На около петнадесет километра южно от Битоля беше границата между Югославия и Гърция. Тя разделяше Пелагонийската равнина, която започва северно северно от Прилеп, през Битоля, Лерин и завършва до село Баница. Южно от Битоля почвата е също благоприятна за виреенето на разни индустриални култури. Около тази граница и малко по на север бяха неприятелските позиции през 1917-1918 г. В ляво от пътя, малко преди границата, са селата Кенали и Брод, при които нашите войски водеха люти боеве с англичани, французи, сърби и гърци.

         За онези, които са участвали на битолския фронт, пътят Битоля-Ресен е много интересен, тъй като от него се вижда разположението на двете бойни линии от 1917-1918 г., гледани от тила на неприятеля.

        Граничните знаци на предишната граница бяха разрушени, както при Деве баир. Тя, прокарана също тъй изкуствено, без да зачита народностните интереси на населението, разделяше брат от брата. Но сега поне за близките села тя не съществуваше – през нея може да се минава свободно.

         Отатък границата, из пътя и по нивите, срещнахме много селяни в хубавите полски носии на Пелагонията. Поздравявахме ги. Отговорите им бяха плахи, смехът и радостта им – потиснати. Тогава не разбрахме откъде иде мъката им, но почувствахме колко дълбоко са наскърбени душите им.

       Още с влизането ни в Лерин се обърнахме към един млад човек, от когото поискахме да се осведомим за властите в града. Като чу българска реч, той веднага се качи на стъпалото на автомобила и изказа готовност да ни придружи. Разпитахме го за града. Отговорите му бяха несигурни, макар и лицето му да изразяваше радост. Някои от нас, не зная защо, решиха, че е грък, и затова се отказахме от услугите му. Продължихме сами. Стигнахме центъра на града, където спряхме. Неколцина полицаи гърци веднага заобиколиха автомобила и не позволяваха на никого да се доближи до нас. Обърнахме се към някои от случайните минувачи да ни покажат българско кафене или гостилница. Но полицаите гърци им забраниха да влизат в разговор с тях. А мнозина, предимно млади хора, постоянно сновяха из улиците, ту нагоре, ту надолу, без да могат да спрат, гонени от полицаите. Някои по смели ни приближаваха , без да спират, прошепваха ни да отидем по настрана и отминаваха. Разбрахме, че в Лерин гръцката администрация продължаваше да упражнява страшен гнет върху българското население. Сега разбрахме каква несправедливост извършихме спрямо оня младеж, който искаше да ни придружи – той беше показал наистина удивителна смелост, като се съгласи да дойде с нас.

         Сметнахме, че е много опасно да влизаме в досег с населението, защото то можеше да пострада след нашето заминаване. Прибягнахме до една хитрост, която ни даде възможност бързо да се осведомим за потисничеството, което гърците упражняваха над българите в Лерин.

          Макар и трудно успяхме да се видим с дейци от миналото, служили на народа си, някои от които са прекарали много години в гръцки и турски затвори. Всички искаха български вестници, макар и да знаеха, че един български вестник може да им причини много неприятности. Освен терора мъчеше ги много мисълта за техните близки, изпратени по гръцките острови – за тях нямаха никакво известие.

           От започването на войната между Италия и Гърция срещу българското население са били почнати гонения. Всичко по-будно – мъже, жени, дори и деца – е било интернирано по островите. След идването на германските войски положението на леринчани се подобрило и те се поокопитили. Вдигнали български знамена, но кметът дал заповед да ги свалят. Бяха много изплашени от терора, който гърците продължаваха да упражняват над тях.

           Колкото и кораво сърце да има, човек не би могъл спокойно да изслуша разказите на тези измъчени хора.

           А каква българщина!

           Един на около тридесет и пет години човек отвори кутията си с цигари и ми посочи вътрешната страна на капака й.

           - Ето тук ни е сърцето. Нека ни бият, нека ни затварят, нека ни избиват – тук сме.

            Взех подадената ми кутия. Върху вътрешната страна на капака видях лепнат малък български герб, откъснат от българска цигара.

            Останах смаян от това кораво родолюбие.

            Влязохме в една гостилница. Не след дълго всички маси постепенно се заеха от мълчаливи хора, които идеха да се хранят, макар и да не беше време за обяд. Други намираха най-различни поводи да влязат да чуят нещо и бързо да излязат, за да дойдат пак след няколко минути, оглеждайки се наоколо, за да избегнат или заблудят окото на омразната им гръцка полиция. В гостилницата полицаи не влязоха.

           Един средна ръка гражданин, който седеше на маса с още двама другари, по едно време изненадано, в изблик на невъздържано чувство, вдигна ръка, удари масата и като че ли на себе си извика:

           - Да видим българска войска, па после да умрем!

            И веднага излезе.

            Страшни моменти! Ужас и мъка обземат сърцето на човека, като гледа трагедията на тези хора.

            Неколцина селяни, също тъй решени да поемат всички последици, поискаха вестници, за да ги занесат в село. Колко грижи положиха те, за да ги запазят от гръцката полиция. Един сви вестника и го постави под калпака си, друг намери тайно място в пояса си, трети каза, чеще го постави в самара на коня си.

           Решихме да отидем при коменданта и да му изложим това, което видяхме и чухме. Комендантът, един немски майор, ни прие много учтиво и ни изслуша с голямо внимание. На нашия разговор се опита да присъства и кметът грък, но комендантът му отказа. Този кмет беше уверявал майора, че в Лерин нямало българи. В отговор на тези уверения ние помолихме комендантът да обяви на населението, че е свободно да постави български знамена, след като гарантира свободата им, и лично да провери колко български къщи има в Лерин. Разяснихме му някои положения от българската история и българския характер на тези земи. Напуснахме комендантството, доволни от готовността на майора да проучи въпросите и да направи потребното.

           По улиците бяха се раздвижили много полицаи, но и мълчаливите леринчани непрекъснато сновяха около нас с надежда, че ще чуят нещо за края на своите страдания.

           Една доста възрастна жена се приближи до нас и много загрижено ни каза:

           - Синко, не излизайте от града. Нещо лошо приказват гърците за вас.

           Клетите! Те бяха толкова много видели и патили, че за тях не съществуваше нещо, което гърците да не са в състояние да извършат.

           Уверихме я, че с нас нищо лошо н може да се случи, но и с тях в бъдеще няма да става онова, което е ставало досега, че свободата и за тях ще изгрее.

           Изгледа ни старицата всеки поотделно, сякаш искаше да ни запомни. На лицето й просия радостна усмивка:

           - Вярвам, чедо. Не само аз, всички вярваме и никога не сме вярвали повече от сега. Чакаме ви.

           Разделихме се. Проследихме с поглед старата жена. На около петдесет крачки един полицай, който вървеше след нея й заговори нещо. Без да вдигне глава, тя махна с ръка, сякаш искаше да пропъди нещо досадно. Полицаят продължаваше да й говори – навярно закани, - но тя отмина без да се обърне.

            Напуснахме града с угнетени сърца.