Спомени на Гьорчо Петровъ

 

XV.

Ролята на Г. Петровъ въ аферата на Мисъ Стонъ. — Петровъ интерниранъ въ Търново. — Борбата съ върховиститѣ продължава и се засилва. — Капитанъ Давидовъ отива въ Битолско. — Нападение върху Дѣлчева въ заседание на В. К. — Напразни усилия да се предотврати въстанието, подклаждано отъ Цончева. — Една слабость у Г. Дѣлчевъ.

 

14 юний 1903.

 

Още не бѣхъ заминалъ отъ София, когато решихме Дѣлчевъ да води лично борбата тукъ съ цончевиститѣ. То бѣше още преди да лежа въ участъка и да ме интерниратъ въ Търново. Аферата Мисъ Стонъ бѣше вече станала. Залавянето ѝ стана безъ наше знание. Ние знаехме, че се крои да се залови друго лице на Долноджумайския панаиръ, — Сѣрско. Като не сполучихме, разложката чета на чело съ Сандански, на връщане въ Разлогъ, скроила на бързо новъ планъ та заловили Мисъ Стонъ заедно съ Цилка. Като свършили работата, подгонени отъ тамъ, първитѣ дни се бѣха прехвърлили въ България, въ Дупнишко. Свършили работата, а по-нататъкъ оплели концитѣ, не знаятъ, какво да правятъ. Малешевски проводи да дойда въ Дупница, поиска наставления, какъ да постѫпватъ по-нататъкъ. Кроехме да се срещна съ тѣхъ, съ Сандански, за да имъ дамъ лични наставления. Тукъ софийската полиция бѣше много се раздвижила за да залови или хората или поне нишкитѣ на работата. Азъ не можахъ поради това да видя тѣхъ, специяленъ полицейски човѣкъ отъ тукъ специялно ме следилъ, безъ да зная азъ (Вельо Мариновъ, сегашниятъ полиц. приставъ). Азъ случайно го срещнахъ и на шега му казахъ, че навѣрно той е тръгналъ да лови комити и че навѣрно и мене иска да залови. Той се смути, узнахъ, че е тъй. Ходихме да се черпимъ, понапихме се,

 

 

134

 

и той ми призна, и азъ на другия день бѣгай назадъ въ София. Правителството бѣше сериозно загрижено да залови Сандански; срамно имъ бѣше, че българското име се позори въ Европа и Америка. Убеждението у правителството бѣше, че интелектуалниятъ виновникъ съмъ азъ та мислили да ме арестуватъ. Каравеловъ е ималъ намѣрение мене и Малешевски просто да ни обесятъ чрезъ воененъ сѫдъ за да удовлетворятъ европейското обществено мнение. Но полицейскитѣ хора сѫ увѣрявали, че мѫчно ще могатъ изкопчи нѣщо отъ мене по сѫдебенъ редъ. „Отъ тоя дяволъ нищо нѣма да узнаете” — рекли. Да бѣха по-предпазливи, на границата щѣха да ме хванатъ въ клопката. Най-сетне решили да ме интерниратъ въ Куртбунаръ. Азъ протестирахъ предъ градоначалника Кънчевъ, ругаехъ министритѣ. Азъ искахъ, понеже нѣмахъ срѣдства, да ме оставятъ да живѣя въ Търново, гдето имахъ приятели. Съгласиха се, но подъ много строгъ (таенъ) надзоръ, кореспонденцията ми да се преглежда и всѣки да се следи, който би дошелъ при мене и пр. Това научихъ подире. Азъ бѣхъ съсловно докаченъ отъ тая мѣрка. На тръгване казахъ на градоначалника, че тѣ посѣгатъ не на мене, а на организацията. И не трѣбваше тоя пръвъ случай на посегателство организацията да го остави тъй, но за жалость у насъ съсловното честолюбие не е развито, а и Гарвановъ бѣше въ Ц. К., който се радваше затова. Сетне отъ полицейския приставъ въ Търново, съ когото се сприятелихме, узнахъ, колко строги шпионски мѣрки сѫ взели противъ мене. Въпрѣки тая строгость пакъ цѣлата Мисстоновска работа пакъ азъ я свършихъ. Отъ тука, преди да ме интерниратъ, азъ изпратихъ първото писмо на мисионеритѣ въ Самоковъ, въ което се излагаше сѫдбата на Мисъ Стонъ, намѣрението на заграбването и предложение за откупъ съ

 

 

135

 

25,000 лири. Имаше и саморѫчно нейно писмо. Въ отговоръ дойде секретарьтъ на цариградската американска легация. Идва по-напредъ у мене въ Търново Малешевски, скришомъ, разбира се, за съветъ по борбата съ върховиститѣ и по тая работа. Два пѫти идва. Условихме, да дойдатъ въ София двама пратеници отъ Сандански да уговарятъ съ пратеницитѣ на легацията. Дойдоха Чернопѣевъ и Кръстьо Асѣновъ. И тѣ два пѫти идваха при мене въ Търново за инструкции. Имахъ косвени предложения отъ правителството да му разкрия работата и да предоставя нему да уреди работата. Ризовъ искаше да си даде значение и искаше той да дойде при мене да преговаряме. Предлагаха ни да се откажемъ отъ откупа, за да направимъ добро впечатление. Нашитѣ нужди бѣха голѣми. Азъ се чудѣхъ на тая намѣса на правителството. При първата среща американскиятъ секретарь се отнесълъ много надмѣнно, казалъ, че той нѣмалъ работа съ разбойници, а искалъ да третира съ правителството. По мои наставления нашитѣ му отговорили, че тѣ не признаватъ правителството, че то е тѣхенъ неприятель, че ако той не иска и ако дръзне да ги издаде, и той нѣма да остане жнвъ и тѣ живи нѣма да се предадатъ. Говорилъ е той, види се, съ правителството, и следъ това бѣше поомекналъ и влѣзълъ въ пазарлъкъ. Пазарлъкътъ му билъ отхвърленъ, почналъ отъ 5,000 лири. Вѣ нѣколко срѣщи преговоритѣ уредени въ общи черти, останало да се довършатъ въ Цариградъ. Подозирахме и съ право, че всичко става въ споразумение съ правителството, намѣрихме за по-умѣстно центърътъ за преговори да се пренесе въ Пловдивъ, а отъ тамъ пратеникъ, български мисионеринъ, ходилъ въ Цариградъ и отъ тамъ преговоритѣ направо сѫ ставали съ четата

 

 

136

 

въ Разлога. Понеже четата се бѣше уморила — много се продължи — и понеже върховиститѣ, подкрепени и отъ нашето правителство, съ силни чети преследваха, решихме да отстѫпимъ на 14,000 лири.

 

Паритѣ ги донесоха Сандански, Кръстьо Асѣновъ и Сава Михайловъ, — въ злато, все лири. Въ моята стая ги донесоха. Азъ скришно се бѣхъ върналъ за нѣколко дена отъ Търново. Разпредѣлихме ги на малки части на разни приятели за да ги пазятъ временно. Една часть бѣха оставили въ Костенецъ Баня, една въ Враца по роднини и познати. Пазѣха ги хората като светиня, а имаше и страхъ отзадъ. Хората излѣзнаха вѣрни. На Страшимирова, поета, бѣхъ далъ за пазене 3000 лири, у Биолчевъ — 1000, у единъ докторъ, който живѣе съ роднини, — 2000 лири. Страшимировата жена Стефка ги пазѣше като светиня — неизлизаха отъ кѫщи, — цѣлъ день очитѣ ѝ тамъ, докато не ни ги предадоха. Като за споменъ не се сѣтихме да дадемъ нѣщо, за възнаграждение, — така честно се запазиха. Паритѣ не се взеха наведнажъ отъ хората, които ги пазѣха, но постепенно, както се харчеха. Дѣлчевъ се извика отъ вѫтре и се образува комисия: Дѣлчевъ, Н. Малешевски, Туше Дели Ивановъ и Стефановъ, мисля. Тѣ бѣха натоварени да решаватъ и контролиратъ по харченето на паритѣ, именно на оная часть, която бѣше опредѣлена да се харчи въ България. Една часть бѣше опредѣлена за вѫтре и се разпредѣли по окрѫзитѣ. Повечето пари се похарчиха тука. Никой отъ прямитѣ участници никакво възнаграждение за себе си не взема и никакви промѣни на живота имъ, пъленъ съ лишения, не последва нито се забеляза. Тѣзи пари тукъ, въ общи черти, много помогнаха за повдигане на организацията. Въ най-голѣма часть отидоха паритѣ тука за борба противъ върховизма.

 

 

137

 

Още като бѣхъ въ участъка тукъ, Борисъ бѣше изпратилъ писмено предложение съ настоятелна молба да го приемемъ въ нашитѣ редове безъ всѣкакви условия. Дѣлчевъ бѣше ходилъ въ затвора при Сарафова и сетне при мене и му се съобщи, че като излѣзе отъ затвора приемаме го да работи съ насъ на общо основание, но съ условие да не шава вече. Вѣтъръ ! Може ли живакъ да не шава?! Следъ като го освободиха, Борисъ замина за Европа, — пари имаше дяволътъ. Нѣколко месеиа, следъ като бѣхъ вече интерниранъ въ Търново, получихъ писмо отъ Бориса, отъ Пеща мисля, да съмъ отишелъ и азъ тамъ да се срещнемъ за нѣкаква много важна работа по дѣлото. Получихъ още две писма, въ които настоява да отида, защото само съ мене можела да се свърши тая „крупна работа”, а ако се откажа, щѣлъ съмъ да извърша голѣмъ грѣхъ спрямо организацията. Макаръ че гледахъ съ особено недовѣрие и макаръ че предполагахъ, че Борисъ ме вика за нѣкоя нечиста сдѣ-ка, азъ решихъ да ида, даже и паспортъ си бѣхъ извадилъ. Но въ това време се научихъ, че Давидовъ отива по покана на Бориса въ Бѣлградъ за да се споразумяватъ нѣщо съ сръбското правителство и че същевременно отъ страна на Цончева отишелъ въ Бѣлградъ и Янковъ. Сѣтихъ се, че за сѫщата работа ме вика Борисъ. Посъветвахъ се съ Малешевски и заедно съ него решихме да не ходя, за да не се смѣсваме въ такива афери. После разбрахъ отъ Бориса, че той билъ ужъ наредилъ съ австрийското и съ сръбското правителство да отпуснатъ голѣми суми и че учъ тѣзи правителства заявили, че тия суми ще ги дадатъ само на вѫтрешната организация. Като е знаелъ Борисъ, че на него В. О. не ще даде такъво пълномощно, викалъ е мене съ надежда, че азъ такъво пълномощно мога да си доставя. Забележително е, че и националиститѣ цончевци — и тѣ,

 

 

138

 

види се, сѫщевременно и независимо отъ Бориса сѫ хлопали на сѫщитѣ чужди врати. Щомъ нѣма моралъ и принципи, национализмътъ е було за да се прикриватъ нечисти цели. За мене е много ясно, че хора, които сѫ прегърнали системата на използуване — складъ отъ мисли за използуване — че сѫ хора съ дюкянджийски спекулативенъ умъ, който нѣма принципи; опортюнизмътъ е лъзгавъ пѫть, разбира се, въ крупнитѣ въпроси. Такива поклонници на опортюнизма бѣха Борисъ, Цончевъ; такива сѫ и Матовъ, Татарчевъ. Дѣлчевъ не бѣше такъвъ, а само отъ добродушие и неразбиране се е подхлъзвалъ; той имаше силно развито морално чувство, което го упѫтваше къмъ правия пѫть. И Даме бѣше принципияленъ, не опортюнистъ, само че бѣше по-мекъ. Ние винаги сме били въ притѣснено материално положение, понѣкога не сме знаяли изходъ вече, но ни мисъль не ни идваше на умъ да намѣримъ пари съ опуртюнистични действия; по-скоро бѣхме готови да си грабнемъ на сила.

 

Съ седмици сме спорили съ Матова и Татарчева сетне по тая тема, да стоимъ твърдо на принципна почва, да не се смѣсваме съ тукашннтѣ хора, защото такъво смѣсване предполага жертви. Най-сетне Матовъ и Татарчевъ тръгнаха по пѫтя на опортюнизма. Дѣлчевъ, когато замина, имъ каза: само каквото извършите заедно съ Гьорчета, ще го одобря. Но тѣ съвсемъ се предадоха на тукашното общество и почнаха да се лъзгатъ. Нѣмаше това съзнание за цѣната на принципитѣ — Гьорче бѣше за тѣхъ тоя, който е опоритъ и пр.

 

Отъ Търново, гдето бѣхъ интерниранъ 6—7 месеца, най-сетне се освободихъ. Презъ туй време Стефановъ и Туше Дели Ивановъ въ споразумение съ Дѣлчева водѣха работитѣ. По идея, дадена отъ Кръбларовъ, който временно бѣше дошелъ отъ Търново, тукъ тогава

 

 

139

 

се основа вестникъ „Дѣло”, издаванъ въ началото отъ П. Яворова и отъ Страшимирова и др. като органъ на Станишевския комитетъ за борба противъ Цончева. Сѫщата посока държеше и в. „Изгревъ”, издаванъ въ Кюстендилъ отъ Кепова. Малко подиръ връщането ми отъ Търново, поради единъ атентатъ съ бомба (за пари едно наше хлапе, повече Борисовъ човѣкъ, бѣше хвърлило на единъ евреинъ, — и кой виновенъ, пакъ Гьорче) ме разкарваха въ Шуменъ за следствие и отъ тамъ се върнахъ по своя воля въ Търново на почивка 2—3 месеца при Кръбларова. Бѣше ме абониралъ на гостилницата, гдето се хранѣше, а живѣехъ въ неговата квартира. Дѣлчевъ бѣше въ София та имаше кой да рѫководи. Докато бѣхъ тамъ, дойде Цончевъ въ Търново да основава дружество. Имаше единъ двама, останали съ него, та съ тѣхъ се опита да превземе сѫществуващето дружество за да признае тѣхния авторитетъ. Събранието се състоя въ читалището. Азъ бѣхъ на галерията. Имаше много хора, освѣтлени вече отъ мене. Цончевъ не можа да превземе дружеството, поставиха го на тѣсно, разбраха, че той говори противъ нашитѣ та го накараха да се извинява, че ужъ уважавалъ мене и пр. Цончевъ биде принуденъ да основе ново дружество съ 14 члена. Тукъ приятели бѣха разбрали, че цончевиститѣ кроятъ да ме убиватъ та бѣха дотърчали наши момчета да ме пазятъ. Не зная, що е имало истина въ тоя слухъ. И отъ наша страна се подигаше често въпросътъ да се посегне върху Цончева, но азъ и Дѣлчевъ винаги бѣхме противъ. На два пѫти и безъ наше знание се е взело решение, но щомъ научехъ това, предвардвахъ. Яневци предъ Рилския конгресъ бѣха вече го скроили, даже и кѫщата му изучили, но предвардихъ. Често и противъ Бориса имаше подобни решения.

 

 

140

 

Подире се върнахъ въ София. Всичкиятъ животъ тукъ бѣ погълнатъ отъ борбата съ върховиститѣ. Станишевскиятъ комитетъ я водѣше заедно съ Дѣлчева. Върховиститѣ бѣха изпратили вѫтре чети, а организацията отъ тукъ купуваше орѫжие, взривни вещества и други материяли, и се изпращаха и по другитѣ райони вѫтре. Главно се водѣше борбата съ Цончева. Сарафовъ бѣше повече въ странство и бѣше безъ значение; стоеше между два огъня, никой нѣмаше довѣрие въ него. Тогава изпратихме Давидова въ Битолско, просто на разположение на организацията. Давидовъ бѣше чувствителенъ момъкъ; като виждаше неопредѣленото положение, — той бѣше фанатиченъ партизанинъ, човѣкъ на Сарафова противъ Цончева — предложи си услугитѣ самъ да иде вѫтре. Честна натура. Бѣше се увлѣкълъ по Бориса; той бѣше съучастникъ въ всички парични шмекерии, луксозно пръскаше и той отъ ония пари. Той и Славчо Ковачевъ за охоленъ животъ си харчеха хубави пари. Давидовъ бѣше слабоуменъ и бѣше капризенъ; цѣлиятъ му животъ — капризи.

 

Нека спомена за една случка съ Дѣлчева. Характеристична е, че цончевиститѣ се опитаха да биятъ Дѣлчева. Подиръ първия годишенъ конгресъ Цончевитѣ офицери бѣха много надменни (въ време на Сарафовия комитетъ). Саракиновъ влѣзе въ комитета. Тоя дивъ човѣкъ внесе елементъ на грубость въ отношенията. Настроението бѣше противъ Дѣлчева, защото Дѣлчевъ въ обращенията си бѣше по-рѣзъкъ и бѣше явно недоволенъ отъ комитета, особено подиръ Бозуковата работа. Въ едно заседание, въ присѫтствие на всички ни въ комитета, стана пререкание между Дѣлчева и Саракинова заради постѫпката на единъ тукашенъ младежъ. Въ това пререкание, както Дѣлчевъ се разхождаше въ стаята, Саракиновъ се спусна като котка отъ страна за да го

 

 

141

 

повали, безъ да се надѣва Дѣлчевъ. Дѣлчевъ бѣше физически силенъ, успѣ да се закрепи и се нахвърли върху му, сборичкаха се. Дѣлчевъ посегна на камата на Саракинова да я вземе за да го прободе. Дѣлчевъ не носѣше орѫжие. Азъ видѣхъ това намѣрение, хвърлихъ се на Саракинова, взехъ камата и попрѣчихъ да не стане убийство. Дѣлчевъ напустна комитета съ ругания. Последвахъ го и азъ. После идваха Борисъ и Давидовъ да ни убеждаватъ да не се дава значение на случката. Дѣлчевъ се убеди та потушихме работата, не я съобщихме въ Солунъ. Тая случка не остана безъ значение за сетнешнитѣ отношения на Дѣлчева къмъ комитета и изобщо чъмъ офицеритѣ. Той вече не можеше да ги търпи. Но нека се върна къмъ борбата съ върховиститѣ. Янковъ бѣше заминалъ въ това време вѫтре. Станишевъ се споразумяваше съ Стефанова и Туше Дели Ивановъ и Дѣлчева. Цѣлото време до Цончевото въстание азъ се държахъ на страна. Съ Дѣлчева се срѣщахъ, а Станишевци избѣгвахъ. У насъ си бѣше оформено мнението, че Цончевци се крепятъ ту отъ правителството ту отъ двореца. Така се мина времето до лѣтото 1902 г., когато борбата съ Цончевитѣ хора все се продължаваше. Ние знаехме вече, че Цончевъ ще дига въстание. Азъ редактирахъ едно окрѫжно, което изпратихме отъ мое име и отъ Дѣлчева въ пограничнитѣ околии въ Джумайско, Петричко и пр., съ което имъ обяснихме цельта на въстанието и подканяхме населението да не се увлича. Чини ми се, че Ц. К. — Гарвановъ и С-іе — като знаеха, че сѫ нови хора и съ малко авторитетъ, ни помолиха ние да пратимъ това окрѫжно. Гарвановъ бѣше решително противъ Цончевото въстание, макаръ че не бѣше далечъ отъ идеята за въстание. Като комитетъ, Цончевиятъ бѣше по-популяренъ, разполагаше съ срѣдства.

 

 

142

 

Подиръ Шипченските тържества Цончевъ подигна въстание, следъ като Цончевиятъ комитетъ успѣ да си образува мѣстни чети на харамийски начала въ пограничнитѣ райони.

 

Подиръ въстанието останаха въ пограничнитѣ райони и въ Гевгелийско върховистскитѣ чети, които сѫществуваха на харамийски начала. Тукъ въ София се свика отъ Цончева нѣщо като конгресъ. Присѫтствуваха и войводи, а решението имъ е било да крепятъ на първо време своитѣ чети вѫтре, които бѣха останали подиръ въстанието. Бѣха решили да се конституиратъ по образецъ на вѫтрешната организация. Мислили сѫ, че ще могатъ да се наложатъ намъ. Николовъ изпъкна вече като „Централенъ комитетъ” на „вѫтрешнитѣ върховисти”. Кѫде края на зимата правителството на Данева разтури Станишевския комитетъ, интернира и Станишева въ Севлиево или Шуменъ, не помня добре, а Карайовева, мисля, въ Търново, Цончева въ Дрѣново. Искали да интерниратъ и Михайловски, когото бѣха довели въ участъка, но той помоли министра да му позволи да отиде въ странство. И безъ всѣко основание, просто „на общо основание” и мене интернираха въ Казанлъкъ, мислейки, че и азъ съмъ опасенъ. Мих. Сарафовъ ме преследваше.

 

Матовъ и Татарчевъ, като дойдоха, вече се явиха като представители на Ц. К. Тѣ веднага показаха, че искатъ да играятъ старата си първенствуеща роля, която сѫ имали въ Солунъ, като че ли сѫ преспали. Гарвановъ въ тѣхнитѣ очи не можеше да имъ бѫде началство; тѣ си продължаваха ролята и затова отношението имъ къмъ Гарванова бѣше друго.

 

Дѣлчевъ въ тукашнитѣ борби като че ли се бѣше подалъ на слабостьта на нашата организация тогава, на едно временно малодушие, че организацията съ сво-

 

 

143

 

итѣ слаби сили не ще може да продължи борбата безъ помощь отъ тукъ. И за това бѣше се поприближилъ къмъ тукашнитѣ интелигентни крѫгове за да работи съ тѣхна помощь. Резултатъ на тая мисъль у него бѣше Станишевскиятъ комитетъ. Азъ не можехъ съ присърдце да подържамъ тия действия. И въ Ц. К. въ лицето на Гарванова не намирахъ това, що трѣбваше. Тукъ бѣше разслабена работа, — борбата противъ Цончева чрезъ Станишевци и Карайовевци не ми се виждаше сериозна. Знаехъ, че предъ обществото симпатиитѣ за В. Орг. се подигаха, морална печалба, но фактическата борба противъ Цончева не бѣше добре поставена. Тая наша слабость засили върховизма, който твърдо крачеше къмъ цельта си — въстанието. Азъ бѣхъ вече душевно отпадналъ, защото виждахъ всичко, а нѣмаше какъ да се противопоставимъ, нѣмаше твърдо държане. Още тогава се показахме нетактични, когато оставихме на Цончева току тъй да завземе пограничнитѣ пунктове. И Дѣлчевата грѣшка бѣ, че имъ предаде пушкитѣ. Изобщо ние не се опирахме, гдето можехме, и това ме очайваше, защото можехме да се опремъ. Когато заминаха първитѣ тѣхни чети, трѣбваше да се разбиятъ тия чети, но господствуваха елементи, които инакъ гледаха: Гарвановъ вѫтре, а тукъ хора умѣрени, меки, а именно Станишевци и Карайовевъ. Сѫщо такива бѣха и Стефановъ и Дели Ивановъ. Тѣзи ли хора бѣха за такава люта борба съ цончевиститѣ?! А когато последнитѣ взеха позициитѣ, бѣше вече късно. Скоро отстѫпиха да се пренесе борбата вѫтре. Трѣбваше енергично съдействие и отъ вѫтре и отъ тукъ. Ц. К. се държеше колебливо, както бѣха колебливи и Станишевци, а напротивъ офицеритѣ бѣха много агресивни. И тъй въстанието стана, не можа да се предотврати. Когато бидоха амнестирани отъ султана старитѣ другари отъ Ц. К., веднага

 

 

144

 

ми светна на очитѣ, като ги мислѣхъ, че сѫ сѫщитѣ, каквито бѣха, и че ще можемъ да продължимъ борбата на старитѣ начала — съ здрава мисъль и по сигуренъ пѫть. Но скоро се разочарувахъ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]