XIX.
Гьорчо Петровъ потегля съ чета за Битолско. — Мѫчнотии при преминаването границата. — Следъ голѣми усилия четата минава Вардара. — Настроението и подготовката за въстание у населението отсамъ Вардара.
Понеже се продължи подготовката и понеже се разгласи, че въстанието ще се прогласи на Илиндень, нарочно отложихъ отиването си до деня на въстанието, за да снема и всѣка отговорность отъ себе си.
Вечерьта на Илиндень потеглихъ отъ тукъ съ файтонъ до Кюстендилъ заедно съ запасния поручикъ Лука Ивановъ, който загина въ Воденско сетне, следъ въстанието. И четата си бѣхъ изпратилъ по-напредъ въ Кюстендилско. Помощникъ ми бѣше Лука Ивановъ, и за
168
случай на сражение на него най-много разчитвахъ. Имаше въ четата и единъ запасенъ подпоручикъ, Георгиевъ; съ насъ бѣше и черногорецътъ Йово Ивановичъ, порядъченъ човѣкъ, чистосърдеченъ, будала-клепало, лекъ и простъ човѣкъ, който мисли, че много знае. На Андонъ Кьосето, старъ нашъ войвода, предоставяхъ чисто войводската работа за пѫтуването. Имаше двама войводи дебрани — Тале (тукъ е) и другъ единъ (забравихъ му името, убиха го после). Повечето момчета бѣха тамкашни — отъ Дебъръ (до 25 души); отъ Демирхисарско, Охридско, Кичевско (до 40 души), нѣколко битолчанчета и повече прилепчанчета.
Цельта ми бѣше да завлѣка съ себе си стари наши войводски сили и военни сили. Отъ представителството получихъ малко срѣдства; 100-тина наполеона получихъ отъ Прилепско; много отъ четницитѣ сами се въорѫжиха и внесоха.
Тукъ се разиграха комедии съ четата, която бѣше изпратена въ Кюстендилъ. Ужъ азъ и Луката ще отидемъ последни въ Кюстендилъ та още сѫщата вечерь да минемъ презъ границата, за да не ни осѣтятъ въ Кюстендилъ. Тамъ намѣрихме нѣкои работи недотъкмени, а не бѣха наредили хубаво канала, та 3—4 дена постояхме за да дотъкмимъ. Бѣхме близу до едно село, при политѣ на планината. Марко Секулички (кратовецъ, живѣе въ Кюстендилъ) се нагърби да ни преведе презъ границата и да уреди канала. Проектираше да заминемъ откѫде Паланечко, но презъ това време властитѣ въ Кюстендилъ и въ София подушиха, че сме тамъ. Приятель отъ София дойде нарочно въ Кюстендилъ за да ми каже да бързамъ да мина презъ границата, защото турскиятъ комитетъ билъ далъ специялна нота за моето заминаване съ точни указания, где сме въ Кюстендилъ и съставътъ на четата. Българското правителство отказвало това, но
169
турскиятъ консулъ, подкрепенъ отъ французкия консулъ, поискалъ бърза консулска анкета на мѣстото за да докажелъ истината. Ускорихме заминаването. Марко изпраща съобщение въ ближно мѣсто задъ границата да пратятъ куриеръ и да готвятъ мѣсто. Куриеръ не дойде. Въ сѫщото време дойде пограничниятъ офицеръ капитанъ Кузмановъ (отъ Крушово, цинцаринъ по произхождение), и ми прочете две телеграми отъ своя пограниченъ генералъ Христовъ („Каналията” — така го викатъ), въ които подробно му се указваше мѣстото, гдето съмъ, и числото на хората, и строго му се заповѣдваше подъ заплашване на лична отговорность да обезорѫжи четата ми, като му се препоръчваше да поиска военна помощь отъ Кюстендилъ, ако се смѣта слабъ съ своитѣ войници да свърши тая работа. Въ Кюстендилъ бѣха дошли нѣкои офицери върховисти нарочно да следятъ диритѣ ми та да спомогнатъ на военнитѣ власти да ме обезорѫжатъ, за да ме върнатъ и да ме омаскарятъ. Въ сѫщото време Славчо Ковачевъ съ своя подпоручикъ Сотиръ Атанасовъ искаше да остана въ Щипско, понеже знаеха, че имамъ съ себе си доста материялъ. И тѣ бѣха въ София и искаха да ги чакамъ, а като не се съгласихъ, бѣха дошли въ Кюстендилъ да бъркатъ на заминаването ми.
Като дойде Кузмановъ, докато споримъ съ него, пратихме другъ куриеръ въ селото задъ границата да се види, що стана това. Узнахме, че отъ Паланка дошелъ аскеръ въ селото, събралъ всичкитѣ селяни и ги задържалъ при себе си; прибралъ всичкия добитъкъ и се настанилъ на лагеръ тъкмо на мѣстото при Дурачката рѣка, презъ кѫдето Марко е смѣталъ да ни преведе. Останахъ между два огъня. Кузмановъ не искаше да ми пакости, но трѣбваше да стори нѣщо. Азъ пъкъ не бѣхъ никакъ наклоненъ да отстѫпя, но ме застра-
170
шаваше, че ще дойде войска отъ Кюстендилъ. Свикахъ всичкитѣ момчета и поединично поискахъ мнението имъ, какво да правимъ въ случай, че ни нападне българска войска и поиска да ни обезорѫжи. Отъ всички само 20-тина момчета заявиха да се биемъ, а другитѣ заявиха, че ще предадатъ орѫжието.
Кузмановъ ми предложи да му отстѫпя около 30 момчета да ги обезорѫжи, да ги изпрати въ Кюстендилъ (азъ да избера по-негоднитѣ, съ по-лошо орѫжие). Не се съгласихъ, ами го замолихъ да наредимъ нѣкакъ и той да не пострада и ние да заминемъ, като го заплашихъ, че ще се биемъ. Скроихме я най-подиръ, — той да докладва, че четата е заминала преди да се получи телеграмата, а докато заминемъ, да се криемъ строго, да не ни разбератъ въ Кюстендилъ. Още сѫщия день, като разбрахме за аскера, измѣстихме се по линията да влѣземъ по другъ пунктъ, по другъ каналъ съ куриери отъ Кюстендилъ. Докато да стигнемъ до другия пунктъ за Кратовско, момчетата се измориха. Всѣки носѣше до 25—30 кила товаръ. Нѣмаше конье още. Носѣхме динамитъ 130 кила, всѣко момче по 1 кило, около 200 бомби, електрически машини 8 (две европейски и 6 тукашна направа), адски машини (часовници) до 6 или 8-бѣха; патрони носѣхме въ изобилие. Много отъ четницитѣ носѣха патрони за своитѣ тамъ (за братъ и пр). Отъ пушкитѣ само 22 бѣха манлихери, а други бердани, мартини. Носѣхме брашно, два пѫти препечено съ бъбречна лой, на момче по 1 1/2 кило и пр.
Кузмановъ вървѣше съ насъ. Той бѣше наредилъ, войницитѣ по границата да следятъ движението на турската войска. Спрѣхме се при границата въ единъ долъ (границата бѣше по билото). Добре, че се спрѣхме, отъ умора. На зараньта Кузмановъ ни съобщи, че оттатъкъ имало засада и ние щѣли сме да попаднемъ право въ
171
засадата. Излѣзе, че имало заповѣдь въ Паланка 150 души войска да излѣзе по границата, да усили кордона, да хване пунктоветѣ, да ме начака и да ме разбие. Решихме съ Кузманова и Марко Секулички да вземемъ още по-налѣво, да се изкачимъ до най-високия пунктъ при върха Руянъ (Руянъ, най-високиятъ пунктъ на Осоговската планина). Тамъ на тоя пунктъ само нощемъ вървѣхме и се принудихме да стоимъ три цѣли дни, подъ границата въ Българско. Войницитѣ ни съобщиха, че и тамъ придошла турска войска и че всѣка вечерь туряли засади. На третата вечерь се решихме по всѣки начинъ да минемъ, като взехме ужъ предпазителни мѣрки да минаваме отдѣление по отдѣление. Минахме благополучно безъ да ни забележатъ (?). Турска работа.
Азъ бѣхъ твърдо решенъ отъ тука да премина Вардара и да сложа главата си, ако стане нужда, въ Битолско, гдето съмъ посѣялъ първото семе. Всички момчета желаеха сѫщото, защото си бѣха отъ тамъ. До Вардара гледахъ, какъ да е да избѣгна сражение. Реченото желание караше четницитѣ да търпятъ строгитѣ ми заповѣди. Голѣма предпазливость и съобразителность ме спасиха. Пѫтътъ бѣше опасенъ, тежъкъ, и само азъ можахъ благополучно да избѣгна мѫчнотиитѣ.
Първиятъ бивакъ, който Марко Секулички (едно време харамия въ Кратовско) бѣше означилъ на куриера, бѣше Маркова скала. Той бѣше далъ маршрутъ на куриера до Щипско. Азъ строго се придържахъ о тоя маршрутъ, който и селянитѣ одобряваха, придържахъ се о тѣхния практически умъ. Като доближихме до бивака на 40 разкрача (кория), виждаме чадъри, войска (нощемъ). Ние продължихме пѫтя си до страната на Паланечката рѣка, Дурачка. Една дълбока пропасть — рѣката долу — стръмнината до 1 1/2 часъ слизане
172
презъ гѫсталакъ; много стръмно — съсипахме се. Тамъ бѣ първата почивка. Три височини наоколо, и на тритѣ имаше турски постове, които виждахме. За да не ни забележатъ, бѣхме принудени всѣки да седи цѣлия день задъ единъ пѫтъ безъ да шавне. Много строги мѣрки вземахъ. Мѫка за вода. Куриерътъ питаше, дали да спремъ или да ходимъ до първото мѣсто още три часа. Решихъ да останемъ тукъ. Кьосето бѣше противъ, защото въ тая кория можели да ни избиятъ. Тукъ изядохме препеченото брашно. Единъ часъ преди мръкване слѣзнахме до рѣката и на мръкнало почнахме да се изкачваме по склона на Султан-тепе (висока планина, трѣва, лъзга се, а ние не бѣхме упражнени). Говорѣха ни, че по билото на Султан-тепе имало много постове, засади. Тамъ е като втора граница, опасна. Минахме благополучно и още въ тъмно пристигнахме въ мѣстностьта Емирица, до село Емирица, безъ да се обадимъ на нѣкой селянинъ. И тукъ се хранѣхме съ това, що имаше още всѣки съ себе си.
Приквечерь на тоя день куриерътъ намѣри овчарь отъ селцето и поиска сведения за кратовската чета Узна отъ него, че тя е въ планината надъ селото Ямишта. Вечерьта се упѫтихме за тамъ и срещнахме кратовската чета съ войводата Атанасъ Бабата, дългогодишенъ работникъ, четникъ, скоро бѣше станалъ войвода, вербуванъ и изпратенъ отъ мене отъ тукъ. Идваше да ме вземе, да ме съпроважда. Тѣ бѣха твърдѣ живи хора, които срещнахме, и азъ пръвъ пѫтъ видѣхъ наша чета съ орѫжие въ турска територия. Първото ми впечатление не бѣше хубаво. Азъ си въобразявах ь инакъ; села на близу, а то скрито, уединено мѣсто, хубаво, та азъ извикахъ: „А, това ли е комитлъкътъ, що го правите тукъ? Че азъ тукъ 25 години мога да стоя съ чета!” За почивка стояхме два дена. Нахраниха ни първъ
173
пѫть съ месо, но най-накрай неприятно бѣхъ изненаданъ, когато мѣстниятъ войвода ми намекна, че трѣбва да заплатимъ козитѣ; тѣ бѣха вземени отъ власитѣ — тамъ има влашки колиби. Тѣ за себе си взимали отъ тия власи, а за четитѣ, които минаватъ, искали имъ пари. Тамъ пръвъ пѫть се срещнахъ съ селяни отъ Ямишта, два-трима хора, които станали нелегални, ходятъ съ четата безъ орѫжие, но сѫщевременно си работятъ и земята, въ кѫщи си живѣятъ, а като видятъ аскеръ, бѣгатъ въ четата. Направи ми впечатление, че тѣ сѫ безъ пушки, защото отъ България за скопския край сѫ препратени маса пушки. Като отидохме по-нататъкъ, видѣхъ, че орѫжието се изгубило кой знае какъ, нѣмаше орѫжие (аферитѣ, страхъ). Тука първъ пѫть вземахме и конье за да улеснимъ товара на четницитѣ. Пѫтьтъ ни бѣше за с. Луково (Кратовско). Практиката бѣше — на половинъ пѫть съ ямишки конье, ще ни пресрещнатъ луковски конье та да могатъ ония да се върнатъ въ Ямишта още презъ нощьта. На следнята вечерь Атанасъ Бабата само съ 5—б момчета отъ своята чета потегли съ насъ. Кюстендилскитѣ си куриери не ги върнахме, защото Марко имъ бѣше порѫчалъ чакъ до края на Кратовско да ни изнесатъ. Пѫтьтъ води по странитѣ на Злетовската рѣка, голѣми каменяци. Слѣзохме въ рѣката, а после се възкачваме по каменисти мѣста за до с. Луково. Дечевъ, велешкиятъ войвода, на това мѣсто бѣше загиналъ. Мѣстото е голо и открито, а отъ среща по височинитѣ отъ 3—4 мѣста позиции на аскеръ, отъ които съ бинокълъ може ясно да се види човѣкъ и да се познае даже. Понеже много закъснѣхме по пѫтя и се опасявахъ до Луково да не ни дочака зора, и понеже мѣстото, голо, канаристо, отъ всѣкѫдѣ се вижда, решихъ се да се отбиемъ малко въ дѣсно, въ с. Койково, по-запазено мѣ-
174
сто, та измѣнихме маршрута. Тамъ първъ пѫть срещнахъ повече селяни. Впечатлението ми бѣше, че тѣ сѫ много далече отъ положението за въстание. Агитацията, подготовката по тия села сѫ били съвършено слаби. Запитани за пушки, отговориха, че нѣматъ, — чакали отъ България. И тамъ си платихъ храната (хлѣбъ даваха безъ пари, хлѣбъ отъ просо, ечмикъ, царевица, рѫжъ, размѣсенъ, боже пази). Отъ тамъ следната вечерь презъ Луково се упѫтихме по-нататъкъ. Бивуакътъ ни бѣ предвиденъ въ Плавица планина, надъ самия градъ Кратово — подъ краката ни — въ една дупка. Преди 2—3 седмици въ Луково подпоручикъ Атанасовъ (съ Ковачевъ Славчо) билъ откритъ оть аскера и билъ ангажиранъ въ рисковано сражение, отъ което четата се спасила по едно чудо. Въ София Атанасовъ бѣше ми казалъ, че Луковци го прѣдали, бѣше ми внушилъ да се пазя стъ селото, а самъ се заканваше да ги накаже, когато влѣзе вѫтре. Но трѣбваше да се мине тукъ — единственъ пѫть. Обаче излѣзе инакъ, азъ тамъ намѣрихъ първия радушенъ приемъ. Много селяни съ жени, деца, моми излѣзоха подъ селото да посрещнатъ четата и всѣки донесълъ, кой какво можелъ, по обичай хлѣбъ, сирене, мѫтеница и пр. Тамъ ми обясниха селянитѣ, че Атанасовъ непредпазливо денемъ се е движилъ около тѣхното село та сѫ го видѣли турскитѣ пѫдари, заканили се на селянитѣ, че ще го предадатъ, и действително потеглили къмъ града. Селянитѣ съобразили и по другъ пѫть изпреварили и отишли въ града и казали тѣ, а на Атанасова съобщили, че е откритъ да се махне отъ мѣстото. Но той не искалъ да знае. „Нека дойдатъ, ще се биемъ” — казалъ той съ една псувня противъ турцитѣ. Но турцитѣ дошли. Разбралъ работата. После вече нѣмаше случай за предателство. При сѫщото мѣсто сетне покойниятъ Дечевъ, велешки
175
войвода, отъ несъобразителность се движилъ по голо мѣсто и го видѣли турцитѣ.
Въ Койково и въ Луково азъ добихъ сведения за движението на войсковитѣ патраулни отдѣления, които ежедневно отъ Кратово излизатъ и кръстосватъ. Азъ нагаждахъ пѫтуването така, че тѣ, като заминѣха, азъ продължавахъ пѫтя. Отъ Луково до Кратово пѫтьтъ бѣше положително рискованъ. Трѣбваше да се мине Щипско презъ кратовския друмъ, който е много работенъ, а гдето сѫ възможни случайни срещи съ пѫтници. Презъ друма минахме „задгъзъмъ”, за да заблуждаватъ диритѣ отъ обувкитѣ (това четитѣ често правятъ). Отъ друма пѫтьтъ води по голия склонъ на Плавица. Движимъ се между три турски поста — двата бѣха на 150 разкрача, а ние минахме между двата поста тъкмо на пѫтеката, която тѣ именно пазѣха, защото нѣмаше другъ пѫть. Напредъ върви преденъ патраулъ отъ трима-четирима, сетне момчета въ „редъ” единъ по единъ, и сетне иде заденъ патраулъ. Промъкнахме се незабелязано. Взимахъ строги мѣрки да се пази голѣма тишина, това не всички чети сѫ пазили. Деня прекарахме на върха Плавица, въ единъ слабъ лещакъ, та трѣбваше повечето време да лежимъ, всѣки скритъ задъ нѣкоя леска, защото отъ долу е открито и се виждаше, а наблизу имаше и пѫть. Презъ деня никой не смѣеше съ по-високъ гласъ да говори, да се изкашлюва. Мѫка имахме за вода, пекъ голѣмъ. Имахме нѣколко мѣхове съ насъ, напълнени презъ нощьта, съ тѣхъ крепимъ душа.
26 юний.
Въ този районъ до Кратово (той е планинската часть на кратовската околия) се е предвиждало, че ще бѫде планинскиятъ базисъ на въстаническитѣ чети, понеже се предвиждаше, че въ полето като се дигнатъ,
176
за 2—3 седмици ще ги изринатъ. Азъ видѣхъ само туй, че сѫ дотолкова тукъ революционери, че знаятъ да приематъ и да препращатъ чети безъ рискъ даже за себе си. Това имъ бѣше революционерството. Въ тѣзи мѣста сѫ ставали доста сражения между чети и аскеръ, минавали сѫ много чети за скопския районъ, но следи не сѫ оставяли, минавали сѫ преходно само. Разбрахъ добре, че тукъ организация, подготовка нѣма, че всички чакатъ пушки отъ България. Отъ Кюстендилъ сѫ ги лъгали, че пушки ще получатъ, когато дойде време за въстание, но пушки не получиха никакъ. Нѣмаше тукъ сѫщинско революционерство и мнението ми, че не е добре подготвено въстанието, особено тукъ се потвърди.
Пѫтьтъ ни отъ тукъ до Вардаръ повече избикаляше по хълмисти мѣста, защото на югъ отъ тамъ се простира св. Николского поле, а презъ него да вървишъ бѣше опасно, за това взехме северозападна посока по склоноветѣ и минахме Гюгянци и Сакулица (кратовска каза). Понеже бѣше време на вършидба, почти въ всичкитѣ села едновременно имаше и турци. Ние въ село не влизахме, а се спирахме все вънъ отъ селата, въ низки корийки (все сѫ голи мѣста), трудно прекарвахме. Трѣбваше да се криемъ задъ скали и дребни шубраци при силна горещина. Пѫтувахме все въ зиг-загъ, да се прикриваме отъ спахиитѣ турци. Правѣхме отъ 3 до 5 часа пѫть вечерно време, но денуването ни бѣше мѫчно. При Гюришкия манастиръ при Гюрище (хълмъ) въ кратовска каза (на предѣла на Кратовско-Кумановско и на скопската каза) престояхме два дена. Влѣзохме въ манастира три дена следъ сражение на Пушкарова съ аскеръ. Чуваше се, че аскеръ ще дойде, а трѣбваше да влѣземъ вѫтре, и затова арестувахме манастирскитѣ хора, докато бѣхме вѫтре. Четата
177
на Пушкарова следъ сражението си презъ Кумановско и Паланечко избѣгва въ България. Пушкаровъ бѣше ми обещалъ да ми даде каналъ, а той далъ сражение. Ние бѣхме отъ три страни обиколени отъ аскеръ и очаквахме сражение на всѣка минута. Подъ насъ отъ северозападна страна на чуката гледахме какъ се укрепяватъ турски войници. Не ни докараха конье вечерьта заради вършидба та стояхме два дена. Държахъ 7—8 души селяни залогъ за всѣки случай. Вардаръ бѣше близу — по права линия 8 часа. Ако бѣхме дали сражение, болшинството отъ четата щѣше да се върне въ България. До Плавица нѣкои отъ четата азъ държахъ подъ стража, за които се съмнявахъ, че ще се върнатъ за България. Отъ Гюрище най-после взехме пѫть край сръбоманското село Рудникъ, минахме покрай него скришно, дойдохме въ скопското село Брѣзово. По цѣлия пѫть презъ кратовска и кумановска каза останахъ съ впечатлението, че тукъ нѣма никаква организация и просто трѣбваше да си пробиваме пѫть презъ селата. Тѣ само не издаваха и всичката имъ задача бѣше да ни посрѣщатъ и изпращатъ. Всички очакваха отъ България. Амбицията ми бѣше още тукъ да мина Вардара въ Битолско, а като видѣхме, какво е тукъ, отсамъ Вардара, още повече щѣхъ да го считамъ за нещастие да ми се случеше тукъ да бѫда откритъ. При с. Брѣзово се скрихме въ единъ лещакъ и едвамъ можахме да извикаме рѫководителя. По пѫтя срещнахме трима четници отъ скопската чета, Ращановъ съ двама учители, излѣзли изъ Скопско и други. После турцитѣ бѣха хванали Ращанова и бѣха го довели въ Скопье. Скопскитѣ ни намѣриха та ни донесоха хлѣбъ отъ селото. Мислѣхме да минаваме Вардара при с. Козлье (Скопско),— тамъ Вардаръ е по-плитъкъ. Понеже Пушкаровъ преди неколко дена бѣше далъ сражение, аскерътъ бѣше
178
образувалъ верига тамъ. Не оставаше пѫть освенъ да минемъ Вардара покрай Велесъ, защото всичкитѣ пунктове бѣха заловени подиръ опита на Пушкарова да дигне съ динамитъ единъ мостъ. Бѣхъ писалъ въ Велесъ да приготвятъ за минаването ни презъ Вардара. Въ Брѣзово се решихме на личенъ рискъ да преминемъ Вардара при Велесъ безъ конье: четницитѣ на ново се натовариха и съ усиленъ маршъ прехвърлихме Вардара. Отъ Брѣзово до Велесъ обикновенъ пѫть е 5 часа, а ние го взехме за 7 часа и още 3 часа ходихме до село Ореовецъ — въ корията надъ селото, — вече въ зори. Въ селото имаше спахии и бѣха ни видѣли. По пѫтя отъ Брѣзово до Вардаръ ни посрещнаха пратеници отъ едната партия въ Велесъ — Антонъ Димовъ, учитель, — отъ по младитѣ. Той ни окуражи да минемъ сѫщия пѫть, който и ние мислѣхме, — покрай самата станция. И по пѫтя до Вардаръ минавахме на две мѣста между войски.
Прегазихме Вардара благополучно. Мене Темелко ме пренесе и продължихме пѫтя презъ велешкитѣ лозя по шосето между Оризари (турски села), минахме я Бабуна на мостътъ. Прѣко Бабуна имаше мѣстна четичка отъ 8 души, та съ нея въ Ореовичката кория се установихме. Цѣлата чета бѣше много весела, че сме вече въ нашия районъ. Азъ бѣхъ много доволенъ, че минахъ Вардара. Разпустнахме се, ядохме, пихме. Донесоха казани, готвихме. Първъ пѫть тамъ не ни вземаха пари, тукъ почувствувахъ, че сме въ организация. Излѣзоха отъ града 7—8 души въорѫжени да се срещнатъ съ насъ и ни изпратиха. Почувствувахме, че сме въ организационна територия. Но за това пъкъ бѣхъ разочаруванъ, че въ Велесъ намѣрихъ спокойна работа, а азъ си въобразявахъ, че кръвь се лѣе. Обясняваха ми, че тамъ не може да става приказка за въстание. Докато
179
сѫ очаквали тамъ пушки отъ вси страни, останали най-сетне безъ орѫжие. Прогласеното въстание въ Битолско бѣше само знакъ да се организиратъ въ боево отношение, но тѣ това не бѣха го направили.
Тогава за първъ пѫть почувствувахъ грозотията на партизански разправии въ организацията. Бѣхъ подканенъ отъ странитѣ да имъ уреждамъ партиитѣ. Понеже ние бѣхме тръгнали за гдето кръвь се лѣе, решихъ да взема тѣхната чета докато минемъ въ Прилепско та да ги върнемъ. И тамъ бѣше таково положението, че не може да става и дума за организирано въстание. Планътъ ни бѣше, щомъ минемъ Вардара, да се обадимъ съ нѣкой атентатъ та да ни се чуе името и въ Битолско и въ България. Организацията бѣше изгубила нишкитѣ: и въ Велесъ не можахме да разберемъ, що става отвѫде въ Прилепско.
Забележихме голѣма разлика между населението отсамъ и оттатъкъ Вардара, въ общото му настроение, при все че за въстаническо брожение нито дума не можеше да става.
Отъ тамъ минахме село Краинци. Следъ 19 дена пѫть първъ пѫть влѣзохме денемъ въ село. И тамъ бѣхме едновременно съ спахиитѣ — ние въ едната, тѣ въ другата махала. Четата бѣше още цѣла. Минахме и презъ Хвойница за Краинци. Бѣше се разгласилъ слухъ, че азъ ще мина съ голѣма чета. Отъ тамъ — въ село Владиловци, велешко село, неподатливо за организацията — неподатливи селяни. Задъ селото въ единъ храсталакъ стояхме цѣлъ день като мишки. Донесоха ни ядене вечерьта. Нарочно ни препорѫчаха да се отбиемъ въ това село, за да го организираме за първъ пѫть.
Отъ Владиловци стигнахме въ с. Степанци, на предѣла на велешка и прилепска каза. Тамъ се спрѣхме надъ селото на една чука, съ кория, мѣстность добра и
180
за сражение. Извикахме отъ селото мѣстния селянинъ Темелко, мѣстенъ рѫководитель, всецѣло преданъ на организацията, единъ отъ рѣдкитѣ типове, който и сега продължава да е преданъ.
Тамъ за първъ пѫть направихме почивка, бѣхме сигурни. Нахранихме се хубаво. Имаше стада на близу. Следъ 20-дневно пѫтуване за първъ пѫть си хубаво отпочинахме, два дена. Тамъ се срещнахме съ прилепската чета на Петъръ Ацевъ, която бѣше потеглила да ни посрещне. Имахъ съ себе си много четници отъ западна Македония (Дебъръ, Кичевско, Демирхисарско). Тамъ се раздѣлиха всички отъ мене и презъ Азотъ потеглиха за роднитѣ си мѣста. Азъ останахъ съ около 45—46 души и се движехъ заедно съ прилепската чета.
Въ Степанци добихъ първитѣ сведения за положението въ въстаналия край и разбрахъ, че работата не е тъй възхитителна, както се мѣркаше въ въображението ми. Представлявахъ си, че линията между Прилепъ и Велееъ е границата, че на западъ е мъгла, кръвь, война. Когато отъ Степанци потеглихъ, ми се видѣ прилепското поле ясно и тихо. Драго ми бѣше, че виждамъ родното си мѣсто, но отъ друга страна ми бѣше тежко поради разочарованието.
Отъ Степанци заминахме за село Орѣховецъ (Прилепско), надъ самия Прилепъ, — тамъ ни бѣше пѫтьтъ. Разположихме се въ село по квартири на части. Посрещнаха ни добре. Почувствувахме, че сме на гости. Въстанало население не намѣрихме въ Прилепско, но борческиятъ духъ бѣше доста събуденъ, имаше напреднало съзнание, безстрашие почти. Първъ пѫть се почувствувахъ въ своя срѣда. Тамъ първъ пѫть си видѣхъ и роднини. Дотичаха при мене, крака ми цѣлуватъ. Силно бѣше впечатлението. Тамъ се спрѣхме за повече време, тамъ добихме сведения за положе-
181
нието на въстанието. Хората още не бѣха изгубили надежда, че ще може нѣщо да се направи. Азъ се хранѣхъ съ надежда, че ще може да се направи единъ опитъ да се събератъ младежи, по-активнитѣ сили въ града Прилепъ. Носѣхъ много материяли и мислѣхъ, че ще можемъ да направимъ нѣщо въ Прилепско.