Спомени на Гьорчо Петровъ

 

XVIII.

Гарвановъ агитира въ полза на взетото решение за въстание. Гьорче Петровъ и Дѣлчевъ се противятъ; Пере Тошевъ нерешителенъ. — Сарафовъ заминава съ чета за вѫтрешностьта. — Дѣлчевъ въ Солунъ се обяснява съ Груева по въпроса за въстанието. — Настроение у Дѣлчева за атентаторство.

 

19 юний.

 

Сега нека продължимъ по въпроса за въстанието. Нашиятъ отговоръ бѣше произвелъ въ Солунъ тревога, а сѫщо и въ Битоля, защота не имъ се искало тамъ, не се решавали лесно да приематъ въстание безъ пълно наше съгласие. Пакъ обвинения противъ мене! Почватъ да се опитватъ да склонятъ Перета и Дѣлчева и да ги отдѣлятъ отъ мене. Нѣколко време подиръ това, презъ януарий 1903 год., струва ми се, Думевъ и Гарвановъ

 

 

161

 

дойдоха съ специална мисия тукъ да развалятъ нашето решение. Азъ нито се срѣщахъ съ тѣхъ и по-нататъкъ нито говорихъ нѣщо по този въпросъ съ компанията имъ, защото криеха отъ мене, що вършатъ. Пере все ги остави безъ отговоръ. Дѣлчевъ остана на мнението си противъ въстанието, но не взема позиция да противодействува — той е мекъ веднага. Впечатлението и на тримата ни бѣше, че макаръ и да сѫ се разшавали по тоя въпросъ, не вѣрвахме, че ще се решатъ, че ще дойде до въстание, широко и категорично, както тѣ го кроеха. И тримата смѣтахме да си влѣземъ вѫтре, понеже вече тукъ неохотно ни се работѣше съ Татарчевци. Сѫщо така и Борисъ се готвѣше да замине. Предполагахме, че като се пръснемъ тамъ по разни краища, че ще повлияемъ. Азъ и Дѣлчевъ особено оставахме на старата програма. Пере оставаше нерешителенъ. Положението бѣше сериозно и изострено. Ние препорѫчвахме да се измѣни тактиката на действие на четитѣ и на терористичнитѣ елементи въ градоветѣ: отъ пасивно, чисто подготовително държане, да се мине къмъ една по-голѣма активность, да се почне активно действуване, което да се доближава вече до въстание, за да се подготвятъ и калятъ повечко работници за сѫщинското въстание. До тогава организацията на четитѣ бѣше запретила да се вършатъ работи, които могатъ да излагатъ мѣстнитѣ организации на катастрофи. При този духъ на дейность, като се прибавятъ и нерешителностьта и непредприемчивостьта на легалнитѣ сили въ градоветѣ, които диктуваха, управляваха, организацията се бѣше ограничила само съ вѫтрешна организационна дейность. Почти никакви мѣроприятия, никаква инициатива срещу турцитѣ не се забелязваше. Една затвореность. На четитѣ бѣше заповѣдано, не само да избѣгватъ срещи съ турскитѣ власти, но даже да прикриватъ сѫществуването си въ око-

 

 

162

 

лията. И до тоя моментъ, за който говоримъ, все така си бѣше по традиция. Ако се срѣщаха тукъ-таме чети съ войската и станѣше сражение, винаги то е бивало предизвикано отъ турска страна, или по предателство, или по случайно разкритие. И въ такива случаи даже четитѣ бѣха усвоили тактиката да отстѫпватъ. Само въ безизходъ, нападнати, четитѣ даваха сражение. Ако презъ това време се чуваше тукъ често за сблъсквания между чети и аскеръ, то бѣше, че вече работата кипѣше вѫтре и случайнитѣ конфликти между чети и аскера зачестиха въпрѣки казаната тактика. Градскитѣ активни елементи, на които ужъ най-много се разчиташе за презъ време на въстанието, не бѣха изпитани и калени въ никаква борба срещу турцитѣ. Защото въ градоветѣ още по-строго действуваха тайно; ни сѣнка отъ инициатива, а само крайна предпазливость. Изобщо духътъ бѣше чисто конспиративенъ — робската тактика. Срѣщитѣ на градски работници съ чети, за да видятъ пушка, нѣмаше ги много. Малцина отъ тѣхъ бѣха успѣли да взематъ пушка въ рѫка и да се упражнятъ съ нея. Това бѣше положението — чисто пасивна политика на организацията, когато вниманието на нейнитѣ хора още бѣше обърнато изключително къмъ уредбата на организацията и къмъ материалното ѝ повдигане. Широката маса съвсемъ не бѣше подготвена да излиза грѫди срещу грѫди съ турцитѣ, не бѣше подготвена чрезъ събития отъ тоя родъ, за да може открито да ги пресрѣща.

 

Като излизахъ отъ тия съображения, азъ настоявахъ, че ако положението вече се е изострило въ страната и ако фазисътъ на пасивната дейность на организацията е вече миналъ, да развържемъ повече рѫцетѣ на четитѣ и на градскитѣ рѫководители, да се почнатъ частни акции, за да възпитаваме четницитѣ и др. къмъ пушката, къмъ безстрашието, да добиятъ опитъ за

 

 

163

 

нападение. Подобна тактика на частична активность, ако добиеше развой по цѣлата страна, по моето разбирание щѣше да представлява страната въ перманентно въстание, безъ да е обявено формално въстание. Ние така можехме нѣколко години да тормозимъ страната, безъ да може Турция да каже, че има открито въстание. Ако бѣше позволено на четитѣ открито да преследватъ турски разбойнически чети, да наказватъ лоши полицейски и пр., селянитѣ да се разправятъ съ кехайтѣ и разнитѣ други арнаутишча, които ги съсипватъ по чифлицитѣ, ние щѣхме да имаме толкова афери наведнажъ, че щѣхме да възбудимъ общо внимание и Турция да изморимъ. А ние се боехме: „сакънъ да не стане нѣкоя афера!” За мене подобна една борба е не отъ по-малка важность отколкото едно прокламирано въстание, защото такава борба може дълго време да трае. Съ тия доводи азъ убедихъ другаритѣ си, именно че по този начинъ ще се ускори въстанието по естественъ пѫть, ще се дойде до крупната борба, която ще бѫде краятъ. Това становище азъ винаги подържахъ, че въстанието е мощно срѣдство на организацията, но само докато то е идеалъ, къмъ който се стремимъ. Бѣхъ убеденъ, че стане ли това „реалъ,” веднага подиръ въстанието ще се яви разочарование. И наистина така излѣзе. Тази програма искахме съ Дѣлчева вѫтре да я разгласимъ и не вѣрвахме, че Гарвановци ще сполучатъ. Но Гарвановъ, като дойде тукъ, съ Матова, Татарчева и съдружие скришно се съвещавали безъ насъ и пращатъ контра-писмо, подписано отъ Матова и Татарчева, като мнение на всички тукъ съ изключение само на нѣкои, така че въ Солунъ замълчаватъ нашето писмо и си продължаватъ агитацията. Бѣха кроили въстанието презъ пролѣтьта рано, сетне на Гюрговъ день, после на св. Кирилъ и Методия, а най-после на

 

 

164

 

Смилевския конгресъ се опредѣля за 20 юлий — Илиндень. Тѣ бѣха разпредѣлили страната на боеви окрѫзи за въстанието. Груевъ вече всичко е одобрявалъ, Гарвановъ и Думевъ дойдоха съ негово знание. Бѣха разпредѣлили вече въ проектъ и главнокомандующи по боевитѣ окрѫзи.

 

Въ началото на пролѣтьта Борисъ замина безъ да е билъ поканенъ. Той изказа желание и не му се отказа. Той самъ си приготви четата. Приказката бѣше да остане отсамъ Вардаръ. И той ужъ бѣше по-съгласенъ съ нашето гледище, но излѣзна, че и тукъ той билъ неискренъ спрямо насъ, защото вече отъ тукъ той си скроилъ да иде въ Битолско, за гдето е знаялъ, че тамъ ще има по-голѣма слава. Той и тукъ си е билъ все съ желанието да се ускори въстанието. Той и Давидова и Славчета е наострилъ да проповѣдватъ въстание. Всѣкѫде, гдето той е миналъ вѫтре, е проповѣдвалъ въстание. Насъ все ни е считалъ той баби, които вѣчно ще забавяме деня на любимата му мечта — въстанието. Малко да бѣше човѣкъ сериозенъ, той можеше да види отъ подготовката на населението презъ Малешъ—Струмица—Радовишъ—Тиквешъ, че въстанието не е назрѣло. Въпрѣки туй на Смилевския конгресъ той излѣзълъ върлъ партизанинъ на въстанието. Малко подиръ него замина и Дѣлчевъ. Бѣше настаналъ единъ превратъ у него. Той тукъ окончателно се бѣше разочарувалъ отъ Матова и Татарчева и на тръгване настоятелно ме молѣше да задържамъ Перета та заедно да ги въздържаме да не отиватъ много далечъ. Тѣмъ заяви, че ще смѣта за решения ония, които ще бѫдатъ взети съвмѣстно съ мене и съ Перета. Бѣше се разочарувалъ и отъ солунскитѣ дейци въ срещитѣ си съ Гарванова. Дѣлчевъ тръгна съ силно желание да види Груева, да размѣни мисли съ него; у него му бѣше

 

 

165

 

още надеждата, но отиде загриженъ за организацията. Той стигналъ въ Солунъ. Онѣзи хитро го оставили само съ Дамета, който 2—3 дена го държалъ въ една стая при себе си и се мѫчилъ дв му разбие убеждението противъ въстанието. Даме е сполучилъ съ това само да му нанесе последния ударъ на разочарование, както се бѣше изповѣдалъ предъ Пере Яворова и други, съ които се бѣше срещналъ сетне въ Сѣрско. Тоя духъ на отчаяние личи и въ едно писмо до мене, въ което той ми казваше, че нищо не може да се направи и че отива въ Сѣрско, „да сложи главата си”. Въ Солунъ му бѣха възложили мисията да убеди другаритѣ въ Сѣрско за въстание и да го организира тамъ. Дѣлчевъ се бѣше разпоредилъ да се свикатъ на конгресъ воеводитѣ. Яне Сандански бѣше пратилъ чета да го посрещне въ Сѣрското поле и да го отведе въ планината.

 

Важното е, че Дѣлчевъ е билъ подушенъ отъ Солунъ, следенъ е билъ до Сѣръ. Бивши български офицеръ, помакъ, Тефиковъ, неговъ другаръ отъ военното училище въ София, тогава началникъ на жандармерията въ Драмско, е билъ натоваренъ съ мисия отъ Солунъ, той, като познавалъ лично Дѣлчева, да го посрещне и да го убие. Щомъ Дѣлчавъ е излѣзълъ отъ града Сѣръ, веднага го е подушилъ. Селото Баница е часъ и половина отъ Сѣръ. Види се, че въ Солунъ не сѫ успѣли да го заловятъ, сѫщо и въ Сѣръ. Трѣбва да сѫ знаели, че той ще отива въ Сѣрско. Въ Солунъ е имало нѣкой шпионинъ, близъкъ до нашитѣ хора. Това се заключава отъ следното. Взиматъ въ Солунъ решение за въстание. Гарвановъ и Думевъ ще дойдатъ тукъ, а единъ министъръ тукъ (не помня кой) ми съобщи, че отъ турски източникъ, отъ турското комисарство знаели, че Гарвановъ и Думевъ ще дойдатъ, и тѣ наистина дой-

 

 

166

 

доха. Допускамъ затова, че шпионството за Дѣлчевъ да е било отъ Солунъ.

 

Азъ бѣхъ тукъ, кога се чу за смъртьта на Дѣлчева. Ужасно бѣхъ поразенъ. Криехме смъртьта му известно време.

 

У Дѣлчева, преди да загине, бѣше се явило едно настроение за атентаторство. Азъ го тълкувамъ като резултатъ отъ отчаянието му за бѫдещето на организацията. Той съ своето влияние, съ своето лично обаяние веднага създаде силно настроение въ тая посока. Толкова силно, че Матовъ, Татарчевъ и С-іе, макаръ и да бѣха противъ, не можеха да се противятъ, а трѣбваше да съдействуватъ. И азъ не му одобрявахъ това, като предоставяхъ атентатитѣ за сетне, когато ще стане въстанието. Дѣлчевъ бѣше неудържимо увлѣченъ въ тоя пѫть, като смѣташе атентатитѣ за едно отъ срѣдствата на нашата програма. Главно бѣше се въодушевилъ за атентатъ противъ желѣзници и мостове. Подъ това влияние тогава заминаха нѣколко чети съ взривни вещества. Освенъ Дѣлчевата чета, друга замина въ Одринско, друга Савовата, друта съ Пушкарова въ Скопско. И станаха нѣколко опита, колкото да докажемъ, че не е по нашитѣ способности тая работа. Грамадно бѣше количеството на внесения материялъ отъ бомби и динамитъ, а резултатитѣ нищожни. Указахме се просто неспособни.

 

Подиръ смъртьта на Дѣлчева и у мене се бѣше зародила мисъльта да замина вѫтре, едно че се бѣхъ разочарувалъ тукъ, а друго и бѣхме говорили съ Дѣлчева. Матовъ и Татарчевъ ми отказаха подръжка, а сѫщо така и подкрепа да отида съ по-голѣма чета. Препорѫчваха ми да отида самъ, съ друга нѣкоя чета, чужда, Докато така съ тѣхъ се разбирахме, азъ бидохъ интерниранъ отъ кабинета Даневъ—Сарафовъ. Тогава

 

 

167

 

тукъ унищожаваха комитетитѣ, интернираха Цончева въ Дрѣново, Станишева и Карайовева, а мене пъкъ въ Казанлъкъ. Много се ядосахъ. Едвамъ съ триста молби следъ единъ-два месеца Матовъ и Татарчевъ ми проводиха до стотина лева. Стояхъ въ Казанлъкъ два месеца и нѣщо. Не бѣхъ вече зъ течението на работитѣ, но бѣше ясно, че решение за въстание безвъзвратно е взето.

 

Когато се върнахъ отъ интернирането, понеже въпросътъ за въстанието бѣше вече свършенъ, отказахъ се тукъ отъ всичко и съ лични усилия се мѫчехъ да си въорѫжа чета и да замина вѫтре. Тогава бѣха тукъ Яне и Чернопѣевъ, въорѫжаваха се. Малвѣше се, че ще се въстава. Ние не знаехме, какъ да се държимъ, всички бѣхме ни ракъ, ни риба. Подготовката на четата се продължи много. Най-сетне наредихъ една чета до 138 души.

 

Интерниранъ бѣхъ презъ февруарий, а се върнахъ презъ априлъ месецъ. На 1 май изпратихъ Пере, той си замина съ кираджии.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]