IV.
Въстанието въ 1895 год. и вѫтрешнитѣ дейци. — Първитѣ внесени въ Битоля бомби, заловени отъ турцитѣ. — Кираджията Доне въпрѣки изтезанията нищо не изказва. — Прилепскитѣ затворници на чело съ Гавазовъ. — Борбата на „ексархиститѣ” противъ вѫтрешната организация. — Първоначалната дейность на Централния комитетъ въ Солунъ.
31 май.
Въ 1895 година въстанието ме завари въ Битоля. Мѣрка ми се въ паметьта, какъ се отнесохме къмъ това въстание. Никакво предизвестие нѣмахме, че ще става подобно нѣщо. Следѣхме съ просто любопитство — нито го осѫждахме, нито му дадохме нѣкакво голѣмо значение. Но повече клонѣхме къмъ симпатия. Нашата психология на чисто мѣстни рожби не допускаше мисъльта, че може България тукъ да играе нѣщо за свои цели. Ни най-малко не повлия това събитие на нашата дейность— нито да ни спре, нито да ни измѣни пѫтя. Дошелъ бѣше въ Битоля офицеринътъ Луковъ, участтникъ въ движението презъ 1895 г. въ Одринско, гдето бѣше влѣълъ 4-5 километра отъ границата заедно съ Гарофаловъ. Той предприе пѫтуване въ Македония и дойде въ Битоля. Ние го посрещнахме като господъ, а после тукъ въ София видѣхъ, че той съвсемъ не е заслужавалъ голѣми почести. Такива сме били тогава неопитни и наивни. Презъ лѣтото 1895 г. подиръ въстанието нѣкой си отъ България дошелъ въ Солунъ (презъ Виена) за да покаже, какво нѣщо е динамитъ и какъ се прави фитилътъ. Специяленъ човѣкъ пратихме отъ Битоля да види това чудо и да изучи, какъ се употрѣбява динамитътъ. Ние все бѣхме още на стария умъ — имахме голѣма наклонность къмъ взривнитѣ вещества, макаръ че не имъ знаехме употрѣблението. Азъ позна-
22
вахъ София — всѣка ваканция идвахъ въ София, гдето печатихъ книгата си (пръвъ пѫть въ 1892 г., сетне въ 1893, 1894 г.).
Презъ 1895 г., подиръ въстанието, бѣше вече нареденъ начинъ за вноска на материяли чакъ отъ България: презъ границата се носѣше материялъ отъ селяни (нелегални) до Кочани, Виница, Щипъ (бомби, револвери, пушки — Туфекчиевска работа). Презъ това време Дѣлчевъ бѣше въ Щипъ. Въ Битоля пристигнаха 8 бомби отъ щипския комитетъ — отъ Кочани. Втора пратка стигна 4 бомби. Кираджията Доне, организационенъ човѣкъ, при влизането въ Битоля го заловиха. Бомбитѣ бѣха турени въ чували съ оризъ. Колджиитѣ съ шишове бъркатъ за тютюнъ; шишътъ удря въ желѣзото и се заповѣдва скоро да се растоварятъ чувалитѣ. Доне търтилъ да бѣга, хванаха го. Опита се съ подкупъ — не сполучи; отнесоха го като великъ престѫпникъ. Насъ обхвана ужасъ — пръвъ пѫть стълкновение съ властьта. Валията Абдулъ Кязимъ паша наредилъ бомбитѣ на масата си и вика консулитѣ да имъ ги показва, какво правятъ българитѣ. Бѣхме поискали бомби отъ Дѣлчева, да ни прати нѣколко да ги видимъ, какъ изглеждатъ, да се насърдчимъ, да имъ се порадваме. Тѣ бѣха п р а з н и. Още бѣхме въ неопредѣленость. Не се надѣвахме още на народната сила, а търсѣхме спасение въ бомбитѣ. И турцитѣ не сѫ знаели, какво сѫ бомбитѣ, и тѣ съ страхъ бѣха ги изнесли въ кошница вънъ отъ града. Отъ кираджията ни бѣше страхъ да не изкаже. Взехме мѣрки да му се внуши да не изказва, и ако се види, че ще изказва, да го унищожимъ вѫтре въ затвора. Докато ние вземахме тѣзи мѣрки, въ самия затворъ покойниятъ Гавазовъ (затворенъ отъ Прилепъ) взелъ отъ себе си мѣрки. Кираджията бѣше туренъ въ долапъ — влажна тъмна дупка, да не може да легне. Гавазовъ
23
откъртилъ дъски отъ тавана надъ него, и за да го изпита го подканилъ да изкаже, кои сѫ комититѣ, що му дали бомба. По отговоритѣ му Гавазовъ се убедилъ, че нѣма намѣрение да изказва. Следъ два-три разговора Гавазовъ му се открива и влиза въ сношение съ него, а чрезъ него и съ насъ. Въ долапа Доне почна да яде печени кокошки и пити. Доне биде много изтезаванъ; горенъ по гърба съ желѣзо, битъ, но остана до край твърдъ — съ отговоритѣ си „не знамъ нищо, другъ ги е турилъ безъ да ме е питалъ.” Осѫдиха го на 101 година и лежа въ Битоля, а после биде амнистиранъ. Това бѣше първа афера, неприятность за насъ. Това събитие мина на времето си, като първо, за много крупно, направи силно впечатление на нашето и на тур ското общество. Твърдостьта на Доне ни направи силно впечатление и много ни окуражи. Доне е Щипянецъ, сега е въ Кюстендилъ търговецъ. Примѣрътъ на Доне изигра голѣма, окуражителна роля. Разбра се, че сѫществува революционна организация, „толчокъ” за прогресъ. Турцитѣ не се досетиха по-нашироко да изтълкуватъ ра ботата.
Питате за Гавазова. Не знамъ, по какъвъ случай направиха арести въ Прилепъ. Около 40 души затворници, въ вериги, на чело съ бащата и синътъ Гавазови, демонстративно бидоха изпратени отъ Прилепъ въ битолския затворъ за сѫдене като комити. Съвсемъ неочаквано за турцитѣ, цѣлиятъ градъ Прилепъ при затворена чаршия много демонстративно изказа съчувствие къмъ затворницитѣ и ги изпрати далечъ отъ града. Самитѣ затворници съ бунтовнически пѣсни марширували низъ града Прилепъ и пѣснитѣ се подземели отъ народа съ открити псувни противъ властитѣ. Даже ескортата стражари и войници били принудени да стѣснятъ крѫга безъ да сѫ въ сила да направятъ нѣщо. Подобна непри-
24
ятна изненада очакваше турцитѣ и въ Битоля, приготовляваше се демонстративно посрещане. Турцитѣ взеха мѣрки и вкараха затворницитѣ въ Битоля по странични пѫтеки. На времето си голѣмо бѣше впечатлението отъ куража на самитѣ затворници и отъ смѣлостьта на прилепчани. Азъ бѣхъ още въ Битоля. Тамъ бѣхъ и когато стана Доневата афера, но презъ ваканцията бѣхъ излѣзълъ вънъ отъ Битоля. Всичко туй ни доказваше, че има брожение у населението. Имаше подобни случаи отъ заловено орѫжие тогава и въ Щипско, въ Виница. Куриерътъ и тукъ не издаде въпрѣки изтезанията: нажеженъ вѫгленъ въ устата, желѣзенъ, нажеженъ ръженъ въ дирника. Селянинътъ виничанинъ онемѣ оть изтезанията и следъ една година проговори. Не издаде нищо. То бѣше едновременно съ Доневата случка и туй много ни насърдчи. Доне си създаде име въ организацията като праотецъ на твърдостьта при най-голѣми страдания. Така се създаде традиция, — единъ духъ да не се изказва, да не се издава нищо. Надпреварваха се, кой повече мѫки да изтрае. Претенцията на Донета бѣше само, да се дава по единъ чувалъ брашно на децата му, и това правѣхме. И оня селянинъ въ Виница е поискалъ само да се дадатъ до две лири на децата му. Доне, като излѣзе отъ затвора, съ смѣхъ разказваше за мѫкитѣ си като за обикновено нѣщо.
2 юлий.
Борбата противъ екзархията неволно се преобърна въ революционна, и за мнозина отъ солунскитѣ дейци може да се каже, че се намѣрили въ чудо, че работата излѣзла по-сериозна отколкото си я мислили. Екзархията и нейнитѣ хора въ Солунъ, Битоля и другаде въ началото не вѣрваха, че новата дейность ще даде нѣкакви действителни резултати, защото не допускаха, че
25
населението ще се повлѣче по такива леки хора, за каквито тѣ смѣтаха своитѣ противници, главно солунскитѣ. Тѣ смѣтаха, че всичко произлиза отъ Солунъ, и вѣрваха, че тѣзи „сепаратисти” наречени, го правятъ това не съ искрено намѣрение да дигатъ революция, а просто като една партийна тѣхна маневра за да съборятъ тѣхъ и да се издигнатъ тѣ, да си създадатъ популярность като съборятъ противницитѣ си. Така сѫ мислили екзархиститѣ като Шоповъ въ Цариградъ, секретарь на екзарха, Селджобалиевъ; Кънчевъ, Тошевъ, А. Наумовъ, учители въ Солунъ, Самарджиевъ, Кондовъ, граждани въ Солунъ. За екзархиститѣ революционното дѣло представляваше толкова, доколкото виждаха въ него, като партия, срѣдство да бѫдатъ бити отъ противницитѣ. Относително немалко личности екзархисти не сѫ се лъгали. Именно нѣкои отъ дейцитѣ не сѫ били чужди на това тѣсно партийно схващане на дѣлото. И Даме дори бѣше неволно увлѣченъ, но сетне той се свести и се сепна и се залови — съ това бѣхъ и азъ съ него съгласенъ — да изкореняваме чисто партийнитѣ елементи въ дѣлото и да си гледаме чисто и неуклонно нашето велико дѣло. Пере Тошевъ бѣше чистъ. Въ Солунъ бѣха дошли отъ Кукушъ, струва ми се въ 1894 г., около 400 лири въ Ц. К. Това бѣха подушили екзархиститѣ, а бѣха и други работи дочули, отъ които сѫ разбрали, че влиянието на „вагабонтитѣ” не е тъй малко (ние пъкъ ги наричахме „умнитѣ”) и че работата имъ е по-сериозна отколкото си я мислѣли. Стреснати отъ това, по взаимно споразумение отъ Солунъ и Цариградъ изпратиха Самарджиевъ да пропѫтува по Македония за да поизучи, какъ стои дѣлото, и да агитира колкото се може противъ него. Самарджиевъ въ Костурско, като е агитиралъ, явно е говорилъ: „Тѣзи хубави села ще бѫдатъ опропастени, крепете Църквитѣ и училищата. България има 200,000 щика и ще
26
се освободи Македония”. Оъ тази мисия е обиколилъ Солунско, Битолско и часть отъ Скопско; ходилъ и проповѣдвалъ въ Охридъ, Леринъ, Костуръ, Битоля, Ресенъ, Крушево, Прилепъ, Велесъ, Скопье, Щипъ, Струмица, Гевгели, Воденъ. Заключението му е било — изказа го той самъ въ Битоля, — че тая „агитация” (сир. дѣлото) е взела много широки размѣри и че е пуснала клонове и по селата. Това по-напредъ екзархиститѣ не сѫ го подозирали. Научилъ факти, отъ които се убедилъ, че работата е много по-сериозна, отколкото си представлявалъ. Добилъ е и впечатлението, че младежьта е силно и идеално увлѣчена по това дѣло въ страната. Всичко това той и съмишленицитѣ му сѫ го посрещнали просто съ голѣмъ страхъ вече не като отъ партия, която пада, ами като умни и сериозни хора, които се убеждаватъ, че се опропастява не само учебното дѣло, но и системата, че това, което екзархията е създала и което тѣ сѫ считали единствено полезно за Македония, пропада. Настанала паника, и то главно, че революцията се е подела отъ несериозни хора, хора, които въ тѣхни очи не сѫ нищо друго освенъ едни „вагабонти”. За Пере Тошевъ, за Матовъ и за мене сѫ имали по-добро мнение. Споредъ Самарджиевъ, единствено утешително било туй, че въ тая работа били замѣсени и „сериозни” хора — Матовъ (въ Скопье), Пере Тошевъ въ Битоля) и азъ (и азъ още въ Битоля). Лично не видѣхъ Самарджиева, защото той бѣше пѫтувалъ презъ ваканцията, когато отсѫствувахъ отъ Битоля.
Вследствие на тия разкрития на Самарджиева настава превратъ у екзархийскитѣ хора спрямо „организацията.” Тя още не се наричаше „организация” — тоя терминъ после излѣзе. Вмѣсто да я отхвърлятъ решително, тѣ усвояватъ друга тактика, види се, защото се примирили съ сѫществуването на организацията като
27
съ необходимость, а смѣло решили да я взематъ въ свои рѫце като се отстранятъ „несериознитѣ” хора. Като посрѣдници за тая цель сѫ искали да употрѣбятъ споменатитѣ по-горе „сериозни хора” — Перета, мене и Матова. Веднага подиръ завръщането на Самарджиева Пере бѣше сондиранъ за да се премѣсти въ Солунъ, но понеже азъ вече заминахъ за тамъ, ролята на посрѣдничество въ съгласие съ Пере остана на мене. Тѣ сѫ вѣрвали, че Пере ще биде съ тѣхъ, а понеже азъ отивахъ, приеха и мене, увѣрени, че азъ ще работя съ „умнитѣ хора”, а не съ ония „вагабонти”. Съ Пере се съгласихме, че ще трѣбва до се опитаме да се махне онова партизанство, като остатъкъ отъ бивши борби. Ние вече подозирахме, че искатъ екзархийскитѣ хора да взематъ дѣлото въ свои рѫце. При все това приехме да посрѣдничимъ да се съгласятъ партизанскитѣ противоречия, да се приематъ всички въ организацията на общи начала. Самарджиевъ казваше: „Искаме и ние да работимъ, но не можемъ съ ония вагабонти да работимъ”. И ние съ Пере допускахме, че и нашитѣ приятели въ Солунъ малко го прекаляватъ въ партизанскитѣ си настроения, като сѫ взели вече въ свои рѫце дѣлото. Имаше вече нѣщо като бойкотъ на Самарджиевата книжарница, понеже бѣше при „умниците”, а всички младежи отиваха въ книжарницата на X. Николова, понеже бѣше отъ „вагабонтитѣ”. Това всичко бѣ станало безъ разпореждание, а само по себе си. Раздразненостьта бѣше голѣма. Бѣхме съ Перета на мнение, че нѣкои работи трѣбва да се изгладятъ, че трѣбва вратитѣ на организацията да се отворятъ и на Самарджиевата партия и да се изгуби името на старитѣ ежби: „екзархисти” и „антиекзархисти”. Щомъ пристигнахъ въ Солунъ, веднага бидохъ зачисленъ въ Ц. К. То бѣше 1895 год. въ мартъ месецъ. Заварихъ въ Ц. К. като председатель Татарчева; секре-
28
тарь бѣше Даке Груевъ, касиеръ Андонъ Димитровъ и членъ Хаджи Николовъ. Тѣ не бѣха избрани, нѣмаше формалности, просто най-виднитѣ другари се събираха и образуваха Ц. К. И азъ влѣзохъ въ Ц. К. като виденъ деецъ, просто безъ разискване. Срещитѣ ставаха най-често при Д-ръ Татарчевъ отъ време на време и по отдѣлни случаи. Протоколи, записвания — никакви. Вече се получаваха писма отъ рѫководителитѣ въ доста много градове, повече отъ Солунския вилаетъ и отъ града Битоля. Идѣха по пощата, писани съ шифъръ и съ химическо мастило, на разни адреси; идѣха и по кираджии-куриери. Имаше опредѣлени хора да ги получаватъ, да ги донасятъ. Даме, като всецѣло преданъ на тази работа, вършеше най-много практическитѣ работи, особено за града Солунъ, като най-добре запознатъ. Дамета бѣхъ виждалъ по-рано като селски учитель въ Битоля, а по дѣлото сега лично се запознахъ съ него въ Солунъ. Даме бѣше уволненъ отъ екзархията, и ако и да не е билъ формално опълномощаванъ за дѣловодитель на комитета, фактически бѣше такъвъ, той най-много тичаше, защото и бѣше свободенъ. Той най-много устно се споразумяваше по работитѣ на дѣлото съ хора, които дохождаха въ Солунъ, и най-много той пишеше писмата за Солунско. За Битолско азъ повече пишехъ. За София до Дѣлчевъ пишехме и двамата, всички по-сериозни писма ги пишехме двамата, а двамата дешифрирвахме писмата. Ние двамата останахме като по-силно предадени на работата, а другитѣ повече формално принадлежаха; Татарчевъ подписваше по-важнитѣ писма. Всичкитѣ писма, които се получаваха, четѣхме ги всички заедно, а за по-важнитѣ се разискваше и се знаеше вече, кой ще отговори — за Солунско обикновено, както се каза, пишеше Даме, за Битолско азъ. Повече вървѣше и по лични познанства, — който познаваше вой-
29
водата, комуто трѣбваше да се пише, той пишеше. Писмата, архивата се пазѣха, давахме ги на нѣкои членове да ги криятъ. Сетне ги изпращаха, следъ като минахъ въ София, тукъ за да ги пазя (1896 и 1897 г. до края, докато Ц. К. пропадна, до затварянето на Ц. К.). Систематическа преписка на Ц. К., както сега се разбира, съ околията още нѣмаше. Централизирана власть — сѫщо тъй нѣмаше. Съобщенията повече имаха характеръ на осведомяване. Сегис-тогизъ идваше случай да се даватъ наставления повече съ другарски характеръ, а съвършено рѣдко се даваха заповѣди. Още нѣмахме правило да налагаме. Централниятъ комитетъ, когато пишеше писмо, обикновено освѣтляваше вѫтрешностьта по положението въ България. Всички се интересуваха за комитскитѣ работи въ България. Нѣмахме още ясни понятия за тия работи, не бѣхме въ връзка.
Когато дойдохъ въ Солунъ, Дѣлчевъ бѣше въ Щипъ и будно я караше тамъ, най-будно отъ всичкитѣ. Презъ ваканцията дойде Дѣлчевъ въ Солунъ за конгреса. Пръвъ пѫть се запознахме съ него тогава.
Работитѣ по околииитѣ си се водѣха почти на самостоятелна нога. Рѫководителетвото бѣше почти въ единични рѫце или поне ние си работихме само съ по едно лице въ градоветѣ. Отношенията ни имаха винаги характеръ по-скоро на другарство, отколкото на йерархическа подчиненость. Касата ни бѣше винаги слаба, издържаше се повече отъ самия градъ Солунъ; отъ провинцията повече искаха отколкото даваха.