Спомени на Гьорчо Петровъ

 

VI.

Груевъ и Дѣлчевъ въ срещи съ върховиститѣ въ София. — Предложение отъ В. К. до Ц. К. за задружна работа. — Напразни преговори. — Мистериозно предложение до организацията да приеме даромъ голѣмо количество пушки.—Разговори на Гьорчо съ видни личности въ София. — Пълно разочарование отъ хората около В. К. на чело съ генералъ Николаевъ.

 

Даме бѣше дохаждалъ една година, — преди 1895 — въ София. Бѣше изпратенъ отъ Ц. К. въ Белгия да изучи тамъ отъ студентитѣ изкуството за борба съ динамитъ. На връщане отбилъ се въ София. Срещналъ се съ Върховния комитетъ подъ председателството на генералъ Николаевъ. Даме отишелъ при генерала и безцеремонно го запиталъ съвсемъ интимно: „Е, господинъ генерале, какъ върви вашиятъ върховизъмъ?” Това, казано небрежно и съ тънка ирония, направило лошо впечатление на генерала и той отъ тогава не можеше хладнокръвно да си спомни за тоя „гаменъ” — Груева. Груевъ се срещналъ тукъ съ всички отъ комитета, и съ Туфекчиева и съ братя Иванови. Върховниятъ комитетъ не останалъ доволенъ отъ Груева нито Даме отъ тѣхъ — не могли да се разбератъ. Ние бѣхме въ ентузиязирано настроение, а тѣ, върховиститѣ, въ друго настроение, и за това не се разбрали.

 

Дѣлчевъ сѫщо така бѣше два пѫти идвалъ да се срѣща съ В. К. и се раздѣлилъ съ тѣхъ по-остро отъ Дамета. При тѣзи срещи се указа, че има между насъ и тѣхъ единъ въпросъ отворенъ, въпросъ, който еднакво ни интересува. Щипскиятъ край вече бѣше отворилъ врата въ България, купуваха се материали, завързваха се връзки съ хора подъ рѫководството на Дѣлчева. Па и нашата мрежа се бѣше разширила достатъчно, задачата ни се бѣше усложнила и бѣхме вече обърнали погледа и на вънъ за подкрепа и засилване. Ние вече

 

 

40

 

почнахме да се чудимъ, какво да правимъ, — далечъ отидохме. И въстанието въ 1895 г. ни обърна погледитѣ къмъ България. Луковъ, офицеринътъ отъ въстанието 1895 г., който бѣ дошелъ въ Македония, ни бѣше обрисувалъ положението въ България относително В. К., че имало тукъ въпросъ за да се постави В. К. на друга нога. Но ние още не бѣхме въ състояние да разберемъ, какъ стои тая работа, а само се бѣхме заинтересували за това. Случи се, че дойде и Борисъ Сарафовъ въ Солунъ (съ руски паспортъ). Бѣше се заинтересувалъ, че въ св. Гора имало нѣкакви заровени пари (излъгалъ го нѣкакъвъ авантюристъ) та искаше нашето съдействие да иде въ св. Гора. То излѣзе вѣтъръ (ходи и се върна). Отъ Бориса узнахме пакъ подробности върху тукашнитѣ въпроси около В. К. Тогава Туфекчиевъ съ братия Иванови и офицеритѣ — между тѣхъ Бозуковъ и Б. Сарафовъ — бѣха като първи се отделили отъ В. К. и бѣха образували свой комитетъ, подържанъ и отъ правителството, отъ Рачо Петровъ, воененъ министъръ. По разни пѫтища офицеритѣ ни дадоха да разберемъ, че тѣ биха се турнали на разположение на Ц. К. Особено ни дразнѣха съ орѫжие, отъ което се чувствуваше нужда. Дѣлчевъ въ Щипско бѣше така буйно подкаралъ работитѣ, че хората сѫ мислили, че се намиратъ предъ въстание. Затова повече се чуваха въпроситѣ: Где ни сѫ пушкитѣ ? Дайте ни пушки! Ние, макаръ че нѣмахме ясна представа за работитѣ въ България, все пакъ по-съчувствено се отнасяхме къмъ офицеритѣ, — едно че по темпераментъ ни бѣха по-близки, а друго, че ги смѣтахме за по-годни да ни бѫдатъ полезни, да влѣзатъ въ работа. Така симпатизирахме азъ, Даме и Дѣлчевъ, но особено Дълчевъ бѣше настроенъ въ полза да се използуватъ офицеритѣ. Бѣше дошло вече формално предложение отъ В. К. до Ц. К.

 

 

41

 

за задружна работа. Азъ бѣхъ въ Солунъ още, разисквахме това предложение. Основата на предложението, което ни обърна вниманието (писмото бѣше дълго, приложенъ и уставътъ на В. К.), бѣше, че В. К. се смѣташе глава и висшъ водитель на освободителното дѣло (съгласно съ устава), който си запазва правото на обща директива за дейность вѫтре, а въ противоположность на туй нашата организация си бѣ прогласила като върховенъ принципъ да се спази автономна по всички работи по революционното дѣло въ границитѣ на вѫтрешностьта. Писмото ни направи впечатление съ своята надменность, много отъ високо се говорѣше, па не липсваха, чини ми се, и закани. Писмото бѣше писано презъ 1896 г. Тѣ въ София очевидно не сѫ смѣтали, че ние сме нѣкаква силна организация. Ние решихме противъ предложението, но не прекѫснахме преговоритѣ, защото не искахме да се използува едно съвършено прекѫсване на преговоритѣ като агитационно средство противъ насъ въ Македония. Ние вече съзнавахме, че на казаната почва — като си присвояваше В. К. право на хегемония — не ще се споразумѣемъ. Презъ ваканцията 1896 г. азъ дохаждахъ въ София съ мисия. Отъ източникъ отъ В. К. поиска се човѣкъ отъ Ц. К. да дойде тукъ по важна работа, а именно по нѣкакво английско предложение за пушки отъ Англия. Ц. К. реши да дойда азъ, решихме просто азъ да дойда. Даме не искаше да дойде, защото бѣше развалилъ отношенията съ В. К., Дѣлчевъ нѣмаше тогава значение между насъ, а Пере бѣше въ Битоля. И тъй азъ трѣбваше да дойда. Същевременно по сѫщата работа е билъ повиканъ Пере Тошевъ отъ Цариградъ. Кънчевъ е уведомилъ Перета, съ него водѣше преговоритѣ.

 

 

42

 

Азъ пристигамъ въ София и се срещнахъ тукъ съ Ляпчева и Ризова за общи разговори; съ генералъ Николаевъ и Карайовевъ по специалната работа за пушкитѣ. Съобщиха ми, че отъ Англия имало предложение на В. К. да му отпуснатъ голѣма сума пари и пушки, колкото сѫ потрѣбни за Македония, че 3000 отъ тѣзи пушки били натоварени вече на параходъ, който вече плавалъ въ Срѣдиземното море като първъ опитъ да се стовари отъ това орѫжие въ Македония. Тѣхното условие било, че искали въ Македония скорошно въстание. Съобщението на В. К. къмъ мене бѣше полуоткровено, мистериозно: не ми показаха никакво писмо отъ Англия нито ме туриха въ пълното течение на тази работа. Искането имъ отъ насъ бѣше, да приемемъ 3000 пушки, които щѣли да се стоварятъ въ Солунското пристанище, за да се увѣрятъ англичанитѣ, че наистина има сериозна революционна организация, която ще върши работа. Освенъ това се искаше отъ насъ щото още презъ сѫщото лѣто да вдигнемъ въ една-две околии въстание, за да можелъ В. К. да докаже, че разполага съ сили въ вѫтрешностьта. — Първото предложение, за приемане пушкитѣ, посрещнахъ съ удоволствие; веднага писахъ въ Солунъ, и Даме, за по-голѣма сигурность, самъ съ една компания отъ селяни и граждани урежда мѣсто въ Гьола, гдето ще прикриятъ пушкитѣ; наематъ лодки и хора, за да приематъ пушкитѣ, да ги пренесатъ на суша и отъ тамъ до скривалището. Радостьта въ Солунъ е била велика, 3—4 дена Даме кисналъ въ Гьола, въ шавара скрити, та бѣха се изпоболѣли чакайки.

 

Второто предложение, спомнямъ си добре, отхвърлихъ най-категорично. Мотивитѣ ми, че по съображения, да се подига авторитетътъ на В. К. въ София, никога не ще се съгласимъ да подигаме акции отъ по-серио-

 

 

43

 

зенъ характеръ, макаръ и открити облаги да виждаме отъ това. На тая почва тогава застанахъ и сетне фанатично стояхме все на тая почва до край па и сега стоимъ. Имахме дълъгъ споръ — Карайовевъ, азъ, генералътъ. Азъ си останахъ съ впечатлението, че тия хора не градятъ мислитѣ си възъ широката наша основа. Остана да приемемъ само пушкитѣ. Карайовевъ ходи въ Варна, срѣщалъ се тамъ съ човѣкъ отъ Цариградъ, този се върналъ назадъ, все въ свръзка съ тая история на пушкитѣ, която предъ мене не се разкриваше, та азъ все остаяхъ въ неудомение. Върнахъ се презъ Цариградъ. Тукъ съвсемъ неочаквано въ хотела се срѣщамъ съ Перета Тошевъ. Той не е знаялъ, защо съмъ ходилъ азъ въ София, и азъ не знаехъ, защо е дошелъ въ Цариградъ. Скоро се похвалихме единъ другиму — и разбрахме веднага, че отъ единъ и сѫщъ изворъ сме били канени. Тукъ, въ София, строго ми се забраняваше отъ Карайовева и генерала да изказвамъ тая тайна на Груева (генералътъ не можеше да го търпи), а пъкъ на Перета въ Цариградъ Кънчевъ му забранявалъ да съобщи тая тайна на мене и на Груева. Разбира се, азъ веднага писахъ, както казахъ, и Груевъ бѣше взелъ мѣрки. Въ Варна Карайовевъ се срѣщалъ именно съ Кънчева. И двамата останахме подъ впечатлението, че сме жертва на нѣкаква мистификация. Пере се раздѣли съ Кънчева, като му се закани, че ако излѣзе тая работа мистификация, ще го счита отговоренъ заради тая подигравка. Кънчевъ бѣше казалъ на Перета, че ужъ и екзархътъ е знаялъ за тая работа. Параходътъ не се яви, пушки не видѣхме, и ние се убедихме сетне, че тая работа е скроена отъ нѣкѫде, може би за да ни изпитатъ. Първомъ ужъ екзархътъ е билъ сондиранъ отъ странство, чрезъ Кънчева, сетне — и В. К. Тукъ въ София тогава имахъ срещи съ Ризова и Ляпчева. Дадоха ни да разбера, че

 

 

44

 

следъ несполуката имъ да се споразумѣятъ съ Дамета разчитвали на мене като „уменъ и разбранъ човѣкъ”, както ме нарекоха, че ще съмъ за идеята имъ, че само В. К. може да бѫде сериозенъ рѫководитель на освободителното дѣло. Азъ само ги изслушахъ и нарочно не имъ казахъ нищо опредѣлено, и тѣ не можаха отъ мене нищо да разбератъ. Генералъ Николаевъ ясно ми каза, че той не вѣрва въ македонското население да е способно да се бори, да дига революция, че той не може да приема такива „детински” наши планове за подигане народа за освобождение, че даже не желае такива работи; за освободителното дѣло споредъ него е потрѣбенъ само В. К., като авторитетно нѣщо, и той, като генералъ, на чело на тоя комитетъ ще поведе подире си 20—30 хиляди запасни войници и ще дигне въстание въ Македония. Съ селяни нищо не може да се върши, нищо сериозно. Вѫтрешната работа споредъ него била потрѣбна на В. К. само да може чрезъ нея да служи за плашилище предъ политическия свѣтъ въ България и въ странство и да си служи съ нея въ политическитѣ комбинации предъ българското правителство и предъ европейската дипломация. Горе-доле такава картина ми нарисува той. Той ми се хвалѣше, че ималъ писма отъ нѣкой си испански генералъ, отъ нѣкой италянски генералъ и пр. и пр. При единъ подобенъ разговоръ съ генерала Дѣлчевъ се бѣше енервиралъ, плюналъ и избѣгалъ. Даме иронически само слушалъ и се подсмивалъ та за това и генералътъ па и Йосифъ Ковачевъ не можеха да търпятъ Дамета. По темата за нашитѣ отношения съ В. К. имахъ разговори и съ Ризова и Ляпчева. Тѣ съ всичката си убедителность и съ всичкото си влияние, което имаха надъ мене (особено Ризовъ, когото азъ въ младини боготворѣхъ), искаха да ме убедятъ, че В. К. трѣбва да бѫде центъръ на освободителното дѣло и че

 

 

45

 

ние въ България не трѣбва да имаме работа съ никого другиго освенъ съ тѣхъ та да иматъ тѣ потрѣбния авторитетъ предъ българското правителство и предъ европейската дипломация. Имаше пълно безвѣрие въ нашата способность, у хората отъ Ц. К., да рѫководимъ и да подигнемъ сериозно движение. Азъ бѣхъ напротивъ дълбоко убеденъ, че тоя песимизъмъ спрямо насъ е неоправданъ, понеже имахъ дълбока, силна, фанатична вѣра, че ние сме избрали най-правия пѫть, че инакъ не може да се постѫпя. Ясно бѣше за мене, че всѣко противоречие съ тѣхъ бѣше излишно, — тѣ не можеха да гледатъ инакъ, то бѣше вънъ отъ тѣхнитѣ представления, а само вѣрвахъ, че съ време тѣ ще прогледнатъ и ще дойдатъ до убеждение, не че азъ и другаритѣ сме били наивни хлапета по тая работа, а че тѣ сѫ били деца, които въ своето безогледно вироглавство и въ своя егоизъмъ не искаха да разбератъ нашитѣ ясни, убедителни доводи.

 

И тъй ние се убедихме, че тукъ въ София имаме противъ себе си хора, които имаха вече нравъ и традиция на македонствующи като Ризова, хора авторитетни като ген. Николаевъ, Ковачевъ, и че ще се боримъ съ една идея, вече възприета тукъ отъ всички, а именно че само емиграцията въ княжеството може да рѫководи освободителното дѣло. Азъ и другаритѣ ми не можехме да имъ противопоставимъ нищо друго освенъ своята дълбока вѣра въ правотата на дѣлото си и вѣра, че трѣбва само да работимъ и да чакаме деньтъ, когато ще се убедятъ всички, ще разбератъ всички истината. Ето защо и азъ се свихъ въ себе си, избѣгвахъ всички излишни преговори и прения на казаната тема, мълчахъ като си остаяхъ непреклоненъ на своята почва. Това даде поводъ да говорятъ хората и да вѣрватъ, че Гьорче Петровъ само мълчи и хитрува като прѣчи на всѣки опитъ за споразумение между Ц. и В. комитетъ.

 

 

46

 

Имаше опитъ отъ страна на В. К. и агресивно да се намѣсятъ въ нашата организация. Като ми се направиха аванси и комплименти отъ Ризовъ, Карайовевъ, Николаевъ, че азъ и Пере сме били сериознитѣ хора, на които тѣ разчитвали, и като сѫ знаели, че Даме играе важна роля въ Солунъ, въ когото — „гаменъ” — нѣмали никакво довѣрие, увѣщаваха ме да се махне Даме отъ Солунъ, а азъ и Пере Тошевъ единъ въ Солунъ, единъ въ Битоля, да работимъ съ тѣхъ, както тѣ го разбиратъ. Аслѫ азъ преди да дойда въ София вече въ разговоръ си проектирахме (азъ, Даме, Пере, Дѣлчевъ) да се разпредѣлимъ по провинцията. Даме да отиде въ Сѣръ, азъ да остана въ Солунъ, Пере въ Битоля, Дѣлчевъ да си остане въ Щипъ, а Матовъ бѣше навикналъ въ Скопье, — за да не сме на купъ та да се върши по-добре работата. Но когато се върнахъ въ Солунъ отъ София и когато разправихъ горнитѣ работи, решихме, тъкмо за да покажемъ своята солидарность, Даме да остане именно въ Солунъ. Предвидѣхме, че ще се правятъ опити да ни разстроятъ.

 

Имахъ въ София среща съ офицеритѣ отъ 1895-та год. — Сарафовъ, Бозуковъ, Венедиковъ, Гарофаловъ и пр. Тѣ бѣха противъ В. К. и искаха да влѣземъ ние въ дружба съ тѣхъ, да имъ дадемъ подпората си, за да се издигнатъ тѣ въ комитета. Имахъ една среща съ Бориса и Бозукова, когато скришно бѣхъ слѣзълъ въ хотелъ Роялъ (тогава Булевардъ), още инкогнито, следъ като се срещнахъ съ Николаевъ е Сiе. Съобщиха ми, че ротмистъръ Морфовъ, тогава инспекторъ на полицията, искалъ да се срещне съ мене и отъ страна на министъръ Стоиловъ да ми каже нѣщо. Срещнахъ се съ него въ присѫтствието на Бориса и Бозукова. Следъ купъ обвинения по адресъ на В. К., откриха ми сѫщата велика тайна, че ужъ В. К. сполучилъ да получи отъ

 

 

47

 

Англия отъ нѣкой богаташъ голѣма сума пари, но че правителството влѣзло въ диритѣ на тая работа и щѣло да направи, щото тия пари намъ да се дадатъ, ние съ тѣхъ да вършимъ работа за дѣлото, а не да се дадатъ на В. К. за да вършатъ съ тия пари тукъ политика, да свалятъ и качватъ правителства и пр. Борисъ и Бозуковъ веднага дадоха съветъ: „Да ги вземемъ тия пари!” и си предложиха услугитѣ, ако има нужда отъ тѣхъ. И Морфовъ и тѣ останаха просто очудени, когато имъ отговорихъ категорично, че каквито и да сѫ хората, но щомъ тоя комитетъ си наредилъ възможность да си намѣри срѣдства, нѣма да се съглася да му ги ограбя, защото съмъ увѣренъ, че ще ги употрѣбятъ за македонското дѣло макаръ и по свой пѫть и по свой начинъ. Не се поднови вече този опитъ отъ страна на Морфова. Срещнахъ се и съ госп. Туфекчиевъ, който бѣше съ офицеритѣ се отдѣлилъ противъ В. К. И той бѣше на мнение да не даваме подръжката си на В. К. Впечатлението отъ Туфекчиева не бѣше добро; инакъ си го представяхъ, а не такъвъ мазенъ, съ маниери. Представиха ми се и два-трима социалисти: Стоянъ Ивановъ (сега околийски началникъ въ Ловечъ), Стоянъ Поповъ (мѫжътъ на Роза Попова), ужъ членове на особено дружество, и пр.

 

Всички тия срещи тукъ ми размѫтиха паметьта и ме разочаруваха. Все пакъ се почувствувахъ по-близко до офицеритѣ, които скоро се бѣха подвизавали, и на тръгване азъ предложихъ на Димитъръ Венедиковъ, който ми се видѣ по-разуменъ отъ другитѣ, да се обръщаме къмъ него за нѣкои услуги, временно, докато си изпратимъ свой човѣкъ.

 

Вижда се, че подъ впечатлението на тая бъркотия, която видѣхъ тукъ, се бѣше у мене родило убеждението, че ще трѣбва да си имаме тука свой човѣкъ за на-

 

 

48

 

ши специални работи. И наскоро Дѣлчевъ, който стана невъзможенъ като легаленъ въ Разлога, гдето бѣше учитель, се прехвърли въ България, и отъ Солунъ му предписахме да остане тукъ като нашъ човѣкъ да изпълнява по границата нашитѣ нужди, да ни изпраща вестници, и книги и да ни държи въ течение на тукашнитѣ работи по макед. въпросъ, — но да не се бърка не само въ политическите но и въ комитетскитѣ работи въ България.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]