V.
Първото събиране парични помощи за организацията. — Истината по ученическитѣ вълнения въ солунската гимназия. — Организацията се отзовава на единъ позивъ на екзарха и му дава подкрепа. — Борбата между дветѣ враждебни партии въ Солунъ и напразни опити за споразумение. — Основаването на революционно „Братство.”
Презъ лѣтото 1895 г. първъ пѫть се опитахме да събираме пари отъ Солунъ, — доброволни пожертвования (вънъ отъ членскитѣ вносове). Ние отъ Ц. К. си разпредѣлихме търговцитѣ по лични познанства и лично събирахме пари срещу разписки. Разпискитѣ бѣха (първитѣ) хектографирани, подпечатени съ печата на Ц. К., подписани съ псеудонима на Татарчевъ и на касиера. Обърнахме се до ограниченъ крѫгъ хора, гдето разчитахме на успѣхъ. Отъ хората на противната страна ни единъ не закачихме. Първиятъ опитъ бѣше сполучливъ. Поискахме отъ двадесетина души. Азъ поискахъ отъ Попъ Стефановъ, Петрушъ Сарафовъ, кукушанецъ и др. Отъ 20 до 50 лири се искаха. Имаше и еснафъ хора, отъ които се поискаха 30 до 10 лири. Отъ Шавкулови (братовчеди ми сѫ) вземахъ 90 лири: „Приятелство, приятелство — сиренето съ пари!”; „ще бѫдемъ приятели или неприятели?” Като му извадихъ разписката на попъ Стефановъ, остана като гръмнатъ. „Приемате или неприемате?” Страхъ го бѣше да вземе разписката, а даде ги. Сетне у Петрушъ Сарафовъ 35 лири — даде ги. Татарчевъ ходи у X. Мишеви, 100 лири имъ взема отъ дветѣ фирми. Изобщо добре ни посрещнаха. Но тѣ вече имаха и доста доказателства за нашата дейность, че е сериозна. Бѣше наскоро станало и движението отъ Княжеството, авантюрата на Сарафова до Мелникъ и пр. Това въстание даде силенъ потикъ на дѣлото, възбуди надежди у македонцитѣ и на нашето дѣло почнаха
31
да гледатъ по-сериозно. Това събитие популяризира нашата идея между обществото, даде поводъ то да мисли, че нашата работа е въ свръзка съ България, па и намъ ни даде потикъ. Четницитѣ, 40 души отъ кумановската чета на Геройски, която бѣше заловена, ги прекараха презъ Солунъ. И това е наелектризирало духоветѣ. Събирането пари си стана традиция, крѫгътъ се разшири. Измѣни се и системата, постепенно, — намѣсто известни лица почнали да се явяватъ да искатъ пари и неизвестни лица. Вестницитѣ, които бѣхме почнали въ Битоля, бѣха временни, 7—8 броя. Сега въ Солунъ подкачихме заедно съ попъ Коцевъ хектографиранъ вестникъ, отъ който излѣзоха 4—6 броя, струва ми се съ старото название на вестника, който Даме издаваше. Не помня, дали не бѣше нашето „На орѫжие!”, а тѣхното „Въстаникъ”, или обратното.
Истината по гимназиялнитѣ вълнения, които станаха презъ зимата, кѫде коледа, е следната. Настроението у ученицитѣ бѣше вече революционно. Въ класъ 1895 г. I полугодие, именно въ VI класъ на урокь на учителя Д-ръ Лука Димитровъ става единъ ученикъ, Нацевъ, (отъ Леринско) и му заявява натъртено: „ Господинъ учителю, имамъ да Ви заявя отъ страна на цѣлия класъ, че по-добре ще сторите, ако си вземете каменитѣ (преподаваше минералогия) и си излѣзете та правете каквото щете съ тѣхъ. Сега не е време да се занимаваме съ камени, а съ революция!” Ученицитѣ изобщо бѣха настроени и съ симпатия се отнасяха къмъ всички, които боравѣха съ „дѣлото”. Азъ бѣхъ именно за това добре гледанъ отъ ученицитѣ. Преподавахъ география и се увличахъ и ги увличахъ. Напр. като говорѣхъ за „управлението”, азъ имъ говорихъ четири урока и, разбира се, 3-тѣ за турското управление. Ученицитѣ просто гълтаха. Въ урока по занаяти, търговия и земледѣлие азъ въ осъмъ
32
урока разправяхъ и то все за условията въ Турция. Давахъ имъ класнитѣ карти, искахъ отъ тѣхъ да научатъ фактическитѣ работи, а имъ разправяхъ вънъ отъ туй голѣми подробности. Това силно настройваше ученицитѣ. Имаше между тѣхъ и чисто революционенъ крѫжокъ, и по решение ние ги приемахме за членове отъ четвърти класъ на горе. Ученическиятъ крѫжокъ бѣше подъ висшето рѫководство на Дамета. Ученици, разбира се, рѫководѣха. Даме бѣше вече окончателно освободенъ отъ партизанство.
Самиятъ бунтъ въ гимназията нѣма нищо общо съ организацията, освенъ до толкова, до колкото ученицитѣ бѣха революционно настроени и чувствително вече показаха своето недоволство спрямо учителитѣ и началството. Мене не ме интересуваше бунтътъ. Намѣсихъ се само, когато Наумовъ послуша покойния Ганевъ та го прати да вика полицията противъ ученицитѣ „да се извържатъ тия чапкъни”. Азъ затворихъ вратата и казахъ на Наумова да размисли хубаво, какво прави като иска да вика турска полиция. Наумовъ се свести и не направи това. И въ учителския съветъ, като искаха да решатъ пакъ полиция да се вика и пр., азъ се възпротивихъ. Лазаровъ дойде и добре се държа — по-либераленъ се показа и умно послуша.
Да разправя за една случка съ екзарха. Азъ разяснихъ на Лазарова да не дава по-голѣмо значение на събитието, защото е проява на настроението у ученицитѣ. По това време бѣше се подигналъ нѣкакъвъ въпросъ, отъ Русия струва ми се, да се дигне екзархията. И въ екзархията бѣха почувствували нужда отъ една подпора отъ мѣстното население въ видъ на манифестации, декларации и пр. Агентитѣ на екзархията бѣха се поотчаяли, съмняваха се, че ще получатъ исканитѣ манифестации отъ всички общини — съ подписи и печати —
33
съ които се изказва довѣрие въ екзарха и се иска отъ правителството да задържи екзарха, да не лишава населението отъ екзархията. Какъвъ бѣше въпросътъ, който бѣ толкова сплашилъ екзарха, ние го не знаехме, но ние показахме, че не сме чужди и на тоя въпросъ. Таневъ, секретарь въ училищния отдѣлъ, който се считаше по-близъкъ до насъ заедно съ Лазарова (Кънчевъ се считаше повече нашъ противникъ) се обърна къмъ насъ, Централния комитетъ, съ подкана да подкрепимъ и ние това искане на екзарха. Предложението го приехме безъ всѣкакво съпротивление; подканихме нашитѣ другари низъ провинцията, и екзархията биде претрупана съ заявления. Нѣкои отъ тия заявления бѣха много оригинални и сърдечни. Ние отъ сърдце приехме това, защото ние бѣхме убедени, че екзархията, като учреждение, трѣбва да си сѫществува въ Цариградъ, и ако сме се борили съ нея, борили сме се по екзархийки работи въ свръзка съ нашата идея.
Въ първитѣ времена при започване на дѣлото недѣлнитѣ училища послужиха за агитационно срѣдство за групирване и възбуждане по-интелигентната младежь. По инициатива на младежитѣ и съ съучастие на първитѣ работници на дѣлото недѣлни училища бѣха открити въ повечето чисто български градове въ страната. И тѣ служеха като общественъ факторъ за противовесъ спрямо общинитѣ, които все тежнѣеха къмъ владицитѣ и не можеха да станатъ духовенъ центъръ на всичкитѣ слоеве на населението. Сказки отъ учителитѣ, често близки до бунтовнически, макаръ и не открито (въ Щипъ е имало и открити бунтовнически сказки отъ Даме Груевъ), библиотеки, книги за прочитъ — това сѫ тритѣ роли на недѣлнитѣ училища. Главната роля бѣше, че бѣха мѣсто, гдето се събираше и закрепваше младежьта. И по този въпросъ имахме решително сражение съ екзархийскитѣ
34
агенти. На Кънчевъ, Наумовъ и С-iе дошла хитрата мисъль да образуватъ въ Солунъ читалище и да образуватъ една организация отъ всичкитѣ читалища въ Македония, като направятъ солунското недѣлно училище централно, увѣрени, че то ще бѫде въ тѣхни рѫце, защото по-крупнитѣ учителски и граждански сили бѣха на тѣхно разположение. По тоя начинъ сѫ мислили да подбиятъ авторитета на Ц. К., да издигнатъ своя и да спечелятъ на своя страна младежьта. Уговоренъ планътъ предварително въ тѣсенъ партиенъ крѫгъ, Наумовъ го поднесе на решение на цѣлото учителско тѣло въ Солунъ — класно и първоначално. Свика общо учителско събрание и предложи въпроса. И се прие отъ болшинството. Азъ се сетихъ, кѫде отиватъ, и по мое настояване се реши да се приеме идеята за основаване недѣлно училище въ Солунъ безъ да се споменва за организирване на другитѣ читалища и безъ да се споменва, че солунското ще бѫде централно. Мотивътъ ми бѣше, че първомъ трѣбва да се основе въ Солунъ недѣлно училище, а че сетне може да се види, ще ли стане то централно. Тѣ не ме разбраха, и се прие тъй. Свика общината по-събудени 30—40 граждани за да се основе недѣлно училище. Бѣха взели мѣрки да се свикатъ повечето тѣхни партизани. Съ една агитация отъ наша страна събранието стана по-голѣмо и се наложи да бѫдатъ всички приети, а не само поканенитѣ. Недѣлното училище се основа и за председатель изкокна Татарчевъ, а за секретарь азъ. Инициаторитѣ веднага се отказаха отъ недѣлното училище и напустнаха. Гарвановъ на срѣда стоеше. Той бѣше съ тѣхъ, но повече съ мене бѣше, — лично бѣхме привързани. Опълномощени бѣхме азъ и Гарвановъ да съставимъ устава на недѣлното училище и се взе решение, че то, като ново и младо, не може да се прогласи само отъ себе за
35
централно. Недѣлното училище просѫществува нѣколко време — свърши съ 7—8 сказки, а уроцитѣ се преподаваха на неграмотни и малограмотни. По редъ преподаваха и повечето първоначални учители. Ние държахме сказки. Недѣлнитѣ училища не траяха дълго, останаха безъ значение и изчезнаха. Капиталитѣ имъ се прибраха въ комитетскитѣ каси.
Да се повърнемъ къмъ въпроса за главната ми работа — мисията ми за посрѣдничество. Щомъ дойдохъ въ Солунъ, бѣхъ добре посрещнатъ отъ противната страна: Сарафовъ, Самарджиевъ, Наумовъ. Въ дълги разговори дадоха мнението си, изказаха и желанието си на широко. Извадихъ заключение отъ всичко, че искатъ Ц. К. да се дѣли между дветѣ партии. Тѣ ми говориха открито. И Сарафовъ говори — въ канцеларията си даже — все въ посока, щото Ц. К. да се дѣли на половина, да се погаждатъ като две страни. Но се виждаше, че интимното имъ желание е да взематъ работата въ рѫцетѣ си и да се отстранятъ отъ Солунъ нѣкои отъ неприятнитѣ имъ лица. Колушевъ, Гарвановъ и азъ бѣхме образували тѣсна другарска компания. Азъ умишлено дружехъ съ тѣхъ съ намѣрение да ги увлѣка и да ги зачисля въ организацията. Даже имъ направихъ формално предложение за туй, но ми отказаха. Гарвановъ ми каза, че е вече късно за тѣхъ, че редници не могатъ да ставатъ. Гарвановъ минаваше като близъкъ и намъ и тѣмъ, та му довѣрявахме. Колушевъ бѣше новъ и не бѣше се опредѣлилъ още. Между лицата, които искаха да отстранятъ, щѣше да бѫде и Даме Груевъ.
Азъ се убедихъ, че тия хора нито мислятъ сериозно за дѣлото, нито сѫ годни за това. Внесохъ въпроса въ Ц. К. и поискахъ мнението на другаритѣ отъ комитета. Приеха всички посрѣдничеството да стане и бѣха съ-
36
гласни да влѣземъ въ разбирателство, защото въпросътъ бѣше злободневенъ и имаше и у насъ сериозно желание да му се тури нѣкакъвъ край. Преговоритѣ въ нѣколко срещи станаха. Опитахъ се да имъ въздействувамъ омекчително, но излѣзе безуспѣшно. Говорихъ повече съ Сарафова, Самарджиева, Наумова, Ганева. Най-сетне, по решение на другаритѣ отъ Ц. К., имъ направихъ ясно и опредѣлено последно предложение, че и тѣ и тѣхнитѣ хора безъ разлика ще се приематъ въ организацията на общо основание. Даме, азъ, Пере Тошевъ искрено желаехме това, да се освободимъ отъ тоя въпросъ. Татарчевъ и X. Николовъ малко още дипломатствуваха, — у тѣхъ отъ партизанскитѣ ежби следитѣ още не бѣха изчезнали. При все това не можахме и ние току тъй на тия хора да позволимъ да влѣзатъ направо въ Ц. К. Тѣ не приеха, което бѣше глупаво, зашото ако да бѣха влѣзли на общо основание, безъ съмнение, скоро щѣха да влѣзатъ въ комитета. Единъ човѣкъ като Сарафовъ, стига да искаше, щѣше да влѣзе. Но, види се, тѣ това не сѫ искали. Тѣ сѫ искали безъ клетва, безъ формалности да се вмъкнатъ. Никой не дойде да даде клетва, и отношенията пакъ по старому си продължиха. Разлика обаче имаше въ туй, че и противницитѣ почнаха да се отнасятъ съ по-голѣмо уважение къмъ насъ, па и дѣлото се бѣше издигнало. Това, което не можаха да постигнатъ чрезъ мене, се надѣваха да постигнатъ чрезъ Перета. Пере дойде презъ ваканцията 1896 г. и съ наше съгласие и той се зае съ тази роля, но и той дойде до сѫщия безрезултатенъ край, само съ тая още разлика, че се раздѣли съ тѣхъ остро, изпсува ги. Подиръ това изгубиха всѣка надежда да се докопчатъ до рѫководството по тоя пѫть. Трѣбваше да търсятъ другъ пѫть. Да отхвърлятъ „дѣлото” изцѣло, това бѣше вече невъзможно и късно. И затова
37
тѣ се принудиха да уловятъ другъ пѫть: излѣзоха да проповѣдватъ ужъ сѫщото, което и ние, само съ претенция на умѣреность. Опредѣленитѣ имъ проповѣди бѣха тѣзи: „България ще ни освободи и отъ България да чакаме всичко, ние трѣбва само да се готвимъ. Пушки да не се купуватъ и да не се внасятъ, защото когато потрѣбва, България ще ги даде. Революционерство да не се проявява въ действия, а само въ морална подготовка”. Това бѣше основата на „Братството”, което тѣ по-сетне основаха — въ 1897 година.
Презъ сѫщата ваканция въ 1896 г., когато Пере въ Солунъ водѣше преговори, азъ бѣхъ дошелъ въ София, временно изпратенъ. И тукъ направиха сѫщия опитъ чрезъ Върховния комитетъ въ сѫщата посока и чрезъ мене (както по-напредъ съ Перета), но безъ успѣхъ.
Следъ това тѣ — въ Солунъ и Цариградъ — престанаха да правятъ подобни опити и съвсемъ открито и враждебно се заеха съ агитация да разрушатъ организицията. Кънчевъ, като инспекторъ, систематично преследваше учителитѣ, наши съмишленици, и ги замѣстяше само съ „незамѣсени” учители. Наумовъ, като бивши директоръ на педагогическото училище (педагогически курсъ въ Солунъ) действуваше енергично въ тая посока и между учителитѣ. Цѣлата екзархийска машина услужваше на тая контраагитация. Едновременно се почнаха интриги противъ организацията предъ Върховния комитетъ въ княжеството и предъ българското правителство, за да се създаде настроение противъ организацията. Окончателно се оформи това течение съ устройството на „Братството” — „Революционното Братство”.
38
3 юний.
Това бѣше последенъ опитъ на екзархиститѣ да взематъ въ свои рѫце влиянието въ страната, което имъ се изплъзваше. Кънчевъ въ съгласие съ екзарха и Селджобалиевъ сѫ дали идеята за Братсвото. Тѣ намѣрили Гарванова подходящъ да го противопоставятъ на нашитѣ хора. Понеже Гарвановъ бѣше по-наклоненъ отъ всички екзархйски съпартизани да се предаде на революционната дейность, той сигурно щѣше да влѣзе въ нашитѣ редове да бѣше билъ поканенъ по-отрано за членъ въ Ц. К. Именно, за да придобиятъ Гарванова, съгласиха се да турятъ Братството на ужъ революционна база, колкото да могатъ по-лесно чрезъ близостьта на целитѣ да се превзематъ позициитѣ на Ц. К. Братството нѣмаше друга идея, а надеждитѣ му бѣха на България, и затова центърътъ на дейностьта на Братството бѣше агентсвото ни въ Солунъ, гдето Колушевъ бѣше секретарь.
Бѣха тогава пращани отъ Ц. К. презъ България пушки за организацията та около 250 пушки бѣха стигнали до селото Туши въ Гевгелийско. Селянитѣ не знаеха да криятъ предъ Колушева. Колушевъ ги излъгва селянитѣ, че ужъ България ги пратила пушкитѣ не за Ц. К., а за тѣхното село. Цѣла престрѣлка между селянитѣ щѣше да стане докато се разбератъ. Така се агитираше съ всички простени и непростени срѣдства.