XXI.
Разформируването на четитѣ и лошитѣ отъ това морални последствия. — Г. Петровъ, останалъ самичъкъ, се присъединява къмъ четата на Толе-паша. — Петровъ се укрива въ Битоля. — Отъ тукъ Петровъ, горчиво разочаруванъ, се прибира въ Прилепъ и следъ това се укрива въ Велесъ. — Два партизански лагера у дейцитѣ въ Велесъ; Петровъ се намѣсва за да ги примири. — Новодошла чета въ Велесъ. — Среща съ Тодоръ Лазаровъ. — Петровъ, отъ вси страни пренебрегнатъ и дълбоко обиденъ, решава да се завърне въ България.
29 юний.
Това разформируване по заповѣдь, по решение на началството, което е водило четитѣ на борба, ми се видѣ неморално. Бихъ стоялъ до край, но самъ не бихъ ги съветвалъ да си идатъ по домоветѣ, особено когато началствующитѣ лица си бѣха решили да идатъ въ България. Това нѣщо доведе до страшенъ мораленъ крахъ, населението се смѣташе изиграно. Трѣбваше и Борисъ и всички да останатъ вѫтре, да теглятъ. Само азъ, Даме и Пере останахме въ страната. Пере остана само съ двама по горитѣ въ Прилепско, Даме се крие-
190
ше като вълкъ по пещери въ Демирхисарско. Останахъ самъ, следъ като всички водители напуснаха страната и отидоха въ България. Тѣ, които съветваха населението да се предава, сами не се предадоха, ами избѣгаха въ странство. Всичкитѣ рѫководни сили трѣбваше да останатъ и да страдатъ съ населението. Повечето отъ селянитѣ войводи останаха въ страната, а всичкитѣ по-интелигентни избѣгаха. Страшна агитация развиха селскитѣ войводи противъ интелигенцията. Толе-паша ходѣше отъ село на село: „Ето ти ги даскалитѣ, докато ги хранѣхме тукъ, докато имаше да се пѫчатъ” и пр. и пр. Проститѣ войводи станаха господари на положението. Въ всѣка околия имаше по 5—6 четички, четникъ съ 2—3 души, прогласилъ се за войвода. Тѣ се изродиха въ самозвани банди, удариха го по селата на своеволия. Апостолъ войвода се задържа, не стана отцепникъ, но за това и той си въобрази: „Биринджията чета е моята”, е казвалъ. Грозно стана. Всичко туй дискредитира организацията. Въ Охридско, следъ като водителитѣ заминаха въ България, щѣше да се яви грозна анархия, ако не бѣше покойниятъ Узуновъ крепилъ малко положението. Сѫщо въ Костурско, следъ като Чакаларовъ и другаритѣ му избѣгаха, остана околията въ рѫцетѣ на прости хора, селски войводи. Изобщо въ цѣлия въстаналъ край отъ по на лице хора останахме само азъ, Пере, Даме, Павелъ Христовъ, Петъръ Ацевъ, Мих. Узуновъ, Георги Сугаревъ и Дяконъ Евстатий. Съ Дамета като другарь остана и Лозанчевъ. Всички други рѫководни сили, по-интелигентни войводи градски и др., до 150 души, дойдоха тукъ.
Следъ като Борисъ съобщи на момчетата, че е решено да се разформируватъ четитѣ, костурци веднага се оттеглиха заедно съ Попова и Циле Кономладски (убиха го на четвъртия день, следъ като се раздѣли отъ насъ),
191
а азъ и Борисъ останахме още два дена (съ мене бѣха 13—14 момчета, а съ Бориса 12—13) гладни, изложени на снѣга и мокри, а бѣхме на върха на Нидже планина, до 2000 метра височина. Стояхме тамъ докато да видимъ движението на турскитѣ войски. После слѣзохме доле пакъ въ Морихово, въ селата Грумища и Будимирци. Слѣзнахме да се срещнемъ съ мориховскитѣ войводи Анте и Толе-паша. Борисъ бѣше на пѫть за България. Наредихме му канала. Последнитѣ, останали съ мене момчета на чело съ Лука Ивановъ, Ивановичъ, Георги Ивановъ предоставяха сѫдбата си на мене, — питаха ме, а съветваха ме да се върна въ България. Азъ имъ заявихъ, че нѣма да се върна, а за тѣхъ не можехъ да взема отговорность, — чузди хора. За себе си казахъ, че азъ за себе си лесно ще се погрижа, имамъ познати. И така заминаха тѣ съ Бориса. Сѫщо тъй и отъ мѣстната прилепска чета нѣколцина се присъединиха къмъ Борисовата чета за България. Азъ останахъ при Толе-паша съ 20-тина негови момчета. Както всичкитѣ други така и тая чета вървѣше вече къмъ разлагането си: момчетата напускаха четата единъ по единъ и двама по двама и се предаваха на властитѣ. Само 8 момчета не можеха да се предадатъ, защото имаха кръвни престѫпления, но готови бѣха при първа пушка да избѣгатъ. Още сѫщата вечерь, когато потегли Борисъ, Мориховската планина биде обискирана отъ нѣколко хиляди турска войска въ верига, на грамадно пространство, та всѣки храстъ се разглежда. Следъ нѣколко дена обискираха и селата. Голѣмъ напливъ отъ войска, изпратена да преследва Бориса, защото четницитѣ се предаваха и дори съ нѣкои си служеше войската да открива четитѣ. Четата вече мѫчно се криеше. По селата вече почнаха да ни внушаватъ да не влизаме въ селата, защото не можели да гарантиратъ за насъ; нѣкои селяни се съмняваха.
192
Толе-паша, съвсемъ замисленъ 4—5 дена, взе да ме съветва да си замина, защото не можелъ да се крие добре, когато съмъ съ него, а не искалъ да загина въ неговата чета та затова да ида въ градъ. Писахъ въ Битоля да наредятъ да мога да замина въ града и да уредятъ тамъ квартира. Отговориха ми, че положението било рисковано, да почакамъ малко. Безъ да чакамъ, единъ пазаренъ день слѣзохъ въ село Градешница, довѣрилъ се на двама тамъ, хвърлихъ си комитскитѣ дрехи. Оставихъ имъ въ замѣна дрехитѣ си, револверъ, кама, бинокълъ и пушка, всичко. Толе-паша сетне ги облѣкълъ моитѣ дрехи и всичко взелъ. На другото лѣто Толе-паша го убиха въ тия дрехи, сетне ги продали на бит-пазарь въ Битоля и, струва ми се, нѣкои приятели ги купили и ги пазятъ. Съ новитѣ си дрехи и две магарета, натоварени съ дъски, известенъ само на двама отъ селянитѣ, заедно съ пазарджиитѣ изтресохъ се въ Битоля. По пѫтя на три мѣста минахме презъ аскеръ, който ни гонѣше. Селянитѣ, които знаеха, треперѣха; азъ пазѣхъ присѫтствие на духа. Въ Битоля си влѣзохъ, изъ чаршията си ходихъ. Селскитѣ прийоми и езикътъ добре ме маскираха. Отидохъ въ приятелска кѫща, у баба Фания Хаджи Велкова, въ гръцката махала. Тя ми е позната още като бѣхъ учитель въ Битоля, бѣхъ приятелъ съ сина ѝ. Тя ме обичаше и не можеше да ми откаже, макаръ че силно се боеше. Седѣхъ около единъ месецъ вѫтре въ стаитѣ, безъ да излѣза нѣкѫдѣ и безъ да ме види нѣкой. Аце Доревъ бѣше касиеръ на комитета въ града та ми пращаше по малко пари. Фания готвѣше. Само нему и на Павелъ Христовъ се обадихъ. Павелъ Христовъ бѣше нелегаленъ, а Аце Доревъ си бѣше книжаръ. Най-силно се разочарувахъ тамъ, моитѣ понятия за братство, приятелство и солидарность получиха най-силенъ ударъ. Нашитѣ другари се показаха
193
обладани отъ силенъ, тѣсногрѫдъ егоизъмъ. Докато стояхъ въ Битоля, на разположение на комитета се вика, и имъ дадохъ да разбератъ, че искамъ да се установя въ Битоля, тѣ, Павелъ Христовъ, Лозанчевъ, дори и съ знанието на Дамета, систематически странѣха, не ме държаха въ течение на работитѣ и даваха ми да разбера, че могатъ и безъ мене. Поканихъ Пав. Христовъ и Лозанчевъ, стари приятели, да дойдатъ да се видимъ, но не приеха да дойдатъ при мене. Най-сетне почти натрапено отидохъ въ кѫщата, гдето Лозанчевъ се криеше (7—8 години не бѣхме се видѣли). Впечатлението отъ срещата бѣше, че имъ е досадно моето стоене тамъ (да не би да имъ вземемъ положението на шефове?). Влѣзохъ въ преписка съ Даме и го канѣхъ да дойде да се срещнемъ и да поразмислимъ върху положението и мѣркитѣ. Той не се съгласи да дойде (страхъ го било), а после ми съобщи, че заминава въ Прилепско да се срещне съ Перета (искаше да каже: „ако искашъ ела ти тукъ”). Аце Доревъ тогава ми съобщава, че не могатъ да гарантиратъ за моето стоене въ Битоля и ме съветва да съмъ отидѣлъ въ Прилепско, ужъ за по-сигурно. Азъ бѣхъ решенъ да остана за винаги въ Битоля, макаръ и въпрѣки туй. За да ме заставятъ, прекѫснаха ми храната, прекѫснаха срещи. Доревъ често пращаше брата си да ми напомня да съмъ си заминѣлъ. Виждаше се, че това е било въ споразумение съ Дамета. Моята идея бѣше, ние трима — азъ, Пере и Даме да се пръснемъ на три мѣста (азъ да остана въ Битоля като новъ, Даме — въ Солунско — Пере въ Скопско). Това, види се, не се харесало на Даме, кой знае какъ си го изтълкувалъ та скроиль да ме махне.
Огорченъ силно, напуснахъ Битоля и си заминахъ за Прилепъ. Не се съгласихъ съ Дамета да тръгна заедно съ него по селски каналъ, ами въ цивилни дрехи
194
съ файтонъ заминахъ за Прилепъ, влѣзохъ въ града, гдето пакъ се криехъ по частни, приятелски кѫщи. Тогава Пере съ двама четници се движеше по селата и не се решаваше да влѣзе въ града като не вѣрваше на гражданитѣ. Азъ не се решавахъ да ида въ село при него и Дамета (тѣ бѣха се срещнали), защото не вѣрвахъ на селянитѣ. Най-сетне се срещнахме въ село Селце (1/2 часъ отъ града). Пръвъ пѫтъ се срещнахъ съ Дамета подиръ 4—5 години. Той не можà да ме познае (отидохъ съ прилепска антерия, съ кюркъ, бѣше зимата). Тамъ останахме два дена, прекарани въ резмѣняване на мисли. Само се разправяхме. Азъ му изказахъ своето огорчение заради отношениета на Пав. Христовъ и др. въ Битоля спрямо мене, а Даме мълчи. Разбрахъ, че и Даме е съгласенъ, че и той е противъ туй да ида въ Битоля. Пере и Даме отидоха въ Битоля, азъ останахъ въ Прилепъ, като видѣхъ, че не имъ е приятно да ида тамъ. Пере бѣше съ мене, той ми казваше, че Даме хитрува и ме спираше да му говоря. Срещата излѣзе безсмислена. Азъ се видѣхъ отбѣгванъ като конкурентъ. Тамъ въ Битоля за пръвъ пѫть, безъ даже да ме сондиратъ, Пав. Христовъ, Лозанчевъ, Пере и Даме решили да прогласятъ, че сѫществува окрѫжниятъ битолски комитетъ и да почнатъ да функциониратъ като окрѫженъ комитетъ.
30 юний 1908.
Пръвъ пѫть тамъ решаватъ окрѫжниятъ комитетъ въ името на организацията да се разпореди до битолскитѣ войводи да обърнатъ гъркоманскитѣ села въ български като отпоръ на проявенитѣ тенденции на гръцкитѣ владици и консули да използуватъ катастрофата въ полза на гръцката пропаганда. Мотивътъ на окрѫжното бѣше да се предприеме контра-действие за да
195
се парализува ужъ, а въ сѫщность то бѣше вече упадъкъ на революционната дейность и наклонность, безсъзнателна може би, у Дамета да бѫде приятенъ на официалния български свѣтъ. Едно отъ писмата въ тоя смисълъ попадна въ рѫцетѣ на властитѣ, стана достояние на консулитѣ и общо известно та служеше като силно орѫжие въ рѫцетѣ на гърцитѣ противъ „лицемѣрието” на организацията. Почнаха гърцитѣ още по-систематично противодействие, а туй роди усиления гръцки четнишки курсъ, послужи като оправдание на четнишка пропаганда.
Пере се върна въ Прилепъ и отъ него иаучихъ тия работи. Пере е националистъ по гледище. Но егоизма на Дамета лично да държи положението той го схващаше и го осѫждаше, не искаше само да му се противопостави.
Останахъ въ Прилепъ месецъ и половина да чакамъ нѣкакво разяснение на положението та да си опредѣля бѫдеща линия на поведение. Прилепъ зъ това време и околията се терзаеха отъ два враждебни лагера на рѫководителнитѣ сили въ града, а че отъ тамъ и въ селата, които далечъ не даваха надежда, куражъ, да се заеме човѣкъ даже съ мѣстна революционна работа въ града. Защото нелегаленъ бидейки, не можеше да излѣзешъ открито да работишъ мимо тѣхъ, а само ако се замѣсишъ въ партийна борба. Борѣха се Тренковъ и Ацевъ вече на мѣстна почва. Решихъ се да напустна битолския окрѫгъ и да замина за солунския окрѫгъ. Опитахъ се да си пробия каналъ презъ Тиквешъ, единственъ тогава пѫть за Солунско. Просто отъ страхъ и отъ несъстоятелность тиквешкитѣ рѫководители отказаха ми съдействието си да ми наредятъ каналъ. Тогава се решихъ да опитамъ почвата въ Скопско. По частенъ пѫть наредихъ съ каналъ и заминахъ за Велесъ (въ началото на марта), предрешенъ въ ве-
196
лешки селски дрехи, съ кираджии, влѣзохъ си открито въ Велесъ на конь, презъ казармитѣ, безъ да знамъ положението въ Велесъ. Сѫщиятъ учитель, който ме посрещна, когато минавахъ отъ България, Анте Димовъ, учитель (велешанецъ), сѫ сѫщия се бѣхъ споразумѣлъ. Той ми прати велешки дрехи, кѫси чакшири и плетена фута. Язвата на партизанството въ Велесъ я намѣрихъ въ по-страшни размѣри, отколкото въ Прилепъ. Два самозвани комитета на чело съ хора, които претендираха по традиция да бѫдатъ началници на комитета, водѣха открита, чисто партийна агитация въ града и селата за да завладѣятъ положението. Въ едната група бѣха по-консервативни елементи на чело съ Дерменджиевъ (търговецъ), Бано Кушевъ (директоръ на училищата), Дяконъ Давче Наковъ (сега архиерейски намѣстникъ въ Куманово), Илия Кирковъ (търговецъ). Отъ другата партия повечето бѣха млади учителчета на чело съ моя приятель Анте Димовъ. Борбата се водѣше, кой има право да рѫководи организацията, и бѣха я докарали до тамъ, че на публични събрания, на митингъ въ училищния дворъ рѣзко се разправяли, а по улицитѣ сбивания и заканвания съ револвери отъ младитѣ отъ двата лагера бѣха чести. На еднитѣ и на другитѣ бѣха надеждитѣ на нѣкоя чета отъ България, която да ги подкрепи за да съсипятъ противницитѣ си. Едни противъ други интригуваха въ София, Солунъ и Скопье, кой да скомпромитира противницитѣ си, да добие официялно потвърждение на своята партия отъ окрѫжния комитетъ въ Скопье или отъ номиналния централенъ (самозванъ, състоящъ се отъ попъ Коцевъ). Основната ми идея, че не трѣбва ни единъ отъ насъ да остане вънка имено бѣше зарадъ туй, че единъ да остане съ пари и други срѣдства лесно може да образува вѫтре партия. Скопскиятъ окрѫженъ комитетъ бѣше се отказалъ да реши
197
този въпросъ, защото го бѣше призналъ за неразрешимъ. Попъ Коцевъ (комуто Даме бѣше призналъ да се разпорежда) отъ Солунъ съ всичката си лекость на темперамента далъ правото на по-консервативнитѣ елементи и съ това бѣше пререшилъ въпроса. Другитѣ станаха Борисови хора — партия на Сарафовъ и му останаха най-вѣрни до день днешенъ. Тѣ не познаваха даже Бориса. Сарафовъ минаваше като представитель на противницитѣ на самозвания централенъ комитетъ и на Матовци и Татарчевци тукъ. И дветѣ страни се обърнаха къмъ мене за съдействие. Случайно попадналъ въ едната партия, криятъ ме само при свои приятели, а другитѣ ме следятъ, где съмъ. Стояхъ около 20 дена па пожелахъ да ида и при другитѣ и седѣхъ и тамъ, по тѣхни кѫщи. Не искахъ да мина за партизанинъ. Еднитѣ ме предупредяваха отначало, че другитѣ ме подушили и че можели да ме предадатъ. Поискахъ разрешение отъ скопския комитетъ и отъ Попъ Коцевъ въ Солунъ да ми дадатъ правото, да ми позволятъ, като се намирамъ като зритель въ Велесъ, да наредя нѣщо тукъ. Отъ Скопье се дегажираха отъ въпроса, а отъ Солунъ нито ми отговориха. По частенъ пѫть разбрахъ, че намѣсата въ тамкашнитѣ имъ работи тѣ смѣтатъ като нарушение на свои права. Попъ Арсовъ бѣше въ Солунъ, но бѣше оттегленъ отъ работа, не се бъркаше. Не можехъ да не се намѣся, като се нъмѣрихъ въ такава срѣда. Събрахъ и дветѣ страни, защото по-годнитѣ отъ старитѣ работници отъ дветѣ групи влизаха въ дветѣ партии, а покрай тѣхъ имаше и шмекери. Съ тѣхно съгласие опредѣлихъ времененъ комитетъ отъ трима души отъ дветѣ партии — Анте Димовъ, Бано Кушевъ (касиеръ — АнтеДимовъ; Кушевъ—рѫководството на селската организация, а третиятъ, не помня кой бѣше, — рѫководство
198
на дружинитѣ въ града). Начело предвидѣхъ Андрей Георги Христовъ (сега въ Станимака учитель), току що бѣше дошелъ въ Велесъ да живѣе, единъ видъ интерниранъ, бившъ учитель въ Крушово (бѣше изгубилъ право да живѣе въ Битолско). Него го турихъ на чело на комитета (той бѣше свършилъ висшето училище въ София) съ право да се брои господарь на положението и да прѣчи на всичко, що носи партиенъ характеръ. Бѣхъ имъ написалъ и правилникъ за уредбата на мѣстния комитетъ въ града и околията и за разпредѣление на работата между заинтересованитѣ лица, за да се избѣгнатъ поводи за стълкновения и недоразумения. Тая наредба всичкитѣ приеха, но, както подире излѣзе, партизанството не се изкорени.
Скоро пристигна Стефанъ Димитровъ, интелигентенъ момъкъ, съ чета отъ София, предназначена за Велешко и изпратена отъ Матова и Татарчева. Срещнаха го заедно съ мене хора и отъ двата лагера при село Орѣховецъ. Дойде съ 12—14 души, четата бѣха му я разбили предъ Радовишко. Дадохме му преписъ отъ съгласителното, обяснихме му всичко, възложихъ му да гледа съ Андрей Георги Христовъ да унищожи партизанството, което бѣше почнало да прониква и по селата. Викахъ отъ Щипъ Тодоръ Лазаровъ за да се освѣтля върху работитѣ въ тѣхния край. Освенъ за Щипъ за другитѣ околии нѣмаше нищо насърдчително въ неговитѣ освѣтления. Опитахъ се да замина за Скопье съ кираджии, за да си опитамъ щастието тамъ, и бѣхъ наредилъ даже кираджии да заминавамъ. Учительтъ Стояновъ (тамкашенъ първоначаленъ учитель, гетовецъ), и учителкитѣ Кънефчева и Славка Чакърова, единственитѣ останали по-свѣстни сили въ Скопье, предизвестени, че ще дохождамъ, побързаха категорично да ми запретятъ да идвамъ, че то било явно рисковано за мене, понеже по-
199
лицейскитѣ мѣрки били много строги. Дойдоха въ Велесъ и тритѣ на съвещание (бѣха ми познати отъ тука). Нищо утешително. Положението не само въ Скопье, но и на ръководството въ Скопско напълно бѣше разклатено та не ми дадоха надежда, че ще мога да се установя въ Скопье. На край взехъ решение да си замина за България, и съ съдействие на приятели отъ Велесъ редѣхме вече канала за да замина презъ Сърбия, като по-лесно за мене. Бѣше наредено всичко. Разочаруванъ бѣхъ най-много отъ рѫководителството. Такъвъ егоизъмъ, такъвъ педантизъмъ! Особено бѣше обидно за мене, който бѣхъ отишелъ за да работя, че не ме приематъ за туй, защото всѣки се бои, че му вземашъ мѣстото.