Спомени на Гьорчо Петровъ

 

XVI.

Дейностьта на Хр. Матовъ и Д-ръ Хр. Татарчевъ следъ завърщането имъ отъ заточение. — Петровъ интерниранъ въ Казанлъкъ. — Графъ Ламсдорфъ въ София и поведението на представителитѣ на В. О. — Главнитѣ причини да се ускори общото въстание. — Една разпоредба на Гарванова отъ решаваще значение.

 

15 юний.

 

Презъ това време азъ вече долавяхъ признаци отъ упадъкъ между нашитѣ дейци. Другаритѣ излѣзоха отъ Подрумъ убити духомъ и хора безъ енергия. Тѣ въ Подрумъ междуособно се бѣха разяли. Пере съ доктора вече отъ тогава не можеха да се търпятъ. Даме и съ Матова и съ доктора бѣ охладнѣлъ до голѣма степень заради дребни работи (пари дошле, единъ иска общность на срѣдствата, други по-голѣма охолность, единъ се показалъ егоистъ и пр.). Тѣ и въ Солунъ бѣха разнородни елементи — по темпераменти, по убеждения, по етика, по всичко. Добриятъ вървежъ на дѣлото въ Солунъ ги крепѣше. Въ затвора нѣма вече общо дѣло, и тамъ се разглобяватъ. Когато се завърнаха отъ затвора, тѣ вече не се показаха енергични, а наклонни бѣха пакъ да поематъ дѣлото въ свои рѫце. Даме въ Солунъ не направи даже опитъ да завземе рѫководенето на работитѣ. Пере властитѣ го изпратиха въ Битоля и Прилепъ. И той зае очаквателно положение. Имаше упадъкъ вече.

 

Матовъ и Татарчевъ щѣха да тръгнатъ въ сѫщия духъ, а може би още по-назадъ и отъ Дамета и Перете, ако да бѣха въ вѫтрешностьта. Но като дойдоха

 

 

145

 

тукъ, поискахй като че ли да продължатъ предишната си дейность, но тукъ, въ свободна България. Забележилъ съмъ, че колкото пѫти нѣкои отъ рѫководнитѣ сили вѫтре отпаднатъ духомъ, щомъ дойдатъ тукъ, пакъ се съживяватъ, но не искатъ вече да се върнатъ. Тукъ има сигурность и по-явна дейность. Азъ бѣхъ направилъ постѫпки въ Солунъ да дойдатъ всички тукъ, та да подкараме работата. Но случи се така, че още по пѫтя Матовъ и Татарчевъ сѫ решили направо да дойдатъ тукъ въ София, и, види се, щомъ Даме и Пере разбрали това, заради тѣхъ не искали да дойдатъ тукъ.

 

Когато Матовъ и Татарчевъ дойдоха въ София, срещнахъ се съ тѣхъ приятелски, съ голѣма надежда, като ги смѣтахъ, че сѫ все ония старитѣ. Съ тѣхъ и съ Дѣлчева ставахме четирма и щѣхме да съставимъ по-силна група. Смѣтахъ, че следъ това ще станатъ излишни другаритѣ на Дѣлчева — Станишевци и Карайовевъ, които бѣха наши искрени приятели, но бѣха елементъ разслабляющи. Дѣлчевъ бѣше по-недовѣрчивъ къмъ Матова и Татарчева. Ние имахме вече сведение за отношенията имъ къмъ Пере и къмъ Даме, които винаги сѫ ни били по-близки. Въ началото Матовъ и Татарчевъ нѣмаха куража лично сами двамата да излѣзатъ мимо насъ и искаха заедно да работимъ. Но скоро се показаха голѣми различия въ възгледитѣ ни относително тактиката спрямо тукашното общество, власти и пр. Тѣ бърже се изравниха въ това отношение съ Станишевъ, Карайовевъ, Ризовъ и пр. Проявиха изведнажъ желание да се влѣзе въ по-близъкъ контактъ и съ обществото и съ правителството тукъ. Искаха да измѣнятъ дотогавашната наша изолираность. Азъ подържахъ становището на ексклузивизъмъ — винаги да стоимъ тукъ като чиста ядка и да не се сливаме. Тѣ прегърнаха пѫтя на използуване, на опор-

 

 

146

 

тюнизъма по всички линии, на което азъ решително се противѣхъ. По-напредъ ние съ Дѣлчева никога не бѣхме се увличали подиръ политически въпроси отъ чисто дипломатски характеръ, и такава традиция бѣхме създали въ организацията. Тѣ — обратно, по душа си бѣха политикани и тамъ се показаха опортюнисти до крайность. По отношение къмъ върховиститѣ, когато борбата вѫтре бѣше още въ разгара си, тѣ тукъ се опитаха да внесатъ разслабване, безъ да се заемаха коренно да уредятъ въпроса, а просто сами да покажатъ, че тѣ не сѫ крайни като насъ, и пакъ да продължатъ борбата си. Тѣ пригърнаха другъ приемъ — ето какъ изпъква характерътъ въ борбата! — по-умѣренитѣ сили отъ върховиститѣ да привлѣчемъ, та съ това хемъ да ослабимь върховизма, хемъ да усилимъ себе си. Тази тактика на хитрость азъ нарекохъ подла, следъ като се бѣ толкова кръвь пролѣла и толкова другари бѣха изхабили толкова енергия. Защо бѣше Мисъ-Стоновата афера?! Господа Матовъ и Татарчевъ дохождатъ и мимо насъ се препорѫчватъ за благоразумни, а насъ прогласяватъ за крайни, и съ това надменно ни отстраняватъ сѣкашъ като мѣродавни фактори въ тия борби и поставятъ себе си за такива фактори. Държането на Матова и Татарчева бѣше егоистично въ най-долна степень, Азъ и Дѣлчевъ, като видѣхме всичко туй, решихме да извикаме Перета и Дамета, за да балансираме малко това влияние на Матова и Татарчева, да образуваме сериозна група и да направимъ тукъ комитетитѣ излишни. Даме отговори, че не желае да дойде. Ние обаче знаехме мотива. После, когато се срещнахме, Даме ми обясни, че той знаелъ, че съ Матова и Татарчева не може да се работи. Пере отъ Прилепъ дойде и образувахме тѣло петимата съ Матова и Татарчева заедно. Предъ насъ последнитѣ не минаваха за нѣ-

 

 

147

 

какви представители на Ц. К., никакво пълномощно не вадѣха. Бѣхме другари на равни начала. Понеже тѣ бѣха по-нови тукъ и незамѣсени до тамъ тукъ, ние ги тикахме тѣ да излизатъ повече на лице.

 

Тогава презъ зимата 1902 год. изпъкна опитътъ за помирение съ Цончева, въ който участвувахте и Вие. Азъ съмъ билъ винаги за споразумения, и въ тоя случай азъ щѣхъ да излѣза да се миря, стига да бѣхъ дошелъ до убеждение, че може да стане, и нѣмаше нужда отъ странични фактори да ни помиряватъ. Азъ нѣмахъ лични дертове. Спогодителни комисии иматъ смисълъ само при лични дертове или пъкъ, ако ние сами не можемъ да си уяснимъ, какъ да стане това помирение, та да дойдемъ при Васъ, при Георговъ и пр. и да питаме за съветъ. Следъ толкова опити за помирение можеха господа Матовъ и Татарчевъ — да оставимъ сега насъ, — направо да се отнесатъ до Цончева за помирение. Тѣ не го направиха, а се стремѣха да отстранятъ насъ, безъ да ви освѣтлятъ Васъ по истинското положение на работитѣ. Въ този пѫть тѣ вървѣха.

 

Подиръ малко Дѣлчевъ се разочарува отъ тая групировка и си замина вѫтре. Скоро се разочарува и Пере и презъ пролѣтьта съ единъ кираджия хайде въ Прилепъ. Мене ме интернира Даневъ въ Казанлъкъ (презъ януарий или началото на февруарий). Матовъ и Татарчевъ останаха господари на положението. Стефановъ и Дели Ивановъ, скромни, бидоха оставени на страна.

 

Ламсдорфъ дойде. Азъ бѣхъ категорично противъ всѣкакви срещи съ княза, у Данева. Даневъ бѣше направилъ постѫпки чрезъ Станишева и Карайовева предъ насъ, да се срещнемъ съ всички македонствующи тукъ, да се разбере, кои сѫ минималнитѣ искания изъ реалния животъ на Македония, които да могатъ да бѫдатъ приети отъ Ламсдорфа и отъ султана, та да могатъ да

 

 

148

 

бѫдатъ реализирани. Ние, като хора на вѫтрешностьта, като узнаемъ тия искания и ги формулираме, да ги представимъ на Ламсдорфъ. Даневъ бѣше изказалъ това като решение на правителството, именно да излѣземъ предъ Ламсдорфа съ минимална програма. Даневъ изказалъ желание и отъ страна на княза да бѫдатъ освѣтлени отъ насъ.

 

Въ това време Матовъ и Татарчевъ вече бѣха партизани на предстоящето въстание, за което се вече мълвѣше, а отъ друга страна приемаха да третиратъ съ правителството, резултатъ на което можеше да бѫде само да се предотврати въстанието. Приеха да се срещне Татарчевъ съ княза у Данева. Азъ бѣхъ противъ тая срѣща, както и противъ срещата съ Ламсдорфа, защото минималнитѣ реформи, „пѫдарскитѣ” сетне ние не можехме да представимъ като наше искане. Ламсдорфъ идѣше, уведоменъ отъ рапортитѣ на рускитѣ консули, че ще става въстание, за да предотврати това въстание. Българското правителство и българскиятъ князъ искаха въ тая посока да услужатъ на Ламсдорфа, искаха да предотвратятъ въстанието, а насъ да ни подхлъзнатъ да станемъ агенти на правителството за тая цель. Азъ, като знаехъ това, бѣхъ противъ. Но Матовъ и Татарчевъ настояваха да се иде, макаръ и да не се съгласимъ на нищо. Изработи се една „P r o  m e m o r i a”, въ която азъ прокарахъ главнитѣ пасажи по-остри. По-сетне, следъ въстанието, въ конгреса въ Сѣрско както и въ Струмишкия и Прилепския конгресъ всичкитѣ тия постѫпки отъ дипломатиченъ характеръ на Матова и Татарчева се осѫдиха протоколирано; не се одобриха тѣхнитѣ сношения съ българското правителство, съ Ламсдорфа, княза, правени на своя глава, безъ да взематъ съгласието на организацията. Отъ тамъ се яви вече и отношението на организацията противъ Матова и Татар-

 

 

149

 

чева. Войводитѣ следъ въстанието тукъ (Чернопѣевъ, Сандански особено остро) съсипаха Матова и Татарчева. Разцеплението на организацията следъ въстанието се корени тукъ. Матовъ, Татарчевъ, Павелъ Христовъ отъ Битоля, Петъръ Ацевъ въ Прилепъ, Чаулевъ въ Охридъ, Аце Доревъ отъ Битоля, Чучковъ (Щипъ), Тодоръ Александровъ (Щипско) — това сѫ хората, съ които сега се крепи партията на Матова, по-преди и на Гарванова. Тѣ сѫ останки и отъ Сарафовитѣ хора. Войводищата като Тане Николовъ и пр. сѫ отъ другъ типъ. Всички тия хора сѫ безъ идеалъ, истискани лимони, безжизнени. Всички буйни, жизнени елементи сега не могатъ да търпятъ Матовци. И азъ не ги считамъ годни за работа, освенъ Чучкава. Годни сѫ сега само да партизанствуватъ, да водятъ партийна борба. Съюзиха се съ Сарафовци, направиха конгресъ сега (1908 г.). Имаха на конгреса трима ужъ одрински делегати (Катерински, студентъ Шапкаревъ — синъ на Кузманъ Т. Шапкаревъ, и още единъ). Такива имъ бѣха и делегатитѣ отъ Солунъ. Тамъ има едно охридчанче, което държи печата на Ц. К. Матовъ му пратилъ бланки да впише, когото иска отъ тукашнитѣ. Отъ Скопско дойдоха нелегални. Отъ Битоля — по-редовни, все избрани. Изобщо скърпена работа. Задъ гърба имъ стоеше Ляпчевъ, чини ми се, за да се опитатъ да привлѣкатъ Чернопѣева и др., но не успѣха. Конгресътъ формално не бѣше конгресъ, морално се провали. Партизанството въ организацията се узакони, сѫщо и шмекерство — по изкуственъ партизански начинъ да се създава болшинство.

 

Цончевското въстание даде силенъ тласъкъ на идеята за въстание, нашироко взето като идея. Подиръ Цончевото въстание настѫпиха репресалии отъ турска страна въ Щипско и Струмишко, а тѣ поизостриха положението и немалко подействуваха да се

 

 

150

 

втикне въ главитѣ на Славчо Ковачевъ и даже и на Чернопѣевъ да се подигне въстание по съображения: „ако не стане, всичко е изгубено”. И въ Битопско бѣха се позаострили работитѣ; аферитѣ бѣха позачестили. Опастностьта, че турскитѣ власти ще прибератъ орѫжието, се усили и се почувствува повечко въ Македония. Нетърпението бѣше по-усилено, особено зъ Битолско. Това бѣше по-широката подкладка и това бѣха мотивитѣ, съ които се оправдаваше въстанието.

 

Истинската причина бѣ въ туй, че войводскитѣ сили и особено рѫководнитѣ бѣха се вече уморили и много отъ тѣхъ бѣха станали нетърпеливи. Личниятъ елементъ изигра голѣма роля, и той е може би главниятъ виновникъ за въстанието. Имено въ две посоки: едни отъ старитѣ дейци, както се каза, отъ умора и нетърпение, а други просто отъ славолюбие тикнаха работитѣ къмъ въстание. Даме бѣше отъ първитѣ, Гарвановъ отъ вторитѣ. Имаше сѣнка отъ партийни убеждения отъ тѣсногрѫдъ характеръ: Гарвановъ отъ Солунъ съ писмо, а Славчо Ковачевъ тукъ въ едно събрение устно лансираха леката мисъль, че понеже Цончевци подигнаха есеньта въстание, трѣбвало и ние веднага презъ пролѣтьта да подигнемъ въстание, за да не останемъ по-назадъ отѣ тѣхъ и да не речели хората, че ние не сме способни да дигнемъ въстание. Трети мотивъ: хората, нашитѣ, се уплашиха отъ размѣритѣ, които взема собствената имъ рожба, нѣмаха вѣра въ населението, че то не ще се уплаши отъ разнитѣ афери и че нѣма да пропадне всичко. Малка паника бѣше обхванала всички рѫководители, ако се продължи по-дълго работата, та поне нѣщо да се извърши преди туй. Несъстоятелни умове бѣха.

 

Напразно обвиняваха правителството на Рачо Петрова и др., че тѣ ускорили въстанието. И върховиститѣ бѣха въ душата си стреснати, и тѣ не форсираха.

 

 

151

 

Цончевото въстание се предизвика съ подръжката на княза съ две цели: да се пусне единъ фишекъ, да се използува дипломатически, а друго чрезъ това преждевременно въстание да се парализира широкото, готвено отъ организацията въстание, което князътъ и българскитѣ правителства никога не сѫ го искали; въ това съмъ дълбоко убеденъ. И Радославового правителство гледаше леко, то искаше да привлѣче патриотичния елементъ на своя страна и партийно да използува дѣлото, безъ да е мислило и то, че едно сериозно въстание е възможно.

 

Фактическото начало на въстанието, което най-много го наложи, бѣше едно разпореждане на Гарванова, взето по лично негово съображение съ умисълъ да стане Еъстанието, докато е той на чето на Ц. К., защото той е знаелъ, че е доста компромитиранъ та скоро ще го арестуватъ. Рано-рано, веднага подиръ върховистското въстание, Гарвановъ разпраща окрѫжно щото всички гурбетчии да се прибератъ по домоветѣ си, защото въстание ще става. И агенти е разпращалъ, дойдоха и тука. После въ съгласие съ Дамета и Лозанчева дава специално въ Битолско едно нареждане: всички гурбетчии, които сѫ дошли, да стоятъ, и тия, които мислятъ да идатъ, да останатъ, защото тая година не се позволява да отиватъ на гурбетъ. Лозанчевъ рѫководѣше комитета въ Битоля, а Даме за това е билъ съгласенъ. Единъ пѫть така скроено, Матовъ и Татарчевъ даватъ съгласие. Отъ мене и отъ Дѣлчева това се криеше.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]