Спомени на Гьорчо Петровъ

 

Предговоръ

 

 

Гьорчо Петровъ е необикновено силна и оригинална личность между главнитѣ македонски дейци, които положиха основитѣ на вѫтрешната революционна организация и които до общото въстание въ 1903 год. направляваха революционното движение въ Македония. Ако той и да прекара повечето време въ България, въ качество на „задграниченъ представитель” на организацията, дейностьта на Гьорчо Петровъ далечъ засѣга и въ Македония; влиянието на Гьорчо всѫду силно се е чувствувало, така че съвременицитѣ му не безъ основание често съзиратъ пърста на Гьорча въ всѣко по-важно революционно събитие, при всѣко по-значително стълкновение между борещитѣ се за първенство вѫтрешни дейци съ дейцитѣ на македонската емиграция въ България. Това схващане у мнозина се превръща въ предубеждение да се предполага Гьорчова намѣса и въ дѣла, въ които той е билъ непричастенъ, та съ право самъ Гьорчо въ споменитѣ си се оплаква, че така много пѫти на правди бога е билъ соченъ за виновеникъ: „Кой кривъ — пакъ Гьорчо!” И не напразно се бѣ създало мнение за него, че той е главниятъ spiritus regens въ повечето важни, тайнствени начинания по дѣлото на революцията. И наистина Гьорчо се бѣ издигналъ надъ общия уровенъ на рѫководнитѣ личности по дѣлото съ необикновена схватливость по тънки и заплетени въпроси отъ ооганизационенъ и политически характеръ. Неговата ловка стратегия, отъ далечъ да подхваща осъществяването на скроенъ планъ, е правила на

 

 

X

 

съучастниците другари силно впечатление, и Гьорчо рано почва да минава за вещъ дипломатъ съ тайнствени похвати, въ които дори едно изтънчено лукавство нерѣдко изиграва първа роля. И друга една характерна черта у Гьорча е правила впечатление — неговата пословична опоритость въ преследване дадена цель, при което не винаги се прави изборъ на срѣдствата стига да се постига цельта. Удивителната енергия, която Гьорчо развива безъ огледъ къмъ лишения, житейски неудобства и всѣкакъвъ родъ спънки, отъ самото начало на революционната му дейность го издига като сила, на която мнозина тогава придаватъ сѣкашъ демонически характеръ.

 

Въ опорития си стремежъ да осѫществи дадена задача, Гьорчо отива до фанатизъмъ, който за него е наложителна, последователна принципность. Принципътъ, че вѫтрешната организация трѣбва да бѫде въ действията си самостоятелна и независима отъ заинтересовани влияния на външни фактори, е върховната догма, която Гьорчо съ всички срѣдства ревниво защищава. Поради това той не винаги се указва реаленъ политикъ та въ последствие постепенно губи престижъ между съмишленицитѣ си, принудени въ силата на обстоятелствата по нѣкога да смекчаватъ постѫпкитѣ си, да правятъ известни отстѫпки — компромиси. За непроклонния Гьорчо това е опортюнизъмъ, егоизъмъ, безпринципность и пр., вследствие на което той не веднажъ се поставя въ рѣзъкъ конфликтъ съ другари и съ обществената срѣда. Фанатиченъ защитникъ на независимостьта на В. О. спрямо всѣки опитъ на вмѣшателство отъ страна на дейцитѣ около Върховния революционенъ комитетъ въ България, а особено отъ страна на българскитѣ правителствени срѣди, Гьорчо въ своята неотстѫпчивость често на мнозина е правилъ впечатление на македон-

 

 

XI

 

ски „сепаратистъ.” Въ споменитѣ си той енергично протестира противъ такъво криво разбиране истинскитѣ му родолюбиви побуждения и изобщо се оплаква отъ едностранчива преценка на неговата дейность, дължима споредъ него на кѫсогледство и на личенъ егоизъмъ у сподвижницитѣ му.

 

Гьорчо Петровъ, споредъ собственото му убеждение, често се е издигалъ надъ ингереситѣ на момента, гледайки по-далечъ въ бѫдещето, когато напротивъ другаритѣ му, рѫководени отъ ефемерни изгоди за дѣлото безъ да могатъ прецени пагубни последствия, сѫ се подавали на опортюнистични увлѣчения, поради което лични конфликти и огорчения между тѣхъ и Петрова сѫ били обикновена последица.

 

Безспорно Гьорчо Петровъ се указва отъ самото начало твърде способенъ организаторъ и неуморимъ агитаторъ съ демагогски похвати, така че не веднажъ неусѣтно е успѣвалъ чрезъ тайна агитация да подготви масово недоволство и да разстрои не единъ планъ на свои „принципиялни” противници. Колкото и въ своя животъ да се е показвалъ невзискателенъ и скроменъ, обикновено и небреженъ къмъ своята външность, парадирайки съ своя крайно снизенъ демократизъмъ, при все това отъ друга страна Гьорчо е убеденъ, че умствено стои по-високо дори и отъ най-виднитѣ рѫководни сили на В. О., счита се по съобразителность и по конкретни заслуги за дѣлото най-малко равенъ тѣмъ и смѣта, че по право му се пада да има рѫководна роля въ В. О. Въпрѣки всичката му външна скромность въ душата на Гьорчо се таи силно честолюбие, което граничи съ суетно себенадценяване. Ала слабитѣ страни на Гьорчевата природа, особено фанатичната му настойчивость безогледно да се налага и манията му да счита своето мнение най-право, ставатъ причи-

 

 

XII

 

на щото другаритѣ му да го избѣгватъ и постепенно да го пренебрѣгватъ и по въпроси отъ решаваще за дѣлото значение. Гьорчо почва болезнено да чувствува това отнасяне къмъ него, счита се незаслужено обижданъ, незачитанъ; той вече не може хладнокръвно да понася да стоятъ на чело на В. О. по-слаби личности и тѣ да заповѣдватъ. Въ това си лично огорчение Гьорчо за редъ неуспѣхи на В. О. съзира главна причина въ централизацията на В. О., която съсрѣдоточава всичката власть въ рѫцетѣ на нѣколко личности въ централния комитетъ, и става решителенъ привърженикъ на една децентрализация, която ще позволява на всички способни дейци да взиматъ прямо участие въ управлението на организацията и чрезъ която би се наложилъ и по-сигуренъ контролъ по изпълнението на всички по-важни решения. Затова споредъ Гьорчо се налага да се премахне тайнственостьта въ дѣлата на Ц. К., да се демократизира управлението и пр. Когато по време на Илинденското въстание, на чието прокламиране Гьорчо бѣше решителенъ противникъ, той се видѣ явно изоставенъ почти отъ всички, дълго спотайваното у него огорчение се засилва до степень да гледа всички на криво; неговата логика е смутена, и той, използувайки неуспѣшния изходъ на въстанието, вече явно почва да осѫжда дотогавашнитѣ рѫководители на В. О., правейки главнитѣ дейци прямо отговорни за сполетѣлитѣ народа нещастия. Гьорчо смѣта, че е дошелъ най-сгодниятъ моментъ да се реформира организацията въ казаната „демократична” посока и че това лесно ще се прокара. Главенъ противникъ на тая реформа Гьорчо срѣща у Груева, който не вижда нуждата отъ проповѣдваната децентрализация и твърдо стои на старата система, която следъ Илинденското въстание той иска да съживи. Когато и следъ смъртьта на Груева се явяватъ нови, върли

 

 

XIII

 

привърженици на отживѣлата споредъ Гьорчо система, въ лицето на по-млади рѫководни сили, Гьорчо е извънъ себе си отъ негодование; той не може да понесе мисъльта, че пакъ ще се наложи мимо него нѣкакъвъ всесиленъ Ц. К. на В. О., че той пакъ безапелационно ще решава и пр. Въ това си настроение Гьорчо отива въ опозиция все по-налѣво и въ последствие, както се знае, той става противникъ и на самата В. О. въ лицето на представителитѣ ѝ въ Ц. К.

 

Личностьта на Гьорчо Петровъ и неговата дейность правдиво ще се оценятъ тепърва, когато бѫдатъ публикувани повече данни отъ тогавашния първъ, основенъ периодъ на освободителното македонско движение. Затова много ще спомогнатъ и личнитѣ спомени на Гьорчо, обнародвани въ тази книга. Записвайки споменитѣ на другитѣ активни македонски дейци непосрѣдствено следъ Илинденското въстание, азъ все имахъ предъ видъ да не изпусна Гьорчо Петрова, чието голѣмо значение като факторъ въ историята на В. О. бѣхъ овреме оценилъ. Най-сетне това ми се удаде презъ лѣтото въ 1908 година, когато успѣхъ да склоня Петрова да почнемъ съ записването на споменитѣ му. Той се съгласи и на 29 май 1908 г. стана първата среща съ него у дома ми. Гьорчо сериозно се отнесе къмъ задачата ми и обеща подробно да разкаже всичко по-важно отъ дейностьта си по дѣлото. И наистина Гъорчо при излагане споменитѣ си бѣше словоохотливъ; вдълбочавайки се въ миналото той все повече се увличаше да разказва и много нагледъ незначителни подробности, но характеристични лично за него и за тогавашната срѣда на македонскитѣ революционери. Особено върху задкулисната борба между вѫтрешнитѣ дейци и така нареченитѣ „върховисти” подробноститѣ, които дава Гьорчо, хвърлятъ немалка свѣтлина. Докато Дѣлчевъ, другарьтъ на Гьорчо, въ

 

 

XIV

 

качество на зад граниченъ пред ставитель на В. О. главно се е занимавалъ съ непосрѣдствената подготовка на революцията като буенъ агитаторъ и организаторъ въ вѫтрешностьта, на Гьорча е било предоставено да се разправя и съ върховиститѣ въ София и да създаде правилни връзки между македонската емиграция въ България и В. О. въ Македония. Затова никой отъ онова време не е тъй добре посветенъ въ всичкитѣ интимни начинания и побуждения на рѫководнитѣ македонски личности, отразили се сетне и въ самия развой на революционното движение, както Гьорчо Петровъ. Схващайки цената на тоя родъ данни, които Гьорчо съ увлѣчение ми предаваше, азъ не скѫпѣхъ времето си и издържахъ да записвамъ подробно разказа му редомъ въ течение на 23 срещи, които се почнаха отъ 29 май и траяха до включително 30 юний 1908 г., както е отбелязано и въ самитѣ ми записки. Въ тѣзи срещи часть отъ времето отиваше за въпроси, които азъ му задавахъ, както и за странични разговори, така че срещитѣ, почвани следъ вечеря, обикновено дълго продължаваха презъ нощьта, нѣкои и до призори. Гьорчо не успѣ до край всичко да разкаже: споменитѣ му се спиратъ до лѣтото 1904 г., когато той на връщане отъ Македония пристига въ Струмишко, гдето тогава се е готвѣлъ окрѫженъ революционенъ конгресъ, на който и Гьорчо е искалъ да присѫтствува. Щѣхме да продължимъ и по-нататькъ; срещитѣ временно се прекѫснаха, защото Гьорчо замина нѣкѫде, ала въ туй време се прогласи младотурскиятъ хуриетъ та въ настѫпилото голѣмо възбуждение срѣдъ македонскитѣ срѣди вече не стана възможно пакъ да се ставимъ съ Гьорча.

 

Въ самото начало, преди да почнемъ записването на споменитѣ, Гьорчо сериозно обеща, че ще избѣгва всѣка субективность въ изложението си и въ преценки-

 

 

XV

 

тѣ на събитията. Струва ми се, че той докрай се стараеше да бѫде обективенъ, доколко това е възможно на човѣкъ, който разказва за събития, въ които е вземалъ живо участие и отъ които не веднажъ е билъ от-близу и чувствително засѣганъ. Петровъ въ споменитѣ си никого не щади, прямо се произнася за личнитѣ достойнства и на своитѣ сподвижници, не скривайки и личнитѣ си симпатии и антипатии. Поради нараненото честолюбие, отъ което Петровъ тайно страдаше, въ неговитѣ лични характеристики неминуемо ще да е влияло и субективно настроение, така че читательтъ, безъ съмнение, съ резерва ще приеме нѣкои негови твърдения, докато съ време критиката не потвърди самата истина. И за личната характеристика на самия Петровъ споменитѣ му ще трѣбва да се допълнятъ съ данни отъ други източници. Затова и самитѣ спомени, вѣрвамъ, ще дадатъ потикъ.

 

 

X. 1927.

 

Л. М.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]