Прилеп

От село Извор за Прилеп пътят минава през средата на Бабуна. Това е прочутият проход Църници. В търско време минаването му беше много опасно. Тогава нямаше железен път, който да свързва Велес, Прилеп, Битоля, както е сега. От Прилеп за Велес се пътуваше с ландо. За прилепчани, крушовчани, па и за цяла централна Македония пътят за България беше Прилеп-Велес, откъдето се взимаше влакът през Ниш за София. Поради това този път беше много оживен.

Шосето през Бабуна, по което минавахме, е много стръмно.автомобилът с мъка изкачваше височините. Има и доста опасни завои. Отгоре гледката е много красива. Пътят се вижда като грамадна лента, описваща много осморки.

И тук следите от войната са още много пресни: обърнати сръбски камиони, захвърлени разни бойни материали, изоставени оръдия и много добитък – крави, волове и коне, които свободно сновяха из пътя.

Изкачихме се на билото на самия проход Църници. Натова място и през турско време имаше полицейска станция. Но сърбите, кото бяха по-малко сигурни в добрите чувства на населението, бяха построили по-голяма станция за повече полицаи. Полицейски станции в Македония сърбите са построили много. Това прави силно впечатление на всеки, който пътува из тази земя. Сега тези станции навсякъде са полуразрушени. Към тях населението има страшна омраза.

Като минахме прохода, пред нас се откри голямата шир на Пелагонийското поле. А долу – Прилеп огрян от догарящите лъчи на слънцето. Оттук през 1910 г. След изтезанията по обезоръжителната акция на младотурския режим, като юноша отправих последен поглед към моя роден град на път за София.

Прилеп е един от големите македонски градове. Има около двадесет и осем хиляди жители. По време на Възраждането и революционното минало е дал много големи имена: черковно-училищни първенци – хаджи Ристе Логотет, Димко Ачков, х. Ангеле х. Илиев, Йосиф Крапчев, Йове х. Тошев, Илия Ппиперков, Димитър Пешков, Димитър Биолчев, Илия Здравев, Мирче Бомболов, Илия Грашев, Христо Фукаров, именития старозагорски митрополит Методий, фолклориста Марко Цепенков и др.; видни революционери – Пере Тошев, Йордан Гавазов, Гьорче Петров, Никола Каранджулов, братя Петър, Георги и Мирчо Ацеви, Петър Пашата и др. В Прилеп са родени известният журналист Данаил Крапчев и писателят Димитър Талев, първенецът в студентския процес Димитър Чкатров. Особено много е дал учители. Няма град в Македония, в който да не е имало учител прилепчанин. Някога градът е имал цветущо занаятчийство. Пък и сега занаятчийството му още не е западнало. Много интересна е чаршията. Тя е в средата на града. В нея няма нито една жилищна сграда – само магазини. Тази част е търговско-занаятчийското “сити" на Прилеп.

Минавайки из улиците, останах поразе от онова, което виждах – никаква промяна през изтеклите години. Същите малки и криви тесни улици, същите сгради, с една малка разлика – по-остарели, по-вехти. Изобщо градовете в Македония с изключение на Скопие нямат никаква промяна в благоустройствено отношение. Намерихме ги същите каквито ги оставихме някога. За санитарни и хигиенни условия в градовете сърбите не са имали никаква грижа. Всяка паланка у нас е далеч по-благоустроена от кой да е македонски град. Кои ще бъдат тези железни ръце на смели кметове, които ще заработят със замах, за да създадат красиви и хигиенични градове в Македония!

Спряхме пред сладкарница “Венеция”, точно срещу улицата, която през 1915-1918 носеше името на моя прадядо. И тук – никакви промени. Уличката – тясна, малко изкривена, както си е останала в паметта ми. А в дъното – стряхата, под която са се родили и израстнали няколко поколения от нашия род.

- Изгоряхме вече. Чакахме ви толкова години. Най-после дойдохте.

Вестта, че съм пристигнал, много бързо бе стигнала до ушите на многобройните ми роднини. Скоро пред сладкарницата се събра много народ. Всички протягаха ръце за поздрав, а заедно с това – много възклицания и въпроси:

- Хайде бе, дойдохте ли вече? Очите ни изтекоха по вас, душата ни изгоря.

- Идат ли вече българските войски? Докъде са стигнали? Приготвили сме се да ги посрещаме. Старо и младо, мъжко и женско – целият град чака да ги посрещне.

Ето и престарелия ми чичо. Единствен останал жив от братята на баща ми.

- Внучко, дойде ли, идете ли вече? Слава на Бога! Доживях и тоя час.

Треперещ, той ме прегърна. Нямаше сили да се владее повече и зарида.

В този миг в паметта ми възкръсна една картина от моето ранно детство. На пътя за Битоля изпращахме двадесетина заточеници, оковани двама по двама в тежки вериги. Сред тях беше и той, моят чичо, вързан с друг прилепчанин.

Покани за нощуване получихме много. Не беше възможно да бъдат задоволени всики искания, понеже ние бяхме само четирима. За себе си реших въпроса, като помолих близките ми роднини да се съберат в една къща, най-широката, с няй-много помещения – там да се видим и поприказваме. Това решение бе донейде задоволително. Но сега пък се яви спор чия къща е най-голяма. Криво-ляво и този спор решихме със старшинство.

За останалите ми другари също се явиха много спорове у кого да нощуват. Но...повечето от домакините посрещачи трябваше да се примирят с невъзможността да имат гости.

След като определихме окончателно кой къде ще гостува, една болееща душица се появи пред мен, така да се каже, с придобити права и ми заяви:

- Ти ми обеща дами дадеш един да ми гостува. Ето, разпределението стана, а у мен няма никой. Сиромах съм, но дайте един и в сиромашка къща.

Наистина, той още при пристигането ни изяви желание да отиде някой от нас да му гостува. Аз му обещах. Но при разпределението пропуснах обещанието си. Сега, след тия негови думи, един от другарите му веднага се спусна при него и му каза, че той ще е негов гостенин. Това се прие от всички присъстващи с шумно одобрение.

Но обещание бях дал и на друг. Сега и него трябваше да задоволяваме. А другарите ми вече бяха отведени от своите домакини. Решение уж намерих с шофьора, който дотогава се занимаваше с колата си и бяхме го пропуснали.

- Абе, шофьора – шофьора. Дай ми човек, ти казвам.

Но нашият шофьор сам вече бе приел поканата на друг, който го чакаше.

В дома на един от братовчедите ми, у когото бяхме определили да нощувам, се събра внушително число мои близки роднини. Имаше стари, по-млади гимназисти – всички жадни да чуят новини от София. Голям интерес към събитията и радост проявяваха еднакво и стари и млади.

Личността на Негово величество царя в Македония е станала легенда. Рядко владетел има такова голямо обаяние сред народа. Интересували са се и знаят много от неговите научни интереси, от демократичността му и от всестранния му интерес към всички ресори на държавата. За тях няма по-мъдър от нашия цар. Представям си как ще бъде посрещнат когато отиде.

Някога, когато царят отец влязъл в Прилеп, главната улица, през която минавал, била постлана с килими, а неколцина прилепчани легнали пред него и извикали:

- Гази, ваше величество, толкова години сме те чакали. Гази върху нас.

Негово величество царя Македония ще посрещне обезумяла от радост.

Прилепското наречие не е мръднало от устата на прилепчани, тъй както и градът им не е претърпял никаква промяна през сръбския режим. Разправяха ми, че чиновниците сърби бягали от Прилеп, защото децата им за година-две забравяли сръбския език.

Преди две-три години един много образован сърбин при разговор в едно от софийските заведения беше доблестен да признае, че в Прилеп и камъните говорели български.

Впрочем прилепчани, прости или учени, са големи фанатици и не си менят наречието. По езика всеки лесно може да ги познае, където и да ги срещне. Прилеп в това отношение е наистина непревземаема крепост.

На другия ден с моя чичо и един от братовчедите ми отидох на гробищата. Сърбите не са посмели да нарушат мира на това селище. На всички стари гробове с дати отпреди двадесет и пет, петдесет, сто и повече години стоят български надписи.

Ето и гроба на баща ми, починал отдавна на тридесет и две години, оставил пет невръстни сираци.

“Тук почива...” Стои си българският надпис, преживял страшен режим на противобългарска бяс.

По-нататък – други гробове, все с български надписи. Сръбски надписи имат само гробовете, в които са погребани покойници, умрели през сръбския режим.

Ако някой спори или още не се е убедил в това, каква народност имат тези, които населяват Македония, нека отиде в гробищата на кой и да е град; там ще получи неопровержимо доказателство, което ще го убеди или ще затвърди убеждението му за народностната им принадлежност.

Почивайте в мир, скъпи покойници! Земята, за която полагахме толкова грижи и мислехме денонощно, е свободна вече и присъединена към майката родина!

Отидохме и в черквата “Св. Богородица” – и там българските надписи върху иконите, стените и иконостаса също стоят запазени, както са били написани при съграждането й. Съградена е с български народни пари преди повече от сто години по почин на първенците в града хаджи Ристе Логотет, Димко Ачков и някой си Търпе, преселен в Прилеп от Кичево. Тогава сърбите в своите официални издания говореха за Македония, че е българска страна.

Черквата ми се видя все така просторна, все така хубав ми се видя и иконостасът – този прочут иконостас, работа на големия майстор дебърчанин Димитър

Беше третият ден от Възкресение Христово. В черквата имаше много богомолци. Отидох при свещениците пред олтара да запаля свещ. Не можех да се владея. Ръката ми трепереше.

Но това истина ли е? Също както в мечтите ми. Много често така си рисувах идването в родния си град: посрещане...възторзи...черквата, тази българска светиня... И ето, мечтите ми са действителност вече.

Предния ден пристигнахме късно, почти по тъмно. Тогава кой научил, кой – не, за нашето пристигане. Сега появяването на първата българска военна униформа в черквата развълнува тези хора, отдали се на молитва Богу.

- Защо не ни съобщи да отидем да ги посрещнем?

Излязох от черквата, а след мен – група богомолци. Казах им, че сме дошли само четирима и че българските войски ще пристигнат след няколко дни.

Преди нашето идване в Прилеп на два пъти се пускал слух, че българските войски идат. Целият град се стекъл да ги посреща. Но напразно. По-късно научих, че след като сме заминали, това се повторило още три пъти. Последния път целият град при проливен дъжд е стоял на гарата до един часа в полунощ. А влакът с войските е пристигнал призори. Прилепчани не могат да простят никому за този пропуск.

- Да ги чакаме толкова пъти и да не ги дочакаме!

Към десет часа поканихме група граждани в помещението на общината. Изложихме им нашата задача. И тук, както навсякъде бяха взети мерки за запазване на реда и спокойствието в града. На чело на временното управление прилепчани бяха поставили един измежду първите си граждани – Харалампи Перев, адвокат, запасен капитан от българската армия и кавалер на орден “За храброст”. Говорехме за онова, което трябваше да се върши до идването на редовните български административни власти. Много възторжени слова се произнесоха и от гости и от домакини.

А по улиците, по заведенията, дори и в магазините виждахме буквално полудял от радост народ.

Седнали прилепчани по четири-пет души, пият си и си пеят. Пеят нашите революционни песни – Ботевите.

- Господим поручик, елате и при нас, и с нас да пиете една чашка.

И така навсякъде. Като че грамаден товар се е смъкнал от плещите им и сега те, изправени, свободно могат да дишат.

- Дойдоха сърбите – разправяше един кръчмар, - видяха цъфналите макови полета и не можеха да се начудят на простотията ни. “Защо садите цветя по полето?” – питат ни те. – Садете тикви, па си хранете и прасетата, да е блажна къщата ви.” И сетне добавяха: “Ех, така е, толкова години сте били под робство, не знаете какво садите. Сега нашите агрономи ще ви научат.”

- Пустите сърби, не знаят какво е мак и че е сто пъти по-ценен от техните тикви. Така ни поучаваха учените сърби нас, простите прилепчани – завърши с пренебрежителен жест кръчмарят.