Глава втора

В края на август и началото на септември 1939 г. настъпват важни изменения в международните отношения. На 23 август се сключва германо-съветският пакт за ненападение. Това е най-крупното явление в международните отношения в самото преддверие да войната.

Настоящата работа няма за цел да разглежда германо-съветския пакт. В случая нас ни интересува какво е отражението на пакта в България, какво е неговото значение за ориентацията на българската външна политика.

Още в хода на съветско-германските преговори през лятото на 1939 г. българската дипломация се опитва да се нагоди към новата тенден­ция в международните отношения и да я използва максимално за свои цели. Именно поради това подписването на пакта възбужда силно ду­ховете на България. И това е естествено. България поради своето географско, политическо и военно-стратегическо положение зависи в последна сметка от отношенията между Германия и СССР Германия разполага със силно фактическо влияние върху българската политика. СССР има известно въздействие върху българското обществено мнение. А, от друга страна, съвсем логично е да се очаква, че договорът в някак­ва степен ще засегне и положението на Балканите.

На българската външна политика предстои да прецени доколко германо-съветският пакт й предлага реални възможности за осъществява­не на нейните цели за момента и в бъдеще, доколко пактът може да бъде траен и плодоносен, как той ще измени съотношението на силите в света и т.н.

Официалните среди и прогерманската буржоазия посрещат пакта с облекчение и радост. „В голяма част от българското обществено мне­ние - свидетелства Ст. Мошанов - пактът се посреща даже с ентусиазъм. В стопанските кръгове - поради възможностите, които се откриват за големи сделки вследствие на идващата война, сега вече неминуема. В шовинистическите среди се събудиха надежди за реванш с подкрепата на Хитлер... Участието на Съветския съюз в пакта в съзнанието на на­родните маси представляваше гаранция, че България няма да бъде тик­ната към авантюри и че при беда, „дядо Иван” няма да ни изостави” ¹

Правителството на Г Кьосеиванов не дава израз на своите симпатии към пакта, но Б. Филов, тогава министър на просветата, при своето посещение в Германия през август 1939 г. заявява пред високопоставени германски лица, че „пактът облекчава и България”².

От друга страна, Филов е отбелязал в дневника си, че едрите български търговци като Чапрашиков се радвали на германо-съветския пакт, тъй като преценявали, че положението коренно се променя.³

Средите на буржоазната опозиция, които се надяват на Англия и Франция, са покрусени, както свидетелства Мошанов, който безспорно най-добре познава техните настроения.⁴

Те разбират, че пактът ограничава силно англо-френските влияния на Балканите и намалява тяхната роля в политическите борби.

След сключване на пакта БРП е в трудно положение. Нейната позиция по външнополитическите проблеми в навечерието на войната е последователно антифашистка и антихитлеристка, за мир и дружба със СССР и сега изведнъж СССР се оказва в пакт с Германия.

Сред някои партийни среди първоначално има объркване.⁵

След започване на войната партията публикува на 4 септември 1939 г. един документ, според който „Пламналата война между големите империалистически държави е... дело на германската агресивна политика, улеснена от измяната на английските лордове, френските банкери и полските панове”⁶.

През ноември 1939 г. партията изработва друга теза, която също я затруднява да се ориентира в сложната военна обстановка.

Но докато различните политически групировки успеят да определят i отношението си към германо-съветския пакт, войната избухва. На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша. Англия и Франция обявяват война на Германия. Към нея се присъединяват и други държави. В ран­ната есен на 1939 г. Европа отново е хвърлена в опасен военен конфликт.

Новата военна обстановка налага на България да изясни своята по­зиция по проблемите на войната. На 15 септември 1939т. българското правителство нотифицира чрез своите пълномощни министри на всич­ки държави и обявява чрез пресата следната декларация: „Предвид съз­даденото международно положение и развиващите се събития, България, продължавайки миролюбивата си политика, ще остане неутрална.”⁷

Смисълът на тази формула е разкрит в интервюто на министър-председателя Кьосеиванов, дадено малко по-късно пред представителя на гръцкия официоз „Неа Елас”. „България следва политика на консо­лидация на мира - заявява Кьосеиванов. - Действително ние трябва да реализираме връщането на завзетите наши територии, но това искаме да постигнем чрез приятелски договори с нашите съседи, а не с насилствени средства. Никой не трябва да се съмнява в тези наши намерения. Ние дадохме не един път доказателства за нашето искрено разположение. Ерата на старата метода в дипломацията е на залязване.”⁸

Политиката на мир и неутралитет е засвидетелствана официално и пред англо-френския блок в писмо на цар Борис до английския крал, изпратено в края на септември 1939 г.⁹

В по-голямата част от досегашните изследвания обявеният от бъл­гарското правителство неутралитет в началото на войната се разглеж­да като неискрена стъпка. „Истинската цел на всички тези заявления (става дума за декларациите за неутралитет и мир - б. а., Н. Г) - пише Л. Б. Валев - се заключава обаче не толкова в действителното желание да се запази мирът на Балканите и приятелските отношения със съседи­те на България, колкото в стремежа да се прикрие до известно време подготовката на монархо-фашисткото правителство за включване на България в блока на фашистките държави и за осъществяване на експанзионистичните стремежи на българската буржоазия.”¹⁰

Това заключение на Л. Б. Валев, колкото и правдоподобно да изг­лежда с оглед на по-късното присъединяване на България към Тристранния пакт, не може да се съгласува с фактите.

България обяви и лоялно следва след започването на войната поли­тика на мир и неутралитет. Тя не се присъедини към нито една от во­юващите групировки. Тя не заплаши с нищо нито една от балканските държави. И дори нещо повече, българското правителство, както ще се посочи и по-нататък, подобри отношенията си със СССР. Това са обек­тивни факти, които не могат да се пренебрегнат. Те бяха широко приз­нати от печата на англо-френския блок, който гледаше на България с подозрително око, и отстоявани, както ще се види по-нататък, твърде дълго време. „Това българско поведение - пише френският вестник „Енформасион” - държи на еднакво разстояние своите традиционни приятелства с Италия, Германия и Русия и, от друга страна, добрите отношения, които поддържа с Турция и съюзниците. Това българско поведение е плод на една независима политика, чийто обект засега е запазването на неутралитета и мира на Балканите.”„

Друг е въпросът, кое налага на българското правителство именно тази позиция. Безспорно това е преди всичко международното положе­ние на България в навечерието и след избухването на войната. Тя се предопределя от обективни международни и вътрешни условия.

Какви са възможните избори за България след 1 септември 1939 г.?

Първи. Да застане открито на страната на агресора, да влезе във войната на страната на Германия. Този избор обаче щеше да доведе до война на Балканите, България щеше да се изправи сама срещу балканските държави и да понесе всичките последствия от една такава стъпка. Нейната недостатъчна въоръженост и близка история я карат да отхвърли една такава политика.

Втори. България да влезе в съюз със СССР, като запази приятелст­вото си с Германия. Но в този момент това би означавало тя да се обре­че на изолация. А освен това съюзът със СССР не е възможен за монар­ха и българската буржоазия и по чисто идеологически и политически съображения.

Трети. България да тръгне с англо-френския блок, да влезе в Балканското споразумение, да се обяви срещу Германия и СССР Този избор България не може да направи поради това, че в страната няма достатъчно сили, способни да наложат един такъв курс във външната политика, а освен това България не би могла да се откаже от своите национални аспирации, срещу които се обявяват балканските страни и англо-френският блок.

Четвъртата възможност при дадената обстановка е използвана от правителството. Това е политиката на мир, неутралитет и неангажираност. Тази политика произтича от международното и вът­решното положение на България. Балканите са още спокоен участък, където дипломацията не е изместена от оръжията. Великите сили, воюващи и неутрални, нямайки още абсолютно влияние в този район и в България, са заинтересувани от спокойствието в Европейския Югоизток. България като слаба, невъоръжена и изолирана държава, ко­ято държи на земите си, останали под чужда власт, може да разчита в своите аспирации на политиката на неангажираност и лавиране между великите сили.

Политиката на неутралитет се налага на правителството и поради съображение от вътрешен характер. „Преди да се реши на сериозна стъп­ка във външната политика - пише Д. Сирков, - правителството трябва­ше да поработи за укрепване на вътрешното положение на фашистката диктатура, да омаломощи буржоазната опозиция, да обуздае антифа­шисткото движение, да преодолее или неутрализира по някакъв начин стремежите на масите към неутралитет и сближение със Съветския съюз.”¹²

И така, след започване на Втората световна война България остава неутрална. Въпросът за нейната ориентация не беше решен и не може­ше да се реши. И затова тя продължава да бъде обект на силни чужди влияния и на непрекъснат дипломатически натиск от страна на велики­те сили и на воюващите вече коалиции.

И сега натискът на оста Рим-Берлин е твърде силен. Още през сеп­тември 1939 г. германското външно министерство и граф Чано обсъж­дат идеята на италианския външен министър за групиране на неутрал­ните държави и балканските страни в една политико-икономическа сис­тема под ръководството на Германия и Италия. Но след пътуването на фон-Рибентроп в Москва на 28 септември 1939 г. тази идея е изоставена.¹³

Отказът на германската дипломация да обсъжда повече идеята на граф Чано се дължи на противоречията между Италия и Германия на Балканите и на новите елементи в германо-съветските отношения.

На 1 октомври 1939 г. в срещата си с граф Чано Хитлер заявява, че за момента трябва да не се предприема нищо ново на Балканите. Създаването на един неутрален блок (разбира се, под егидата на Германия и Италия) според него може да изясни сегашната обстановка. Главната грижа на фюрера след 1 септември обаче е обуздаването на Румъния. Ако Румъния измени на неутралитета си, Германия - заявява Хитлер - ще внуши и подкрепя атаката срещу нея и ще помогне на Русия, Унгария и България, които са склонни да ликвидират румънското положение.¹⁴

След 2 септември 1939 г. германската дипломация изработва три основни доктрини на своята балканска политика: първа - да запази ми­ра и спокойствието на Балканите, които й служат като продоволствена база, когато тя воюва срещу Полша и подготвя войната на Запад; втора - да запази Балканите и в частност България, Югославия и Румъния от засилващия се икономически и дипломатически натиск на англо-френ­ския блок. Това налага неутрализация на Италия, която все още е разг­леждана като несигурна съюзница на Германия и евентуален резерв на английската политика, и трета - да предотврати засилващото се съвет­ско влияние на Балканите. Но с оглед на конкретната обстановка глав­но остава първата доктрина. Това ясно личи от решението на едно вис­ше съвещание на представители на генералния щаб на 30 декември 1939 г., което постановява:

1) да се воюва на един фронт и да не се отделят сили за Югоизтока;

2) да се пази спокойствието на Югоизтока, докато това е изгодно за Германия:

3) да не се допуща присъединяването на Италия към югоизточния европейски военен блок, за да, се избягнат евентуалните усложнения в отношенията между Италия и СССР.¹⁵

Германската дипломация отделя много сили главно за парализира­нето на англо-френския икономически и политически натиск на Балканите. Опирайки се на своите стопански позиции, Германия успява да сключи през октомври 1939 г. няколко нови спогодби с българското правителство, допълващи търговския договор от 1932 г. и сключената впоследствие клирингова спогодба.¹⁶

През октомври и ноември 1939 г., когато англо-френската диплома­ция лансира идеята за създаване на балкански неутрален блок, насочен срещу Германия и срещу СССР, и подтиква Румъния да направи пред­ложение на балканските държави в този смисъл, Германия остро реагира. На 18 ноември Рибентроп телеграфира до легацията в Москва, че Германия има напълно отрицателно отношение към румънската ини­циатива за създаване на балкански неутрален блок, който да привлече България и Унгария. „Единственото, което интересува германското пра­вителство - съобщава Рибентроп, - е всички държави от Югоизточна Европа да пазят в тази война един стриктен неутралитет и да не играят по свирката на Англия и Франция, както това направи Турция, сключ­вайки пакта от 19 октомври.” Рибентроп нарежда на легацията да поис­ка от съветското правителство да вземе официално становище против румънското предложение.¹⁷

Германската дипломация прави преки постъпки в този смисъл и пред България. В един доклад от 22 ноември 1939 г. Драганов съобщава в София: „Господин Вьорман се отнесе много отрицателно и иронично даже към тази румънска инициатива, за която каза, че е умряла, понеже нито италианците, нито Германия са съгласни с осъществяването й.”¹⁸

Следвайки неотклонно своята линия да изолира България от англо-френския блок, германското външно министерство продължава непре­къснато да внушава на България да се държи настрана от Балканското споразумение. В началото на 1940 г. държавният подсекретар на външ­ните работи Вьорман отново предупреждава Драганов, че България трябва да внимава със засилващия се интерес на Турция спрямо България, тъй като Германия разглеждала този интерес като английско внушение. Англия, която иска да спечели България - заявил Вьорман, -се стреми към едно частично уреждане на спора й с Румъния. Това спо­ред него трябвало да стане чрез посредничеството на райха.”

Опитите на германската дипломация да неутрализира английското влияние на Балканите и в България са съпроводени от непрекъсната вестникарска кампания в същия дух. Още през септември 1939 г. в „Есенер Национал Цайтунг”, считан за орган на Гьоринг, предупрежда­ва в статия, озаглавена „СССР Германия и Балканите”, че „трите сили (СССР, Германия и Италия - б. а., Н. Г.) ще действат съгласувано в Югоизточна Европа и ще отрекат правото на всяка чужда сила да се меси.”²⁰

Наред с усилията да неутрализира англо-френските влияния в България, германската дипломация проявява голяма осторожност към българо-съветските отношения, които както ще се посочи по-нататък, след 1 септември 1939 г. се развиват твърде интензивно.

През септември 1939 г., когато съветското правителство предлага на България пакт за взаимопомощ, Германия, съобразявайки се все още с току-що сключения пакт със СССР от 23 август, не реагира. Държавният секретар Вайцзекер приема без коментарии съобщението на Драганов, като обещава, че ще го предаде на Рибентроп.²¹

През ноември, когато българо-съветските отношения все повече се разширяват, Шуленбург съобщава, че е имал специална среща с Молотов по отношение на България.²²

Следващия месец Германия вече не се задоволява само с информа­ции и разговори. Нейната дипломация преминава към преки внушения за ограничаване на българо-съветските връзки. В началото на декември

1939 г. германският посланик в София Рихтхофен разговаря с цар Борис именно по този въпрос. Запитан от царя какво би било отношението на Германия, ако СССР наново настои за сключване на пакт за взаимопо­мощ или поиска бази срещу Турция, Рихтхофен направо заявява, че слухът, който се носи в София, че Германия ще остави русите с развързани ръце на Балканите, очевидно е разпространен от неприятелската пропаганда.²³

Във връзка с разговора си с цар Борис III Рихтхофен получава на 15 декември една подробна инструкция. Държавният секретар Вайцзекер съобщава на посланика, че германската политика се определя от факта, „че сме във война и че имаме договори с Италия и със Съветския съюз. Ние считаме - продължава той, - че българската политика трябва да се води по този начин, че България да не влиза в конфликт със Съветския съюз, защото, въпреки всичкото наше приятелство към България и всич­кото ни желание да й помогнем в трудни времена, ние не ще можем да се намесим при сегашните обстоятелства. И за в бъдеще ние не разчи­таме на подобен конфликт.” По-нататък Вайцзекер продължава, че из­хождайки от своите интереси, Германия е решена да запази мира на Балканите. „Един отговор на желанието на съветите да сключат с България пакт за взаимни гаранции и да придобият концесии за въз­душни и морски бази трябва естествено да зависи от момента и услови­ята и специално от факта дали по този начин българските национални аспирации могат да бъдат напълно реализирани.”²⁴

Политиката на Германия да запази мира в Югоизтока и да ограничи англо-френското и съветското влияние на Балканите продължава и през

1940  г. Още в самото начало на новата година Рибентроп обсъжда с италианския посланик в Берлин Атолико положението на Балканите и потвърждава своя стар възглед, че „запазването на мира на Балканите е сега от капитална важност за Германия и Италия”²⁵.

Постъпки в същия смисъл германската дипломация прави и пред съветското правителство. В разговор с Молотов на 25 януари 1940 г. германският посланик в Москва фон Шуленбург обръща внимание на съветското правителство върху засилената напоследък дипломатическа активност в Европейския Югоизток и специално върху опитите на Турция да привлече България към Балканската антанта.²⁶

С оглед на подготвяната война на Запад Германия следва възприетия курс спрямо Югоизтока и през пролетта на 1940 г, Това е потвърдено лично от Хитлер пред новия италиански посланик в Берлин граф Мажистрати в началото на февруари²⁷ и в разговорите на Рибентроп Мусолини в Рим през март 1940 г.²⁸

Германската политика спрямо България след започването на войната бива подкрепяна и от нейните съюзници. Въпреки противоречията между Германия, Италия, Япония и Унгария, те всички действат тук обединено срещу англо-френските домогвания. Японското правителство пожелава да открие своя легация в София и да влезе в преки дипломатически отношения с България. На Балканите, след Букурещ, София е втората столица, където е създадено японско дипломатическо представителство.²⁹

Интензивни стопански, политически и културни връзки се поддържат между Унгария и България. Общият интерес на двете страни, насочен против Румъния, засилва още повече контактите след 1 септември 1939 г.³⁰

След започването на войната, отношенията между България и CCCI започват бързо да се развиват по посока на едно сближение в стопанската и политическата област. Условията за това са твърде благоприятни Германо-съветският пакт създава нова обстановка в Източна Югоизточна Европа и предоставя редица предимства на съветската външна политика на Балканите. Малките европейски държави, които се намират между СССР и Германия, разбират добре, че за известен период тяхната съдба ще зависи изключително от отношенията на двете велики сили, които са успели да отрежат Източна и Югоизточна Европа от влиянието на английската и френската политика. При това положение тези държави, в това число и България, не могат повече да не съобразяват със силата и влиянието на СССР.

За разлика от много други страни в този район на света, България заема твърде специално положение в ходовете на съветската политика и дипломация. Традиционно България е смятана още от царска Русия като естествен съюзник, който държи ключа на Проливите. След дълги години на изолация от България, когато СССР разчита да регулира балканските проблеми посредством Турция, в навечерието на войната положението се изменя. Турция постепенно е въвлечена в орбитата на англо-френската политика. След подписването на англо-турския съюз на 19 октомври 1939 г.³¹ Съветският съюз отново обръща настойчиво своя поглед към България. Важно значение за това имат и несполучливите опити на СССР да задържи Турция под свое влияние по време на прего­ворите с турския външен министър Сарачооглу в Москва през есента на 1939 г.³²

В навечерието на войната са осъществени значителни контакти между СССР и България, които полагат началото на едно бързо сближение. След германо-съветския пакт и особено след започване на войната съ­ветската дипломация смята, че е вече време да премине към по-реални стъпки. Затова тя има редица упования и във вътрешното положение на България. Традиционното руско влияние в България бе запазено и дори засилено сред значителни обществени среди и особено сред народните слоеве. То е още живо даже и сред определени среди на буржоазията. В страната активно работи БРП, която настоява за съюз и дружба със СССР Така се създава един мощен фактор, който поддържа съветското влияние в България и оказва известен натиск върху българската дипло­мация за сближение със СССР.

При тези условия още през септември 1939 г., по инициатива на бъл­гарската дипломация, между България и СССР се осъществяват широ­ки дипломатически контакти.

През август - септември 1939 г. над югоизточната българска грани­ца надвисва военна заплаха. Турция концентрира огромни армейски съ­единения и продължава бързо да укрепва линията „Ататюрк”. Българското правителство се обръща за помощ към Съветския съюз, за да предотврати създалата се опасност на границата в Източна Тракия. То натоварва пълномощния министър в Москва Антонов да сезира съ­ветския комисариат на външните работи. На 19 септември Антонов се среща със заместник-комисаря Деканозов и изпълнява поръчката на правителството.

В отговор на исканата от България помощ съветското правителство предлага на Антонов да се сключи пакт за взаимопомощ между СССР и България.³³

Между впрочем в края на септември за Москва заминава българска делегация начело с полковник Бойдев, за да сключи договор за устано­вяване на преки аеровръзки между двете страни. Деканозов използва пристигането на делегацията и пред нея отново повдига идеята за пакта.³⁴

На 20 септември Антонов обещава на Наркоминдела да съобщи в София предложението на Деканозов. След една седмица - на 27 септември, Антонов получава нареждане от Кьосеиванов да тръгне за доклад в София, но след като турският министър на външните работи, който по това време е на посещение в СССР напусне Москва.

Преговорите временно се преустановяват, тъй като София не дава отговор на съветското предложение. На 2 октомври Наркоминделът пита Антонов за българското становище. Антонов съобщава за предстоящото си пътуване и обещава лично да донесе отговора.

На 7 октомври Антонов съобщава на Кьосеиванов, че преговорите със Сарачооглу се затягат, и пита да тръгне ли за София. Още същия ден Кьосеиванов му нарежда да чака края на разговорите с турския външен министър, без да даде отговор на съветското запитване.³⁵

И междувременно съветското правителство се заема да изпълни молбата на България. В разговор с турския външен министър Сарачооглу Молотов заявява, че СССР е заинтересуван от спокойствието на Балканите, под което той разбира спокойствие в България. Молотов подчертава, че „СССР не ще допусне никакво посегателство спрямо България, на която съветското правителство отрежда ролята на стожер на своята политика на Балканския полуостров”³⁶.

Заедно с предупрежденията към Турция Съветският съюз манифестира своята благосклонност към България. „Сталин - пише пълномощният министър от Москва - е взел нашата страна и това е направило силно впечатление на турците”, които чрез своя посланик в Москва побързват да уверят „русите в лоялност на турската политика спрямо България”.³⁷

Своята решимост да действа на Балканите, за да защити България, съветското правителство изразява и пред Германия. В началото на октомври 1939 г. Молотов заявява на Шуленбург, че ако са верни слуховете, според които Англия и Франция имат намерение да атакуват Гърция и да нахлуят в България с цел да създадат балкански фронт, съветското правителство никога не ще се помири с този натиск срещу България.³⁸

Но съветската намеса в полза на България не ускорява преговорите за пакта. На 12 октомври Антонов телеграфира от Москва за несъгласието на съветското правителство да се поставят българо-съветските разговори в зависимост от преговорите с Турция. Антонов препоръчва на Кьосеиванов да разговаря с управляващия съветската легация в София, за да разсее съмненията.

Направените от Антонов заключения веднага се потвърждават. Още същия ден - 12 октомври, Деканозов обвинява българското правителство, „че се бави или умишлено протака преговорите, или пък не желае да се сближи със СССР”. Антонов телеграфира разговора в София, като още веднъж предупреждава, че не бива да се стига до пренебрежение към СССР, „тъй като Франция и Англия са против нас, а Германия не е с нас, поне що се отнася до нашите териториални искания. Какво ще бъде положението ни, ако загубим опората и на СССР” На 17 октомври Антонов отправя последното си предупреждение към правителството, настоява час no-скоро да се изгладят недоразуменията със СССР и заминава за София.³⁹

Българското правителство е объркано от неочакваното съветско предложение, което цели да разузнае действителните намерения на бъл­гарската политика след германо-съветския пакт. При дадените обсто­ятелства то не може обаче да отхвърли категорично съветското искане. Затова цар Борис нарежда да се поддържат преговорите с Москва, до­като се направят необходимите проучвания за мнението на другите ве­лики сили и най-вече на Германия.

Отговорът на Германия не е окуражителен за царя. Както вече се посочи, Вайцзекер приема съобщенията на Драганов като една обикно­вена информация, без да им отдаде необходимото значение.⁴⁰

Но страхът на българските управляващи среди от болшевизма на­карва цар Борис да се отнесе резервирано към съветското предложение. На 13 октомври той свиква съвещание, на което присъстват брат му принц Кирил и тайните царски съветници Любомир Лулчев и архитект Севов. Те решават да отклонят предложението на СССР Решава се съ­що да бъде отзован пълномощният министър Антонов, „защото бил станал голям русофил”⁴¹.

Отказът обаче бива извършен много внимателно. Царят не се реша­ва да прекрати контактите със СССР, за да не дразни общественото мнение, и да използва Съветския съюз като сила, противодействаща на германския и английския натиск. Поради това той нарежда на Кьосеиванов да отговори на съветския комисариат на външните работи, че „ако стане нужда, ние ще потърсим гаранциите на СССР”⁴².

И дори нещо повече. Цар Борис натоварва д-р Никола Сакаров да отиде в Москва и да разговаря с Георги Димитров и В. Коларов. С този жест Борис III желае да покаже, че се стреми към сътрудничеството със СССР В същото време той се надява да предотврати набелязващото се сътрудничество между БРП и политическия кръг „Звено”, който про­дължава да има влияние в армията.⁴³

Така започналите през септември 1939 г. преговори били продължени, но само по отношение на въздухоплавателната конвенция. От съветска страна било поискано въздушната линия между България и СССР да се установи между Москва и Бургас, но царят отклонява това предложение, тъй като се страхува, че Бургас може да се превърне в база, и предлага линията Москва-София. След кратко прекъсване през декември 1939 г. преговорите биват подновени в София. На 11 декември е подписан до­говор за установяване редовни въздушни съобщения между Москва и София.⁴⁴

Един допълнителен договор от 17 февруари 1940 г. урежда техни­ческите подробности.⁴⁵

Официалното откриване на аеролинията става на 23 март 1940 г. В София първият съветски рейс е посрещнат, според един доклад на Външното министерство, с „шумни манифестации и официална тър­жественост”. Съветските летци, които според договора обслужвали линията, са приети радушно от българските власти. Към тях е проявен голям интерес и от страна на българската общественост.⁴⁶

Съветско-българските преговори в края на 1939 г. и съветската на­меса в балканските отношения в полза на България създават благопри­ятни условия за подобряване и на стопанските отношения между двете страни. По това време България е силно заинтересувана от разширява­не на търговските връзки със СССР тъй като войната в Европа е нару­шила нормалния търговски обмен и я поставила в затруднено положение. Съветският съюз отговаря благосклонно и на това българ­ско желание. В края на 1939 г. започват преговори за изработване на договор за търговия и мореплаване и на спогодба за стокообмена и плащанията през 1940 г. Търговският договор бива подписан на 5 януари 1940 г. Той е изключително благоприятен за България. Във военни условия българското стопанство получава дефицитни стоки на много изгодни цени. Както заявява финансовият министър Добри Божилов, България получила стоки, които отникъде не можела да закупи, при това на стойност около 560 милиона лева, докато всякъде другаде дос­тавката щяла да струва най-малко 800 милиона.⁴⁷

Успоредно със засилващите се политически и стопански контакти между България и СССР през есента на 1939г. и началото на 1940 г. са установени и широки културни връзки между двете страни. Съветският съюз получава възможност за широка културна пропаганда в България чрез разпространение на научна и художествена литература, на вестници, списания и филми. В центъра на София е открита специална книжарни­ца за съветски издания. Съветското посолство установява широки кон­такти със средите на българската интелигенция. Това силно подхранва симпатиите на българското общество към Съветския съюз.⁴⁸

По този начин, въпреки волята на българското правителство, е за­силен твърде много един важен обществен фактор, който ще има да играе огромна роля в българското политическо развитие през годините на Втората световна война.

В досегашните исторически изследвания българо-съветските отношения, след започването на войната, са разгледани твърде подробно, особено по отношение на влиянието на СССР в България. Широко е известно, че съветската дипломация умело използва предимствата, ко­ито получава в резултат на пакта от 23 август, и се заема да укрепи своето влияние на Балканите и в България. Това отговаря на истори­ческите цели на съветската политика, има важно значение за неговата черноморска сигурност.

Тази съветска политика не може да постигне всичките си цели пора­ди дългогодишната изолация на СССР от България и поради полити­ческата резервираност на българската буржоазия и на цар Борис III. Българската официална политика, наплашена от СССР и от болшевизма, отива на сближение със СССР без желание, принудена от обстоятелствата. Тази резервираност добре е разкрита в един доклад на българския дипломат в Москва Христов, който оценява отказа за договор със СССР като положителен факт, но препоръчва отношени­ята да не стигат до пренебрежение или подценяване на СССР Той смята също, че трябва да се разширяват търговските контакти, но България да не се обвързва с Русия „поради национално-политически и идеоло­гически различия”⁴⁹.

Особено силни колебания към СССР и страх от неговата балканска политика изпитва цар Борис. В началото на декември 1939 г. царят в разговор с германския посланик изразява своята голяма загриженост от събитията във Финландия. Като съобщава на Рихтхофен за стопанс­ките преговори със СССР и за големите симпатии на българското об­щество към Русия, царят споделя своята идея - дали не е възможно, ако русите имат намерение да предприемат акция срещу Турция, да се на­сочат през Кавказ. Борис III моли посланика да изясни тези въпроси, свързани с България, за да може тя да закрепи своята позиция.⁵⁰

Уклончивият отговор на Вилхелмщрасе в смисъл, че Германия има договори с Италия и СССР и не може да не държи сметка за тях⁵¹, и въпреки отпечатаната на 6 декември във „Фьолкишер Беобахтер” ста­тия - „Засилване на военните части на Кавказкия фронт”⁵², която целя­ла да покаже на царя, че неговите внушения са взети предвид - засилва още повече страховете на цар Борис от съветското влияние в България.

Именно поради това цар Борис и българското правителство про­дължават връзките си с англо-френския блок, за да търсят там един коректив на съветското влияние и чрез внушенията на западната дип­ломация да подобряват отношенията си с балканските страни и особе­но с Турция.

Явно отклонение от доминиращите сред българските официални среди антисъветски настроения представлява становището на пълномощ­ния министър Антонов, преместен през есента на 1939 г. от Москва в Стокхолм „заради русофилство". Но и от новия си пост той продължа­ва да настоява за по-трайна ориентация на България към СССР В един доклад от 20 март 1940 г. Антонов отново напомня, че единствено съ­ветското правителство „възприемаше безрезервно нашите териториал­ни претенции", докато Германия се е отнасяла с пренебрежение към тях, страхувайки се от усложнения в района на Балканите, които ще поп­речат на нейното продоволствие.⁵³

Но по това време няма сили, които да подемат гласа на Антонов, които да преодолеят първичния страх от болшевизма и чрез една по-реалистична политика със СССР да търсят решение на българските проблеми.

След германо-съветския пакт и началото на войната англо-френската политика също активизира своята дейност на Балканите. Англо-френският блок, подкрепян все повече от САЩ, не иска да предаде окон­чателно така важните балкански позиции, да се изолира дипломатически от Източна и Югоизточна Европа.

Генералната линия на англо-френската дипломация, която домини­ра в нейните балкански планове още от 1938 г., се изразява в стремежа към създаване на един балкански неутрален блок на базата на Балканското споразумение или при една евентуално още по-добра комбинация, включваща в този блок и България. На неутралния блок се възлагат надежди да спре германското икономическо и политическо проникване в Югоизточна Европа и да подготви Балканите за отпор срещу германската агресия и срещу съветското влияние.

Главната опора на Англия и Франция до края на 1939 г. са Турция, Румъния и Гърция. Те разчитат също на балканските противоречия меж­ду Германия, СССР и Италия. Както вече беше посочено, за дълго вре­ме английската дипломация разглежда Италия като евентуален съюз­ник в балканските комбинации.⁵⁴

България заема особено и важно място в плановете на англо-френския блок след 1 септември 1939 r. B България англо-френското влияние, в сравнение с другите балкански страни, е значително по-слабо. За раз­лика от своите съседи, България е заинтересувана от ликвидиране на балканското статукво и от ревизия на Версайската система. Поради то­ва тя страни от Балканското споразумение и е силно резервирана в от­ношенията си с Англия и Франция.

Като взема предвид особеното положение на България и обстоятелството, че тя силно е ухажвана и от Германия, и от СССР, като използва нейното притеснено положение, произтичащо от изолацията й на Балканите, Англия усилва още на другия ден след започване на войната своя дипломатически и политически натиск. Английската дипломация настойчиво иска от България сигурен и траен неутралитет, кой­то да не я свързва нито с Германия, нито със СССР Такъв е смисълът на направеното на пресконференция в София, още в началото на септемв­ри 1939 г., внушение от страна на английския пълномощен министър Рендел. Като заявява, че в последна сметка съюзниците ще спечелят крайната победа, Рендел декларира: „Англо-българските отношения са отлични. Великобритания ще защитава българския неутралитет, тъй като България е решила да остане напълно неутрална и да запази независи­мостта си."⁵⁵

Тази английска декларация бе потвърдена през септември 1939 г. и в лично послание на английския крал Джордж VI, изпратено на Борис III. Като припомня на царя за удоволствието, което изпитвал по време на разговорите през 193'8 г., и неговите усилия за разбирателство между Англия и Германия, „които останали на вятъра", Джордж VI уверява Борис, че Англия ще продължи войната до крайната победа. „Положението на България е трудно - се казва в посланието, - но ако другите спазват неутралитета на България, и те ще го пазят."⁵⁶

Наред с дипломатическите внушения Англия и Франция предпри­емат силна пропаганда в България. В едно писмо на директора на по­лицията от 9 октомври 1939 г. се съобщава на Министерството на вът­решните работи, че след обявяване на войната легациите на Англия и на други страни започнали усилено да се домогват към спечелване на общественото мнение. В легациите се създават информационни бюра с печатарски машини и бюлетини, които периодически издават и разп­ространяват печатни издания.⁵⁷

Дипломатическият и пропаганден натиск е съпроводен и от стопан­ска интервенция, имаща за цел да ограничи германската хегемония на българския пазар. Още през октомври 1939 г. е сключена нова англо-българска търговска спогодба, чрез която Англия запазва своите позиции, оставащи все още незначителни.⁵⁸

Наред с това английското правителство изпраща големи търговски делегации, готови да сключват договори на компенсационна база, осо­бено за закупуване на дървен материал, руда и добитък.⁵⁹

Най-сериозният опит за противодействие на германското икономи­ческо проникване представлява създадената на 15 април 1940 г. анг­лийска търговска корпорация начело с Джордж Саймон. Субсидирана от английското правителство, новата търговска фирма има за цел да организира големи изкупувания на храни и суровини, като противодейс­тва на германското снабдяване в България и другите балкански дунав­ски страни.⁶⁰

Стопанските усилия на Англия са координирани с действията на Франция, която проявява интерес към българските тютюни.

Англо-френските стопански инициативи в България дават известни икономически и политически резултати. В края на 1939г. и началото на 1940 г. Англия рязко увеличава покупката на различни видове българс­ки стоки. През януари 1940 г. английската част в българския износ дос­тига до 9,18% срещу 1,26% през 1939 г. По този начин Англия от шесто място в българския износ заема към началото на 1940 г. второ място. Съживяването на англо-българските търговски връзки значително обод­рява прозападните среди на българската буржоазия.⁶¹

Но въпреки постигнатите резултати стратегическата задача на анг­лийското стопанско проникване не е постигната. Англия не може да измести Германия от българския пазар, тъй като започва да се конкури­ра с нея, след като бива изградена стабилна стопанско-търговска струк­тура между България и Германия. От друга страна, Германия бурно ре­агира срещу английското стопанско проникване. На 9 април 1940 г. Вилхелмщрасе нарежда на своите посланици в балканските столици да поискат от съответните правителства да се обявят срещу английските опити да се изтика Германия от балканския пазар, като бъдат заплаше­ни със сериозни*контрамерки от страна на Германия.⁶²

Германското правителство веднага изпраща мисионери в балканс­ките страни, които предупреждават, че „всяка страна, която промени своята търговска политика, ще се счита за неприятелска”⁶³.

Особено силен натиск Германия упражнява върху българското правителство. След като вече е задлъжняла към българската хазна с 60 милиона марки/'⁴ в започналите през април 1940 г. германо-български търговски преговори Германия настоява за пълно приспособяване на българското стопанство към германската военна икономика, за увели­чаване на българския износ за Германия за сметка на други страни.

В същото време тя иска обаче да се намали германският внос, на което българската делегация не се съгласява.⁶⁵ Но в края на краищата след двумесечни преговори на 24 май 1940 г. е подписано допълнение към договора за 1939/1940 г., според което България трябва да увеличи своя износ за Германия до септември 1940 г. с 50 милиона марки.⁶⁶

По време на преговорите в края на април и началото на май 1940 г. в България пристига известният стопански деец на райха Клодиус, кой­то продължително време дискутира с българските министри и цар Борис III въпроса за ограничаване на английското икономическо влияние в България, като постига определени резултати.⁶⁷

Неуспехът на английското стопанско проникване на Балканите принуждава английското правителство да засили военния, дипломатичес­кия и политическия натиск. През декември 1939 г. Върховният военен съвет на Великобритания решава да принуди, с цената на всички мерки, балканските страни да окажат съпротива на агресията и препоръчва да се предприемат дипломатически сондажи, а също така да се изпрати на Балканите известно количество военен материал.⁶⁸

Като последица от решението на генералния щаб, англо-френската дипломация отново акцентува върху създаването на балкански неутра­лен блок, към който да бъде привлечена и България, на която се обеща­ват териториални отстъпки за сметка на Румъния, но едва след завърш­ване на войната.⁶⁹

Английската идея за неутрален блок и за привличане на България към Балканското споразумение бива подета от Румъния и Турция. В началото на ноември 1939 г. румънският посланик в Атина официално лансира тази идея,⁷⁰ а на 18 ноември българският посланик от Букурещ, след като се среща с Гафенку, съобщава вече в София, че „инициатива­та за тази идея принадлежи формално на Румъния, тъй като Гафенку още се счита за председател на Балканското споразумение, но безспор­но е, че действията и усилията на румънската дипломация в това нап­равление се насърчават от Анкара и двете балкански партньорки рабо­тят в тясно сътрудничество и разбирателство по този въпрос”.

По-нататък пълномощният 'министър съобщава разясненията на Гафенку, според които тази инициатива се приема с колебания от Югославия, която се страхува от реакцията на Берлин, че настроенията в Лондон са твърде благоприятни, в Париж няма също възражения, но се иска Италия да бъде държана настрана от този блок, в Рим се въздържат от коментарии, а в Германия не искат и да чуят за подобно нещо.⁷''

Това донесение на Петров-Чомаков скоро се потвърждава. Турция също издига идеята за балкански неутрален блок, който да се създаде чрез привличане на България за „съвместна защита на неутралитета срещу нападението откъм север”⁷².

Идеята за създаване на неутрален балкански блок с участието на България бива посрещната с големи резерви от българското правителство. Без да даде официален отговор, правителството изразя­ва чрез Г Кьосеиванов своето отношение. В интервю пред кореспон­дент на френския в-к „Пари соар” през ноември 1939 г. Кьосеиванов заявява: „България е миролюбива и не'търси никакъв конфликт... Но тя не може да се откаже от надеждата да придобие посредством мирни преговори границите, които страната ни имаше през 1913 г.” Кьосеиванов обещава да проучи въпроса за образуване на балкански блок и уверява в готовността на българското правителство да сътрудничи на балканския мир при условие, че ще се държи сметка за жизне­ните интереси на България.⁷³

Българското поведение на двусмисленост и колебания усилва на­тиска от страна на англо-френската дипломация. В края на 1939г. и на­чалото на 1940 г. България става обект на активна дипломатическа обработка. Още през ноември 1939 г. в София пристига председателят на Британския културен съвет лорд Лойд. Той успява да склони българ­ското правителство да се организира в София институт на английската култура, обаче стремежът му да подготви почвата за сближение на България с Балканското споразумение пропада дори въпреки усилията му в Букурещ да убеди румънското правителство за отстъпки на България по отношение на Добруджа.⁷⁴

Особено усърдие лордът проявява, за да внуши у царя страх и пред­пазливост по отношение на СССР Посочвайки, че Турция ще защитава своята независимост с оръжие, Лойд поисква от българите да се определят, докато не е късно.⁷⁵

Следващия месец в София пристига нов мисионер - френският се­натор Лепардел, който продължава усилията на Лойд, като си служи с груби заплахи. „Той беше много войнствен - разказва царят - заяви, че няма да мине без кръв и че Франция няма да се церемони.”⁷⁶

През януари 1940 г. в България е отново, отдавна наобикалящият Балканите, английски мисионер Кенет де Кореи, който и този път води продължителен разговор с цар Борис. Според сведенията на царя раз­говорът се води главно върху поведението на България и сближението й със СССР Де Кореи предлага отново английската идея за неутрален блок, но царят отклонява това искане. Тогава английският пратеник, сил­но ядосан, го пита: „Но защо сключвате договори с Русия?”

Царят:,, Ами и вие флиртувахте три месеца с нея и какво да правя аз, когато сами подготвихте флирта на Русия. Ние имаме добри връзки със съседите, не искаме да се караме.с никого.”

Де Кореи: „Но ако Русия дойде да вземе Бесарабия, вие какво ще правите?”

Царят: „Какво можем да правим? Това ще зависи от времето. Но ние искаме да останем неутрални и да получим по мирен път това, ко­ето ни се пада.”

Де Кореи: „Вие трябва да бъдете строго неутрални, иначе ще бъде много лошо за вас...”

„Изобщо - заключава царят - беше страх от Русия, желание да ни склони за блок и заплашване с божие наказание, ако не послушаме Англия.”⁷⁷

Все със същата цел в България бива изпратен дори и гибралтарският владика, който в продължение на два и половина часа убеждава царя, че в края на краищата Англия пак ще победи. По повод на този разговор Борис III изказва интересни съображения, които ни позволяват да над­никнем в психическото състояние на действителния ръководител на бъл­гарската външна политика и да разкрием някои интимни съображения на политиката на мир и неутралитет, водена от България в навечерието и след започването на войната. „Тия борби - заявява царят - ще пре­върнат хората в зверове... и ще дойде социалната революция. Може би Англия последна, но и тя ще пострада. Хирургическият метод не е правилен, защото вместо един цирей излезе друг, още по-голям - Русия... Аз съм цар, който се възцари, когато топовете на революцията гърмяха пред София, и зная какво значи да имаш недоволен народ. Колкото по-скоро се тури край на войната, толкова по-добре, иначе ще дойдат со­циалните смутове.”⁷⁸

Натискът на мисионерите в началото на 1940 г. бива продължен от приятелите на царя от английската легация в София - военния аташе и аташето по печата, които често го уверяват, че пътят на България е да върви с Англия. В една среща с тях Борис III им отговаря, че по-добре би било България да уреди своите проблеми с благоволението на Запада, но какво да се прави, когато са закъснели.”

Към усилията на Англия и Франция активно се присъединява и тур­ската дипломация. В началото на 1940 г. в София идва главният секре­тар на Турското външно министерство Нуман Меменджиоглу. Въпреки много щедрото на думи комюнике за неговото посещение от 13 януари 1940 г. той едва успява да изтръгне една декларация, че „България ще пази пълен неутралитет”⁸⁰, без да може да склони българското прави­телство за активно ангажиране в духа на английската политика. Без ус­пех завършва и срещата на Сарачооглу с Кьосеиванов в началото на следващия месец.

Но турската дипломация, подбутвана от Англия, не се отчайва. По време на сесията на Съвета на Балканското споразумение в Белград през февруари 1940 г. тя успява да наложи като главен въпрос идеята за привличане на България в балканския пакт срещу частични компенса­ции от страна на нейните съседи. Тази идея обаче се натъква отново на противодействието на Румъния и Гърция. „Най-непримирима спрямо България оставала Румъния. Тя бламирала всяка възможност да се об­съждат по-конкретно условията за по-тясно сближение с България.” Поради това в протокола на конференцията бива отбелязано само най-общо пожеланието, че „Балканското споразумение ще държи на добри­те си отношения с България и ще работи за сближението с нея”⁸¹.

Подробности за обсъжданията в Белград намираме в мемоарите на Гафенку, които предават общата атмосфера на Балканите и положението на България към началото на 1940 г. Той пише, че в Белград била отново посочена необходимостта от обединение на Балканите на база­та на солидарното действие. Разглеждана била възможността да се спе­чели България чрез някои политически и териториални жертви. Било също решено едно тясно сътрудничество между генералните .щабове с оглед на обща съпротива срещу агресията. Тези мерки според румън­ския външен министър - били обикновени и неефикасни. Балканските държави не се оказали способни за дълбоки промени, като сливането в един блок или в една междудържавна федерация, които щели да позво­лят на балканските страни да запазят Балканите.⁸²

Балканската конференция в Белград нагледно демонстрира разпа­дането на балканското единство под ударите на войната и под влияние на германската дипломация. Пропадат и внушените от Англия намере­ния да се спечели България. Идеята на Сарачооглу за изработване на общ план за отбрана също бива отхвърлена. Балканската раздробеност и разногласие за няколко месеца след започване на войната стават ре­ален факт. Всичко това поставя България в ново положение, значител­но облекчава нейната балканска политика и довежда до някои промени в политиката на англо-френския блок спрямо България.

Но въпреки провала на балканската конференция Англия не се от­казва от опитите си да обедини Балканите срещу Германия и евентуал­но срещу СССР В края на март 1940 г. лорд Халифакс събира в Лондон дипломатическите представители от Турция, Гърция, Югославия, Румъния, България и Унгария заедно с посланиците от Италия и СССР, за да обсъди с тях политиката на Великобритания на Балканите.⁸³

На съвещанието подробен доклад прави английският пълномощен министър в София Жорж Рендел. Като посочва засилващото се гер­манско влияние в България, особено в икономическата област, Рендел препоръчва да се дадат най-широки възможности на компанията на Саймон за големи операции в България. Заедно със своя колега от Анкара той препоръчва да се установи най-тясно политическо и военно сътрудничество между Англия, Франция и Турция, от една страна, и България, от друга. В резултат на обсъжданията съвещанието заключава, че е необходимо да се внуши на Румъния да отстъпи Южна Добруджа на България, да се ускори дебаркирането на съюзнически войски в Солун, за да се упражни натиск върху българското правителство. Халифакс пре­поръчва също в София да отиде посланикът от Анкара Хю Нягбъл Хюгосън, за да може заедно с Рендел да направи по-определени внуше­ния на българското правителство.⁸⁴

Още на другия ден след завършване на съвещанието - 16 април 1940 г., Форейн Офис предлага на Момчилов преговори за сключване на тър­говски договор между Англия и България за срок от една година.

Момчилов се съгласява, но при условие, че преговорите се водят тайно и ще имат чисто търговски характер. Форейн Офис приема условията и през април и май 1940 г. започват предварителните разговори, в които Англия се стреми да внуши на българския посланик идеята за ограни­чаване на доставките за Германия.

В преговорите се стига до някои трудности, които почти ги провалят. Англия отказва да закупува български тютюни - главното износно перо на България, иска да наложи много висок курс на фунта стерлинг и по­исква от България да спре транзита на съветски петрол за Германия през българска територия, като сама се откаже да закупува петрол от други страни освен от Англия.⁸⁵

Наред със стопанския и политическия натиск през пролетта на 1940 г. Англия засилва и пропагандата си в България. Създаденото към анг­лийското дипломатическо представителство в София пресбюро про­дължава да издава своя бюлетин, който според Рендел извършил голя­ма работа срещу германската пропаганда.⁸⁶

Но нито политическият, нито стопанският, нито пропагандният на­тиск постигат своите резултати. Именно поради това Англия започва да проявява нехарактерно за английската дипломация раздразнение от българската упоритост. Това намира израз в многократни заплахи през първата половина на 1940 г.⁸⁷

Заплахите и категоричните предупреждения започват все по-често да се явяват и на страниците на английския печат. „Пътят, който неут­ралните държави трябва да поемат, е вече напълно очертан - пише в. „Таймс”. - Те или ще станат роби и слуги на Германия, или пък трябва да се наредят на страната на съюзниците, за да спасят своята независи­мост и своето бъдеще. И колкото no-скоро вземат решение, толкова повече ще се намалят опасностите и ще се реши бързият край на войната. Иначе не ще остане нито Белгия, ни Холандия, ни дунавски държави, ни балканска независимост.”⁸⁸

Наред с натиска и заплахите след Белградската конференция дипло­мацията на Англия и Франция започва все по-често да демонстрира благосклонност към българските претенции при условие, че те се задо­волят след завършване на войната. Така например генералният секре­тар на френското външно министерство Леже уверил през април 1940 г. българския пълномощен министър в Париж - Балабанов, че „той на­пълно разделя мнението за основателните български претенции, но счита, че въпросът може да бъде разрешен едва след свършване на войната. Румъния не е съгласна с отстъпки на територия до това време, а Франция счита, че не може да застави Румъния да направи подобни отстъпки.”⁸⁹

Последен опит за промяна на българската ориентация в полза на Англия и Франция, преди германо-френската война през 1940 г., е нап­равен с посещението на английския посланик от Анкара Хю Нягбъл Хюгосън, който в началото на май 1940 г. има дълги разговори с царя и българския външен министър.⁹⁰

Англо-френската политика в България бива енергично подкрепена и от американската дипломация. От септември 1938 г. насетне, чак до войната между Франция и Германия, политиката на САЩ следва упо­рито една линия - да съдейства за обединяване на Балканите в единен неутрален блок.⁹¹

С оглед на тази своя основна цел отговорни лица на Държавния де­партамент и самият президент на САЩ Рузвелт признават - както съ­общава българският посланик във Вашингтон Наумов, - че за да настъ­пи успокоение на Балканите, се налага известна поправка на неправдата, извършена спрямо България. Това според официалните представители на американската политика трябвало да стане по пътя на мирни преговори, след като се дочака конференцията. Те предупреждават, че ако България даде повод за смутове или за разширение на конфликта, тази благоприятна позиция ще бъде проиграна.⁹²

Така очертаната политика на Англия, Франция и САЩ спрямо България, след започването на Втората световната война, не може да разчита на реален успех главно защото тя държи за балканското статук­во и дълбоко противоречи на българските тежнения за ревизия на Ньойския договор. От друга страна, тя не разполага в България със сериозно организирана обществена сила, която би могла да превърне англо-френските внушения в една реална политика.

В досегашните изследвания англо-френският дипломатически, по­литически и военен натиск върху Балканите и България, от избухването на войната до лятото на 1940 г., се разглежда като главна опасност за независимостта на България. Главните аргументи, върху които досе­гашните изследвания изграждат това твърдение, са следните: Англия и Франция продължават мюнхенския курс, те не водят сериозна борба срещу Германия, тяхната дипломация се стреми да сблъска Германия със СССР Англо-френският блок подтиква Турция да започне военни действия срещу България или се опитва да привлече България в една обща отбранителна система на Балканите, оформена политически като Балкански неутрален блок.

Подробното изследване на англо-френската политика на Балканите и България през периода на така наречената „странна война” обаче показва, че тезата за английската „главна опасност” е трудно доказуема.

Преди всичко, след германо-съветския пакт от август 1939 г., анг­лийската политика на Балканите не може да бъде характеризирана като мюнхенска политика. Тя се проявява като една продължителна борба срещу германското влияние в този район, насочено естествено и срещу СССР Белегът на домюнхенските и следмюнхенските компромиси поч­ти не съществува. Стремежът на англо-френската дипломация да обе­дини политически и военно Балканите срещу Хитлер представлява ва­жен принос в борбата срещу хитлеристка Германия и през периода на „странната война”, и в перспективата на цялата Втора световна война.

Освен тези общи съображения има и много факти, които също оп­ровергават подобно твърдение. Въпреки военните приготовления на Англия и Франция на Балканите поради тяхната военна слабост и осо­бено поради техния интерес да не се ангажират военно на Балканите предвид на опасността, надвиснала непосредствено над Франция, те нито веднъж не създадоха реални условия за война на Балканите. Очевидно не бива да се преувеличава английската опасност за сметка на реалната опасност, идваща от страна на фашизма.

Но тук трябва да се посочи, че в началото на войната в България отново се проявява късогледо недооценяване на силата и възможнос­тите на великите световни морски империи. Съветско-германският пакт е замъглил съзнанието на българските политици. Те не могат да отидат по-напред в своите анализи от една непосредствена оценка на обстановката. Именно поради това те не успяват да извлекат всичките изгоди от англо-френската политика на Балканите. Положителното в развитието на българската политика през този период е, че тя не се под­дава на внушенията за „главната опасност”, за да се хвърлят в обятията на Хитлер още през този ранен час на войната, което би означавало истинска авантюра. Българската външна политика продължава да ла­вира успешно между двата блока, без да поема военни и политически ангажименти нито към едната, нито към другата страна.

След започването на Втората световна война с българската външна политика се занимават три центъра. На първо място това е дворецът - цар Борис III и неговият антураж от съветници, към които принадлежи сестрата на царя - Евдокия, известна със своите проанглийски убеждения, душеприказчикът на цар Борис, дъновистът Л. Лулчев, действащ по вну­шенията на „Бялото братство” начело с Учителя Дънов. В компанията на царя влиза и архитект Севов, един германски агент, който има голяма роля при избора на политически лица. По-незначителна роля играе ком­прометираният от разгулен живот и дългове принц Кирил, а също така и царските съветници Морфов, Генчев и др.

Тази дворцова мафия претендира да бъде върховен съдник по проб­лемите на външната политика. Често пъти цар Борис решава със сво­ите съветници най-важните въпроси. Решенията на дворцовите среди имат задължителна сила за правителството, понякога дори биват про­веждани направо чрез българските посланици в чужбина.

Вторият център на външната политика е изграден около министър-председателя Г Кьосеиванов. Правителството носи официална отго­ворност за политиката на България и пряко ръководи дипломацията. В бурните предвоенни години и непосредствено след 1 септември 1939 г. Г Кьосеиванов с успех отстоява политиката на мирна ревизия, неутра­литет и неангажираност. Дългогодишната му политическа кариера ка­то министър-председател и министър на външните работи създава пос­тепенно у него самочувствие и амбиции сам да се разпорежда във външ­ната политика, да не зачита другите фактори и да ограничава непосред­ственото участие на царя в дипломацията. Този стремеж към самосто­ятелност често сблъсква Кьосеиванов с двореца и с парламента и в края на краищата довежда до разрив между него и тези два института.

Третият център, който има второстепенно значение, е парламентът. Негов председател е Стойчо Мошанов, един амбициозен политик, кой­то се стреми да играе самостоятелна роля в българската политика и поради това непрекъснато лавира между двореца и правителството.

В една държава като българската, където идеята за ограничения и контролиран парламентаризъм е доведена до крайност, XXIV НС не може да бъде меродавен фактор във външната политика. Обаче поради редица обстоятелства то се оказва един жилав и непокорен институт, в който бушуват най-различни тенденции и направления.

По принадлежност към бившите политически партии депутатите от XXIV НС произлизат главно от различните крила на БЗНС, около 66 души, от които 30-те представители на „Врабча 1” са с правителството, а 36 - в опозиция; от Демократическия сговор „Ляпчев” - 34 души - 31 за правителството и 3 опозиция; от Национално-социалното движение на Ал. Цанков - 22 души, от които само 4-ма в опозиция. Дълбоко раз­двоени са също представителите на Демократическата, на Радикалната, на Социалдемократическата партия и на различни либерални фракции. Комунистическите депутати са касирани от парламента. При това по­ложение правителството на Кьосеиванов разполага с едно мнозинство от 96 души срещу 64 опозиция.⁹³

В този състав на Народното събрание не влизат водачите на бивши­те политически партии с изключение на Ал. Цанков. Извън парламента остават водачите на демократите - Никола Мушанов, на социалдемок­ратите - Кръстьо Пастухов, на радикалите - Ст. Костурков, на националлибералните крила - Боян Смилов. Атанас Буров - лидер на „Ляпчевия” сговор, дори не се кандидатира.

Трудното положение на бившите политически партии, липсата на техните лидери в парламента и дълбоките прегрупирания сред полити­ческия свят в навечерието на войната са вече разпокъсали старите пар­тийни връзки и прегрупирането в парламента става на друга база.

Така или иначе в XXIV народно събрание се очертават няколко групировки:

Първа - част от фашистката опозиция и една част от правителственото мнозинство държи за прогерманска ориентация на българската политика. Тя обаче е в малцинство и не може да наложи своите разбирания.

Втора - най-значителна част от правителственото мнозинство, към което понякога се присъединяват и различните опозицонни депутати, е за неутралитет и политика на изчакване, т.е. следва официалната линия на правителството. Но и в нея има различия по въпроса за ориентацията.

Трета, която се комплектува от останалата част на опозицията, обе­динява откритите радетели на сближение на България с Англия, Франция и САЩ. Тази група е твърде значителна, но слаба да наложи своите възгледи.

Четвърта - към нея гравитира една част от депутатите на БЗНС, на БРСДП и дори някои бивши сговористи. Тази група ратува за съюз и дружба със СССР

Това дълбоко разделение в парламента, съответстващо на дълбоко­то разделение сред българското обществено мнение, показва голямата политическа нестабилност в България. Макар че най-важните меродав­ни обществени среди по това време се обединяват под лозунга неутра­литет и мирна ревизия, всяка група, всеки политик, всеки офицер, всеки чиновник имат своя идея за върховния патрон-покровител, който България традиционно е търсела и настойчиво търси сега в размирни­те военни времена.

След започване на войната българската политика се натопява в един истински водовъртеж. Страстите закипяват и в кафенетата, и в двореца, и в армията, и в парламента. Всеки задъхано бърза да каже мнение, да ангажира партизани. Създава се благоприятна атмосфера да се вербу­ват шпиони, да се плетат интриги, да се политиканства. Ние имаме ня­колко свидетелства, оставени от Л. Лулчев, които характеризират по­литическия климат в България и особено състоянието на управляващи­те среди към края на 1939 г. „Един кошмар от интриги, подкупи, мошеничества и шпионаж” - пише Лулчев. „Останах отвратен от всичката тая работа и ми се бяга нанякъде. Да не чуя вече и за цар, и за министър, и за подобни нужди политически. Омръзнаха ми и ме отвратиха. Догнуся ме.”⁹⁴

В обстановката на външна несигурност и неопределеност, на остри вътрешни борби, в които не се подбират средства, пред засилващото се съветско влияние в България, многократно манифестирано през втора­та половина на 1939 г., Борис III решава да монополизира окончателно въпросите на външната политика, да се отърве от несигурния парла­мент като разсадник на различни политически настроения и от своя министър-председател, който често пъти иска сам да решава проблемите. Твърдението, че Борис III искал да се освободи от англо-френската опозиция и да насочи тайно българската политика към Германия,⁹⁵ не може да се приема за вярно. Посочените досега документи разкриват, че царят все още не е бил готов да вземе такова решение. Бъдещото изложение ще покаже, че той дълго време продъл­жава да стои на изчаквателни позиции.

Повод на царя да разтури парламента и да произведе нови избори дава все по-задълбочаващият се конфликт между Г Кьосеиванов и Ст. Мошанов. Този конфликт става нетърпим. Кьосеиванов поставя пред държавния глава въпроса: или той, или Мошанов.⁹⁶

Но следвайки своята колеблива природа, царят не се решава да раз­пусне парламента или да се раздели брутално с Кьосеиванов, защото се страхува от неприятни изненади. Освен това той държи да има отрица­телен вот на Народното събрание, който да създаде конфликт между правителството и парламента, и в съответствие с конституцията да има право на арбитраж, защото иначе се страхува от обвинения в личен режим. Но като не намира „конституционен” повод, а отлагането е невъзможно, Борис III прибягва до маневра, която да му позволи да мотивира разтурването на парламента с желанието на българската по­литическа общественост. В началото на октомври 1939 г. той започва консултации с лидерите на разтурените партии. „Всички държавници - разказва царят на Лулчев - препоръчаха неутралитет, и то честно да се пази, като някои от тях - Гичев, Буров и други, поискаха политиката да се води от отговорни лица, за да се пази царят,”⁹⁷

В същото време Никола Мушанов, Кръстьо Пастухов, Атанас Буров, Стоян Костурков, Христо Калфов и други политици, които не влизат в парламента, а се надяват, че чрез него могат да се доберат до власт, съветват царя да разтури Народното събрание.⁹⁸

Това е достатъчно. На 24 октомври 1939 г. царят разпуща парламен­та и под предлог, че иска да даде възможност на народа да се произнесе по политиката на България, насрочва нови избори. По този начин твър­де недалновидната буржоазна опозиция улеснява намеренията на Борис III да ликвидира различните центрове на българската външна политика, да се освободи от контрола на парламента и да стане единствен и пъл­новластен разпоредител на българската политика. Повтаря се истори­ята отпреди Първата световна война, когато българските политици са­ми благословиха личния режим. Остава да се види само дали ще се повторят и фаталните грешки.

Основната тема на предизборната кампания е темата за външната политика на България. Всички кандидати за парламента изтъкват без изключение политиката на неутралитет и мир като единствената въз­можна политика и всички без изключение, дори и Ал. Цанков, се обявя­ват за сътрудничество със СССР Оттук нататък вече позициите се разделят.

Носителите на неразумния, надъхан и неконтролиран национали­зъм настояват за съюз с Германия и в стила на хитлеристката идеология - за бързо възстановяване на българските „жизнени пространства”. Най-ярък изразител на тези идеи става Ал. Цанков. „Ние сме против тези договори (Версайската система - б. а., Н. Г.) - се провиква той на 24 януари 1940 г., ние водим борба срещу тях, ние сме ревизиониста, ние искаме събарянето на тази система... И ние, българите, имаме на­шите жизнени пространства - продължава Цанков. - Да, нашето жиз­нено пространство е първо Добруджа и наред с нея Егея.”⁹⁹

В унисон с него припява и главният редактор на в. „Слово” Т. Кожухаров. „Където има българи, под каквато и власт да са те, трябва да намерят бащината стряха. Целият народ живее с идеала за Добруджа, целият народ пее „О! Добруджа, как можем те забрави.” Няма да забра­вим и лазурните води на Егея! Няма да забравим и нашите сънародни­ци при Охрид и Струга.”¹⁰⁰

Разбиранията на буржоазната опозиция с англо-френска ориента­ция изразява един от нейните далновидни представители Григор Василев. Той силно подчертава, че не е само за Англия и Франция, но и за Съветския съюз. Смята, че българската външна политика трябва да бъде: „никакви провокации, спокойствие и разбирателство със съседите. С Русия трябва да установим лоялно, редовно и постоянно политическо сътрудничество”, но без военен или политически съюз, „неутралитетът ни трябва да бъде почтен, искрен, безупречен”.¹⁰¹

В предизборната борба се представя една последна обществена група, която искрено ратува за съюз със СССР Начело на тази група застават кандидатите на БРП. Техният лозунг е: Мир, неутралитет, разбирателс­тво с всички държави и народи, на първо място искрена дружба и пакт със Съветска Русия.¹⁰²

За пакт със Съветския съюз се обявяват и БЗНС - „Врабча 1”, пладненци и няколко представители на буржоазната опозиция.¹⁰³

При така очертаните позиции на политическите парти и групи избо­рите бяха проведени през декември 1939г. и януари 1940 г. Те бяха спе­челени от правителството, което успя да вкара в парламента 140 свои депутати срещу 20 души опозиция.

Резултатът от изборите, които имат чувствително отражение върху бъдещото развитие на борбите около външната политика, е твърде показателен. Сближението, което българската политика демонстрира със СССР, също способства за събиране на голямо число гласове.

Правителствената победа е облекчена и от грешките на опозицията, която излиза в изборите разединена и отслабнала. Българската работ­ническа партия, която също възприема неправилен курс на самосто­ятелно издигане на кандидати, макар че в редица случаи подкрепя кандидатите на опозицията, улеснява разединението на антифашистките сили. Безспорно трябва да се държи сметка и за редица конюнктурни фактори, и за силния полицейски терор, един характерен белег на бъл­гарското политическо развитие. Но така или иначе цар Борис III успява да постигне своята цел - да се освободи от нестабилното XXIV НС и от Кьосеиванов, да монополизира проблемите на външната политика.

В самото навечерие на изборите министър-председателят Кьосеиванов вече започва да разбира, че предложените от правителст­вото избори се насочват срещу самия него, че Борис III преследва двойна цел - да отстрани и несигурния парламент, и дългогодишния министър-председател. Искайки да шантажира царя и да го отклони от второто му намерение, в навечерието на изборите Кьосеиванов демонстратив­но подава оставка. Но царят, подкрепен от своя антураж, не отстъпва. Той решава да се отърве от Кьосеиванов и нарежда на вътрешния ми­нистър генерал Недев да продължи работата по изборите.¹⁰⁴

От декември 1939г. до февруари 1940 г. царският кръг е зает изцяло с избора на новия екип на Министерския съвет. На няколко пъти е об­съждана кандидатурата за м-р председател, и то главно с оглед на външ­нополитическата ориентация. И няколко пъти името на Добри Божилов, един добре проявен германофил, е начело на комбинациите. Борис III не се решава обаче на такава стъпка. На срещата във Враня на 11 февру­ари 1940 г. за пръв път се лансира кандидатурата на Богдан Филов - м-р на народното просвещение. Л. Лулчев твърди, че той е предложил тази кандидатура, тъй като според него Филов бил много удобен за момента, когато всички страни признават българския неутралитет, а Филов мо­же да бъде при нужда и германофил, и англофил.¹⁰⁵

Така на 16 февруари 1940 г. официално е съобщено, че царят приел оставката на Кьосеиванов и натоварил Богдан Филов да състави ново­то правителство.

Правителството на Филов е от същата поредица на чиновническите кабинети, с които цар Борис III оперира от 1935 г. насетне. В него отно­во са включени неизвестни на политическия свят лица. За министър на външните работи е назначен пълномощният министър в Белград Иван Попов, фигура, която със своята репутация на поборник за балканско разбирателство трябвало да успокои съседите и да бъде гаранция за континюитета на българската външна политика. Начело на Военното министерство отново е поставен генерал Теодоси Даскалов. За вътре­шен министър е назначен П. Габровски. Останалите министри, които за момента не играят особена роля, запазват своите места.

Създаването на новото правителство на проф. Б. Филов предизвик­ва силно безпокойство в света и особено сред англо-френския съюз. Това налага бързо да се свика първата сесия на XXV народно събрание, която трябвало да даде отговор на въпросите от външнополитически характер, вълнуващи общественото мнение. Събранието започва своята първа редовна сесия на 24 февруари 1940 г. В тронното слово, с което то е открито, цар Борис заявява: „С дълбоко задоволство виждам, че следваната досега политика на мир и неутралитет намира навред заслужено признание. Пред вас, представителите на народа, аз искам днес да подчертая, че България ще върви неотклонно по този ясно оп­ределен път, който в тия съдбоносни времена отговаря на желанията на народа и на интересите на страната.”¹⁰⁶

Тронното слово показва, че все още условията за една нова, по-активна и динамична политика не са назрели, че царят, макар и да е променил състава на парламента и да е назначил нов Министерски съвет, не възнамерява да промени политиката на неутралитет и мирна ревизия. Дискусията по отговора на тронното слово, в която вземат участие пред­ставители на всички обществени среди, в основни линии одобрява след­ваната досега политика. За мир и неутралитет се изказват и представи­телите на БРП д-р Любен Дюгмеджиев и Тодор Поляков.¹⁰⁷ Но парла­ментът както преди, така и сега показва, че общественото мнение, един­но около идеята за неутралитета, е дълбоко разделено по въпроса за начините, по които могат да се решат българските проблеми, и по въп­роса за отношението на България към воюващите страни и към велики­те сили. Докато един Никола Мушанов пледира за балканска справедливост¹⁰⁸, Александър Цанков копнее за велика и обединена България¹⁰⁹, Никола Сакаров настоява да се засилят и задълбочат връз­ките с всички страни и народи и особено със Съветския съюз¹¹⁰, а д-р Дюгмеджиев предлага българският неутралитет да бъде гарантиран от „един пакт за ненападение и помощ със Съветска Русия”¹¹¹.

В заключение на дискусията говорят Богдан Филов и Иван Попов. Богдан Филов декларира, че политиката на мир и неутралитет „ще бъ­де следвана с искреност от правителството, с всичкото дълбоко убеждение, че тя е единствената, която днес отговаря на интересите на българския народ”¹¹².

Министърът на външните работи Иван Попов уточнява, че „задача­та на нашата външна политика трябва да бъде: да запази България и да защити интересите й независимо от това, какъв ще бъде изходът на войната, като положим всички усилия да останем настрана от нея”. Тази политика според него се основава на надеждата, че жизнените интереси на България ще бъдат зачетени и признати само по пътя и със средства­та на мира¹¹³.

Дискусията по външната политика в първата сесия на Народното събрание от февруари до юни 1940 г. показва, че българското общест­вено мнение е дълбоко обладано от идеята за мир и неутралитет, че екстремистките среди все още не са в състояние да наложат непосред­ствени реваншистки стъпки, че българското правителство, което изпъл­нява волята на двореца, не е в състояние да промени в този още ранен час на войната водената от Г Кьосеиванов политика на неутралитет и мирна ревизия. Българската външна политика продължава да се опира на две основни концепции. Първата и главната е изразена от Иван Попов - да се осигури неучастието на България във войната независимо от нейния изход. Втората концепция предвижда осъществяване на българ­ските нациноалнотериториални претенции. Но тя е подчинена на пър­вата теза. Поради това се търсят само и единствено мирни пътища. В името на първия възглед дори често пъти се стига до временен отказ от националните претенции. Страхът от война и желанието да се остане настрана от нея доминират над всичко.

Но, разбира се, често пъти парламентарните речи са предназначени преди всичко за политическо блъфиране, затова трябва да се обърнем към тайните документи на българската дипломация, които ще ни разк­рият по-пълно замислите на българската външна политика.

На 4 април 1940 г. е свикано съвещание за обсъждане на проблемите на външната политика на България. Присъстват освен Филов и Попов също главният секретар на Външното министерство Димитър Шишманов и пълномощните министри в Берлин и Лондон - Драганов и Момчилов.

Главната цел на съвещанието е да се обсъди въпросът, „дали има причини да се измени установеното от Кьосеиванов гледище и то като се имат предвид следните три изходни точки: 1) с оглед на международ­ното положение; 2) с оглед на отношението на чуждите държави към България и 3) каква политика трябва да следва България днес изобщо и с оглед на българските искания”¹¹⁴.

По тези въпроси правят изложение двамата пълномощни министри. Момчилов докладва, че напоследък в отношенията между България и Англия се наблюдава чувствително подобрение като последица от ру­мънското преориентиране към Германия. Но в Лондон се безпокоят от англофобското чувство в България и особено са разтревожени от сил­ните русофилски настроения, създадени в началото на войната. Декларациите на Филов и Попов за следване на политиката на Кьосеиванов и създадената в Лондон представа, „че не сме напълно предани на Русия”, внасят успокоение в английския дипломатически свят.¹¹⁵

Драганов съобщава на новото правителство, че „с Германия няма нищо уговорено”. Германия давала оръжие, защото разбирала, че без въоръжение България би представлявала един опасен вакуум и вярвала в нейното приятелство. След това разказва за срещата на Кьосеиванов с Хитлер, когато последният поканил България да тръгне с Германия, но бил резервиран относно българските териториални искания.¹¹⁶

По-нататък Драганов съобщава, че напоследък в Берлин проявява­ли повече благосклонност към българските претенции спрямо Румъния, но нашите искания за Егея не могат да се осъществят без война, а пре­тенциите на България спрямо Югославия били за момента неосъщест­вими предвид германската политика спрямо Югославия.¹¹⁷

В резултат на обсъжданията Иван Попов прави едно заключение, което разкрива намеренията на българската външна политика през пър­вата половина на 1940 г. и средствата, с които правителството възнаме­рявало да постигне целите на тази политика.

В този документ се сочи:

1. Опасността от разширяването на войната и застрашаването на България, както и неизвестностите, пред които България се намира, „на­лагат повелително на България да продължава и занапред да следва политика на мир и строг неутралитет и да заявява, че ще брани своята независимост срещу всяко посегателство”.

2. Българските искания според заключението са определени в Директива № 19 от 20 април 1939 г. на Г Кьосеиванов, които досега не са били повдигани пред други държави, а са били разисквани само във връзка с евентуалното присъединяване на България към Балканското споразумение.

Сега България изобщо не може да обсъжда въпроса за Балканско споразумение, тъй като някои от балканските държави са ангажирани с една или друга от воюващите страни.

3. Макар и да следва политика на неутралитет, България ще има възможност да постави своите национални искания, тъй като Италия и Русия - двете велики сили, които обграждат полуострова, макар и неутрални, не са се отказали от своите интереси. И когато те ги поста­вят на дневен ред, ще дойде и времето на България.

За тази цел - заключава Попов - се налага „една предпазлива, но упорита и последователна дипломатическа акция пред великите сили и пред други влиятелни държави”. И за да имат успех българските искания, Попов смята, че те трябва да се градират, като на първо място се поста­ви добруджанският въпрос, а след неговото разрешение се набележат по-нататъшните ходове.¹¹⁸

Въз основа на тези свои заключения, одобрени от Филов и царя, Ив. Попов изпраща на 4 април 1940 г. едно нареждане до пълномощните министри в допълнение на Директива № 19. Като излага идеите, залег­нали в заключението, външният министър нарежда: „Началата, които лежат в основата на поменатата директива, остават и днес непроменени.”

Условията на войната и многократно подчертаваният неутралитет на България налагат да се изчака мирната конференция и т.н.¹¹⁹

Такива са основните документи за българската външна политика през първата половина на 1940 г. В тях няма камуфлаж, нито словесни завеси, защото те представляват един таен протокол, едно заключение на външ­ния министър - лична програма за политиката, която той възнамерява да води, и една поверителна директива, която е адресирана до пълно­мощните министри и която в основни линии повтаря текста на Поповото заключение.

Ако тези документи се разглеждат внимателно, те разкриват след­ните основни линии на българската външна политика през указания период.

1. Правителството на Б. Филов в своите начални стъпки не може, обективно не е в състояние да промени политиката, следвана от Кьосеиванов. Международното положение на България го принуждава за момента да се придържа към политиката на неутралитет и мирна ревизия.

2.  Новото правителство обаче прави един съществен коректив. Поддържаното, макар и с резерви, от Кьосеиванов сътрудничество със Съветския съюз, наложено от резонанса на съветско-германския пакт, е изоставено. Именно поради това на съвещанието на 4 април не е по­канен и пълномощният министър от Москва. Поради това в цитирани­те документи за Съветския съюз става дума само веднъж, и то във връз­ка с неговите претенции за Бесарабия, които биха облекчили българс­ките искания за Добруджа.

3. Политиката на неутралитет и мирна ревизия в този период налага едно непрекъснато лавиране между двата воюващи блока, между Англия и Германия, и пълна застраховка във всички меродавни столици. Тази политика на лавиране и необвързаност е показана отлично в документите. В тях дори вече не се акцентува върху стопанската зависи­мост от Германия - това, което на времето правеше Кьосеиванов. Не е пропуснато да се вземе предвид английската благосклонност към бъл­гарските териториални претенции след румънското преориентиране към Германия. Именно поради това Иван Попов моли английския пълномо­щен министър преди заминаването му в Лондон през април 1940 г. да сондира своето правителство какво мисли за бъдещето на Балканите и дали намира, че тук нещо трябва да се поправи, за да се установи един траен мир. Рендел заявява, че България няма да бъде забравена, че Англия и Франция също ще се борят за ревизия на договорите, но не могат да се примирят с методите на Германия.¹²⁰

Политиката на неангажираност и лавиране се налага и поради гер­манската резервираност относно българските претенции, диктувана от опитите на германската дипломация да спечели Румъния и Югославия.

В своя доклад за отношенията между България и Германия от 15 март 1940 г. Драганов съобщава, че в Германия гледали на България с добро око като на бивш съюзник в Първата световна война и добър приятел, но „сигурни в приятелството на българите,... те често забравяли техни­те интереси, а гледали да задоволят новите си и по-несигурни прияте­ли”¹²¹.

4. Съвещанието на 4 април 1940 г. набелязва широка програма за реализиране на териториалните претенции на България по мирен път. Тази програма предвижда като цел № 1 връщането на Добруджа още преди мирната конференция и по-нататъшното осъществяване на оста­налите искания. Във връзка с това съвещанието отхвърля алтернатива­та за присъединяване на България към Балканското споразумение, ко­ето би затруднило изпълнението на набелязаната програма и би анга­жирало България политически. Така българската външна политика би­ва ясно формулирана. България ще продължава курса за мир, неутра­литет и неангажираност и като лавира между великите сили, ще се стре­ми да избегне участието във войната, като търси мирно разрешение на своите национални аспирации.

Тази политика бива продължена и след започване на войната на Запад. На 11 май 1940 г., т.е. на другия ден след започване на германс­ката военна офанзива на Западния фронт, българското правителство нарежда на своите представителства в чужбина да заявят, че България, както и досега, ще следва политика на строг неутралитет. „В случай че възникне опасност за някои от съседните страни - се казва в инструкцията... България като лоялен член на балканското семейство не ще предприеме нищо, което може да влоши положението на нейните съседи и да подрони взаимното доверие”¹²².

В досегашните изследвания върху външната политика на България тези документи са използвани твърде различно. Те са отминати (или пък не са били познати на Георги Стефанов), но въпреки това Стефанов заключава, че общо мнение сред управляващите кръгове към началото на 1940 г. е България да бъде неутрална.¹²³

Л. Б. Валев също така изтъква, че очертаната от посочените доку­менти външна политика на България е политика на цялата буржоазия, политика на лавиране между Германия и Англия.¹²⁴

По този начин двамата автори сами опровергават своята основна теза, че още преди войната и след 1 септември 1939 г. българската по­литика е прогермански ориентирана.

Д. Сирков заключава, че към пролетта на 1940 г. в „областта на външ­ната политика бяха дадени нови доказателства за привързаността на българската монархо-фашистка върхушка към хитлеристка Германия”¹²⁵.

Но очевидно, разбирайки, че посочените документи не говорят в полза на една такава теза, Сирков допълва, че линията на привързаност била прокарана в разговорите на царя и министрите с германския пра­теник Клодиус, мисия, за която вече стана дума. Сирков има предвид доклада на Клодиус и Рихтхофен - германския посланик в София, за техните разговори по стопански проблеми с цар Борис III и български­те министри в началото на май 1940 г.¹²⁶

В този доклад е посочено, че напоследък цар Борис III, който сам взема всички важни решения по външната политика, смята, че България може да осъществи своите национални аспирации само бидейки на стра­ната на Германия, но тя е „военно така слаба, че трябва да остане неут­рална възможно най-дълго. Но ако тя бъде атакувана, тя ще се защитава с всички средства, с които разполага.” Такава е позицията на цар Борис - действителният ръководител на българската външна политика. В слу­чая надеждата за германска помощ веднага е противопоставена на же­ланието за неутрална политика. Всички министри, с които Клодиус и Рихтхофен разговарят, и Филов, и Теодоси Даскалов, и Добри Божилов, и другите действително демонстрират приятелско разположение, но те не изразяват готовност да поемат каквито и да било политически ангажименти. Само Иван Попов сочи, че България остава вярна на сво­ята политика на резервираност към Балканската антанта.

Тези разговори, като се отсее дипломатическата куртоазия, разкри­ват ясно отношението на България към великите сили - приятелство, но неангажираност по отношение на Германия, резервираност към англо-френския блок и Балканската антанта, страх и пренебрежение към СССР

И така, чак до лятото на 1940 г. България остава неангажирана страна. Българската външна политика разчита на мирна ревизия, която ще поп­рави несправедливостта от Ньой. В своите намерения тя непрекъснато лавира между Германия и англо-френския блок, между СССР и Италия, като използва и балканските противоречия. В противоречията между великите сили, които се стремят към монопол в България, поради географско-стратегическите предимства, които тя би предложила на воюва­щите или неутралните страни, българската дипломация търси пролуки, за да постигне целите на своята политика. Този стремеж на България открито е афиширан от Иван Попов в неговото изявление пред корес­пондента на „Юнайтед прес” през май 1940 г. „България иска мир - заявява външният министър. - Голямото желание на нашата страна е да остане далеч от войната. Ние сме неутрални и правим всичко въз­можно да запазим нашия неутралитет... България няма да направи нищо, за да влоши положението на съседите.”¹²⁷

Промените, които настъпват в международните отношения и в раз­витието на войната през първата половина на 1940 г., подсказват на българската политика, че е настъпил часът на добруджанския въпрос. От април 1940 г. българската дипломация се заема изключително с въп­роса за Добруджа.

1 Архив на БАН, Ст. Мошанов, Из спомените ми, ч. I и допълнение, л. 213.

2 ЦДИА, ф. 456, оп. 1, а. е. 1, Дневник на Б. Филов, л. 6.

3 Пак там, л. 5.

4 Архив па БАН, Ст. Мошанов, ц. спомени, л. 213.

5 Т. Павлов, Против объркване на понятията, С., 1939.

6 Д. Сирков, ц. с., с. 45.

7 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1028, л. 47; също в. Заря, 17.IX.1939 г.

8 В. Мир;22.XI.1939г.

9 АМВР, II, НС, а. е. 11, л. 55.

10 Л. Б. Валев, ц. съч., с. 127-128.

11  В. Information, 26.I.1940.

12 Д. Сирков, ц. с., с. 36. В случая обаче не бива да се преувеличава значението на причините от вътрешен характер. Имаше само един силен, традиционно действащ фактор, опиращ се на широките симпатии на българското общество към СССР, но който в момента беше парализиран от германо-съветския пакт и не беше в противо­речие с интимните национални въжделения на масите за събиране на българските земи под стряхата на отечеството. В края на 1939 г. сам цар Борис III заявява на германския посланик, че „старите чувства на приятелство (към Русия - б. а., Н. Г) са винаги живи у народа и никое българско правителство не може лекомислено да ги пренебрегне”, вж. Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. VIII, livre I, p. 420.

13 Граф Г. Чано. ц. с., с. 135.

14 Les archives secrètes du comte Ciano, p. 317.

15 DGFP, vol. VIII, 514. p. p. 632-633.

16 В. Заря, 12.X.1939r.

17 Les archives secrètes de la Wilchelmstrasse, t. VIII p. 362.

18 ЦДИА, ф. 176, on. 7, a. е. 968, л. 5.

19 Пак там, а. е. 969, л. 37-38.

20 В. Заря, 30.IX.1939 г.

21 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. VIII, livre I, Note du secretaire d'Etat Weizsäker, Berlin, le 12 octobre 1939, p. 342.

22 Ibid, p. 366.

23 Ibid., Le ministere a Sofia au ministere des A. E., Sofia, le 4 decembre 1939, p. 420.

24 Ibid., Le secretaire d'Etat ä la legation a Sofia, Berlin, le 15 decembre, 1939, p. p. 466-470.

25 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. VIII, Les annees de la querre, livre II, 12 Janvier - 18 mars 1940, Paris, Plon, 1957, Note du ministere des AE du Reich, Berlin, le Ю janvier 1940, p. 56.

26 Ibid., р. р. 56, 121.

27 Ibid., p. 239.

28 Ibid., p. 317.

29 В. Мир, 18.Х.1939 г. ЗОВ. Заря, 8.IX.1939 г.

31 Текстът на англо-турския договор се намира в Leaque of Nation Treaty Series, vol. CC., p. 167.

32 Подробности виж у Дж. Батлер, Большая стратегия, сентябрь 1939 - июнь 1941, m., 1959, с. 82.

33 М. Михов, ц. с., във Военноисторически сборник, 1953 г., кн. 4, стр. 8-9; също ЦДИА, ф. 176, Сп. 8, а. е. 1008, л. 1-3.

34 АМВР II, НС, а. е. 11, л. л. 42, 59.

35 М. Михов, ц. с., ВИС, 1953, кн. 4, с. 10.

36 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1100, Доклад на Антонов, л. 2-3.

37 Пак там, а. е. 1147, л. 26.

38 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, VIII, livre I, p. 181.

39 М. Михов, ц. с., ВИС, 1953, кн. 4, с. 10-12.

40 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. VIII, livre I, p. 342.

41 АМВР II, HC, a. e. 11, л. 59.

42 ЦДИА, ф. 176, on. 8, а. е. 1009, л. 3.

43 Архив на БАН, Ст. Мошанов, Спомени, л. 233-234.

44 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1100, л. 16-20.

45 Пак там, л. 22-28.

46 Пак там, л. 2-3.

47 Стенографски дневници на XXV ОНС, I PC, 6 март 1940 г. Подробности за договора виж у Г Стефанов, ц. с., с. 414 и сл.

48 Подробности за съветско-българските културни връзки виж у Л. Б. Валев, ц. с., с. 163 и сл.

49 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 16. л. 51-54.

50 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. VIII, livre I, p. p. 419-420.

51 Ibid, p. 466-470.

52 Völlkischer Beobachter, 6.XII.1939.

53 ЦДИА, ф. 176, оп, 8, а. е. 16, л. 67.

54 В. Г Трухановски, Внешняя политика Англии в период Второй мировой войны (1939-1945), M., 1965, с. 45 и ел.

55 В. Times, 6.XI.1939: също О. Rendel о. с. р. 142 и ел.

56 АМВР, II, НС, а. е И, л. 55.

57 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 995, л. 1.

58 В. Times, 9.XI. 1939 г.

59 В. Мир, 22.11.1940г.

60 В. Times, 22.II.1940 г.

61  Л. Б. Валев, ц. с,, с. 135-136.

62 DGFP, vol. IX. 74, р. 108-109.

63 В. Times, 6.IV. 1940.

64 ЦДИА, ф. 176, оп. П, а. е. 1800, л. 38.

65 ЦДИА, ф. 176, оп. 11, а. е. 1800, л. 38-39.

66 Пак там, л. 172.

67 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. ГХ, Les annees de guerre, Paris, 1960, p. p. 342-346.

68 Дж. Батлер, ц. с., с. 83.

69 DGFR 1918-1945, Ser. D, v. no VIII p. 415, p. 485.

70 B. National-Zeitung, 6.IX.1939.

71 ЦДИА, ф. 176, on. 7, a. e. 968, л. 22.

72 DGFR 1918-1945, Ser. D, v. VIII, 145-146.

73 В. Мир, 5.ХII.1939 г.

74 АМВР, II, НС, а,е 11, л. 76.

75 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. VIII, livre I, p. 420.

76 АМВР II, HC, a. e. 11, л. 76.

77 АМВР II, HC, a. e. 11.

78 Пак там, л. 59.

79 Пак там, л. 78.

80 В. Times, 16.1.1940 г.

81 ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 967, л. 13-14.

82 Gr. Cafencu, о. с., р. 147.

83 Times, 13.IV.1940r.

84 ЦДИА, ф. 176, on. 8, а. е. 553. Доклад на Момчилов от Лондон, 17 април 1940 г., л. 55-56.

85 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 553. Доклад на Момчилов от Лондон, 17 април 1940 г., л. 55-56, оп. 11, а. е. 1797, л. 32, 39-40; 43; 12-44; а. е. 1794, л. 11.

86 G. Rendel, о. с. р., 169.

87 Документи към англо-френската политика за разширение на войната, Берлин 1940, с. 6.

88 В. Times, 10.IV. 1940 г.

89 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 532, Доклад на Балабанов от 1 май 1940 г., л. 69.

90 В. Times, 9.V. 1940 г.

91 J. Compbell, American Attitudes and Policier towards southeastern Europe in the First Two Jears of the War 1939-1940,1-er Congres international des etudes balcaniques et Sudest Europeen, Histoire moderne et contemporaine.

92 ЦДИА, ф. 176, on. 8, а. е. 16. Доклад на Наумов от 8 април 1940 г., л. 42.

93 Архив на БАН, Ст. Мошанов, ц. спомени, л. 279.

94 АМВР II, НС, а. е. 11, л. л. 65, 71.

95 История на България, т. III, с. 361-362

96 Архив на БАН, Ст. Мошанов, ц. спомени, л. 240.

97 АМВР II, НС, а. е. 11, л. 69.

98 Архив на БАН, Ст. Мошанов, ц. спомени, л. 240-241.

99 ЦДИА, ф. 370, оп. 2, а. е. 8586, л. 255-260.

100 Пак там, л. 34.

101 Пак там, л. 218 и сл.

102 Подробности виж у Д. Сирков, ц. с., ст., с. 82 и сл.

103 Д. Петрова, ц. с., с. 202 и сл.; Д. Сирков, ц. с., с. 87 и сл.

104 АМВР II, НС, а. е. 11, л. 74 и сл.

105 АМВР II, НС, а. е. 11, л. 79.

106 Стенографски дневници на XXV ОНС, I р. с., кн. 1, с. 4.

107 Пак там

108 Стенографски дневник на XXV ОНС, I р. с., кн. 1, с. 169.

109 Пак там, с. 175

110 Пак там, с. 194.

111 Пак там, с. 297.

112 Пак там, стеногр. запис от 19.III.1940 г.

113 Стенографски дневник на XXV ОНС, I р. с., стеногр. запис от 19.111.1940 п, с.

114 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 17a, Поверителен протокол на съвещанието от 4 април 1940 г., д. 2.

115 Пак там, л. 4.

116 Пак там, л. 9-10.

117 Пак там, л. 5-6; 8.

118 Пак там. Заключения, направени от Ив. Попов след съвещанието на 4 април 1940 г., л. 12, 13.

119 Пак там. Нареждане до пълномощните министри от 4 април 1940 г., л. 20.

120 Пак там, л. 11.

121 Пак там, а. е. 16, л. 75.

122 ЦДИА, ф. 176, оп. 8, а. е. 937, л. 7.

123 Г Стефанов, ц. с., с. 418.

124 Л. Б. Валев, ц. с., с. 129.

125 Д. Сирков, ц. с., с. 96.

126 Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. IX, p. 342-346.

127 B. Gornale d'Italia, 17.V. 1940.