II.
Г. Петровъ като учитель въ Скопье почва да събира географически и етнографически материяли за цѣлия окрѫгъ. Премѣстенъ въ Битоля, Петровъ продължава и тукъ да събира подобни материяли и действува противъ сръбската и гръцката пропаганда. — Движение у младежьта противъ изключителното влияние на екзархията въ черковно-училищнитѣ работи. — Борба съ владишкия намѣстникъ въ Битоля. — Петровъ премѣстенъ въ Солунъ.
Веднага подиръ сръбско-българската война вече се почна сръбската пропаганда въ Македония, сърбитѣ вече имаха консули въ Скопье, Битоля и Солунъ и развиваха дейность. Ние, учителитѣ, доста живо се занимавахме съ въпроса да се противодействува на пропагандитѣ. Но нѣмаше нищо организирано. Стояхъ въ Скопье три години все учитель и всецѣло се бѣхъ вдалъ да изучвамъ Скопския окрѫгъ въ всѣко отношение — география, фолклоръ (пѣсни, гатанки и пр.), и събирахъ материялъ чрезъ ученици, учители, познати, а лично изходихъ цѣлия окрѫгъ. Това е изложено въ обнародванитѣ отъ мене „Материяли по географията на Македония”. Пере Тошевъ ми бѣше презъ туй време писалъ отъ Солунъ да се срещнемъ и да почнемъ да работимъ вече за организацията за освобождение. Азъ, вдаденъ въ своитѣ изучвания, съмъ му отговорилъ, че не вѣрвамъ да излѣзе нѣщо отъ такава работа. Това после ми спомни Пере Тошевъ.
Скопскиятъ владика Теодосий и екзархътъ бѣха въ конфликтъ и се борѣха, а причината бѣше, че не си вѣрваха: екзархътъ по калугерски тактъ е искалъ да бѫдатъ владицитѣ покорни раби, а пъкъ Теодосий, гордъ и хитъръ,
10
се противи всичко да изпълнява. По подозрение, че ще подържамъ Теодосия въ тая борба, екзархията ме премѣсти въ Битоля, въ четвъртокласното училище, презъ уч. год. 1891/2. Директорътъ въ Скопье ни бѣше Наслѣдниковъ, тогава свестенъ човѣкъ, който добре се държеше. Въ Битоля бѣше директоръ пакъ Наслѣдниковъ, премѣстенъ преди година отъ Теодосия, понеже Наследниковъ държеше повече страната на екзарха. Въ Битоля учителствувахъ петь години — до 1895/6 уч. година. Тукъ преработихъ своитѣ материяли отъ Скопско и продължавахъ въ сѫщата посока да събирамъ материали и отъ Битолско. Все подъ влиянието на сѫщия директоръ Наследниковъ и въ Битоля всичкото ми внимание поглъщаха общинскитѣ работи, църковно-училищнитѣ работи въ града и сръбско-гръцката пропаганда въ Битоля и околията. Бѣхъ много живо заинтересуванъ въ тия работи, и покрай директора бѣхъ най-много излѣзълъ на лице, играехъ вече видна роля въ тия борби. Въ последната година на учителството ми въ Битоля бѣхъ назначеиъ училищенъ инспекторъ и въ това си ново положение трѣбваше вече да водя самостоятелно тая борба, толкова повече, че и Наследникова го махнаха. Сръбскиятъ консулъ Боди бѣше много далечъ прострѣлъ своята пропагандска мрежа, но подушихме това съ Наследникова и успѣхме да му попрѣчимъ. Бѣхъ доста ревностенъ въ тая своя работа и писахъ на екзархията единъ дълъгъ рапортъ отъ 16 коли, въ който изложихъ, по кой пѫть би могли да се спечелятъ най-лесно гъркоманскитѣ села, но казвахъ, че самъ не се ангажирамъ да извърша тая работа.
Около 1890 година неосетно въ всички по-живи български центрове се яви настроение у младежьта противъ владицитѣ, общинитѣ, екзархийскитѣ учители и служители, и едно течение срещу домогванията на ек-
11
зархията безконтролно да господарува въ черковнитѣ и училищни работи въ страната. Еснафитѣ, които въ македонскитѣ градове образуватъ мощно съсловие, скоро въ тая борба минаха на страната на младежитѣ. Брожението бѣше почти стихийно съ немного опредѣлени искания: недоволство изобщо отъ строя на екзархийскитѣ учреждения. Опредѣленото, до което се домогваха младежитѣ, бѣше щото общинитѣ да минатъ въ рѫцетѣ не на старцитѣ и на духовницитѣ, както до тогава, а въ рѫцетѣ на младежитѣ. Отъ директоритѣ, които бѣха екзархийски чиновници, се искаше да се подчинятъ на мѣстнитѣ училищни настоятелства. Младежитѣ искаха въ общинитѣ да влѣзатъ младежи, общинитѣ да бѫдатъ истинска община, а не председателитѣ да си вършатъ всичко на своя глава, както бѣше по екзархийския уставъ, споредъ който общинскитѣ членове бѣха само съветници на председателитѣ. Владицитѣ, общинскитѣ председатели и класнитѣ екзархайски учители, като се противопоставиха на това течение, младежьта и еснафитѣ на всѣкѫде поведоха борба срещу тѣхъ. Нѣмаше владика и по-виденъ екзархийски учитель, който да не беше подложенъ на обиди и преследвания отъ страна на населението. Това движение съвпада съ проявата на тъй наречения отъ нѣкой македонски „сепаратизъмъ”, изразенъ чрезъ списанието „Лоза” въ София, рѫководено отъ Арсовъ, Баласчевъ, Хаджи Николовъ и пр. Крѫжокътъ „Лоза” претендира и днесъ, че това движение въ Македония се дължало на тѣхна агитация. Въ Солунъ се прояви между учителитѣ въ гимназията сѫщото това „сепаратистично” движение. Реченото брожение, което трая нѣколко години, го тълкувамъ просто като реакция противъ дългогодишния стремежъ на екзархията да съсрѣдоточи въ свои рѫце дирижирането на обществения животъ, а освенъ това го смѣтамъ първа стѫпка
12
къмъ самодейность въ страната. Така че не може ни най-малко да се каже, че онзи крѫжокь около „Лоза” е подигналъ това брожение. То н е о с е т н о се прероди въ революционно движение. Отъ начало въ революцонното дѣло неусетно първо и главно участие взеха сѫщитѣ хора, които водѣха борбата противъ екзархията.
30 май.
Съ владишкия намѣстникъ въ Битоля, като инспекторъ, бѣхъ въ борба, понеже и азъ бѣхъ съучастникъ въ реченото движение противъ екзархията, и второ, понеже си смѣтахъ, че владишкиятъ намѣстникъ не вършеше каквото трѣбва, не бѣше на мѣстото си, прѣчеше. Той бѣше архимандритъ Неофитъ, сега владика въ Цариградъ. Напр. въ битолската околия има две сърбомански села — Свинища и Метимиръ (близу до Смилево) — отъ дълги години тѣзи села останали гъркомански, сетне станали сърбомански. Никой не е можалъ да ги отвърне. Азъ успѣхъ да се сближа съ тѣхъ, влѣзохъ подъ кожата имъ и тѣ дори изгориха сръбскитѣ книги (два чувала), съгласиха се изобщо да преминатъ къмъ екзархията. Тържествувахъ съ тая сполука. Тѣ дойдоха въ Битоля да дадатъ заявления. На Неофита казахъ, да посрещне селянитѣ любезно, да вземе заявлението и да го даде на правителството. Нѣмаше го дѣдо Григория тамъ, бѣше отишелъ въ Цариградъ. Неофитъ отказа да вземе заявлението, не е искалъ да се мѣси въ села отъ друга епархия (Охридска епархия) и пр. и пр. Стана то и безъ него. Но сетне на великденъ пакъ ходатайствувахъ да имъ се даде свещеникъ, и пакъ Неофитъ бѣше противъ това. И Григорий сетне се разсърди, че съмъ се бъркалъ въ епархията му и др. дивотии. Азъ бѣхъ предложилъ начинъ, какъ съ общински приходи да се подържатъ училищата въ всѣко село, а архиман-
13
дритътъ отказа да се заеме съ тоя въпросъ. Рапортирахъ въ екзархията, но отъ тамъ ми се отговори да не съмъ се бъркалъ въ тая работа. Въ сѫщность нѣмаше никакви селски училища, но екзархията предпочиташе това състояние отколкото да се погрижи да уреди училищата както трѣбва на по-самостоятелна нога. Тогава учителитѣ получаваха годишно по 6—8 лири въ село, колкото да се каже, че има училища; владѣеше пълна безсистемность. Азъ станахъ неприятенъ на екзархията, че я подканяхъ къмъ реформи. По тѣзи спорове азъ напротивъ съ помощьта на еснафитѣ направихъ архимандрита невъзможенъ въ Битоля. Уволниха го, но и мене премѣстиха въ Солунъ, учитель. Туй бѣше презъ мартъ месецъ 1895 г. Понеже нѣмаше уроци въ мѫжката гимназия, преподавахъ география въ девическата гимназия. Директоръ и на дветѣ гимназии бѣше М. Сарафовъ.