XI.
Решение на Ц. К. да се наложи на екзархията да назначи на служба въ Македония по представенъ списъкъ посочени лица. — Гьорче Петровъ въ Цариградъ води преговори съ екзархията. — Следъ дълго противене екзархията предъ натиска на Ц. К. отстѫпва. — Петровъ търси подходяще лице за председатель на новия Върховенъ комитетъ. — Борисъ Сарафовъ излиза на чело на комитета. — Задружната работа на двата комитета, В. К. и Ц. К., отначало върви успѣшно.
9 юний.
Aко се не лъжа, въ 1898 г. презъ лѣтото (когато Ризовъ и др. заминаха за търговски агенти въ Македония) организацията вѫтре бѣше вече много разширила мрежата си и бѣше привлѣкла учителски интелигентни сили въ безразборно голѣмо множество. Тогава се бѣше почувствувала нужда, щото организацията да си разпредѣли територията на окрѫзи и околии съ съответствени хора и на нѣкои мѣста се бѣха набрали по нѣколко отбрани хора, добри сили, работници на организацията, а имаше други мѣста, гдето пъкъ съвсемъ нѣмаше рѫководители, рѫководни сили. За насъ за рѫководни сили важеха само изпитани интелигентни другари, които стоятъ по-високо надъ другитѣ. Ставаше нужда по-равномѣрно да се разпредѣлятъ тия сили по околиитѣ. Сѫщата нужда се бѣше почувствувала и вѫтре въ околиитѣ за по селата и градоветѣ. Трѣбваше назначенията на учителитѣ за следнитѣ учебни години да станатъ въ съгласие съ казаната нужда. Колкото е било възможно чрезъ мѣстнитѣ авторитети (общини, владици, влиятелни лица), се е прокарвала тая мисъль, но постигнатитѣ резултати не бѣха задоволителни, защото общинитѣ подъ диктовката на Кънчевъ отъ Цариградъ и на Братството въ Солунъ напротивъ действуваха противоположно на нуждитѣ на организацията за да я подкопаватъ и за да приготвятъ
85
почва за революционното Братство. Ц. К. подъ натиска на многото искания отъ вѫтрешностьта въ речената посока бѣ дошелъ до убеждение, че само чрезъ екзархията може да се прокара това искане, съ вѣра, че и въ екзархията ще се възприеме това искане на организацията само чрезъ морално насилие. Съ мотивъ, че повечето отъ по-авторитетнитѣ наши другари сѫ чиновници на екзархията та, ако нѣкой отъ тѣхъ бѫде пратенъ въ екзархията съ мисия по тоя въпросъ, не ще има достатъчно авторитетъ, избрали бѣха мене съ надежда, че азъ по ще импонирамъ и пр. Азъ съ български паспортъ на докторъ на медицината отидохъ въ Цариградъ. На улицата тамъ ме срещна Максимовичъ, турски шпионинъ, позна ме и ме поздрави: „Ошъ гелдинъ бе комита!” Пита ме, съ какъвъ акълъ съмъ дошелъ. Азъ му казахъ, че съмъ дошелъ да искамъ служба отъ екзархията. Той не повѣрва, а после е казалъ на приятели да се махамъ по-скоро, че за мене имало купъ преписка и 10—12 портрета отъ солунскитѣ комисарства.
Срещнахъ се съ Думева тамъ. Той се разплака като ме видѣ. И той и други ме надумваха да тръгна още другия день, но азъ не бѣхъ свършилъ работата и решихъ да остана. Крихъ се въ Буюкдере две недѣли и проводихъ едно момче като случайно да каже на Максимовича, че съмъ заминалъ за Солунъ. Преди да се крия въ Буюкдере, предадохъ на екзархията пълномощно отъ Ц. К., съ който ме опълномощаваха предъ екзархията да представя исканията на Ц. К. Представихъ списъкъ на около 70 лица, които трѣбваше да се назначатъ.
На началника на отдѣлението Лазарова въ кабинета му азъ прочетохъ пълномощното на Ц. К., скѫсахъ го предъ него, изхвърлихъ парчетата презъ прозореца и му дадохъ срокъ три дена да изпълни всичкитѣ наши искания, или, ако искатъ, да ме предадатъ на тур-
86
ската полиция. Лазаровъ се уплаши, каза ми, че той е началникъ, че той не отговаря, че екзархътъ решава и пр. та да ида да говоря на екзарха. Той знаеше, че ние нищо не ще направимъ на екзарха. Искаше да се направи отговоренъ цѣлия училищенъ отдѣлъ, но азъ и това не приехъ, а него, Лазарова, правѣхъ лично отговоренъ. Подиръ два дена отидохъ за отговоръ. Уплашенъ, Лазаровъ ми каза: „Отъ менъ вече не искайте нищо, защото азъ си давамъ оставката и си тръгвамъ за България”. Азъ си повторихъ искането и го посъветвахъ да го изпълни, а да не си дава оставката. Ако настоява, поискахъ да ми каже, кой му е намѣстникъ, защото сѫщото искане се налага на намѣстника. Всичкитѣ чиновници въ екзархията, да защитятъ Лазарова, бѣха заявили на екзарха, че или ще вземе мѣрки и ще спаси Лазарова или всички ще си дадать оставкитѣ. Комсиевъ, чиновникъ въ екзархията, делегатъ отъ вънкашното министерство, контролеръ въ екзархията, веднага, щомъ ме видѣ, избѣга въ София. Екзархътъ веднага изпрати Мишева въ София та този заедно съ Комсиева, който е билъ опълномощенъ отъ екзарха, да действуватъ предъ българското правителство да ни стегнатъ, да освободятъ екзархията отъ нашия натискъ, да я спасятъ. А нашето искане тѣ представиха като съсипване на екзархията. Отъ София имъ съобщили, че не могатъ нищо направи и, види се, имъ внушили въ Цариградъ да държатъ примирително поведение и да избѣгватъ крайности. Най-сетне се срещнахъ съ екзарха да уредимъ въпроса. Той косвено ме покани чрезъ чиновницитѣ, тѣ ми загатваха, че Негово Блаженство би ме приелъ, а сир. че би взелъ отговорностьта върху си. Но азъ отбѣгвахъ това, той да вземе отговорностьта. Като се срещнахъ, екзархътъ говори съ мене на дълго и широко. Впечатлнието ми бѣше това, че екзархътъ си пази
87
съвсемъ неотстѫпчиво каузата на екзархията въ Македония като единственъ рѫководитель на духовно-обществения животъ тамъ. На тая почва той не се показваше наклоненъ да направи каква годе отстѫпка. Така напр. азъ искахъ нѣкой учитель да бѫде еди где си, а екзархътъ възразяваше напр., че тоя учитель билъ провиненъ въ нѣщо си тамъ понапредъ и че не можелъ тоя учитель да бѫде тамъ. Азъ му доказвахъ, че интереситѣ на организацията сега стоятъ по-горе отколкото престижътъ на екзархийскитѣ чиновници и че предъ тия интереси на организацията той трѣбва да жертвува още дребни работи на чиновническата дисциплина. Това всичко му се виждаше много крайно, цѣлъ превратъ. Той самъ призна, че неговитѣ хора сѫ вече 45% въ наши рѫце, но защо съмъ азъ дошелъ и тукъ въ Цариградъ да му разбъркваме работитѣ ? Най-сетне азъ му казахъ откровено, че ще з а с т а в и м ъ е к з а р х и я т а да изпълни исканията на организацията, именно като ще му сплашимъ чиновницитѣ въ екзархията, които ще напустнатъ екзархията, ще сплашимъ и изпѫдимъ учителитѣ, които сѫ противъ насъ съ екзархията, ще внушимъ на ученицитѣ да напустнатъ гимназиитѣ и пр. и тѣ ще напустнатъ. Доказвахъ му, че младежьта е вече въ наши рѫце и че интереситѣ на екзархията трѣбва да отстѫпятъ на нашитѣ интереси. По принципъ ние сами искаме да спазимъ черковно-учебното дѣло, външно и че ще помагаме на екзархията, колкото за туй, но екзархията трѣбва вече да върви подире ни; назадъ да повърнемъ течението е невъзможно. Екзархътъ се опита да защити еволюционната дейность на екзархията предъ революционната, че черковно-учебното дѣло е спасило България и пр., че революц. дѣло носи само разрушение. Азъ му доказвахъ обратното. Не можеше да ми оспори, че революционното дѣло у насъ се явява стѫпка по-горе надъ
88
черковно-учебното дѣло и че тоя фактъ вече се налага. Моитѣ доводи бѣха много категорични, превратаджийски. Найсетне екзархътъ удари на друга тема: „Не съмъ ли и азъ патриотъ, джанъмъ, не служа ли азъ толкова време на тозъ народъ, защо да се вършатъ тия работи безъ да зная азъ?” и пр. Разбрахъ, че екзархътъ иска да знае нишкитѣ на дѣлото. Тогава разбрахъ и че първата идея да се роди революционното „Братство” се е родила въ екзархията, може би въ главата на екзарха. Азъ му доказвахъ, че заради неговото положение ние трѣбва нарочно да отбѣгваме да го посвещаваме въ тия работи. Но той не се убеди, все остана на мнението, че той може да знае и да бѫде дори полезенъ, а въ сѫщность, че би трѣбвало нишкитѣ на дѣлото да бѫдатъ въ неговитѣ рѫце. Той се оплакваше, че българското правителство съ акцията отъ 1895 година е побъркало на дѣлото му въ Македония, че всичко туй му прѣчи предъ турското правителство и пр. Опасаваше се отъ нашитѣ младежки увличания, че може да рухне всичкото дѣло на екзархията. Азъ бѣхъ екзалтиранъ, немалко рѣзко говорихъ, дълбоко убеденъ, че нашето дѣло е право, и искахъ на право отъ екзарха да бѫде уменъ, да не преследва нашата кауза. Повтаряхъ му, че ние сме вече силата въ страната и апелирахъ къмъ неговото благоразумие, за да се избѣгнатъ стълкновения. Екзархътъ понижи тона и млъкна. Азъ се простихъ съ него съ убеждение, че все ще успѣя въ мисията си.
Между туй Лазаровъ напустна Цариградъ още докато бѣхъ тамъ. Азъ стояхъ тамъ 40 дена. Ризовъ преди мене, на пѫть за Скопье като търговски агентинъ, се отбилъ при екзарха и се представилъ като задълженъ отъ В. К. и отъ правителството да представи искания на В. К. Той представилъ списъкъ за да се
89
премѣстятъ нѣкои учители, а други да се назначатъ. Бѣше представилъ списъкъ отъ В. К., споредъ който между друго Даме да не бѫде въ Солунъ, азъ да не съмъ въ София, ами чрезъ българското правителство да ме накаратъ та да ме назначатъ учитель. За Скопско се произнесълъ за нѣкои лица и поискалъ други да отидатъ. Екзархътъ ми представи тоя списъкъ, но азъ казахъ, че не го признавамъ, понеже само Ц. К. има право да прави такива списъци, а не В. К. Тогава разбра екзархътъ, че азъ не съмъ добре съ Ризова, та тогава почна екзархътъ чрезъ Селджобалиевъ да ми внушава да съмъ приемѣлъ да ме назначатъ за инспекторь въ Скопско та да парализирамъ действията на Ризова. Екзархътъ не обича Ризова и той го е приелъ само по длъжностъ, но вѫтрешно той се боялъ да не би Ризовъ да се изтъква много и да не би да парализува ролята на екзархията. Екзархътъ се бои отъ всѣкиго, който би могълъ съ нѣщо да намали неговия престижъ на единственъ авторитетъ. Изобщо Ризовъ, като агентинъ, въ очитѣ на екзарха е билъ неприятенъ и той се боялъ отъ неговата дейность. Затова фактътъ, че азъ оспорвахъ правото на Ризова и на В. К. да се бъркатъ въ учебното дѣло въ Македония, въ сѫщность бѣ приятенъ на екзархията та се осмѣлиха да ми предлагатъ открито да парализувамъ Ризова въ Скопско: „Кой знае каква работа ще върши тоя хитрецъ!” — каза Селджобалиевъ. „Негово Блажество веднага би те назначилъ”. Много обвиняваха Ризова, че е способенъ да подкопава екзархията главно съ авторитета си на агентинъ на българското правителство. Екзархътъ много скѫпи за своитѣ права и по отношение на българското правителство. У Стоилова личеше, че единъ отъ мотивитѣ за да праща агенти бѣше наистина страхътъ отъ насъ, но и страхътъ, че екзархията може да подвежда българското прави-
90
телство. Екзархътъ за това винаги зле е третиралъ всички чиновници, които сѫ му били натрапени отъ българското правителство. И Лазарова той зле е третиралъ, понеже бѣше му изпратенъ отъ Стамболова. Дълго време не искалъ той да приема Лазарова и сетне той нарочно въвелъ редъ, че по учебния отдѣлъ всичко се преглежда и подписва отъ екзарха. Такъвъ е екзархътъ. Най-после по въпроса, за който бѣхъ дошелъ, чиновницитѣ разбраха, че екзархътъ не ще смѣе да се противи и приеха нашитѣ искания — списъка.
Стояхъ тогава въ Цариградъ съ хитрувания, кое по разни хотели, кое въ Буюкдере, кое въ кѫщата на Селджобалиевъ. Бѣхъ останалъ безъ пари. Тогава стана освещението на черквата въ Цариградъ. Дойдоха сума гости отъ София. Азъ се прикрихъ отъ тѣхъ. Но Николаевъ, учитель-управитель на хора, ме видѣ и се вцепени. Ходихъ на Халки, тамъ бѣше Величковъ. Тамъ Величковъ ме препорѫча на единъ хотель. Бѣхъ съ голѣма брада, зле облѣченъ. Слугата подозрително ме изгледа. Тогава имаше силно преследване противъ арменцитѣ. Съобразихъ, повикахъ господаря: „Ще те направя резилъ предъ единъ твой приятель, прати ме тукъ Величко ефенди, твой приятель, а ти си ми далъ такава лоша стая”. Щомъ разбраха, че съмъ българинъ и пр., заинтересува се оня гъркъ-спекулантъ, попита, ще ли дойдатъ много българи за освещението на черквата. Той взе да ме моли да му доведа българи мющерии и ми даде по-добра стая и храна. Куртулисахъ. Величковъ бѣше тогава министъръ.
Съ параходъ заминахъ отъ Цариградъ за Варна, пакъ съ непрегледанъ паспортъ. Върнахъ се въ началото на септемврий. Отъ тогава стана обичай въ организацията, че Ц. К. за по-главни сили представяше преди началото на учебната година списъкъ въ екзархия-
91
та. И сега тоя обичай върви. Но и тогава екзархията не изпълни всичко, що искахме; не всички сили, означени въ списъка, бѣха назначени, но главното се изпълни: тогава се готвѣше всеобщъ крахъ, Дамета бѣха вече уволнили и пр. та се предвари.
Подиръ въстанието екзархътъ пакъ взе нишката въ свои рѫце, а миналата година вече имаше за първъ пѫть генерално уволнение на замѣсенитѣ, и всѣкакъвъ опитъ, за да се спре това, нѣмаше да има успѣхъ, защото организацията вече нѣма авторитетъ. Не е работа да стреляшъ. Тогава бѣхме сила, тогава Стоиловъ бѣше казалъ на Мишева: „И ние тукъ не можемъ се разправи съ тѣхъ, гледайте да се разправите съ миромъ”. Азъ винаги съмъ държелъ тактиката да избѣгваме взимания давания съ правителството, поради което имъ повече импонирахме. Имаше подканвания за срещи съ княза. Паисий, калугеръ въ Рила, ни загатваше за това, но ние съ Дѣлчева имахме принципъ: „далече отъ официялни личности”. Съ това много постигнахме. Сетне, като дойдоха Матовъ и Татарчевъ, министъръ Даневъ поискалъ среща, за да се срещне Татарчевъ съ графъ Ламсдорфъ. Ризовъ, Ляпчевъ, Карайовевъ и др. налягаха. Азъ и Дѣлчевъ се възпротивихме, защото съ това се измѣнявяше цѣлата дотогавашна наша тактика. Азъ винаги бѣхъ да импонираме съ мистериозностьта на нашата организация, да избѣгваме насилия. Ни една смрътна присѫда не съмъ подписалъ! И съмъ препорѫчвалъ винаги да се въздействува съ други доводи, безъ тероръ. Терорътъ е тероръ, когато действува като плашило само съ името си, а той става опасно орѫжие за самитѣ насъ, щомъ дойде да се прилага.
10 юний.
Ние бѣхме наредили Сарафовския комитетъ, той бѣше нашъ продуктъ. При това положение решихме да
92
вземемъ комитета чрезъ наши съчувственици, ние да си останемъ отдѣлни, а той ще си бѫде В. К. Дружествата смѣтахме да ги реорганизираме, да иматъ предъ видъ чисто революционна кауза. Предварително се споразумѣхме съ новитѣ членове на комитета, че ние ще имаме право да участвуваме въ заседанията на комитета; ние нѣма да взимаме отговорность за това, което ще върши В. К., но всичко ще става съ наше знание и съгласие. Отъ своя страна ние обещахме подкрепа съ по-енергични и по-предани хора, дошли отъ вѫтре, съ които да се съживи деятелностьта на комитета, особено въ провинцията. Така и стана. Подби се съ това авторитетътъ на тукашнитѣ македонствующи.
Моя идея бѣше да се намѣри измежду македонствующитѣ нѣкое по авторитетно лице, сѫщевременно и доближено до нашитѣ идеи, за да бѫде избрано за председатель на комитета. Още не се осмѣлявахме да дадемъ всецѣло В. К. въ рѫцетѣ на офицерчетата. Цончевъ още не се решаваше да си даде оставката и да стане председатель; ние тогава щѣхме да го приемемъ. Съ цель да намѣримъ подходно лице и да подготвимъ почва за новия комитетъ, азъ предприехъ една дълга обиколка по южна и северна България, по-всички градове. Вербувахъ нови сили; гдето имаше македонецъ, пожелахъ да се запозная съ него и да го изпитамъ за да зная, на кого може да се облегнемъ. Не можахъ да намѣря нито едного, който да сподѣля моитѣ взглядове и да се съгласи всецѣло на революционно дѣло. Всички одобряваха, но себе си не ангажирваха. Гледището имъ бѣше, че организацията тукъ е безсилна, и не имъ се вѣрваше, че тая организация тукъ ще може да се съживи до степень, щото да стане туй, което очаквахъ. Изобщо революционното дѣло имъ се виждаше утопия. Даме и Ризовъ не допускаха, че ще може да
93
се засили дейностьта на комитета, че обществото ще се заинтересува толкова за дѣлото, че ще можемъ да пласираме заемъ дори до 50 хиляди лева. Ризовъ казваше, че той първъ ще ни рѫкоплещи на публично мѣсто, ако успѣемъ да съберемъ 50 хиляди. Общо безвѣрие. Азъ подканихъ всички по-видни македонци въ провинцията, които бѣха прямо или косвено замѣсени въ работитѣ на македонското дѣло, и претърпѣхъ фияско. Всѣкой, който колкогоде държеше за себе си, не искаше да се ангажирва, да става смѣшенъ. Въ Шуменъ и Варна имахъ дълги и широки разговори съ подполковникъ Стефанъ Николовъ и съ Янковъ, за да видя могатъ ли да заематъ председателския пость. Впечатлението ми бѣше, че не отговарятъ на изискванията ни. Николовъ ми направи впечатление на човѣкъ тежъкъ, съ слабъ умъ, а Янковъ на човѣкъ лекъ. Въ Разградъ подканихъ Славчета Бабаджановъ да стане председатели на комитета. Все бѣше по-старъ отъ Бориса и Бозукова, които си даваха кандидатурата. Азъ отначало не искакъ тѣхъ, не искахъ да имъ довѣря председателството, азъ търсѣхъ човѣкъ, щогоде съ положение въ обществото, съ известна тежесть. Поканихъ Паунчева, който бѣше учитель въ Варна; отказа ми прямо още въ началото като негоденъ. Подканихъ Панова (Кушевъ) отъ Видинъ, адвокатъ, велешанецъ. Поканихъ доста настоятелно Димитъръ Благоева, социалиста (водителя на социалиститѣ). Азъ не гледахь, какви сѫ му убѣжденията, ами търсѣхъ честенъ човѣкъ. Поканихъ Иванова (Иванъ Иваничъ, „Чамовата дъска”) адвоката, отказа. Всички ми отказаха, отъ безвѣрие, защото имъ се виждаше рисковано това. Неподходна бѣ работата за тоя калъпъ хора.
Оставаше да се задоволимъ съ офицерството отъ 1895 година. Азъ мислѣхъ отъ тѣхъ да вземемъ въ
94
комитета по-малко, за да ги използуваме по-прямо въ работа. Офицеритѣ силно настояваха да се смѣсимъ та азъ да взема председателското мѣсто. Не се съгласихъ. Бориса предпочитахме предъ Бозукова, като по-постояненъ. Много приятели бѣха се пръснали низъ провинцията да подържатъ нашата програма и нашата листа за предстоящия конгресъ. Нашата листа бѣше подготвена по списъкъ. Па и на конгреса се поведе агитация и се прие нашата листа безъ опозиция, благодарение на неблагоразумието на състава на комитета, въ който бѣхте и Вие. Сарафовъ излѣзе на чело. На всички очитѣ бѣха у насъ, не гледаха толкова, кои ще бѫдатъ въ комитета, а всички се утешаваха съ мисъльта, че отъ сега нататъкъ В. К. ще работи въ съгласие съ насъ, Ц. К.
Въ началото на комитета нашето съучастие бѣше пълно. Работитѣ почнахме на чисто другарска основа съ уговорката, че тѣ ще фигуриратъ въ България, но че опората, крепостьта ще бѫдемъ ние. Офицерството въ началото нищо не предприемаше безъ наше знание и съгласие. Самъ Борисъ казваше: „Ние сме фирмата, а Гьорче е комитетътъ”.
Започна се работа съ голѣма вѣра, че ще съживимъ България. Бѣше настѫпило пълно мъртвило по македонскитѣ работи. Вънкашнитѣ хора не вѣрваха, че тукъ организацията може да се съживи, да стане жизнеспособна и дееспособна. Съ силна вѣра и енергия, че ще постигнемъ това, което другитѣ мислѣха за непостижимо, се впуснахме въ работа прямо къмъ цельта: почнахме да разширяваме организационната мрежа чрезъ записване повече членове въ мѣстни дружества и съ пласирване заема. Първоначално главно разчитахме на дружествата, мислѣхме, че само отъ членски вносъ ще можемъ да получаваме нѣколко стотинъ хиляди лева. Даже
95
отъ вестника очаквахме 50 дори до сто хиляди лева, — вѣрвахме, че ще го разпространимъ до последната колиба. Съ такава вѣра и енергия се предадохме на работа. За да дадемъ признакъ на животъ, нарочно искахме съ бързи разултати да направимъ впечатление. Добра бѣше дружбата: тѣхната млада енергия, съединена съ моята опитность и съ моя тактъ. Да бѣхме все тъй задружно продължили, много добри щѣха да бѫдатъ резултатитѣ.
Най-напредъ си раздѣлихме България на участъци, ние самитѣ лично да излѣземъ по България главно за пласиране на заема и за реформиране на дружествата. Съставитѣ всѣкѫде трѣбваше да се измѣнятъ за да ги подпълнятъ по-млади, по-енергични хора. Резултатитѣ отъ дружествата не бѣха голѣми; по-голѣми бѣха отъ заема.
Скоро се създаде въ България съвсемъ друга атмосфера въ полза на македонското дѣло. На всѣкѫде много радостно се посрещна нашата дружба съ В. К., това бѣше основата на новата сила, съ която комитетътъ тукъ се почувствува. Нѣмаше отъ начало опредѣлено решение за прилагане терористически срѣдства, а само по себе си то си излѣзе като резултатъ на разпалени работници, а сетне и като срѣдство на нашитѣ агенти. Правителството на Радославова още отначало погледна леко на това и полека-лека подиръ отпадъка на първия искренъ поривъ у нашитѣ по-добри агенти то се обърна въ система, изроди се вече и почна да тежи на обществото. Длъжность бѣше на В. К. да го премахне или да го тури въ рамки. До една година работитѣ вървѣха въ обществото по този пѫть съ добри резултати, материални и морални. Въ първия конгресъ следъ една година ние излѣзохме съ единъ бюджетъ отъ 450 хил. лева. А сѫщо вече и въ редоветѣ на подръжни-
96
цитѣ на комитета имаше хора, които по обществено положение можеха смѣло да се мѣрятъ съ членоветѣ на бившия В. К. Отчетътъ, съставенъ отъ мене, почна да го чете Борисъ, но не можа да го чете и азъ продължихъ. Пръвъ пѫть азъ и Дѣлчевъ присѫтствувахме на конгреса. Всички бѣха доволни отъ насъ, посрещнаха ни съ рѫкоплѣскания. Приходъ 450 хиляди! Кой можеше да противоречи ?! Ляпчевъ бѣше тамъ, но повече мълчеше, макаръ че все се стремѣше да прокара националенъ и политически елеменгъ въ решенията, но не успѣваше, защото течението бѣше въ наша полза, — бурно и решающе. Тогава се оформи превратътъ отъ старитѣ положения на В. К. къмъ нашитѣ искания, че и тукъ емиграцията трѣбва да пригърне пѫтя на революцията; еволюционниятъ, дипломатическия пѫть на тукашната организация вече се прогласи изоставенъ. Азъ бѣхъ на върха на щастието: това, що искахъ и проповѣдвахъ, виждахъ осѫществено. Тогава конгресътъ прие преработения отъ менъ уставъ и правилникъ на тукашната организация въ духа на казаната идея, че тукъ се прегръща революциониятъ пѫть и се дава предимство на вѫтрешната организация. Това бѣше грамаденъ успѣхъ на македонското дѣло; революционната идея бѣше вече прокарана и въ тукашната емиграция. Това азъ въ течение на години опорита борба проповѣдвахъ, — борба съ В. К., който искаше само да дипломатствува и да води първа роля. Азъ мислѣхъ, щомъ това се прие тукъ, то ще даде силенъ потикъ вѫтре, ще тласне революционното дѣло напредъ като ще спомогне и съ материялни срѣдства. И това се постигна, само че отъ голѣмо засилване дори се форсира движението па и въстанието стана преждевременно. Да не бѣше се засилилъ В. К. презъ време на Сарафовския комитетъ, не щѣше да има ново форсиране, но сигурно е, че
97
и вѫтре нашата организация много вяло щѣше да върви. Не можеше да се каже, че щѣхме да можемъ да излѣземъ отъ фазиса на проповѣдитѣ къмъ истинска революция безъ тая помощь, която ни идѣше отъ тукъ, морална и материялна. И да не бѣше емиграцията тукъ създала организацията съ В. К. на чело, ние щѣхме да я създадемъ.