Спомени на Гьорчо Петровъ

 

XII.

Планътъ за съвмѣстна дейность се разстройва поради кѫсогледство отъ дветѣ страни. — Тайно решение на офицеритѣ постепенно да взематъ В. О. въ свои рѫце. — Първитѣ действия на В. К. за да се приложи това решение. — Сарафовъ лекоумно се довѣрява на Фитовски, турски шпионинъ. — Предателството на Фитовски. — Разногласия между Петровъ и Сарафовъ. — Нелоялно отношение на В. К. спрямо Ц. К.

 

Безъ България не можехме да минемъ. Азъ искахъ да канализирамъ тукашната сила да се слѣе съ насъ, но произлѣзоха конфликти, защото отъ една страна наши хора се указаха педанти като искаха щото тукашнитѣ дейци напълно да се отъждествятъ съ вѫтрешнитѣ по възгледи и приеми, и обратно тукашнитѣ почнаха упорито да противопоставятъ своето пъкъ чисто българско държавно гледище. Това бѣше кѫсогледство и отъ дветѣ страни. Ние искахме хемъ да имаме широката печалба, материялъ и хора отъ тукъ, хемъ искахме съвършено да ги подчинимъ на нашата дисциплина. Азъ го знаехъ, че това тамъ лесно да се постигне е невъзможно, но гледахъ колкото се може повече да използуваме емиграцията за нашето дѣло. Когато следъ една година до 20 души офицери пожелаха отъ тукъ да идатъ вѫтре, съгласихъ се по принципъ, но искахъ и имъ съветвахъ да отидатъ не вкупомъ, за да не изглежда, че тѣ завладяватъ, че тѣ внасятъ новъ духъ, а да идатъ по двама,

 

 

98

 

по двама въ различно време въ различи мѣста, по-лесно да се асимилиратъ съ нашитѣ дейци, да не внасятъ отведнажъ голѣмо различие за да може да работятъ. Щѣше да излѣзе смѣсване на тукашни и тамкашни сили, взаимодействие, пълно, естествено сливане. Но не усвоиха тази мисъль, кое че не я разбираха, кое че бѣше мѫчно да се реализува, защото не всѣки можеше да отиде до това самоотрицание, щото да влѣзе въ чета, да живѣе на общи начала съ четницитѣ, да забрави семейство, да се освободи отъ класовото си възпитание и предразсъдъци. Офицеритѣ все бѣха обладани отъ тия свои недостатъци, и затова дойдохме до идеята да опитаме съ фелдфебели. Ние и по-напредъ търсѣхме най-голѣма опора въ млади, демократични сили, и такива сили проводихме. Но отъ вѫтре се почувствува нужда отъ боеви хора. Претенциозностьта на офицеритѣ бѣше прѣчка. Фелдфебелитѣ бѣха съ по-малки претенции та по-лесно можеха да се сливатъ съ тамкашни наши работници безъ да се поражда различие на външни и вѫтрешни. Поканихме и офицери да идатъ така поединично, но тѣ отказваха, защото то не се съгласяваше съ тѣхната интимна тенденция, която азъ веднага схванахъ. Още когато комитетътъ предварително се съставяше, Сарафовскиятъ, двадесетина души офицери отъ замѣсенитѣ, въ това число и другаритѣ отъ комитета начело съ Цончевъ, Янковъ и подполковникъ Николовъ, сѫ се събирали на частни съвещания безъ мене и Дѣлчева, тайно, и сѫ взели общо решение, щото организацията вѫтре да се вземе отъ офицери, а Ц. К. така сѫщо да мине въ рѫцетѣ на офицери вѫтре, и като се постигне това, генералъ Цончевъ да си даде оставката и да вземе председателско мѣсто въ В. К. та цѣлото освободително дѣло да падне въ офицерски рѫце и офицеритѣ да произведатъ въстание въ колкото по-кѫсъ срокъ. Чакъ ко-

 

 

99

 

гато Борисъ се отцепи отъ Цончева, ми изповѣда туй, което азъ го знаехъ и по-отколе. Тѣ си скроили и планъ, какъ да стане въстанието: да раздѣлятъ Македония на 14 въстанически окрѫга подъ шефството на 14 офицера и други унтеръ-офицери, а генералъ Цончевъ тукъ всичко да подготви за въстанието и съ голѣми сили отъ тукъ да нахлуе въ Македония, значи като въ 1895 година съ разлика, че ще иматъ подръжката и отъ вѫтре. Главно е, че и тогава тѣ сѫ си имали недовѣрие въ дееспособностьта на вѫтрешното население та всичката си надежда базирали на тукашнитѣ запасни, които тѣ като доброволци биха повели.

 

Азъ тамъ се излъгахъ въ началото, когато подкрепихъ офицеритѣ, че не бѣхъ разбралъ особената класова психика на офицеритѣ, че тѣ не сѫ въ състояние нищо да вършатъ безъ да намѣсятъ своитѣ класови наклонности. Бѣха задължили Сарафова и другаритѣ съ чисто завладѣтелска мисия, именно тукъ тѣ да взематъ организацията въ свои рѫце и да можа да я крепятъ и въпрѣки мене и Дѣлчева, да ни направятъ излишни, а вѫтре да вмъкнатъ офицери и други военни сили, та да може комитетътъ единъ день отъ тукъ да превземе В. О. по общъ планъ. Всичко това е трѣбвало да се върши тактично, да не го забележимъ ние, защото били увѣрени, че ние нѣма да го приемемъ, ако излѣзатъ открито. Затова — съ хитрость та да ни се наложатъ единъ день. Система на изиграване. Тѣ сѫ били въ едно увѣрени, че тѣ само най-добре могатъ да освободятъ Македония, а играло е роля и класовото офицерско честолюбие, тѣ да го извършатъ.

 

Борисъ въ едно събрание, въ което присѫствуваха Цончевъ съ 18—20 офицери, азъ и Дѣлчевъ, се изпустна да каже, че всѣки поручикъ може да бѫде министъръ, такива били тѣ умни. Това азъ го разбрахъ вече и пи-

 

 

100

 

тахъ Цончева, сподѣля ли това мнение на Бориса. Той смънка, — хитрецъ.

 

 

11 юний.

 

Азъ разбрахъ за това тайно решение отъ Давидова въ разговори, отъ Гаруфалова, а напълно го разбрахъ отъ полковникъ Янковъ въ една среща между насъ — мене и Дѣлчевъ и офицеритѣ. Янковъ бѣше доста глупавъ и се издаде. Азъ го предугадихъ това решение по мѣркитѣ, които тѣ взимаха и препоръчваха да се взематъ още първитѣ месеци, видѣхъ тѣхнитѣ желания въ общи черти. Въ писмата си до другаритѣ въ Солунъ съобщавахъ за тия свои разкрития. Изобщо пишехъ дълги писма тамъ, въ които имъ рисувахъ по-подробно цѣлата тукъ ситуация та изобщо рисувахъ хората, фракциитѣ и пр., за да могатъ си представи тукашното положение, — освѣтлявахъ ги всестранно. Съ три шифъра едновременно азъ тогава свободно си пишехъ както съ обикновено писмо. Така редовно ги освѣдомявахъ отъ деня на дохождането ми въ София до деня, когато ги заточиха.

 

На конгреса се преизбра сѫщиятъ комитетъ; само на мѣсто Бозукова се избра Саракиновъ. Конгресътъ пакъ даде директива: опълномощава В. К. да бѫде въ вързка съ вѫтрешностьта; прегръща революционната дейность. Предвидѣ се за ония суми, които се харчатъ въ вѫтрешностьта, да не се разгласяватъ, а една комисия да преглежда смѣткитѣ и само да съобщава на конгреса, правилно или неправилно сѫ изразходвани.

 

Предварителната уговорка ни бѣше, че сношенията съ вѫтрешностьта ще ставатъ чрезъ мене и Дѣлчева; ние ще водимъ кореспонденцията съ пограничнитѣ вѫтрешни околии и съ Ц. К. Вънъ отъ дружествата на В. К. въ пограничнитѣ тукашни околии ще имаме свои специални хора, които ще работятъ съ вѫтреш-

 

 

101

 

ностьта и които ще зависятъ отъ мене и отъ Дѣлчева. На другарска основа щѣхме да държимъ въ течение В. К. за всичко, що има да се върши и що се върши вѫтре. Този редъ бѣше по взаимно съгласие приетъ и протоколно одобренъ. Цельта ми бѣше, да не става форсиране, но да си остане такава практика, защото не изключвахъ възможностьта да дойде утре другъ съставъ на В. К., съ който не бихме могли ние, вѫтрешнитѣ да работимъ.

 

Щомъ още първитѣ добри резултати се получиха следъ първата обиколка, а това бѣще 2—3 месеца следъ като се установихме (конституирахме), още въ началото азъ забележихъ признаци, по които се виждаше, че офицеритѣ почватъ да прилагатъ тайното съглашение.

 

1-во. Момчета отъ вѫтрешностьта, които идваха тукъ, понеже трѣбваше да ги издържа В. К., Сарафовъ и Сіе пожелаха да зависятъ тия момчета отъ тѣхъ, а не отъ мене и Дѣлчева, както бѣше уговорено. Тѣ трѣбваше само да събиратъ пари и да ни помагатъ, а ние ще имъ помогнемъ да ги събератъ тукъ; тѣ не бива да се бъркатъ въ вѫтрешнитѣ работи, както искаше В. К.. Почнаха да даватъ на момчетата прелъстителна издърѫка, не въ духа на дотогавашната наша практика, за да ги предразполагатъ къмъ себе си. Напр. почнаха да даватъ заплата по 60—100, дори и 150 лева месечно. Първитѣ ни стълкновения бѣха по тоя въпросъ. Момчетата по-напредъ се напредварваха, кой, повече да гладува; кой повече да покаже самоотречение, а сега почнаха да си завиждатъ, кой повече плата получава. Следствие на туй бѣше, че момчетата, които идѣха отъ вѫтрешностьта, почнаха настоятелно да искатъ голѣми помощи и заплати — има-нѣма. Тоя развратъ го предвидѣхъ. И наистина вѫтрешнитѣ момчета тогава се раздѣлиха на две: морално по-слабитѣ приеха плати, а

 

 

102

 

по-якитѣ не приеха и си отидоха вѫтре. Така напр. Черньо Пѣевъ и Михаилъ Попето въ първата среща съ офицеритѣ, когато имъ се направиха предложенията, че ще имъ се даватъ пари за да се обличатъ добре и други срѣдства, тѣ се възмутиха, демонстративно напустнаха канцеларията, взеха си пушкитѣ и заминаха вѫтре.

 

И самиятъ Дѣлчевъ, като видѣ тѣзи работи, възмути се, и като нетърпѣливъ замина вѫтре безъ да имъ каже даже сбогомъ, а остави мене да се разправямъ съ тѣхъ. Борисъ бѣше главата въ тия тенденции къмъ разкошества.

 

Въ това време стана убийството на Михайляно и Фитовски. Дѣлчевъ бѣше заминалъ, а азъ въ Бургасъ събирахъ пари. Бѣхъ изходилъ Хасково, Харманли, Ямболъ, Къзълагачъ, Бургасъ. Борисъ бѣше за сѫщата цель въ Русе. Нѣкой си Фитовски, както после се разбра, турски шпионинъ, нарочно, види се, прехвърлилъ се презъ Дунава въ Русе, срещналъ се съ Бориса, представилъ му се за македонски патриотъ, изпиталъ го да ли му трѣбатъ пушки, и като му потвърдилъ Борисъ туй, питалъ го, какви пушки ни трѣбватъ. Покрай това узналъ отъ Бориса и други нѣкои работи, ужъ съ цель да ни услужи. Обещавалъ му, че може да достави отъ Ромъния колкото искаме пушки, защото ужъ билъ въ връзка съ нѣкои високи голѣмци въ Ромъния. Борисъ му повѣрвалъ, съгласилъ се, скроили плана и му препорѫчалъ свои хора—Капитанъ Търлевъ, пожаренъ командиръ въ Русе, поручикъ Софроний Стояновъ, поруч. Камбуровъ — и му е далъ, струва ми се, и нѣкаква сума пари като авансъ. Лекость у Бориса. Следъ малко време турското комисарство съ нота протестира предъ българското правителство заради домогванията на комитета да доставя пушки отъ Ромъния, и излага всички ония работи, които Борисъ на Фитовски е говорилъ. Излѣзе, че

 

 

103

 

Фитовски е билъ турски шпионинъ, дошелъ отъ Цариградъ въ София, сетне заминалъ подиръ Бориса въ Русе и тамъ всичко, що узналъ, доложилъ на турското правителство. Всичко туй Борисъ на своя глава и на своя лична отговорность бѣше го вършилъ. Ние бѣхме тогава пръснати. Бозуковъ бѣше тогава въ Коприщенско. Въ сѫщото време нѣкой си студентъ Тодоровъ, българинъ отъ Букурещъ, препорѫчалъ се Борису за македонски патриотъ, и Борисъ веднага повѣрвалъ и го упълномощилъ да иде въ Букурещъ и да образува комитетъ, като му бѣше препорѫчалъ и лицата, които азъ и Борисъ преди две години бѣхме вербували тамъ за нашата кауза. Щомъ се върналъ Борисъ тукъ, безъ да ме дочака да се върна отъ Бургасъ, изпраща две-три момчета отъ вѫтрешнитѣ (още нѣмаше тукашни момчета, вербувани за терористи) на чело съ Никола Митевъ да убиятъ Фитовски въ Букурещъ. Никола Митевъ бѣше добра сила, отличенъ работникъ отъ Кукушъ. Препорѫчилъ ги Борисъ до сѫщия Тодоровъ, и следъ убийството полицията залавя Тодорова и този обади момчетата, разкри цѣлата работа и разкри всичкитѣ планове, за каквито Борисъ му бѣше говорилъ като бѣ преувеличилъ много работи, за да изпроси за себе си милость отъ правителството. Азъ бѣхъ въ Бургасъ; и вестницитѣ гръмнаха, четохъ имената на момчетата. По тоя поводъ имахме съ Бориса разправия за момчетата; особено за Митова ни бѣше жалко, който владѣеше изкуството на бомбитѣ — да ги прави, а това бѣше за насъ много важно. Имахме разправия и по разни въпроси, напр. какъ така Борисъ изпраща мои вѫтрешни момчета по работа вънъ отъ вѫтрешнитѣ работи. Отъ тогава Борисъ захвана все по-често да си служи съ наши момчета въ името на заплатата, която даваше. Тоя развратъ и това отстѫпление отъ договора много ме загрижваше.

 

 

104

 

2-ро. Казахме, че съ Ц. К. ще водя азъ кореспонденцията, а тукъ въ България ще я води секретарьтъ Ковачевъ. Чрезъ Бозукова комитетътъ се опита цѣлата кореспонденция и съ вѫтрешностьта да съсрѣдоточи въ рѫцетѣ на секретаря Славчо Ковачевъ. Тенденцията на това искане бѣше вече явно издаване на скрити намѣрения, именно да направятъ излишно представителството на Ц. К., а тая работа да я върши В. К. Излизаше сѫщо, което искаше по-рано В. К., само сега подъ друга форма. Азъ дълго упорствувахъ, защото ясно разбрахъ това тайно намѣрение, на което придавахъ много голѣмо значение. Води се преписка съ Ц. К. по сѫщия въпросъ, но най-накрай трѣбваше азъ да поотстѫпя предъ видъ на туй, че работитѣ иначе вървѣха добре, та да не излизатъ предъ свѣта сѣнки на разногласие. Това стана по споразумение съ другаритѣ въ Солунъ, които решиха, че, добре разбирайки тѣхнитѣ намѣрения, да се покажемъ отстѫпчиви за да не си повредимъ чрезъ разногласия предъ хората. Да бѣше Дѣлчевъ тукъ, по никой начинъ нѣмаше да отстѫпя. Но самъ, — трѣбваше; другаритѣ вѫтре бѣха отстѫпчиви, а пъкъ азъ и тъй бѣхъ и по-преди отъ другия В. К. много нападанъ заради своята неотстѫпчивость. Отстѫпката бѣше тази, че протоколиранитѣ решения на тукашния комитетъ съ мене заедно да ги преписва секретарьтъ и да ги изпраща въ Солунъ, но като ги приподписвахъ и азъ. А за себе си азъ си запазихъ частното право да си пиша въ Солунъ и да освѣтлявамъ другаритѣ си за всичко, що наблюдавамъ. Това господа офицерчетата не го разбираха. Тѣ сѫ мислили, че като решаватъ по вишегласие, азъ вече трѣбва тѣзи решения даже да защищавамъ предъ Ц. К. Скоро тѣ си взеха свободата да си пишатъ направо въ Ц. К. и безъ мое съгласие и безъ да приподпиша, каквото си искатъ. Сѫщо такъвъ споръ постепенно се по-

 

 

105

 

роди за сношенията на пограничнитѣ пунктови началници въ България съ насъ. Полека-лека и тамъ поискаха сѫщото право — секретарьтъ на В. К. да се разбира съ тѣхъ направо. И тукъ трѣбваше да поотстѫпя, защото угрозяваха, че ще спратъ изпращането на орѫжие вѫтре. Полека-лека тѣ обърнаха тия наши пунктови началници въ агенти на тукашния комитетъ вмѣсто на В. О., както си бѣха по-преди. Имахъ спорове по туй. И пунктовитѣ началници скоро се раздѣлиха на две и предъ видъ на материялнитѣ облаги имъ се предадоха всецѣло, напр. Никола Зографовъ, часовникарь, въ Кюстендилъ. А по-самостоятелнитѣ само за лице се съгласиха и вѫтрешно си останаха привързани на В. О., нпр. Малешевски въ Дупница, решени да се пазятъ отъ по голѣми попълзновения.

 

Последва претенция отъ комитета да се сношава направо съ погранични вѫтрешни околии. Тамъ вече не имъ отстѫпихъ и се запази правото щото само Ц. К. да се сношава съ тѣхъ. Въпрѣки туй тѣ пакъ крадешкомъ си позволяваха да пишатъ направо, нпр. дойде писмо за мене отъ вѫтре, тѣ, като ме нѣма мене, прочетатъ писмото и си позволяватъ да отговарятъ на писмото безъ да ме питатъ.

 

Така тѣ отъ самото начало — следъ първия успѣхъ презъ първитѣ 3—4 месеца — опитаха да ни направятъ насъ, като представители на В. О., излишни. Отначало тѣ само съ хитрувания, а сетне, като се почувствуваха закрепнала, почнаха и по-агресивно да настѫпватъ. Правото, тѣ да взематъ нишкитѣ въ рѫцетѣ си, мотивираха, че комитетътъ давалъ материяли за вѫтрешностьта. Забравяха, че тѣ, офицерскиятъ комитетъ, сѫществуваха само въ името на нашия авторитетъ, на нашата кауза. Мнозина се примириха съ тоя офицерски комитетъ, особено съ Бориса на чело, само за туй, че азъ и Дѣлчевъ

 

 

106

 

сме задъ тѣхъ и че не ще ги оставимъ да вършатъ глупости. Ризовъ така се изразяваше.

 

Тамъ се започна политиката на надиграване, изиграване, да се издигнатъ първомъ въ наше име, а сетне, издигнати, да почнатъ да прилагатъ не нашата програма, а своята тайна, офицерска програма, която радикално се различаваше отъ нашата. Още тогава, като угадихме всичко туй, тѣ бѣха въ нашитѣ очи измѣнници на нашата кауза, на която се бѣха обещали да служатъ до край. Колкото и да знаехме това азъ и другаритѣ въ Солунъ, трѣбваше да бѫдемъ отстѫпчиви за да не даваме поводъ за нови раздори и взаимни борби, като се решихме само да пазимъ вѫтрешностьта строго независима. Тѣхното — на офицеритѣ поведение бѣше неморално, измѣническо.

 

3-то. Още при първитѣ успѣхи съ пари хората почнаха да измѣняватъ първитѣ си понятия за хода на бѫдещата революционна борба. Щомъ се видѣха съ пари и съ положение, щомъ имъ се мѣрна възможностьта въ скоро време да прехвърлятъ орѫжие въ Македония, веднага имъ се яви мисъльта да форсиратъ подготовката за въстание, и почнаха да бързатъ съ това въстание безъ да искатъ да знаятъ за нашитѣ предварителни условия по тия въпроси, за принципитѣ на В. О. Азъ пакъ се намѣрихъ въ сѫщото положение, въ което се намирахъ по-прѣди въ борба съ В. К., когато искаха отъ тукъ да форсиратъ въстанието. Азъ бѣхъ въ още по-лошо положение сега, защото бѣхме вече дали възможности на много наши хора и наши съчувственици да влѣзатъ въ прави сношения съ В. К., а пъкъ предъ свѣта и ние минавахме за съдружници съ тѣхъ.

 

Още тогава въ главитѣ имъ се бѣха зародили, макаръ и не оформено, онѣзи понятия за революционна борба вѫтре, за времето и характера на въстанието, за

 

 

107

 

ролята на емиграцията и на България отъ една страна и на В. О. отъ друга страна, за съотношенията на чисто боевитѣ елементи на организацията и пр., които после окончателно се оформиха въ Цончевия В. К.

 

Бозуковъ се изказа, той каза: „Вие ще го готвите въстанието полека-лека, докато то узрѣе за да бѫде „народно въстание”, а пъкъ нпр. азъ ще го подигна самъ, ще нахлуя въ една околия съ една чета, ще произведа скандали, ще проглася въстание като изгоря нѣкое село или нападна градъ, и следъ това щатъ не щатъ ще дигнатъ въстание и другитѣ околии; турцитѣ ще ви накаратъ най-сетне, и ето ти Бозуковъ подига въстанието. Това бѣше само изразъ, непредпазливъ, на туй, що е било говорено между офицеритѣ и що се е вършело въ главитѣ на офицеритѣ. Началото на върховизма бѣше вече тогава оформено.

 

Отначало се церемонѣха поне съ Ц. К., но после почнаха открито да агитиратъ предъ надошлитѣ хора отъ вѫтре (войводи, дошли да приематъ орѫжие и пр.), въ полза на хегемонията на В. К., къмъ който трѣбвало да се обръщатъ и отъ който трѣбвало всичко да очакватъ. Особено хората, които тукъ вербувахме да ги изпращаме за вѫтре, винаги на тия хора скришно отъ мене внушаваха да се смѣтатъ за хора на В. К., а не на В. организация. Чини ми се кѫде края на първата година па и следъ първия конгресъ наскоро си бѣха позволили да изпратятъ въ Солунъ секретно отъ мене и отъ Ц. К. нѣколко души съ Александъръ Кипровъ, съ цель да се доближатъ до Ц. К. ужъ като негови хора, да изучаватъ неговитѣ намѣрения и работи и да докладватъ тукъ на В. К., — опитъ за да има В. К. представителство тамъ вмѣсто да се сношава съ Ц. К. тукъ чрезъ насъ. Тогава азъ бѣхъ писалъ на Ц. К. едно писмо въ Солунъ, което комитетътъ тукъ бѣ хваналъ.

 

 

108

 

То бѣше частно писмо до Пере Тошевъ, въ което между друго съмъ описвалъ на Перета дволичната роля на офицеритѣ и му отваряхъ очитѣ да не се довѣряватъ и да бѫдатъ предпазливи. Азъ не знаехъ, че тамъ билъ Алекс. Кипровъ. Кипровитѣ другари се били между туй доближили съ Ц. К., станали довѣрени хора и имали достѫпъ до архивата та минало писмото презъ него и попаднало и въ София. Писмото, споредъ мене, не е можело да направи особенъ ефектъ, защото тѣ вече знаеха това мое мнение, бѣхме много спорили, но просто взели това писмо за поводъ да взематъ решение да се отърватъ отъ мене, защото тѣ вече се почувствували силни.

 

При първитѣ неприятности между насъ и В. К. презъ първитѣ месеци Дѣлчевъ замина, възмутенъ, съ голѣма чета вѫтре. Съ него бѣха и старитѣ войводи Кочо Муструка и Кръсто. И Бозуковъ пожела да отиде съ Дѣлчева, и той го прие. Цельта на четата бѣше просто да отидатъ кѫде Солунъ безъ опредѣлена цель. Още по пѫтя, въ Мелнишко и Демирхисарско, Бозуковъ и Дѣлчевъ помежду си охладнѣли. Дѣлчевъ си агитиралъ между селянитѣ, които се явявали предъ тѣхъ, въ името на Ц. К.; Бозуковъ се почувствувалъ предъ авторитета на Дѣлчевъ безъ значение и не се решавалъ да агитира за В. К., да подига неговото значение. Захваналъ да агитира между момчетата за да ги разцепи и и най-сетне заявилъ на Дѣлчева, че не може съ него да върви. Раздѣлили се, останали съ него нѣколко тукашни момчета, а другитѣ — съ Дѣлчева. Дѣлчевъ писалъ на Ц. К. да му дадатъ пѫть да мине презъ кѫдето ще, но сѫщевременно описалъ разпрата си съ Бозукова и самия него. Но Бозуковъ, макаръ че е ималъ отворенъ пѫть и миналъ по канала презъ Поройско въ Кукушко, се убедилъ, че безъ Дѣлчева съвсемъ нищо

 

 

109

 

свое на може да прокара, че агитацията му никой не слуша. Разочаруванъ отъ това, по показанията на нѣкои тамкашни хора, опиталъ се да хване едно богато турче отъ Дойранъ (идея, която отдавна се бѣше мѣркала на нашитѣ тамъ, но не могли да я приложатъ). Бозуковъ не успѣлъ и въ това, върна се недоволенъ отъ Ц. К., недоволенъ отъ приема вѫтре, а просто разяренъ срещу Дѣлчева. Това доста разяри и другитѣ офицерчета срещу насъ изобщо, защото, види се, още тогава Бозуковъ е ималъ мисия да сондира почвата за бѫдещитѣ отношения на В. К. къмъ Ц. К.  Азъ трѣбваше укротително да действувамъ предъ тѣхъ, да изглаждамъ лошитѣ впечатления отъ вѫтре, за да не се отчайватъ отъ работа. Когато подиръ нѣколко време се върна тукъ и Дѣлчевъ, той съ Бозукова не искаше и да говори, не искаше и да се явява въ комитета. Дѣлчевъ вѫтре отъ разговоритѣ си съ Бозукова, отъ неговитѣ претенции и поведението му бѣше дошелъ до сѫщото увѣрение относително тайнитѣ намѣрения на офицеритѣ, които азъ по други пѫтища открихъ тукъ. Като си размѣнихме мисли по тоя въпросъ, убедихме се, че еднакво сме се увѣрили, еднакви впечатления сме извлѣкли. Сарафовъ и С-ие бѣха много недоволни, че Дѣлчевъ, като се бѣ върналъ отъ вѫтре, не отиде да имъ докладва за своята работа вѫтре. Тѣ изказаха открито тая своя претенция, а Дѣлчевъ, особено като чу това, възмутенъ, отказа даже да идва въ комитета. Пакъ азъ едвамъ можахъ да го убедя да идва поне въ комитета, защото инакъ трѣбваше и азъ да престана да посещавамъ комитета. Дѣлчевъ се съгласи, че не е време за откритъ разривъ, и почна пакъ да идва въ комитета.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]