Спомени на Гьорчо Петровъ

 

X.

Офицерски спомагателни братства. — Генералъ Цончевъ се сближава съ вѫтрешнитѣ дейци и тайно заминава въ Солунъ. — Правителството противъ офицерскитѣ братства; Цончевъ премѣстенъ въ Видинъ. — Янковъ посрѣдникъ между централиститѣ и върховиститѣ. — Несполучливъ опитъ да се събератъ пари въ Болградъ и въ Исмаилъ. — Завързватъ се сношения съ Букурещъ. Единъ българинъ, студентъ, шпионинъ. — Принципиялнитѣ различия, поради които В. К. и Ц. К. не сѫ могли да се споразумѣятъ за задружна работа. — Гьорче Петровъ издава в. „Бунтовникъ”. — Петровъ като агитаторъ съ живо слово.

 

Нуждата ни натискаше толкова, че ни подействува да се заинтересуваме за тукашната организация на В. К. за да я използуваме само откъмъ срѣдства. Всички близки приятели тукъ много налѣгаха да излѣземъ ние на лице тукъ, да превземемъ тукашната организация на В. К. Тоя натискъ особено идѣше отъ страна на офицеритѣ другари. У насъ все си оставаше наклонностьта да си останемъ отдѣлни, просто агенти на Ц. К.: купи, продай, прати вѫтре, що е нуждно, и да не се смѣсваме съ тукашнитѣ работи. Но нуждата ни тласкаше къмъ сближение. И въ Солунъ другаритѣ бѣха материялно притѣснени; не само не можеха да ни помагать съ пари, но и тѣ почнаха отъ тукъ да очакватъ помощь, отъ София. Затова и тѣ силно налѣгаха да можемъ да уредимъ работитѣ тукъ съ В. К. така, щото да можемъ, да имаме повече срѣдства. Имахме два-три пѫти формална заповѣдь отъ Ц. К. да се споразумѣемъ съ В. К. та съ общи сили да потърсимъ срѣдства, или да правимъ, каквото правимъ, но срѣдства да намѣримъ. На мене никакъ не се искаше това, да се споразумѣваме съ В. К., не ми бѣше по сърдце това. Тогава именно се породи идеята за офицерскитѣ братства. Бѣхме се сближили най-много съ офицеритѣ — чрезъ офицеритѣ

 

 

73

 

отъ 1895 година. Въ тая срѣда най-много ни съчувствуваха и най-сърдечно ни спомагаха. И не можехме въ друга срѣда да търсимъ срѣдства мимо тукашната организация на В. К. По предложение на офицеритѣ устроиха се офицерски дружби да приематъ вноски. Офицерътъ Гарофаловъ (честенъ до овчедушие дори) самъ предложи Цончева да се запознае съ насъ и сетне сѫщия за председатель, рѫководительна братствата, понеже Цончевъ се ползувалъ съ добро име и съ авторитетъ между офицеритѣ. Гарофаловъ служеше въ VI полкъ на Цончева. Дълго се колебахме да приемемъ ли Цончева помежду си, защото нѣкои (Бозуковъ особено) изказаха подозрение, да не би той съ задна цель да влиза помежду ни, като допускаха да е въ връзка и съ двореца. После дойдоха до убеждение, че той по собствено увлѣчение влиза въ нашата работа и че Бозуковото подозрение ще да е по-скоро следствие на неговото желание да стои той на чело. Отъ друга страна нѣмаше голѣмо значение нито опасносгь за нашата организация, че той щѣше да влѣзе тукъ между насъ, просто като личность, която ще услужва. Смѣтахме си, че Цончевъ, съ своя авторитетъ между офицерството не може да ни бѫде освенъ полезенъ и да подигне и нашия авторитетъ докато го използуваме. Това бѣше още, когато фабриката ни за бомби работѣше.

 

Цончевъ много ни помогна съ пари, даже и отъ свои срѣдства даде до 500—600 лева; влизаше въ нашето положение и съ каквото можеше, помагаше човѣкътъ. Той ни отпусна за момчетата въ Сабляръ разни, непотрѣбни дрехи отъ военнитѣ складове и сурови материали за бомбитѣ и пр. Изобщо бѣше добъръ къмъ насъ.

 

Братствата се устроиха на секретни начала въ повечето отъ гарнизонитѣ на България. Въ началото на

 

 

74

 

тѣхното сѫществуване братствата не можаха да направятъ много нѣщо, но все известна подкрепа въ пари и материялъ ни даваха. По това време азъ бѣхъ излѣзълъ по обиколка низъ северна България: Шуменъ, Варна, Русе за да сондирамъ почвата, какво може да даде тукашната организация, ако би да падне въ наши рѫце, и да се запозная лично съ офицеритѣ. Военниятъ министъръ Ивановъ бѣше подушилъ вече съществуването на братствата и се бѣше уплашилъ, че искамъ да му устроя нѣщо като гръцката хетерия. Повика ме лично и се обяснявахме. Азъ отричахъ, че зная такова нѣщо. Той нареди да ме следятъ. По поводъ на единъ офицерски докладъ отъ Варна, че сѫществуватъ братства, съ особена инструкция запрети на офицеритѣ да се занимаватъ съ македонското дѣло и да се мѣсатъ въ братствата. И Цончева премѣсти въ Видинъ, а това бѣше за насъ доказателство, че Цончевъ не е влѣзълъ между насъ по чужда заповѣдь. Наскоро следъ запознаването си съ насъ, Цончевъ изказа желание да замине въ Македония, за да се увѣри на мѣстото въ истинностьта на туй, което му говорихме тукъ, и да се запознае съ нѣкои отъ дейцитѣ тамъ. Солунскитѣ другари доста радостно посрещнаха известието ни, че Цончевъ е влѣзълъ въ дружба съ насъ, и охотно посрещнаха желанието му да дойде тамъ. Съ паспортъ на чужденецъ, презъ Одринско-Дедеагачъ той отиде въ Солунъ, срѣща се съ другаритѣ и сетне презъ Скопье се завърна. Това отиване на Ценчевъ му правѣше честь. Тогава още на насъ не гледаха като на сериозни хора; на нашата дейность гледаха съ голѣмо недовѣрие, така че сериозенъ човѣкъ тогава не тъй лесно се решаваше да се сближи съ насъ. Тогава никѫде не ни приемаха и не ни вѣрваха тъй сериозно и радушно освенъ въ офицерската срѣда и въ срѣдата на младежитѣ отъ социалистически

 

 

75

 

калъпъ. Всичкитѣ тукъ македооствующи срѣди и личности се държаха хладно и не ни вѣрзаха. Съществуването на В. К. именно ни правѣше излишни и несериозни.

 

Въ Солунъ Цончевъ се запозналъ съ Дамета, Перета, Татарчевъ и съ всички другари отъ Ц. К. Бѣха го посрещнали много добре, и Цончевъ дойде отъ тамъ очаруванъ отъ хората и отъ положението на работитѣ. Свижданието се е ограничило само съ освѣтление по дѣлото и нищо повече.

 

Както казахъ, Цончевъ наскоро биде премѣстенъ въ Видинъ. Това бѣше постѫпка отъ министъръ Ивановъ противъ мене. Той бѣше на мнение, че съмъ опасенъ човѣкъ, а особено ме мразѣше, че се бѣхъ вмъкналъ между неговото офицерство. Когато азъ правѣхъ обиколката, съ официялно писмо до окрѫжнитѣ управители (отъ които узнахъ това) сѫ ме клеймили като човѣкъ, опасенъ за държавата съ своитѣ намѣрения. По клеветнически начинъ всѣкакъ сѫ ме обвинявали за да парализиратъ влиянието ми въ провинцията. Вѣроятно е, че тѣзи си страхувания правителството (Стоиловъ и Ивановъ) е сподѣляло и съ княза, и за това Цончевъ изгуби донейде и благоволението на княза, който се бѣше съгласилъ да го премѣстятъ въ Видинъ.

 

И В. К., и той отъ своя страна по свои съображения сѫщо тъй бѣше предписалъ на своитѣ дружества да се пазятъ отъ мене. Това бѣше съвсемъ излишна работа, защото азъ прямо не агитирахъ противъ В. К., а се ограничавахъ въ разговоръ само да критикувамъ лошитѣ страни на тукашната организация. Тогава Стоиловъ поиска да ни арестува дори, мене и Дѣлчева, противъ което; както веча се каза, Ц. К. се опълчи.

 

Подиръ обиколката азъ бѣхъ убеденъ, че македонскитѣ благотворителни дружества въ провинцията спятъ

 

 

76

 

дълбокъ сънъ и че за активна дейность не може да става приказка. Бездейностма на В. К. се дължеше и на туй, че правителството тогава много душеше; то гонѣше и В. К., както и насъ. Организацията тукъ бѣше на издъхване. Правителството нѣмаше довѣрие въ лицата на В. К. и донейде съ право се боеше, защото генералъ Николаевъ, Ризовъ, Йосифъ Ковачевъ си присвояваха роля на правителство по македонската часть на българската политика, тѣ да решаватъ, тѣ да направляватъ. Правителството не можеше това, естествено, да търпи. Поради това па и само по себе си то нетърпѣше сериозни организации по македонското дѣло.

 

Тогава повече ще да се е заинтересувалъ князътъ за дѣлото, тогава ще да е почналъ и да се опасява повече.

 

Янковъ отъ самото начало се показа единъ отъ най-заинтересуванитѣ офицери по македонското дѣло и то винаги на страната на В. К. Когато ние почнахме да дружимъ съ офицерчетата, хората отъ В. К. и Ц. К., Ляпчевъ и Ризовъ ни противопоставиха Янкова, за да покажатъ, че и тѣ иматъ офицери. Когато бѣха се прекѫснали преговоритѣ на В. К. съ Ц. К. по поводъ на официялното предложение, В. К. бъше изпратилъ Янкова съ мисия да убеди хората отъ Ц. К. — Дамета и Пере Тошевъ въ Битоля — да влѣзе Ц. К. въ сношение съ В. К. Янковъ дохажда въ Солунъ. Азъ бѣхъ тогава въ Солунъ, но не се запознахъ съ него, защото бѣха му дали наставление да не се срѣща съ мене, съ Дамета да бѫде предпазливъ, а Перета да убеди. Янковъ дойде съ нѣкакви 10-тина точки за сговоръ — нова програма за сближение, по-отстѫпчива отколкото въ официялното предложение. Тия предложения ги разисквахме, но резултатътъ бѣше отрицателенъ. Сетне Янковъ (това бѣше мисля въ 1896 г.), като се върналъ тукъ, бѣше се срещ-

 

 

77

 

налъ съ княза, запозналъ го съ положението и го заинтересувалъ. Тогава предъ княза и В. К. Янковъ е искалъ да играе нѣщо като главенъ посрѣдникъ, като звено. Азъ, бѣхъ въ Шуменъ и въ време на обиколката ми той дойде при мене, ходихъ у нето на вечеря, говорихме на дълго и широко, но той все си оставаше привърженикъ на В. К., на неговото първенство.

 

Забравихъ да кажа, че когато се устроиха братствата, на Борисъ братъ му Петко, който се учеше въ Русия за инжинеръ, бѣше се годилъ за дъщерята на единъ богаташъ, българинъ отъ Болградъ. На Борисъ бѣше дошла идеята да използуваме тая случка да приберемъ нѣкоя пара отъ българитѣ отъ Болградъ. Съ негова препорѫка стигнахъ до Русе съ единъ левъ въ джеба. Офицери отъ Русе ми дадоха 250 лева та стигнахъ въ Болградъ, но безъ полза, защото тамъ безъ разрешение на началството никой не смѣе да събира помощи за политически цели, никой не посмѣя да даде помощь дори скрито. Не ми позволиха даже да го отворя тоя въпросъ. Азъ се бѣхъ вече разпоредилъ въ Солунъ да изпратятъ разписки до свата на Бориса за сумитѣ, които ще събера тамъ. Идеята излѣзе несполучлива. Разпискитѣ и сега стоятъ у свата на Бориса. Отъ тамъ направихъ опитъ и въ Исмаилъ предъ богатия Шоповъ, да се сондира, че ако искаже готовность, да отида при него. Отговорътъ му бѣше, че той не може да дава пари за работи, за които се предвижда проливане кръвь.

 

Върнахъ се безъ резултатъ съ паритѣ, които ми даде сватътъ на Бориса. На връщане Борисъ ме посрещна въ Букурещъ. Срѣщахъ се тамъ съ нѣкои други нашенци, най вече прилепчани, освѣтлихъ ги въ общи черти за революционното дѣло въ Македония и ги подканихъ, ако могатъ нѣщо да наредятъ и да ни подкрепятъ материялно отъ тамъ. То е първиятъ опитъ въ Ро-

 

 

78

 

мъния да се заинтересувагь хората за македонското дѣло, първото семе хвърлено. После, когато Борисъ влѣзе въ В. К., дойде единъ студентъ отъ Букурещъ, Мартиновъ (?), и Борисъ му бѣше повѣрилъ чрезъ него да става кореспондецията съ работницитѣ въ Букурещъ, понеже тоя студентъ му се препорѫчалъ като деецъ. Съобщихме му имената на хората, които запознахме въ Букурещъ, но тоя студентъ излѣзе шарлатанинъ, предаде тия хора по аферата Михайляну, та тия хора и мнозина покрай тѣхъ си пострадаха.

 

 

8 юний.

 

Особено поради Янковата мисия и поради онова писмо на комитета до Ц. К. лично азъ не бѣхъ добре съ Янковъ и съ Николаевъ, а частно съ нѣкои отъ членовете на комитета — Ляпчевъ, Сим. Радевъ, Станишевъ, Карайовевъ често се срѣщахъ и разговорътъ ни се въртѣше все по въпроса за отношенията на Ц. К. съ В. К. Съ моето идваме тукъ се турна начало на задгранично представителство на вѫтрешната организация та вече В. К. трѣбваше чрезъ насъ да се сношава, именно чрезъ мене. Понеже азъ не се подавахъ, хората отъ В. К. мислѣха, че всичкото ми опорствуване е мое лично дѣло, че азъ съмъ причината; тѣ не допускаха, че тукъ има идея, усвоена отъ вѫтрешната организация, че азъ действувамъ въ съгласие съ организацията. Освенъ това хората отъ В. К. не схващаха, че насъ само една мисълъ ни обладаваше, именно прямо революционната работа и нищо друго и че нашата задача тукъ въ София е само да си подгатвяме революцията съ срѣдства и материяли и по възможность да настроимъ и тукашното общество, напълно да пригърне чисто революционната идея като насъ. Срещу насъ обаче излизаха В. К., хора съ другъ темпераментъ и необладани тъй всецѣло отъ

 

 

79

 

сѫщата революционна идея, и затова между насъ и тѣхъ не бѣ лесно да се завърже тѣсна дружба.

 

Тѣ не бѣха хора, годни за практическа работа, която ние най-много ценѣхме тогава, и за това ни облада безвѣрие, че ще можемъ да използуваме тукашната революционна организация за своитѣ цели. Па и отъ провинцията хората на В. К. бѣха такива, тѣ тъй сѫщо гледаха на насъ съ предразсѫдъкъ като на хора съ дребнави идеи, съ илюзии, както тѣ наричаха нашитѣ идеи, (между тѣхъ бѣха и генералъ Николаевъ, Йосифъ Ковачевъ и Узуновъ). Па и да не сѫ илюзии, споредъ тѣхъ слаба работа е, защото дълбокото имъ убеждение бѣше, че силата е тукъ въ България и че ние можемъ да изиграемъ роля само като на помощници, на орѫдие. Това бѣше причината, че между насъ и хората на В. К. не можеше да има интимни връзки. Когато Симеонъ Радевъ и Станишевъ влѣзнаха въ комитета, по-лесно се разбирахме съ тѣхъ и често размисляхме, какъ да се устрои щото да стане възможно едно сближение. Главната прѣчка бѣше все тази, че тукъ въ България смѣтаха В. К. за главна организация, която ще рѫководи македонския въпросъ, а пъкъ въ туй време ние бѣхме добили голѣма вѣра въ своята сила, основана на силни връзки съ народа, и бѣхме убедени, че ние сме и трѣбва да останемъ въ ролята на инициатори и рѫководители на македонското дѣло и че В. К. ще трѣбва спрямо насъ да влѣзе въ ролята на помощникъ, за да се осѫществи главната ни цѣль за въстанието, разрушението на Турция. Тукашнитѣ инициятиви на В. К. отъ политически характеръ като напр. митинги, политическо въздействие върху правителството и пр. намъ не бѣха угодни, ние разбирахме чисто революционния пѫть за спасителенъ и искахме, щото и тукашнитѣ българи да служатъ на дѣлото просто и прямо по чисто революционна посока.

 

 

80

 

Искахме въ тая посока да се възпитаватъ и вербуватъ работници, а не да се възпитаватъ да образуватъ само „македонски дружби”, повече съ цель да служатъ като срѣдство за разни политически демонстрации, за достигане ефекти отъ чисто политически характеръ. Това бѣше тукъ лекоумна организация, която събираше членски вносове отъ хора, записани въ дружеството, които не помисляха даже за освободителната идея въ смисълъ тѣ нѣщо да вършатъ и работятъ освенъ да дадатъ членския си вносъ. То бѣше несериозна работа.

 

При тия различия, при тая противоположность между насъ и В. К. ние не допускахме дума да става, щото ние, които бѣхме фанатично убедени, че сме на правия пѫть, да отстѫпваме на В. К. А хората на В. К. нѣмаха толкова благоразумие да поотстѫпятъ, да се съобразятъ колко-годе съ нашитѣ императивни искания. Да бѣха тѣзи хора малко-малко благоразумни, да бѣха схванали истинското си положение, да бѣха разбрали нашето настроение и нуждитѣ на самото дѣло, щѣхме непремѣнно да дойдемъ до споразумение. Разбира се, щомъ съ тѣхъ не можеше нищо да се върши, много естествено бѣше, щото ние да потърсимъ хора, които ще приематъ нашето становище, хора, които ще заговорятъ прямо за революцията въ Македония съ общи сили, отъ тамъ по дигнати, и съ други, изпратени отъ тукъ, безъ да се прави разлика въ задачитѣ на тукашната организация отъ задачитѣ на вѫтрешната организация. А по самото положение на въпроса излизаше, че борбата, когато се прояви, ще си има ядката въ Македония, че тамъ ще бѫде ядката на боевитѣ сили, а отъ тукъ, каквито сили и да се изпратятъ на помощь, па били тѣ и по-голѣми отъ вѫтрешнитѣ, тѣ да се смѣтатъ за помощь на силитѣ, които рѫководи Ц. К., и той да бѫде на чело. В. К. трѣбваше да остане въ положение на мандатеръ по

 

 

81

 

всички политически инициятиви, които Ц. К. би предрешилъ.

 

Тия мисли бѣха у насъ предварително оформени, възприети, и ние ясно и съзнателно водѣхме борба въ съзтезанието на дветѣ учреждения, кое да е първо, кое да рѫководи.

 

Затова именно, когато се решихме да подкрепимъ офицеритѣ за да превзематъ тукашната организация, бѣха уговорени условията съ тѣхъ относително бѫдещитѣ отношения на В. К. съ Ц. К. Офицеритѣ бѣха напълно възприели нашето становище. Азъ влагахъ своята лична тактика въ постѫпкитѣ ни за да превземемъ тукашната организация. Тая тактика бѣше, да не правимъ никакви сътресения. Особено това ни се налагаше, че ние вѫтре още не бѣхме добре закрепнали, защото имахме противници въ лицето на революционното Братство въ Македония, а противници ни бѣха и разни чорбаджии и първенци по общинитѣ. Вѫтрешната организация още бѣше партия въ Македония съ чисто конспиративенъ характеръ, не бѣше тя обзела всичкитѣ слоеве на обществото, както стана по-сетне. Това ни налагаше да не предизвикваме В. К. на борба, да не би той да се опита да ни пакости вѫтре, защото можеше и много да ни напакости. Тукъ, въ В. К. вече бѣше се подигалъ въпросъ да се предприеме акция срещу насъ въ Македония съ авторитета на В. К. Йосифъ Ковачевъ е изказвалъ това мнение и е предлагалъ. Благодарение на благоразумието на другитѣ членове на В. К. тая идея не е била усвоена та до открита борба между насъ и В. К. не бѣ дошло. Ние нарочно се държахме тукъ въ княжеството коректни спрямо В. К., защото имахме възможность да образуваме и ние тукъ въ София и въ провинцията свои дружества покрай дружествата на В. К. Но това не искахме да сторимъ. Азъ работѣхъ въ посока, да се подготви

 

 

82

 

постепенно преврата тукъ, — да се направи единъ превратъ тукъ изцѣло въ наша полза. Събитията, които ставаха въ Македония (убийството на Ганева и др.) ни служеха за доказателство предъ тукашното общество, че тамъ има сериозни нѣща, че има сериозна революционна организация. Постигна се превратъ въ умоветѣ и смѣняването на В. К. чрезъ новия офицерски комитетъ стана безъ голѣмо сътресение. Азъ повече изпъквахъ въ тая работа, отколкото Дѣлчевъ, който повече се занимаваше съ практически организационни работи, и затова на мене се отдаваше значение, а особено неуспѣхитѣ се стоварваха отъ противницитѣ върху мене.

 

В. К. се бѣ опиталъ да подкрепи себе си съ наши сили та мене и Дѣлчева канѣха да вземемъ участие въ конгреситѣ, за да се представи предъ делегатйтѣ, които отначало все бѣха недоволни отъ изолираното положение на В. К. спрямо насъ, че В. К. все има връзки съ Вѫтр. организация. Ние, азъ и Дѣлчевъ, не искахме да служимъ за орѫдие на тая измама и не отивахме на конгреситѣ, отказвахме, като казвахме, че ние като представители на В. О. нѣмаме работа на тия конгреси. Избираха ни именно винаги за делегати на конгреситѣ.

 

Въ единъ конгресъ даже съ цель да отцепятъ Дѣлчева отъ мене — бѣха избрали Дѣлчева дори за членъ на В. К. Цельта имъ бѣше все една — да представляватъ, че между В. О. и тукашната нѣма разлика, че е все едно и сѫщо и че единъ видъ азъ съмъ, който искамъ да прокарамъ нѣкакви разлики. Когато избраха Дѣлчева, азъ нарочно заминахъ за Кюстендилъ, за да реши Дѣлчевъ самъ, какво да прави. Дѣлчевъ ми съобщи, че той е решилъ, че не може да влѣзе въ В. К. като членъ на В. О. и явно се отказа като разбра, че принципиялнитѣ различия, които ни дѣлѣха отъ В. К.,  не позволяватъ да влѣзе той.

 

 

83

 

Презъ 1898 година, чини ми се, почнахъ да издавамъ вестникъ „Бунтовникъ”; издадохъ до 11 броя въ ограничено количество и ги раздавахъ тукъ на избрани 20—30 души приятели срещу 5 лева броя, и съ тия пари посрещахъ печатнитѣ разноски (за 1000 броя). Пращахъ броеветѣ вѫтре въ Македония. Не можахъ да намѣря тукъ никого отъ македонствуващитѣ подходещъ да пише като за Македония. Въ идейното наше оформяване играеше най-крупно влияние главно моята устна агитация. Азъ, кога пиша, не съмъ силенъ, но лично, когато говоря, много съмъ силенъ и мога да повлияя. Кого не съмъ обръщалъ на нашитѣ идеи! Всѣки пѫть у мене все ще има нѣколко души и все ще има разговоръ. Много пѫти ми се е случвало, като дойдатъ хора за вербуване, да говоря непрекѫснато по 4 дори и до 10 часа; много пѫти съмъ падалъ отъ умора като закланъ. Дѣлчевъ не веднажъ ми е казвалъ, че тукъ съмъ много полезенъ, когато вербувамъ хора, понеже тукъ мога да се срѣщамъ съ много хора. Съ часове съмъ убеждавалъ. Колцина съмъ кръстилъ въ нашитѣ принципи! Азъ имахъ възможность нѣколко пѫти да се уча въ Европа, още вѫтре като бѣхъ, когато географическиятъ мате риялъ дадохъ на министерството. Рачо Петровъ щѣше да ми даде стипендия по картографията, но азъ за дѣлото бѣхъ фанатикъ. Въ сѫщность у мене бѣше искрено убеждение, че колкото наши добри момчета отидѣха въ Европа, като се върнѣха вече не бѣха годни за работа, бѣха загубени за нашето дѣло. Затова системно агитирахъ предъ наши млади македонци, заинтересувани въ дѣлото, да не ходятъ да се учатъ. Понеже въ срѣдата на нашитѣ по-прости работници винаги се считахъ като умникъ и понеже не можехъ да живѣя като тѣхъ, завиждахъ имъ на простотията и не искахъ дори да чета книги нѣкое време.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]