително към. комунистическата зараза. Без съмнение - продължава Хитлер - само Румъния и Унгария възприемат в конфликта една ясна позиция. Югославия печели време. Необходима е подготовка за всяка евентуал­ност от страна на Русия, макар че сега отношенията със СССР са твър­де добри. В действителност единствените точки, които ни разделят, са Финландия и Константинопол. Не е в наш интерес - заключава Хитлер - да изоставим Константинопол на Русия и България на болшевизма.”⁶

С оглед подготовката на балканската операция, на 19 и 20 януари 1941 г. в Берлин се провежда среща между Хитлер и Мусолини, на която присъстват външните министри Рибентроп и Чано'и висши офи­цери от двете страни. Хитлер посочва, че концентрацията на германс­ки войски в Румъния има три цели: да извършат операция срещу Гърция, да защитят България срещу СССР и Турция и да обезпечат гаранциите, дадени на Румъния.⁷

Граф Чано отбелязва в дневника си, че в Берлин била манифестирана „абсолютна солидарност между страните на оста и ние всички ще действаме заедно на Балканите”⁸.

Откритите германски приготовления в Румъния, демонстративно ориентирани на юг, и солидарността на държавите от оста Рим-Берлин поставят България пред огромна опасност. Още преди да вземе съгла­сието на българското правителство за преминаване през България, Хитлер усилено се готви за настъпление. Това означава, че той няма да се спре пред нищо, че е готов да смаже всяка армия, която се изпречи пред него, само и само да стигне до Егея.

Германското настъпление на Балканите бързо изменя положението на България. Дошъл е краят на политиката на изплъзване. Царят и бъл­гарското правителство се стъписват. Те смъртно се страхуват от вът­решни сътресения и от англо-турска намеса, която би превърнала Балканите в боен театър на световната война. Но като дамоклев меч над България най-вече тежи германската армия, готова всеки миг да премине великата река.

Наред с военното настъпление срещу Балканите Германия пуща в ход и своята пета колона в България. Германските шпионски и дипломатически централи хвърлят огромни средства за подкупване на пре­сата и за активизиране на фашистките националистически среди. „Германската дейност се е засилила напоследък, след като политичес­кият натиск над България не даде резултати - съобщава цариградският вестник „Тан”. Германците насъскват, от една страна, македонстващите, от друга - военните около генерал Жеков, с цел да създадат опозицион­но течение срещу царя. Недоволните среди обвиняват царя, че не про­веждал истинските схващания на народа.”⁹

Военният и политическият натиск на Германия активизира прогерманските, фашистките и шовинистическите среди. Още в края на но­ември 1940 г. в парламента отново се надига гласът на национализма. Този път говорител на екстремистките фашистко-националистически сили става депутатът Петър Думанов. Той апелира за открит реваншизъм, за агресия в името на националните идеали. „България - крещи той - трябва да стане на Балканите това, което е Германия за Европа. И без това сме наречени прусаците на Балкана... Над благо­родната глава и над величествената корона на българския цар се пос­тави един чист диамант - Добруджа. Но тази корона още не сияе с древния блясък на своето величие. Два от най-скъпите рубини още не светят и още не са окачени на българската царствена корона - това са македонският и тракийският български рубин.”¹⁰

Апелите към реваншизъм раздвижват фашистката реакция в страната. Легионери, ратници, национални движения, офицери и про­фесори започват открита пропаганда в полза на присъединяването към Германия. Печатът широко рекламира германската бойна слава и българо-германското военно сътрудничество.”

Подемат се нескончаеми интриги срещу правителството и царя, за да се ликвидира тяхното колебание и се ускори присъединяването към Тристранния пакт. Германската пета колона пуща в ход всички свои агенти и средства. Багрянов и неговият антураж се домогват към пра­вителствената криза. Около Багрянов, Христо Василев и полковник Даскалов се създава център на инсинуации и слухове.¹²

В условията на тази вакханалия на разюздан фашистки национали­зъм още през декември 1940 г. в парламента се издигат искания за лик­видиране на българския неутралитет. На 17 декември депутатът Дени Костов (бивш земеделец, преминал по време на войната на крайни фа­шистки позиции), обвинява правителството за неговите колебания и по­исква България да се присъедини незабавно към пакта, да се разреши на българския печат да защитава националните претенции в Македония и да опровергае клеветите, че България се е отказала от своите аспирации.¹³

Концентрирала вече значителна армия на румънска територия, съз­дала силно вътрешно напрежение в България, германската политика преминава отново към дипломатическа обработка на България за при­съединяването й към Тристранния пакт. Още на 4 декември 1940 г. Драганов е извикан от Хитлер. В продължение на повече от час Хитлер увещава посланика в необходимостта от незабавно присъединяване на България към Тристранния пакт. Този път той вече си послужва и с „болшевишката заплаха”, като съобщава на посланика, че Молотов поискал да влязат с армия във Варна и Бургас.

Но Драганов продължава да упорства, като отново изтъква турска­та заплаха. Хитлер избухва: „Няма да ви нападнат - закрещява той, - ; защото за 24 часа ще се споразумея със Сталин и Турция ще изчезне от Европа.” На Драгановото възражение за отношението на Русия Хитлер отговаря също с маниакално заплашване: „Аз имам 100 готови дивизии, с които мога да се справя с Русия за три месеца.”

По-нататък Хитлер казва на посланика, че България може да увери турското правителство, че няма да пусне войски през своята територия, които да нападнат Турция. Германия изпитала много трудности от болшевизирането на балтийските страни, където сега не можела да получи нищо. Нейният стопански интерес на Балканите е голям, поради което тя няма да позволи разширението на болшевизма и на Балканите.¹⁴

Рапортът на Драганов до царя показва на българското правителство, че времето за изплъзване е минало, че то ще трябва да вземе съдбонос­но решение. Единственото, което можело да се направи, както заявява царят пред Лулчев, е да се печели време. За целта - казва той - най-напред в Германия, уж на лечение, ще отиде Филов. Там ще се срещне с Рибентроп. Ако от това няма полза, тогава ще смени Попов с Драганов (но не и с Кьосеиванов). „Да се печели време, време - разсъждава Борис - поне до пролетта, пък тогава каквото Господ даде.” И този път царят, като удавник за сламка, се хваща за старата си идея - да пише писма до Англия и Германия, за да ги моли за помирение.¹⁵

Тактиката на забавяне, протакане и отлагане на преговорите, възп­риета от цар Борис, през декември 1940 г. е разгадана от германската дипломация и успоредно с военните приготовления на Дунава тя про­дължава, след срещата на Хитлер с Драганов, натиска върху българс­кото правителство. Служителите от българското посолство в Берлин са буквално обсадени от чиновници на германското външно министер­ство и ежедневно увещавани в ползата_;от българското присъединяване към пакта.¹⁶

Отново в ход е пуснат и шантажът. На 16 декември 1940 г. Драганов телеграфира в София, че германското външно министерство обсъжда идеята на Хитлер за предаване на Солун на Югославия. По този начин - пише Драганов - се създава опасност за България да загуби Македония и Западна Тракия. И той съветва правителството, че спасе­нието е „да се обявим готови да се присъединим към Тристранния пакт при условия, които биха се показали неудобни за самите германци”¹⁷.

Натискът и шантажирането са продължени дори лично от Гьоринг. На 18 декември той извиква Драганов и му заявява, че „едно приключ­ване на итало-гръцкия конфликт без участие на България може да я лиши от Дедеагач и Кавала”¹⁸.

Към този натиск веднага се присъединява и Италия. Караджов тре­вожно сигнализира от Рим, че преди известно време силите на оста са обещали Солун на Югославия срещу пропущането на германски войс­ки през югославска територия и срещу участие на югославската армия в операциите срещу Гърция по посока на Солун. ¹⁹

И така, докато през октомври - ноември 1940 г. Германия канеше българското правителство да се присъедини към Тристранния пакт, за да спре разширението на войната и да се укрепи мирът, т.е. в името на несъществуващи за германската политика цели, сега, когато германс­ката военна подготовка на Балканите е очевидна, дипломацията на райха става цинично откровена. Влизайте в пакта - нагло настояват герман­ските политици, - защото сме готови да смажем всички на Балканите - и Турция, и Гърция, и вие няма да получите нищо - всичко ще дадем на Югославия.

При тази обстановка в самото начало на новата 1941 г. Б. Филов заминава за Залцбург, за да се срещне с германските управници. Точно по плана на царя пресата съобщава, че министър-председателят отива на лечение във Виена. На 4 януари Филов се среща с Рибентроп в един вагон на гара Залцбург и води с него продължителен разговор.

Преди всичко Филов уверява германския външен министър, че пра­вителството е решило „да не допускаме Русия, като се противопоста­вим даже с оръжие”. След това той отново развил старата теза, че България отклонила предложението на Тристранния пакт, понеже била недостатъчно въоръжена и се страхувала от евентуални компликации от страна на Турция, Русия и други държави. „Но - продължил той -макар че не сме подписали пакта, ние сме фактически „mit der ganzen scele dabei” - съдбата ни е свързана с Германия още от 1914 г. Становищата между България и Германия по отношение на Тристранния пакт са много близки, само че Германия настоява да се присъединим веднага, а България иска това да стане в удобно време.” Накрая Филов повдига и македонския въпрос, като поисква от Рибентроп да се наме­си и облекчи съдбата на българското население в Македония.²⁰

По този начин на 4 януари 1941 г. българското правителство вече изразява определена склонност да се присъедини към Тристранния пакт, като в съответствие с набелязаната тактика от царя се стреми да отло­жи подписването за по-късна дата, продължавайки да се страхува от вътрешни и външни смущения.

Рибентроп, разбирайки благосклонността на Филов, започва да го уверява, че българските опасения са без основание. Той заявява, че Русия също ще се присъедини към пакта. Турция няма да нападне България, като знае, че зад нея стои Германия, а заплахите на Рендел са смешна работа. После Рибентроп се оплаква от българския отказ през ноември 1940 г., който навсякъде направил голямо впечатление, и грубо подмята, че България не иска да влезе в пакта, защото не вярва в крайната гер­манска победа. За това те имали сведения или поне впечатленията са такива. По въпроса за Македония Рибентроп прекъсва Филов твърде безцеремонно и му заявява, че не може всичко да се разреши изведнъж, че сега България трябва да се задоволи с Тракия, че „qui trop embrasse etouffe” („който много ламти, се препъва”). Накрая Рибентроп отново поисква подписването на пакта от страна на България да стане преди германската намеса на Балканите.²¹

Следобед на същия ден Филов е вече в Бергхоф на среща с Хитлер. Фюрерът говори дълго и разпалено. Той казва на Филов, че включване­то на България в пакта ще бъде неудобно само за Русия, но ще я поста­вят пред свършен факт. По-нататък Хитлер развива мислите, казани вече пред Драганов на 4 декември, и предупреждава Филов да бъде много внимателен със Съветския съюз, макар че „Сталин водел ре­алистична политика”. Накрая той отново заплашва, че ако Русия се скара с Германия, той ще я смаже със своите дивизии. След това Хитлер доразвива идеите на Рибентроп от сутринта, като добавя, че не иска България да се меси във войната, че при евентуални военни усложнения той ще й даде 10-20 дивизии и няма да възпира българите към Солун. Подобно на Рибентроп, Хитлер отхвърля всякакви разговори за Македония, като открито заявява, че той и Гьоринг имат благоск­лонно отношение към Югославия.

Хитлер и Рибентроп - отбелязва Филов в своя дневник - отклоняват всякакви разговори, които не се отнасят до Тристранния пакт, не дават никакви гаранции относно териториалните претенции на България.²²

На 7 януари Филов се връща в София. Той веднага се среща с Попов и Габровски и ги уведомява за германските предложения. „Попов пос­рещна изявленията на Рибентроп с ирония и насмешка” - отбелязва Филов в дневника. Късно вечерта на същия ден Филов е при царя, на когото внушава, че трябва да се влезе в пакта, тъй като друг изход няма.

Царят реагира силно и раздразнено. Той заявява на Филов, че „пред­почита да абдикира или да се хвърли в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме”. Той бил републикански цар, гледал какво ще стане с народа. Намесата във войната чрез пакт с Германия била идея на „стар­ците” около ген. Жеков, начело на които стоял Фердинанд. Те не могли да се помирят с мисълта, че Борис no-добре ръководи работите. Народът нямал желание да се бие, могат да избухнат смутове, няма вяра във войската.

Филов се опитва да успокои царя, като дълго говори за идеалите, и апелира към него да бъде войник. Накрая царят почти се съгласява с него.²³

Тези силни колебания на царя са засвидетелствани и от дневника на Лулчев, където е отбелязано, че царят бил отчаян, искал да абдикира, но след като разговарят с Лулчев на 9 януари, той вече е склонен да отстъпи пред Германия, въпреки че намира нейната политика за шаткава.²⁴

Но докато царят се колебае и изпитва ужас пред евентуалната война на Балкана, Филов започва да действа много енергично. На 8 януари отново вика Попов и Габровски, за да обсъдят положението. И тук той се натъква на втора трудност. Попов също се обявява против пакта, като заявява, че не вярва в победата на германците, и настоява да му се приеме оставката.²⁵

Но въпреки неговите възражения на 10 януари „четворката” отива при царя в двореца „Враня” и там решава да започнат преговори, като извикат предварително Драганов за консултация.²⁶

И още същия ден Външното министерство изпраща на Драганов уговорената във „Враня” лична и строго поверителна телеграма. „Щом получите тази телеграма, съобщете в германското външно министерство, че сте повикан в София във връзка с известните ви пос­ледни разговори с министър-председателя. Същевременно съберете и донесете всички сведения и документи по подписването на Тристранния пакт от разните държави.” По-нататък в телеграмата се нарежда на Драганов да подхвърли като своя идея, че намира за необ­ходимо да се изяснят предварително някои въпроси - на първо място за българската сигурност с оглед на опасността от Турция и обещани­ето на Хитлер за ненамеса на България във войната, и да повдигне териториалните въпроси, като настоява да се уточни поне границата на Беломорска Тракия, да поиска да приемат в Германия двама бъл­гарски генералщабни офицери, който да се срещнат с меродавните германски военни лица за изясняване проблемите около сигурността на България. Накрая му се нарежда, след като извърши предписаните постъпки, да замине веднага за София.²⁷

Драганов веднага се заема с предписаните от София проучвания. На 13 януари той посещава държавния секретар Вайцзекер, пред кого­то прави подробно изложение за международното положение на България и за нейната външна политика. След като декларира, че „България не е неутрална страна..., че тя е фактически с Германия, с оста и е готова да се присъедини към Тристранния пакт, но в един момент, който тя би считала за благоприятен”, Драганов повдига въп­роса за гаранциите. Първо, той иска да се даде възможност на България да завърши военната подготовка, второ, България да получи сигурна и предварителна гаранция за териториален изход на Егея, като получи пространството от турската граница на Марица западно до Струма, за да се включи и българският град Кукуш. Освен това Драганов предуп­реждава щатсекретаря, че ако Германия даде Солун на Югославия, ня­ма да се намери вече българско правителство, което да води една при­ятелска политика спрямо Германия. В заключение той заявява, че България ще се присъедини към пакта, след като се подготви и след като правителството получи увереност, че може да се реализира поне едно от въжделенията на българския народ - излаз на Егея в указаните граници.²⁸

Вайцзекер изразява учудване, че сега България отстъпва от своето намерение да влезе в Тристранния пакт, тъй като от разговорите с Филов те имали впечатление, че тя е много по-напред в това отношение. Но той не дава никакъв отговор на посланика, като обещава да докладва българските искания. И наистина след два дни - на 15 януари, той извиква Драганов и му съобщава следното становище на германското правителство.

1. Опасенията от английските заплахи спрямо България са. неоснователни.

2. Германия ще направи всичко възможно да създаде сигурност и безопасност за България, за да се намалят рисковете.

3. Германската страна е съгласна двама български генералщабни офицери да уговорят с фелдмаршал Лист и неговия щаб военните въп­роси около присъединяването на България. Германия се задължава да окаже помощ за организиране на въздушната отбрана на България.

4. Германското правителство е разгледало българското искане за те­риториален излаз на Егея и е съгласно този излаз да бъде между усти­ята на реките Струма и Марица, като границата се очертае впоследствие.

5. Германското правителство смята, че България няма да откаже да подпише Тристранния пакт, щом всичките предисловия за нейната си­гурност ще бъдат изпълнени. Когато германското правителство опре­дели датата за подписването на пакта, тогава ще бъдат взети всички мерки, за да се посрещне всяка евентуалност.²⁹

Ясно е, че Германия не желае да се ангажира с всички български искания. Тя не дава определени гаранции за сигурността на българска­та територия, отминава въпроса за Солун, отхвърля българското иска­не за Кукуш. На 19 януари 1941 г. Рибентроп разговаря с граф Чано по предстоящата итало-германска акция на Балканите. Според него труд­ностите с България са вече преодолени. Сега трудностите произтичат само от колебливия характер на цар Борис, който не е успял да преодо­лее напълно известни симпатии към Англия, която винаги е била „ба­щин дом на всички монархии”. Но, както и да е, Рибентроп смята, че това може да стане към края на февруари, за да не се остави много време за реакция на съседните страни. Той не вярва, че Турция ще ре­агира военно. В Югославия общественото мнение е враждебно към оста, но е убеден, че то не ще направи никакъв жест.³⁰

След Драгановите постъпки пред Вилхелмщрасе в София закипява трескава политическа дейност. Отново в центъра на подготовката застава Филов. Той се заема да преодолее вътрешните противоречия, ид­ващи главно от съпротивата на царя и на Попов, и да опипа настроени­ята в Турция и Югославия с оглед на предстоящото присъединяване на България.

Междувременно цар Борис продължава силно да се колебае. Той дори започва да подозира Драганов в неискреност и в амбиции да стане гаулайтер на България. Филов, който наблюдава отблизо поведението на царя, заключава, че той се. намира под силното влияние на Лулчев и че неговите пацифистични настроения се дължат на внушенията на дъновистите. Именно поради това крайните германофили решават ар­хитект Севов да отиде със специална мисия при царя. На 15 януари Севов разговаря с него в продължение на три часа, за да го убеждава в необходимостта да подпише пакта.³¹

На 16 януари при царя отново се явява Филов. Той го намира спокоен и в добро настроение и използвайки това негово състояние, уско­рява преговорите, и то главно за осигуряване на военна безопасност. Още същия ден Попов узнава от Рихтхофен, че в Берлин са съгласни военните преговори да станат в щаба на фелдмаршал Лист в Румъния. При това положение на 18 януари Филов, Попов, Даскалов и завърна­лият се същия ден в София Драганов заедно с началник-щаба на ар­мията генерал Хаджипетков се срещат с делегацията, определена за разговорите с Лист, в която влизат генерал Бойдев, полковник Попов и подполковник Николов.

Като първо искане от българска страна пред Лист генерал Даскалов предлага да бъде въпросът за ненамеса на България във войната. Но не се стига до никакво споразумение. Поради това на 20 януари „четири­мата” отиват при царя във „Враня”, където се приемат окончателно наставленията за военната делегация. На тази среща вече всички се съгласяват, че пактът трябва да се подпише, макар и по принуда, но при. условие, че не се дава военна помощ на Германия и прехраната на войс­ките им при преминаването през България остане за тяхна сметка. Царят и „четиримата” решават също да предложат на Турция една деклара­ция за ненападение, която да влезе в сила след присъединяването _;на България към Тристранния пакт.

И едва тази нощ на 20 срещу 21 януари, вече близо две седмици след започване на германо-българските преговори, Филов уведомява и Министерския съвет. Министрите одобряват проекта за декларация с Турция и обсъждат въпроса, дали България може да се противопостави на едно германско преминаване през България, да стане ли това по пред­варително споразумение и дали България да се присъедини към Тристранния пакт. Всички приемат мнението на Филов. Отначало само Багрянов се опитва да отклони първия въпрос, но след това и той се присъединява към останалите.³²

Решил по принцип да приеме предложението на Германия, Министерският съвет възлага на Попов да започне преговори с Турция, чрез които трябвало да се разузнае доколко Англия е готова да изпълни своите закани и как ще реагира Турция при евентуална германска акция срещу Гърция през българска територия.

Междувременно преговорите с Турция са започнали. На 7 януари 1941 г. Киров се среща в Анкара с главния секретар на турското външно министерство Нуман Меменджиоглу. Турският дипломат, очевидно ве­че осведомен за започналите българо-германски преговори, пита Киров дали България е готова да поеме взаимни задължения пред опасността от германско напредване на юг през България и въобще каква е българ­ската позиция по този въпрос. Освен това той иска една декларация от българското правителство, че то няма агресивни намерения спрямо Гърция.

Киров настоява да се водят разговори само по българо-турските отношения, да не се месят трети сили и предлага една декларация като потвърждение на договора за приятелство от 1925 г. или пък на декларацията Меменджиоглу - Кьосеиванов от 13 януари 1940 г. Меменджиоглу заявява, че тяхната програма е по-широка, но те разби­рат притесненото положение на България. И като похвалва българска­та дипломация за смелото й държание спрямо СССР се съгласява да започнат преговори в духа на предложенията на Киров.³³

На 13 януари Киров получава същите уверения и от турския външен министър Сарачооглу. Турското правителство приема искането на Киров в декларацията да не се засягат трети сили, но отново настоява да се вмъкне пасажът за успокоението на Гърция, без дори да се споменава нейното име.³⁴

След пет дни турското правителство само предлага текста на декларацията, в която се установява, че „България и Турция считат ка­то една неизменна основа на тяхната политика въздържането от всяко нападение”. По-нататък се говори за укрепване на добросъседските отношения,,за разширяване на търговските връзки и т.н.³⁵

След успешното начало на българо-турските разговори Киров уве­домява за проектодекларацията посланиците на Германия, Англия и Италия. Всички одобряват идеята без възражение, само английският пос­ланик се отнася към нея хладно, тъй като пледира за установяване на истинска солидарност между България и Турция срещу германската опасност на Балканите.³⁶

Българските дипломатически сондажи в Анкара показват, че Турция е склонна да отстъпи пред германския натиск, че за да гарантира сво­ите интереси, тя пренебрегва поетите ангажименти спрямо Англия и е готова да изостави Гърция под ударите на германската агресия само и само да спаси себе си. Очевидно дейността на ловкия германски дипло­мат фон Папен не е отишла напразно.

Успокоена по отношение на Турция, българската дипломация отп­равя погледите си на запад - към Югославия, поведението на която остава твърде неясно. Разузнавателните и дипломатическите сведения, идващи от Белград, показват, че Югославия следи с голямо напреже­ние развитието на събитията в България след Филовото посещение във Виена. И въпреки непрекъснато демонстрираната неприязън спрямо България в белградските официални среди надделява схващането, че България и Югославия са слаби, за да изменят хода на събитията, поради което е нужно разбирателство между София и Белград.³⁷

Отчитайки настроенията сред югославската общественост, българ­ското правителство нарежда на пълномощния министър Стратиев да направи проучвания за евентуалното отношение на Югославия. На 17 януари той се среща със зам.-министъра на външните работи Смилянич и разговаря продължително с него. Смилянич заявява на посланика, че Югославия в никакъв случай не желае България да пропусне гер­мански войски през своята територия и да изпадне в положението на Унгария и Румъния. Югославското правителство е решено при опит за нахлуване в Югославия да се бранят и пазят своята независимост.

Българският посланик отговаря, че тази идея е добра само като теория. На практика нито една от балканските държави не би могла да се съпротивлява на Германия и не е разумно да се излага родината на унищожение.

Като се съгласява до известна степен с него, Смилянич отново нас­тоява за единство на балканските държави, което може да отстрани мно­го от техните неприятности, и предлага една среща между югославския външен министър Цинцар-Маркович и Иван Попов в София.³⁸

За разлика от разговорите в Анкара сондажите в Белград не донасят нищо определено. Явно, заблуждавайки българската дипломация за сво­ите намерения, Югославия се старае чрез установяване на контакти да разузнава българската политика и съответно да нагажда своята позиция.

Подновените българо-германски преговори, сондажите на България в Анкара и Белград и бурно изменящата се военна обстановка на Балканите в края на 1940 и началото на 1941 г. предизвикват отново огромна дипломатическа активност на Англия и САЩ на Балканите ка­то един последен опит за отклоняване на България от Тристранния пакт.

Интересно е да се отбележи, че този път много активна става американската дипломация. Още на 26 декември 1940 г. държавният подсек­ретар Съмнер Уелс приема Наумов и продължително обсъжда с него българските проблеми. Като споделя съображенията на българския пос­ланик за невъзможността на България да се противопостави на една германска акция на Балканите, американският дипломат не без умисъл му разказва за своите разговори със съветския посланик във Вашингтон Умански, като подчертава живия интерес на СССР към Балканите. Между другото Уелс оценява изявленията на Бътлер от ноември 1940 г. като „едно твърде нещастно и неудачно заявление”, очевидно намеквайки, че на България трябва да се дадат допълнителни обеща­ния, освен това за защитата на нейната национална независимост.³⁹

В началото на 1941 г. в послание до Конгреса американският пре­зидент Рузвелт декларира, че САЩ са решили да подпомогнат Англия. След тази декларация САЩ засилват дипломатическата и материал­ната помощ на силите, воюващи срещу Германия. Тяхната диплома­ция става извънредно активна в Европа и в Изтока.⁴⁰

През януари 1941 г. по поръчение на президента Рузвелт неговият личен пратеник Хари Хопкинс посещава Лондон и дълго обсъжда с Чърчил и Идън положението на Балканите.⁴¹

Промените в американската политика засилват и интереса към България. България започва по-често да се явява на страниците на аме­риканския печат. На 6 януари „Ню Йорк Таймс” публикува голяма ста­тия за цар Борис, в която се изтъква, че България досега е успяла да избегне германската мрежа, че царят искрено желае да види Англия ка­то победителка и че ако той не може да устои на германския натиск, това е, защото няма сили да се противопостави.

Подготвяйки почвата отдалеч чрез намеци за българските претен­ции и чрез статии, които трябвало да се харесат на царя, американската дипломация преминава и към преки действия. На 3 януари 1941 г. в Москва американският посланик разговаря със Стаменов. Той одобря­ва българската политика, която оценил като балансиране между Съветска Русия и Германия, и предупреждава за опасността от устано­вяване на германското влияние в България. Заявява, че българският из­лаз на Егея може да се уреди сега по-лесно, като Гърция бъде компенси­рана в Албания.⁴²

Малко по-късно, пак през януари 1941 г., САЩ изпращат в София специален емисар-полковник Донован, който се среща с Попов, с Филов и с царя. Пред царя Донован заявил, че САЩ ще воюват заедно с Англия. България е на много важно място, тя държи ключа на Балканите и ще бъде отговорна за последиците на това, което има да стане. Полковникът иска България да не пропуща германски войски, които ще нахлуят в Гърция.⁴³

И въпреки донесенията на Донован от София, че германците се гот­вят да преминат през България, Държавният департамент продължава да уверява Наумов в своето благоразположение. Самият Уелс казва на посланика, че дори германците да настъпят, „САЩ ще се отнесе симпа­тично към България, в чиято искреност не можело да има съмнение”⁴⁴.

Но докато американската дипломация демонстрира една примирителност към българското положение, Форейн Офис продължава да си­пе заплахи и да настоява България да не изменя своя статут на неут­рална държава. Антони Идън, вече министър на външните работи, извиква Момчилов още на 8 януари 1941 г. и му заявява, че тревожни­те сведения за България силно го безпокоят. Англия не желае войната да обхване целите Балкани.⁴⁵

На другия ден подобно внушение в категорична форма е направе­но от Рендел в София. Той заявява на Филов, че Англия е силна държава, с която малките страни трябва да се съобразяват, и настояват България да остане настрани от конфликта и тогава в една бъдеща конференция нейният глас ще бъде чут. Ако България се присъедини към Тристранния пакт - декларира Рендел, - Англия и Турция ще я нападнат, а английската, флота ще влезе в Черно море.⁴⁶

Няколко дни по-късно Форейн Офис вече официално предупреж­дава Момчилов, че Англия ще счита присъствието на германски войс­ки в България за българско съучастие в операциите срещу нея.⁴⁷

Сериозни опити да отклони България от присъединяването й към Тристранния пакт прави и съветската дипломация.

На 4 януари 1941 г. съветският посланик в Букурещ Лаврентиев и вторият секретар на посолството Лунин, който бил току-що назначен за вицеконсул във Варна, разговарят с българския военен аташе. Като заявяват, че Съветският съюз няма завоевателни интереси в България, съветските представители декларират, че тяхната страна няма да поз­воли проникването на Германия на Балканите, че СССР не е безразли­чен към положението в Черно море, Босфора и Дарданелите. Съветските дипломати искат България да не влиза в Тристранния пакт, а да сключи договор за взаимопомощ със СССР и в никакъв случай да не допуща германски войски в своята територия. Най-малкото, което тя можела да направи, било да изпълни поне третото условие.⁴⁸

Големи усилия да отклони България от пакта полага и съветското посолство в Лондон. Още в началото на януари 1941 г. посланикът И. М. Майски говори на турския посланик Рюджю Арас, че Съветският съюз е готов да подпомогне България и Турция в случай на насилстве­но германско настъпление срещу тях. Според българския пълномощен министър Момчилов английските официални кръгове като че ли споде­ляли това гледище.⁴⁹

Тази съветска идея е пласирана директно и пред българските дипломати. В разговор с българския военен аташе в Лондон подпол­ковник Василев, съветският му колега заявява, че „Русия няма да пог­ледне добре и не ще позволи война и смущения на Балканите. Между Русия и Германия няма споразумение относно Балканите. Той мисли, че Турция няма да се намеси във войната. В Русия били доволни от добрите отношения с нас - продължава Василев. За нашата сигурност трябвало да се държим близко до Москва.”⁵⁰

Съветското отношение към евентуално германско преминаване през България е изразено и от ТАСС, която на 14 януари 1941 г. опроверга­ва разпространяваните в България слухове, че СССР е уведомен за преминаването на германски войски през българска територия. „Ако в България минават германски войски - заявява ТАСС - за това съвет­ското правителство нито знае, нито е било сондирано от страна на Германия или на България.”⁵¹

И тъй като българското правителство не желае да опровергае бързо разпространяваните слухове, които очевидно успокояват обществено­то мнение и облекчават неговата политика, на 14 януари помощник-комисарят на външните работи Вишински извиква Стаменов и протестира, че комюникето на ТАСС не е обнародвано в София.”

Наред с предупрежденията към България съветската дипломация прави и необходимите постъпки пред Вилхелмщрасе. На 14 януари съ­ветското правителство предупреждава Германия чрез нейния посланик в Москва фон дер Шуленбург, че, то счита територията в източната част на Балканите за зона на своята безопасност и не ще остане безучастно към събитията в този район.⁵³

Същото предупреждение е направено и от съветския посланик Деканозов в Берлин. Той връчва на 17 януари официална нота на гер­манското външно министерство, в която се предупреждава, че СССР ще счита настаняването на чужди войски върху територията на България или върху Проливите като посегателство срещу интересите на съветс­ката сигурност.⁵⁴

Отговорът на Рибентроп е. твърде двусмислен. Той заявява, че Германия няма сведение, че Англия се готви да заплаши Проливите и че правителството на Райха е твърдо решено да попречи на една британс­ка военна окупация на Гърция.⁵⁵

Но този път нито ухажванията на американската дипломация, нито заплахите от Форейн Офис, нито сериозните съветски предупреждения могат да отклонят българското правителство от преговорите с Германия, тъй като то смъртно се плашело от струпаните на Дунава елитни гер­мански дивизии. Разбира се, външните внушения увеличават колебани­ята на царя и на Попов, създават наивна вяра, че и този път може да се размине, задържат дори Филов да действа бързо и брутално. За извест­но време след Драгановите разговори в Берлин, очевидно главно по­ради опозицията на царя и външните внушения, преговорите с Германия са преустановени.

Германската дипломация, информирана от своите разузнавателни централи в София за колебанията на царя и желанието на правителст­вото да протака преговорите, отново засилва натиска. На 27 януари Рихтхофен посещава Филов и му напомня твърде безцеремонно, че в Германия чакат декларация относно датата за подписване на пакта. Германският посланик направо заявява, че не трябва да се взема мнението на парламентарната комисия, тъй като може да се стигне до министерска криза, а и царят може да не се съгласи, а това ще прото­чи работата.

Филов успокоява посланика, уверява го, че германските подозрения са неоснователни, че царят е в течение на нещата, а Министерският съвет единодушно е одобрил присъединяването. Правителството бавело, защото очаквало доклада на военната делегация от срещата с фелд-маршал Лист. Освен това трябвало да се спечели и общественото мнение. Накрая Филов отново повдига македонския въпрос.⁵⁶

Но очевидно германският посланик не е доволен от обясненията, тъй като на 28 януари той отново се явява при Филов, за да изрази недо­верието на Германия. В тази среща Рихтхофен съобщава на министър-председателя, че в Германия пак получили сведения за англофилството на царя. Филов отново опровергава, като нарича тези сведения интриги, които излизат от кръга на генералите Жеков и Луков.⁵⁷

И за да засилят натиска върху царя и правителството, прогерманските агенти в София, подбутвани от германското посолство, си послужват с Иван Багрянов, министър на земеделието в правителството на Б. Филов. През януари 1941 г. Багрянов произнася остра реч против сто­панската политика на правителството, за да предизвика правителстве­на криза. А точно по това време Рихтховен и неговата жена демонстри­рат открита благосклонност към Багрянов. Политическите кръгове на крайните германофили веднага разпространяват слуха, че Багрянов е най-подходящото лице да състави един много по-германофилски кабинет.⁵⁸

Интригата с Багрянов била сериозно замислена, не без участието на германците. Преди всичко тя трябвало да уплаши правителството, за да ускори преговорите.

В обстановката на натиск от страна на Германия на 29 януари се провежда ново съвещание на „четиримата” с царя. Петорката приема окончателно текста на българо-германския протокол за преминаване­то на германски войски в България и текста на съобщението, което Драганов трябва да направи в Берлин във връзка с подписването на пакта. По предложение на министъра на вътрешните работи Габровски е решено да се извърши в следващите дни мобилизация на три дивизии, предназначени за турската граница, и да се инсценира „провал” на комунистите.⁵⁹

На 31 януари 1941 г. Министерският съвет разглежда стопанската спогодба, уговорена с германския дипломат Ньойбахер, уреждаща въп­роса за прехраната на германските войски върху българска територия,⁶⁰ и решава тя да бъде подписана окончателно след уреждането на воен­ната спогодба, но исканите от германците суми да се предоставят на тяхно разположение още сега.”

След уточняване на всички тези подробности, в началото на фев­руари 1941 г. Драганов отново заминава за Берлин, за да завърши дип­ломатическата подготовка по присъединяване на България към Тристранния пакт. За учудване на правителството обаче цяла седмица той не предприема нищо, дори не предава писмото до Рибентроп. Филов е разярен. На 5 февруари той отново събира „четворката” при царя. Те разговарят за постъпката на Драганов, като го подозират, че чака пра­вителствената криза да се реши в полза на Багрянов. Именно поради това решават да изпратят полковник Попов, за да ускори преговорите, тъй като германците са изпратили вече 30 влака с бензин и 40 с авиобом­би заедно с няколко хиляди цивилни германци,⁶² а правителството се страхува от тяхното присъствие преди уреждането на всички въпроси.

Освен това царят предлага на Ив. Попов да замине за Берлин, но той категорично отказва. Тогава решават да поискат чрез германското посолство в София да се осигурят достатъчно войски за балканската кампания, за да не се създадат усложнения за България.

Ив. Попов и ген. Даскалов отново изказват опасение, че Германия ще нападне с малко сили, а това ще бъде катастрофа за България. Те, както отбелязва Филов в дневника си, „губят надежда у германците”⁶³.

След това заседание Филов силно ругае Драганов, обвинявайки го, че е провалил задачата. Принуден да се оправдава,⁶⁴ на 9 февруари Драганов започва да действа съгласно с предписанията на Филов.

Още същия ден той се среща с Рибентроп и му връчва отговора на правителството. Българските искания гласят: 1) да се отложи присъ­единяването на България към Тристранния пакт до идването на гер­мански войски; 2) да се направи необходимото за успокояване на съсе­дите на България; 3) да се потвърди писмено, че България ще получи Тракия, и 4) Германия да не иска българското участие във войната и да изпрати достатъчно войска на Балканите.⁶⁵

След разговора с Рибентроп на 9 февруари Драганов изпраща че­тири телеграми до правителството. Той съобщава, че Рибентроп се съгласил с всичките български условия, че приел да се изработи формула, с която СССР да бъде уведомен за присъединяването на България към пакта в последния момент, и препоръчва да се ускорят турско-българските преговори в Анкара.⁶⁶

Получавайки фактически окончателно съгласие за присъединяване на България към Тристранния пакт, германските дипломатически во­енни служби заработват трескаво. След два дни - на 11 февруари, Драганов е извикан от държавния подсекретар на външните работи Гаус, който му предава проектодоговора за присъединяването на България и категорично му обяснява, че Германия поема вече към България всички задължения по пакта. Тези задължения - казал той - ще бъдат поети от Япония и Италия, в случай че бъдем например нападнати. При нужда Германия ще обяви, че България е в Тристранния пакт от 8 февруари.⁶⁷

Завършили и военните преговори с фелдмаршал Лист.

На 8 февруари съветниците на фелдмаршал Лист и българската во­енна делегация приемат „Протокол по военните въпроси, свързани с възможното преминаване на германските войски през България и за тяхното използване срещу Гърция и против Турция, ако тя се намеси във войната.”⁶⁸

Генерал Даскалов получил телеграма, че германското общо настъп­ление на юг ще започне на 24 февруари. В него ще участват 680 000 войници, достатъчни, за да се обезпечи успехът на Германия на Балканите. Според спогодбата България се освобождава от участие във военните действия и ще остане настрани от войната.⁶⁹

Гарантирайки неучастието на България във войната, правителство­то се заема отново със съседите - Турция и Югославия, за да може да предотврати всякакви евентуални усложнения.

Преди всичко трябва да се гарантира спокойствието на Югоизток. Преговорите в Анкара и София при активното съдействие на германс­кия пълномощен министър в Турция фон Папен продължават.

В началото на февруари Попов разговаря на два пъти с турския пъл­номощен министър в София Бекер. Сега турската страна отново насто­ява в декларацията да се упомене, че тя е продължение на комюникето Меменджиоглу - Кьосеиванов от 13 януари 1940 г. Но това ограничава българското правителство, тъй като там се говорело, че двете страни ще пазят неутралитет, а България вече не може да поеме такъв ангажимент.

Съобщавайки всичко това на Киров в Анкара, Ив. Попов му нареж­да да настоява на всяка цена да се изхвърли казаният текст. „Бихме могли - пише той, - като си обещаем взаимно, съгласно с точка първа, да се въздържаме от нападение, да се задължим същевременно да не подкрепяме едно евентуално чуждо нападение срещу другата страна.” Накрая Попов препоръчва на Киров да съобщи на турците, че Германия няма неприятелски намерения срещу Турция.⁷⁰

Между впрочем тази формула, която Попов лансира на 11 февруари, е дадена от Рибентроп още на 9 февруари.⁷¹

Фактически българската дипломация в случая играе една напълно подчинена роля. Приела да влезе в Тристранния пакт, България не мо­жела вече да предприема нищо против волята на Германия.

Въпреки първоначалните възражения на турската страна, след мно­гобройни срещи и разговори в Анкара и София, при активното участие на германската дипломация и мълчаливото съдействие на английското посолство, което разбира, че не ще склони Турция да се противопоста­ви на германското настъпление на Балканите, декларацията е най-после готова. На 15 февруари е постигнато окончателно съгласие върху нейния текст. След като същия ден текстът е одобрен и от германското минис­терство на външните работи, Попов нарежда на Киров да подпише декларацията, която да се обнародва на 17 февруари.⁷²

Окончателният текст на декларацията гласи, че България и Турция ще се въздържат от всякакво нападение една срещу друга, че този прин­цип е „неизменна основа на тяхната външна политика”. Двете страни, намирайки се в най-приятелски отношения, ще поддържат и развиват взаимното доверие. Те ще се стремят към максимално развитие на тър­говските отношения съобразно със стопанската структура на двете страни. В този дух се правели препоръки и на печата.⁷³

Българо-турската декларация представлява нова победа на герман­ската дипломация в нейната подготовка за балканска военна кампания през ранната пролет на 1941 г. Безспорно тя е насочена против интере­сите на Англия и СССР на Балканите. Английската дипломация добре схваща този смисъл на декларацията. На 19 февруари Момчилов съоб­щава от Лондон, че коментариите са твърде скептични. Англия е силно разтревожена, че нейните позиции на Балканите след декларацията ста­ват още по-несигурни. Това се използва от берлинския печат, който въз­торжено приветства декларацията и се стреми преди всичко да я пред­стави като провал на английската балканска политика.⁷⁴

В Рим декларацията е посрещната резервирано, тъй като не ставало ясно дали България е готова да воюва срещу Гърция и поради това, че в текста нямало нищо против Гърция. Съобщавайки тези свои впечатления, Караджов напомня, че „за съдбата на България, при не­успешен за оста изход на войната, от решаващо значение е отношени­ето на Русия към евентуалното преминаване на германски войски през България, както и дали в това отношение и Югославия ще има същата участ”⁷⁵.

Отношението на СССР към декларацията е изразено пред Драганов от съветския посланик в Берлин Деканозов на 22 февруари. Деканозов заявява, че декларацията намира одобрение в Съветския съюз, но не е сигурен инструмент на мира, понеже не се знае какво ще правят голе­мите заинтересовани държави. В същото време той категорично изк­лючва конфликт между Германия и СССР⁷⁶

Декларацията е посрещната с облекчение в Югославия, където офи­циалните среди разбират, че първата жертва на германското настъпле­ние на Балканите е вече избрана, че още веднъж България изпада в съд­боносните мигове на историята в по-неблагоприятно положение от Югославия.⁷⁷

И още на другия ден югославската дипломация бърза да използва българското нещастие. Смилянич заявява на Стратиев, че по българска вина не могло да се осъществи балканско споразумение за съпротива срещу Германия, но все още не било късно.⁷⁸

Като напада България, югославската дипломация, също плувайки в германски води, настоява в угода на Германия да се манифестира ак­тивно българо-югославско сближение. За тази цел тя подновява пред­ложението за посещението на Цинцар-Маркович в София.⁷⁹

Но тъй като германското външно министерство, стремейки се да скрие двойнствената си игра, и в София, и в Белград се противопоставя, и югославската инициатива остава без последствие.

Българо-турските разговори и Анкарската декларация отново пос­тавят Балканите и България в центъра на вниманието във всички голе­ми столици в света. И отново сега пак най-активна се оказва американ­ската дипломация. Първоначално Държавният департамент поддържа старата теза, че България не би могла да се противопостави на Германия. По този начин американската дипломация се стреми да печели симпатии. Пълномощният министър на САЩ в София Ърл дори се спречква с Рендел, който упреква българското правителство, че отс­тъпва пред Германия. Ърл заявява, че „той се пита какво щеше да бъде поведението на Великобритания, ако на мястото на Ламанш течеше ре­ка Дунав и ако населението на Англия беше само 6 милиона, както това на България”⁸⁰.

Но разбирайки, че германската армия е вече твърдо решена да пре­мине през Дунава, САЩ изоставят уверенията в доброжелателство и преминават към сериозни внушения. На 2 февруари 1941 г. управлява­щият американското посолство в Берлин Морис заявява пред българ­ските дипломати, че „тъй като има малка вероятност Германия да победи, балканските държави имат интерес да останат далеч от война­та”⁸¹.

На 11 февруари Държавният департамент на САЩ вече прави офи­циални постъпки пред българското правителство. Атертон съобщава на Наумов, че пред вид на тревожните сведения от Югоизточна Европа решават да изпратят телеграфически инструкции до пълномощните ми­нистри на САЩ в Белград, София и Анкара, за да обяснят пред съответ­ните правителства по недвусмислен начин политиката на САЩ: 1) че американското правителство е решено да подкрепя Англия в постоян­но увеличаващи се размери до нейната крайна победа над Германия и 2) че Държавният департамент е много загрижен за положението в България, тъй като имал сведения, че германското инфилтриране в нейната територия е започнало. Атертон помолва посланика да преда­де на своето правителство пожеланието на САЩ към България - „да запази искрен неутралитет, като се въздържа от всякакви действия, ко­ито биха улеснили и ускорили една германска акция и които с оглед на бъдещето не биха били в интерес на България”. Предавайки това съобщение, Наумов съветва правителството да продължи старата по­литика на неутралитет.⁸²

След четири дни Атертон отново вика Наумов и му съобщава, че Белград и Анкара са уведомени, че всички държави, които се противо­поставят на германското нападение, ще могат да разчитат на амери­канската помощ. Такова е нареждането на президента Рузвелт.⁸³

В пълна координация с американската дипломация действа и Англия. На 11 февруари 1941 г. английският комитет на отбраната взе­ма решение да преустанови военните действия в Триполитания и Египет и цялата армия, която не бе нужна в Северна Африка, да се прехвърли чрез Гърция в Европа. Англия все още се блазни от мисълта, че може да създаде на Балканите единен фронт срещу Хитлер, обединявайки Гърция, Турция и Югославия. За целта министърът на външните рабо­ти А. Идън и началникът на генералния имперски щат са изпратени да проучат на място балканските възможности.⁸⁴

Военните приготовления са съпроводени със силна дипломатичес­ка офанзива. Още на 9 февруари министър-председателят на Великобритания Уинстън Чърчил отправя по радиото остро предуп­реждение към България. Като заявява, че българските летища вече са подготвени за действие от германски техници, че в България има голям брой германци, че може би германското настъпление през България е вече започнало, Чърчил иска от България да се откаже да прави услу­ги на германците.⁸⁵

След речта на Чърчил българският пълномощен министър в Лондон е отново извикан във Форейн Офис, където официално е предупреден, че ако България стане оперативна база на Германия, тя ще се превърне в сериозна военна опасност за Англия и за нейните съюзници и английското правителство ще се види принудено да вземе веднага военни мерки. Английската дипломация иска от българското правителство да пази неутралитет и да не става съучастник на Германия. По този начин то ще защити интересите на своята страда.⁸⁶

Предупреждавайки България, английското правителство същевре­менно й предлага военна помощ. Де Кореи уверява Момчилов, че една съгласувана отбрана между България, Югославия и Турция срещу Германия би получила веднага пълна подкрепа от страна на Англия и САЩ.⁸⁷

На 20 февруари Момчилов е извикан на разговор лично от Чърчил. Английският министър-председател предупреждава посланика, че Германия се готви да премине през българска територия, за да излезе на Бяло море. Ако това стане - заявява Чърчил, - Англия ще вземе мерки. Накрая Чърчил иска България да брани своята независимост и отново препоръчва да се създаде балканска отбранителна система сре­щу германската агресия.⁸⁸

Последното английско предупреждение е отправено към България в самото навечерие на подписването на Тристранния пакт. На приема, устроен в Анкара по случай пребиваването на английския външен ми­нистър на 28 февруари, Антони Идън предупреждава Киров, че Германия ще загуби войната и поради това България не трябва да се ангажира с нея.⁸⁹

Съветската дипломация също продължава своята акция срещу германо-българско сближение. Но учудващо е, че точно в този момент съветският посланик в Берлин Деканозов уверява Драганов, че отно­шенията между Германия и Русия са добри.⁹⁰

В Москва Вишински влиза в остър диалог с българския пълномо­щен министър за забраната на съветските филми в София и отлага пътуването на българската стопанска делегация в СССР поради конф­ликта с филмите. През февруари 1941 г. съветската дипломация не предприема преки официални постъпки в София.⁹¹

Очевидно с такива задачи били натоварени съветските посолства в Букурещ и Анкара. Те остро реагират срещу приготовленията за присъ­единяване на България към Тристранния пакт. На 13 февруари съветс­кият пълномощен министър в Букурещ Лаврентиев говори с неприязън за евентуалното преминаване на германски войски през България. Той подчертава, че има голяма разлика дали България ще се преклони пред силата, или ще даде предварително съгласие за една германска акция на Балканите.⁹²

Съветският посланик в Анкара е още по-категоричен. Той настоява пред Киров България да се противопостави на германското премина­ване през Дунава.⁹³

Българското правителство обаче не е в състояние да вземе предвид сериозните предупреждения на САЩ и Великобритания, нито съветите на посланиците на СССР в Букурещ и Анкара. То не разполага с реална сила да се възправи срещу германското проникване на Балканите и ма­лодушно отстъпва пред германската военна и дипломатическа заплаха. Осигурявайки най-важното - германското съгласие за неучастие на България във войната, правителството се заема да гарантира безопас­ността на България от външни усложнения и своята сигурност от вът­решни размирици. През втората половина на февруари 1941 г. внима­нието на българските управляващи среди се насочва изключително в тази насока.

В Берлин Драганов прави цяла серия предложения пред Вилхелмщрасе. На 13 февруари по нареждане на Попов той иска от Рибентроп да се уведоми СССР от коректност и за да се „подслади неприятното впечатление, което може да се създаде в Москва”⁹⁴.

На 15 февруари българското правителство иска от Германия София да бъде обявена за открит град⁹⁵, но Германското военно командване отговаря отрицателно.⁹⁶ Докато Драганов преговаря в Берлин, правителството в София приема непрекъснато германски висши офицери и разузнавачи, дошли вече да подготвят германското преминаване.

На 15 февруари Филов обсъжда заедно с генерал Грайфенберг, началник-щаба на фелдмаршал Лист, положението на Балканите преди германската агресия.⁹⁷

Така в края на февруари 1941 г. България отново, както преди 25 години, но сега при други условия и обстоятелства, прекланя глава пред германската военна машина. Изнасилена и унижена, безпомощна и нещастна, България приема Хитлеровия ултиматум и се присъединя­ва към Тристранния пакт.

На 26 февруари Вилхелмщрасе кани Филов и Попов да отидат на 1 март във Виена, за да подпишат протокола за присъединяването на България към пакта.⁹⁸

Първоначално българското правителство се опитва да смекчи фор­мата на своята капитулация, като поисква подписването да стане без тържествени церемонии и да се извърши от Драганов. Германската стра­на обаче възразява. На 27 февруари Рихтхофен настоява за подписване­то да заминат министър-председателят и министърът на външните ра­боти Ив. Попов, който докрая остава противник на влизането на България в Тристранния пакт, без да има кураж и да си подаде оставката, сега обаче решава да се престори на болен, за да не замине за Виена. ⁹⁹

На 1 март 1941 г. Филов, Д. Шишманов - главен секретар на Министерството на външните работи, Г Серафимов и царският съвет­ник Балан, придружени от германския посланик, заминават за Виена. Посреща ги Рибентроп. По пътя към залата той успокоява Филов да не се страхува от Югославия. Заявява му, че русите няма да бъдат доволни, обаче те не ще развалят заради българското влизане в пакта добрите си отношения с Германия и ще се помирят. В типичния стил на брутална­та пруска дипломация Рибентроп казва на смаяния Филов, че присъ­единяването към пакта фактически обезсилва военния протокол за не­участие на България във военните действия, но че опасност няма, тъй като само Турция може да предприеме нещо. Той съобщава на Филов, че в лично писмо на Хитлер до Исмет Иньоню се искало Турция да не се намесва във военни действия.¹⁰⁰

Следобед на 1 март 1941 г. Филов в присъствието на Хитлер, Рибентроп, граф Чано и на японския посланик в Берлин подписва в двореца Белведере във Виена протокола за присъединяването на България към Тристранния пакт. Протоколът гласи, че „България се присъединява към Тристранния пакт, подписан на 27 септември 1940 г. в Берлин от Германия, Италия и Япония”¹⁰¹.

След подписването на протокола Филов прави кратка декларация, в която посочва, че българската външна политика се води от желанието на българския народ да живее в мир и добри отношения със своите съседи. Българският народ винаги се е надявал, че неправдите от Първата световна война ще се ликвидират с мирни средства. Българското правителство вижда в пакта инструмент за спокойно раз­витие на народите, инструмент на благоденствие и мир. То се присъ­единява към пакта в името на тези цели. „При това тя (България - Н. Г) остава вярна на договорите за приятелство, сключени със съседите й, и е решена да продължи и да развива по-нататък традиционните си приятелски отношения със СССР”¹⁰²

На излизане от залата Рибентроп и граф Чано предават на Филов писмата, „с които при уреждане на балканските граници ни се признава излазът на Бяло море приблизително от устието на Струма до устието на Марица”¹⁰³.

И още същия ден - l .III.1941 г., българските пътища се задръстват от германски военни колони, които се отправят на юг към Егея.

Как реагираха великите сили и балканските държави на българско­то присъединяване към Тристранния пакт?

Най-бурна е реакцията на Англия. Първоначално английските дип­ломатически среди се опитват да прикрият провала на своята политика на Балканите, като омаловажат присъединяването на България към пакта. ¹⁰⁴

Но наред с това те незабавно решават да скъсат отношенията си с България. Още по време на подписването на пакта английският пълно­мощен министър Рендел казва на царския съветник Морфов: „Вие по­емате наново същия път, който поехте и по-рано - преди 25 години. Тази война пак Германия ще я загуби.”¹⁰⁵

На 2 март Рендел посещава царя и още веднъж заплашва с война и бомбардировки.¹⁰⁶

На 5 март той прави официална визита на Филов и му Съобщава, че Англия оттегля своята дипломатическа мисия от София, като едновре­менно с това протестира пред българското правителство, че е закрило легациите на Полша, Белгия и Холандия.¹⁰⁷

След няколко часа Рендел връчва нота на Ив. Попов, в която се съобщава, че поради присъединяването на България към Тристранния пакт и пропущането на германски войски в България последната нару­шава своя неутралитет и застава в единен фронт с противниците на Англия. Поради това правителството на Великобритания решава да от­зове своето дипломатическо представителство от България.¹⁰⁸

Драматичните постъпки на Рендел в София и заплахите на английс­кото правителство обаче изчерпват цялата реакция на Великобритания. Англия не може да осъществи своите намерения и заплахи, защото в началото на 1941 г. не беше подготвена аа военни действия на Балканите, където имаше не повече от 20-хилядна армия.

Срещу тези слаби сили и изморената гръцка армия се изправя мо­гъщият вал на германската военна машина. А освен това в този труден момент Англия се оказва и политически изолирана на Балканите.

Югославия не прави нито един жест срещу германското настанява­не на Балкана. Напротив, югославското правителство до подписването на Тристранния пакт от страна на България усилено се готви за същата стъпка.

Германската военна мощ и Хитлеровият посланик в Анкара фон Папен успяват да парализират и Турция, която, за да се спаси от удари­те на вермахта, подписва Анкарската декларация от 17 февруари 1941 г., с която фактически заявява своето съгласие с германското преминаване. При това положение на военна слабост и политическа изолация на Балканите Англия не можеше да осъществи своя план за нов балкански вариант на 1918 г.

САЩ, съобразявайки се очевидно с английското положение в този район, не предприемат нищо сериозно. Те дори не скъсват дипломати­ческите отношения с България, На 2 март държавният секретар на САЩ само заявява, че ако присъединяването на България към пакта се пос­ледва от присъствието на германски войски в България, българските авоари в САЩ ще бъдат блокирани.¹⁰⁹

Присъединяването на България към Тристранния пакт предизвиква по-живи контакти между българското и съветското правителство. На 1 март Ив. Попов нарежда на Стаменов в Москва да съобщи за преми­наването на германски войски в България, като подчертае, че Германия не поставя никакви условия на България и този акт не е в противоре­чие с миролюбивата българска политика, че българското правителст­во „особено държи на приятелските връзки със СССР, които отноше­ния е твърдо решено да поддържа и развива в името на общите инте­реси на двете страни”¹¹⁰.

Стаменов предава съобщението за пакта още същия ден. От съвет­ска страна не получава никакъв отговор или коментар. Добро впечат­ление само прави неговото уверение, че България няма да напада ни­то Турция, нито Гърция.¹¹¹

Подобно съобщение е направено и на съветския пълномощен ми­нистър в София Лавришчев. На 4 март Вишински извиква Стаменов, като от името на съветското правителство му заявява следното:

„1. То (съветското правителство - б. а., Н. Г) не споделя мнението на българското правителство за правилността на неговата позиция по този въпрос (присъединяването към Тристранния пакт - б. а., Н. Г), тъй като тази позиция независимо от желанието на българското прави­телство води не към закрепване на мира, а към разширяване сферата на войната и въвличането на България в нея.

2. Съветското правителство, вярно на своята политика на мир, не може с оглед на това да окаже каквато и да било поддръжка на българското правителство при прокарването на неговата сегашна политика”. Същото съобщение е предадено вечерта на 4 март и от Радио Москва.¹¹²

На 5 март Молотов разговаря по същия въпрос с германския посла­ник в Москва фон дер Шуленбург. Той запитва посланика не мисли ли, че Германия навлиза в една област, която силно интересува СССР по­ради черноморската безопасност. Като подчертал, че България спада в областта на големите руски интереси - пише Стаменов, - Молотов показал, че русите са недоволни, но няма да предприемат нищо.¹¹³

И така наред с Англия през пролетта на 1941 г. и Съветският съюз се оказва в невъзможност да се противопостави военно на германско­то проникване на Балканите.

Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. е едно от най-важните събития в българската история след Първата световна война. За да може да бъде обяснено правилно, то трябва преди всичко да се разгледа в истинския му контекст, в пряка органическа връзка с цялото историческо развитие на България и осо­бено с развитието на историческия процес след Първата световна война. В случая е необходима научно обоснована и обективна прецен­ка на международното положение на България, на нейната външна политика, предопределена от цяла редица обективно действащи фак­тори и от ролята на онези субективни сили, които стояха начело на българската политика или имаха влияние върху нейното изработване и провеждане, или пък се стремяха да я коригират и насочат в други посоки.

Субективизмът, конюнктурщината, временните политически оцен­ки не ще дадат възможност да се надникне дълбоко в историческите процеси, да се долови същественото и необходимото, да се покаже ис­торията на буржоазна България в истинска светлина.

И така първият въпрос, който възниква в случая, е дали присъеди­няването на България към Тристранния пакт е логическа последица от цялото развитие на българската външна политика след Първата све­товна война.

След Берлинския конгрес от 1878 г. има една неизменна насъщна, национална задача на българската външна политика. Това е идеята за завършване на националната революция, за обединяване на земите, на­селявани през вековете на средновековието и на дългото турско робст­во от хора, говорещи български език, за събирането под стряхата на отечеството на онези земи, върху които се създаде и утвърди българс­ката нация.

Тази историческа задача произтича от обективното развитие на България и на нейните отношения с другите страни. Тя не е измислена нито от царете, нито от тайните канцеларии, нито от външните министри. В политиката на всички български правителства от 1879 г. до 1939 г. тази идея и цел заемаха първо място.

Българската буржоазна политика направи няколко опита да завър­ши териториалното и етническото обединение на българския народ. Те са известни - балканските войни през 1912-1913 г. и участието на България в Първата световна война през 1915-1918 г. Поради цял ред исторически'причини и обстоятелства тези опити останаха безрезултатни.

Ньойският мирен договор през 1919 г. санкционира националното разпокъсване на България. Историческата задача за обединяване на бъл­гарските земи отново става цел № 1 на българската политика. Наред с това обаче българската държава се обогати с исторически опит. Сега по-нататъшното развитие на външната политика зависи изцяло от спо­собността на управляващата буржоазия да промисли миналото, да изв­лече всички уроци от несполуките и националните катастрофи, да ана­лизира съществените изменения, които настъпват след войната, да по­търси нови пътища и средства за решаване на националния въпрос.

Изработената основна формула на българската външна политика между двете световни войни - мирна ревизия на Ньойския договор, доб­росъседски отношения и неангажираност с великите сили, произтича обективно от историческите условия, при които България е поставена след войната, а също така и от възможностите на българската държава.

Но това беше политика за мирновременни условия. Щом започна Втората световна война, тя трябва да се конкретизира и пригоди към военните условия. И изведнъж, както бе показано в предишното изложение, след септември 1939 г. започват да действат много ускоре­но и динамично редица фактори и сили. Българската външна политика от една спокойна статична система от идеи бързо се превръща в обект на бурни международни и вътрешни въздействия.

Преди всичко България, no-скоро нейната територия, стана извън­редно нужна на великите сили, особено на воюващите страни, защото държеше ключа на Балканите, на Проливите и близките морета. Това се отрази в един продължителен и силен натиск на великите сили да спе­челят България на своя страна. Поради особеното положение на България след Първата световна война - откъсната географски и поли­тически от Англия и Франция, чрез ликвидиране на връзка и с Егейско море, и от СССР поради политико-идеологически съображения, пре­димство в този натиск по начало и вследствие на развитието на война­та през нейния първи етап получи Германия.

Силно въздействие върху българската външна политика оказаха и балканските отношения, които след 1939 г., освен че отразяваха поло­жението на Балканите, представляваха и едно живо ехо на международ­ните отношения. При започване на Втората световна война България беше изолирана на Балканите. Ревизионизмът на българската външна политика противопоставяше страната на Балканското споразумение. За кратко време обаче германската политика успя да ликвидира Малката антанта и Балканското споразумение, да изтласка Англия и Франция от този район. Това до известна степен облекчи положението на България на Балканите, но без да го измени съществено. Изолацията продъл­жаваше. Отношенията с Румъния, Югославия, Гърция и Турция оста­ваха натегнати. Намесата на Англия, Германия и Италия на Балканите увеличаваше опасностите, особено от страна на Турция, поради нейната първоначална проанглийска ориентация, от Югославия, поради нейно­то двусмислие.

Войната силно раздвижи й вътрешните фактори, които влияеха вър­ху българската политика. Посочено беше, че старият и опроверган от историята великобългарски национализъм и шовинизъм отново пода­ва рога. Този път той се яви под фашистка гугла. Негови идейни и поли­тически вдъхновители станаха германските националсоциалисти, пре­тенденти за световно господство. Войната съживи и политически нес­табилната проанглийска и профренска буржоазия, която стриктно след­ваше внушенията на англо-френския блок. Значително укрепнаха и силите, които разчитаха на Съветския съюз и на неговата политика. Начело на тези сили стоеше БРП.

Българската външна политика, която изразяваше интересите на буржоазията, на буржоазната държава и на монархическия институт, плътно свързан с буржоазния строй, трябваше да се нагоди към новите военни условия, като се съобрази със станалите външни и вътрешни изменения. Нейното основно съдържание след Мюнхен и след започ­ване на войната остава формулата: неутралитет и мирна ревизия при наличието на едностранна стопанска зависимост от Германия и силни настроения и във върховете, и сред широки обществени среди за една прогерманска ориентация на българската външна политика. При оп­ределянето на тази политика, освен конкретните условия на войната и политическите отношения, в България огромна роля играеха и уроци­те на историята, особено поуките от Първата световна война.

Но, както вече беше посочено, българската външна политика се стремеше да запази страната вън от големия световен конфликт. Това определяше неутралитета като най-важна концепция на тази политика. Стремежът към ревизия се проявяваше като втора, подчинена, зависи­ма от главната концепция идея. Именно поради това стремежът към уреждане на национално-териториалните проблеми се основаваше пре­димно на мирни средства. Мирната ревизия, а не военното обединя­ване на българските земи беше идеята, която доминираше в плановете на цар Борис и неговите правителства.

Трябва да се подчертае, че когато войната беше още далеч от бъл­гарските граници, цар Борис отстояваше своите предначертания. Българската външна политика успяваше да неутрализира чрез непре­къснато лавиране силния натиск на Англия и Германия и дълго време при крайно трудни условия да запази неутралитета на страната. След започване на войната тя не позволи на Германия да се разпорежда в България и да диктува нейните ходове. През 1940 г. тя успя да уреди по мирен път добруджанския въпрос, като спечели съдействието на всич­ки велики държави - воюващи и неутрални. През октомври - ноември 1940 г. тя попречи на германската дипломация да наложи бързо и безп­репятствено идеите на Тристранния пакт в Югоизточна Европа и обек­тивно внесе своя принос в борбата на балканските народи против хит­леристката агресия.

Оттук нататък политиката на афиширан неутралитет се превърна в тактика на изплъзване по отношение на Германия и Англия и на отказ за взаимност по отношение на СССР В края на 1940 г., когато войната вече хлопаше на вратите на Балканите, цар Борис реши, че единстве­ното, което може да направи, е да бави и протака преговорите с Герма­ния. И, общо взето, въпреки старанията на Филов в обратна посока, въпреки натиска и шантажите на германската дипломация той следва тази политика в продължение на четири месеца.

Но през декември 1940 г. Германия хвърли заплашително своята сян­ка над полуострова. За България настъпват съдбоносни мигове. Тя тряб­ваше да решава, а имаше само три теоретични възможности.

Първата възможност бе да воюва с Германия. Но България беше крайно неподготвена да излезе срещу армията на Хитлер, срещу която в открито сражение в Европа все още не се осмеляваше да излезе сама­та Англия. При това външната подкрепа на България за една война сре­щу Хитлер беше абсолютно несигурна. САЩ и Англия обещаваха воен­на помощ, но тяхна армия на Балканите почти нямаше. Гърция, заета с италианската агресия ,не можеше да отдели сили и за война срещу Германия. Турция водеше своята двойнствена игра между Англия и Германия. Югославия мълчеше и готвейки се да влезе в Тристранния пакт, нервно потрепваше, да не би Хитлер да поиска излаз на Бяло море през нейна територия. Румъния беше окупирана от Хитлер и служеше като изходна база на германската агресия.

Тази вътрешна и международна обстановка действително отнемаше възможностите на България да воюва срещу Германия. Една война би означавала само кръв, разорение и гибел, без да може да се окаже съ­ществена съпротива срещу германската агресия. Като се вземе предвид, че Хитлер успя да смаже Югославия за по-малко от седмица, при това Югославия имаше между двете световни войни пълна свобода да се въоръжава и нейната територия е значително по-голяма, може да се разбере колко време можеше да устои срещу „Хитлер малка и невъоръ­жена България.

Невъзможността на България да се противопостави на германското настъпление през 1941 г. беше призната от съветското правителство в нотата му от 5 септември 1944 г. „Съветското правителство се съобра­зяваше с това, че малка България не е в състояние да се съпротивлява на могъщите въоръжени сили на Германия в такова време, когато Германия държеше в свои ръце почти цяла Европа.”¹¹⁴

Втората възможност за България беше да преклони глава пред силата, да не се противопоставя с въоръжена сила на германското про­никване на Балканите, но да откаже да се присъедини към Тристранния пакт. Такъв един ход би бил безспорно по-полезен за България с оглед на нейните наационални интереси и интересите на антифашистката бор­ба през Втората световна война.

Като се имат предвид обаче манталитетът на Хитлер, неговата агре­сивност и безкомпромисност в онези времена на могъщество, става ясно, че и това е една възможност без сигурни шансове за реализация. Отказът на България да влезе в Тристранния пакт, когато германските дивизии очакваха на Дунава сигнал за действие, означаваше пълен и безпощаден разгром за България с всичките последици, посочени по-горе.

И третата възможност беше тази, която избра цар Борис III и правителството на Б. Филов въпреки тяхната воля и желание да запазят България настрани от войната или no-скоро именно, за да постигнат тази цел. С една народна мъдрост царят се е стремял да мотивира своя избор, направен след толкова колебания, „когато видиш, че идва порой, прави му вада, защото иначе ще залее целия бостан.” Преди да посочим плюсовете и минусите на тази политика, трябва да се помъчим да изяс­ним причините, които доведоха България през март 1941 г. до капиту­лация без бой.

Присъединяването на България към Тристранния пакт беше следст­вие от цяла редица международни и вътрешни причини, обективни обс­тоятелства и субективни намерения.

През 1941 г. България отново стана жертва на своето географско положение. Водената от нея политика, изразена в един постоянен стре­меж да остане настрани от световния конфликт, се сблъска със стре­межа на Германия да владее Балканите поради огромния стопански, политически и военностратегически интерес, който тя имаше в този район на света.

България - една малка, слаба, невъоръжена държава, не можеше да се противопостави на германските амбиции, зад които в момента стоеше най-силната армия в света. Освен това другите велики сили нямаха възможност да спрат германското настъпление и да създадат благоприятна обстановка за съпротива срещу агресията.

През 1941 г. България нямаше достатъчно вътрешни, морално-политически и духовни сили да се противопостави на Германия.

От такива сили беше лишен и цар Борис III - действителният ръ­ководител и всевластен разпоредител в българската политика.

В нашата историческа и публицистична литература широко е разп­ространено гледището, че цар Борис III подобно на баща си е германс­ки агент, който действа в България под напора на своята арийска кръв. Това гледище е плод на опростителство и неосведоменост.

Външната политика на България, водена от цар Борис III, показва, че той защитава интересите на буржоазна България до март 1941 г. През началния период на войната цар Борис се проявява като един осведомен и ловък дипломат. Това, което засенчва неговия разум, е страхът от болшевизма. Той не можа да се освободи от кошмара на социалната революция и това му попречи действително да отстои сво­ите концепции за неутралитет и мир.

По своите дълбоки убеждения царят мрази и ненавижда Хитлер - този маниакален диктатор, това парвеню, което го натиска и тъпче. Английският пълномощен министър Рендел свидетелства, че царят не е вярвал в германската победа.¹¹⁵

Той се надява, че Англия, опряна на своята имперска мощ, ще сложи край на световния конфликт.

Вярата в Англия, страхът от Германия и омразата към СССР го ка­рат да създаде своята наивна формула за побратимяване на Германия с Англия, която той стриктно следва през целия първи етап на войната и в името на която, както той сам се изразява, хлопа по вратите на евро­пейските дворове още от 1938 г.

Но всеизвестно е, че в политиката не е достатъчно само да бъдеш ерудиран, осведомен, да имаш точна представа за събитията и да зна­еш как да отстоиш интересите на своята класа или на своята държава. Това е само една предпоставка за правилната политика. В политиката са нужни мъжество и смелост, решителност да можеш да превърнеш своите убеждения в реален факт, да можеш да отстоиш своите пози­ции, въпреки бурите на социалния живот.

На цар Борис III липсваха именно тези качества. Борис III е една слаба, безволева, нервна до болезненост натура. Тези качества са ши­роко засвидетелствани от всички негови приближени. Най-близкият негов приятел и изповедник дъновистът Лулчев ни е оставил много характеристики и записи на царските самоанализи. В своя дневник Лулчев често повтаря: „Царят е малодушен човек.”¹¹⁶

Сам Борис разкрива тези свои качества. „Лулчев - казва той на своя приятел, - ти искаш от мене големи работи. Аз не мога, аз съм роден кърпач, аз съм скопен човек, аз съм човек, смачкан от своя баща, аз нямам воля. Аз работя, но как - сам си знам. При тези условия аз ще падна, ще се съсипя... Аз не съм за големи работи.”¹¹⁷

Този „скопен” човек, след като Хитлер иска от него да реши съдбата на България, изпада в истерия. Докато първоначално нервно крещи - ”аз ще отида с русите”, „аз съм републикански цар”, после утихва, временно се успокоява, обсъжда заедно с правителството въпросите на присъединяването. И отново започва мъчително да се лута. Търси Лулчев за гадания и пасианси. И когато дъновистът го съветва да зас­тане на решителна позиция, той страхливо му отвръща: „Аз не смея, защото той (Хитлер - б. а., Н. Г) вика като луд отгоре ми.” Лулчев му казва: „Викай и ти”, а той нервно мърмори: „Не мога да викам, не съм свикнал. Баща ми ме е смачкал.”¹¹⁸

И в тази нервна криза идва идеята за абдикация. „Най-малко десет пъти ми е казвал, че ще абдикира” - свидетелства Лулчев¹¹⁹.

Колебанията на Борис продължават чак до деня на подписването на пакта, за да се подновят с нова сила и след 1 март. Както свидетелстват неговите приближени, на 28 февруари отново показал голямо раздразнение, песимизъм и недоверие, защото правел нещо, в което не е сигурен. А на другия ден той посреща Лулчев още от вратата и започва да хленчи: „Аз не мога вече, не мога, аз вече не мога да живея. Обърнах се на един кенеф, в който всеки ходи.”¹²⁰

На 5 март вика Филов, за да му се оплаче, че много се страхува от немските интриги и да му иска да отстрани някои опасни германски агенти като Диков, проф. Владикин и др. Но щом Филов му възразява, Борис веднага отстъпва. ¹²¹ Ето такъв един държавен глава - колеблив и нерешителен, трябваше да реши съдбата на България през тревожния март на 1941 г. И той я реши, като преклони глава пред силата и успокоява разтревожената си съвест с гадания и пасианси.

За съжаление до цар Борис стоеше един министър-председател, който беше лишен от неговите способности, а притежаваше като всеки истински лаик в политиката „смелостта” да се разпорежда с исто­рическите ценности на една държава като дребен бакалин.

Добър археолог, но безпомощен политик, възпитаник на герман­ските университети, лишен от школата на една продължителна поли­тическа подготовка, случайно блеснал на небосклона на българската политика, Богдан Филов се оказа отявлен привърженик на нацисткия „нов ред”, най-активната фигура в българската политика, когато тя трябваше да взема съдбоносни решения. Неговата компания предс­тавляваше също едно блато от духовни и политически посредствености. Петър Габровски - човек с кръгозора на полицейски началник, ген. Т. Даскалов - един офицер, за когото монархията беше свещеният сим­вол и щастливото упование, бяха най-близките му сътрудници. Малко по-различен от тях беше последният от „голямата четворка” - външ­ният министър Ив. Попов. Благодарение на своята дългогодишна дип­ломатическа кариера, Попов беше най-способен между всичките да прецени развоя на събитията. Но неговият кръгозор беше чисто балкански. Иван Попов разбираше, че Германия ще загуби войната, но нямаше смелост да го заяви високо, да внуши своите идеи на оста­налите. И макар че се обяви против Тристранния пакт, той не си пода­де оставката, а най-големият му героизъм бе да се направи болен. Царският съветник Груев свидетелства за него, че бил „болнав и нере­шителен по природа човек... Нему му тежеше да бъде в такива момен­ти министър на външните работи.”¹²²

Такива бяха хората, които решиха съдбата на България през 1941 г. - един слаб и безволев монарх, един професор-германофил, един поли­цейски началник, един царски генерал и един болнав дипломат.

В своето 60-годишно развитие българската буржоазна политика не беше успяла да създаде подготвени, самостоятелни и способни полити­чески мъже, които да направляват държавния кораб сред бурята на бал­канските кръстопътища. Манталитета на българския държавник и по­литик най-красноречиво е изразил председателя на XXV народно съб­рание Никола Логофетов в своята реч по случай присъединяването на България към Тристранния пакт. „Обединени и сплотени около н. в. царя, да вперим поглед само напред, без да се обръщаме назад и да поглеждаме встрани.”¹²³

Безхарактерна, слаба и царедворска беше и буржоазната опозиция. През целия първи етап на войната тя търсеше един-единствен път, за да влияе върху политиката на България. Този път винаги минаваше през двореца. Опозицията се страхуваше от народа. Тя не бе способна за радикални акции. И когато настъпи решителният миг, тя отново впери поглед към царя.

Разбира се, сред буржоазните политически дейци имаше дално­видни хора, но те бяха твърде малко. Най-последователен сред тях се оказа бившият министър-председател Кимон Георгиев. Още през сеп­тември 1939 г. той предупреди правителството за опасностите, които връхлитат върху България, и поиска от него да стигне до убеждението, „че неизменните интереси на България повеляват тя да направи всичко, което зависи от нея, за да остане настрани от гигантския кървав дву­бой на великите сили, борещи се за световно надмощие”. В навечери­ето на 1 март 1941 г. Кимон Георгиев отново издига своя глас. В лично писмо до Богдан Филов от 11 февруари той припомни, че България е съвсем близко до опасността, че тя се намира пред „трагическа разв­ръзка”. И сега - настоява К. Георгиев - България трябва да се придър­жа към линията на неутралитет и мир, на сърдечност и доверие към съседите. Също така - продължава той - от особено голямо значение е било и е да заякчи връзките си със Съветска Русия, единствената неутрална велика сила и която при това, поради географското си по­ложение, има изключителни интереси в Черноморския басейн.”

Накрая Кимон Георгиев предупреждава, че сега, когато се решава въпросът „за целостта и независимостта на българската държава, а мо­же би и за съществуването на българската нация”, изключителни опасности крие политиката на намеса във военните действия.¹²⁴

Буржоазната опозиция в парламента също така предупреди правителството. В заседанието на парламентарната комисия на 26 де­кември 1940 г. Петко Стайнов поиска да се продължи политиката на неутралитет, понеже не може да се предскаже кой ще бъде победител.¹²⁵

Никола Мушанов подкрепи Петко Стайнов и настоя да се продължи старата политика на балансиране между Германия и СССР „За мен - заявява той - обявяването за оста или за съюз с Русия значи война. Днес България няма нужда от война и на тази база ние можем да пари­раме болшевишкото влияние.”¹²⁶

И по-късно, когато ръководителите на опозицията надушват прего­ворите с Германия, веднага отиват при Филов. На 21 февруари 1941 г. те искат вече среща с царя. Но като разбират, че царят не желае да се срещне с тях Кръстьо Пастухов, Кимон Георгиев, Григор Василев, Димитър Гичев, д-р Г. М. Димитров, Стоян Костурков, Атанас Буров и представители на БРП решават да изпратят писмо до двореца.¹²⁷

Последната акция на буржоазната опозиция е проведена в парла­мента на 2 март 1941 г., когато Б. Филов прочита декларация за при­съединяване на България към Тристранния пакт. Никола Мушанов, Петко Стайнов, земеделецът Ангел Держански и комунистът Тодор .Поляков се опитват да открият дебати върху политиката на правителството, но правителственото мнозинство заглушава техните реплики с „ура!”.¹²⁸

Против присъединяването на България към Тристранния пакт се обя­вява и пълномощният министър в Лондон Й. Момчилов. Той телегра­фира на правителството, че „не може да сподели отговорностите за то­ва решение”, и си подава оставката.¹²⁹

На такова мнение са и неговите колеги от Вашингтон и Стокхолм -Наумов и Антонов, но те остават на своите постове.

Както се вижда, всички акции на буржоазната антифашистка опо­зиция имат чисто платонически и демонстративен характер. Буржоаз­ната опозиция и противниците на Тристранния пакт от правителстве­ния лагер не провеждат нито една сериозна акция, която би могла да принуди правителството да окаже военен отпор срещу германската агресия на Балканите. Единственото изключение в това отношение представлява заговорът, организиран от група дейци на Земеделския съюз „Пладне” начело с д-р Г М. Димитров. Целта на заговора била да предотврати влизането на германските войски в България, да изме­ни външнополитическата ориентация на страната в полза на Англия. Заговорниците поддържали преки връзки с югославската легация в София и чрез някои нейни сътрудници с английските дипломатически и разузнавателни служби.¹³⁰

Заговорът на „Пладне” през януари - февруари 1941 г. все още не е проучен. Единствено Д. Петрова споменава за този опит. Изхождайки обаче от по-сетнешната роля на някои от ръководителите на БЗНС „Пладне” в българската политическа история, авторката дава отрицателна оценка на това събитие, характеризирайки го като „едно нечисто политическо дело, инспирирано от Англия”¹³¹.

Разбира се, този заговор не представлява съществен факт в новата българска история, тъй като не повлия в никаква степен върху развити­ето на събитията през това толкова съдбоносно време. Той по-скоро демонстрира наново неспособността на буржоазните антифашистки си­ли за радикални политически действия, тяхната изолация от масите, тяхната историческа ограниченост. Но очевидно характеристиката му само като „нечисто политическо дело” е неприемлива.

През съдбоносната пролет на 1941 г. БРП каза своята дума по проб­лемите на България. Още през януари 1941 г. се състоя VII пленум на ЦК на БРП, който разгледа главно външнополитическите проблеми и задачите на партията в тази област.

Пленумът на ЦК прави вярна преценка на политиката на правителството, като посочва, че то „фактически напуска политиката на неутралитет”¹³².

След това обаче в резолюцията са допуснати някои неверни заклю­чения и тезиси, които показват един неточен анализ на международ­ното и вътрешното положение на България.

В условията на непосредствена германска опасност резолюцията на VII пленум продължава да застъпва неверния тезис, че главната опас­ност за българската национална независимост идва от Англия. Действията на Англия на Балканите се определят като „офанзива”, а германското настъпление - като „контраудар”¹³³.

По-нататък следва неточна оценка на вътрешнополитическите сили. Германофилската реакционна и фашистка буржоазия се поставя на ед­на плоскост с англофилските среди, с което се пресичат мостовете за широко антифашистко единодействие срещу германската агресия.

Но въпреки тези неправилни възгледи партията се обяви против присъединяването на България към Тристранния пакт и организира-агитационна кампания срещу правителствената политика.¹³⁴

Обаче погрешната характеристика на международното и вътреш­ното положение попречи на БРП да създаде широко народно, антифа­шистко движение срещу хитлеристката агресия и фашизма в България. Тя изпусна важни моменти за консолидиране на революционните и де­мократическите сили на една трайна антифашистка база. Българското общество беше парализирано от грамадната военна мощ на хитлерис­тките дивизии. Правителството и царят бяха оставени сами да реша­ват съдбата на България. Наплашена, изнудена и унижена, България става жертва на германското настъпление на Балканите. България под­писа Тристранния пакт и се оказа в положението на германски сателит.

Оттук нататък България нямаше вече своя външна политика.

Присъединяването на България към Тристранния пакт е събитие с огромни последици. Макар че на 1 март 1941 г. външната политика на България направи един несполучлив ход, тя постигна два важни поло­жителни резултата.

Преди всичко България беше спасена от военен разгром, от пожари и пепелища. Лавирайки между великите сили, българската дипломация успя да отклони огнения вал на войната от територията на България. И наред с това тя постигна нещо много повече. Тя успя да гарантира по­ложението на България като невоюваща страна. За разлика от другите сателити на Хитлер, България остана настрани от войната. Тя не отп­рави свои армии срещу други страни и народи. И въпреки че по-късно тя беше принудена да изпрати окупационен корпус в Сърбия, който изпълняваше жандармерийски функции, и да обяви символична война на Англия и САЩ, реално България по време на Втората световна война воюва едва чак в завършващия етап, и то срещу германската армия в Европа.

Но тези резултати не са в състояние да компенсират онези отрица­телни последици, които още дълго време ще продължават да тежат върху българската външна политика.

Поради присъединяването си към Тристранния пакт България, както по време на Първата световна война, се оказа отново в лагера на победените държави. Разбира се, аналогията между участието и в двете световни войни не може да бъде абсолютна. По време на Втората световна война България беше невоюваща страна. Това обстоятелство изигра много важна роля на мирната конференция, от която България излезе с чест, запази своята територия, включително и придобитата в хода на войната Южна Добруджа, избягна трагедията на 1918 г.

Присъединяването на България към Тристранния пакт запази монархо-фашистката диктатура в България и създаде условия, при които тя прояви своите най-брутално-цинични форми. Под надзора на гер­манските офицери, дипломати и разузнавачи българската власт се пре­върна в жандарм на революционните и демократичните движения в България и в някои съседни страни. Това подкопава съпротивителни­те възможности на българската нация в антифашистката борба. Митът за „обединена и велика България” разхлаби за дълго време социални­те противоречия, ограничи революционните пориви на българското общество.

Актът от 1 март 1941 г. и всички негови последици намалиха при­носа на българския народ в общата борба на антифашистките сили за едно демократично решение на големите проблеми на войната.

Но тези последици имат и своето обратно действие. Уроците, ко­ито България получи вследствие на своята трета поредна несполука през шестдесетгодишното съществуване на буржоазното общество, ста­наха политико-психологическа основа за едно дълбоко национално самосъзнаване.

1 Нюрнбергский процесс, т. II, М., 1958, с. 374. По-нататък документът е заличен и не може да се разбере какво в действителност се предвижда по отношение на България.

2 Gr. Gafencu, о. с., р. 156.

3 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 1, Телеграма на Петров от 13 януари 1941 г., л. 82, 99.

4 Les lettres secrètes echangèes par Hitler et Mussolini, p. 97.

5 Ibid., 98, 99.

6 Ibid., p. 170, 110.

7 Нюрнбергский процесс, т. II, с. 374-375.

8 Граф Г. Чано, ц. с., с. 298.

9 B.Temps,4.XII.1940r.

10 Стенографски дневници на XXV ОНС, II PC, 21 ноември 1940 г., с. 282.

11 АМВР II, НС, а. е. 13, л. 50.

12 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 37, 38.

13 ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1102, л. 24.

14 Пак там, а. е. 969, Доклад на Драганов за разговора с Хитлер на 4 декември 1940 г., л. 62; също АМВР II, НС, а. е. 11, л. 124.

15 АМВР П, НС, а. е. 11, л. 124.

16 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 1,л. 16-17, л. 30.

17 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 18, Шифрована телеграма на Драганов от 16 декем­ври 1940 г., л. 75.

18 Пак там, Шифрована телеграма на Драганов от 18 декември 1940 г., л. 75.

19 Пак там, оп. 15, а. е. 1, Шифрована телеграма на Караджов от 14 януари 1941 г., л. 90.

20 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, Дневник на Б. Филов, л. 3-11.

21 Пак там.

22 Пак там, л. 13-19. На разговорите в Залцбург и Бергхоф присъствал и Драганов. Той се държал твърде резервирано към германските предложения.

23 Пак там, л. 22-23; 25-27.

24 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 130.

25 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 27-28.

26 Пак там, л. 32.

27 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1009, л. 6, 7.

28 Пак там, оп. 15, а. е. 1, Писмо-изложение на Драганов до министъра на външните работи Иван Попов от 13 януари 1941 г., л. 140-146.

29 Пак там. Писмо на Драганов от 15 януари 1941 г., л. 151, 152.

30 Les archives secrètes du comte Ciano, p. 425.

31 ЦДИА, ф. 456, on. l, a. e. 4, л. 35, 36.

32 Пак там, л. 42, 44-46.

33 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 1, л. 36-37.

34 Пак там, Телеграма на Киров от 13 януари 1941 г., л. 81.

35 Пак там. Телеграма на Киров от 18 януари 1941 г., л., 161.

36 Пак там, оп. 8, а. е. 116а, л. 13; ф. 176, оп. 15, а. е. 2, л. 12.

37 Пак там, оп. 15, а. е. 2, л. 17-20; 21-24.

38 Пак там. Писмо на българския пълномощен министър в Белград от 18 януари 1941 г., л. 15-16.

39 Пак там, оп. 8, а. е. 974, Доклад на Д. Наумов от 27 декември 1940 г., л. 1-3.

40 The Memoirs of Cordell Hull, in two volumes, New York, The Macmillan com­pany, 1948, p. 916.

41 Robert Е. Shorwood, Lè memorial de Rousevelt d'après les papiers de Harry Hopkins, I. de la „drole du querre a Pearl Harbour”, Paris, Plon, 1950, p. 123, 125.

42 ЦДИА, ф. 176, on. 8, a. е. 1, л. 18.

43 АМВР, II, НС, а. е. 1.1, л. 132.

44 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 2, л. 58; оп. 8, а. е. 962, л. 9.

45 Пак там, ф. 176, оп. 15, а. е. 1, л. 53.

46 ЦДИА, ф. 456, on. 1, а. е. 4, л. 29-31.

47 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 1, Телеграма на Момчилов от 15 януари 1941 г., л.

48 Пак там, л. 55-58.

49 Пак там, Телеграма на Момчилов от 8 януари 1941 г., л. 61, оп. 8, а. е. 962, Шифрована телеграма от 8 януари 1941 г., л. 2.

50 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 2, Телеграма на военния аташе от Лондон, 24 януари

51 В. Правда, 14.1.1941 г.

52 ЦДИА. ф. 176, оп. 8, а. е. 962, Шифрована телеграма на Стаменов, л. 4.

53 История международных отношений и внешней политики СССР т. II. с. 142.

54 Joachim von Ribbentrop, о. с., р. 190; също Andre Fontaine, о. с., р. 170.

55 Joachim von Ribbentrop, о. с., р. 190.

56 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 49-50.

57 Пак там, л. 59.

58 Пак там, л. 73-75.

59 Пак там, л. 61-62.

60 вж. подробности у Коен

61 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 70-71.

62 Les archives secrètes du comte Ciano, p. 429.

63 Пак там, л. 90-94.

64 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 2, л. 143.

65 Пак там, оп. 8, а. е. 962, л. 13.

66 Пак там, оп. 15, а. е. 2, Телеграма на Драганов до Филов от 9 февруари 1941 г., л. 143; също л. 13, 140, 140а.

67 Пак там, а. е. З, Телеграма на Драганов от 11 февруари 1941 г., л. 37.

68 Нюрнбергский процес, т. II, с. 375.

69 ЦДИА, ф. 456, оп. l.a. е. 4, л. 113-115.

70 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1116 а, Шифрована телеграма на Попов до Киров от] 11 февруари 1941 г., л. 23.

71 Пак там, Шифрована телеграма на Драганов от 9 февруари 1940 г., р. 20

72 Пак там, оп. 15, а. е. З, л. 86, 89.

73 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1016. Българо-турската декларация от 17 февруари 1941 г., л. 1; също в. „Зора”, 18.11.1941 г.

74 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 1116а, Шифрована телеграма на Момчилов от 19 февруари 1941 г., л. 33, и на Драганов от 20 февруари 1941 г., л. 36.

75 Пак там, л. 37.

76 Пак там, л. 40, л. 41-43а. Без съветските документи тази позиция на СССР остава неясна за автора.

77 Пак там, л. 33.

78 ЦДИА, ф. 456, оп. 1,а. е. 4, л. 122.                            •

79 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. З, л. 64-65.

80 Пак там, оп. 8, а. е. 17, Шифрована телеграма на Попов до Момчилов, л. 54.

81 Пак там, оп. 15, а. е. 2, л. 69-70.

82 Пак там, а. е. З, Телеграма на Наумов от Вашингтон, 11 февруари 1941 г., л. 37; също оп. 8, а. е 962, л. 14.

83 Пак там, оп. 8, а. е. 962, Шифрована телеграма на Наумов от 15 февруари л. 15; също оп. 15, а. е. З, л. 92.

84 Дж. Батлер, ц. с., с. 408.

85 ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. З, л. 3.

86 Пак там, Телеграма на Момчилов от 14 февруари 1941 г., л. 128.

87 Пак там, а .е 4, л. 48.

88 Пак там, а. е. З, Телеграма на Момчилов от 20 февруари 1941 г., л. 128.

89 Пак там, а. е. 4, Телеграма на Киров от 1 март 1941 г., л. 108.

90 Пак там, оп. 8, а. е. 962, Шифрована телеграма на Драганов от 17 февруари 1941 г., л. 19.

91 Разбира се, без документите на съветското външно министерство позицията на СССР не би могла да бъде обяснена.

92 Пак там, оп. 15, а. е. З, Телеграма на Петров от 13 февруари 1941 г., л. 55.

93 Пак там, Телеграма на Киров от 13 февруари 1941 г., л. 49.

94 Пак там, Телеграма на Драганов от 13 февруари 1941 г., л. 56.

95 Пак там, оп. 8, а. е. 1068, л. 11

96 Пак там, оп. 15, а. е. 4, л. 116

97 ЦДИА, ф. 456, оп. 1,а. е. 4, л. 116.

98 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 17, Шифрована телеграма на Драганов от 27 февруари 1941 г., л. 142

99 ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 147.

100 Пак там, л. 152-153. В писмото на Хитлер до президента на Турция се заявява, че влизането на германски войски в България не е насочено срещу Турция. В интерес на турската държава е да установи приятелски връзки с Германия и че след като британската опасност за България и Румъния бъде ликвидирана, германските войс­ки ще се евакуират незабавно от тези страни - вж. Les Lettres secrètes echangees par Hitler et Mussolini, p. 112.

101 ЦДИА, ф. 176, on. 8, a. e. 17, л. 158.

102 Пак там. Декларация на Б. Филов след подписването на протокола за присъ­единяване на България към Тристранния пакт, л. 158-159.

103 ЦДИА, ф. 456, оп. 1,а. е. 4, л. 155-156.

104 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 4, л. 123.

105 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 215.

106 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 176.

107 Пак там, л. 182, и сл.

108 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17, Нота на легацията на Великобритания в София от 5 март 1941 г., л. 169-170.

109 Пак там, оп. 15, а. е. 4, л. 122.

110 Пак там, оп. 8, а. е. 17. Шифрована телеграма на Попов до Стаменов от 1 март 1941 г., л. 24.

111 Пактам, on. 15, а. е. 4. Телеграма на Стаменов от 1 март 1941 г., л. 112.

112 Пак там, а. е. 6, Телеграма на Стаменов от 4 март 1941 г., л. 5.

113 Пак там. Телеграма от 5 март 1941 г., л. 25; също ф. 176, оп. 8, а. е. 976, Шифрована телеграма на Стаменов от 5 март 1941 г., л. 21.

114 АМВР, II, НС, а. е. 14. Нота на съветското правителство от 5 септември 1944 г. (заверен препис), л. 41.

115 G. Rendelo. с., р. 179.

116 АМВР, II, НС,2,л. 405.

117 Пак там, л. 425.

118 Пак там, л. 476-477.

119 Пак там, л. 475.

120 Пак там, л. 428.

121 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 187.

122 АМВР, II, НС, а. е. 1, л. 91-92.

123 Стенографски дневници на XXV ОНС, II PC, 2 март 1941 г., л. 1604.

124 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1102, л. 25-26.

125 АМВР, II, НС, а. е. 14, заседание на парламентарната комисия по външните работи от 26 декември 1940 г., протокол, л. 336.

126 Пак там, л. 343.

127 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 4, л. 129; 137.128 Стенографски дневници на XXII ОНС, II PC, 2 март 1941 г., л. 1604-1605.

129 ЦДИА, ф. 176, оп. 15, а. е. 2, л. 111.

130 Д. Петрова, ц. с., с. 217-219.

131 Пак там, с. 219.

132 БКП в резолюции и решения на конгресите и пленумите на ЦК, т. III, С., 1954, с. 382.

133 Пак там, с. 379, 380.

134 Д. Сирков, ц. с., с. 166 и сл.