II. ПИСМЕНО-РЕГИОНАЛНА НОРМА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК В СР МАКЕДОНИЯ
3. ЗА ИСТОРИЯТА И ХАРАКТЕРА НА ПИСМЕНАТА НОРМА В СР МАКЕДОНИЯ [2]
Когато се говори за възникването и развоя на даден книжовен език, голяма важност придобива въпросът за националното и езиковото име на населението, което общува посредством този език. През XIX в., когато според филолозите от Скопие се заражда македонският книжовен език, славянското население в Македония без всякакво съмнение е с българско народностно и езиково съзнание. В подкрепа на този факт могат да бъдат приведени многобройни доказателства (в същност някои от тях вече бяха посочени по-горе). На първо място, самото население в географската област Македония през миналия век недвусмислено се самоопределя като българ-
2. Термините писмена норма и писмено-регионална форма, които се използуват в тази студия, най-добре прецизират съдържанието на областните (макродиалектните) образувания с писменост (които досега неточно се наричаха „езици” и излизаше, че съществуват няколко български книжовни езика на едно равнище: български книжовен език, втори български книжовен език и т. н.). (В същност и терминът норма тук се използува твърде условно, понеже в писмената и говорната практика на населението в СРМ и до днес липсва установеност и нормативност, вж. напр. Бл. Конески, Граматика на македонскиот литературен јазик, стр. 96—97.) Поради тези причини в нашата студия не възприемаме и термина вариант.
34
ско, а езика си назовава български. Напр. видният сръбски учен Ст. Веркович, който е бил дългогодишен учител в Македония, изпратен там от сръбското правителство със специална мисия, пише в предговора на своя сборник „Народне песме македонски Бугара” (у Београду, 1860): „Но ја сам ове песме назвао бугарскима, а не словенскима, због тога, јер данас кад би когод македонског Славенина запитао: што си ти? с места би му отговорно: я сам болгарин, а свој језик зову болгарским. . .” (стр. XIII). В сборника на братя Миладинови „Български народни песни” (в Загреб, 1861) на редица места в народните песни населението в Македония също се самоопределя като българско (вж. напр. стр. 113, 237, 401, 424, 431, 444, 448, 458 и др.). [1] От общинските, училищните и църковните архиви на селищата в географската област Македония до Балканската война (1912) също могат да се почерпят безброй доказателства за българския характер ва славянското население в региона. Тук обаче едва ли е необходимо да посочваме повече факти по този въпрос. Ще отбележим само, че всички видни книжовни и обществени дейци от областта, като напр. Паисий Хилендарски, И. Кърчовски, К. Пейчанович, Партений Зографски, И. Хаджиконстантинов-Джинот, братя Миладинови, Р. Жинзифов, Гр. Пърличев, К. Шапкарев и др., многократно изявяват в съчиненията си своето българско народностно и езиково съзнание. За пример ще посочим само някои заглавия на съчинения на посочените книжовници: Паисий Хилендарски — „История славеноболгарская. . .” (1762, издадена за пръв път в Пловдив през 1898 г.), Й. Кърчовски — „Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова, собранная от различних с[ве]тих писаниях и преведенна на простейший язик Болгарский. . .” (в Будине граде, 1814) и „Чудеса прес[ве]тия Б[о]городици, преведени от книга Амартолон Сотириа на болгарский язик. . .” (в Будине граде, 1817), К. Пейчинович—„Книга сия зовомая Огледало, описася ради потреби и ползования препростейшим и некнижним язиком Болгарским Долния Миссии. . .” (в Будине граде, 1816), П. Зографски — „Мисли за болгарскиот язик” (сп. Български книжици, 1858), Й. Хаджиконстантинов-Джинот — „ъ, ѫ, ѭ литери болгарски” (Цариградски вестник, 1852, бр. 82—85) и „Обичаи в Долной Мисии или Западной Болгарии” (пак там, бр. 94—96), братя Миладиновци — „Български народни песни” (в Загреб, 1861), Р. Жинзифов — „Новобългарска сбирка” (Москва, 1863), К. Шапкарев — „Сборник от български народни умотворения” (София, 1891—1892) и др.
На книжовен български език са написани и писмата на Гоце Делчев, както и кореспонденцията на неговите съратници, документите на ВМОРО
1. Срв.:
Любика платно белеше
по край белего Вардара.
Ми поминае винари
. . . . . . . . . . . . .
„Любико, бела Бугарко!
Ал сакаш вино, ракия?. . .” (стр. 424).
Мошне ми сè мили Бугарските моми,
везден ни жниает на жесконо сънце
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Бели ми сè бели, како бела книга,
с цървени образи, Охритска яболко (стр. 448).
35
и издаваните от организацията вестници. Ето напр. как пише Гоце Делчев: „Отцепленията и разцепленията никак да не не плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, немаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани. Наш, разбира се, дълг е да не се поддаваме на тая болест” (писмо до Никола Малешевски от 5 ян. 1899 г., писано по повод на някои разногласия сред дейци на организацията) [1]. Срв. също извадки от окръжното послание (от март 1901 г.), писано с шифър собственоръчно от Гоце Делчев и Гьорче Петров, в което се посочват целите на султанската полиция в Македония: „Да се изловят всичките по-живи, по-събудени и по-юначни българи, за които се има доношения, подозрения или просто за които може да се допуска, че са в състояние да подбуждат и водят народа . . . Градовете и селата, даже и горите и полетата да стегни в железни обръчи, да стане положително невъзможна всека обществена деятелност на българина” [2].
Разбира се, обилен доказателствен материал за българското национално и езиково име на славянското население в Македония може да бъде почерпан и от документалните архиви, книжнината и печата както на балканските страни, включително и Турция, така и на Русия, Франция, Австро-Унгария, Англия и др. [3] (Напр. по данни на Института за история при БАН само докладите на френските консули за българските земи през XIX и XX в. са събрани в над 150 тома, съдържащи богата и точна документация за българското съзнание на славянското население в Македония [4].)
В същност през първите десетилетия на XIX в. днешната географска област Македония е била наричана Долна Мизия (това име се среща още у Климент Охридски, назован в Пространното житие на Теофилакт — глава 20, § 61, „пръв епископ на българския език”), Долна България, Долната земя, а не Македония. Името Македония, с което през Средновековието е била назовавана само част от Тракия, в началото на XIX в. е било напълно
1. Гоце Делчев, Писма и други материали, София, 1967, стр. 183 (писмо № 116 с фотокопие).
2. Пак там, стр. 307 (документ № 230 с 2 фотокопия).
3. За пример ще посочим някои сръбски учебници и вестници от миналия век, в които славянското население в Македония се определя като безспорно българско: Димитріе Тиролъ, Политическо землѣописаніе за употребѣніе србске младеже, у Београду, 1832, сто. 64; Миланъ Миіятовићъ, Обштый земљописъ за учећу се младежъ у гимназіама и полугимназіама княжества Србіе, у Београду, 1852, стр. 47; Јованъ Гавриловићъ, Малый земљопись Србіе и Турске, у Београду, 1863, стр. 60; в. Србске Новине, у Београду, год. 1846, бр. 2, год. 1860, бр. 4 и год. 1877, бр. 17: в. Србски Дневник, у Новоме Саду, год. 1858, бр. 26; в. Видов Дан, у Београду, год. 1862, бр. 38, год. 1868, бр. 34; в Београдске Новости от 16. VIII. 1903 г. и др.
4. Вж. сьщо документите на белгийските дипломати, публикувани от Ал. Апостолов в статията му „Извештаи на белгиските дипломатски претставници за Илинденското востание” (Годишен зборник на Филозофскиот факултет на Универзитетот — Скопје, кн. 21, 1969, стр. 121—151). В посочените документи недвусмислено се говори за българи в Македония, а не за македонци. Този факт Ал. Апостолов се мъчи да обясни по следния начин: „...Белгийските дипломатически представители не са познавали достатъчно националните проблеми на Балкана, та под влиянието на пропагандата на съседните на Македония държави намирали в Македония българи, сърби, гърци и др.” (стр. 125). (Съпостави това „обяснение” с фактите, изложени по горе, и по-специално с цитираните тук мисли на Гоце Делчев относно българския характер на населението в Македония.)
36
неизвестно на балканските славяни [1]. Неговата употреба за означаване на днешната географска област Македония е дошла през миналия век от средите на европейските хуманисти и на гръцките възрожденци. Интересно е да се посочи и мнението на Кузман Шапкарев по този въпрос, изразено в едно негово писмо до Марин Дринов: „Нъ по-чудно е името Македонци, което наскоро, едвай преди 10—15 години, ни натрапиха и то от вън, а не както некои мислят от самата наша интелигенция. . . Народът обаче в Македония не знае нищо за това архаическо, а днес с лукава цел от една страна, с глупешка от друга подновено прозвище; той си знае постарото: Бугари, макар и неправилно произнасяно, даже освоява си го като собствено и преимуществено свое, нежели за другите Българи. За това ще видите в предговора на испратените ми книжици” (писмо от 25 май 1888 г.) [2].
Следователно съвсем неоправдано е да се твърди, че населението на Македония, където през миналия век започва Възраждането и борбата за черковна независимост на българите, е представлявало някаква народност или нация, отделна от българската, с друго, с „македонско” национално съзнание. Тъкмо обратното — както в никой друг район на тогавашна България, литературата в Македония е изпълнена със страстна защита на българското име и българското съзнание на македонското население. И тая защита съвсем не е била породена от някакви тенденции в Македония за създаване на македонско национално съзнание, а е била естествена реакция срещу гръцките домогвания в този край, които са били по-силни там, отколкото в Дунавска България или в Тракия. И докато напр. хърватските писатели преди XIX в. назовават своя език не само хърватски, илирски или словински (словенски, славински), но употребяват и регионалните названия босански, дубровачки и славонски, а словенците назовават езика и народността си крански или виндски (в зависимост от съответната географска област), в България се наблюдава тъкмо обратното явление — всички български книжовници и общественици от XIX в. и преди това, независимо дали са от Мизия, Тракия или Македония, с рядка последователност се наричат българи, а езика си назовават български.
Не по-малко важно в случая е дали има някакви лингвистични основания да се твърди, че през миналия век и началото на този век е съществувал „македонски книжовен език”. За да отговорим на този въпрос, е необходимо да хвърлим поглед върху развоя на българския книжовен език през XIX в.
Известно е, че от средата на XVIII в. до Освобождението (пък и в първите десетилетия след Освобождението) нашият книжовен език е бил в процес на оформяне, като в своята езикова дейност книжовниците са черпели от два главни източника — от родния диалект и от черковнославян-ския и руския език (а също и от старобългарското книжовно наследство). В този процес, особено в неговия начален стадий, първостепенна роля в оформянето на езика на българските книжовни дейци играят техните родни говори. Това поставя диалектната основа, върху която се изгражда българският книжовен език, в тясна зависимост от степента на развитие на
1. Вж. N. P. Andriotes, History of the Name „Macedonia”, Balkan Studies, N 1, Thessalonike, 1960, стр. 147.
2. Вж. П. Динеков, Писма на Кузман Шапкарев до проф. Марин Дринов, Македонски преглед, IX, 1931, кн. 2, стр. 55.
37
книжовния и обществено-икономическия живот в един или друг край на България. Така в езика на първите български възрожденски книжовници — Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Христаки Павлович-Дупничанин и др., преобладават западнобългарски диалектни черти. Напр. в основата на езика на Паисиевата „История славеноболгарская” (въпреки наличието на все още твърде много черковнославянизми) лежи новобългарският народен език главно от района на родния град на Паисий — Банско. Книгите на Й. Кърчовски също покрай неизбежните черкоьиославянски елементи отразяват черти от говорите в района на Крива Паланка, Кратово, Кочани, Щип и други градове, наречени от Кърчовски „градове Болгарски”. В съчиненията на К. Пейчинович, „Болгарин от Долна Мисия”, е отразена пък по-западната диалектна основа — говорите от Скопско и Тетовско [1]. Съчиненията на съгражданина на Паисий — Неофит Рилски, автор на първата „Болгарска граматика” (Крагуевац, 1835), също отразяват западна диалектна основа. Диалектни черти от Западна България — Дупнишко (Станкедимитровско) и Самоковско — преобладават и в езика на Христаки Павлович и Константин Фотинов. В същото време в езика на книжовниците от Източна България, като напр. Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Петър Берон и др., преобладават черти от източните български говори.
През втората четвърт на XIX в. по силата на определени исторически условия (по-ускореното икономическо и културно развитие на централните балкански области) в българския книжовен език постепенно започва да се налага източна диалектна основа. Голяма роля за това изиграва дейността на книжовници и писатели като В. Априлов, Ил. Блъсков. В. Друмев, Д. Войников, Г. Раковски, Д. Чинтулов, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов. Но дори непосредствено до Освобождението в творчеството на писателите и книжовниците от различните български области продължава да се проявява влиянието на различни говори — търновски, шуменски, копривщенски, велешки, охридски и др. Установяването на по-голямо единство в книжовноезиковата практика идва по-късно, когато търновският говор (приблизително казано) взема по-определено надмощие в този процес. Книжовният език обаче не се изгражда изцяло на основата на търновския и централните балкански говори, а включва в себе си много черти и от други български говори, включително и западни. Западнобългарски особености са напр. по-ясният, нередуциран изговор на широките гласни а, е, о (воденицата, а не вудиницътъ или уденцътъ), липсата на смекчаване на съгласните (без г, к, х) пред предните гласни е а и (телето, а не т’ил’ету), изговор овчари, чаши, а не уфчери, чеши, деепричастието на -ейки, -айки (четейки, гледайки), присъщо на някои говори в сегашна Централна Западна България и в македонската област, и др.
И така непосредствено до Освобождението пък и след него в езика на българските писатели и книжовници от различните говорни области се
1. Буди учудване фактът, че за първи представители на „македонския книжовен език” сега се смятат Кърчовски и Пейчинович, въпреки че авторите от Скопие не отричат, че посочените книжовници назовават езика си български (вж. Бл. Конески, Македонскиот јазик во развојот на словенските литературни јазици, Скопије, 1968, стр. 24). Интересно е да отбележим също, че по отношение на езиковата дейност на Кърчовски и Пейчинович (които включват в езика на съчиненията си и местни думи и конструкции) видният чешки учен К. Хоралек изтъква, че „това не е било проява на усилия за създаване на книжовен македонски език, а само стремеж да станат по-разбираеми в народните среди” (K. Horálek. Úvod do studia slovanských jazyků, Praha, 1962, стр. 342—343),
38
чувствува по-силно или по-слабо влиянието на родния им говор. Това се отнася в еднаква степен за всички български книжовни дейци от този период, независимо дали те са от Западна или Източна България. Напр. Й. Хаджикоистантинов-Джинот и К. Миладинов употребяват думи и форми, присъщи на родните им говори (велешки и стружки), (напр. бидам, откако, облечувам, бракя, да видам, зората греит, частица ке — ке излезит, предлози во и со), в творбите на Гр. Пърличев откриваме черти от охридския говор (брига, велям, овде, ручаме, нозе), В. Друмев и Ил. Блъсков употребяват думи и форми, присъщи на шуменския говор (напр. къту, задади, чушмйътъ, уфчяри, джуни, дюкяне, колът, вечерът (в м. р.), то дете, в нея градина, Петровът син), П. Р. Славейков си служи с форми като тоз, хапи, вази (вас), вий, таквиз, толкоз, млого, дървя, той ще да пропей, характерни за търновския говор, Л. Каравелов се опира пък на родния си копривщенски говор (напр. чета, седат, българе, пищове, на народът, казах мами, казах Дончу, умни побратим, мене ма, шие). Дори и Хр. Ботев не се е освободил от влиянието на родния си калоферски говор — в началото на своята книжовна дейност той употребява напр. форми като идим, гурити, (горите), нашити, откопайм, разкрийм, боляст, меня. Посочените особености в езика на нашата възрожденска книжнина, които днес от гледище на книжовния език се възприемат като диалектизми, са били напълно естествено и закономерно явление за тогавашната епоха на неустановен и ненормиран още книжовен език.
В процеса на изграждането на българския книжовен език обаче наред със специфичните особености на езика на всеки отделен книжовник се наблюдават и тенденции, общи за езика на всички наши книжовни дейци. На първо място българските възрожденски книжовници, ръководени от стремежа към езиково единство, в своето творческо развитие постепенно се освобождават в една или друга степен от тясно областни думи и форми.
За едни книжовници, като напр. Н. Рилски, Р. Жинзифов, К. Шапкарев и др., превъзмогването на регионалните езикови черти става чрез механичното, непоследователно заемане на особености от различни говорни области в България. Напр. в стремежа си да внесе в своя език елементи от повече български говори, Неофит Рилски препоръчва да се използуват и „трите равно употребителни в Болгарията” членни форми за мъжки род о, а, ат, които според него трябва да служат и като показатели за три различни падежа.
Изхождайки от своите възгледи за същността на националната и езиковата общност на населението от Мизия, Тракия и Македония, които бяха посочени по-горе, Жинзифов също упорито се стреми да превъзмогне влиянието на родния си велешки говор и включва в езика си, често пъти механично, особености и от други български диалекти. В предговора към книгата си „Новобългарска сбирка” той дори специално отбелязва: „И така, мие мислиме, що не е наша погрешка, ако на читателите ще им ся паднит да четат ръкà, водà, планинà, а в друго место рàка, вòда, плàнина и пр. Исто така мие писахме път и пат, мъ̀чно и мàчно, ръкà и рàка; харно ли мие сторихме или лошо — това е друго питание, само сакаме да кажиме, що тие разлики на язикът ни беха нам повече или по-малку познати и не сет погрешки от незнание. . .” (стр. 16). По такъв начин езикът на Жинзифов се изпъстря с множество фонетични, граматични и лексикални особености, присъщи на различни български говори. Напр. Жинзифов пише бугарин и
39
българин, пат и път, сон и сън, зол и зъл, убав и хубав, мислат и мислят, ходит и ходи, кошуля и риза, сакам и искам, вели и говори, ке дойдат и ще дойдат. Несъмнено посочените особености правят Жинзифовия език много пъстър и го отдалечават от живата народна реч. Ето защо в своята рецензия на „Новобългарска сбирка” Любен Каравелов, отбелязвайки, че авторът употребява и ръка, крака, и рука, и рока пише: „Г[осподин] Жинзифов щеше да направи по-добре, ако да беше написал на македонобългарско наречие, с това той можеше да принесе нам голяма полза, защото щеше да ни познакоми с богатството на нашия български йезик и неговото разнообразно развитие” [1]. С подобен критичен отзив за езика на „Новобългарска сбирка” излиза и В. Д. Стоянов (по-късно един от първите ръководители на Българското книжовно дружество, прераснало в Българска академия на науките), според когото в обстановката на все още неизграден национален книжовен език всеки български писател би имал по-голям успех, ако пише на онова българско наречие, което познава най-добре [2]. Трябва да отбележим, че въпреки своите увлечения с дейността си Жинзифов е допринесъл немалко за обогатяването на съвременния български книжовен език, напр. негова до голяма степен е заслугата за установяването в нашия книжовен език на деепричастието от типа ходейки, четейки.
Повечето книжовни дейци обаче не възприемат практиката на механично смесване на черти от различни български говори, а опирайки се на определена диалектна основа, постепенно включват в езика на творбите си все по-голям брой черти, намерили място в езика на преобладаващ брой книжовници и превърнали се по този начин в общобългарски особености на книжовния език. Напр. във второто и третото издание на своята повест „Нещастна фамилия” Васил Друмев чувствително намалява диалектизмите, като ги замества с думи и форми, възприети в книжовната практика и утвърдени вече като книжовни, напр. затова вм. зато, докато вм. дору, вече вм. веке, облича вм. облача, нашият вм. нашът и др. А Гр. Пърличев, в чието „Слово по случай основаването на българската екзархия”, държано в Охрид на 8 март 1870 г., чертите на родния му говор са все още доста силни, в своята „Автобиография” [3] вече използува диалектизмите преди всичко за придаване на художествен колорит, напр. диалектното чоек той употребява вместо книжовното човек само в пряка реч. Изобщо стремежът да се освободят от силното влияние на родния говор е характерен в една или друга степен за всички наши възрожденски книжовници — както напр. за Джинот, който покрай чертите на велешкия говор включва в речта си и форми като лъже вм. лаже, искам вм. сакам; частицата ще за бъдеще време вм. ке — ще нас научи, предлозите във и със вм. во и со и др.; така дори и за Хр. Ботев, който под влияние на Л. Каравелов възприема някои особености на копривщенския говор, които се утвърждават като книжовни, напр. нашата вм. нашята, продължава вм. продължява, горите, вм. горити, видяхме вм. видяхми и др.
1. Л. Каравелов, Българска книжнина, сп. Българска пчела, II, 1864, бр. 6.
2. Вж. V. D. Stojanov. Slovo o literárních pracích oněch spisovatelů bulharskỳch zvlást kteří přispěli a přispívají k zvelebení a ušlechtění naší národní řeči bulharské, Časopis Misea Kralovství Českého, XI, 1866, 3, стр. 782.
3. Автобиографията на Гр. Пърличев е отпечатана за пръв път в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (София, 1891—1892); тя е „преведена” и издадена и в Скопие (през 1953 г.)
40
Необходимо е специално да подчертаем, че използувайки в една или друга степен диалектни елементи в речта си, нашите възрожденци имат съзнание, че пишат на един и същи език — на български, а не на шуменски, търновски, велешки или охридски език. И наистина, както бе посочено по-горе, факт е, че народните говори, на които са се опирали нашите възрожденски книжовници, съставляват една ясно очертана езикова общност (която като цяло се противопоставя на говорите напр. в сърбохърватското езиково землище). Следователно по-силно или по-слабо проникналите местни езикови особености в езика на нашите книжовници от миналия век не правят този език по-малко български. Те имат предимно фонетичен характер и не са така значителни, както може да се заключи от пръв поглед. В същност днес ние ги преценяваме като диалектни само от гледище на съвременния книжовен език. С оглед на епохата регионалните езикови особености, срещани в езика на нашите книжовници, не са „диалектни” и употребата на този термин тук е твърде условна. Ето защо различните местни езикови елементи, проникнали в писмения език и на книжовниците от македонската област през миналия век, не могат да се разглеждат като небългарски и не дават лингвистични основания да се говори за „македонски книжовен език” през XIX в.
Отбелязахме, че по силата на определени обществено-исторически обстоятелства в своята езикова дейност българските книжовници от миналия век черпят освен от родния си диалект и от черковнославянския и руския език. И в това отношение в езиковата дейност на нашите възрожденци се забелязват общи тенденции. Така черковнославянизмите, които са все още твърде много в езика на Паисий, Софроний Врачански, Й. Кърчовски и К. Пейчинович, постепенно започват да намаляват, отстъпвайки място на думи от живата народна реч. Наистина в езика на отделните книжовници като Р. Жинзифов и особено Г. Раковски, понякога черковнославянизмите и архаизмите имат засилена употреба. Но това е изключение в общия развой към сближаване на писмения език с народния. От друга страна, под влияние на черковнославянски и руски в езика на всички наши книжовници от миналия век се установяват редица думи и дори цели словообразователни категории, които и до днес са характерни за нашия книжовен език. Напр. широко разпространение в българската възрожденска книжнина получават черковнославянско-руските (в същност старобългарски, но изчезнали в българските говори, преминали в нашия език по книжовен път от черковнославянски и руски) съществителни за деятелни лица и предмети с наставката -тел (учител, пазител, слушател, деятел), отвлечените съществителни на -ние и -ие (знание, сведение, събрание, поведение, благонравие), прилагателните с наставка -телен (спасителен, продължителен), формите с наставка -им (-ем) (любим, непобедим, изменяем) [1]. Широко разпростране-
1. В своята студия „Литературната лексика на македонскиот писмен јазик во XIX в. и нашиот однос кон неа” (Реферати на македонските слависти за VI Меѓународен славистички конгрес во Прага, Скопје, 1968) Т. Димитровски, отбелязвайки широкото разпространение на руските и черковнославянските лексикални и словообразователни елементи в езика на възрожденските книжовници от Македония, изтъква, че днес в писмения език в СРМ те се заместват от нови думи и модели. Така съществителните на -ние, имената на -тел и -телен и др. се променят по друг словообразователен модел, напр. действие става дејство, лицемерие — лицемерство, развитие — развиток (на сърбохърватски развитак), определение — определба, движение — движење, продолжител — продолжувач, победител — победник (на сърбохърватски същото), убедителен — убедлив (на сърбохърватски пак същото) и др. (вж. стр. 18—19). Тук трябва да се добавят и много думи и изрази, проникнали в писмената норма на СРМ от сърбохърватския език и изместили не само думи, срещани днес в българския книжовен език, но и думи, типични още за Кирило-Методиевия език, напр. извештај. известие, количина вм. количество, слога вм. съгласие и др.). Този факт, който, разбира се, не е изолиран в дейността, насочена към изкуствено отдалечаване на писмената норма в СРМ от българския книжовен език, представлява рядък в лингвистиката опит за скъсване с една утвърдена в писмената практика словообразователна традиция. (Въпросът за сърбизирането на писмената норма в СРМ заслужава специално внимание и тук няма да бъде разглеждан по-подробно).
41
ние в езика на нашите книжовници от Възраждането получават и много други черковнославянски и руски (думи предимно от областта на културната лексика). Разбира се, руският и черковнославянският език влияят върху езика на нашите възрожденски книжовници в различна степен. Но едно сравнение на употребата на русизмите в езика на В. Друмев, К. Миладинов, Гр. Пърличев, Л. Каравелов, Ив. Вазов и др. показва, че между посочените писатели не се забелязват съществени различия в това отношение. С активното привличане в езика на своите съчинения на черковнославянски и руски форми българските книжовници от миналия век допринасят за установяването и закрепването в нашия език на някои нови словообразователни модели и думи.
Общи тенденции в езика на българската възрожденска книжнина се отбелязват и по отношение на употребата на турцизмите, гърцизмите, думите от някои западноевропейски езици и др. На този въпрос обаче тук няма да се спираме.
И така, след като от лингвистично гледище езикът на книжнината в Македония през миналия век не може да се отдели от писмения език в Мизия, Тракия и останалите български области и след като националното и езиковото съзнание на книжовниците и на обикновеното население в Македония е безспорно българско, абсолютно необосновано е да се твърди, че през миналия век книжовниците от областта са изграждали някакъв „македонски книжовен език”, различен от българския.
Понякога се правят аналогии между развитието на т. нар. македонски книжовен език и някои моменти от историята на други славянски книжовни езици. Напр. в цитираната вече студия на Бл. Конески „Македонскиот јазик во развојот на словенските литературни јазици” българското народностно и езиково име на възрожденските дейци от Македония, както и подчертаният им стремеж към изграждане на общобългарски, а не на регионален писмен език, се обясняват главно с романтизма на епохата и се сравняват с илиризма, в резултат на който (според автора) се формира единен сърбохърватски език. Така Бл. Конески пише: „В средата на миналия век, както е известно, се изрази и при нас една тенденция за създаване на общ българско-македонски литературен език, застъпвана от повечето наши видни културни дейци. Както виждаме, тя се включваше в по-широкия контекст на национално-културния развой на южнославянската област и носеше неговите белези” (стр. 17). Авторът сравнява дейността на Ян Колар и Станко Враз с дейността на Р. Жинзифов, подчертавайки: „Това, което застъпваше Ян Колар, не може да бъде аргумент против самостоятелността на словашкия език, също както това, което застъпваше Станко Враз, не можеше да се използува против словенския, нито това, което застъпваше Райко Жинзифов — против македонския език” (стр. 20—21). Бл. Конески търси сходство и между възникването на писмената норма в СРМ и възникването на украинския и белоруския език (вж. пак там, стр. 22, 24).
42
Преди всичко необходимо е да подчертаем, че по времето, когато дейци като Колар и Враз се отричат в името на славянското единство от родния си език (словакът Колар започва да пише на чешки, а словенецът Враз на хърватски), цяла плеяда словашки и словенски писатели, като напр. Л. Щур, Я. Халупка, А. Сладкович, Я. Крал, П. Хвездослав и Р. Водник, Фр. Прешерн, Фр. Левстик и др., са сътворили или творят богата литература на словашки и съответно на словенски книжовен език — езици с дълга писмена традиция (Първата словашка граматика е написана в 1790 г. — граматиката на А. Бернолак, който съставя и шесттомен речник на словашкия език (1825—1827), а първата словенска граматика — на А. Бохорич — е излязла още през 1584 г.). Следователно Враз, Колар, Шафарик и техните съмишленици, които са изключения сред огромния брой словашки и словенски книжовници със словашко и словенско национално и езиково съзнание, са се борили за обединяване на два или повече различни езика. Както видяхме, съвсем друго е положението във възрожденска Македония, където всички книжовни дейци, както и цялото славянско население са с българско национално и езиково съзнание. В същност аналогията между Жинзифов и Колар и Враз води от гледището на самия автор до логичния извод, че Жинзифов и останалите възрожденски книжовници в Македония са български книжовни дейци, тъй като в историята на литературата Колар и Враз се причисляват съответно към чешката и хърватската, а не към словашката и словенската литература.
Не може да се търси сходство и между възникването на разглежданата писмена норма и възникването на украинския и белоруския книжовен език, защото, докато в източнославянската група дългият процес на диференциация между украинските, белоруските и руските говори и между украинците, белорусите и русите създава необходимите лингвистични и исторически условия за оформянето на три различни източнославянски езика, сред българските славяни през XIX в. и преди това не се забелязва процес на диференциация на говорите в Мизия, Тракия и Македония, нито пък стремеж названието българи да се замества от тракийци или македонци. Освен това за разлика от положението в царска Русия през времето на Възраждането, в епохата на формирането на европейските нации, не е съществувала организирана българска държавна сила, която би могла насилствено да налага българското име и българския език, така че книжовниците и населението от Македония са могли свободно да избират и да назовават своето национално име и своя език. В същност, ако трябва да се търси някаква аналогия в случая, вярна, макар и до известна степен условна, е само аналогията, която може да се направи между възникването на писмената норма в СРМ и възникването на писмената норма на галицийските украинци [1], за която Бл. Конески изтъква следното: „Друга причина за появата на варианти на литературния език на разнодиалектна основа може да бъде тая, че един народ е поделен между две или повече държави. Тогава в дяловете, които не могат свободно да общуват, около известни културни центрове, могат да се явят и доста значителни разлики в облика на литературния език, който се формира. Такъв беше случаят с украинския литературен език. Той се развиваше в един вариант в царска Русия, с Киев като културен, център, а в друг — в Галиция (Австро-Унгария) с Лвов като културен
1. Срв. и писмената норма на хърватите в Австрия, създадена на чакавска диалектна основа.
43
център. В Галиция дори една група от интелигенцията, т. нар. рутенци, застъпваше гледището, че галицийските украинци са отделен народ и че техният език е отделен спрямо езика на Източна Украйна” („Македонскиот јазик во развоят на словенските литературни јазици”, стр. 19). Към казаното може да се допълни само това, че т. нар. галицийски или рутенски език беше изкуствено създаден от австро-унгарската политика с цел да отдели „галицийците” или „рутенците” от украинците.
От направения преглед на въпроса се вижда, че:
В своя многовековен исторически път славянското население на географската област Македония е било българско и е говорило на български език.
Диалектите в разглежданата област по своя лингвистичен характер са български. Те са естествено продължение от говорите в границите на НР България, с които образуват една неразкъсваема лингвистична цялост.
Новата писмена норма, създавана в СРМ върху базата на западно-българския а-говор, по своя характер е писмено-регионална форма на българския език [1] не само защото се изгражда върху основата на български говори, които и след нейното провъзгласяване през 1944 г. не промениха своята фонетична, морфологична и синтактична същност [2], но и защото всички най-важни нейни черти (определяни от създателите ѝ като специфични) са типични за големи говорни области на територията на НР България [3].
Усилията за утвърждаване на тази писмено-регионална норма на основата на нейното изкуствено противопоставяне на българския книжовен език и на базата на преиначаването на неговата история, които са в разрез с вековните културни и просветни традиции, не могат да намерят положителна оценка в българското езикознание.
Институт за български език
при БАН
1. Важна в това отношение е констатацията на унгарския славист Имре Тот, който пише: „Трябва да се подчертае, че македонският писмен език не е нов славянска език, а западнобългарско наречие, издигнато на литературно равнище, чиято правописна система е създадена през 1945 г. въз основа на сръбската графика” (H. Tóth Imre, Bevezetés a szláv nyelvudományba, Budapest, 1973, стр. 101).
2. Статистическите изследвания показаха, че по отношение на някои стилове степента на различие между писмената норма на СРМ и книжовния български език в същност е по-малка от разликата между отделните стилове на българския книжовен език (вж. П. Пенкова и П. Илчев, К вопросу о македонском языке и его истории, Балканско езикознание, XII, 1967, стр. 34—36). За същото говори и излезлият през 1968 г. Бугарско-македонски речник от Б. Благоески, Д. Цървенковски и М. Младенов.
3. Напр., както бе отбелязано по-горе, изговорът пат, маж, рàка обхваща Кюстендилско, Станкедимитровско, източно Софийско и достига до Врачанско и Ботевградско (в Северна България) и до Пирдопско и Ихтиманско (в Южна България); изговорът сон, дожд, песок, воведе, столо, типичен за централните български говори в Кюстендилско и Станкедимитровско, се среща в една или друга степен в редица родопски и тракийски диалекти; частицата за бъдеще време ке — ке гледам — е характерна за Самоковско, източно Софийско, Ихтиманско и за някои тракийски, родопски и странджански говори; конструкциите от типа на имам дойдено (в смисъл на дойдох) са присъщи на редица рупски говори в Югоизточна България, тройната членна форма е редовно явление в Родопите и в Трънско и мн. др.