Спомени на Гьорчо Петровъ

 

XIII.

Недовѣрието къмъ офицеритѣ отъ новия В. К. се усилва.— Планътъ да се изпратятъ офицери въ вѫтрешностьта се осуетява. — Следъ арестуването на Ц. К. въ Солунъ се прави новъ опитъ отъ В. К. да се наложи на В. О. — Капитанъ Софроний Стояновъ въ Солунъ. — Настроение противъ Гьорчо Петровъ и опитъ да го убиятъ. — Б. Сарафовъ отказва да отстѫпи иѣстото си въ В. К. на генералъ Цончевъ. — Открита борба между тѣхъ. И дветѣ партии усилено агитиратъ една противъ друга. — Победата клони въ полза на Цончева.

 

12 юний.

 

Нѣколко месеца подиръ установяването на комитета (4—5 месеца), следъ като офицеритѣ се бѣха осетили господари на положението, свикаха тукъ изъ провинцията и София своитѣ съчувствуващи офицери, до 20-тини души на чело съ Цончевъ и Янковъ, да имъ докладватъ, види се, какво сѫ извършили и да си опредѣлятъ по-нататъшната си тактика. Тѣ се бѣха срѣщали на съвещание безъ насъ, и, види се, имъ се бѣха оплакали отъ нашата опоритость.

 

Опитътъ съ Бозуковъ, моето опорито държане тукъ и пълното разочарование на Дѣлчева отъ тѣхната лоялность, види се, ги бѣха стреснали, та тѣ искаха, види се, да взематъ нови решения та нѣкакъ си да могатъ да ни подействуватъ да отстѫпимъ. Така си го тълкувахъ азъ, защото преди да се събератъ офицеритѣ комитетскитѣ офицери си бѣха позволили да лансиратъ предъ насъ идеята, че въ Ц. К. трѣбвало да влѣзатъ двама офицери и въ всичкитѣ окрѫзи тъй сѫщо да влѣзатъ офицери.

 

На едно отъ събранията имъ бѣхме повикани да присѫтствуваме, азъ и Дѣлчевъ. То бѣше сѫщото събрание, въ което Сарафовъ каза онѣзи думи, че всѣки поручикъ може да изпълнява съ достойнство министер-

 

 

111

 

ска служба. На събранието бѣха си дали ужъ ролята на арбитъръ по нашитѣ недоразумѣния, и то съ цель ние да поотстѫпимъ. Доколкото си спомнямъ, въ това събрание, следъ като се пооплакахме ние отъ другаритѣ си офицери, тѣ излѣзоха съ нови искания — да влѣзатъ двама офицери въ Ц. К. и да влѣзатъ 14 до 16 души офицери in corpore въ вѫтрешностьта и да се разпредѣлятъ по окрѫзитѣ, да завзематъ ръководството на организацията. Спорове дълги. Не можехме да приемемъ, защото виждахме намѣренията имъ. Янковъ и Гарофаловъ въ разговоръ неосетно си откриха картитѣ — ръководството на организацията да мине изцѣло въ рѫцетѣ на военнитѣ, а на нашитѣ цивилни хора да се остави интендантската часть. Унтерофицеритѣ щѣха да влѣзатъ по районитѣ като подчинени на офицеритѣ и мрежата шѣше да бѫде пълна. Ние открито имъ казахме, че сме разбрали тенденцията и не приемаме това и ще се боримъ. Тѣ отричаха, че има такава тенденция, но понеже Янковъ се избърбори и я изказа, тѣ бѣха смутени и се нахвърлиха и на Янкова. Въ разговоритѣ съ тѣхъ явно се изказа тѣхното поведение, че вѫтрешнитѣ наши дейци, даскали, сѫ негодни хора та трѣбва да бѫдатъ замѣнени съ военни хора. Офицеритѣ намираха вече излишна по-нататъшна словесна подготовка на народа; смѣтаха, че въ това отношение доста е направено, а главната имъ надежда е била на въорѫженитѣ сили, които ще нахлуятъ отъ тукъ. Сѫщото това искаше и В. К. преди тѣхъ. Идеята за повсемѣстно въстание, която азъ имъ изтъквахъ въ общи черти, тѣ приемаха, но идеята за всенародно въстание не имъ бѣше приятна, считаха населението вѫтре негодно, неспособно да се бори, както мислѣше и стариятъ В. К. по тоя въпросъ. Вече у тѣхъ бѣше узрѣлъ въпросътъ, че въстанието трѣбва отъ тукъ да се подигне, а моето настояване, че въстанието

 

 

112

 

трѣбва да бѫде краенъ резултатъ на дългогодишна революционна работа и частична борба, тѣ си го тълкуваха съ нашето желание вѣчно да работимъ, а никога да не свършимъ. У тѣхъ пѫтьтъ бѣше ясенъ и кратъкъ — чисто по генералъ Николаевски: събери пари, купи пушки, сѣбери хора, нахлуй вѫтре и бѫди доволенъ, каквато помощь и да ти се даде вѫтре. Кратко и ясно! По идеитѣ по тоя въпросъ не се разбрахме; всѣки си остана на своето. Тѣ, макаръ недоволни, престориха се, че нѣма да прибѣгнатъ до агресивность за прилагане своитѣ планове. Ние си останасме пъкъ съ убеждението, че тѣ сѫ готови на всѣкакви лудости, а тѣ — че ние сме непоправими песимисти, ако това имъ бѣше убеждение. Предложението имъ, да влѣзатъ офицери вѫтре, ние по принципъ не отхвърлихме, не можехме да сторимъ това. Но имъ изтъкнахме всичката изкуственость и несъобразность на тѣхната система. Дѣлчевъ не отричаше никому правото да отива вѫтре, но сѫщевременно си задържаше правото да се отнася съ всѣкиго, както той знае. „Идете, — казваше той — кой ви спира?” Но това офицеритѣ не искаха, а искаха съгласие. И азъ не имъ отричахъ правото да отиватъ вѫтре, но не се съгласявахъ да идатъ въ група изведнажъ, понеже то ще стане причина на раздори и ще предизвика отпоръ отъ вѫтрешнитѣ дейци. Съгласявахъ се да отиватъ незабелѣзано единъ по единъ, да бѫдатъ тамъ на разположение на Ц. К. и да се предадатъ на работа въ мѣста, които ще имъ посочи Ц. К., за да могатъ да се слѣятъ съ мѣстнитѣ работници, да се едушатъ и по йерархически редъ да заематъ онова положение въ организацията, което заслужатъ съ дейностьта си. Остана statuquo-ante да продължаваме, а офицеритѣ секретно ще да си говорили за бѫдещето. Тѣ предварително бѣха опредѣлили лицата, които отказали, щомъ азъ казахъ, при кои условия ще ги приемемъ.

 

 

113

 

Славчо Ковачевъ щѣше да ходи, готвѣха Камбурова, Саракинова и др. Даже и онѣзи, които биха заминали при моитѣ условия, азъ си запазвахъ правото да се произнеса за личноститѣ, защото не всички ми се виждаха годни. Понеже работитѣ вѫтре бѣха доста напреднали, сериозно се опасявахъ отъ неуравновесени хора да влѣзатъ вѫтре, да не би при нѣкоя афера да дигнатъ въ нѣкоя околия въстанието. Единъ отъ мотивитѣ да упорствувамъ противъ отиването на офицеритѣ in corpore бѣ, че съ това вече се предрешаваше отъ тукъ въпросътъ за въстанието безъ смѣтка за подготовката вѫтре. Относително офицеритѣ, които искаха да влѣзатъ въ Ц. К., прехвърлихме въпроса върху другаритѣ въ Солунъ, тѣ да се произнесатъ. Тѣзи се произнесоха по въпроса. Пратиха отъ тѣхъ, струва ми се, специяленъ пратеникъ, офицеринъ да агитира предъ Ц. К., защото упорството ми отдаваха на моето доктринерство, а на Дѣлчева — на славолюбие, като явно казваха, че Дѣлчевъ желае да става главнокомандующъ въ въстанието. Повече роптаеха противъ Дѣлчева, именно защото така го подозираха. Това недоволство противъ него доведе до опита да смирятъ Дѣлчева чрезъ бой въ комитета, което стана по-сетне.

 

Въпросътъ за нахлуването на офицери умрѣ самъ по себе, защото тѣхнитѣ кандидати не приеха нашитѣ условия. А да нахлуятъ безъ наше съгласие още не се решаваха. За офицеритѣ въ Ц. К. подиръ дълги разбирателства, за да не дохажда работата до разривъ, другаритѣ въ Солунъ въпрѣки нашата опитность отъ тукъ се съгласиха да приематъ единъ офицеринъ съ съвещателенъ гласъ, като запазиха правото намъ тукъ съ Дѣлчевъ да изберемъ офицерина. По взаимно съгласие тукъ съ офицеритѣ отъ комитета се спрѣхме на капитанъ Димитъръ Венедиковъ, като по-умѣренъ между

 

 

114

 

тѣхъ и по-свестенъ. Инструкциитѣ, които тѣ му бѣха дали, види се, не бѣха го задоволили, та пожела и азъ да го освѣтля върху положението вѫтре и върху ролята, която му се пада да играе тамъ. Най-сетне и той се отказа да замине, защото намѣри, че се намира между два камъка, убеди се, че ролята е неблагодарна, безполезна. Другаритѣ му го обвиняваха въ нерешителность. Следъ това тоя въпросъ замлъкна, защото недоразумѣнията между офицеритѣ и насъ се бѣха увеличили.

 

Чакъ когато Ц. К. въ Солунъ биде арестуванъ въ цѣлия си съставъ, тукашниятъ комитетъ се реши да използува момента, катастрофата, която постигна организацията та отново подигна въпроса и за офицери въ Ц. К. и за мандатъ на тукашния В. К. да работи по свое усмотрение мимо мене тукъ. Дѣлчевъ тогава бѣше вѫтре. Тамъ бѣше настѫпило разочарование; Ц. К. нѣмаше. Освободениятъ членъ Хаджи Николовъ бѣше му пусналъ юздитѣ, бѣше решилъ да се прави въстание на всѣка цена. Бѣше писалъ окрѫжно до околиитѣ да правятъ въстание, „бѣше тя вече”, а тукъ бѣше пратилъ на В. К. пълномощно да подигне въстание и мимо мене. Бѣше пратилъ и бѣли бланки съ печата на Ц. К. до тукашния В. К., съ тия бланки, изпълнени съ пълномощно, да се пратятъ офицери по околиитѣ, както намѣрятъ за добре.

 

Азъ бѣхъ самъ тукъ; нѣмаше наши вѣрни хора тукъ, а азъ се намирахъ въ открита борба съ офицеритѣ отѣ комитета. Поради катастрофата въ Солунъ тѣ бѣха взели сила, но въ сѫщото време моето упорство бѣше ги стреснало, да не би да имъ се разклати тукъ положението като  к о м и т е т ъ  въ България. Разбърканото положение вѫтре не имъ даваше куражъ да се хвърлятъ въ авантюра. Азъ имъ бѣхъ всѣкакъ потрѣбенъ.

 

 

115

 

Подиръ катастрофата въ Солунъ отъ тукъ бѣха пратили капитанъ Софроний Стояновъ да влѣзе като членъ въ Ц. К. Той отъ Солунъ имъ известявалъ, че тамъ е мѫчно да се стои и че въ вѫтрешностьта положението е разбъркано. А тѣхното решение, да произведатъ въстание, се крепѣше върху готовата почва — да се качатъ на коня и да тръгнатъ. Пълномощията имъ дойдоха, но никой отъ офицеритѣ не се решаваше да отиде въ Солунъ въ Ц. К. Да нахлуятъ съ чети, да дигнатъ въстание, види се, сѫщо тъй не можеха да се решатъ. Предъ тая неизвестность на положението тукъ и вѫтре събраха всички свои близки приятели отъ тукъ и провинцията, офицери около 30—40 души, за да си опредѣлятъ, какво да правятъ. Като най-лесно бързо взели решение, че мене трѣбва да ме махнатъ отъ България или да ме убиятъ. Четирма си предложили услугитѣ редомъ да отидатъ да ме убиятъ, докато не сполучатъ. Славчо Ковачевъ е билъ  п ъ р в ъ.  За да могатъ да си осигурятъ положението тукъ, азъ прѣчехъ, понеже представлявахъ моралната сила на Ц. К. Решението имъ дойде до ушитѣ ми. Получихъ косвени заканвания за убийство, ако не си замина за вѫтрешностьта. Имаше следене, а единъ день Славчо Ковачевъ тържествено дойде въ кѫщи да ме убива, защото тѣзи пълномощни, които Софроний Стояновъ бѣ издействувалъ отъ X. Николова, бѣха закъснѣли, а тѣ помислили, че азъ съмъ ги спрѣлъ. Азъ открито му казахъ, че зная, защо е дошелъ; казахъ му, че не съмъ получилъ такива пълномощни. Обърна се на разговоръ и сетне отидохме въ гостилницата и пихме бира. Борисъ го бѣше боцкалъ за да ме сплаши, но не е искалъ до крайность да отидатъ, да ме убиятъ. Положението имъ бѣше — ни съ мене, ни безъ мене. Не бѣха самоувѣрени въ своя умъ. Това се вършеше презъ есеньта и зимата втората година. Този куражъ го бѣха взели

 

 

116

 

следъ първия конгресъ. На конгреса азъ ги подържахь и Дѣлчевъ сѫщо; все мислѣхме, че ще се оправятъ работитѣ, разчитахме на себе си, а не искахме да излѣзе въ явность раздорътъ, за да не рухне дѣлото.

 

Въ онѣзи събрания на 30—40 души (безъ Цончева и безъ подполковникъ Николова, но въ споразумѣние съ тѣхъ) бѣха решавали тогавашнитѣ офицери отъ комитета да се откажатъ отъ комитета и всички съ чети да нахлуятъ вѫтре да превзематъ организацията, а Цончевитѣ другари да взематъ комитета въ свои рѫце.

 

Азъ, силно притиснатъ и заплашванъ тукъ, останахъ безъ пари (тѣ бѣха забранили да не ми се дава), останахъ самъ тукъ, отидохъ въ Търново при Тодоръ Кърбларовъ на почивка. Това Борисъ предъ Васъ е нарекълъ интерниране. Наистина бѣше ми дотегнало да ме пазятъ тукъ всѣка вечерь мои вѣрни момчета — кѫщата ми и да слушамъ обвинения и отъ обществото, че азъ съмъ билъ причина на раздоритѣ и пр. и пр.

 

При всичко че бѣха тука решили офицеритѣ, цѣли месеци минаха и нищо не предприеха, бояха се отъ вѫтрешнитѣ дейци и отъ Дѣлчева, който бѣше вѫтре. Малко време трѣбваше да останатъ сами на себе си за да изгубятъ концитѣ на своитѣ умища. Почнаха се раздоритѣ между тѣхъ.

 

Решението си за Цончева офицеритѣ му съобщили съ официялно писмо, — поканили Цончева да си даде оставката и да влѣзе въ комитета. Положението имъ бѣше безизходно: бѣха изгубили нашата подкрепа, а много се бѣха ангажирали съ дѣлото та имъ трѣбваше Цончевъ съ своя авторитетъ тукъ да закрепи положението, а тѣ да влѣзатъ вѫтре. Още сѫщия день, когато сѫ изпратили писмото на Цончева, Симеонъ Радевъ и други приятели на Бориса нагъватъ Бориса и го убеждаватъ мѣстото въ комитета да не си отстѫпва на Цончева. Или въ

 

 

117

 

името на лично приятелство или въ името на взаимни интереси, кой ги знае, силно го надумвали, като му обещавали, види се, подръжка тука, за да може да мине и безъ насъ Борисъ, който се колебаялъ, види се, се разкаялъ. Тогава отъ В. К. пишатъ второ писмо на Цончева и го молятъ сега за сега да отложи своята оставка. Личеше си по това време, че има вече различие между офицеритѣ. Едни приятели на Бориса, и други — на Цончева. По-сериознитѣ не бѣха доволни отъ лудориитѣ на Бориса, особено на Славчета Ковачевъ. Тия, именно по-сериознитѣ, въ името на тайния мандатъ, съ койтъ Борисъ и Сіе влѣзоха въ комитета, недоволни сега, сѫ имали морално право да подканятъ Бориса да отстѫпи на Цончева. Борисъ, като е дължалъ всичко на тия хора, считалъ се е задълженъ да отстѫпи, сигурно следъ дълга борба. Въ решителния моментъ на колебание Симеонъ Радевъ и др. му даватъ куражъ, погъделичкватъ неговото самолюбие („ти ни съживи комитета, ти си направилъ всичко, ти си популяренъ сега въ цѣлъ свѣтъ; защо сега ти да отстѫпишъ на единъ Цончевъ?” и пр.). И тъй въпрѣки налягането на Николовъ, Янковъ, Протогеровъ, Стоенчевъ и др. Борисъ се пишмани и остана. Щомъ сарафовци пратили първото писмо Цончеву, подполковникъ Николовъ отърча въ Видинъ да надумва Цончева да дойде и да поеме дѣлото. Цончевъ побързва и си дава оставката и дохажда въ София. Борисъ, както се каза, бѣше разколебанъ, но офицеритѣ не се отчайвали, като вѣрвали, че Борисъ нѣма да отива до крайности и че ще отстѫпи, щомъ вече Цончевъ се явява въ София. Трѣбва да се спомене, че заедно съ първото писмо Борисъ е разпратилъ окрѫжно до дружествата, въ което съобщилъ, че ще си даде оставката и че Цончевъ ще поеме дѣлото, заради което щѣлъ да се свика извънреденъ конгресъ. Въ време на тия кавги между

 

 

118

 

цончевисти и сарафисти Дѣлчевъ още не бѣше се върналъ отъ Македония, а азъ бѣхъ тукъ, понеже въ Търново стояхъ само около петь недѣли.

 

Единъ день Борисъ свиква всичкитѣ свои и цончеви приятели, до 40 души, между които и Цончевъ, и имъ заявява, че той съ другаритѣ си остава и за напредъ въ комитета. Заявява имъ, че който обича, да го подържа, а който не, че той ще знае да се разправи съ такива, и поканва още въ момента да напустнатъ стаята, ако има такива. Завръзва се остра кавга; почти всичкитѣ, докачени, ставатъ и напускатъ събранието и се обявяватъ неприятели на Сарафова. Борисъ остава самъ съ Ковачева и Давидова. Офицеритѣ бѣха възмутени, че генералътъ е изигранъ отъ Сарафова, че е докачена честьта му и пр. Отъ тоя моментъ се опредѣлятъ вече ясно дветѣ партии, на Сарафова и на Цончева. Последнята се залавя чрезъ агитация именно чрезъ дружествата да свали Сарафова. Цончевъ си туря задача чрезъ свои делегати да свика конгресъ и да свали Бориса. Този пъкъ сѫщото предприема противъ Цончева, — да си докара делегати на конгреса.

 

Веднага следъ тѣхното скарване въ събранието и дветѣ страни предъ мене безогледно се критикуваха. Борисъ явно обвиняваше Цончева, че той иска да превземе организацията, че има връзки съ двореца и че даже подиръ това събрание направо е отишелъ въ двореца да докладва за резултата. Азъ погледнахъ на туй разцепване съ истинско недоволствие, защото всичкитѣ дивотии на борисовци азъ смѣтахъ за детинщина, не се докачахъ лично, а бѣхъ сигуренъ, че вѫтрешната организация е доста силна да се опре на тѣхното нахлуване. Смѣтахъ нашитѣ взаимни отношения просто застрашени отъ вѫтрешната буря, че тая буря ще мине и че Борисъ пакъ ще поиска нашето съдействие въ името на дѣлото.

 

 

119

 

Въ това вѣрвахъ дълбоко. На раздѣла съ Бориса явно му казахъ, че се надѣвамъ че лудориитѣ ще минатъ и пакъ ще се ставимъ заедно.

 

При това настроение съ истинско неудоволствие посрещнахъ раздора, защото моята главно желание, — да се прокара революционната идея въ българското общество тукъ, бѣше вече почнало да тържествува, а се бояхъ, че ако тия хора, които прокарваха тая идея, а тѣ бѣха все сѫщитѣ офицери, които се караха, се компромитиратъ чрезъ взаимни гонения, че и идеята ще пострада, затова бѣхъ готовъ на всички жертви отъ своя страна само и само да вървятъ работитѣ въ тѣхни рѫце. Азъ бѣхъ тукъ гостъ, дошелъ да използувамъ за дѣлото тукашнитѣ условия и за себе си не се грижехъ. Знаехъ, че шомъ азъ тука стана излишен ь, щомъ се почувствувамъ такъвъ, азъ ще намѣря отворени обятия въ Македония, гдето винаги съмъ билъ духомъ у дома си. Тукъ азъ никога не се осещахъ тъй домашенъ щото напълно да се слѣя съ тукашния животъ.

 

Когато се опитваха еднитѣ и другитѣ да се сближатъ съ насъ съ цель да надвиятъ противната страна, азъ съветвахъ да се сближатъ междуособно, Цончевъ и Борисъ да останатъ въ комитета, като обещавахъ да ги подържамъ, стига тѣ да се откажатъ отъ манията да завоюватъ вѫтрешната организация и да форсирватъ въстанието. Но изглеждаше, че тѣ съ всичкия жаръ на докачено офицерско честолюбие бѣха вече непримирими врагове и че не може да стане сближение между тѣхъ.

 

Общото настроение на комитетскитѣ крѫгове и донегде въ провинцията, което щѣше да се прояви въ предстоещия конгресъ, изглеждаше, че клони въ полза на Цончева, у когото по-благоразумитѣ елементи виждаха по-голѣма гаранция противъ лудориитѣ на Бориса и Славчета.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]