VIII.
Гьорче и Дѣлчевъ. — Доставката на пушки отъ България. — Политиката на бълг. правителство спрямо В. К. и Ц. К. — Българскитѣ агентства въ Македония. — Пълно разочарование у вѫтрешнитѣ, решили вече да действуватъ напълно самостоятелно, а населението да се въорѫжи само на свои срѣдства. — Открито стълкновение съ бълг. правителство. — Ризовъ посрѣдничи. — Приетитѣ пушки безъ патрони. — Преговори между България и Сърбия за раздѣла на сфери на влияние.
5. юний.
Когато дойдохъ въ София, работихъ заедно съ Дѣлчева на другарски начала, безъ всѣкакви формални разпредѣления на работата. До загинването си Дѣлчевъ все стоя заедно съ мене. Като представитель на организацията, Дѣлчевъ повече клонѣше да крепи работитѣ по пограничнитѣ пунктове въ Кюстендилско, Дупнишко,
56
като лично познатъ, азъ пъкъ кѫде Одринско и Ахърчелебийско. И двамата знаехме всичко. Силата на Дѣлчева предъ момчетата бѣше по-голѣма, та той повече се въртѣше около момчетата, а пъкъ въ тукашното общество — и двамата въ своя крѫгъ. И тука извършвахме формалноститѣ, клетвата, по приемане нови членове, кръщавахме. Довѣрието помежду Гоце и мене бѣше голѣмо, никой не можеше да ни раздѣли, и така останахме докрай единъ къмъ други. Писмата до Солунъ пишехъ обикновено азъ.
Главниятъ въпросъ, за който бѣхъ дошелъ, заварихъ въ следното състояние:
Дѣлчевъ бѣше уговорилъ съ братя Иванови безплатно да взема отъ тѣхъ пушки, кримки, въ видъ на подаръкъ. После заедно двамата продължихме сѫщата работа и получихме около 4140 пушки безъ патрони. Патронитѣ струваха 13 лв. касата. Уговорихме съ тѣхъ да ги вземемъ безъ печалба. Да имахме пари, щѣхме да ги вземемъ. Бр. Иванови ни увѣряваха, че отъ себе си подарявали 3000 пушки и че имали разрешение отъ правителството да дадатъ още други 3000. Тѣ бѣха купили пушкитѣ по 2 лв. 70 ст. парчето, но главното е туй, че тѣ купиха цѣли складове, на които смѣтката не се е знаела, че дигнаха може би двойно повече пушки, отколкото официялно бѣ явено, а между тия пушки имаше не само кримки и шнайдеръ, но и пушки, останали отъ турско време. Не по-малко отъ 6000 мартинки е имало между тѣхъ, които братя Иванови продаваха презъ Сърбия на албанцитѣ по 50, най-малко по 40 лв. едната. Въ тая сдѣлка бѣше замѣсена цѣла тайфа. Братя Иванови направиха кѫща на полк. Иванова, военния министъръ, и пр. Стоиловъ си правѣше оглушки.
57
Като приехме 4043 пушки, се прекѫсна приемането на пушкитѣ, защото се развалихме съ правителството. Това стана, защоте правителството се опитваше да се намѣси въ нашитѣ вѫтрешни работи. Отъ тукъ искаше да ни се мѣси, да не пращаме отъ тоза орѫжие въ Одринско; ние не се съгласихме и изпратихме. Стоиловъ намираше, че не трѣбва въ Одринско да дигаме революция, за да не пострада бъл. елементъ тамъ. Ние стояхме твърдо: „гдето има наши робье, трѣбва да действуваме еднакво да подготвимъ революция”.
По тоя въпросъ имахъ личенъ споръ съ Стоилова.
Опитаха се да откриятъ нишкитѣ, кѫде препращахме орѫжието, а ние секретно вършехме това отъ тѣхь. Отъ екзархията бѣха постѫпили оплаквания противъ наши другари тамъ, и правителството се застѫпваше предъ насъ, но то не ни повлия.
Въ Велесъ младежи, работници, на своя глава бѣха заграбили детето на Весова, богаташъ, за да получатъ пари. Макаръ че то да не бѣ сторено по наша инициатива, въ Солунъ Ц. К. взе тая работа въ свои рѫце, и ние тукъ защищавахме, та правителството не успѣ. Детето се освободи, но се взеха паритѣ. Азъ бѣхъ противъ това дѣло, но веднажъ станало, трѣбваше да се защищава. Екзархията — Шоповъ, а тука Мих. Сарафовъ, Кънчевъ дигаха голѣма врѣва по това дѣло, за да ни компромитиратъ. Такива конфликти ни правѣха неприятни предъ правителството. Екзархията и нашитѣ противници вѫтре обсипаха правителството съ купъ доноси противъ насъ, — представляваха цѣлата ни дейность за голѣма народна опасность. Въздействуваха на правителството да не ни подкрепя, за да не се усилваме. Нѣкой отъ агентитѣ, особено Шоповъ, не по-малко енергично отъ екзархията е действувалъ предъ правителството въ тази посока. Търговскитѣ агенти бѣха отишли вече тамъ, а
58
правителството като имаше тѣхъ, смѣташе, че е достатъчно силно вѫтре щото чрезъ тѣхъ да ни държи въ известни граници и даже да ни унищожи. Агентитѣ се назначиха наскоро подиръ моето дохождане въ София; та ми предложиха даже да стана азъ секретарь при Шоповъ. Мотивътъ на Стоилова да ни се дадатъ пушки бѣше именно за да се парализира силата на върховния комитетъ. Но понеже върховниятъ комитетъ бѣше вече поотслабналъ, то и тоя мотивъ бѣше отстраненъ.
Стоиловъ бѣше по партизански съображения голѣмъ противникъ на В. К. и живо бѣше се заелъ, какъ да е да се парализува неговото значение. Личеше, че едно отъ побужденията му да ни подкрепва бѣше, ние да можемъ да останемъ самостоятелни, та да не се засили В. К., ако бихме се присъединили къмъ него.
Най-силенъ потикъ, за да се усили работата за отваряне търговски агенства въ Македония, бѣше туй, че екзархията съзираше въ нашата организация опасенъ врагъ, който ще разруши всичкото екзархийско дѣло. Отъ друга страна екзархията и хората му постоянно се обръщаха къмъ правителството и отъ него чакаха спасение.
За да може да се предотврати опасностьта отъ революц. организация, се откриха агенствата та тѣ да ни спиратъ и да ни парализуватъ. Съ тая цель турнаха въ агенствата хора, близки до дѣлото — Ризовъ, Наумовъ, Карайовевъ, за да парализуватъ. Ризовъ игра дволична роля — отъ една страна като познатъ на нашитѣ тамъ се сближи съ тѣхъ и искаше да имъ даде да разбератъ, че тѣ безъ българското правителство нищо немогатъ и че ако то се обяви противъ организацията въ България и тамъ чрезъ тѣхъ, агентитѣ, може да я унищожи. Като приятель на дѣлото и на по-виднитѣ дейци,
59
той си е прадлагалъ услугитѣ да отстранява тая опасность при условие, че неговитѣ съвети ще се слушатъ вѫтре и че дейностьта на организацията ще се води въ тая посока, която той намира за добра. За да играе по-голѣма роля, Ризовъ още тукъ бѣше подействувалъ азъ да не стоя въ България, да не стоя тукъ въ София, ами да отида въ Одринъ. Той бѣше наредилъ въ екзархията, щото Даме да бѫде премѣстенъ въ Сѣръ, за да не бѫде въ Солунъ, а Пере Тошевъ да бѫде въ Солунъ. На него е разчитвалъ като е билъ въ лично приятелство. Отъ друга страна предъ правителството Ризовъ се е застѫпвалъ за нашата кауза, изтъквалъ въ по-широки размѣри нашата стойность и сила, представлявалъ организацията за сила въ страната и пр., но е давалъ да се разбира, че той ще съумѣе да крепи положението като агентъ на българското правителство и като близъкъ съ революционеритѣ. Той се е сношавалъ и съ княза. Той е далъ отлични рапорти за нашата организация, главно да се представи необходимъ. Инакъ Ризовъ като агентъ на българското правителство особено предъ турскитѣ власти най-добре се държа отъ всички. Никой не го замѣсти до сега откъмъ тая страна.
Върховниятъ комитетъ, който бѣше лишенъ оть срѣдства и съвсемъ игнориранъ отъ правителството, ослабна и бѣше поизгубилъ значение за правителството. Ние тогава единствени имахме нужда отъ материална подръжка, а той тогава не можеше да ни даде такава подръжка, и за това и за насъ В. К. не представляваше вече никакъвъ интересъ.
Дойде въпросътъ между правителството и насъ до открито стълкновение. Стоиловъ се бѣше заканилъ, мене и Дѣлчева да арестува. Отъ Ц. К. му са внуши, че подобна постѫпка ще се смѣта като посегателство върху организацията и че него лично ще държатъ отговоренъ.
60
Ризовъ бѣ опредѣленъ да посрѣдничи, за да се изглади тоя конфликтъ. Стоиловъ бѣше го натоварилъ съ тая мисия. Стоиловъ искаше открито да излѣземъ и противъ В. К., а пъкъ азъ съ Дѣлчева си я карахме тъй, че съвсемъ нѣмахме намѣрение да изпълняваме това желание на Стоилова. Изобщо съ една дума станахме неприятели.
Ризовъ, като посрѣдникъ, натоваренъ отъ Стоилова, нарочно ходи отъ Скопье въ Солунъ да заяви, че правителството нѣма нищо противъ организацията, ами само били лично противъ мене зле настроени. Въ доказателство на тая благосклонность на правителството, обещавалъ, че ще даде направо на Ц К. помощь отъ правителството 20 хиляди лева и още тогава е предложилъ въ брой 6000 лева. Ц. К. дълго е отказвалъ, но Ризовъ е настоявалъ заради него лично да приематъ поне тѣзи шесть хиляди, ако се отказва другата помощь. Чрезъ този въпросъ се прокарваше идея, връзкитѣ на правителството съ организацията да ставатъ направо вѫтре чрезъ агентитѣ въ Македония. Това бѣше желание на Стоилова. Нашитѣ, — тамъ е билъ и Пере Тошевъ — най-сетне приели шесть хиляди лева, но помощьта отъ 20 хиляди лева е била отхвърлена. Обратното по този въпросъ и ние тукъ въ София и въ Солунъ Ц. К. установихме опредѣлено положение: организацията да се сношава въ България съ правителството и изобщо съ всички външни фактори само чрезъ насъ, представителитѣ. Тоя принципъ, установенъ тогава за пръвъ пѫть, си остана до край принципъ на организацията. Азъ въ много случаи тоя принципъ подчертавахъ тукъ, за да го разбератъ, а и въ Солунъ другаритѣ се придържаха вече строго о тоя принципъ.
Подиръ Ризовското посрѣдничество ние вече съ Стоилова не се срѣщахме.
61
Разноски за пушкитѣ се даваха временно отъ насъ (азъ и Дѣлчевъ), а сетнѣ окончателни разписки даваше Ц. К., следъ като пушкитѣ вече биваха приети въ вѫтрешностьта. Всичкитѣ ни постѫпки за патрони оставаха напразно. Правителството се боеше да имаме годно орѫжие, защото не ни ги даваше съ искрена цель да ни засили, а сигурно само за подмамка. Ние отъ своя страна се задоволявахме и само съ пушкитѣ, защото въ вѫтрешностьта словесната агитация като че ли бѣше си изиграла ролята, а натискътъ отъ населението да му се даде орѫжие бѣше голѣмъ. Рѫководителитѣ навсѣкѫде чувствуваха нужда отъ веществени доказателства за силата на организацията и за ефикасностьта на срѣдствата и тѣхната приложимость въ случай на въорѫжена борба. Тѣзи пушки създадоха епоха въ организацията, защото подигнаха нейния авторитетъ срѣдъ населението — тѣ бѣха материялно доказателство, което закрепи вѣрата у населението, че въорѫжената борба е нѣщо постижимо.
Не можеше да се мисли тогава още, населението само да се въорѫжава, особено въ мѣстата отсамъ Вардаръ, гдето очитѣ на населението бѣха все обърнати къмъ България. Организацията тогава още не бѣше се сетила да развива нашироко агитация за самовъорѫжаване, а много отъ агитаторитѣ имаха слабостьта да обещаватъ пушки и патрони отъ страна на организацията, а нѣкои даже и отъ страна на България. При тѣзи обстоятелства пушкитѣ изиграха споменатата по-горе роля макаръ и безъ патрони. Министъръ Ивановъ изрично ми каза: „Не сме будали да ви дадемъ и патрони; така силата държимъ въ рѫцетѣ си, а инакъ вие ще се отвърнете отъ насъ. Ние пъкъ приехме пушкитѣ и така, съ надежда, че патронитѣ като сѫ ефтини ще може да си ги набавимъ и съ свои пари.
62
Повечето отъ тия пушки останаха въ Скопския и Струмишкия окрѫзи. Само нѣколко стотини се прекараха презъ Вардара въ Битолско и нѣколко стотини въ Солунско. Предвиденитѣ нѣколко стотини за Одринско останаха по границата (въ Чепеларско 200 пушки). Въ Сѣрско се изпратиха нѣколко стотини. По-голѣмата часть отъ тия пушки по-подире при разнитѣ афери попаднаха въ рѫцетѣ на турското правителство, други по скривалищата се развалиха. Малко отъ тѣхъ послужиха въ време на въстанието, и сега съвсемъ малко отъ тѣхъ служатъ.
Въ свръзка съ тия отношения съ правителството възникна у насъ идеята, систематично да отбѣгваме тѣсни връзки съ официалната власть въ България. По тактически съображения тази идея, безъ да я разгласяваме на широко, мълчаливо сме я прокарвали въ дейностъта си. И въ тази посока тукъ е вървѣло възпитанието на всички нови сили, които отиваха въ вѫтрешностьта, а въ името на тая идея се вербуваха и сили. Ние чакъ следъ време разбрахме правителственитѣ машинации, домогванията на правителството да вземе организацията въ свои рѫце, за да я парализува, и се убедихме, че началното наше мнение за всеобща искреность по освободителното дѣло спрямо българското правителство е била проста наивность. Въ тая си наивность отначало ние не можехме дори да помислимъ, че нѣкой българинъ, а още по-малко български министри могатъ да не се въодушевяватъ отъ нашата цель и нашата дейность. Въ писмото на Ц. К. по поводъ на заканването на Стоилова да ни арестува още прозира тая наивность. Тамъ се казваше: „Ако направите такова нѣщо, то вече нѣма да бѫде постѫпка на български министъръ, а по-стѫпка на Стоиловъ”. После се убедихме, че и много
63
български министри така гледатъ и че между насъ въ много случаи и правителствата на България има противоположни интереси.
На първо време правителството, — това си го изяснихме после — подсещано отъ офицеритѣ отъ 1895 год. чрезъ Рачо Петровъ (Сарафовъ още тогава е миткалъ при Рача, а чрезъ Морфова, може би, и до княза) е намислило, като дава пушки намъ, съ това да има кого да противопостави на В. К. тукъ, а въ сѫщото време да отхвърли обвиненията, че е непатриотично, а може би да изкупува грѣховетѣ си отъ 1895 година. Веднажъ на 1895 год. правителството бѣше толкова се замѣсило въ освободителното дѣло, да престане сетне съвсемъ да се интересува за него щѣше съ това ясно да разкрие, че цельта му съ онова движение въ 1895 год. е била съвсемъ друга, а не освобождението, въ което и го обвинявахме, а пъкъ да продължава съ В. К. сѫщо така не е искало. Затова то почна да работи съ насъ.
В. К. бѣше се опиталъ да купи орѫжието чрезъ Георги Георговъ за „дѣлото”. Стоиловъ се възпротиви и побърка на тоя опитъ. а за да оправдае тая си постѫпка, правителството на Стоилова имаше, може би, нужда, за извинение, да даде орѫжие за македонското дѣло именно намъ, но, както се каза, безъ патрони. В. К., макаръ че криехме отъ него, бѣше разбралъ пакъ отъ правителствени съюзници, че ние получаваме пушки. Недовѣрието между насъ и В. К. съ това се усилваше. Правителството не даваше сериозно значение на организацията, като не допускаше, че тя, ще постигне идеитѣ си, които въ неговитѣ очи бѣха блѣнове на фантасани момчета. Въ всѣки случай обаче личеше желание да разполага съ тоя факторъ, организацията, за всѣки случай. Азъ схванахъ това желание на правителството.
64
Почувствувахъ както неискреностьта му спрямо насъ, така сѫщо и заблудата му. Въ цѣли дълги рапорти азъ изяснявахъ всичко туй на другаритѣ си въ Солунъ. Всичкитѣ опити, които имахме, ни поучаваха, щото ние все повече и повече да вземаме мѣрки за самосъхранение, като се преструвахме, че не разбираме много тенденциитѣ на правителството. Така ние пакъ се закрепявахме.
Отъ първитѣ ми сношения съ правителството у мене стана голѣмъ превратъ въ понятията ми за ролята на официална България въ освобождението на Македония. Тогава се зародиха у мене, а сетне и по-нашироко у другаритѣ, положенията, на които по-после организацията легна, а именно — положението за самостоятелность въ действията и надежда само у себе си. Двестетѣ хиляди щика на България, на които ние въ началото възлагахме всички надежди, вече не ни съблазняваха. Разбирахме, че само ние съ наши сили, каквото постигнемъ, ще бѫде сигурно постигнато.
Тогава можахъ да подуша, че действително е ставалъ въпросъ между Сърбия и България за раздѣляне сфери на влияние. Стоиловъ доста ясно ми каза, че за такива работи е ставало „приказка”, а Рачо се отпусна да ми каже, че се водѣли и преговори за раздѣла на сфери на влияния. Смѣтали сѫ ни, види се, деца, като се осмѣлиха да ни загатватъ и за това нѣщо. Азъ мълчахъ, — това бѣше система — но тоя и подобни признаци ни вдъхнаха убеждение, че има опасность да се правятъ политически комбинации на нашъ гърбъ и безъ наше знание. Това ни накара да бѫдемъ още повече предпазливи и по-самостойни въ действията си и да не даваме възможность да се правятъ подобни комбинации за смѣтка на Македония.
По-подире си обяснихме цѣлата игра около въпроса съ пушкитѣ, и въ негодованието, което почувству-
65
вахме съ Дѣлчева отъ цѣлата тая сдѣлка, се крие коренътъ на силното наше отвращение отъ всѣкаква помощь отъ чисто официаленъ нзточникъ. И това, може би, породи идеята, необходимата вънкашна помощь да търсимъ срѣдъ обществото въ България. А за въоръжаване на населението никна идеята за с а м о в ъ о р ѫ ж а в а н е. Съ писма и по разни начини действувахме въ тая посока вѫтре да се прекратятъ надеждитѣ, че орѫжие ще даде България, и да се агитира предъ населението да се снабдява то съ орѫжие съ свои пари, съ покупки. Отначало нито не се помисляше за това: Колкото за орѫжие, отъ България ще го имаме, колкото не щешъ, ние само хора да приготвимъ, — това бѣше общото убеждение. България я мислѣхме готова, колкото за орѫжие, най-щедро да ни олесни. Следъ като се разочарувахме и въ това, никна идеята за самовъорѫжаване.
Въ Битолско и Солунско оставаше само да се засили тая посока на дейность, защото тамъ поради отдалеченостьта отъ България и безъ това подобни надежди не сѫ били твърде възлагани на България. Отсамъ Вардара, гдето вѣрата у населението въ пожртвователностьта на България бѣше по-голѣма но бѣше и фактично закрепена съ кримкитѣ, трѣбваше да се работи по-силно, за да си пробие пѫть тази идея — самото население да си купува орѫжие. И до край, до въстанието, не можа тукъ тази идея да хване коренъ тъй, както оттатъкъ Вардара, благодарение и на многото изкушения, които идѣха отъ тукашнитѣ комитети, — върховиститѣ. Първиятъ опитъ въ Джумайско и Петричко да се събиратъ пари отъ населението за орѫжие — то бѣше следъ Винишката афера — по наша препорѫка, излѣзе сполучаливъ. Идеята биде възприета, пари се събраха и орѫжие се купи за тѣхна смѣтка тукъ. Купиха се, чини ми се, мартинки. По-подире животътъ ни доказа, че при разнитѣ
66
афери населението лесно предаваше подареното орѫжие, а купеното турцитѣ много мѫчно откриваха. И тъй още презъ първото време, следъ като почнахме да се сношаваме съ бълг. правителство, нашата вѣра въ доброжелателствата на България се уби, и наопаки ние почнахме да съзираме по-ясно, че България спрямо насъ се отнася егоистично, че егоистично се държи, и това ни тласна още рано въ самостоятеленъ пѫть. Това е, може би, и е една отъ главнитѣ причини, че ние се отбихме много на лѣво къмъ чисто революционна дейность. Въ България вече се опрѣхме почти изключително на млади сили, идеалисти, и на чисто боеви сили. Нашиятъ полетъ се ограничи въ чисто революционна дейность, като се затворихме по отношение на вънка шния свѣтъ само въ „черупката си„. Животътъ, условията на борбата и нашата беззаветна преданность къмъ тая борба създаваха полека-лека нашата идеология въ казаната посока.
Дълго време по тактически съображения, въ споразумение съ Солунъ, се въздържахме да предизвикваме конфликти съ българското правителство. Но никогашъ не съмъ лъгалъ, никога не съмъ одобрявалъ това, което е било противъ нашитѣ принципи; предпочиталъ съмъ въ такива случаи да мълча. Азъ никога не се препорѫчвахъ като представитель на организацията, никога не говорѣхъ отъ нейно име, защото азъ видѣхъ, че имамъ тукъ работа съ хора безъ скрупули, които, ако имъ стане неприятенъ Ц. К., сѫ готови да почнатъ да я нападатъ. Затуй гледахъ да не се изтъква много името на организацията и на Ц. К.; за да не се осквернява то, искахъ да запазя престижа на организацията. Трѣбваше да се прикрива нейниятъ растежъ, нейната сила заради Турция, която никога не вѣрваше, че мрежата е голѣма, че опасностьта е голѣма. Турцитѣ само по отдѣлни случки се сепваха, но пакъ главно само въ мѣстностьта, гдето се
67
откриваха аферитѣ. Щомъ аферата се свършеше, турското правителство забравяше важностьта на случката. Ако да бѣше се говорило явно въ България за тия работи, организационнитѣ тайни безъ време щѣха да бѫдатъ изложени главно предъ Турция. Ние предполагахме и имахме за идеалъ чрезъ дълга агитация, чрезъ саморазвитие организацията да се разширява, да закрепва и да се усилва до степень, щото да може да излѣзе тя единъ день съ едно добре подготвено всенародно въстание. Ние не предвиждахме, че ще станатъ форсирани въстания. Имаше тукъ нѣщо, което ни караше да се държимъ винаги на щрекъ. Нашитѣ прями маниери не се разбраха и не се харесаха.